ГЕОРГИ БАЖДАРОВ
М О И Т Е  С П О М Е Н И

III

2. От Ньойския договор за мир до убийството на Тодор Александров

_6_

Подир няколко дена ние, четиримата, имахме нова среща - в дома на Елисей Петков. Сега въпросът се постави конкретно за заминаването на Ал. Протогеров и Т. Александров в странство. Вече Тодор бе измислил и какво ще вършат там. Значи, не само за да се изпълни волята на българското правителство, но и за организационна работа ще отидат в чужбина. Планът им сега бе този.

Александров и Протогеров ще тръгнат неедновременно, не заедно и ще се намерят в Рим. Там ще извикат Петър Чаулев, ако е нейде заминал, и ще гледат да го вразумят. След това щяха да отидат във Виена и ще се опитат занапред да пресекат пътя на ренегатството с помощта на съветското представителство там. Ще развия по-подробно и двете задачи.

Петър Чаулев, охридски войвода, бе избран в 1911 г. за член на Централния комитет. Млад човек, той бе много суетен. Може би развратително му подействаха и хвалебствията на в. “Камбана” през хуриетските дни в 1908 г. “Камбана” беше оставила на Петрета Чаулев колонка в няколко броя на ред да описва свойте пътни впечатления из Македония през режима на свободата. По този начин младият войвода,  революционер, скоро сам се почуди, че е и писател! При оскъдицата на големи хора за революционна дейност след хуриета през режима на младотурците, поработи късметя на Чаулев и стана големец във ВМРО - член на Централния комитет. С това голямата му амбиция бе повече от задоволена, толкова повече, че съперник за това високо място му беше Милан Матов, бивш член на Битолския окръжен комитет, войвода и брат на Хр. Матов. В 1911 и 12 г. Петрето Чаулев беше в Битолско, но не разви особена дейност. Повече се криел, отколкото да работи. Смеехме се с най-голямата му революционна акция: натоварено било едно магаре с бомби и със запалени фитили било пуснато из пазара в Кичево, за да експлоадират. Така щото в историята на нашата революционна борба бе записано като атентатор и едно магаре.

В пролетта на 1915 г. общата война бе в разгара си, Чаулев участва във Валандовската акция [37], извършена от турци и българи македонци. Той обаче се е държал на твърде почтено разстояние назад и с това изложи донякъде името на македонския революционер, за което турците се произнасяха с почит. През голямата война замина с един партизански отряд в Крушово, където влязъл след като българските войски бяха предизвикали бягството на сърбите, но понеже Чаулев бе влязъл пръв в градеца, хвалеше се, че той го освободил. Когато българските войски завладяха Охрид, П. Чаулев бе назначен там градоначалник и тропаше с шашката по калдаръмите на цар Самуиловата столица. Помислил, че Македония е вече за всякога освободена, без да пита другарите си Александров и Протогеров, П. Чаулев бе дал декларация до централното бюро на либералната партия и бе се обявил радославист,  санким да не  го изпревари някои друг!

Но поради катастрофалното завършване на голямата война за Македония и България, на законно основание, П. Чаулев си оставаше в Централния комитет след Ньойския договор за мир. Считан несериозен от кафена на кафене разправяше масали и се държеше с всички приятел. Той не бе преследван от дружбашите. 1920 и 1921 г. той прекара в София. Един охридчанец, който бе дошъл в София, като го вижда на едно тържество, му казва:”Ами че ние те знаем, оти си тамо во Охридско, пък ти си бил тука” - “Преди три дни се вратих” - отговорил невъзмутимо Петрето Чаулев, а не бе ходил.

Най-после в март на 1922 г. го склонихме да замине. Вечерта, преди да тръгне, имах последен разговор с него - аз, Пърличев и намиращият се случайно там професор Милетич. Чаулев почна да ми се хвали, че като влезе в Македония, ще събере 800 българи и арнаути и ще нападне Скопие. Никакво нападение на Скопие или Охрид, а ще влезеш да възстановиш организацията в Битолския окръг, приятелю,  му казахме.

- Влизането ми вътре, - та това е най-лесното: колко широка е Албания! Слизам във Валона и на третия ден от там съм в Охридско.
Наистина П. Чаулев слязъл във Валона, отишъл в Тирана, ходил в Подградец и към Корча, но вътре не влезе. Три дни не , три седмици, три месеца, две години минаха, но П. Чаулев не отиде в Македония. Докато бе в Албания, повече стоял в кафенетата на Тирана, а сръбските вестници пишеха от време на време, че войводата П. Чаулев се готвил с чета да мине през Преспата и нападаха албанското правителство. Последното най-после го изгони от Тирана, П. Чаулев се озова в Рим. И понеже не влезе, та го бе срам да иска пари, един ден господството му се озовал в съветската легация в Рим, черпили го с шампанско, правил изявления по македонския въпрос, а след няколко дни поискал и пари и му дали 500 долара.

