VII

ПРЕД ВЪСТАНИЕ
 

Във втората половина на януари, 1903 година, Серският окръжен комитет по заповед на Централния комитет ни предписа да съберем точни сведения за разполагаемото оръжие в района ни. В окръжното изрично се казваше да направим опис не само на кримките, мартините, игленките пушки, но и на евзалийките и кременачките, на калъчките и дори големите касапски ножове. Окръжният комитет искаше и числото на годните за оръжие членове в района ни.

Що означава това? Централният комитет не прави ли общ преглед на наличното оръжие и на бойните сили в Организацията? Очевидно, така е. Не предстои ли въстание, та се събират сведения за това, що има, и за това, що липсва? По всяка вероятност така е.

Но как ще питаме членовете за кременачки и евзалийки, за ножове и коси? Няма ли това да се схване като слабост на Организацията? Няма ли да обезсърчим членовете? Какво ще си кажат те? Срещу бързометките маузери на войската ние най-примитивните ли пушки ще противопоставим?

В агитацията ни от няколко години насам какви ли не аргументи трябваше да измисляме, за да насърчим едно население сандърдисвано с векове, да подигнем духа на това население, да импулсираме волята за свободен живот у примирените с робството, да заместим унинието с бодрост, да направим от покорната рая бунтовници. И най-простите селяни със здравия си смисъл премерваха евентуалните сили на въстаниците със силата на една голяма империя, разполагаща с многобройна редовна войска, добре въоръжена, снабдена изобилно с модерни пушки, картечници, топове, муниции. Политическото тегло, икономическият гнет, постоянните неправди се съзнаваха отлично от всички. Злото се чувстваше, страданията бяха трудно поносими, всичко това създаваше благоприятна почва за агитация на апостолите революционери, но за да постигнат целта си техните проповеди, трябваше да се вдъхне вяра в успеха на бъдещото въстание. И тази вяра вече е създадена. Многобройните афери през подготвитерния период на революцията, зачестилите схватки между четите и потерите през последните години, невъзможността на тази голяма империя да се справи с движението, което все повече и повече расте, вдъхваха кураж и вяра и у най-големите скептици и у най-боязливите. И когато вече е достигната тази най-голяма победа, победата над страха у роба, няма ли да всеем разочарование в могъществото на Организацията, няма ли да вмъкнем пак червея на съмнението в душите на хората, ако разберат, че и с кременачки, с евзкалийки ще се бият? Да пристъпим ли прочее към пълното приложение на окръжното писмо? Ето един голям въпрос, който си задавах. Ефектът от прочитането му на четата не бе благоприятен. Все пак решихме да изпълним заповедта на по-вишето началство, което е съставено от високо интелигентни мъже и ще да са преценили всичко не по-зле от нас.

Отидохме в с. Петрово, в което отдавна не бяхме отишли. В това село има и турци, та не е пригодно за често квартируване на четата. От тука почнахме прилагането на окръжното. Повикахме членовете на ръководното тяло и десетарите в една селска къща. Исках им сведенията и ги записвах на едно тефтерче с шифър. Когато споменах за кременачките и евзаклийките, че трябва да кажат кой има подобно оръжие, присъствающите селяни се спогледаха. А един се обади:

"Учителю, ама как ще се бием с такива пушки, когато докато ги напълним пак след изстрела, аскерът ще ни разсипе с маузерите, които хвърлят по пет наведнъж?” Прав бе, но трябваше да му се даде отговор. Обясних, че е невъзможно всички да се въоръжим с манлихери, мартинки, бердани, кримки. Много сме. Ще използваме и старите пушки, като едни ще пълнят изпразнените пушки, а други ще гърмят с напълнените кременачки и евзалийки. Наведох за пример битките на черногорците с турците. Черногорците, залостени в своите скали, истински орлови гнезда, са се сражавали като жените са пълнели пушките, а мъжете са стреляли и не са позволили на аскера да проникне в земята им. Ще имаме и бомби, добавих, та слабото оръжие ще се допълня с доброто и по-съвършеното.

Ала не стана и нужда да продължим по-нататък тази канцеларска работа. Скоро, в първите дни на февруари, ни се съобщи, че Гоце Делчев пристигнал в с. Кара Кьой, Неврокопско, съседно с нашия район, и че ни вика за среща там. Това известие ни намери в Дивия Център. Приятна новина. Дядо Илия отдавна не е виждал Делчев и се радва. Пък ще има и да му се оплаче, че малко нещо е сторено за въоражаването на нашата околия, макар и да бяха събрани доста пари и внесени в Окръжният комитет. Аз не съм видял Делчев точно от преди година и аз се радвам, че ще го видя. Но все пак минава ми през мисълта достатъчно ли сме направили ние от своя страна за делото, сме ли сторили възможното и няма ли да ни гълчи за слаба деятелност? Ние сме спокойни пред съвестта си, ала никой не може напълно обективно да прецени своята работа...

