ГЕОРГИ БАЖДАРОВ
М О И Т Е  С П О М Е Н И

IX

РЕШИТЕЛНИТЕ ДНИ

Още втория ден след пристигането ми в Али Ботуш решихме да пристъпим към работа. Аз с Ангел Бояджиев слязох в с. Крушово да организирам разквартироването и изхранването на въстаническите сили в Серския окръг при похода им към Демир-Хисар. Петър Васков, Георги Башлията, мисля и Асен Хадживасилев, заминаха пък да направят оглед на железния мост на р. Струма, за да се скрои планът за нападението и хвърлянето му на въздуха.

В Крушово престоях десетина дена. Дадох нареждане до комитета в Крушово, Цървища, Елешница, Лехово, Герман - къде колко пексимет да опекат и складират, да набавят сирене, солена сланина, опинци, навуща и припаси. Някои от ръководителите извиках и на лична среща, за да ги разпитам къде най-добре в Елешничко и Германско биха могли да се прикрият повече въстаници, защото не трябваше те да бъдат усетени от турците, а за това трябваше да бъдат укрити близко до целта на нападението. Един ден дойде при мене г-ца Милица Георгиева, ако помня добре, годеница на убития в Баница Д. Гущанов. Бях в къщата на Тасе Самарджиев. След като се запознахме, помолих я да ми каже какво я води при мене. Без много заобикалки съобщи ми, че е дошла да я вземем в четата - и тя искала да вземе участие в неравната борба, да отмъсти за годеника си, да загине за свободата на Македония. След като е загубила едничката си любов, тя не намира нищо да я тегли към живота. Тя желае да даде пример същевременно на македонките, че и те могат да бъдат комитки, както по-рано е имало жени войводи. Нека и цивилизованият свят види, че не само мъжете са въстанали в Македония, а и жени въстанички има. Тя предложи да си остриже косите, да се облече в куртка и панталони, да я въоръжим като четник, като само аз и войводата знаем, че е мома. Другите ще я считат момче. Искрено говореше, убедена бе в това, що подържаше, но мен не можа да убеди. Виждах я слабичка, с изглед на туберколозна. Като знаех по себе си как мъчно издържах нелегалния живот и то през сравнително по-спокойно време, през период на организиране, хич не ми хващаше око, че едно крехко създание като стоящата пред мен Милица ще може да върви с въстаниците и то при дълги походи за нападения и след бой. А веднъж дошла с нас, вече мъчно можеше да се върне - тези, що биха я знали момче, ще помислят, че дезертира още първите дни, след връщането и биха могли да узнаят турците да я заловят и да се гаврят с нея. Щом изпаднеше в положение да не може да върви с нас - другото, освен връщането, беда я убием. Защо? Каква полза? Пакост повече. Ще станем палачи на едно невинно, благородно, с най-чисти патриотически пориви същество, а същевременно биха се получили обратни ефекти на тези, закоито вдъхновено ми разправяше госпожицата. Казах й - не, обясних й защо - силна жена мъчно би понасяла нашия живот, а слабичка като нея , по никой начин. Сбогува се, но си отиде разплакана, горката. Следващата година тя умря от туберколоза. Вечна й памет. Считам я като участвующа във въстанието, толкоз настояваше за това!

Едва се бяха изминали 5-6 дена от раздялата ни с Петър Васков, довтаса ми лошо известие. Петър Васков и другарите му отишъли благополучно до моста, като в Радово си бяха сменили дрехите, преоблякли се били в селски дрехи и бяха направили нужния оглед. Петър Васков бе гимназиален учител по физика. В 1903 г. , пролетта, бе взет на обучение да си изслужи военната повинност в Школата за запасни подпоручици в Княжево. Преди да тръгна с оръжието за района ни, Петър Васков избяга от Школата и тръгна с мен като техническо лице, умеещо да борави с електрически батерии, токове и пр. Той щеше да играе главната роля при разрушаването на моста. Той щеше да зареди взрива и сам пожела предварително да направи оглед и на моста, и на местоположението му. И добре изпълниха това той и другарите му. На връщане обаче от с. Радово за с. Герман попаднали в една засада от потеря. Аскерът изгърмял по тях, нашите залегнали и сприбежки се отдалечили от опасното място. При отстъплението им Петър Васков паднал в един трап и си счупил крака, не можал да ходи. Тука мястото гледа равно, но всъщност е пресечено от много судолици, образувани при ерозивното действие на водата след валежи. Другите двама с куриера, след като се поогледали що стана Васков и не го намерили, се спасили благополучно в близкото село Елешница. Васков, когато  съмнало, влачещем се домъкнал до една шубрака и се сгушил там. Чул гласа на войниците, които тършували наоколо, но за щастие не го видели. Намерен бе после от наши хора и пренесен на муле в с. Елешница, гдето го церяха до късна есен. За Петър Васков съм писал във в. "Илинден" 1907 г. по случай загиването му в бой с турците в Деде-Агачко. Препечатах го и в книжката   "Духът на Македония" - 1923 г.

