I

ОТ  ПОГРОМА  ДО  ДОГОВОРА  В  НЬОЙ

Когато пристигнах от Скопие в София на 29 септември 1918 г., като че пристигнах на фронта: топове гърмяха, картечници тракаха, пушки гърмяха, всичко бе настръхнало като пред нещо по-страшно от смъртта. Тези, които напуснаха фронта при Добро поле, не бяха намерили морални и физически сили да се опрат на врага след отстъплението от първите позиции, имаха мъжеството да се отправят бързо в посока на София, да превземат столицата на България и България от българите, които я управляваха [2].

Илинденското въстание бе удавено в кръв и задушено с огън. Сам лично не веднъж съм се намирал в мъчителни, тежки, опасни положения. Но този ден аз плаках горчиво. Плаках не за погиналите през въстанията и войните, те изпълниха геройски дълга си, те оставиха на поколенията един нетленен и ненакърним с нищо морален капитал, проявата на най-възвишения патриотизъм, на най-голяма обич, до саможертва спрямо близките си, т.е. спрямо сънародниците си, братята си от българската фамилия, българската нация. Българската нация е българската фамилия за човечеството. Плаках за тези, които бяха дигнали оръжие срещу своите, когато врагът нахлуваше в земите, населени с българи; плаках и за тези, които изпитваха вече всичкия ужас на победените; плаках и за бъдещето на този през вековете народ-мъченик. Vae victis! Горко на победените! Тази сентенция, не сентенция, защото е голяма реалност, е най-трагичното преживяване в историята на народите от асирийските завоевания, персийските завладявания, македонското победоносно шествие до Индия, римското всемирно владичество, турското нашествие до Виена, та до наши дни. Горко на победените! Те самите, честта им, имотът им, животът им, здравето им, всичко тяхно са на милостта на победителя. И ако той остане в завладяната земя години, векове понякога трае положението на морална униженост, на материален гнет, на политическо насилие за победените. И с големи напрежения, с непрестанни борби, с ежедневни и ежегодни жертви, често пъти с много несполучливи въстания се достига най-сетне пак до освобождение. Ето и тези нови жертви, краят на които не се виждаше, нови жертви на Македония, а може би на части от България или цялата България, и за тях аз плаках в този ден - 29 септември 1918 година... София, т.е. Мъдрост, Вяра, Надежда и Любов бе на 30 септември. Въстаниците от Радомирската република бяха сразени, примирието в Солун било подписано [3], явяваха са светлинки в тъмната нощ на бъдещето. Други ще кажат в бъдеще, след основни изучвания на историческия материал, дали трябваше да се сключи това примирие, което обрече на плен почти цялата българска армия, без да бъде сразена, защото на Добро поле бяха разбити само две дивизии.
При защитата на София от въстаналите бегълци от фронта, командвующ на софийската крепост бе генерал Протогеров. Той бе и член в Централния комитет на ВМРО. Дали бе заел този пост - началник на обсадната крепост в София и командвующ нейната защита - със съгласието на Тодор Александров, не зная. Във всеки случай Тодор тогава бе в добри отношения с него. Матов бе вече умствено повреден, а той беше главният съветник на Александров и Протогеров. Аз бях още в положението на редник и не бях питан по това, както и по много други работи.

Новият погром бе по-голям от този след междусъюзнишката война. Според примирието България запазваше старата си територия, т.е. тази по Букурещкия договор до окончателния мир, а в Македония подир победителите французи, англичани и италианци се настаниха пак гърците и сърбите, спазвайки подялбата помежду си от Букурещ 1913 г. Първата постъпка, която направихме, бе да се яви една комисия от бежанци пред г-н Мърфи, управляващ легацията на Северноамериканските Съединени Щати, и да го моли да се застъпи пред правителството за Македония. Начело на комисията, в която влизах и аз, бе д-р Иван Каранджулов [4], главен прокурор при Касацията, който знае английски, та трябваше да изложи съдържанието на молбата ни и да я аргументира устно. Ив. Каранджулов се опъваше, не искаше да дойде с нас.

Големи усилия употребихме Тодор Александров и аз да го кандисаме. По-късно разбрах, че този амбициозен прилепчанин имал обичай да предизвиква по-дълги молби, сякаш че някому лично добро прави! Склони най-после. Явихме се при Мърфи. Изложихме му нашия, на македонците хал, след нашествието там на сърби и гърци. Държахме да се приложат принципите на Уилсон за национално самоопределение и самоуправление спрямо Македония. Понеже сърби и гърци оспорват, че болшинството от македонското население е българско, казахме да се окупира страната от войски на незаинтересовани държави и да се направи плебисцит. Изслуша ни човекът с внимание, каза че ще рапотира за исканията ни, но ни се видя като че сам не вярва в успеха на акцията ни. Той бе ходил с Ляпчев и Симеон Радев за сключването на примирието и се бе върнал, вероятно с лоши впечатления от победителите.