Вървяхме цяла нощ. Студено е, но поне е сухо, замръзнало е, та се ходи. Товарът ни тежи, както всякога впрочем, по-дълго не можем да почиваме на едно място поради студа, почиваме по-често, та по-малко. Наближава да се съмне, но и ние наближаваме с. Кара Кьой. Призори сме в селото. То е чисто българско, няма турци, няма и войска. Всички почти са заклети и да ни види някой, няма опастност от издайничество. Завеждат ни в една къща, определена за квартируване. Научаваме, че освен Делчев с четата си, пристигнали са и Неврокопската, Мелнишката и Серската чета, разквартирувани по разни къщи. Мене и Дядо Илия заведоха в къщата, гдето е Гоце. Заварихме го да седи в ъгъла на огнището и да подхвърля една бомба между ръцете си като топка. Не бях го видял в комитски каяфет. Много му приличаше. В София ходеше с един къс, почти лъснал от износване жакет, с кривната полусмачкана мека шапка, като че купени от бит-пазар. Тук в сива куртка, сиви панталони, завити в калцуни, Гоце беше войвода на войводите. Разцелувахме се. Така заварихме и Пею Яворов, младия поет, с когото преди година и нещо се запознахме в кафене "Македония"  София. Тогаз редактираше вестник "Дело" и бе облечен с бон-жур и мека шапка. Сега носеше шаячена куртка и шаячени панталони като всички четници, а на главата си бе сложил една черна капа с формата на фес. Видя ми се по-черен, отколкото го знаех, а с тази оригинална капа приличаше на персиец. Тук бяха Димитър Гущанов, нелегален член на Серския окръжен комитет, Яне Сандански, мелнишки войвода, Атанас Тешовалията и Иван Даскала, иженарицаемият Копаран-чауш. Тука е моя съселянин Георги Радев, серски войвода, Стоян Филипов, секретар на Атанас Тешовалията, и пр. все познати другари.

На другия ден след пристигането ми почнаха съвещанията между Гоце, Гущанов, Яворов и Сандански по работите на Пиринския революционен окръг и предстоящото въстание. Поканени бяха на доклад и другите войводи, всеки да каже за своята околия. Нас, секретарите, не ни бръснеха - счело се е, че Яне Сандански и Гущанов застъпват достатъчно нелегалните интелигентни деятеля в окръга. Пък и никой от нас не прояви претенции за по-голямо зачитане - много бяхме дисциплинирани.

В с. Кара Кьой престояхме четири дена. Поради голямото двежение, събрали се бяха 60 души в 4-5 къщи, можехме да бъдем разкрити. Реши се да се изместим. Като най-удобно място за едно по-продължително престояване на толкоз много хора бе посочена от Дядо Илия голямата карстова пещера Капе, десетина километра на север от с. Крушово, в подножието на Али Ботуш. Така се наричаше тази естествена голяма колиба, защото постоянно капят капки, особено в дъното й, едно по-малко отделение над пещерата.
Вънка вали сняг. В сградата гори огън. До огъня, наметнати с кепета, са Гоце и Яворов. Греят се и други, на които е студено. Повечето не усещат студа - играят хоро или надхвърлят камък. От Крушово нощтно време ни носят товари хляб, мехове с вино, сирене и месо. Димитър Запрев от с. Старчища, от Неврокопската чета, предложи да ни снабди с повече месо и без пари. Той с двама другари заминаха към с. Търлис и след два дни докараха два турски вола. Заклаха ги, одраха ги и няколко дена казаните се пълнеха с месо. Виното се даваше на порции, по канче на ядене, за да не направи някой терекия главата. Така прекарахме в разговори, песни, игри и хора около две недели. Донасяха ни и вестници от България. Стари бяха, но за Капе новините им бяха пресни. От тези вестници научихме, че дипломацията се е раздвижила по Македонския въпрос. Руският и австрийският посланик в Цариград накарали Високата Порта да въведе реформи в Македония. Същественото в тези реформи бе, че пъдарите турци и арнаути ще бъдат заменени в християнските села с християни. Гоце казва, че това е нищо, но то е начало, което предвещава добри перспективи за след едно сериозно въстание. Пъдарските реформи са последица от революционното движение, което досега се проявяваше в афери и схватки на четите с аскера и от джумайското въстание на върховистите. Вероятността да добием автономия на Македония подир въстанието е голяма.

