Спомени за Башклисе
 
6. ОПРАВДАНИ ЖЕРТВИ
(с. Баш-Клисе в Балканската война - спомени)

(от Евдокия Каринтева (от Лозенград) )
 

Славка завърши девическа педагогическа гимназия "Касъров" в Одрин.

След два месеца получи назначение за учителка в основното училище на с. Баш Клисе, Димотишка околия, в зап. Тракия

На 3.IX.1912 год. пристигна в селото, смъкна багажа си от каруцата на дядо Стою, плати му 15 гроша и протегна ръка на разплаканата си другарка, която отиваше да заеме учителското си място в близкото с. Каяджик.

- До скоро виждане, Стефанке!

- Идвай по-често, Славке! Страхувам се, че мъчно ще свикна с новия живот.

- И таз добра! Знание и страх, несъвместими понятия!

Хайде, работа ни чака. Бъди разумна и не ми хленчи като пансионерка. Знаеш, че сега няма кой да ти слага студени компреси на главата, като в пансиона.

Дядо Стою удари конете и колата и се понесе надолу по кривия каменист път.

Училищният двор се оживи от детски смях и лудории.

Едни се провираха да излезнат по-напред, други шушукаха и плахо поглеждаха към новата учителка, трети се закачаха, гонеха се из двора и се смееха.

- Мамо, господцата дойде - се провикна едно русокосо момиченце към една млада жена идеща от доле.

Училищната врата бе заключена, но скоро дойде буля Чана Недюва с ключове в ръка, поздрави засмяна,

59

взе кошницата от земята и нареди:

- Хайде бре, вземайте кой що може да носи и качете нещата на учителката горе. Какво зяпате, като да не сте видяли учителка.

Услужливите деца качиха багажа в канцеларията на третия етаж.

- Това е твоята стая, господне, рече буля Чана. А сега, добре си ни дошла. Нареди си нещата и ела у нас, хей тука близко живеем. Наш Янко ще те доведе.

Училището бе голямо, триетажно здание, чисто, хигиенично. На всеки етаж по две големи светли стаи и друга по-малка за канцелария. Големи двукрили прозорци откриваха цялата околност на селото.

Красиво наредени градинки, богати сусамища, лозя, черничеви градини, грамадни ниви с назрял и разпукал се памук, бостани, ливади какво ли не още! Селото е кацнало на една височина обградена с красиви бърда. Селището, където в старо време имало голяма черква, от която селото днес носи името "Баш-Клисе"; "Малкото бърце"; "Иглата", "Бекчийницата" - с хубавите лозя и бостани и други. Почти цялата околност е покрита с гори и буйна зеленина, а по полите - просторни пасбища и черничеви градини.

На изток - край стройни тополи, тече река, от която се черпи вода за пиене. Всеки понеделник моми и булки с бухалки и корита отиват да препират домашното пране.

Славка скоро свикна с новото си положение. Весела по нрав, общителна и много пъргава - тя завладя душите на учениците си и стана тяхна любимка. Родителите се радваха на скромната и приветлива учителка, която спечели вниманието и доверието им.

- С децата става дете, с младите - млада, а с нас старите - приказва като по-стара. Ето защо, Славка често бе канена на гости и се хранеше на софрата им като своя. Дните незабелязано минаваха.

60

Но спокойствието на трудолюбивите башклисенци се наруши. Лоши вести пробиваха горите, прескачаха бърдата и довтасваха в китното селце...

- Война ще има - думаха едни.

- Мекере събират - въздишаха други.

- Момчетата ще откарат, загрижено се обаждаха трети.

- Турците селото ще запалят и то - комшиите ни, ахрянците - казваше бай Стою.

Славка ги ободряваше:

- Турция е слаба, с необучена войска; тя е разпасана, а нашите са храбри и стегнати като царевичен кочан. Нека се готвим да посрещнем достойно нашите братя, те ни носят свобода и наше - българско царство!...

- Хайде, горе главите, главите, гледайте си работата. Бог е с нас!...

Дните минаваха в тревога.

Десетина по-буйни младежи крояха със Славка планове за бягство, в случай на война.

- Не ще дигнем пушка срещу братята ни, па нека ни пребият манафите...

- Ще се прехвърлим към нашите - обаждаше се друг.

- Да видим кои какво оръжие има - казваше Славка, та да образуваме "чета", която от сега да обикаля и пази селото.

- Речено - сторено. Минаха още десетина дни.

Войната бе обявена. Българската войска завзе Източна Тракия без Одрин, който бе обкръжен. Топовните тънтежи се чуваха до селото и всяваха в душите на всички страх.

* * *

На 29 окт., към 5 ч. следобед, груби викове събудиха селото.

В училищния двор шестима разярени заптии (стражари) ругаеха и биеха стария кехая.

