37. Как опеках калайджилъка
Ти сега не ме гледай, че съм горски. Доде стигна до тия сърмени нагони, знаеш ли през колко джендема съм минал? И аргатлък съм правил, и с калайджилък съм се занимавал, по едно време бях решил и пъдарин да ставам, ала ми се виде хептен проста работа, та се отказах.
Сега ще ти разправя как опеках калайджилъка. То беше преди трийсет години.
Един ден баджанака Тодор рече:
— Оти да не станем и ние калайджие. От тоя занаят хората пари трупат.
— Да станем — викам, — ама аз като нищо не разбирам, ни от миене, ни от триене.
— Ще се научиш — казва, — не е трудна работа.
— Е, щом е тъй — викам, — да вървим.
127
Ортасахме се ние. Ще ни води бай Юрдан, стар калайджия, който бе изкарал цял живот по долните села.
Нейсе, отидохме в Гъровци, кондисахме на мечитя, разчу се из село, че са дошли калайджие, и хората започнаха да носят сахане, тигане, харкоми...
Баджанакът се подпря на един дувар, стъпи в един сахан, завъртя се и захвана да ми обяснява: тъй се трие, тъй се суче...
— Свали — казва — сега ти папуцете!
Свалих ги.
— Свали и чурапете!
Свалих и тях.
Баджанакът хвърли пясък в сахана, тури отгоре едни лешени [*] цървули и вика:
— Ха сега стъпи ти тука и сучи!
Стъпих аз, амудже, ама нали и тогава килцата не бяха ми малко, пък бях младо и яко, триж се завъртях и усетих, че саханът остана без дъно. Отпрах го.
— Вай, баджанак, ами сега?
— То стана — вика, — каквото стана, ами дай бърже да го залеем, доде не го е видял майсторът.
Както и да е, това се размина. Ама не щеш ли един ден, както пренасях калайдисани съдове, капнах капка вода върху един тиган. Стана петно. Доде измисля какво да правя, бай Юрдан ме преплющя с клещите отзад.
— Да ти кажа — вика — как се носи калайдисан тиган!
Не ме доболя толкова, колкото ме доядя. Не стига, дето ме караше всяка сутрин в 4 часа да ставам да варя кафе, ами отгоре ще ме и стивасва [*].
— С тебе повече няма да работа! Заминавам си! Той се престори, че не ме е чул.
— Заминавам си! — повторих. — Дай си ми сметката!
— Каква сметка? — изпули се майсторът. — От мене нищо няма да вземеш. Махай се от главата ми!
Щом е тъй, думам си на акъла, аз ще те оправя. Издебнах го вечерта да
заспи, та че барнах торбата
*. лешени — от кожа от умрял добитък
стивасвам — бия
128
му. Извадих една голяма пръчка калай и я скрих. Казах на баджанака какво съм сторил, а той вика:
— Хубаво си го курдисал. Щом имаме калай, ние и сами можем да калайдисваме. Събирай партушините!
И тръгнахме двамина от село на село, от мечит на мечит. Колко дървеници сме нахранили, не мога ти каза, ала малко по малко опекахме занаята, та хората не ни оставиха да умрем от глад. Един ти сипе паница фасул, друг — паница брашно, трети — лъжица масло. Какво му трябва повече на един калайджия?
Добре, ама веднъж в едно турско село в Кърджалъка замръкнахме без нищо. Пристигнахме късно и къде-къде, пак в мечита ще вървим. Разбрахме, че на ходжата не му стана много драго, но какво да правим? Рукна си той изана [*] и седна да вечеря, все едно, че нас никакви ни няма. Ни „боюрум”, ни „заповядайте”, нищо! А ние сме гладни като кучета. В торбата имаме само една вързаница люти чушки. Гледахме ходжата и в ръцете, и в очите, дано се сети, че и ние сме гладни, ала — не и не. Наяде си се той хубавко, уригна се, прибра останалата храна в долапа и се излегна. Ние се свихме в другия край на буджака, но като не ще да дохада пусти сън! И тъй се въртяхме, и инак, не иде. А ходжата хърка ли, хърка. По едно време очите ми се впряха в гърнето му, дето се подмива. Сложил беше го до огъня да му се топли. Викам си: то на ходжата му се досвидя да ни даде няколко залъги, ами защо аз да му не дробна няколко чушки в гърнето. И грях не грях, сторих го. Само че не можах да кандисам с няколко чушки, а нарязах с калайджийските ножици цялата вързаница. По един вакът [*] ходжата се разшава, стана, взе гърнето и забараниса към вратата.
— Слушай след малко какъв изан ще се рука — сбутах баджанака.
Не минаха и десет минути и отвън изврещя ходжата, да речеш, че с кремен
го дерат. Пищи човекът, та мечитът се тресе.
*. изан — мюсюлманска молитва, изпълнена гласно от минарето на
джамията
вакът — време
129
— Не олду, бе ходжа? Какво стана? — пита го баджанакът от вратата.
А той се върти из двора като побеснял, ни чуе, ни види. С едната ръка придържа развързаните си потури, другата — протяга към небето:
— Вай, аллах! Вай, аллах!
Тъй пищя до среднощ и чак към разсъмване отново задряма. На сутринта още със ставането ни вика:
— Буюронос, осталар [*]! Вие може да сте гладни. Да хапнем каквото аллах
е дал.
Разказал: А. ВЪЛЧЕВ
*. осталар — майстори