Стана дума да се фотографираме, тъкмо се бяхме събрали всички чети в окръга, изключая Разложката. Даскала Иван, Копаран-чауша, препоръча да се извика българинът  фотограф, член на Организацията от с. Зърново. Речено и сторено. След три дни фотографът бе в Капе. Явява се спор как да се наредят четите. Дядо Илия, нашият войвода, настоява четите да наредят по старшинство, т. е. най-първата районна чета в окръга най-напред, зад нея втората, третата и т. н. Дядо Илия иска това и по съображения, че другите чети поотделно вече се бяха фотографирали по-рано, а Демирхисарската не. Гоце каза: "Така да бъде" и така стана. Гоце и Пею Яворов застанаха най-отзад между четниците, които Гоце водеше със себе си, макар и да бяха поканени да дойдат отпред. Не искаха да нарушат възприетото начало. Така нашата чета излезе най-напред и моя милост в средата й. След мен е и Иван Гърчето, който бе дошъл с Гоце и сега се прикомандирова към  нашата чета  като помощник-секретар или втори секретар, няма значение.

Гоце страдаше от стомашна болест, която го прихващаше от време на време. Седнал до огъня кръст-нозе, ръцете в пояса, превива се горкият от болки. Дядо Илия предлага да се изместим вече в землището на Дивия Център, Кърчово, първо, защото много стана стоенето тук, та можеше аскерът в Крушово да ни усети и второ, една баба от с. Кърчово по-рано правела цяр за Гоце, та пак да му приготви.

След така хубавото описание на нашето пребиваване в Капе от Пею Яворов в неговите "Хайдушки копнения", няма смисъл  да го грозя със слабото ми перо.

Преди да потеглим от Капе и следователно преди да се разделят четите и отидат по районите си, построихме се една зад друга, както е във фотографията, и Гоце ни държа реч. Каза ни, че до сега нашата работа бе предимно организаторска, агитаторска и отчасти, според нуждата, терористическа. До сега ние не нападахме на турците, укривахме се, пазехме се да не бъдем открити, та да не се създават афери. При нападение от турска страна, разбира се, трябваше да се браним - затова носехме и пушките. Занапред, обаче, и то скоро, вероятно ще се наложи да нападаме като засилим числения си състав с по-сърцатите, с по-юнаците членове. Ако следователно досега имаше риск за живота ни, занапред този риск ще бъде много по-голям. Ще трябва да се мре за свободата на отечеството. Затова, който се чувствува слаб за подобна борба, за личен подвиг, комуто е мил животът, нека се яви още сега, за да бъде препратен по канал отвъд границата, в България. Никой не мръдна от редиците, никой не прояви слабост и това бе добро предзнаменование. Боже, колко идеализъм, каква самопожертвователност имаша в този романтичен и красив период на освободителното ни движение. Гоце с хубавата си осанка, с мъжеството, което се виждаше в очите му и четеше по откритото му чело, беше истински главнокомандващ на събраните малки, но могъщи дружинки, могъщи поради мъжеството, което обладаваха, могъщи с презрението на смъртта. Гоце беше нещо повече от главнокомандващ. На командващия войската всички са подчинени по закон, по задължение. На Гоце ние се подчинявахме доброволно. Гоце нито бе назначен от някоя власт да ни бъде началство, нито пък ние бяхме от някого задължени да му бъдем войници. Ние сами, по свое желание и по свой почин бяхме станали войници на Македония, ние сами, доброволно, признавахме Гоце за свой началник, защото той бе най-старият войник доброволец, най-храбрият, най-смелият, най-преданият на Делото, най-опитният между бойците, но и най-скромният. Затова той бе повече от генерал, от командующ  армия, той бе общопризнат и общообичан водач на революционери патриоти.

Тука, в Капе, преди разотиването на четите по районите си, стана и едно прегрупирване. Д. Гущанов, който минаваше като окръжен организационен ревизор или като подвижен член на Серския окръжен комитет, по настояването на Сандански,  Сандански не можеше да търпи друг с по-висок пост в окръга, той само на Гоце правеше евала, Гущанов стана войвода на новосформираната Драмска чета. Към нея се прибавиха от нашата чета Димиър Катиналията и неколцина от неврокопските чети. Хр. Куслев [43] стана воевода на Поройската чета като взема от момчетата, що бе довел със себе Гоце, като и за Гоце останаха десетина души.

