Я съм бил турски войник осем години. Служил съм в Емен на ингилицката граница. Мене ме порука [*] царет — не можеш да не вървиш. Ако не идеш, нема де да седиш тука.
Оттука, от Дьовленско, се насосахме шейсе души. Доде идем в Селеник, [*] станехме хиледа. Чекахме там един месец да дойде параход да ни товари. Ага да се качим на параходан, прегледаха ни кой е здрав, кой е болен. Болните и кусурлиете ги отделиха на една страна и ги отведоха сетне нейде към Албания, пък нас, здравите, нахакаха в параходан и там: ни курдисаха в царски дрипи. [*] След това потегли да върви парахода. Вървехме 5—6 дене, денем и нощем. Ала и поспирахме.
По едно време параходан спре на едно голямо пристанище — заборил съм името му. Спря да товари диреци. Диреците ги туриха в най-долния кат. Парахода бе на три ката. Единия — във водата, пък двата — над водата.
Вървехме още некой ден и стигнахме в Боаза — Дар боаз, дето сега му
викат Суецки канал. Ала там не дават да минеш без пари. Тогава нашите забите,
[*] дето ни караха, извадиха пари с чувале, в сандъци и кесии. Дойдоха
на парахода и ония хора, дето командуват Боаза, дето ще вземат парите.
Преброиха ни колко войници сме. Преброиха ни дваж, да не изпуснат един
войник барем. [*] И ага ни преброиха хубаво и прибраха по една лира на
войник, дадоха разрешение парахода да върви по-нататък.
* поруквам — повиквам
Селеник — Солун
дрипи — дрехи
забития — началник
барем — поне
7
Един или два дена — не помня колко минаха, дода излезем от Боаза. Оттам отидохме в Бейрут. Голем град, яко нещо! Ала отдалече го гледаме, че сме аджемии — ако слезем от парахода, нема да можем да се оправим да се върнем.
Нейса, оставихме и Бейрут.
По едно време се разшаваха: „Емен! Емен!”
Изкараха ни от парахода и направо ни отведаха в казармите. Те са отгоре над града, от хасър уградени. Хасъра е колкото за сенка. Наоколо нема ни дърво, ни камен. Нема и блага вода за пиене. В морето има много вода, ала е солена.
Щом поотпочинахме — от клатенето на парахода бехме станали като семьо [*] — докараха деве, камили де, та натовариха всичкия ни багаж. Там нема земя като нашата — всичко е песък и войника нищо не може да носи. Не може да върви и обут. Та свалихме и папуцете [*] и панталонете.
Както и да е, натоварихме багажа и боси отпрахме по песъка. В него нема ни пишкалче, [*] ни каменче. Ноще вървим, денем се крием по къщи и колиби, кой където свари. Защото слънцето нажижа, да речеш, че на таванан е слезло. Турим на песъка яйце, доде изпушим по цигаро, яйцето се е изпекло. Такава горещина.
Четри нощи ровихме с ноги песъкан, най-сетне се крати — впрехме в баир, в планина. Започнахме да намираме и вода — истинска вода като тукашната, дето тече. Два дена вървехме все въз трап, ала щом го прехвърлихме, пак се видехме в поле.
В Сана касаба ни казаха всеки да си намери табура. Ние, дьовленци, вървехме още два дена, доде найдем нашия. По пътя срещнахме стари войници. Пуснали ги беха да се уволневат. Един ни рече:
— Ние единайсет години аскерлък правихме и вие толкова ще седите. Чек тогава можете да видите майка и баща. Ала може и да ги не видите. И ние като вас дойдохме хиляда души, а вижте колко останахме... шейсе. Другите измреха.
„Измреха” — тая дума тогава ми влезе в корема и
* семьо, мн. ч. семе — болна, въртоглава овца
папуце — обувки
пишкалче — трънче
8
сега си ми седи още. Укачи ми се, влезе в корема и вейки [*] не излиза.
В Емен седех осем години. За осем години съм получил три писма от бубайко. [*] Там годината е осем месеца. Та ага ни уволниха, единайсет години беше писано на тескерьота. [*]
През това време ни учеха как да воюваме, как да се бием. Учението беше доде нажеже слонцето. Нажеже ли — влизахме в казармите. Ако останеш отвон — от горещина и мухи не можеш да се отбраниш.
Яденето бе всекакво, каквото държавата го даде. Ние го ядехме с лъжици, ама имаше люде, та го нагрибаха направо с ръките. И добитък колеха, ала месото на тамошните говеда сладни. И хлебът бе всекакъв — и хубав, и долен. Повечето го месеха от едно бамбашка жито — „дуро” му викаха.
Вода пиехме от едно заградено место като катралница. [*] Едно змиище рече да излезе от нея, помъчи се да се покачи въз дувара, ама не можи. Тогава пак си се пусна във водота.
