Българите през XVI век. По документи от наши и чужди архиви
Елена Грозданова, Стефан Андреев
 
НАРОД НЕПОК`ОРЕН
 

Обичайна изява на антифеодален отпор през средновековието, през годините на чуждото владичество в българските земи хайдутството придобива характера на борба, „в която прозират народноосвободителни тежнения”. [1] Тази констатация важи изцяло и за XVI столетие от българската история, когато нерядко изолираните действия на отделни хайдушки чети и дружини прерастват в бунтове и въстания срещу натрапената власт на османлиите и укрепват вярата в нейната недълговечност. Не случайно най-значителният през XVI в. въоръжен опит на българите да отхвърлят османското владичество — Търновското въстание през септември 1598 г., е предшествувано, съпровождано и последвано от многобройни хайдушки действия и изяви.

Много се е писало и знае за хайдутите, една от друга по-хубави песни е изпял народът в прослава на техните подвизи, в безброй легенди е съхранила имената им на народни закрилници благодарната памет на българина. Нека добавим и ние сега още няколко страници към все още недописаната история на хайдутите в българските земи, като почерпим неизвестни досега сведения за тях сред документите, излезли изпод перото на ония, които са ги гонели и преследвали, треперейки от страх за властта, имота и живота си.

Няколко века преди обира на хазната в Арабаконашкия проход, 200 000 акчета, предназначени за заплати на османски бойци от някакъв крепостен гарнизон, изчезнали заедно с приносителя им по пътя му из казите Самоковска и Татарпазарджишка. Следите водели към с. Къз дербенд, Самоковска каза (с. Момин проход, дн. сл. гр. Костенец), чиито жители според разпореждане до тамошните кадии се били прочули като харамии и вместо да охраняват поверения им проход, всявали страх и несигурност у османските властници. Повикани да отговарят за деянията си пред мюсюлман-

217
 

ския съд в Пазарджик, хайдутите са укрили вдън земя или се пръснали по други места, избягвайки по такъв начин суровото възмездие. [2] Очевидно открай време свои предшественици и последователи имали и прочутият Ильо войвода „по тая Рила планина”, и славният Ненчо войвода „по тая Стара планина”, завардили „царски пътища, пътища — царски друмища”, които по думите на народния певец не давали „пиле да хвръкне, ни царска хазна да мине”. [3]

Пак в същия и дори по-обширен район, очертан от казите Самоковска, Татарпазарджишка, Софийска, Дупнишка, Неврокопска, Кюстендилска и Демирхисарска, според сведения на Мехмед Чавуш — надзорник (назър) на Самоков, харамиите обединили силите си и нападали къщите на местните мюсюлмани, причинявайки им много щети в жива стока и имущество. При едно такова нападение петима измежду хайдутите били заловени, но останалите успели да избягат. Султанска заповед от 1572 г. до назърите в изброените кази ги задължавала да направят всичко възможно, за да заловят размирниците и възстановят реда в района. [4]

Многобройна и по всяка вероятност добре организирана хайдушка дружина осъществила по данни от 18. II. 1580 г. нападение на османската хазна някъде в района на Охридския санджак. И макар този път щетите да се изчислявали на сравнително по-скромната сума от 6 000 акчета, въздействието от дързостта на похитителите било несъмнено силно и както личи, ще да е предизвикало оживление у поробените и смут сред поробителите. [5]

Опасен и несигурен за османлиите се оказал през 1572 г. и районът между Враня и Ново бърдо, където по това време според заповед до бея на Кюстендил — Мехмед, се били появили много хайдути и харамии. Разбира се, в представите на османската власт, те били живи разбойници, защото дръзвали да грабят само домовете на заможните измежду мюсюлманите, техните стада овце и имущество. Освен това, и този момент е особено показателен, редовен обект на нападенията им ставали събирачите на хараджа — т. е. на данъка, изискван единствено от немюсюлманите-поданици на султана като белег за тяхното неравноправно положение в империята. Очевидно размахът на тези хайдушки ак-