Правихме след това събрания в по-тесен кръг в Комитета на ул. “Гурко” 22 и по-широки в Университета. Обмисляхме що да правим, що да искаме, как да го искаме. Още тогава се очертаха две течения: едното да се иска автономия за Македония или Македония независима държава; другото  - приложението на националния принцип, точка 11 от програмата на Уилсон [5], която той отдавна бе обявил пред света. Тези, които поддържаха искането за присъединяване на Македония към България, изхождаха от съображенията:

През време на войната участваха в нея около 80 000 македонци - партизански отряди, македонска дивизия, новобранци пръснати в другите дивизии на българската армия. През войната никой не предявяваше искания за автомомия. Георче Петров, д-р Христо Татарчев - първият като кмет на Битоля и после чиновник в Кичево, вторият лекар в една полска болница на фронта, никой от тях и тези, които бяха впоследствие с тях, като Димо Хаджидимов, Михаил Герджиков, Т. Делииванов и пр. и пр. не дигнаха глас за автономията. Ако бяха убедени в спасителността на това начало, но ги било страх от военeн съд, от уволнение или друго някое наказание, тогаз те са жертвували разбиранията си, бъдещето на народа си заради себе. В такъв случай, що общественици, що за народни водачи са били и ще бъдат, когато поради страха за себе, не отстояват на идеите си. Значи през трите години на войната никой - нито бившите санданисти, които имаха претенцията да бъдат най-чисти автономисти, не издигнаха глас за автономия, а знаеха, че България воюва за присъединение. Как сега, след погрома, веднага, без преход, ще заявим пак всички: не щем присъединение към България, не щем значи тази България, която се зароби през трите години война за Македония. Няма ли да влошим с това положението на България без да подобрим нашето?
Няма ли всички чужденци да ни нарекат подлеци? Щом при невъзможност за присъединие, при победена България, викаме за автономия, а при България победителка - за присъединение, кой ще вярва вече на нашите твърдения, та макар и клетвени. Когато един народ загуби много, той още не е загубен. Когато един народ загуби всичко, и честта си - пиши го умрял. И за автономията, и за присъединението на Македония, трябваше да се отнемат частите, които Гърция и Сърбия владееха от Македония по Букурещкия мир. Принципът на равновесието те не можеха да изтъкват против България, като в 1913 год., защото силите победителки можеха да ги компенсират със земи от Австро-Унгария и Турция. Най-сетне, ако Сърбия и Гърция склонят под натиска съюзниците им, велики сили, да отстъпят частите от Македония, но да не се дават  на България, защото предпочитат тя да е малка, тогаз да, и ние ще сторим отстъпка - ще приемем разрешението за автономна и независима Македония. Имаше тогаз в 1918 г., есента, психологическа невъзможност току така, без преход, да се върнем на старото начало за автономията. Българският народ в Царството бе дал жертвите - и то колко и какви жертви за Македония! Няма ли да го нараним в съкровените му чувства, в дълбините на душата му, като сега ние, македонците, заявим - не щем присъединение, искаме автономия, без да увеличим с тази подлост шансовете за автономия, защото и в политиката повече се успява като искаш всичко или много, та да получиш по-малко или нищо.

Най-голямото възражение на онези, които искаха да поискаме направо автономията и отхвърлим безусловно присъединението, бе, че Гърция и Сърбия и техните покровители ще се побоят, че в бъдеще тази автономна Македония ще се присъедини към България, а като се вика против присъединението, ще ни повярват, та ще ни дадат автономия. Според мен, наивни разсъждения бяха тия след Балканската война, след Междусъюзнишката война, след общата война. Преди войните ни вярваха в искреността за автономия на Македония, но след войните ние по необходимо и неизбежно стечение на обстоятелствата бяхме дали доста доказателства, че желаем обединението си с България. И затова вместо да лъжем, нека си говорим истината - като българи - и болшинство от населението на Македония, въз основа на националния принцип, ние желаем да бъдем в една държава с България. Ако обаче това е невъзможно, защото трябва да се щадят и други интереси - на големи и малки държави, на близки или далечни страни, тогаз дайте ни независима македонска държава или поне автономия под нечий протекторат. А що се отнася до опасението, че някога тази Македония ще се присъедини към България, затова силите победителки могат да предвидят редица гаранции. Нали за това се правят договорите? Ако последните пък не са вечни, както е и действително, то и договорите, които биха дали Македония на Гърция и Сърбия, и те някога ще паднат и може би по-скоро, защото колкото са по-несправедливи тези договори, толкоз са по-уязвими. Болшинството в събранията, които правихме, така разсъждаваше, така схващаше положението.

Трябваше набързо да се създаде един институт, който от името на македонската емиграция в България да предяви желанията на Македония пред предстоящия всесветски конгрес или пред предстоящите конференции за мир. През трите години война македонските дружества бяха престанали да функционират, пък и мандатът на изпълнителния им комитет бе паднал. Затова в същите предварителни събрания от по-видни общественици се реши да се образуват македонски братства, на първо място в София, по околии, например Серско, Солунско, Битолско, Охридско и пр., а после и в провинциалните градове и села общомакедонски братства.През ноември вече имахме в София 26 братства. Те избраха по един делегат и в едно събрание на 26-те делегати в Университета бе избран Изпълнителен комитет от 7 души [6]. По настояването на Т. Александров, Ал. Протогеров и други приятели и мене бяха поставили в листата.

