III

2. От Ньойския договор за мир до убийството на Тодор Александров

_5_
 

Преди да обединяваме българските политически партии, ние, македонците в България, трябваше да обединим себе си - нали бяхме разцепени на “федералисти” и “автономисти”. Изпълнителният комитет начело с Ив. Караджулов направи всичко от своя страна, за да успее обединението. Събраха се двата комитета - Изпълнителният и Федеративният- на съвместни заседания, избраха, за да изработят проeкт за общ устав, пак се събраха общо, да разглеждат проекта и пр. Най-после, след като приеха до одобрение от конгреса всичко почти, що искаха “федералистите”, свикан бе общ конгрес в началото на февруари 1923 г. Сега бе важно да имаме болшинството в обединителния конгрес. Нашата група, която бе с ВМРО идейно, всичко приемаше, само с едно не. Не можеше стои в устава, че ще ратуваме за една “федеративна” Македония, както беше в общоприетия от двата комитета проект. Обединителният конгрес избра една шестчленна комисия - трима от нашата страна и трима от другата, които да се споразумеят.

В тази комисия влизах и аз и в една тричасова обстойна беседа застъпих нашето гледище.От другата страна отстояваха принципите си Сл. Ковачев и Павле Шатев. Третият от техните, Хр. Божков, се присъедини към нас, та болшинството ние спечелихме в комисията. Ала Ковачев и Шатев останаха непреклонни по “федерацията” и трябваше да се преразисква в пленума на конгреса. Бюрото на конгреса бе смесено и даже като ултра-обединистическо повече клонеше към опърничавите разколници, за да стане обединението. По спорния пункт държах двучасова реч. Явно бе, че болшинството е с нас. Меншеството напусна да се съвещава и се върнаха непреклонни. Сл. Ковачев заплашваше, че ще си отидат, че няма да стане обединението, ако не се приеме проекто-уставът, както е представен в конгреса. Качих се на трибуната и силно раздразнен казах, че на един конгрес никоя група, колкото и многобройна да е тя, не може да дава ултиматуми със заплашвания за продължаване на разцеплението или каквито и да са други давления. Заявих, че всичко приемаме, но да бъде Македония “федеративна” държава - не! Приемаме и балканска федерация с независима Македония и равноправието на всички народности в тази Македония, никога не сме били против това равноправие, но Федеративна Македония не. И заключих: “Които желаят да се цепят, ето вратата, да си вървят!”

Меншеството бе разколебано, предложението ми се прие от всички, обединението бе обявено. Но разцеплението преди две години - 1920 г. стана не поради “принципни” различия, а за ръководство. Та и сега едно от условията пак беше, че Изпълнителният комитет  сега, според новия устав Националният комитет,  трябваше да бъде избран не с тайно гласуване, а с единодушие, като комисия една в състав от двете страни посочи бъдещия състав на конгреса и последният го приеме с акламация. Мене избраха и в тази комисия, а оттатък главен бе д-р Хр. Татарчев. Приехме повечето посочени от Татарчева лица и бе избран Национален комитет в състав - Вл. Кусев, Милан Дамянов, д-р Никола Иванов и пр., не ги помня. Славчо Ковачев бе казал после на своите: “Ако Баждаров кажеше пред пленума на конгреса всичко онова, що каза пред комисията, още по-убедителен щеше да бъде.” Обединението стана, но не бе искрено, защото “Федеративният революционен комитет на Вътрешната Македонска Организация” съществуваше и зад него стояха д-р Филип Атанасов, Никола Юруков, д-р Хр. Татарчев. С обединението на емиграцията обаче се приемаше възможността разколниците открито да се проявят. Спряха вестниците “Автономна Македония” и “Македония”, а вместо тях почваше да излиза в. “Независима Македония”. И понеже редакторите на новия вестник не бивало да бъдат от бившите редактори на единия или другия вестник, избран бе като неутрален до обединението Петър Мърмев, който бе учител в Кюстендил.

