ГЕОРГИ БАЖДАРОВ
М О И Т Е  С П О М Е Н И

VI

ОРГАНИЗАТОРСКА РАБОТА
 

Разделихме се със Сандански и Атанас Тешовалията, като се отправихме за своя район. През Лопово, друго влашко село в Пирина, Пирин, Кътина, Бельово, Голешово, озовахме се в Кърчово. В края на август, стар стил, сме. Грозде има. Събират ни хубави гроздаци както от кърчовските, така и от крушовските лозя. Направихме план за бъдещата ни работа. Трябваше да обиколим селата, да стегнем местните комитети, да придобием нови работници за делото. Кръстю Халянов, ръководител в Крушово, с чорбаджийски нрав, тежък човек, не можеше да задоволи вече нито народа, нито четата. Решихме да подновим ръководното тяло. За тази цел по наше мотивирано предложение Серският окръжен комитет утвърди за ръководител Иван Гологанов и за други членове Христо Попиванов, Ангел Янкулов и Колю Бижов.
Слязохме до Елешница. Там ръководител си беше старият мой познайник Петрето. В с. Герман не беше ходила четата. За пръв път сега отидохме. Отседнахме у най-богатия човек, у Немцата. Приети бяхме добре. Заклехме десетина души. Наредихме ръководно тяло на местния комитет. Трябваше да продължим по-надоле. Но поради голямото раздвижване на войската върховистите бяха обявили своето въстание в Горноджумайско, върнахме се в планинските села. Отидохме в Лехово, голямо, чисто българско село. Твърд и здрав народ. Ръководител е свещеник Стоян, интелигентен, млад, патриот. Брат му Петко е куриер. Тук ни черпят вино с кратуни. Имало една кратуна, която събирала 7-8 оки вино и когато някой пиел през устата й, друг му я държал от към задницата.
Сериозна работа почнахме през октомври. Четата ни не бе слизала в полските села. По долината на река Белица тя бе отивала до с. Елешница и сега за пръв път до с. Герман, а по частта, западно от Сангелийската планина до Ходжов Чифлик. Стоящите на юг села бяха едва ли не изоставени, жителите им се чувстваха като афересани или забравени. Това не биваше да остане така.
Взехме сега друг маршрут. През Лехово отидохме в Пипирица. Малко село. На гости сме у дядо Хаджия, глава на голямо семейство, той има четирима синове, левент юнаци, тримата женени, но всички живеят заедно. В село Райково бяхме настанени в една къща, твърде угледна и излажена, та цял ден не можахме да слезем долу по нужда, за да не се издадем. Голяма мъка. Слязохме в Ходжов Чифлик, гдето също така бяхме добре приети. Оттук за пръв път отидохме във Врански Чифлик. Беседваме с неколцина чифлигари [42]. Казват си теглото. Оплакват се от бея и повече от неговия заместник (хавале). Насърчаваме ги, ободряваме ги, покръстваме ги, поставяме ръководител и го туряме във връзка със съседните села за сношение по-нататък с районното ръководно тяло. Оттук потеглихме за с. Рупел. Дядо Илия бе само минавал през Рупел, когато прежната зима четата му бе пратена от Окръжния комитет в Петричко против Дончо.

Селото Рупел се намира в едно дере, недалеч от Струма и шосето, северно от Рупелския проход. Понеже то е изложено на постоянни и ненадейни посещения от аскер, денуваме горе, под връх Ченгел в местността Каликур. Тук имаше една доста обширна карцова суха пещера, от която всичко можеше да виждаме под нас, а ние бяхме невидими, освен за тези, що биха се доближили до самия вход на временното ни жилище. Виждаме Струма - широка светла лента. Тя тече вече бавно, не бърза да занесе на Бялото море целувката на Витоша, зер не е вече далеч. Все ще стигне през равното поле отвъд прохода. Гледаме и шосето, що води от Демир Хисар през Кресна за Горна Джумая. То е оживено. Виждаме с бинокъла да се движат кираджии, войници, суварии (конни стражари). Щом се мръкна, слязохме в селото, събрахме селяните в черквата, държах им съответната проповед и приобщихме към делото двадесетина последователи. Назначихме за ръководител дядо поп. Преди съмване пак се изкачихме на Каликур.