61

Селяните - настръхнали от вила на тая жестокост, едва се въздържаха... Скоро се яви стария кмет - дядо Янко. Заптиите оставиха кехаята и се отправиха към него с псувни.

- Стар комита - ти спиш рахат, а ние се блъскаме да те дирим...

Скоро да докараш тука всичките селяни от 18 до 45 години заедно с колята, добитъка и конете - иначе ти ще отговаряш.

Новината се разнесе веднага из селото. Селяните бяха натирили добитъка по долищата, а и те след тях поеха горите.

Заптиите тръгнаха към близките къщи...

Славка изтича по стълбите, прекоси двора и се изпречи на пътя им. С обичайното "хош гелдиниз" (добре дошли), тя се осведоми за причината на това рано посещение.

Изненадани от вида и смелостта на младото момиче - заптиите станаха по-любезни.

- Война има, каза един - трябват хора, храни, добитък.

- Закъснели сте - отговори спокойно учителката, всички са излезли вече на къра.

- Да ги докарат от нивите и бахчите - отсече един черен манафин, който по всичко личеше, че бе "големеца".

- Нивите и бахчите ни са далече. Ще обядвате ли тука, чауш, попита Славка, още по- спокойно.

Черния впи погледа си в нея, оправи смачкания си шинел и препели:

- Само двама ще останат, за да откарат колята и хората.

- Рахат бъдете. Аз сега ще пратя всичките деца от училището да повикат от къра бащите и братята си. Но, моля ви, не плашете жените. В това село жените са все болнави, сигур, от речната вода, която пият и не е много чиста...

62

- Цяла нощ сме препускали. Изморени и гладни сме, обади се един малко по-меко...

Дядо Янко ги поведе към кметството. Четиримата веднага потеглиха към селата Каяджик и Дервента...

След малко ясният глас на училищния звънец се разнесе из околността и отекна към срещните бърда. Децата се разтичаха. Селцето сякаш се сви - заглъхна. Чуваха се само леките и плахи стъпки на децата, които тичаха със заръка от господцата до батювиите и бащите си... Тук-таме се мяркаше силуета на приведен старец с тежко оборена глава.

Ао обяд в училищния двор стърчаха десетина негодни коли, 7 стари вола, две крави и една кобила с конче.

Войниците претърсваха всеки двор, беснееха, стреляха върху прасетата, убиваха кучета и кокошки.

- Ще те пребием - ревяха те на кмета. Селото ще запалим...

- Ще ги съберат през нощта, утешаваше ги Славка. Не мъчете горкия старик. Той е по-стар от бащите ви. Грехота е от Бога!

- Тебе ще убием, гяурко, ако и довечера не се съберат поне 100-150 коня.

Селото замръкна без мъже, сякаш бе запустяло като гробище. Дори кучетата се спотаиха. Всички се криеха из долищата и горите. Славка бе сама в училището. Тя нервно крачеше из тъмната стая.

- Ами, ако не сполучим - после!? Отговор не намираше.

Към полунощ тя запали лампата. Това бе сигнала. След минутка двадесетина пушки екнаха в тъмнината. Още един залп!

- Комити, чета - викаше с всички сили Славка от прозореца.

Настана олелия. Писъци на жени, кучешки лай, детски викове, бягащи стъпки по тесните селски пътища, крякане на кокошки.

Оше един - два залпа...

63

Пратениците на султана, без ботуши, на неоседлани коне - избягаха по пътя към Ахрян-Бунар.

Оше един залп във въздуха...

Селото бе спасено.

Никой не посмя и по-късно да наближи Баш-Клисе, където бяха страшните комити.

*  *  *

Войната бе в разгара си. Нашите войски напредваха към Чорлу.

Няколко дни преди Димитровден един овчар, запъхтян, донесе вестта, че много башибозук преваля Суфлийския баир и иде в Баш-Клисе.

За 2-3 часа не остана никой в селото.

Кравите мучаха неиздоени; кучета и прасци лочеха от белите бакъри оставени почти на сред двора...

- Хайде, господце - бягай с децата, обади се пръв дядо Бельо, сега вече лъжа няма...

- Ела с попадията и децата - покани я попа.

- Ела с буля си Чана, викна даскала и хукна към дола...

- Не мога да стоя на студено. Оставете ме и бъдете спокойни за мене. Аз ще се защитя, ако стане нужда. Баща ми умря из Ковчазките чукари, а чича ми влякоха вързан зад каруца с главата надолу, докато му се пръсне мозъка по каманаците. Аз имам малко от тяхната кръв.

Останалата сама в училището, със заключени и добре залостени врати, учителка стоеше в тъмнината. Вечерята й я чакаше на масата, но тя и нея не погледна. Нощта бе светла от навалелия през деня сняг. Нищо не се виждаше на отсрещните бърда. Едва на сутринта Славка видя хора да слизат в дълга верига от Суфлийския баир към селската река.