Дваж се бихме с арапе. Те беха много лоши. Тем се не надвива. И те имаха тюфеци [*] — по два, по три носеха върх тех.
Една вечер ни нахакаха да спим в една джамия. Ага влезахме вотре, един баш чауш [*] от старите войници ни рече:
— Хайде, отсега нататък да не правим аскерлък.
Сутринта щом свирна бурията, началниците започнаха да командуват „Калк! Ставайте!”. Ние, младите войници, се извървихме, ала стария аскер не ще да излиза.
— Аман, чаушлар, не бу? Какво е това? — зачуди се бинбашията. [*] (Той бе хубав чилек. На двадесет и пет години бе. Майка и бубайка му беха го заглавили в Селеник за едно момиче, пък той хич не беше го виждал.)
— Не щем вейки да правим аскерлък, искаме да си вървим! — сопнаха се
старите войници.
*. вейки — вече
бубайко — татко
тескерьо — разрешително. В случая — уволнителен билет
катралница — мястото, където се приготвя катран
тюфек — пушка
чауш — старши сержант
бинбашия — полковник
9
Бинбашията удари телеграф некъде, ала никакъв отговор не дойде. Тогава той рече на старите войници — осемдесе души беха — „След мене!” — и самичък ги заведе на пристанището. Другите стари войници — в Емен имаше голема войска, — като разбраха каква е работата и те се юрнаха към пристанището. Та от осемдесе души станаха четристотин.
Пашата на Емен, ага виде какво става, даде команда на младите войници:
— Удрейте тия качеци! [*]
Война!
Хубаво, ама старие аскер беше много. Из негова страна имаше и топйе и топчие. Два дена се бихме. Старите надвиха — тем са изпечени главите, много знаят.
Хванаха пашата и го вързаха, та че рекоха:
— Хайде сега да запрем и водота, да нема какво да пият в града.
Пък в града имаше бакале и търговци от много страни. Те захванаха да цепят телеграфа. Седем телеграми дадоха до Стамбол, до техни си големци. Големците от другите държави отишли при царя и му се оплакали, дето неговият аскер е спрел водота в Емен. Тогава царят порукал негови си кафадаре [*] и ги попитал какъв е тоя аскер неразбран, дето не ще аскерлък да прави. Пък те му рекли:
— Какво да е разбран? По дванайсет години са войници. Дошло им е до гушата и викат: „Или ни фърлите в морето, или ни дайте билети да си вървим.”
От старите войници имаше един чауш, та ага го повикали аскерлък да прави, оставил едно момче на десет години, женгал, [*] без панталоне. Сетне нарасло, та и него взели войник в Арнаутлука, [*] пък баща му още го немало. „Какъв е тоя аскерлък не кратен” [*] — писало то до бубайко си.
Тогава царят казал:
— Вай, вай, белки още аскерлък си правят там? Четири набора наведнъж
да се пуснат!
*. качек — беглец
кафадар — главатар
женгал — слабичко
Арнаутлук — Албания
кратам — свършвам
10
Тая заповед и мене закачи. А я хич немах надежда.
Ала то не било една беля. Сега пък доде дочекаме да дойде параход да ни натовари, зор видехме. Я седех на Еменското пристанище един месец, други беха седели по три и четри месеца.
Ага дойде параходан, рекаха, дето са правили аскерлък по дванайсе години, тех най-напред ще вдигне. Стана пак една бъркотие, не ти е работа. Както и да е, дойде и моят ред. И хайде — в задна диря. Та пак крак Бейрут, та пак през Боаза, доде най-сетне се видехме в Селеник. От нашите шейсе дьовленци седем души бехме останали живи. Другите беха измрели по чуждите земи.
От Селеник се качихме на „Кара-пампор”, та в Серес. Там намерихме кираджие с коне, платихме по една дюкмьо, [*] колкото ни беше заплатата за месец, та ни докараха в Неврокоп. И оттам пак с даване на пари стигнахме до Карабулак. Капнали от умора, останахме да преспим у познати в това село, но един беденец не се стърпя и още вечерта си отду [*] към Беден. Ага минал през Настан, взел бе миждьо [*] на баща ми, че си ида. Бубайко не можал да ме дочака в село, ами беха се вдигнали с брат и мижо [*] да ме посрещат в Карабулак.
Сутринта като станах и излезох от познатите, гледам в среде селоно много хора. Минах и я край тех, но не познах никого. Хубаво, ама ага позаминах и погледнах назад, че видех нашият кон. Коня познах. Жив си беше. Поогледах се, тогава видех бубайко, брат ми и мижо. Ако не беше конят, немаше да се сетя, че са те. И те немаше да ме познаят.
В Настан ага ме видеха, от драго всички плакаха. Жив чилек от Емен да
си дойде — това малко ли е?
Разказал: Е. САКАЛИЦКИ
Записал: Н. Хайтов
*. дюкмьо — турска монета
отдувам — отлетявам
миждьо — награда за добра вест
мижо — чичо