На следната нощ тръгнахме за с. Пулиово, малко селце, като минахме през един рид в съседство с юрушки села и слязохме на една поляна, обсеяна с камъни и изобилно с горещи извори. И тук ни посрещат радушно, сякъш не носим смърт, а възкресение. В Радово, патриаршийското село, трябваше да пипаме по-тактично. Отседнахме в къщите на първенците. Ако кажат на владиката, а той на хюкюмата76, те рискуваха и къщите си, и живота си, а ние само главите си. Изслушаха словото ни с внимание. Страхът им направи място на доверие. Заклехме мнозина. Образувахме комитет. Предстоеше ни посещение на още едно малко селце - Чифлиджика - отвъд железопътната линия, която се пази от аскер. Опасно е, но трябва да отидем. Двамата наши приятели, които бяхме извикали и покръстили в с. Герман преди да предприемем обиколката си на юг, бяха дошли да ни вземат. Приготвили ни и квартира. Ако откажем, ще проявим слабост. Ако ни избият, жертвата далеч не ще се компенсира с придобиването на десетина нови членове, от които може би една трета или една пета ще са годни за бойци. Но и нашата работа е като тази, в притчата за овчаря, който оставя понякога цялото стадо, за да намери загубената, отделила се от стадото овца.

Вечеряхме в Радово и потеглихме. Нощта е ясна. Пълната луна осветлява обширното поле, безмълвно, сякъш заспало дълбок сън. Едно упование имахме - кепетата ни са сиви, та не ще чернеем, за да бъдем забелязани отдалеч. А за да не лъщят пушките ни от предателската светлина на луната, скрихме ги под кепетата. Дядо Илия, войводата, също вярва, че всичко ще мине благополучно. Той гадаеше по себе си, когато заиграеше месото на бедрото му, дядо Илия предричаше опасност от потеря. Този зловещ призрак няма и следователно тайнствените сили предсказват добро. Чифлиджика (Малък Чифлик) е от тридесетина къщи. Собствено това не са къщи, а колиби със стени от плет и измазани с кал. Под е самата земя. Тези леки постройки са собственост на бега, направени са за чифлигарите, колкото да се подслонят през време на валежи. Никакъв камен нито в основите на колибите, нито в околността. Ако бъдем открити, спасение няма. Стените на стаите могат да бъдат пробити даже с револвер, а камо ли да послужат за закриване от пушки и топове. С един картечен залп всички ще ни покосят още в първия момент. Есен е, та полето е голо, няма никакви изгледи за прикриване вън от селцето, в случай че бъдем предизвестени за идването на потерата. Но за решените да мрат, всичко е възможно, няма непреодолими спънки. И в Чифлиджика свършихме работата си. И тези изоставени, почти забравени бедни братя, обработващи нивя в най-богатото поле на Балканския полуостров като ратаи, пораснаха в собствените си очи и вече живееха с чувствата и въжделенията на по-щастливите от тях планинци.

От Чифлиджика се опътихме за с. Герман. Много лошо за пътуване, особено нощно време, е местността между Радово и Герман. Планинските порои са издълбали такива суходолища, че вървиш по поле, а незабелязано може да паднеш в някоя пропаст, ако нямаш добър и опитен водач. По поле вървим, а на няколко пъти слизаме и се качваме, за да прескочим тези трапища с бяла пръст и забележими чак когато се надвесиш над тях.