Петър Мърмев бе наш приятел от Солун още, поне декларираше ни се за такъв. Когато през 1912 г. в началото на гръцката окупация почнахме да издаваме в. “Българин”, писахме и неговото име между сътрудниците. Нищо не написа. След войните, в 1922/23г., бе учител в Кюстендил. Дружбашите бяха преместили и Ангел Узунов, съдия, от Кюстендил в Луковит. Преместиха и неговия приемник като пунктов началник Христо Шалдев, учител, в Татар-Пазарджик. Нямахме друг подходящ интелигентен човек за пунктов началник на ВМРО в Кюстендил. Решихме с Пърличев да повикаме Мърмев и да му предложим. Извикахме го на наши разноски. Предложих му. Поиска първо да му кажа в каква посока мислим, че трябва да работим за освобождението на Македония, та ако е съгласен с нас, ще определи поведението си. Изложих му как гледаме в момента на положението и в какво направление работим. На нищо не възрази, напротив, декларира пред мен, че във всичко е съгласен, но че не могъл да приеме предлагания му пост, защото местните земеделски властници го подозирали, а той и така бил полезен. Разбрах, че го е страх и го оставих. [34] Сега, след обединението, ние го лансирахме за редактор на в. “Независима Македония”, понеже и аз, и Пърличев, и Бадев, и Кулишев бяхме станали “неудобни”. Извикахме го пак от Кюстендил и го питахме ще приеме ли, ако Националният комитет го назначи редактор. Казахме му, че ще получава по-голяма заплата от тази, която взима като учител. Почна да скромничи, че никога не е бил журналист и че надали ще може да върши такава деликатна работа. Казах му, че ние ще му помагаме. Съгласи се с условие, че преди да се даде материалът за печат, ще бъде преглеждан от мене. Добре, рекох, работата да върви. И така стана. Първите няколко броя излязоха така - предварително преглеждах целия материал, т.е. фактически аз редактирах вестника. Ала когато дружбашите ни подгониха и аз се скрих, това ми бе невъзможно, но и в. “Независима Македония” скоро бе спрян. След преврата П. Мърмев и Стоян Симеонов не ме потърсиха вече да им преглеждам материала, пък и аз си имах други работи и ги оставих. Правих им от време на време бележки, другарски и приятелски, върху някои недостатъци на вестника. Петър Мърмев получаваше заплата като редактор 5 000 лева, защото напусна учителството в Кюстендил и дойде в София през март 1923 г. Но след известно време, без да пита някого, стана учител на лекция, а после и редовен в телеграфопощенското или железопътно училище, не помня добре, та си направи двойна заплатата. Никой нищо не му каза, стига да си върши добре редакторската работа. Но колкото и да залягаше, не му вървеше като редактор, защото журналистиката не е занаят, а дарование, способност. Мърмев се прояви отначало и си остана до края кух фразьор. Три години и половина бе редактор на “Независима Македония”, десетина уводни статии написа, повечето неиздържани и лоши. И понеже не бе назначен редактор на ежедневния в. “Македония” в 1926 г., който дойде да замести вестниците “Независима Македония”, “Устрем” и “Илинден”,  Петър Мърмев стана враг на нас, задграничните представители, но се обяви за такъв след убийството на Ал. Протогеров, когато помисли, че Ив. Михайлов ще завладее със сила ВМРО!