Избрани бяхме: Ив. Каранджулов, Димитър Михайлов, Тодор Павлов, д-р Божирад Татарчев, д-р Станишев, Никола Стоянов и моя милост. Ив. Каранджулов, преди да го кандидатираме, трябваше да го сондираме дали ще приеме. И сега се опъваше, като при поканата да ни води при Мърфи, даже сега повече се опъваше. Той по-рано бе само съдия и дълги години прокурор, не се е занимавал с обществени работи нито с македонски обществени работи. През време на войната бе написал една или повече статии, не помня добре,  в излизалия в София германски вестник “Дойче Цайтунг” по македонския въпрос и изобщо по българския национален въпрос. Това му бе дебютът в общественото му поприще, ако не смятаме кратковременното му редакторство на в. “Новини” в Цариград в 1880 или 1881 г. Но оттогаз толкоз събития станаха, няколко въстания Македония прави, д-р Ив. Каранджулов си гледаше бюрото. “Е, казахме си, голям юрист е, висш магистрат, от Прилеп и Битоля е, знае френски, знае английски, чужденците обичат да имат работа с по- стари хора, с по-именити хора, нека го поставим начело на имиграцията. Пък и ново име е, затова ново нещастно за Македония време”. Новоизбраният изпълнителен комитет на македонските братства в България се конституира както следва: пр. Ив. Каранджулов, подпр. Д-р Б. Татарчев и Димитър Михайлов, секр. Никола Стоянов, касиер Г. Баждаров и съветници д-р К Станишев и Тодор Павлов. Аз станах касиер, защото никой друг не желаеше, а не защото много разбирам от сметки или съм изобретателен в изнамиране на средства - работа трябваше да се върши. Първото нещо, което трябваше да направи Изпълнителният комитет, бе да приготви един мемоар за предстоящата конференция на мира, която не знаехме кога ще бъде свикана, та трябваше да бъдем готови. На мен и Димитър Михайлов възложиха да напишем този мемоар. Частта от страница първа до 35 и 52 до края е написана от мене, а от 35 до 52 от Д. Михайлов, като някои от данните дадох аз. Така приготвеният мемоар бе одобрен от комитета и той ставаше вече негово дело. Най-много трябваше да мислим за заключението - автономия или присъединение. Правихме няколко събрания и с лица, нечленове на комитета, Ал. Протогеров, Т. Александров, Л. Милетич, Ив. Георгов, Симеон Радев. Прие се формулата на Симеон Радев, тънък ум и находчив, а именно: “Македонското население, което от четвърт век насам води непосилна революционна борба за свобода и правов ред в родната си земя, неведнъж е заявявало, заявява и сега, че предпочита една независима, самостоятелна Македония пред дележа й по между съседните държави, дележ, към който Сърбия и Гърция се стремяха всячески.”

По-надолу пък се казваше, че въз основа на националния принцип - цяла Македония би трябвало да се присъедини към България. Две решения, следователно се приемаха от нас: или независима Македония, отделна държава; или присъединена към България - във всички случаи, обаче сме против дележа на Македония между съседите й. В края на мемоара бе прибавена етнографска цветна карта на Македония от Кънчев - увеличена. Мемоарът бе преведен на френски, английски и италиански и напечатан на български и на поменатите езици. Той ще си остане един важен исторически документ.

През януари бяха дошли в София двама англичани, заинтересовани още преди войните с някакви шисти в Трънско или Брезнишко, от които могли да изтръгнат каменно масло. Мисля, Търнер се казваше единият, другия не помня, може би Джаксон. Понеже от България тогаз никой не можеше да отиде на запад - нито македонец, нито от стара България - комитетът реши да използва тези англичани и чрез тях да прати на Лойд Джордж един кратък меморандум, с който да го направи защитник на нашата кауза. Проектът за този кратък меморандум написа Ив. Каранджулов и ни го предостави за одобрение. След катастрофата ние бяхме убедени, че силите-победителки ще дадат Македония на България. Принципите са за агитация повече, а не за приложение след победа. За нас се виждаше малко възможно и създаването на една независима Македония: съюзниците на Сърбия и Гърция не ги заставиха да отстъпят завладените в 1913 г. части от Македония, когато Сърбия бе пред унищожение като държава и когато много бе важно за по-скорошното свършване на войната в полза на Антантата, ако България се присъединеше към нея, та сега ли съюзниците на Сърбия и Гърция ще ги оскърбят, при общата радост от триумфа, при събудените страсти, при култивираната четири години омраза спрямо противника. Разбира се, ако дипломатите на победителите бяха по-предвидливи, по-справедливи, повече човеци, те имаха тъкмо сега най-голямата възможност да разрешат най-добре, най-успешно македонския въпрос и изобщо балканските проблеми, но малка бе надеждата за това.

