Бежещим през годините. Родопски сладкодумци
съст. Петко Величков, ред. Владимир Арденски
 

21. От Чангърдере до Париж и нах зад
 

На тая глава е било писано свет да види. Да види и пак цела да си дойде...

Не бех никак за ходене надалече — жена имах млада, с дете на ръки — ала дойде оная кинижчица, рекаха рюкат те войник и йе какво да правя, ще ворвем. На Фердинанд му се прищело да се помеси в европейките работи, требвало и Хутев от Чангърдере [*] да му помага.
 

*. Чангърдере — дн. Чепинци

68
 

Отпарахме два месеца крак, реваха фелфебелища „лево-десно”, „сено-слама”, че та ни поподиха нах [*] позициите край Битоля. Година гнихме в окопите. Ала страшното било сетне.

Една сутрин срещу нас зашеваха французе. Напират и пукат — не гльодат ни глава, ни очи. Брех, майка им стара, ами сега? Сега пукай и ти — дума ми нещо отвотре. Зафанаф и йе да опинам кондака, хубаво, ама некво бухна до мене и йе заспах...

Чуем по едно време другарете се припират: „Помачето е живо, да го отринем!”, „Да мре, мамка му помашка” — вика друг. „Че какво като е помак! И той е болгарин!”

И тогава имаше сетени людие, ей!

Нейса, изровиха ме, поседех в болница, та че пак ме издреночиха срещу противника. Триж ме раневаха, ала и йе са вейки накървавих, та взе да не ме е страх ни от куршуме, ни от топие.

И не щеш ли, един ден ме рука начелника: „Награждаваш се с орден за храброст.”

— Ех — викам, — благодарим, щом сте ме послагали. [*] И го закачих йе ордена на куртката. Ала къде го ивде пусти евреин, че като рече:

— Ще ми го продадеш, та ще ми го продадеш!

— Не ми е за продан, бре чилек — запинам се йе, ама с евреин излиза ли се наглава, ага рече търговия да прави? Сандърдиса ме.

— Е — питам, — колко даваш?

— Знам — казва, — тебе пари тука ти не требват, ам ще ти дам два хлеба да се наядеш, та да ме споминаш.

— И дума да не става!

— Хайде — вика, — три фурника имаш, откачи го!

Правихме, струвахме, накрая сторихме пазарлъка за седем хлеба. Измами ме свинето, ала сетне се сетих. На децата сега щеше да е драго дедов орден да видет. Това както и да е, но войната продължава-а-а. Един ден както си седим в окопите, гледаме полето почерне от черни войници, с черни шепки. Сенегалци! Идат от всички страни и пукат. Нам ни причерне хептен, запукахме и ние. Доста изтребихме, ала те пущините са
 

*. нах — към
послагам — зачитам, уважавам

69
 

много, немат кратане. [*] Ага ни притиснаха хубаво, изрипна между тех един френски офицерин с изваден пистолет и вика на нашия начелник: „Предайте се!”

Ще се предаваме, какво ще правим, то сме заградени от всички страни, а жепаньота своршва. С един сандък бомби и с по пет-шест фишека можеш ли да се браниш?

Плениха ни. Свалихме паласките, обискираха ни, че та ни подбраха, та в Солун. Там хамаловахме, колкото хамаловахме, че та по едно време ни натаптаха в едно пампорище — три ката под водона и три над водона — и хайдееее... Карат ни некъде, ала нах къде, не знаем. На третия или четвъртия ден буруета са разрука: „Иси Франс! Иси Франс!”

Допрели сме били до Марсилия. Оттам ни откараха в Париж. Вай, вай — какво нещо бе тоя град по онова време, пък сега какво ли ще би!

Нейса, разпределиха ни кой къде ще слугува. Мене ме оставиха на една фурна. Французинът, в чиито ръки попаднах, излезе не лош чилек и започна да ме разпитва: „Коман сапел това? Коман сапел онова?” И йе му казвам: „Това е хлеб! Това е вода!” „Биен!” — казва той и пита и други нашенци: „Кой иска да учи френски?” Пцоват, не щът. Ала йе викам: „Ще учем!” И се фанах с французина. Той мене учи френски, йе него — болгарски. От речка в речка, от дума на дума, понаучих го йе френския. На французина му доби драго, станахме приетеле и един път ме пита:

— Искаш ли да ти найда женска, та тука да останеш?