След обединението на емиграцията и избирането на Националния комитет, последният, които не считаше мене или Пърличев удобни за редактори на вестника, счете за полезно да ме натовари да напиша една книжка по македонския въпрос за опознаване на чужденците с него. Написах книжката, одобрена бе, преведена бе на френски и издадена от комитета. Последният в 1926 г. й направи второ издание, на немски и я издаде Секретариатът на студентския съюз в странство, на английски - Националният комитет, унгарците - сами на унгарски, на италиански - студентското македонско дружество в Италия, а на български - Научният Македонски Институт. Книжката носи наименование “Македонският въпрос вчера и днес”. Същият този комитет в едно събрание, в което участваха и бивши федералисти Славчо Ковачев, Иван Снегаров и пр., назначи след една година мене да редактирам френският в. двуседмичен - “La Macedoine Libre”, защото аз най-добре съм щял да върша тази работа. Приех, макар и да имаше причини да откажа - винаги съм поставял интересите на освободителното движение над всякакви лични честолюбия, амбиции или интереси.
За да завърша с обединението на емиграцията - пролетта на 1923 г. - ще спомена, че “Федеративният Революционен Македонски Комитет” продължаваше да съществува и след това, а зад него бяха арх. Юруков, д-р Хр. Татарчев, д-р Филип Атанасов и пр. Архитектът Н. Юруков бе убит от ВМРО, а д-р Хр. Татарчев, без някой да го е заплашвал, сам избяга в странство. Фатална рол в неговия живот игра съпругата му, гъркиня. Някога гордост бе за българите в Солун, че една гъркиня от висшето общество, дъщеря на гръцкия консул в Солун, се е влюбила в един българин и че въпреки волята на родителите си и на шовинистичното гръцко общество в Солун, пристана на българин и се ожени за българин. За делото това се оказа вредно, защото д-р Хр. Татарчев бе един от основателите на ВМРО и дълго време заемаше ръководно място в нея. Остана си в странство, не се върна  и “федералиста” д-р Ф. Атанасов, който се отдаде в служба на болшевишка Москва, от която продължаваше да получава средства, заедно с Влахова, Сл. Иванова, Г. Занкова, П. Шатев и пр.

През зимата на 1923 г. Климент Кръстев, запасен полковник и близък човек на Ал. Протогеров, ми каза, че дошъл някакъв пратеник от Русия, пратеник на Съветското правителство, изказал желание да влезе във връзка с хората на ВМРО. Запитах чрез кое лице е изявил желанието си пратеникът. Отначало не щеше да ми каже, но след като заявих, че ако не зная това, няма да се даде ход на искането му, полковник Кръстев ми съобщи, че  до П. Шатев се е отнесъл за това руският човек.. В П. Шатев ние нямахме доверие, той се бе проявил много пъти като аферист. Лично аз поддържах познанството си с него, по-рано бяхме приятели, но студено и винаги с подозрителност гледах на инициативите му. Самият П. Шатев беше до цинизъм откровен. Пред общи приятели за Н. Милев и мене казал, че нас ни бива само за теоретици, политици, но не и за активни обществени деятели, защото сме били много честни и честност сме искали от другите. Според него политическият човек трябва да е шмекер и далавераджия!

Говорихме с Пърличева и приятелите и намерихме, че може да се влезе във връзка с русина, като занататък, ако е нужно да продължат отношенията, това ще става без посредничеството на Павле Шатев, а както ние си нередим. Аз не се видях с руския човек, мисля ч Пърличев го видя, а после и Тодор. Но общоприетото ни становище за случая бе, че ВМРО не бяга от ничия морална и материална помощ, с условие, че ще запази своята пълна независимост. Тя е господарка на своя състав, на своите цели, на начините си на действие, на решенията си кога, как, и къде да действа. Изобщо никакво вмешателство в работите  от който и да е нейн доброжалател - общество някакво ли, дружество ли, отделен човек ли, държава ли, нация ли. Следователно, може да се влезе в контакт и със Съветска Русия, за да се види що иска от нас и що обещава да даде, ние пък ще си решим. Но преди да навлезем в по-реални разговори, предложи се на пратеника, че е желателно двама наши хора да посетят Русия и да видят на място новия режим - защото едни пишеха за съветска Русия, че е рай, други, че е ад - очевидно и едните, и другите са пристрастни. Трябваше, значи, наши очи и уши да надзърнат там.

Когато се получи отговор, че двама наши хора могат да отидат в Москва и изобщо да посетят съветска Русия, аз вече се криех, бидейки подгонен от дружбашите, а К. Пърличев бе в Сливенския затвор. На 24 май - Св. Кирил и Методи - рано сутринта аз и Ив. Михайлов,  последният спа при мене у Пундеви тази нощ,, отидохме у Тодор Паскалев, гдето се бе подслонил от два три дена Йордан Бадев. След разговор по въпроса с тях и след като те одобриха моето предложение до Т. Александров, писах му в следния смисъл.