Между това датата за акцията - 14 септември - наближаваше, а от север не идеха никакви известия - никоя от четите, ни Мелнишката, ни Неврокопската, ни Разложката, не даваше знак,че иде насам. Нещо ще да се е объркало. Когато пристигнах с кервана от оръжие на АлиБотуш - на другия ден,  31 август,  чухме далечни гърмежи. Очевидно нейде по Пирина се водеше сражение. Но все пак си казахме: Пирина е дълъг и широк, днес се сражават, на другия ден ще се загубят от потерата. Имахме още две седмици до датата, та за това и ги използвахме за приготовления. На 11 септември получих от дядо Илия бележка с поръчение вечерта да тръгна към тях, като определиха къде ще ги намеря. Далечко бе на около 3-4 часа път, но с нашия товар този път ние замахме за 8 часа. Цяла нощ вървяхме. Между с. Кърчово и бивака на четата срещнах Георги Дурев от с. Кърчово, мой калеко. Водеше сестрата на майка ми, но тя отдавна бе умряла, та сега имаше друга жена. Той идваше от четата, закарал бе храна. Здрависахме се и полунашега, полунасериозно му поръчах през деня да ни докара горе грозде. Тъкмо бе станало хубаво за ядене, зряло. Стигнахме в зори. Прималял бях от умора. Набили  бяха се и краката ми от каменаците. След като се поздравихме с Дядо Илия и тези, около него, запознах се тук със Стоян Божев, бивш учител,  бивш инспектор, писател от с. Кърчово. Турската власт го бе интернирала в Демир-Хисар, той си беше дошъл в Кърчово и като научил, че предстоят въстанически действия, присъединил се бе към четата докато аз нареждах работите в Крушово. Помолих го да ме извини, че не ще можем сега да приказваме, защото съм много изморен, не съм дрямнал цяла нощ, та ми се и спи. Събух си цървулите, да ми починат и краката, легнах и заспах дълбоко.

Едва ли слънцето бе се издигнало два остена над небосклона, събуден бях от другарите тревожно с бутане и викане да стана, че аскер ни обсаждал. Седнах, изтрих си очите и току що си обух цървулите, пукна първата пушка. Докато се обувах, дядо Илия даваше разпоредба и нареждаше на позиции четниците, които, сражавайки се, да задържат аскера, а другите да се изтеглят по единствено останалото място за отстъпление, една гола поляна, стръмна, водеща към каменлив чукар. Ние денувахме на "Глега нива" /Дълга Нива/, ако не ми е изменила паметта за наименованието, но мястото го знам, ясно е във въображението ми. То представлява една пространна тераса при "Малки Пресек", в средата обработена нива, а по краищата, по посока на Броди и Кара-Кьой, обградена с камени, на югоизток пак засенена с малка горичка, храсталак. Към северозапад - открито но почва стръмнината за Каменлив чукар. На двеста-триста крачки от това място минава пътят от Кърчово за Кара-Кьой, конски път, разбира се. Часовият отначало забелязал трима аскерлии с едно магаре да вървят по този път и обадил. Те са били, по всичко се види, огледвачи на местността. Не се минало много време, вече били забелязани от трите страни да приближават, да прибягват войници. Когато било констанирано това, още спях. Щом нямало вече съмнение, че аскерът ни знае къде сме, дядо Илия дал нареждането си за заемане на позиции и за изтегляне на четата.