— Сакън! — реках. — Само това нема да стане. Йе си имам и жена, и земя.

И повече за това не ме закачи.

Мина година, минаха две, три — мене се е свило сърцето от бално за село, ще пукна. Никаква дума за вращане се не чува. Викам си дали нема да умра на чузда земе — сичко ми минава през ум. Хеле един ден рекаха: „Примирието е сключено. Европецката война сворши. Пленниците се освобождават.” То такова драго може ли да се каже? Идеше ми пеш да запрашем, тъй ми се бе сприпрело за Чангърдере. Хубаво, ама и за пленниците си има ред. Натикаха ни пак в пампорище, та чек
 

*. кратане — свършване

70
 

в Солун ни предадаха на нашите. Оттам ни насосаха — в Софие ще ни водет. Ага да минем моста на Струма, един начелник ни посрещна изпулен. „Стройте се — вика, — крак да ударите, че тука е царя!” Дали да се смееш, дали да плачеш! Ние сме останали без ноги, той иска крак да удариме!

Защо ходихме в Софие, никой се не сети. Таман допрехме до двореца и дадаха команда: „Ходом марш към Пловдив!”

В Пловдив се найдахме с един познат полковник, от мене по-парцалив.

— Е — питам го, — господин начелник, какво стана сега? За какво се бихме, за какво мрехме?

— За нищо — вика, — за тоя, дето духа. Беломорието дадоха на Гърция, Източна Тракия — на Турция, а на нас оставиха сираците и репарациите.

Доплака ми се.

— Недей — казва — да се ядосваш. Нали ние с тебе сме живи и здрави?

— Как — викам — да се не ядосвам? Тая земе си е наша, болгарска. Дайте ми сто души, самичек ще си я земам.

— Върви, върви си нагоре със здраве! — успокоява ме полковникан. — Недей да ти се укаче.

Дойдах си тука, какво да виде — сиромашия до гуше. Ни хлеб, ни сол. Жената ме е отписала от живите. Викам й:

— Доне моа д’ьо [*],

Погледа ме, погледа, че та изцирика:

— Вай, чилеку, ти са си поборкал!

— Хич не съм се поборкал, ам ти си хавае [*], че се не сеташ френски. Жьо сюи Хутев!

Колкото се разбра дуварът, толкова и жената са сети какво й казах.

Ала мене френскиет език ми свърши работа. Един ден отидахме чангърдерци в Райково да предаваме тютюн у Граматиковци. Експертите започнаха да си думат на френски: „Тоя тютюн струва по 50 лева, ала ще го земем по 30 лева. На оня вместо по 45 лева ще дадем по 25...” Послушех ги, послушех, че та им ре-
 

*. Доне моа д’ьо — Дай ми вода
хавае — не на себе си, в облаците

71
 

ках и йе на френски: „Бива ли тъй да подйедате, да трошите фукарите? [*] Вие работили ли сте тютюн, да знаете как се изкарва?!” Залепиха се на търговците езиците. Забориха и френското, и болгарското. По едно време единият поразпетла езика, порука ме настрана и ми вика:

— Виж какво, за твоя тютюн ще дадеме хубава цена, ама на другите нема да казваш какво сме си думали.

— А-а-х — казвам му право в очите, — това нема да стане! Каквото дадете на мене, това ще дадете и на другите. Инак да знаете, ще ви сторя резил пред врютех. [*]

Шеваха, правиха, струваха, черпиха ме, ала като видеха, че нема да ме кандардисат, платиха тютюнет на всички нашенци както се полагаше. Толкова пари от тютюн никога не беха се зимали.

Та думата ми е, хубаво е чилек ако поназнайва нещо.
 

Разказал: Е. ХУТЕВ
Записал: Вл. Арденски
 

*. фукара — бедняк
врютех — всичките


[Previous] [Next]
[Back to Index]