П. Чаулев, още като излезе от България, бе почнал да се занимава с тънка дипломация. В Цариград се срешнал с Димко Ачков и там двамата намерили за мунасиб да убеди Димко Ачков Стамболийски та в българската делегация за Генуезката конференция да влезе Димитър Влахов, които, бидейки  близък с Кр. Раковски, може да бъде много полезен и за България, и за Македония. И действително, Димко Ачков, национал-либерал и голям националист, успя да внуши на Стамболийски това и той взе Д. Влахова в Генуа. Понеже на Петрета Чаулев не му се влизаше вътре, почна да пише писмо до приятели, наши и негови, напр. д-р Николов в Цариград, че трябва да се промени коренно тактиката и трябва да се изоставят предишните революционни средства за борба.  Препоръчваше някаква си нова легална, културна мъглява борба. А когато му се кажеше, че и легалната борба трябва да се води в Македония, че за нея е нужно ръководство от интелигентни хора, заплиташе се, сиромахът. Той бе тръгнал да влиза вътре, за да готви, да организира населението за нелегална борба, член бе във върховното тяло на една революционна организация, а пише за легалност. Най-после всяко убеждение заслужава уважение. Но П. Чаулев като честен човек, щом се е убедил в невъзможността да се води нелегална борба или в пакостта от нея, трябваше да си даде оставката от членството в Централния комитет на ВМРО. Той не стори това, а почна да прави “дипломация” с московци, италианци и други в поменатото свое качество. А П. Чаулев бе с незавършено средно образование, VI клас и без някакви лични дарования, които да запълнят недостига от знания. Веднъж тръгне ли се по наклонена площ, спирането е вече мъчно, а за някои и невъзможно. Така стана и с Петрето Чаулев. Ето, за да го вкарат в правия път, за да го убедят да отиде в Битолския революционен окръг, другите двама членове на Централния комитет, Ал. Протогеров и Т. Александров, отиваха да го намерят и да се разберат лично.

Втората задача, която щяха да разрешат членовете на Централния комитет, бе следната. В Щипско, Кратовско, Кочанско вилнееха контрашайки. Към тях се числяха и избягалите от България в Сърбия и преследвани заради разбойничество от ВМРО Григор Циклев, Максим Страцински, Стоян Мишев и др. По-подробни данни за това има в книгата “Правителството на Стамболийски и македонското освободително движение”. От 1 до 29 стр. и от 43 до 49 са написани от мен, а останалата част от 29 до 43  от Йордан Бадев, когато се криехме. Също така подробни данни има и в изложението, което дадох на Д. Влахов преди заминаването му за Виена. Ако се успееше тези ренегати д[а] се убедят да  извършат атентати против сръбски висши чиновници или против сръбските учреждения, за да им прости Организацията и да избягат в България, вече сърбите нямаше да се доверяват никому и следователно не щеше да бъде възможно да се предават на сърбите и да стават техни оръдия бивши войводи и четници, нещо, което действаше най-съкрушително за народа. Населението с право не можеше да се доверява на лица, които днес се явяват пред него като борци за освобождението му, а след известно време същите тези хора стоят начело на контрачети и изтезават населението да каже где са комитите. Александров и Протогеров мислеха да постигнат осъществявянето на този план посредством съдействието на Черски, съветския посланик във Виена. С него Д. Влахов бе влязъл в приятелски отношения. Както по-късно се узна, Влахов, в качеството си на български генерален консул, управляющ легацията във Виена, в отсъствието на Стоил Стоилов дори давал секретни книжа на Черски, а вероятно е предал и шифъра, с което ние се изложихме много, защото от нас, от Александров, бе препоръчан на приятели Влахов, а те го препоръчали на Хр. Калфов, министъра на външните работи в България тогава. И когато се карахме после за някои работи с Калфов, това ни въвираше винаги в носа - измяната на Д. Влахов. Д. Влахов, значи, ще убеди Черски, а заедно Славе Иванов, Паница, д-р Ф. Атанасов да внушат на Ст. Мишевци в Щип да извършат поменатите акции и да избягат. На мен не се виждаше реализуемо това, но  и тъй Александров и Протогеров бяха решили да отидат в странство, нека опитат. И заминаха.

Какво правеха-струваха в Рим и после във Виена, ние не знаехме, не ни съобщаваха. В България, в известни македонски среди обаче, ставаха работи, които ни озадачаваха. Забелязахме известно сближение между Георги Занков, председател на Ръководното тяло на Илинденската организация, Арсений Йовков - редактор на в. “Илинден”, други членове на същото ръководно тяло и изобщо на Илинденската организация, от една страна и Димо Хаджидимов, Славчо Ковачев, от друга. Нещо като един фронт се прави от македонци-комунисти, македонци-бивши земеделци, македонци-националисти. От друга страна Г. Занков и Арсений Йовков нещо кокетничеха с Алеко Василев и Георги Атанасов. През април месец, ако помня 13 април 1924 г. беше, Ръководното тяло на Илинденската организация излезе във в. “Илинден” с един меморандум, написан в болшевишки, комунистически дух. Не само, значи, се шушукаше, но вече и публично се манифестираше новото течение. Аз и Пърличев като задгранични представители изказахме недоволството си от този меморандум и казахме, че Илинденската организация не е създадена, за да върши македонска политика. Мисля,че писахме и във в. “Независима Македония” против това. А както казах, шушукаше се, че във Виена станало разбирателство между Централния комитет, Федералистите, Паница - д-р Ф. Атанасов и московците. Аз и Пърличев не можехме да допуснем това, защото, когато тръгнаха Александров и Протогеров, казаха в какви рамки ще се движат те.