Тя се чудеше защо още не чуват дивите башибозушки викове, защо още не е гръмнала нито една пушка и не е запалена някоя къща!

64

Към 10 часа тя се реши да види какво става към реката. С едно остро ножче, скрито в ръкава на шаеченото й палто, тя излезе от училището и се прислони до стената срещу голямата къща на Дякови.

Но, вместо да види башибозуци, Славка гледа превити от умора и страх гърци-суфлийии. Елни легнали в снега, други като пребити животни бършеха раните на окървавените си крака. Една бременна булка се превиваше в родилни мъки. Славка се спусна към нея.

- Кои сте, от къле сте дошли?

- Изгоре Суфлу, бе отговора.

В миг стотици ръце се протегнаха към младата българка.

- Християни сме - помогнете ни. Време за мислене нямаше.

- Вървете след мен, покани ги Славка.

Скоро училището се напълни с гърците-бежанци. Околните дворове и бубарници гъмжеха от гърци. Родилката и свещеника със семейството му Славка настани в горния етаж.

- Отче, за всяка безредица, кражба или пакост ще отговаряте лично Вий. Предупредете съгражданите Ви. След първите разпоредби - тя заповяда на един мъж да бие черковната камбана, а тя тръгна да настанява бежанците из големите къщи и бубарниците.

След малко се прибраха и башклисенци.

Те посрещнаха с радост бежанците. След няколко дни суфлийци се върнаха в града си по същия път. Бяха се научили, че злосторници умишлено запалили няколко къщи, ограбили няколко магазина и това било всичкото.

Останаха в Баш-Клисе само няколко болни.

*  *  *

Минаха няколко спокойни дни.

Една сутрин се чу, че убили на къшлата му овчаря Георги Манолов. Беглец турски войник го убил.

Намерили младежа обезобразен, надупчен с нож и хвърлен в търнаците.

65

По време на погребението, учениците съобщиха, че в новата недоизкарана двуетажна къта на Янко Ралчев край селото, се криел един арнаутин, който излезе избягалият турски войник.

Бяха пратени няколко млалежи да проверят.
След десетина минути се чуха пушечни изстрели.

Стреляше турчина, барикадирал се в сградата.

На опелото останаха само жени, а мъжете се спуснаха към края на селото.

След 3-4 часова борба турчина бе убит.

Намериха у него вещите на Георги и патрони.

*  *  *

Наближаваше Коледа.

Младежите, като всяка година - редяха коледуването.

- Старо с грижи, младо с песни - думаха те и се събираха в училището да заучават песните си.

Минаха и празниците. Дните затекоха еднообразни, - ту тъмни, ту радостни, от успехите на българската войска. Новината, че в Димотика стигнали български войски донесе голяма радост на башклисенци.

Старият селски кехая дядо Димитър често изкачваше стълбите до III-я етаж и питаше:

- Господце, ама да речеме в България има ли ту-ру-ру-ту-ру-ру-та дамба - дамба? Има ли там бурии и зурни?

Славка му обясняваше, че българската военна музика е по-хубава от всички и че той скоро сам ще я види и чуе. Старецът се кръстеше, просълзен, отиваше си доволен, за да дойде пак след час-два. Но един привечер, към края на януари, овчарчетата от къшлите - изморени от тичане по урви и долиша, съобщиха, че видели десетина конници да влизат в Ахрян бунар, "като турски заптии бяха", твърдяха те изплашени.

- Турци идат!

66

Мълвата се пръсна из селото със светкавична бързина. Почнаха пак всички да се стягат за бягство. Славка пак остана сама в училището.

Тази нощ топовните гърмежи от Одрин разтърсваха цяла Тракия. Зловещо отекваха те и в Баш-Клисенското училище. Нощта бе студена, ръмеше ситен дъжд.

Седнала до прозореца - Славка чакаше в тъмнината. - Одрин! Какво ли става там? Славка се замисли за хубавите си пансионски години, за свидни дружки там, сега обсадени и подхвърлени на злобата на разярения враг.
Нощта бавно преваляше... Конски тропот я стресна. Тя тихичко отвори прозореца. Конници с дълги шинели развеждаха конете си, а двама души доближиха училищната врата. Славка изтръпна, чу настойчиви удари на вратата.

- Булгар солдати бе отговора отдоле.

Без да отговори, без да мисли, Славка като луда се спусна по стълбите, отвори широко вратата и, цялата трепереша от радост и вълнение, протегна инстинктивно двете си ръце към незнайните мъже... Сълзи обливаха лицето й. Искаше да каже нешо, но гласът й сякаш бе изчезнал. Гърлото й бе запушено. Най-после се овладя и почти проплака - Добре дошли... скъпи братя... Тук е училище, влезте!