Покрай официалния достъпен за цял свят мемоар, който имаше значение и за настоящето, па и за бъдещето, особено ако не бихме били удовлетворени, трябваше да дирим и по-практични пътища за успех. Решихме, прочее, да се обърнем към първия министър на Англия Лойд Джордж с кратичкия меморандум и го помолим да упражни своето влияние, за да се създаде от Македония една държава под протектората на Англия или на Съединените щати в Америка. Второто турихме от дипломация, да не помисли Лойд Джордж, че подкупваме с това Англия, а бяхме уверени, че понеже се отнасяме само към него и понеже Англия има много по-големи интереси в източния басейн на Средиземно море, ако стори нещо Лойд Джордж, ще го стори за Англия, а не за Съединените щати. За това искане, което, както се вижда, не бе нито за присъединение към България, нито за независима Македония, а за протекторат, ние не съобщихме на периодически свиканите събори от делегати на братствата, нито следователно взехме тяхното съгласие с риск да ни обявяват предатели, да ни обвинят, че без пари сме продали Македония на Англия. Ние приехме тази отговорност, та нека ни обесиха след като успееше предложението ни. Защото за нас най-важно бе да спасим отечеството ни от Сърбия и Гърция, чието владичество от 1913 до 1915 г. ни бе известно, та нека не бъдем напълно независими. Англия знае най-добре да управлява доминионите си и да взема от тях нещо, без да ги гнети и изтощава. Ние предпочитахме да бъдем една Канада, една Южна Африка, една Австралия, при невъзможността да бъдем независима държава или да бъдем в България, отколкото да ни владеят гърци и сърби. По-късно Търнер и Джаксон разправяха,че занесли меморандума на Лойд Джордж, като го зашили в непромокаема подплата в дрехите си, да не би случайно при обиск да го намерят гърците, когато отиват за Англия. Но резултат не дойде: ако беше пуснат някой от нас в Лондон  устно да пледира, може би повече ще се успееше. По-късно, когато в един от месечните събори, през лятото на 1919 г., автомистическата опозиция се бе засилила и ни обвиняваха, че ще провали каузата, понеже сме били съединисти, ние съобщихме, че преди присъединение сме искали автономията на Македония и че за това има официален документ.

А какво правеше в това време Вътрешната Македонска Революционна Организация?

В 1913 г. Сърбия и Гърция изгониха всички учители, свещеници, лекари, адвокати македонци, а това значи цялата българска интелигенция. Народът остана без ръководители. Народ без интелигенция е като труп без глава. В Македония под сръбско и гръцко ние имахме членове на ВМРО, нямахме тела, ръководни тела. През 1914 г. се замисляме да се почне реорганизирането с агитационни чети, но скоро избухналата общоевропейска война попречи на подобна системна работа. След погрома от 1918 г. положението в това отношение се влоши. Избягаха и малкото останали по-рано интелигентни лица в Македония под гръцко и сръбско владичество и всичко по-будно бе избито или се спаси с бягство в България. Пак значи народът бе обезглавен, пак имахме членове на ВМРО, но не бяха споени те чрез местни, околийски и окръжни комитети в организационна мрежа. Оцелелите войводи и четници бяха избягали в България. Членовете на Централния комитет на ВМРО бяха само на лице и те в България. Тодор Александров, Александър Протогеров и Петър Чаулев. Задграничните представители бяха покойници, а именно Тодор Лазаров се самоуби есента на 1912 г., защото по болест напреднала туберколоза, не могъл да участвува в освободителната война, а в 1914 г. се самоуби и Пею Яворов, поради семейната му трагедия [7]. След едно съвещание, в което участвувах и аз, реши се да се изпрати до Великите сили-победителки един меморандум от задграничното представителство на ВМРО. Меморандумът бе написан от Л. Милетич и изпратен по принадлежност. Подписан бе от Ал. Протогеров и Т. Александров, не обаче като членове на Централния комитет, а като задгранични представители. В общи думи накрая бе казано, че се желае свобода на Македония, която е заслужила отдавна за това с борбите и жертвите си. Протогеров и Александров също така с наше - мое, на К. Пърличев, Г. Кулишев, Йордан Бадев и Наум Томалевски - в съгласие решиха да издаваме един вестник, който да пледира каузата ни до сключване поне на договора за мир. Още през декември, 24 декември, излезе първият брой. Фактически главен редактор бях аз, а номинално Й. Бадев, защото бе без работа и нему дадохме най-голямото месечно възнаграждение. Сътрудничиха Г. Кулишев, Н. Томалевски и К. Пърличев. Вестникът кръстихме “Народност”, защото за защитата на застрашената народност в Македония, Тракия и Добруджа бе създаден в. “Народност”, излизаше три пъти седмично. Излязоха до 8 октомври 1919 г. 115 броя. Издавахме на френски и “Lа Nation” от 18 януари 1919 г. до 13 ноември същата година. Излязоха 43 броя. Превеждаха се за него подходящите за чуждия свят статии от в. “Народност” и някои нови работи. Средствата за тези две издания бяха от ВМРО.