През месец май пристигна пръв Ал. Протогеров. Каза ми, че Т. Александров заминал с Л. Милетич за Лондон, та ще се върне по-късно. “Нещо, вика, направихме с московците, но Тодор каза, той да ви разправи що и как, като дойде,”-каза ми Ал. Протогеров на мене и Пърличева при първото ни свиждане в дома на Спиридон Велев и си търкаше ръцете, както имаше обичай. “Е, кажи как, що, нещо да знаем, защото тук се шушукат разни неща, че вече ВМРО и Москва са съюзници, че с Паница и Федералистите сте се споразумели?”

     - Направихме известни споразумения, но книжата не са тука. Нека се върне Тодор и ще видим по-нататък. Добре е дотогаз аз или някой от вас да се срещне с Димо Хаджидимов и да пита дали имат някакво съобщение и какво от болшевишкото посолство във Виена.”
     - Няма смисъл, казах аз, нито ти, нито някой от нас да се среща с Димо Хаджидимов докато не се върне Т. Александров, защото, както казваш, тогаз ще ни разясните работите.”
Така се разделихме с неприятни чувства още в тази първа среща.

Илинденци се готвеха за конгрес. Занковци-Арсений Йовковци и компания се държаха дръзко спрямо Задграничното Представителство, което бе най-компетентно за организационните действия зад граница. Те си бяха позволили работи, които ангажираха в лош път македонското освободително движение, като бяха излезли от рамките на уставните положения на организацията им. В среща с Протогерова, който се тъкмеше да отиде в Петричкия окръг при Ал. Василев и Г. Атанасов, казах на Протогерова за държанието на Занковци, че ние сме във вражда с тях, че те са ни отворили подмолна война и че ние ще упражним влиянието си да се избере ново ръководно тяло без Занков и без Арсений Йовков. Помолих Протогеров да каже това на Алеко и Атанасов, защото те с поведението си са доста допринесли, за да се насърчат Занковци по този път и че делегатите от доле трябва да гласуват против Занкова и Йовкова, т.е. да не гласуват за тяхното избиране.

Протогеров ми обеща - това му казах в неговото жилище на “Венелин” 16, но не го изпълни. В конгреса на Илинденци в Пловдив нашата листа бе бита с няколко гласа, защото Алеко Василев и  Г. Атанасов бяха дали наставления на делегатите от Петричкия окръг противни на нашите, т.е. да гласуват за Занков и Арс. Йовков. Когато по-късно протестирах пред Протогерова за това, той нещо смънка - явно бе, че бе с Алеко и с Атанасов по този въпрос, въпреки обещанието си. Задграничното представителство бе прескочено от един член на Централния комитет, от Алеко Василев, “завеждащ Серския, Струмишкия и Солунския революционни окръзи” и от неговия секретар Г. Атанасов.

Дойде си Тодор през юни / или в края на май/.

В негово отсъствие и без наше знание, Иван Михайлов си бе позволил да нареди убийството на Петко Д. Петков [38], син на бившия министър-президент Димитър Петков, шеф на стамболовистите след Стамболова. Петко Петков във времето на Стамболийски изпълняваше длъжността главен секретар при Министерството на външните работи и за да даде доказателства за вярност към дружбащината, бе се изказал нейде, че 200-300 македонски глави трябва да паднат, за да миряса България и да не й се бърка на политиката. Ив. Михайлов отиде да посрещне Тодора с автомобил при Мездра, за да не бъде забелязан при влизането му в София, ако дойде с трена и вероятно беше го осведомил по всички станали в негово отсъствие работи и беше му взел съгласието за убийството на Петко Д. Петков, за да стане то дело на ВМРО. Димитър Джуздана и Атанас Калчев пък бяха убили на своя глава в Борисовата градина евреина Ешкенази и неговото дете. Аз и Пърличев бяхме помислили, че евреинът е убит във връзка с налозите, за да се сплашат другите евреи и внесат определените им суми, защото имаше събирането им беше се затегнало. Със събиране на налозите се занимаваше главно Г. Атанасов, та предположихме, че това е негова работа. Протогеров, като питал Атанасова за тези убийства, казал, че нищо не знае. Ние също нищо не знаехме. За това у Протегерова се беше загнездила мисълта, че всички тези убийства са вършени по заповед на Александрова, без негово знание и се считаше като пренебрегнат и незачетен. Той и по-рано се оплакваше, че Тодор върши всичко сам и че фактически Тодор е Организацията. Всъщност и Протогеров вършеше някои работи на своя глава и сам без знанието на Задграничното представителство и на Т. Александров. И последният правеше много работи без да вземе съгласието на Протогерова. Те имаха хър-мър помежду си още от времето на войната. Тогаз Протогеров, полковник и генерал, шеф на партизанския отряд, засенчваше Александрова, който, като революционер стоеше по-високо от Протогерова. В случая Протогеров през войната бе повече слушаният и повече търсеният.