Един от войниците извади джебно фенерче, мина пръв да осветлява стълбището, Славка се съвзе.

- Вървете на най-горния етаж, Г-да.

После мина първа и запали ламбата.

- Капитан Петров.

- Подпоручик Ненов. Така се представиха двамата офицери.

Скоро печките забумтяха и се зачервиха. Войниците настаниха конете в плевниците на бай Стою и дядо Бельо, след това насядаха по чиновете на голямата класна стая.

67

Всички се стоплиха с ароматен чай, приготвен набърже в тенджерката от домакинята.

- Ще ви оставя само за няколко минутки - се извини Славка, трябва да прибера бегълците си. Стига са мръзнали по долищата.

Тя отвори големия долап, извади няколко кутийки кибрит и една кошничка с ленти напоени в разтвор от сяра и изсушени.

В долапа имаше цяла тенекия газ и още много кибрит и сяра.

С кибрита и лентите в ръка младата учителка излезе и помоли двама войника да й помогнат. Тя отвори прозорците на горните два етажа, а войниците прикачиха лентите на гвоздеи приготвени от по-рано. От прозореца на зимника - Славка скочи в черковния двор и запали лентите. Син пламък излиза стените на училището околовръст. След това тя се изкатери на камбанарията и доколкото можа заби черковната камбана...

Първите български войници! Каква неописуема безмерна радост!

Селяните се прибираха на групи в селото. Младежите от "четата", научили първи новината, бързо се събраха в двора и завиха лудо хоро.

Войниците не се стърпяха, заловиха се и те и блъскаха силно с ботушите си калната земя.

Скоро цялото село се събра в черквата и училището. Дойде и селският поп Георги. Милия старей. Работил и много страдал за тая свобода, той още отдалече заплака, спусна се към първия войник и, с килимявката си в ръка, целуна дръжката на войнишката сабя.

В черквата се отслужи панихида за падналите и тържествен благодарствен молебен за преуспяването на светото обединително дело на българския народ.

В църковния двор, всред народа, капитан Петров възвести свободата на китна Тракия с пламенно слово. Мощно "ура" разтърси селото, достигна околните бърда и понесе отзвука на тържеството в цялата околност...

68

След приветствията почна народно празненство около богата трапеза.

Буля Чана, жената на селския учител Георги, рядка песнопойка на селото, по тоя случай изви кръшен напев, който трогна всички.

- Тойке ле, хитра гидия,
Тойка на баща си думаше.
Що си, бащю ле, кахърен?
- Тойке ле, мила бащюва,
Царят е ферман проводил,
Който има сина и кой нема
Царю на помощ да иде,
Ние си синче немаме,
Кого ще да изпратиме?
- Тойка бе хитра гидия
И на момите баш мома,
Тя на баща си думаше:
Купи ми, купи, бащю ле,
Всичка ергенска премена
И ергенското оръжие,
Царю на помощ да ида."

Хорото бе лудо и се извиваше на две-три редици.

Сините сукмани с червените характерни гръдници на момите и жените ярко изпъкваха между черните шалвари на мъжете.
След обяд, на втората наредена трапеза, се сложиха пресни гозби, тънки баници, прасенца, пуйки - две опечени теленца-сукалчета, сирене, мед и всичко каквото Господ дал! А гъстото тракийско вино се разнасяше в бели бакъри.

Веселбата и радостта, в Баш-Клисе бе голяма само тънтежите от Одрин упорито напомняха, че не е още всичко свършено. Когато станаха от трапезата, капитан Петров потърси Славка на хорото.

Идвам да ви благодаря, госпожице, за топлия и сърдечен прием, който ни указахте Вий и селяните Ви. Ние сме трогнати и се чувстваме още много задължени

69

към Тракия и нейните чада, наши родни братя. Но едно не мога да си обясня, и ще ви попитам.

- Защо и Вий, Г-це, слабо и беззащитно момиче не избягахте, т.е. не се укрихте като всички от селото?

- Кой Ви каза, че съм била слаба и беззащитна?

- Нишо не виждам, с което бихте могли да се защитите в най-лош случай?

- Лъжете се, г. капитане, нали видяхте, че в училищния долап има много газ, сяра, кибрит! Ако се видех в опасност, тогава щях да възпламеня сярата или да запаля газта и който би поискал да влезе при мене, той не би минал леко!

Каква предвидливост и удивителна храброст, с възхищение на гласа каза младия подпоручик, - И тук българското сърце е горещо, тук българската храброст и народно чувство са издигнати нал всичко: Затова оправдани са жертвите, които даваме за тази наша земя и за нейните деца, каза просълзен капитан Петров, и неговата прошарена глава почтително се приведе над ръката на младото момиче, което за пръв път се бе натоварило с тежкия кръст на народното учителство в с. Баш-Клисе.


[Previous] [Next]
[Back to Index]