Понеже и така сега особено не съм полезен тук, понеже се крия и Организацията ни е във война с правителството на Стамболийски след последните преследвания, а аз не съм бойна сила, или да слезем с Бадев към Петричко надоле, или пак аз да бъда вторият делегат на ВМРО за изучаването на положението в Русия, понеже за друг такъв делегат бяхме се спряли на Димитър Влахов - като бивш социалист /а може би и сегашен/ и като роднина на Кръстю Раковски - Кръстю му е кум. Докато обаче да получа отговор от Т. Александров, стана 9 юни. Разбира се и след това аз можех да бъда пратен в Русия, но Александров предпочете зетя си Михаил Монев, които с Д. Влахов заминаха през юли 1923 г. за Москва.

И двамата имаха инструкции да изучават всестранно Русия и главно що представлява тя като военна сила и дали скоро ще воюва или по-право може ли скоро да воюва. Изрично бе казано на пратениците, че ако им предложат пари голяма сума - няколко милиона златни рубли,  може да ги вземат, но без ангажимети и без да оставят документ. Всяка морална защита на македонската кауза  в съветския печат се приема с благодарност. Д. Влахов и М. Монев се върнаха през септември. Аз тогаз се намирах във Варна - там живееше Влахов, та ги видях пръв, преди да докладват устно или писмено на Тодора. В приморската градина зададох на Д. Влахов няколко въпроса:

1. Червената армия готова ли е за война?
- Отговор: Сега още не, но след една година да.

2. Има ли Русия пари?
-Отговор: Няма, но може би ще сключи заем.

3. Как са съобщенията в Русия - железопътните и шосейните?
- Отговор: Не са в изправност, работи се за тяхното подобрение. В заключение Д. Влахов каза, че след една година Русия ще може да воюва, ако пожелае, разбира се.

- “След това, що ми каза, не след една година, но и след пет години Русия не може да воюва победоносно, защото за една успешна война са необходими преди всичко - дисциплинирана, многобройна, технически подготвена и с висок дух войска. Приемам, че това Съветска Русия може да го има. Ала щом няма пари и добри съобщения - и най-добрата войска на Русия ще бъде сразена. Русия, казах му, очевидно за дълго не ще бъде сила, която да респектира останала Европа, та дори и в съюз с обезоръжена Германия - какъвто съюз, впрочем, е проблематичен.”

Както и да е, положителното беше, че съветските големци в Москва се изказали със симпатия за македонското освободително движение и ласкателство за ВМРО като най-голяма революционна сила на Балканите. Пожелали сношенията да продължат и разговорите да се подкачат по-нататък във Виена с представителя на Москва.

Когато Д. Влахов и М. Монев бяха в Русия или на път за нея, В. Коларов, лидерът на българските комунисти, пожела да има свиждане с оторизирани представители на ВМРО. Срещата уредихме чрез Йорданов и се явихме аз и К. Пърличев при Коларов в дома на комунистите, сега където е Обществената безопасност. В. Коларов ми каза, че тяхната партия винаги е гледала със симпатия на македонското освободително движение, че докато другите български партии са го искориствали за сво[и] цели, само комунистическата партия, бивша тясно социалистическа, незаинтересована е помагала с печата си на нашето дело. И сега българската комунистическа партия с още по-голяма симпатия следи развоя на нашето дело. Тя била убедила и сръбските комунисти в правотата на македонската кауза, и гръцките комунисти, и следователно нашето освободително движение може да разчита на подкрепата на балканските комунисти. Благодарихме му за тези симпатии, казахме, че ние с признателност приемаме всяка помощ, откъдето и да иде, при условие, че ще запази напълно независимостта си Организацията ни като национална организация, като организация, която се бори преди всичко за национална свобода и права и в която влизат хора с различни политически убеждения, но си ги пази за след освобождението на Македония. Казах му примера с един сръбски комунист в Битоля. При една агитация там, когато един българин македонец му казал, е добре, но ние в България имаме по-богата комунистическа книжнина, искаме на български език тук да се пропагандират всред нас и комунистическите идеи, па и други, та елате по-рано да извоюваме за нас македонците национални права, ние сме българи, сръбският комунист е потупал по рамото нашия човек и му казал:”Сърби, бугари то се равно, брате”, и че сръбският език е бил понятен за македонците, понятен като българския.