И Изпълнителният комитет реши да издава свой вестник на френски и английски - двете страници на френски и двете на английски, два пъти седмично. Дълго спорихме кой ще бъде редакторът, и понеже никой не искаше да се натовари с този труд, касиерът, т.е. моя милост, бе натоварен и с редактирането и на “La Macedonie - Мacedonia”. Пишех на български и Димитър Наумов превеждаше на френски и коригираше. На английски превеждаха няколко души - Шумков, а после няколко броя един друг. Никой от преводачите на английски не харесваше превода на друг и все един друг си намираха грешки. Понеже сам не разбирах нищо от английски, не знаех кому да вярвам.И в тези трагични времена не мина без разцепление. Всички амбициозни стари деятели, които през войната понасяха ръководството по македонските работи на Т. Александров и Ал. Протогеров, сега надигнаха глава и се обявиха против тях, понеже спомогнали да влезе България във войната на страната на Централните сили и понеже през войната се проявили като анексионисти, а те, опозицията сега,  те били чисти автономисти. Пръв, който напусна Протогерова и Александрова, бе бившият член на Централният комитет и бившият задграничен представител д-р Хр. Татарчев. Идейни някакви протести за това той нямаше. Д-р Х. Татарчев бе участвувал във всичките съвещания и решения на двамата и техните други съветници - Хр. Матов, Л. Милетич, Ив. Георгов, Димитър Точков, та да се яви сега обвинител. Той бе споделил на времето, споделяше и през войната разбиранията на Александров и Протогеров. Д-р Хр. Татарчев бе против последните двама, защото не бяха го приели от фронта в София него, заслужилия, а бяха привели в София д-р К. Станишев. Жената на д-р Хр. Татарчев много е допринесла за скарването на мъжа й с двамата му приятели; Тя най-много недоволствуваше задето докторът не бе преместен от фронта. А Протогеров и Александров чувствуваха срам и стеснение да ходотайстват пред Главната квартира да се теглят македонски лекари от фронта, когато се води война за освобождението на Македония. Скоро след погрома, когато правехме своите съвещания в комитета на “Гурко” 22 помня, че бе канен и д-р Хр. Татарчев и когато Протогеров му подаде ръка, той не я прие и обърна гръб. От тогаз той се задели от довчерашните си приятели и образува срещу тях фронт с Гьорче Петрова, Димо Хаджидимов, Михаил Герджиков, Туше Делииванов, Таската Серски /Атанас Спасов/, Чудомир Кантарджиев, които образуваха тъй нареченото “Временно Представителство на Бившата Македонска Революционна Организация”. Смешно наименование, тяло на нещо бивше, тяло на несъществующа сега организация!

Лозунгът им беше - далеч от България, назад към автономията на Македония, а бяха в България и даже на служба в България. “Временно Представителство” - значи пак нещо несолидно, нетрайно, на “Бившата ВМРО” почна да издава и бюлетин със социалистическо-санданиска окраска, нещо като далечно продължение на някогашните “Народна воля” и “Конституционна Заря” в Солун [8]. Това тяло не беше еднородно. Докато Татарчев-Георче Петров- Туше Делииванов бяха националисти и умерени, Димо Хаджидимов бе социалист, комунист и гледаше да изкористи делото за партията си, като привлече повече от емиграцията към комунистите. Затова той работеше систематично и постепенно, във всеки случай знаеше къде отива. Най-много привърженици “Временното представителство” имаше между имиграцията в Западна Тракия и по негова агитация. Там емигрантите македонци бойкотираха изборите за народни представители, за да дадат доказателства, че не щат България и са искрени автономисти. Всъщност този акт можеше да се изтълкува от враговете, че Западна Тракия не е яко споена с българската държава и следователно може да се отнеме от нея. Същият Д. Хаджидимов, който в 1919 г. агитираше емигрантите да бойкотират изборите за Народното събрание, в 1921 г. агитираше емигрантите да изберат комунисти депутати, вече бидейки и водител на комунистическата емигрантска организация на македонци, тракийци и добруджанци. “Временното представителство” се възпротиви и на петицията, която приготви Изпълнителният комитет на братствата до конференцията, и агитираше да не я подписват македонците. Така щото вместо да я подпишат повече, подписаха я около 18 000 души. Тези раздори правеха лошо впечатление и на чужденците. В София през февруари 1919 г. бе дошъл и полковник Нейпър от английските окупационни войски. Той съчустваше на нашето дело и бе казал на Каранджулов двете македонски фракции да се съгласим и да излезем с общо, еднакво искане, което той щеше да занесе в Лондон на своето правителство. Каранджулов, в качеството си председател на Изпълнителния комитет, с наше съгласие, покани Хр. Татарчев и Гьорче Петров да изработим една обща формула. Отначало обещаха, но после се отказаха, не се явиха на определеното време. При това положение ние се задоволихме да дадем на полковник Нейпър мемоара ни на английски в коректура, защото още не бе отпечатан, а той заминаваше за Лондон.

Изпълнителният комитет работеше в съгласие с членовете на Централния комитет Т. Александров и Ал. Протогеров. Лично аз, макар и да намирах, че те и другите им съветници бяха сгрешили с активното си съдействие да вземе България страната на Централните сили, а че бяха сбъркали, събитията показаха, Антантата победи, останах с тях и ги поддържах. Мнозина, които бяха облагодетелствани от тях, които по-рано се омилкваха около тях, сега ги ругаеха. Аз ги защитавах и  държех с тях по следните съображения:

1. Те сгрешиха несъзнателно. Те бяха уверявани от компетентни военни, че Централните сили ще победят след разгромяването на Русия в Галиция и Полша. Те бяха уверявани и в това, че германци и австрийци ще дадат значителни помощи за завземането на Македония от България и че на България ще остане само да я пази до края на войната. Аз мисля, че и без мнението на нашите първенци - Александров, Протогеров, Милетич, Матов, Татарчев, Георгов и Точков - правителството на Радославов-Тончев и цар Фердинанд щяха да отидат с Централните сили. Нашите им дадоха само известна морална подкрепа, без която правителството нямаше да мине.

2. Нашите водители, разбирам Александров, Протогеров и Матов, но и другите поменати преди малко, бяха честни, безкористни патриоти, всецяло отдадени на Делото без задна мисъл, без мискински разчети. Славолюбиви бяха, но без славолюбие няма водачи. Важното бе, че не бяха грандомани и не бяха болни славолюбци. А кои крещяха сега против тях. Тези, които по моя преценка, не бяха по-умни, не бяха и по-честити и по почтенни, нито бяха и по-себепожертвувателни.