Тодор във военните чинове бе достигнал до фелдфебел - най-високия войнишки чин. Царят беше наградил Александрова с офицерския кръст за храброст III степен. Това било противодържавно. Протогеров и пред Александрова, и пред други беше изказал, че това награждаване е беззаконно. Александров схвана това като завист спрямо него и като неприязън. След войните Тодор, като повече революционер от Протогеров, вземаше сега своя реванш. И понеже и двамата бяха много честолюбиви, не бе мъчно да се спречкат, но във важните случаи се срещаха и съвместно уговаряха по-важните работи. И сега, след връщането на Александрова, при една среща у К. Пърличева - те бяха двамата и ние двамата - Протогеров изрази с висок тон своето недоволство от убийствата - поменатите по-горе, извършени от ВМРО без негово съгласие и без негово знание. Изглежда, че и при срещата си с Алеко и Атанасов доле и те са го понаточили в тази посока.

Александров и Пърличев твърдяха, че и те не знаят за убийствата. Аз пък хабер нямах. Ал. Протогеров вярваше, че аз не знаех, но се съмняваше в отричанията на Тодора и Пърличева. Аз използвах случая да упрекна пък Протогерова, че и той върши работи зад  законноустановените тела - случая с илинденци, за който споменах по-рано, и заявих, че при това положение аз не мога да изпълнявам длъжността на задграничен представител.
Дойдоха не след много и книжата по споразуменията във Виена. Те бяха написани с химическо мастило, Тодор ги разкри и ми ги даде да ги чета у него в къщи. Какво видях? Видях, че ВМРО бе болшевизирана посредством подписаните споразумения. Имаше един манифест - подписан от П. Чаулев и Протогеров и по пълномощтно от Александров, което той им бе оставил писмено, бяха подписали те и него, значи, подписан от Централния комитет.

Второ споразумение бе за поведението на македонската парламентарна група, за която Централният комитет се ангажираше да води борба с правителството в духа на новите идеи, изразени в манифеста. Споразумение с бившите “федералисти”. След като прочетох тия документи, останах малко като зашеметен, защото допусках, че Протогеров може да бъде подведен, но не и Александров. Бях у Тодора в къщи на ул. “Солун”1, когато четях тези работи. След като свърших, казах му:” Тодоре, вие сте болшевизирали ВМРО. Вие сте я дали в служба на III Интернационал. Аз в такава организация не участвам. От днес мене ме няма там!”

Засрамен, измъчен, с поглед към земята, Т. Александров има доблестта да признае, че са направили една капитална грешка, че тя трябва да се оправи и че и той не може да участва в една такава болшевизирана македонска организация. Всичко това срещу какво бяха направили?

Срещу празното обещание на Паницовци и болшевиците във Виена, че ще насочат Ст. Мишев и другите ренегати против сърбите и ще избягат от Сърбия. Онова, обещанието, бе проблематично, а подписите бяха нещо реално. И както им предсказах, така за нещастие стана: ренегатите си останаха ренегати, а членовете на Централния комитет си бяха сложили подписите под документи, които коренно промениха характера на ВМРО. От организация национална тя се превръщаше в комунистическа организация, опашка на българската комунистическа партия. Т. Александров има доблестта да признае пред мене, че си е сложил подписа под някои от документите, които били готови, и под пълномощтното, с което натоварва Чаулева и Протогерова да го подпишат под манифеста, защото останал в душата си сам на особено мнение, но се опасявал, че ще бъде убит, ако го каже и не подпише, и добави:

“Никога не ще си простя това малодушие. Опасността беше реална, но пак не биваше да подпиша.”
Тодор се срамуваше от себе си за това дело. Ал. Протогеров също пък се извиняваше с това, че той подписал, понеже Чаулев и Тодор се съгласили на всичко това. Протогеров се оплакваше, че в Рим  Чаулев се споразумял с Тодора и в дързостта си отишъл до там, че отначало не искал да го поздрави. Очевидно водили са неприлична игра един спрямо други!
Станалото трябваше да се оправя. Питах Тодора що мисли да прави.

- Ще телеграфирам да не се публикува манифестът и ще повикам Чаулева и Влахова да се разберем отново по всичко.
- Не ще дойдат, му казах, но опитай, не е лошо.
След някой ден имахме четиримата среща - мисля, на 1 юли беше, в дома на Спас Коцев, булевард “Фердинант” и “Цар Симеон” на ъгъла.