218
 

ции бил твърде обезпокоителен, признавала се и възможността посочените явления да придобият още по-широко разпространение в недалечно бъдеще. Затова и било разпоредено десетина спахии, владеещи в района тимари, да бъдат изпратени на най-опасните места между Враня и Ново бърдо, за да окажат противодействие на хайдутите. Препоръчвало се също така имената на въпросните спахии да бъдат регистрирани и изпратени в столицата за сведение, та да знаят властите, кому е поверено възстановяването на реда и сигурността в района. [6]

Впрочем именно животът и имуществото на спахии, заими и други подобни представители на османската феодална класа били най-често застрашени от действията на хайдушките дружини в българските земи под османска власт. Така от султански ферман, издаден на 3. XI. 1573 г., личи, че хайдушка дружина в състав от 20—30 души селяни от битолските села Пуста река, Арилово и Крушево, водена от Толе войвода, извършила нападение над дома на местния спахия Мехмед. Последният бил ранен и едва успял да избяга и да се укрие, но от къщата му били иззети повече от 20 000 акчета и ценни вещи и имущество. Убити в резултат от хайдушко нападение били спахията Меми през 1579 г. в едно от селата в околностите на Прилеп и заимът Сюлейман в с. Църно буки през 1591 г., войводата на хасовете на везира Сиявуш паша в Битолско друг някой си Сюлейман през 1586 г. и още един войвода в Битолско пак през 1591 г. Една година по-рано многочислена група хайдути отвлякла 2 000 овце, 2 вола и 20 бивола — собственост на заима Хюсеин, а след това общо още 1 200 овце от стадата на еничарина Бали и на заимите Хасан, Насух, Хюсеин и Али. [7]

Подобно на хайдушките действия в района между Враня и Ново бърдо, пак срещу събирачите на хараджа от немюсюлманите, известен и под името джизие, и на другите държавни данъци, бил насочен бунтът на войнуганите от с. Брестово, Ловешки окръг, за който научаваме от заповед до кадията на Ловеч. Като подбудители и главни действуващи лица в съпротивата, оказана на държавния бирник Мустафа, се изявили войнуците Пенко, син на Беро, Койо, Стоян, Симо, Шико, Коне и Гроз. Обвинени, изглежда не без основание, в

219
 

създаване на смутове и безредици из владенията на падишаха, насочени срещу османската власт и нейните служители, въпросните войнуци трябвало да бъдат изпратени за наказание в столицата на империята ката за изпълнението на тази задача се разчитало на усърдието на ловешкия кадия. [8]

И пак народният певец ни позволява още по-добре да се ориентираме в подбудите, тласнали хайдутите срещу спахии, заими и бирници — политическото потисничество и икономическия гнет; потъпканото човешка достойнство; издевателствата:

Рахат от турци нямаме,
секи ден гости тук идат,
остри ножове се въртят
агнета да им печеме,
ракия да заливаме,

невести да им търсиме,
невести и млади девойки,
на гърди турят вериги,
вериги нагорещени. [9]


През 70-те години на века на другия край на българските земи мощна съпротивителна вълна обхванала обширната област на казите Ямбол, Нова Загора, Карнобат, Айтос, Къзъл агач (Елхово), Чирдоен и някои други, както добре личи от султанска заповед от 12. XI. 1575 г. до чирменския санджакбей. Властите в столицата били уведомени за действията на размирници, които нападали домове, грабели вещи и имущество, отвличали коне, говеда и овце и подстрекавали роби и робини да напуснат господарите си. [10] Последното сведение достатъчно красноречиво говори за антифеодалната насоченост и на тези метежни прояви, разтревожили сериозно местните и централните органи на властта.