В Герман сме, с каменни къщи и със скалиста околност. Минавайки от Елешница за с. Цървища, куриерът от съседното село ни каза где може да се намери един овчар, непоправим крадец на чужди овци и съмнителен тип. Този престъпник бе предупреждаван няколко пъти от Организацията да не краде, защото ще си изпати зле. Разчитайки, че не може да бъде хванат и наказан, той продължаваше да ощетява селяните от Цървища и Елешница. Намерихме му леговището. Сврял се беше в една каменна пещера с вход, колкото да се промъкне един човек. Извикан бе, но не се обади. Един от другарите се вмъкна в пещерата, освети я с кибрит и видя разбойника с голям револвер в ръка. Но последният не посмя да стреля, защото по говора ни разбра, че сме повече от двама. Заповяда му се да излезе, обезоръжен бе и подкаран с нас. Димитър Катиналията отдавна се оплакваше, че не сме му давали работа, т. е. да накаже някого със смърт. Останалите спряхме на пътеката да починем, а него с още един другар пратихме да свърши работата. Чух отдалеч стенание и тъпи удари. Свършили го и го закопали. Катиналията бе доволен, че не е безполезен в четата. След като се разчу за това наказание, никой вече не смееше да краде.

Стигнахме в Крушово и престояхме там няколко дни. Агитацията в планинските села се води не вече поединично, не и на малки групи, а масово. Правим събрание в черквите нощно време. Говоря от амвона или от владишкия трон за вяра и народност, за страданията народни. Помогни си сам, да ти помогне и Господ. Бог помага, ала в кошара не вкарва, с подобни сентенции из мъдростта на народа, пък и с основния характер на готвеното въстание от българи и християни изобщо против турци и мохамедани, проповедта се нагласява с мястото, гдето става, с Божия дом. На кръстосана сабя и пушка върху голямото черковно евангелие полагат едновременно клетва десетки незаклети. Движението взима масов стихиен характер, размисълът на отделния човек за опастностите от борбата, за съмнителния й успех се удавя във вярата на множеството за близкия край на петвековното политическо, национално и икономическо робство. Ентусиазмът расте, опиянението от идеята, което наблюдавах в Костурско още през пролетта на 1900 година, се проявява и  в нашия закъснял в подготовката си край. От никъде предателство. И гъркоманите - българите-патриаршисти, гдето ги има, са кротки, а мнозина са и заклети.

От Крушово отидохме в Кърчово - Дивия Център, такъв бе псевдонимът на родното село на войводата и на двама от другарите ми.

Дивият Център!

Над него се издига чуката Свети Атанас, съставена от грамадни скали, нахвърляни и натрупани там сякаш при борба на гигантите в митически времена.Тези скали почват от селото, гдето са по на рядко и продължават нагоре, като се сгъстяват все повече и върхът на чуката представлява една ограда от грамадни канари, които образуват естествена крепост, недостъпна за разрушителното действие на най-големите оръдия. На една от скалите има надпис от византийско време. Св. Атанас е служил за естествена крепост и в тъмното средновековие. Един недостатък само има - няма вода на самия връх, та трябва да се носи с бъкли от по-далеко. При изобилие на складирана вода, храни и муниции, само с дълговременна обсада магат да се предадат или унищожат обградените защитници на това природно укрепление.

В околността на Дивия Център почти всички места са пригодни за комити: едни с гъстите си гори, в които могат да се прикрият мнозина въстаници; други с каменните си пещери и огради, които служат и за прикритие, и за защита. С това местоположение на с. Кърчово, чисто българско, с около 250 къщи, са обясними много проявления из революционната борба в нашия край.

От тук произлизат първите четници в Серския окръг, ако не и в цяла Македония. Михаил Попето и дядо Илия Кърчовалията са първите нелегални още в 1897 година. В землището на Дивия Център, в Казанка, Гоце Делчев, дядо Илия с другарите му, Георги Радев, от Горно Броди, Стоян  Гаджов, Георги Чалъка и др. държат в плен за откуп гърка от Шилинос, който избягва, поради великодушието на Гоце - не го държали вързан. Първата революционна терористическа и агитационна чета в Серския окръг се формира тук от Илия Кърчовалията. От нея после се изрояват Серската, под войводството на Георги Радев, и двете неврокопски - на Атанас Тешовалията и Иван даскала - Копаранчауша. И двамата тези войводи са били четници на дядо Илия. Георги Спанчовалията е също четник на дядо Илия, бе придаден после към Мелнишката чета на Яне Сандански като опитно лице, а Димитър Катиналията бе присъединен към Драмската чета на Димитър Гущанов - пак като опитен и стар четник. Дивият Център бе истинско средище на македонските орли в Югоизточна Македония.