Там наново мотивирано изложих всичките пакости от това виенско споразумение и за македонското революционно дело, и за България, защото действително това бе смъртен скок за ВМРО. И Александров, и Протогеров се съгласиха да се пише от Александрова на Влахова и Чаулева. Телеграмата бе вече пратил - да дойдат с книжата, за да се направи преоценка на всичко в присъствието на задграничните представители аслъ по нашите наредби, според правилника на ВМРО, Централният комитет не можеше и не може да върши политически актове вънка без посредството на Задграничното Представителство. Аз и Пърличев, макар и неизбрани от конгреса поради невъзможност още да се свика такъв, макар и назначени от Централния комитет, отстоявахме, доколкото трябваше, своите права. За да се разсее пък мълвата за убийствата и за това, че ВМРО вече плува в болшевишките води, натоварен бях да напиша една декларация, която не беше за публикация, но се носеше за прочит при министри, шефове на политически партии и директори на вестници. Ето тази декларация изцяло:

     Централен комитет
                    на
              В  М  Р  О
                N 760
          Македония                                                        Д  е  к  л  а  р  а  ц  и  я     н  а     В  М  Р  О
        10 юли 1924 г.

По повод станалите в последно време няколко убийства в София, белградското и атинското бюро на пресата побързаха да възобновят своите клевети спрямо Вътрешната Македонска Революциоанна Организация и да чернят македонското освободително движение. За съжаление известни среди и в България, дирейки авторите на тези покушения, побързаха да хвърлят подозренията си към ВМРО. За да отблъсне тия неоснователни подозрения и да отхвърли несправедливи и клеветнически обвинения, Централният комитет заявява, че убийството на началника на II участък Карамфилов е лично отмъщение на един обиден бивш македонски революционер. Убийствата на софийския жител Ешкенази и сина му, както и това на народния представител от земеделческата парламентарна група Петко Д. Петков, също така не са дело на Революционната Организация.

  По този случай Централният комитет счита за свой дълг да напомни на българските държавници, журналисти и общественици да не бързат със своите публични изявления или дори разговори при подобни произшествия да ги приписват на ВМРО, преди да се осведомят за това от компетентно място. Може би има лица и среди, на които изнася да стоварят на ВМРО всички убийства и покушения, вършени в България, но в никой случай тия среди не могат да бъдат доброжелатели на поробените народности в Македония, напротив, те като принасят очевидно вреда на България, пакостят и на освободителното движение, а за това се държи сметка.
Пътуването пък в странство на известни членове от Централния комитет даде повод да се пише в някои чужди вестници и да се мълви в България, че ВМРО в международната си политика се определила на страната на Съветска Русия и едва ли не е на път да стане оръдие на московското правителство или на III-я интернационал в балканската му политика.
По тоя повод Централният комитет заявява следното: Трябва много слабо да са познати съставът на ВМРО, нейните традиции, нейните цели и нейните методи, за да може да циркулират подобни слухове и да има сериозни хора, които да им дават вяра. Вътрешната Македонска Революционна Организация е по същество организация национална. Тя се бори за лични човешки и граждански права, свободно културно самоуправление на народностите и политическо самоуправление на Македония.

Борейки се за национални права, във всичката тяхна пълнота за народностите в Македония, ВМРО се бори, само по себе си следва, и за по-голяма социална правда, защото националното робство в насилствено завладените страни покрива политическото и социално робство. Когато всички класи от един народ се чувстват потиснати, макар и в различна мярка, те биха напакостили на себе си, ако дадат преднина на класовите си интереси преди да се доберат с общи усилия до тези елементарни права и свободи, без които е невъзможен какъвто и да е политически, социален и културен напредък.

Средствата на ВМРО са революционни, защото легалните са невъзможни в поробена и поделена Македония. Македонските деятели са първите, които ще се радват, когато се даде възможност да се води легална борба на конституционна и парламентарна почва, защото тогава ще се дават по-малко жертви в здраве и живот.

Централният комитет на ВМРО се ползва също така от случая да заяви, че Организацията не служи и не може да служи на никоя държава и на никоя партия, в която и да е държава. ВМРО разчита на помощта и  съчуствието на всички държави и всички партии в разните държави в борбата й против угнетителите на Македония и против враговете на македонската свобода. За тази цел тя влиза във връзка с всички големи и малки политически и обществени фактори в света. Без съмнение, Централният комитет не си прави илюзия, че ще може някога да спечели всички сили за справедливата македонска кауза, но той се стреми да направи колкото се може повече доброжелателите на изнемогващото в неравна борба македонско поробено население.
България е безспорно свободолюбива страна. Тя е давала и дава прибежище в границите си на всички прокудени - арменци, евреи, руси, турци, гърци и пр., а най-много на прогонените българи от Македония, Тракия, Добруджа и Западните покрайнини. И ако дълг на всички партии в България е да проявяват най-голяма хуманност и съчувствие към страдущите, още по-повелителен е този дълг спрямо македонското освободително движение, в което най-голямо участие взимат македонските българи поради простата причина, че те са най-притеснените и най-многобройните в поделената и поробена страна.