Щях да пропусна да кажа, че Гоце един ден ме извика вън от пещерата на страна и ми направи бележка, че съм се срещнал с учителката в с. Крушово. Очевидно наклепан бях. Казах му, че тя ми е годеница и в срещите си не ще изложа Организацията, в това може да бъде уверен. "Вярвам, каже, но ако ти правя тая бележка, това върша, защото, изглежда, е направило лошо впечатление на някой от другарите, та занапред, когато се виждате с годеницата си, да не става насаме, а в тяхно присъствие." Отговорих му,че и това не ще става вече и в тяхно присъствие не ще се виждам, защото, щом привърши учебната година, ще й пиша да си замине за Одрин, та ако оцелея, ще я видя пак някога, ако умра пък през въстанието, нека не бъде наблизо да издаде болката си, та и тя да се изпати от турците. Колкото широк и толерантен бях аз към другарите ми, толкоз някой или някои от тях са се показали дребнави и кой знае що са говорили за твърде редките сношения с годеницата ми. Може би е говорил и на Делчева Димитър Катиналията, ергенин. Който и да е, прощавам му, простих му още тогаз, защото от простотия или завист го е сторил.

Не помня имената на всички четници, които бяха в Капе. Но ето за кои мога да си спомня след 26 години по портрета от Капе.

На първата редица, Демирхисарската чета, от ляво на дясно: войводата Дядо Илия (едната му ръка не е излязла), Георги Чалъков, Георги Башлиев (и тримата от Кърчово), Георги Баждаров от Горно Броди, Иван Гърчето от Мелник, Константин Кюров от Крушово, Никола Карев от Горно Броди.

Вторият ред: Атанас Тешовалията, войвода на Неврокопската чета, Стоян Филипов от с. Старчища, секретар на четата, третия, четвъртия и петия не помня; Георги Моаджирчето, Иван Даскала - Копаран-чауша.

Третият ред: Георги Радев, серски войвода, от Горно Броди, Михаил Чаков от Гуменджа, секретар на четата, третият от Савек, не помня името му, четвъртия също не помня, петият Ангел Дончев от Кулата, шестия не помня, седмият Таската - Атанас Спасов, последния не помня.

Четвъртият ред: Димитър Гущанов, драмски войвода, от Старчища по баща, майка му от Крушово, Димитър Кашиналията от с. Кашина, Мелнишко, на другите не помня имената.

Петият ред: Яне Сандански, мелнишки войвода от с. Влахи, Спиро Петров от Прилеп, Георги Спанчовалията от с. Спанчово, Мелнишко, Петър Милев, Андрей Кезепов, Георги Скрижовски.
Шестият ред: Георги Куслев, поройски войвода, от Кукуш, другите не помня.

Седмият ред: Станиш Наков и Кара Васил, кукушлии, от четата на Гоце. От същата четата помня Карчо - голата с къдрава коса глава в края на седмата редица; Димитър Нирлиев, през един след Гоце, Пею Яворов с черната капа и черната брада към края на предпоследната редица. Гоце едва се познава най-отзад.

В землището на Кърчово отидохме нашата чета и четата на Гоце - около двадесетина души. Другите чети заминаха по районите си. Гоце и аз след някой ден влязохме в селото. Той още страдаше от стомах. Една баба му приготви цяр - изпече чашките на дъбов жълъд, смля ги на пепел, със зейтин направи каша, а от кашата хапчета. Тука Гоце проагитира пред мен един изостанал непокръстен селянин. Седнал кръст-нозе до огнището, съсредоточен в себе си, Делчев излагаше простичко и ясно положението на християнското, предимно на българското население в Турция, неправдите спрямо това население от малки и големи властници, тежкото икономическо състояние на народа, непосилните даждия, които отиват за войската и заплати на легион чиновници и нищо за подобрение на живота, изобщо за теглилата на народа. Гоце след това рисуваше картината на един хубав и смислен живот след освобождението ни от турско робство, излагаше как може това да стане, а именно като прогоним страха от душите си и поведем борба за правата ни. От време на време Гоце поглеждаше в кандидата за покръстване и с искрящите си и вдъхновени очи действаше внушително на събеседника. В проповедите си Гоце като изповядваше душата си, такава искреност, а заедно с това и убедителност се лееше от словата му, че те падаха в съзнанието на слушателя и го завладяваха. Не от страх агитираният приемаше да даде клетва, не от помисъл, че ще бъде наказан, ако откаже да стане член на Организацията, а от убеждението, че така трябва и че той не бива да се дели от съселяните си в тази общонародна работа.

[Previous] [Next]
[Back to Index]

43.   Христо Куслев е роден в град Кукуш. Завършва Солунската българска гимназия, след което става учител. Заедно с Гоце Делчев обикаля Македония, а по - късно е войвода на чета в Струмишко.