3. Александров, Протогеров и апандиса към тях Чаулев бяха законно тяло, избрани законно и до нов законен избор те трябваше да вършат работата от името на ВМРО. Инак на общо основание, колкото честолюбци, толкоз самозвани тела можеха да се образуват под име “Временен ЦК на ВМРО” или “Временно представителство на ВМРО”

Видя се, че въпреки принципите на Уилсона не ще се позволи политическото обединение на българския народ и се връщаме към автономията. Искрено, защо не? Щом този е начинът да се запази българската народност, пък и другите народности в Македония и щом при автономията все пак ще могат да се развиват по-безпрепятствено културно и политически, отколкото под чуждо владичество, разбира се, че най-искрено приемаме автономията. За вечни времена? Ако щете и за вечни, но нашите клетви обвързват ли идните поколения? Глупост би било да се твърди това, а наивни ни биха взели, ако почнехме да уверяваме света в това, какво ще правят нашите наследници след няколко поколения. Затова поддържах избора на Изпълнителния комитет да стане с тайно гласоподаване, а не с комисия, която да удари на мунасипчелък [9], да предложи една листа и с ръкопляскания да се приеме тази листа. Съгласен бях да има и комисия за листата, но пак с тайно гласоподаване да стане, защото и друг или други може да си имат листи, която събере болшинство, тя е. А може би да изберяха с болшинство, разбира се, и лица от разни листи. “Опозицията” не искаше да бъдат избрани някои, но най-много мене не искаше, защото съм бил много близък с Александров и Протогеров. Някои сериозно мислеха, в това число и Ив. Каранджулов, че аз настоявам за тайно гласоподаване, за да изляза и аз между избраните, та и той дойде да ме увещава да се откажа от кандидитурата си, да стане с мунасим и явно изборът и да не настояваме с приятелите ми за тайно гласоподаване. При това положение, щом и председателят на бившия комитет и някои от членовете му намираха, че за да има “обединение”, трябва да снема своята кандидатура, каквато сам не съм никога за нищо съм полагал, заявих, че не е желая да бъда в комитета. Нещастният Ив. Каранджулов мислеше, че ме е обидил с това, че не останах член в комитета, та после ми се извиняваше. Нищо подобно, никаква обида не почуствах. Не считах голяма чест за мене да бъда член в Изпълнителния комитет на македонската емиграция в България. На всяко място, малко или голямо, обаче винаги съм се старал да изпълнявам дълга си.

Така с явно гласоподаване бяха избрани за втори изпълнителен комитет на съюза на македонските братства в България: д-р Ив. Каранджулов, д-р Божирад Татарчев, Антон Димитров, Никола Благоев, д-р Деспотов, д-р Филип Атанасов, Владимир Каназирев, Йордан Бадев, Никола Стоянов, Петър Станков, Тодор Павлов, Димитър Илиев. Фактически с цялата тази “опозиционна гюрултия”, да я наречем, се мереха Александров и Протогеров, а “опозицията” се подстрекаваше от д-р Хр. Татарчев и Георче Петров. Вместо поддръжка, идеше ни едва ли не студенина някаква и от хора, от които никога не бяхме очаквали. Д-р Вл. Руменов [10], който след демобилизацията се беше настанил на постояннно местожителство в Стара Загора, ми писа едно писмо по повод отиването на Тодор Александров там. На д-р Руменов не се харесало, че Т. Александров казал, какво би се отеглил от ръководството на македонските работи, но не вижда по-достойните, които ще го заместят. А това се видяло на доктора много нескромно. А Тодор сигурно е казал: “Хайде, кажи на кои да поверим работите занапред, на Хр. Татарчев ли, на Павел Христов ли, на Георче Петров ли?” Руменов понеже е считал вероятно нескромно да каже: “На мен ги поверете”, писа ми в писмото си в смисъл, колкото пари има останали в касата на ВМРО, той предполагаше, че са останали около 1 000 000 - да се поверят на неутрални хора, т.е. като него, и да продължат нататък работата по друг път. Почитаемият доктор бе останал без клиентела в Стара Загора, малко изкарваше и изнемогваше челядта му, Бог да му я поживи. Той си е предполагал да го извикаме в София, да му връчим парите на Организацията и да му кажем: “Води сега ти хорото”. Харесало им се бе заедно с Карайовова - този председател на конституционните клубове в Солун [11], докторът подпредседател, с готови пари в банката да си определят тлъсти заплати, другите повече да работят, а те само да командват, без да ги е грижа за средствата, защото те са осигурени от други!