Централният комитет когато заявява, че не е работа на ВМРО да се меси във вътрешния политически живот на България, но че ще се бори с всички сили и средства против враговете и злоупотребителите с нейното име и престиж, които и да са те и където и да се намират  те, счита, че е време всички политически партии в България да определят ясно и недвусмислено своята позиция спрямо ВМРО, която единствено е компетентна до насочва своята дейност в преследване на идеала си - свободна и независима Македония.

От Централния комитет на ВМРО

След това в отговор на телеграмите и писмата Д. Влахов и П. Чаулев съобщиха, че не ще дойдат в България и че ще публикуват манифеста и че ще почнат да издават вестник “La Federation Balkanique” според споразумението. За вестника, който трябвало да се списва в духа на манифеста, Централният комитет на ВМРО оставил на Влахов за първи разходи 200 000 лева. Тодор изпрати Монева във Виена да увещава и придумва Влахова да не публикува манифеста. А Монев сам бе нахълтал също в болшевишкия казан. Писмото, което даде Влахов в книгата им - “Изменниците на македонското дело” - от М. Монев, е автентично. Автентични са и другите документи, публикувани там, макар и да ги отричахме. Собствено отричахме ги като нещо неокончателно, като не получили официално възприемане от ВМРО, защото бяха подписани само от Чаулев, Протогеров и Т. Александров без знанието и съгласието на Задграничното Представителство. С отричането им от Александров и Протогеров следваше, че и подписите си оттеглят от тези книжа. Тъкмо тук беше тогаз и Тома Карайовов. Наново пак си бе предложил услугите за делото в Берлин, като му се дава една малка сума за издръжка.Александров го прати при мене да говори по въпроса за издръжката. Сам каза, че с 8 000 лева месечно ще може да кара, защото имал икономка - хазайка и пр. Добре, казах, ще имаш 8 000 месечно. На него Тодор поръча да въздейства и на Влахова, но особено на П. Чаулев да не се публикува манифестът.

Нито Михаил Монев, нито Т. Карайовов успя да разубеди Влахова и Чаулева. В края на юли, мисля 24 юли [39], излезе “La Federation Balcanique”с манифеста. На 28 юли вестникът дойде в София. “Илинден” препечати манифеста, но властта конфискува част от изданието, част бе пръсната. Манифестът, чисто комунистически по съдържание и дух, подейства като бомба всред българското общество и върху правителството. Ние с него губехме симпатиите на всички демократически български партии и среди, на всички култури и родолюбиви организации, на целия български народ, изключая комунистите. Трябваше да се действа бързо. Написах един проект за декларация от Централния комитет, с която се опровергаваше и отричаше манифестът, прочетох проекта пред събрание от Н. Милев, Г. Кулишев, К. Пърличев, Йордан Бадев и Н. Томалевски в дома на Н. Милев, одобри се проекта и го дадох да се препише на пишуща машина. С куриер декларацията пратих за подпис от Т. Александров и Протогеров - те бяха тогаз долу, в Петричкия окръг. Пак с куриер тя бе върната на 2 срещу 3 август в два часа след полунощ, подписана и подпечатана. Така бе раздадена на българските вестници и на чуждите кореспонденти. Всички споразумения, направени във Виена, падаха, но ВМРО бе спасена от болшевизиране. П. Чаулев се отцепи от Ал. Протогеров и Т. Александров, Д. Влахов също се отдели от нас и всички те с Паница, Сл. Иванов и Д-р Филип Атанасов станаха болшевишки слуги. Ето текстуално тази декларация:

        В М Р О
 Свобода или смърт
         N  772                                                                               Д  е  к  л  а  р  а  ц  и  я
1 август 1924 г.
     Македония

В първия брой на излизащия във Виена вестник “La Federation Balcanique” е напечатан един манифест, който се приписва на Централния комитет на Вътрешната Македонска Революционна Организация.

Този акт не е на Централния комитет.

От съдържанието и формата на този манифест всеки може да види, че той е дело на екзалтирани комунисти. Острият език против правителството на България и апелът към всички македонци и българи да поведат най-решителна борба против него, сякаш то е главната пречка за освобождаването на Македония,  също така издава партизанските чувства на неговите автори.

През септември миналата година Централният комитет на ВМРО в своя декларация изложи характера на македонското освободително движение. В нея се казва:

“Революционната Организация обединява всички класи на македонския народ без разлика на народност, религия, пол и политически убеждения”.

Четите и легалните конспиративни групи, чиято мрежа се простира върху цяла Македония, са рекрутирани между населението без разлика на раса. В нея участват и мъжете, и жените, и момите, и децата.

В същите чети и конспиративни групи действат рамо до рамо граждани и селяни, българи, турци, куцовласи, гърци, гъркомани и сърбомани. И най-сетне мрежата на Революционната Организация образуват и хората с консервативни идеи, и тези, с демократически, социалистически, радикални и дори комунистически убеждения. От горе казаното излиза, прочее, че Македонската Революционна Организация не е шовинистическа, но чисто национална. Нейните привърженици не са напоени с омраза против който и да е било народ. Народите не са нейни врагове. Тя се бори против потисническите правителства и техните подръжници.