В заключение казах на Коларов:”Насърчавайте комунизма в Сърбия и Гърция, защото той е рушителна сила. Щом тези държави се рушат,  то е добре за нас, за нас е вредно обаче България да се руши. Нека гръцките и сръбски комунисти вземат преднина пред вас, българските - вие след тях вървете. Ето и това ще бъде от полза за нас, за нашето дело. Когато в 1921 г. при изборите за учредителната скупщина нашите македонци гласуваха за комунисти депутати, това не направиха те, защото бяха станали класово съзнати пролетарии. Понеже сръбското правителство запрети да се образува македонска национална партия от българи, турци, албанци и да излезе тя с национална кандидатна листа, Централният комитет в пълно разбиратество по този въпрос със Задграничното представителство, пак по мое предложение, разпореди македонците да гласуват за комунистическите депутати и бяха избрани 14 комунисти в Македония. Повтаряме, казах на Коларов, ние това направихме не защото бяхме комунисти, нито тогаз, нито сега сме комунисти, но заповядахме на македонското население да избере рушители на сръбската държава, т.е. комунисти. Насърчавайте и вие по същи съображения развитието на комунизма в Сърбия и Гърция.

А то какво излезе. Те, българските комунисти, се готвели за въстание в България, което и направиха през септември 1923 г. Ние ги съветвахме да рушат Сърбия и Гърция, те се бяха заели да разрушат България. Очевидно те ни викаха да им бъдем в помощ или поне да не сме им врагове в готвеното тайно предстояще въстание. Обещаваха ни помощ и от Русия - с тяхно посредничество.И на това казахме, че приемаме всяка помощ, но отклонихме тяхното посредничество, за това аслъ и бяхме пратили “свои” уж посредници. След развитието на събитията по-нататък, както ще видим, аз имам сега основания да мисля, че на московците било внушено да влязат в сношение с ВМРО от българските комунисти или за да ни спечелят и им помогнем в готвеното въстание, или поне да ни неутрализират. Аз още тогава подозирах, че българските комунисти непременно знаят и го казах тогава за нашето сношение направо с Москва и че последните им казват всичко и се съветват с тях. Те не могат съвсем да заобикалят своите, за да търсят съмнителното наше приятелство. Но и те, види се, са се убедили, че за нас бе абсолютно невъзможно да разговаряме или преговаряме с Москва посредством българските комунисти.

В септемврийските събития, въстанието на комунистите, 1923 г., някои от организационните хора се бяха престарали към Долна Баня и Радуил - Георги Атанасов с една група четници бяха участвували в потушаването на въстанието [35].

В мое отсъствие в края на септември Т. Александров, за да заглади тази работа - че ВМРО не преследва никоя партия, защото тя приема в редовете си хора с разни политически идеи и социални разбирания, беше натоварил Д. Влахов да напише една декларация от името на Централния комитет. Макар проектът на Влахов да е бил доста много преправен и от К. Пърличева, и от Т. Александрова, все пак оставаше нещо от фразеологията на комунистите.