Чудно ли е при това положение, че войводата бе поканил в Дивия Център за сватбата на единствения си син всички съседни чети - и Неврокопската, и Серската, и Мелнишката. Крушово, в което квартируваше войска постоянно, около един взвод, е на един час разстояние. Но тази войска не знае кога са комитите в Крушово - в самото село или в землището, та ще узнае кога са в Дивия Център ли? Пък и да узнае, докато пристигне, ще се разбере, и при една схватка сигурно войската ще даде повечето, многото жертви...

Това,  сватбата на Митю Дядо Илюв,  бе в края на октомври или началото на ноември, стар стил. Аз бях в една стая с Яне Сандански. Когато вече всички бяха изпозаспали през нощта, Сандански ми чете едно остро писмо до Централния комитет в Солун, по някакво негово нареждане. Между другото в писмото се казваше, че лесно се заповядвало от Солун, гдето имало меки постелки и покривки, но трудно се изпълнявало в селата, горите, планините и пр. Неуместни неща. И тези хора в Солун бяха изложени на риск за живота им, на заточение, на страдания. Има ли меки легла? Та ако бе възможно и ние да ги имаме, ще ги отминем ли? Тогаз за пръв път Яне се прояви пред мене като завистлив и същевременно и крайно амбициозен човек. От обикновен околийски войвода почна да подига тона и пред Централния комитет, макар и с писмо.

Яне Сандански беше се заобиколил с интелигентни четници - Андрей Казепов, Стою Хаджиев, Петър Милев, Георги Скрижовски и др. След като бе използвал Дядо Илия Кърчовалията, Георги Радев, Атанас Тешовалията и другарите им като груба  бойна сила в борбата с върховистите, Сандански кроеше план да замени тези чети с такива, като неговата, без да държи сметка, че тези хора бяха пуснали вече дълбоки корени там, имаха големи връзки, имаха заслуги, макар и прости, те разбраха, че Сандански и другарите му дойдоха на готова Организация. Преди да дойде Яне Сандански в Мелнишко, четата на дядо Илия вършеше организационната работа и там. През декември 1902 г. Яне в едно събрание със своите другари и със секретарите на Неврокопската и Серската чети - мисля Ст. Филипов и Таската (Атанас Спасов) в с. Каракьой, бяха пристъпили към въпроса за обновление и модернизиране на четите. Аз не бях викан на това събрание. Аз научих за него по-късно, по последиците му. Получих скоро след това писмо от Окръжния комитет в Сяр, че занапред не ще се позволява на четниците да отиват от време на време при домашните си, нито пък ще им се дава парична помощ за издръжка на семействата. Ако някому не изнася това, да напусне четата и да отиде в България, да си дири работа. Като прочетох това нареждане, Дядо Илия и останалите другари се спогледаха, па току се нахвърлиха на мен. "Твоя работа е тази, ти си писал на комитета в Сяр да издаде тази наредба, та такъв другар ли си бил ти?... След като години наред сме работили при рискове и най-лоши условия, сега искате да ни изгоните" и пр. пр. натяквания. Аз се смутих сам, толкоз повече, че бях обвиняван неоснователно. Просто доплака ми се. Едва ги укротих, като ги уверих, че аз нищо подобно не съм писал, че не споделям съдържанието на наредбата, че тя изхожда по внушение от другаде, може би от Сандански и пр.

