Бежещим през годините. Родопски сладкодумци
съст. Петко Величков, ред. Владимир Арденски
 

38. Тътралки
 

— Още не бях изправодила калека ти нах пазар. В Стенимех щеше да ходи муле да продава. Имахме едно лиху [*] муле, не се наближаше — риташе и хапеше, като да бе с вълкове живяло. Два деня го бяхме държали гладно, та дано загаретяса [*] и са покаже там кротко, доде са найде някво будалище да го купи. И таман бях откачила от веругата черния бакър с вряла вода да я сипя в малкото корито, дето месим, защото голямото го бях заборила на слънце, та се разцепи
 

*. лиху — с бял белег на челото
загаретесвам — отслабвам

131
 

и нефела. А детето сгоропалено [*] ме чакаше да го попаря, че на главата му тоя ден бях хванала въшка и бях видела гниди, наредени на един косъм като синджир: Виках си, дано и даскалицата не го усети и го върне от училище, доде найда време и стана мукаят да го поопощя. Казала му бях и заръчала барем до десет пъти и да го хапе нещо нейде по главата или другаде, да се не чеше, защото пустата му даскалица види ли, че някво дете се чеше, хване го за ухото и си го напрати у дома му. „Върви си — вика — у вас, майка ти да та опощи — имаш въшки.” Ама нали е дете — от дума се не сята.

Та. . . викам де, помня си още от баба. Тя бе учена, и много знаеше — можеше да брои до сто отзад напред, ходила бе веднъж в манастира и се бе лахало да чуе на „Клувияна” някакъв ишкития [*]приказвал, как бил направен светът — от кал и вода! И в село бе доходал едно такова чилечнще — с голямо брадище, закосясало, босо, неумито, расото му кърпено, шито с какви ли не конци, можеше да има по него до хиляда закърпи. И гладно: ага му отнасяха жените коя каквото имаше, та не можеше да въздъхне от ядене. Събираха се да го слушат на бърчинана до „свети Рахангел”, защото попът не го пускаше да влезе в село. Пък и той тъй викаше: „Всяка земна твар е божие создание, както е человекът. А щом е направена от бога и пусната на света да живее, грях е да я уничтожаваш.” Но него не го пускаше. . .

Та. . . таман бях откачила бакъран от веругана — да си кажа приказката — и детено сгоропалено ме чакаше да го потопя, дойде калманина Миндалинина Мерахла.

— Добрутро!

— Добре дошла! — викам. — Седни де — и й подавам скемле. [*] Пък тя казва:

— Няма — вика — да сядам, защото бързам. Я го я кое време стана — пладнина, пък аз още линкам по село. Турила съм от снощи да пера. И брашното тъй си ми седи в нощвите неомегено. Ами знаеш ли — казва —
 

*. сгоропалено — съблечено
ишкития — пустинник, монах
скемля — стол

132
 

за какво съм дошла? На кумицата Катерина Кръжоска Петко си дойде. Върна се!

— Как щяло, мари, калмано— думам. — Ами че то няма и неделя, откакто се е увел! [*] Нали отиде с дюлгере?

— Отиде — вика, ама се върна. Слушам снощи майка му го пита: „Защо бре, Петко, тъй стори?...” „Защото — казва — ми стана бално за Кица, затъжих се, пък и лош сън съновах. „Знам — викам си аз на акъла — какво го е зачегъртало, няма и две недели, откакто са ожени.

И са хлепте [*] пустата му калмана, та се тресе от смях...

— Ами нали — викам — Кица е на „Вирово” с чичана й Христяна, загърлят патато и там спят в колибата?

— Къде ти ходи акълът, кумице? — вика. — Още като чу Петко, че Кица е там, още не закачил торбата с дюзеня и още не свил нога — три-четири деня е вървял, доде си дойде и подлогиня на цървулете му са беха леснали като лахана, — но оттърча към „Вирово”. Пък да речеш, че е младо, та го е хванал съклетът — не е!