Революционната Организация декларира, че тя е абсолютно чужда на политиката на българското правителство.

Вътрешната Македонска Революционна Организация ще продължава да следва една линия на независимо поведение. Тя разчита за успеха на своята кауза върху свободолюбивото мнение на целия свят и върху всички организации и групи, които са написали на своите знамена защитата на правото за свободното самоопределение на народите. Нещо повече - тя разчита на моралната и материална помощ на всички емигранти в България, Америка, Турция, Русия, Румъния и в другите страни, без да се намесва в тяхното действие. Тя разчита, най-сетне, върху съдействието на всички народности, живущи в държавите, които са си поделили Македония, и които се борят за своята национална и политическа свобода. При все това Вътрешната Македонска Революционна Организация разчита преди всичко на собствените си сили. Тя заявява категорично, че не ще сложи оръжието, преди да е достигнала своята цел - пълното освобождение и единството на македонските населения, учредяването на свободна и независима Македония.”

От 6 септември м. г., когато е издадена въпросната декларация на Централния комитет под N 531, досега не са станали промени от естество, защото Революционната Организация да измени на този свой характер. Ала по повод слуховете, че ВМРО в международната си политика се е определила на страната на Съветска Русия и Третия интернационал и едва ли не е станала тяхно оръдие, за да се бори за селско-работнически правителства в България, Югославия или Гърция,  Централният  комитет в допълнение на по-раншната си декларация заявява:
Вътрешната Македонска Революционна Организация не може да служи на никоя държава и на никоя партия, в която и да е държава. Тя разчита на помощта и съдействието на всички държави в борбата й против угнетителите на Македония и против враговете на македонската свобода. За тази цел тя влиза във връзки с всички големи и малки политически фактори в света. Без съмнение, Централният комитет не си прави илюзии, че ще може някога да спечели всички сили за справедливата македонска кауза, но той се стреми по възможност да направи повече доброжелателите на изнемогващото в неравна борба македонско население. Всяка помощ, отгдето и да изхожда тя, се приема, ала при непременното условие да запази пълната си самостоятелност и свобода в своите действия. Трябва много слабо да са познати съставът на ВМРО, нейните традиции, нейните цели и нейните методи, за да може да си помисли някой, че тя може да служи на една партия или на една класа. ВМРО е по същество организация национална. Тя се бори за лични човешки и граждански права, свободно културно самоопределение на народите и политическо самоуправлениена Македония.

Борейки се за националните права, във всичката тяхна пълнота на народностите в Македония, ВМРО се бори, само по себе следва, и за по-голяма социална правда, защото националното робство в завладените страни се покрива от политическото и социално робство. Когато всички класи и съсловия от една народност се чувстват потиснати, макар и в различна мярка, те биха напакостили на себе си, ако дадат преднина на частните си интереси преди да се доберат с общи усилия до тези елементарни права и свободи, без които е невъзможен какъвто и да е политически, икономически и културен напредък. Що се отнася до България, Централният комитет, като заявява, че не е работа на ВМРО да се меси във вътрешния и политически живот, но че ще се бори с всички сили и средства против враговете и злоупотребителите с нейното име и престиж, които и да са и гдето и да се намират те, счита, че е време, щото всички политически партии и фактори да разберат какво ВМРО е единствена компетентна да насочва своята дейност в преследване идеала си - свободна и независима Македония. Това се налага още повече от обстоятелството, че най-голямо участие в освободителното дело взимат македонските българи, поради простата причина, че те са най-притеснените и най-многобройните в поделената и поробена страна. Не само дълг на хуманност, но и дълг национален е, щото всички българи, без разлика на партия, да съчустват на македонското дело или най-после в никакъв случай да не му пакостят заради свои партийни интереси.

Това е било, това е и днес становището на Централния комитет.Всички други манифести, декларации и пр., които се явяват или биха се явили от негово име, ангажират само тяхните съчинители и никого другиго.