Ако бе знаел д-р Вл. Руменов, че в касата бяха останали стотина хиляди обезценени вече левове, не би писал това писмо до мене, което е в архивата ми нейде и нямам сега възможност да го цитирам тук. Не казах за това писмо на Александров, защото всякога съм гледал да споразумявам хората, а не да ги скарвам с доноси.
След великия събор на братствата ние спряхме в. “Народност” Предстоеше Изпълнителният комитет да издава свой вестник и на български. Моите приятели Йордан Бадев, Н. Томалевски, Г. Кулишев намерили за удобно да прокарат Д. Крапчев [12] за редактор на новия вестник, а мене помощник, като фактически аз редактирам вестника със съгласието на Д. Крапчев. Защо беше това? Може би д-р Антон Димитров, Вл. Каназирев и д-р Филип Атанасов от комитета не са искали мене за редактор, та са прибягнали другите членове до този компромис? Възможно е. Но ако бях неудобен като “присъединист”, нима Д. Крапчев бе по-чист автономист? Д. Крапчев принадлежеше на Демократическата партия, той бе редактор на в. “Пряпорец”, който бе официоз в края на войната, сега пък бе редактор на в. “Зора”, пак общобългарски вестник. Впрочие, смешно е да се дирят принципни основания за това. Просто от неприязън някаква поменатите господа в комитета, изхождащи от “опозицията”, искали да ме унижат и вероятно са смятали, че ще откажа. Аз приех, защото приятелите ми намериха, че е полезно това за делото. Възнаграждението беше никакво, та да се мисли, че за това се полакомих. Аз си бях учител и бе смешна тогавашната сума за редакторството, както смешна бе и тази,що получавах като редактор на френско-английския “La Macedoine” - някакви обезценени 200 лв. месечно за последния, сега още по-обезценени 500 лв. на месец. Фактически аз бях пълен разпоредител с вестника като негов редактор. Не затова,защото съм по-добър журналист от Д. Крапчев, напротив Д. Крапчев е по-добър журналист, но защото той бе зает в “Пряпорец” и после в “Зора”.

  Бяха се разпространили слухове от мои врагове, че съм получавал няколко хиляди лева  на месец от комитета и пр. Великият събор избра една тричленна контролна комисия от Благой Димитров, Славчо Ковачев и Никола Киров да ми прегледат сметките като касиер на първия Изпълнителен комитет. Последните двама контрольори бяха от “враговете” ми и между разспространителите на клюките за големи заплати. Изненадани останаха като видяха, че не 4 000 лв. месечно съм получавал за редакторството ми на “La Macedoine”, а само 200. Чудеха се, че толкова малко съм получавал, защото те ако бяха на мое място, действително хиляди ще искаха да получават!... Сметките ми бяха в ред и ги предадох на контролната комисия да ги връчи на новия касиер, а аз получих препис от протокола, с който се освобождавах от парична отговорност.

Пак през зимата на 1918 г. /ноември, декември/ написах книгата “Македонците в културно-политическия живот на България” [13]. В нея имаше приложение за македонци министри, владици, дипломати, писатели и журналисти, по-видни революционери, адвокати, лекари, офицери и пр. Трябваше да се бърза с издаването й и на френски, за да разпространим между влиятелни чужденци преди мира. Поради това, пропуснал съм някои лица да упомена в съответните категории и мнозина от това ми станаха “врагове”. А  не бе умишлено направено от моя страна. За това ми се много сърдеше Никола Киров - не съм го писал между писателите? А не беше писател, такива писатели като него са повече от учителите. Книгата бе издадена от името на Изпълнителния комитет - като че той е правил анкетата. Авторът на книгата съм аз, а за събирането на материалите много услужи с връзките си Тодор Александров. И текстовете под повечето от образите в албума “Македония в образи” написах аз, макар Л. Милетич и да не е счел за нужно да упомене в предговора за това. Па може би не е знаел? И част, макар и малка от образите, са събрани и подбрани от мен. Главната заслуга за това, обаче се пада на Т. Александров, Христо Матов и след това на Н. Томалевски, Георги Палашев и Илия Бобчев, последните двама завеждаха с Христо Матов културното бюро при македонската военно-инспекционна област в Скопие.

Една подробност щях да пропусна. Когато предстоеше на българската делегация за мира да замине за Париж, Ив. Каранджулов и аз се явихме при Тодор Тодоров [14], министър-председател и министър на външните работи, и му заявихме от името на Изпълнителния комитет, че нашето разбиране е следното: българската делегация да настои пред Конференцията за мира за автономията на Македония като декларира, че България ще се откаже от тази част на Македония, която владее, като сторят същото Гърция и Сърбия, т.е. като и те отстъпят или им се отнемат частите от Македония, които владеят. Това Тодор Тодоров ни обеща най-тържествено. Асъл не ще се намери български държавник, след глупостта от 1912 г., който да не предпочете една цяла независима Македония, пред една поделена Македония, та макар и по-голяма да би била частта, която владее България.

[Previous] [Next]
[Back to Index]

1. Бележката е написана така в оригинала.

2. Войнишкото въстание е събитието, за което говори Баждаров. Размириците сред войниците отстъпващи след пробива на Добро поле избухват с приближаване на старата граница. Разбита е главната квартира на армията в Кюстендил и по железницата бунтовниците се насочват към София. За да спре движението им правителството освобождава от затвора Александър Стамболийски, който е изпратен в Радомир с цел да преговаря е тях. Първоначално той се опитва да ги спре, но по - късно под техен натиск и този на съратника му Райко Даскалов оглавява бунта. От тук въстаниците обяват  България за република /27 септември 1918 г./ и се насочват към столицата, но във Владайското дефиле са разбити от редовни войскови части. Ал. Стамболийски се укрива до обявяване на амнистия.