Ние не се бяхме отказали от по-нататъшни разговори с московците. Нека спомена тук, че през есента на 1923 г. бе дошъл от Германия в София Тома Карайовов [36]. Когато бе председател на Централното Бюро на българските конституционни клубове, бе изменил на един ангажимент спрямо ВМРО, а именно - част от парите да даде на последната, а той, противно на това, ги изхарчи в разходки из Европа след закриването на българските конституционни клубове в Турция от правителството. Затова Т. Карайовов бе афоресан от Организацията. Той и през време на войната като председател на скопската акционерна банка, се орезили. Малко преди погрома  задигна със себе си големи суми от банката, за да купи някакви стоки от Германия. Нищо не излезе от това, собствено излезе нещо , но за Корайовов. Той не се върна след погрома в Скопие и докладвал на Управителния съвет на банката, че през време на революцията в Германия закупената стока се загубила. Два вагона с гвоздеи обаче той получи в София и парите от продажбата им тури в джоба си. Много хора бяха ощетени от Карайовова, между тях Хр. Матов с 3 000 лв. златни, Лазар Томов, Карабларев, Атанас Ковачев и пр. и пр. Аз имах един списък на лица, ощетени кръгло за 70 000 лв. златни, но нейде е по книжата ми. Поради всичко това Т. Карайовов от 1910 г. до 1925 г. бе афоресан от ВМРО. В 1923 г. се бе явил при Т. Александров да предложи услугите си в полза на делото, бидейки на местожителство в Германия. След съвещание решихме да му простим престъпленията, та дано занапред бъде полезен. Станали бяха големи събития - три войни и две катастрофи. Всички - кои повече, кои по-малко, кои съзнателно, кои несъзнателно, рекохме, сме сгрешили. Нека обединим всички воли за борбата с новото робство. Т. Александров бе препратил Т. Карайовова при мене, за да говорим по политиката на ВМРО. В Берлин той бе се сръщал често с болшевишкия представител там. От разговора с него разбрах, че той три четвърти - по собствено признание, е ориентиран към Москва и искаше да ме убеди, че оттам ще дойде освобождението на Македония. Той твърдеше, че почти съществува съюз между Германия и Русия, а тези две държави, съюзени, ще господстват над Европа, ще диктуват на Европа. Не споделих това разбиране. Първо мое възражение беше, че докато Москва не се откаже от пропагандата си на болшевишките идеи в другите държави, тя ще отсъства от международния политически живот, защото никоя държава не желае да се вмесват нейните вътрешни работи. Поради това и един съюз за сега не е вероятен с Германия.

Второ, допускаме,че Русия с червената си армия може да завладее Балканския полуостров, за да създаде в него дъщери съветски републики, както едно време при великата революция Франция създаваше дъщери-републики на френската. Обаче това не ще трае дълго. Цяла Европа, па и Америка и Азия ще се вдигнат против Русия и ще я оставят в най- щастливия случаи в сегашните й граници, ако не я стеснят още повече. Само Русия като демократическа република или конституционна монархия ще може да възвърне своето международно положение.

Трето, когато ние се борим със Сърбия и Гърция под знамето на болшивизма /комунизма/, с нашата борба не ще се повдига македонският въпрос, защото от всички ще се таксува тази борба социална, а не национална. И както Франция, Германия и пр. се борят срещу комунизма у себе си, ще дадат право и на Югославия да се бори със своя комунизъм и против своите комунисти. Значи нашата борба се измества от плоскостта на националността и се поставя в социална плоскост. “Дипломатът” с големите претенции и с амбицията на дълбок държавник не можа нищо да възрази срещу тези аргументи и поизстина болшевизмът му на половина. Т. Карайовов си предлагаше услугите в полза на делото безвъзмездно, и  така и живееше в Германия. Това беше обаче, докато се понамести пак между работещите активно за Македония, защото след една година той, същият, поиска известно допълнение към собствените си средства, а по-късно и пълна издръжка, като манипулираше хитро между Иван Михайлов и Ал. Протогеров.

Избягалите в Москва бивши “Федералисти” Паница, Сл.Иванов, д-р Ф. Атанасов бяха сполучили да се доберат до руския посланик във Виена Черски и получаваха оттам издръжката си. Същите типове бяха във връзка и със Стоян Мишев в Щип, който застана начело на контра-четите, а тайно населението - собствено някои по-доверени хора - лъжеше, че не е ренегат, че се преструва пред сърбите, а че всъщност е преследван от ВМРО заради различия в идеите и начина на действие. От полза щеше да бъде, ако убедим московците да не помагат на тези ренегати или да им повлияят да не предателствуват, да не сътрудничат на сръбската тираническа власт. Затова главно решихме да продължим срещите си с московците и да бъдем в по редовен контакт. В тази деликатна работа натоварихме Д. Влахов. За да не бъде в тежест на Организацията, от една страна, за да има повече авторитет, от друга, чрез приятели се въздейства да бъде назначен български генерален консул във Виена, такъв бе той и в Одеса през 1918 г. Преди да тръгне, той има среща с Т. Александров насаме и съвместно с мене. Приготвил беше един кратичък проект като инструкция с разговорите му с болшевиците. Много съжалявам,че нямам под ръка този негов проект, които аз съществено поправих. Най - важното бе, че, според Влахова, московците ще пожелаят да сплотят всички революционни сили - национални и социални /разбирай - комунистически/ на Балканите, за да могат по-успешно да се борят срещу реакцията в тази част на Европа. Аз поправих това така: ВМРО желае сътрудничеството на всички национални революционни сили в Сърбия и Гърция и ще дири това сътрудничество, но борбата, която ще води ВМРО сама или съвместно с тези революционни сили, ще се направлява от самите тях, т. е. няма да ръководят тази борба московците. При пълната самостоятелност на тези национално -революционни организации - македонска, хърватска, албанска, словенска и пр., московците могат да помагат  морално и материално без да се намесват. Може би при тези условия да не желаят да помагат? Не щем помощта им, щом искат да им станем оръдие.