След първата пушка, страшна и зловеща, последва втора, трета, много. Аз, какъвто бях изморен, тръгнах след отстъпващите, пред мена бе А. Бояджиев. Аз бях ако не последния от отстъпващите, поне един от последните. Двама ме застигнаха после от останалите на позиции и после потеглили и те по пътя на отстъплението. Напред на отстъпващите бяха пратени неколцина най-бързоходци, между които Г. Чалъков и Башлията, та да заемат господствующия Каменлив чукар, защото, ако биха преварили да го хванат преди нас турците, всички щяхме да бъдем избити. Подир авангарда бяха Дядо Илия и Л. Стоенчев, аз, както казах, някъде назад. И сега се оказах в смешно положение на комита. От пот очилата ми се измокриха, нищо не виждам от посоката, гдето се гърми по нас, а куршумите хвърчат, звънтят и фучат около ушите ми, чаткат около краката ми по пясъчника и малките камъчета. В такъв момент лягам и се влача, кепето ми бе сиво, та малко приличаше на почвата. Поизправя ли се обаче и забележат ли ме, следователно заелите далу позиция гаждали, пак музиката на куршумите ме смущава и аз пак лягам и се влача по колене нагоре. Гола стръмнина беше мястото, гдето се оттеглихме, и като на длан ни взимаха аскерлиите. Нямаше где да залегнем, та да дадем възможност на оставените долу на позиция да се оттеглат под нас, та после те да залегнат, за да отстъпим ние и така нататък. Това бе абсолютно невъзможно, т.е. това значеше всички да бъдем избити и затова всички заложени долу, на първоначална  позиция, водеха непрестанно сражението, без ние да сме в състояние да облекчим тяхното положение. А аскерът беше много.  През нощта бе се приближил в съседство на бивака ни аскерът и от Кара-Кьой, и от Крушово, и от Шарлията, и от Горно-Броди. Подир обяд идеха подкрепления от Демир-Хисар и Сангельово. Цял ден трая, до тъмно сражението, около 12 часа! Нашият авангард сполучи да превари аскера, който, идейки откъм Крушово, се силеше да хване "Каменливия чукар" и да пресече отстъплението. С това спасението на оцелелите при отстъплението бе осигурено. Пушките доле, на първоначалните позиции, намаляваха надвечер.

Едни от бойците бяха избити, други разполагаха, вероятно с малко патрони и рядко отговаряха. Близо към залез слънце аз бях при тъй наречената "Рупа" с неколцина от четата. Вече бе се захладило, пот нямах, обърсах с чиста част от ризата ми очилата си и вече можех да виждам. Малко по-доле от мен бе залегнал Стоян Сурлев, ръководител от Кърчово, които бе се присъединл към четата, и стреляше с една мартина срещу напредващи кеколцина войници, но те не искаха и да знаят. Залегнах и аз вдигнах мерника на около 500-600 крачки и изтрелях една пачка. Турците търтиха та бягат на долу. Бяха една групичка от 5-6 души. Ударих ли някого, та другите се изплашиха? Или покрай тях чаткаха патроните ми? Възможно. Това бе единственият ми боеви успех в моето четничество и той с неизвестни резултати. Чини ми се, ударих един - видя ми се да прехвърли по стръмното надоле. На самия "каменлив чукар" работата на смрачаване дойде до ръкопашен бой почти. Няколкото хвърлени бомби спряха устрема на турските войници. Доле, ниско вече, всичко бе заглъхнало. Осемте души юнаци бяха избити, а може би някои и са се самоизбили с последния патрон при невъзможността да отстъпят.Между убитите на позицията бяха Стоян Божов, с когото нямах щастието да разговарям, както бях му обещал, и Наке Георгиев от Крушово. Убит при изтеглянето ни бе и моят другар Ангел Бояджиев от Вратца, за когото казах по-рано няколко думи. Той носеше и един часовник, адска машина, та турците много са се зверили, когато са я намерили в раницата му.

Отдавна чувствах угризение на съвестта си, че не бях писал нищо за Стоян Божов,а вече четвърт век изтичаше от геройческата му смърт. Изпълних един дълг, като писах в брой 79 от "Свобода или Смърт", 5 октомври 1928 г., следното за Божов:

"Роден е на 7 април 1864 г. в с. Кърчево, Демир-Хисарско. Началното си образование е получил в Серското българско училище. Поради временното закриване на последното, вседствие на въстанията от 1875-1876 г. и Руско-турската война, както и поради емигрирането на Божов в България, Стоян продължавал класното си образование в Пловдивската и Сливенската реални гимназии.

Току - що завършил средното си образование, избухва Сръбско-българската война в 1885 г. Стоян Божов постъпил в доброволческия легион, участвал във всички боеве и получава орден за храброст. След свършването на войната той се връща в родното си село Кърчово и става за една година безплатен учител там. Учителствува подир това четири години в Демир-Хисар, от гдето е местен за главен учител в Неврокоп.

През това време Стоян Божов проявява и писателски дарования. Тънък наблюдател, той изучава бита на свойте съселяни, бита изобщо на българското племе Мърваци и го описво художествено в разкази, които бяха печатани в списанието "Книжици", издание на К. Г. Самарджиев в Солун. Най-характерен е хумористичният разказ "Дядо Велю и дядо Митю", който по- после бе издаден в отделна книжка от книжарницата на А. Г. Ников в Сяр. Същата книжарница издаде и разказа "Светогорски вампир", в който Божов бичува гръцкото черно духовенство. Освен това Божов в свободното си време задълбава богатата рудница на народното творчество и събира ценни материали из обредите, обичайте, вярванията, преданията и пр. на местното население, записва ги на тамошния диалект, записва много песни и приказки от разни села и много от тях биват побликувани в "Сборника за народни умотворения и книжнина", издаван от Министерството на народното просвещение в България. В свръзка с тази му работа в 1893 и 1894 г. Ст. Божов е в София и изпълнява длъжност подначалник в Министерството на просвещението.