— Чакай — казвам — сега, калмано, аз да ти разправя как най-напред стана работата. Отишла бях у Кицини да поискам подницата да опека марудники [*]. А че по едно време гледаме, Петко дойде-е. Пригладил са, пременил са с нова риза, с нови калцуня, нова дулама, припасал червен пояс и му пуснал отзад краят да са развяват ресните като на ергенин. Че и нова гугла си купил и... подпитени папуце. Като го гледаш, ще речеш: кой ли е тоя? Пък и щом се вгледаш по-хубаво, видиш, че си е Петко! Та. . . влиза де той и ни „добър ден”, ни „Как сте?”, ни „Какво правите?” Нищо! Захвана направо: „Кицу — вика — батюв, виж ме, огледай ме хубаво! Ама недей бърза да се произнесеш харесваш ли ме, защото съм дошъл да те искам. Пък аз тебе направо ще ти кажа: влизаш ми в очи такава, каквато си. Не ти ща ни ризи, ни аглоци, [*] ни вълненици, ни тестемеля, ни престилки, ни месаля! Три пълни
 

*. уведам се — отивам, отдалечавам се
хлептам се — смея се, кикотя се
марудници — тънки тестени питки, пържени в олио, или направо печени на тава
аглок — кърпа за лице

133
 

сандъка имам от тях. Не ща и халища, нито черги, нито въглавници — в долницата съм ги заключил, цяла камара са, до тавана. Ако искаш, сгоропали се и дибидюс [*] гола торни — отвеждам те у нас! Пък ако речеш, мога и да те отсурна, да не кажат людете: вижте я, отиде му за напальоните, за пендаряте, [*] за имотът...”

Мене пък ма наду един смях — не мога да се сдържа. Отде у Петка напальоня и пендари! Ала се остисках. Пък той дума, та дума: „Казвам ти — вика, — на сърцето ми си и откакто съм намислил да те искам, не съм ни ял, ни спал като хората. Като царица ще си у нас. Една майка имам и на нея ще кажа: „Мале, колкото пя — пя в тая къща, стига ти толкова. Отсега Кина ще пее!” Пък ти, ако искаш, пей, ако не —недей! Никой няма да ти брани нищо. Пък и аз не съм чиляк на двадесте и пет, на тридесте или на четиридесте години. Аз съм на петдесе и съм имал и други жени, та знам как се коландрят [*] жени.”

Слуша го Кица, седя и мълча, седя и мълча, че му рече: „Какво да ти кажа, батю Петко, чудя се и се мисля. Три жени си имал и как са ги коландрил — не знам, ала си деца немаш, пък аз искам да имам.”

„Ха, Кицу, батюв, това да ти е меракът! Стига деца да искаш — две, три, пет... — рече Петко — може и цяла дюзина да ги накордим, стига да ти държи кърстът. Още утре ще те отведа в манастира. Там имам аратлик калугерин, ще приспим една вечер у нега, той ще ти даде да куснеш плод от онова дърво, дето е израсло пред вратата на черквата, ще ти прочете молитва и. . . толкова! Разправяше ми на колко невести е помагал — и на стари, и на млади.”

„Ами — попита го Кица — защо на мене трябва да даде? То на тебе трябва.” — „А, не, той само на жени давал, на тях помагало.” — „Ами... — попита го пак тя — за всяко ли дете трябва да са ходи при него?”— „Че знам ли? — рече Петко. — Не съм го питал.”

— Та... викам, може затова да си е дошъл, да я води на калугерина. . .
 

*. дибидюс — чисто, напълно
пендара — голяма златна монета, равна на пет лири
коландря — оправям, отнасям се

134
 

— То. . . да ти кажа ли, кумице — рече ми калмана, — може и затва да е, ала каквото Кица, такова и Петко. Търколила се тенжурата, та си нашла похлупакът. Ами мълчи да мълчим, да не сме прожукали някъде нещо, оти нали знаеш какви жени има — ще вземат да ги обинисат [*] низ село...
 

Преразказал: XР. ДАСКАЛОВ
 

*. сбинисам — разнасям, одумвам


[Previous] [Next]
[Back to Index]