3.  След пробива на Добро поле правителството обмисля пътища за излизане от войната. На 28 септември 1918 г. с посредничеството на американската дипломация, българска делегация водена от Андрей Ляпчев и включваща ген. Иван Луков и Симеон Радев, е приета в Солун от главнокомандващия ген. Франше д’ Еспре.  След двудневни преговори на 30 септември е подписано примирие, според което армията трябва да се изтегли на старата граница и да се демобилизира, а частите намиращи се на запад от  Скопие остават в плен. Окупирани са стратегически обекти от съглашенските войски и е осигурено свободно движение на войските им през територията на страната.

4. Иван Каранджулов /1856-1930/ - роден в гр. Прилеп. Завършва Робърт колеж в Цариград и право във Франция. Работи в Съдебното ведомство в България, а след Първата световна война е председател на Съюза на македонските братства в България. Доктор по право.

5. Програмата на президента на САЩ известна като “14 точки на Уилсън “ е формулирана в послание до конгреса на САЩ  от  8 януари 1918 г. В 11 точка между дугото се казва:                                 “…взаимоотношенията между отделните балкански държави трябва да се определят  чрез дружеско обсъждане по протежение на исторически установените гранични линии на народностна принадлежност “.

6.  Съюза на македонските братства в България е основна емигрантска организация на македонските българи след Първата световна война . Към началото на 30 - те години има около 210 братства. В този период се възглавява от Национален комитет, състоящ се от 12 души. Издава свой вестник “Македония“. Въпреки, че дейността му е ограничена след преврата от 19 май 1934 г. продължава съществуването си и е закрит след 9 септември 1944 г.

7. Централният комитет на ВМРО, който действа след 1918 г. е конструиран през март 1911 г., след писмено съгласие между революционните окръзи и крила в македонското движение. За членове на ЦК са избрани Т. Александров, П. Чаулев и Хр. Чернопеев, а за допълнителен член Ал. Протогеров. След убийството на Чернопеев при Криволак през 1915 г. Ал. Протогеров заема неговото място. Вж. Национално - освободителното движение на македонските и тракийски българи (1878 - 1944 ). Т. 3, С., 1997,   с. 249 - 258.

8. Става дума за Народно - федеративната партия, което е основана след Младотурската революция от дейци принадлежащи към крилото на Я. Сандански. Учередителният конгрес е проведен през август 1909г. в Солун. На него са изработени програмните документи - устав и програма и е избрано ръководство. Скоро в редовете се появяват сериозни разногласия, което довежда до нейното отслабване, а след 1910 г. дейността и замира . Вж. по - подробно Първанов, Г.  Народно - федеративната партия в националноосвободителното движение .  Векове, 1989, кн. 3, с. 31 - 40.

9.  мунасип  /тур./ - прилично, пристойно, с блага дума.

10.  Д- р Владимир Руменов  - истинското му име е Наум Мушевски. Роден в гр. Крушово през 1870 г. Завършва медицина в Одеса и е назначен за лекар в Скопие. Става член на ВМОРО. Заподозрен в революционна дейност емигрира в София. След Младотурската революция се завръща в Македония и участва в изграждането и дейността на Съюза на българските конституционни клубове. По време на войните е военен лекар. След тях се включва в дейността на македонските братства. Избиран за народен представител в 21 и 22 ОНС от Македонската парламентарна група. Умира в София през 1939 г.

11. Съюза на българските конституционни клубове е създаден в Солун през септември 1908 г. на базата на десницата на ВМОРО. Бори се за областно самоуправление на Македония и Одринско. За председател е избран Тома Карайовов. Издава вестник “Отечество”. Участва в изборите за парламент през 1908 г. След приемане на закона за политическите партии, който забранява дейността на националните партии, СБКК се саморазпуска. Вж. Първанов , Г .  Създаване Съюза на българските конституционни клубове (юли - септември 1908).  Векове, 1982, кн. 6, с. 5 - 15; от същия автор -  Политическата дейност на българските конституционни клубове .  Македонски преглед, 1991, кн. 4, с.  23 - 48.

12. Данаил Крапчев ( 1880 - 1944 ) - роден в гр . Прилеп. Учи в Битоля и Солун, след което завършва право в Софийския университет. Редактира вестниците “Илинден“(1907 - 1908 ), “Отечество“, “Родина“, “Вардар“ и “Българин“ (1912 - 1913 ), който са  с македонска тематика. По време на Първата световна война е редактор на вестник  “Пряпорец“ - орган на Демократическата партия, а след войната издава независимия вестник “Зора“. Убит в Горна Джумая непосредствено след 9 септември 1944г.

13.  В биографичките бележки към книгата “36 години във ВМРО“ съставителят твърди, че тази книга е написана от  Кирил Пърличев. Вж. Кирил Пърличев.  36 години във ВМРО. С., 1999, с . 2.

14. Теодор Теодоров е роден през 1859 г. в Елена. Учи в Габровската гимназия и в гр. Николаев, Русия. Следва право в Одеса и Париж. Работи като прокурор в София. Един от лидерите на Народната и Обединената народно - прогресивна партия. Министър на правосъдието ( 1896 - 1897 ), на финансите (1897 - 1899) и (1911 - 1913). Министър - председател и министър на външните работи              ( 1918 - 1919 ) и водач на делегацията за преговорите за мир в Париж. Председател на осмото ОНС. Умира през 1924 г .