В 1895 г. Ст. Божов се връща наново в любимата му Македония и до 1901 г. е секретар на Скопската Българска митрополия, като изпълнява понякога и длъжността на училищен инспектор в епархията. Стоенето му тук съвпада с ной-големия напор на Сръбската пропаганда и Божов проявява неуморна деятелност, голямо себеотрицание, рядко умение в борбата с поменатата пропаганда. Той е един от народни водачи сред интелигенцията в тази най - застрашена част на Македония. Поради разногласия с владиката Синесий, Ст. Божов бива местен в Сяр, пак и опасен фронт за българската национална кауза, спъвана от засилената и воинствующа гръцка пропаганда. Със свойствената му енергия и голяма преданост на народното дело Стоян Божов и тук достойно изпълни своя дълг.”

Ето този културен и със заслуги човек ние загубихме на 13/27 септември 1903 г. в боя с турците. Поради туй, че не могъл да ходи, като видял пътя на отстъплението, дълъг и стръмен, той сам пожелал да остане доле на позиция и се би до издъхване. Убит ли бе или се е самоубил с последния патрон, това ще остане тайна.
Ние, съединените две чети на дядо Илия и Любомир Стоенчев, бяхме всичко около 80 души. Аскерът, който ни нападна, бе сигурно около 1500 души. Дадохме убити осем и ранени трима. От аскера са паднали много. По-късно селяните разправяли, че много ранени носели и много убити заровили - около 200 души са били ранените и убитите турци.

В четите имаше и неопитни комити, новаци, забегнали или доброволно присъединили се, според плана да увеличим числения си състав. Помня, че от Кърчово бе се присъединил Стоян Сурльов, Атанас куриера, Сотир Денев и др. От Сангельово с нас бяха дядо поп, не му помня името, и сина му. Синът му Георги бе леко ранен в крака, но ходеше. Имаше неколцина и от Петрово.

Очевидно ние сме били предадени - да бъдем така майсторски обградени почти от всякъде, войски от три посоки се бяха насочили към бивака ни през нощта. Другояче не можеше да стане, освен като предварително не е било съобщено где ще сме и в Крушово, и в Горно- Броди, и в Планината /Шарлията/, и в Сангельово, и в Демир-Хисар, най-близките седалища на войската. По-късно, след една година, Организацията разкри издайничеството. Един от предателите бе Георги Дурев, моят калека по първата му жена, и баджанак на Дядо Илия по втората му жена, когато аз срещнах през нощта, комуто поръчах да ни докара грозде, а той ни прати турци… Организацията после го наказа със смърт.

Какво го е накарало да извърши това мръсно дело? Подкуп? Не вярвам - не бе толкоз в нужда, та да рискува с главата си за пари. Повече допускам, че той това е направил по други съображения. Сигурно е бил убеден, че ние не ще съборим царството на султана. Знаеше се, че въстание ще правим, въстание всенародно, та ще дойдем дехаки [50] на турците, поне така се проповядваше, а сега виждаха, че някакви си 60, та нека станат 100, 200, хиляда души, ще правят война с многохилядната армия на султана. Предателят е мислел да осуети въстанието ни, като ни предаде. Негово е било предложението там да отиде четата и дядо Илия го послушал без да подозира пъклените му замисли. Той е смятал, че повечето от нас, ако не всички, ще загинат там. Предателят е мислел, че със своето пъклено дело ще спаси селото си, па и съседните села от опожаряване. Може би бе дошъл до него слухът за опожаряването на селата в Костурско, Охридско, Леринско?

Цяла нощ след сражението вървяхме. Прекосихме Али Ботуш през езерото на върха - сухо бе то сега. Минахме покрай Ливади, пак в Али Ботуш откъм с. Голешово, слязохме по дерето под "Ливади", защото по пътеката можеше да има засади. Прекосихме доле пътя от с. Голешево за с. Парил и Тешово, поехме към "Черни Връх" и в зори бяхме там. Никога не се бях чувствал така уморен, както сега. Предната нощ цяла бях вървял, през деня пак на крака при  сражението, найстина понякога се [51]

[Previous] [Next]
[Back to Index]


50.  Дохаки  /тур./ - дохождам, идвам, вкарвам в ред, давам заслуженото.

51.  По този начин свършва книга първа.