Успокоиха се, временно се успокоиха, когато написах пред тях писмо до Окръжния комитет, в което излагах, че прилагането на тези искания значи разформирования на старите чети и образуване нови - нещо нито възможно, нито полезно. Писах още, че преди да издадат подобна наредба, трябваше да поискат и моето мнение. Заключавах, че при това положение е невъзможно да остана в четата и пожелах да изпратят лице от Окръжния комитет, което да се срещне с Дядо Илия и другарите му и да види само, що е възможно и що не е възможно. В Крушово бяхме, когато ставаше тази разправия. И действително след няколко дена дойде Ангел Самарджиев, основен учител в Серското образцово училище, като пратеник на Окръжния комитет. Обясних му надълго и широко работата, дадох му да разбере, че никъде няма и не може да има чети само от интелигентни хора и от неженени, че не можем да изгоним семейните четници, па и не бива - въстание само с ергени ли ще правим? Че трябва да помагаме на семейните хора не със заплати, разбира се, но с парична помощ от време на време. Те са от села и жените и децата им вършат полска работа. Възразих срещу запрещението да не си отиват от време на време в къщи, защото булките им щели да затруднеят, та ще се издадело пред турците, какво мъжете им са тук. Не споделях този аргумент. Възприе се моето гледище и до въстанието, есента на 1903 година, положението си остана така. От тогаз настъпи едно охлаждане между Дядо Илия и Яне Сандански. Пък и аз имах основания да бъда недоволен от последния, загдето ми създаде такива главоболия, тревоги и страдания. Яне пеувеличаваше своите дарби и заслуги, а намаляваше заслугите - скромни, но не ефимерни, на другите.
След Коледа взех със себе си, в негово съгласие, разбира се, Димитър Катиналията и отидохме в родното ми място Горно Броди. Настанени бяхме в една къща към Черна Гора, не помня чия. Заранта първи дойдоха да ме видят Марин Карамихайлов и Стоян Маринов Халембаков, първенци, често членове в училищното настоятелство, добри българи.

Говорихме и се шегувахме. Драго им беше, че от Броди излязъл и един учен комитин. Пожелах да се видя с баща ми и мащеха ми. Вечерта ме заведоха във вуйчовата ми къща, на вуйко ми Никола, на края на селото, гдето почва Муре Бърдо. Водеше ни при преместването Димитър Белев, Летиф по прякор, но имаше и други куриери да следят от где върви деврието, турският караул, та да не се срещнем случайно и да пропукаме. Пред къщата пък на Поповата поляна ни чакаха братовчед ми Константин Ников и Димитър Шимбалаков, ученици в Серското педагогическо училище, дошли сега през коледната ваканция в селото си. На другия ден дойдоха у вуйкови баща ми и мащеха ми. Баща ми бе много кротък човек, истински християнин, зло никому не бе сторил и не желаеше да стори. Като стане от сън, ще се измие и право пред иконата, да си направи молитвата. Вечер, преди лягане, същото. Преди всяко ядене и след ядене - кръст и молитва. Той имаше лошо мнение за комитите като харамии и разбойници. Разбира се, той знаеше, че неговият син, с когото се гордееше още когато той бе дете, защото казваше апостола в черквата, не ще да е от хайдуците. Заплака, като ме видя - препасан с патрондаш, с пушка, револвер, кама. Какво си каза горкият ми баща: "Аз на него да се надявах да прекарам леки старини, пък той взел пушка с царщината да се бори, а следователно всеки ден изложен на опастност да бъде убит!" Оставих да си поплаче и после му дръпнах една проповед, че ние се борим за вяра и народност, за християния и българщина и че който от нас падне убит, той става светец. Нали и светците са се удостоили с Божието благословение за подобни подвизи. Там му напипах гъдела: Баща ми се утеши и даже ми даде благословията си, та какво даде Бог. Вечерта си заминахме с Катиналията в Кърчовско.

[Previous] [Next]
[Back to Index]

42.  Чифликчийството е широко разпространена форма на земевладение в Македония. Около 50 % от екзархийските села са чифлишки или смесени. Това прави значителна част от населението зависимо от богати земевладелци предимно мюсюлмани. Работещите селяни ( изполичари, ратаи и кесимджии ) са задължени да дават част от продукцията си в натура или пари на земевладелвца. Допълнителните държавни данъци прибират значителна част от реколтата и по този начин чифлигарите се оформят като най - бедното съсловие в Македония. Вж. Пандев , К . Национално - освободителното движение в Македония и Одринско 1878 - 1903. С ., 1979 , с. 21 - 23 .