Ясно беше казано това на Д. Влахов. Той прие. Даде му се подробно изложение на пишуща машина, има копие между книжата ми, върху произхода на тъй наречените “федералисти” и за престъпленията вулгарни и разбойнически, на тези набедени “федералисти”. Та с тези данни да убеди московците да не им помагат. Д. Влахов прие това изложение и то бе написано от мене без възражение, значи съгласен беше с неговото съдържание. Преди да замине имахме и една среща по - обща, на чай у професор Георгов, на която бяхме Н. Милев, Т. Александров, Ал. Протогеров, току що завърнал се през декември 1923г. от странство, домакинът,професор Н. Милев, Д. Влахов, К. Пърличев и моя скромност. Говори се общо за нашата пропаганда в странство. Събранието бе, значи, съвсем “буржоазно” в смисъл некомунистическо и несоциалистическо.
Поменах вече, че Ал. Протогеров се беше върнал през декември 1923 г. от странство. Той беше недоволен от Т. Александрова, не го бил държал в течение на всичко, пък и защото отрицателно му бе отговорено на запитването дали да дойде в България след 9 юни. След гафа, който направи с “договора”, К. Пърличев му писа по едно време с общо съгласие да замине, ако обича в Съединените щати, та със своя авторитет да подтикне тамошната македонска емиграция към организиране и да събере малко пари. Това Ал. Протогеров схванал, че имаме намерение да го отдалечим повече. За да се яви с авторитет между нас през септември 1923 г., той замина за Охридско, загдето по тяхно желание отидоха с чета Георги Попхристов, Петър Шанданов, Васил Пундев, Алеко Демирхисарски, Крум Петишев и др. Там те се движеха около 40 дни и поради настъпването на студовете се върнаха.В януари и февруари 1924 г. и двамата членове на Централния комитет бяха в София. И Александров не бе заминал вътре още от пролетта на 1923 г. Сърбите разбрали това и упражняваха голям натиск върху правителството на Цанков, загдето Ал. Протогеров и Т. Александров били търпени в София, загдето не били преследвани комитаджиите в България. На този натиск се дължат арести на македонци през зимата на 1924 г.

От правителствена страна много се настояваше Т. Александров и Ал. Протогеров за известно време да се махнат от България, да идат в странство. Без мое съгласие, без да сондират поне, и двамата се съгласили да сторят това, ако реши арбитър в лицето на Ив. Каранджулов и Н. Милев. И понеже арбитрите бяха убедени от Цанков - Вълков, че Протогеров и Александров трябва да отидат в странство, във всеки случай да излязат вън от България, те, арбитрите, им дадоха такъв съвет. На Сирни заговезни двамата членове на Централния комитет пожелаха да говорят с нас, временните задгранични представители, Пърличев и мене, по въпроса за отиването им в странство. Тогаз за първи път  се сложи този въпрос пред мене за мнение, а чул бях за арбитрите и мнението им. Бяхме в стаята у Пърличев. Аз се изказах решително против отиването им в чужбина и се аргументирах за това. Изказах се също така решително и против стоенето им в София, не го одобрявах. И единият, и другият приемаха много хора, движеха се макар и нощно време и се знаеше, че са в столицата на България. Отплесваха се и в други работи, повече външни и някои даже немакедонски. А нали Задграничното Представителство съществува за външните работи. Моето мнение беше, изказах го ясно, откровено и смело, и двамата да заминат зимата в Петричкия окръг, да се крият там и да оправят работите, защото бях чул за недобри работи, вършени от Алеко Василев и Георги Атанасов.