От Централния комитет на ВМРО             /п/ А. Протогеров
/п/ Тод. Александров


Нарочно вмъкнах частта от декларацията на ЦК, издадена в септември 1923 г., защото, както вече поменах, проектът й е бил написан от Д. Влахов - аз бях тогаз във Варна, макар проектът на Влахов и да е бил поправян от Александрова и Пърличева, но във всеки случай тази декларация имаше пълното одобрение на Д. Влахова. В останалата част на декларацията се повтарят мисли от декларацията от 10 юли 1924 г. Това направих, защото поменатата декларация не бе публикувана, а само се четеше от ограничено число лица и защото тези мисли, като така, бяха одобрени от Александров и Протогеров, та нямаше място ново обсъждане, а следователно и бавене за текста на новата декларация по случай манифеста. След опровержението на манифеста аз се поуспокоих и отидох във Варна на почивка. Там беше ходил за Илинден - 2 август 1924 г. Г. Занков, председател на ръководното тяло на Илинденската организация, и бе държал реч на тържеството, в смисъл, че от изток, от Москва, ще дойде свободата на Македония. Ръкопляскали комунистите. Г. Занков бил гост на комуниста Благой Касабов. Разпространявана била и една червена брошурка за Илинденското въстание от комуниста народен представител Димо Хаджидимов. Когато направих бележка за това на председателя на Илинденското дружество във Варна Михаил Николов, той се извиняваше с това, че му била пратена от София заедно с в. “Илинден”. Ръководното тяло на Илинденската организация пък отричаше да е разпращало брошурата и твърдеше, че това било частно дело. Съюзът на илинденци, в лицето на ръководното им тяло, с комунистите бе очевиден. Преди да тръгна за Варна бях при Т. Александров. Заварих го с разхвърляни книжа - архивен материал. Оплака ми се, че късно получил съобщението за окръжния конгрес на Струмишкия революционен окръг, та не могъл да отиде и че това закъснение било направено нарочно. За това той обвиняваше и Ал. Протогеров, но че Алеко Василев и Георги Атанасов бяха виновни за това, нямаше съмнение.Каза ми Тодор още, че получил съобщение от Стоян Филипов в Неврокоп, какво Алеко Василев нещо готвел лошо против Тодора, та да се превари и обезвреди Алеко. Стоян Филипов имаше вражда с Алеко. И Александров нямаше добро мнение за Филипов - много досаждаше. Пита ме Тодор дали вярвам във възможността на едно посегателство, от Алековци против него. Отговорих му, че до там да отидат, не ми се вярва, че се държат зле, арогантно, а най-много по отношение на нас, задграничните представители, бе очевидно. Явно бе, че Г. Атанасов бе недоволен от Тодора за едни разправии, в течение на които бе повече Пърличев и той бе нещо като арбитър в тези разправии между двамата, също така знаех. Но до убийство да отидат,  те, парвенютата в движението, не ми се вярваше. Но за всеки случай казах на Тодор той да си взима винаги предпазните мерки. Това беше последната ми среща с Александров към 7 или 8 август. Във Варна стоях до 1 септември. Почивката ми  не бе почивка. Постоянно бях под гнета на това раздвоение, предизвикано от комунистическия бацил. Много ми играеше лявото око - всеки ден и то не по веднъж на ден. Това е следствие на нервозност. Простолюдието счита, че то предсказва лошо. Нервозността сигурно не е от добро. На 31 август беше неделя. По покана на Варненското братство държах сказка, слово, по македонския въпрос. Намерих случай и да изтъкна, че “илинденци” като организация не могат да правят македонска политика, а като членове на братствата, посредством братствените конгреси и избраните от тях национални комитети. Сказката свърши към 1 часа и отидохме да се почерпим с приятели. Много се смяхме за невинни работи, шеги. А в този момент се е разигравала страшна трагедия в недрата на Пирин Планина. На квартира бях у Коцев. Подир обяд легнахме да поспим. Чух, че Христо Коцев неистово стене и ръмжи, нещо страшно е сънувал. Не го питах, защото не вярвам в сънища, но после ми на ум това съвпадение.

На 3. септември бях в София - пътувах през Бургас, защото поради наводнение бе повредена железопътна линия Варна-София. Същият ден К. Пърличев получил телеграма, подписана от Протогерова и Александрова, с която канеха доле, в Мелнишко, Пърличева или мене, Ив. Михайлова и Панчо Михайлов. Аз не можах да замина, защото току що бях си дошъл от Варна. Замина Пърличев с другите...

На 6. Септември на разсъмване дойде Томалевски у дома и ме събуди - имал нещо важно да ми съобщи. Лицето му издаваше скръб и мъка. Омих се на две на три и се облякох. С наляни от сълзи очи ми съобщи, че Тодор Александров е убит! И моите очи се наляха със сълзи, но се овладях и ги скрих. Излязохме по улиците - беше около 6 часа заранта. Догадихме се за убийците: едни бяха в София, други в Петричкия окръг, трети във Виена...

[Previous] [Next]
[Back to Index]


37. Валандовската акция е проведена от чети на ВМОРО на 20 март 1915г. Четристотин четници и шестотин милиционери нападат сръбската армия при Валандово, Пирава и гара Удово, като освобождават Валандово, а при другите населени места водят целодневни сражения. Сърбите дават много жертви, а четите се изтеглят в различни посоки. Целта на акцията е да се отмъсти за злодеянията извършвани върху населението. Попречено е и на снабдяването на сръбската армия през Гърция извършвано по железницата край река Вардар.

38.  Петко Д. Петков е убит на 14 юни 1924г. на ул. “Московска“ в София. Три дни по-рано предчуствайки убийството той казва: “Аз съм човек прокълнат и дните ми са преброени. Но най - много ме измъчва мисълта, че ще бъда повален от български куршум.“

39. Манифестът е публикуван за първи път на 18 юли 1924г. в първи брой на вестник “Балканска федерация“, излизащ във Виена.