И двамата те бяха забравили, че има поробена Македония, и мислеха, че тази организация, която бяха създали в българска Македония за борба с режима на Стамболийски, тя ще освободи поробените от сърби и гърци части. И що правеха тези господа? Образували бяха чети - по няколко даже в околия - Джумайска, Петричка, Мелнишка, Разложка, Неврокопска. Четниците ходеха с дълги коси, бради, кепета, пушки, пелерини, а се движеха денем и ги виждаха шпионите на Гърция и Сърбия. Събираха данъци, ядяха, пиеха, понякога дерибействуваха, разглеждаха граждански дела и пр., с което бяха възбудили възмущение у съдии, администрация и военни. Казах на Тодора и Протогерова - вървете в Петричкия окръг и оправете работите там, защото колкото повече време минава, толкоз по-дълбоко загазват Алеко и Атанасов и мъчително поправими ще бъдат пакостите после. Не бях подкрепен от Пърличева. Той мълчеше. Л. Стоенчев не беше вече задграничен представител, защото стана депутат, пък и скарали се бяха нещо с Георги Атанасов, та дори мръсни клюки бе пуснал последният по адрес на Стоенчева. По тази начин само двамата, аз и Пърличев, изпълнявахме длъжността задгранични представители. Но понеже Централният комитет, в лицето на двамата му члена бе в София, нашата работа бе сега по-малка и изпълнявахме ролята на най-близки съветници. На другия ден Т. Александров беше писал на Пърличев, че не е бивало така да говорим предната вечер  и че с моето мнение съм го изненадал и съм побъркал на някакви негови планове, които впрочем и сега не зная. Поръчал на Кирил да ми даде да прочета писъмцето. Разбрах смисъла му. Това беше един вид мъмрене. Помислих да си дам оставката, даже казах на Пърличева, че щом получавам мъмрения за своите мнения, аз нямам работа във ВМРО. Но за да не се схване, че това правя от дребнавост, от накърнено честолюбие, винаги съм поставял личността си под общия интерес, не си подадох оставката. Но си казах, че при удобен случай ще кажа на Александрова, че държа на мнението си и че считам отиването им в странство вредно. Че по-добре да отидат в Петричкия окръг, а вместо да си давам  оставката, нека ме уволнят от Представителството, както бяха ме назначили. Като говоря за уволнение и назначение, да не помисли някой, че заплата получавах като задграничен представител? Нищо подобно. Учител бях в III мъжка гимназия и живеех в мизерия със семейството ми.

[Previous] [Next]
[Back to Index]

34. Кюстендилският пункт на ВМРО е първата подобна структура създадена от Гоце Делчев през 1896 г. Съществува в целия период на македонското революционно движение до преврата от 19 май 1934 г ., когато е разтурен. За дейността му след Първата световна война вж.: Джонев, А.  Македонските бежански организации в Кюстендилско ( 1919 - 1934 ), В: Сб. Ньойският договор и съдбата на югозападните български земи, Кюстендил, 2001, с. 6 - 28.

35.  Септемврийското въстание избухва на 23 септември 1923 г. в северозападната част на България. Водачите Георги Димитров и Васил Коларов бързо се спасяват чрез бягство в Югославия, а от там заминават за Виена. Въстанието е потушено бързо от армията и полицията, но нанася сериозен удар върху престижа на страната.

36. Тома Карайовов е роден в гр. Скопие през 1868г. Завършва право. Един от основателите на ВМОК. Секретар на българските търговски агентства в Битоля и Одрин ( 1897 - 1900 ). Подпредседател във ВМОК - Хр. Станишев през 1902 - 1903 г. Дипломат от кариерата. Пвреме на младотурския режим председател на СБКК в Турция ( 1908 - 1909  ). След разтурянето на клубовете отново се връща на дипломатическа работа.