Немного далече, в Лозенградско, около 1582—1585 г. също се появили твърде много хаирсъзи и хайдути, както ги назовават в заповед до бея на Къркклисе. Поради действията им бил смутен нормалният живот в казата, особено в тамошните вакъфски села, превърнали се в истински харамийски гнезда. Като причина за това се изтъква обстоятелството, че хората на бейовете и кадиите не пътували и це отсядали по служба из тези села, тъй като статутът им бил вакъфски. Но, разбира се, възможно е, поради риска и опасностите, които дебнели представителите на османската

220
 

власт из тези непокорни и размирни села, те съзнателно да ги отбягвали като обект на посещение. Така или иначе, разпореждало се да бъдат издирени и прогонени всички неблагонадеждни лица из вакъфските села или из селата от султанските хасове. Заподозрените в анти-османски изяви и настроения лица трябвало да бъдат затваряни и за тях да се долага на властите. Що се отнася до укривателите им, техните имена също следвало да се записват и съобщават, комуто е нужно. [11]

Неспокойно и размирно било, особено през втората половина на XVI в., цялото българско Подунавие. До такава степен може би, че група мюсюлмани от Русе не се осмелили или намирали за безполезно да отправят оплакването си до русенския кадия, ами отишли чак в меджлиса в гр. Търново. Жалбата им се състояла в това, че в Русе липсва каквато и да било сигурност и спокойствие за османлиите. Причинителите на безредиците, по думите им, тероризирали държавните служители и османските длъжностни лица, нападали къщи и дюкяни. Запознат с тревожната обстановка в големия дунавски град, султанът наредил там да бъде изпратено нарочно доверено лице, което да му докладва по-подробно за положението. Същевременно кадиите на Русе, Никопол и Търново следвало да направят всичко, зависещо от тях да заловят метежниците и да ги изпратят в столицата за сурово възмездие. [12]

Хайдути и харамии обаче не закъснели да се появят и в Никополски и Силистренски санджак, т. е. на територията на повече от десетина кази едновременно. За това свидетелствува текстът на писмо, отправено от страна на кадията на Варна до висшестоящите органи на властта. Според него размирниците нападали пътници и къщи, като ограбвали имуществото на заможните мюсюлмани. Освен това, и тук още веднъж добре проличава народностната и религиозна принадлежност на нарушителите, последните пречели на мюсюлманите да се молят в месджидите си. По този повод със заповед до кадиите на всички кази в санджаците Силистра и Никопол се нарежда смутителите на реда да бъдат заловени и съдени в съответствие с шериатския закон. [13]

Но нито заплахите, нито суровите наказания били в състояние да възпрат вълната от изяви на мъст и ан-тифеодален отпор срещу поробителите. Случвало се от

221
 

харамии-неверници да бъдат нападани гемии и мостове в района на Дунава и Подунавието [14], да се създава положение на обърканост и страх сред управниците на други големи градове, освен Русе — като Видин например, където според заповед от 17. VI. 1566 г. заловените метежници измежду раята на султанските хасове в района следвало да бъдат публично екзекутирани за назидание. [15]

Нещо повече. Централната власт се видяла принудена да включи в самия Закон за лива Видин изричен текст за хайдутите, които през зимата се укривали отвъд Дунав, но „щом пукне пролет”, преминавали обратно и „се укрепявали в планините на отсамната страна”. Наложило се също така, за да им се окаже противодействие, да бъде формирана група от еничари, които да изпълняват мартолоска служба и „да пазят въпросната планина”. [16]

Притокът на нови сили към хайдушките дружини обаче не секнал нито за миг. Заедно с българската рая мъстели на османлиите и някои измежду докараните от робските пазари или бойните полета роби и пленници на видни местни представители на чуждата власт. Такъв случай е зарегистриран в султанска заповед до кадията на Берковица, издадена на 16. IX. 1585 г. От нея става ясно, че както съобщил преди време каймакамът на Никопол Худаверди, освободените роби на Ахмед паша станали харамии. Съставена от тях дружина от 20 души влязла в бой с въпросния каймакам и людете му като деветима от хайдутите били заловени и изпратени на войводата на Берковица, а останалите, поне временно били разпръснати. [17]

И в други някои сведения за различни прояви на въоръжен антифеодален отпор достатъчно добре проличава противопоставянето на поробители и поробени, на довчерашни слуги срещу господарите им. Така в заповед до кадията на Йенидже-и Карасу (дн. с. Генисея, Гърция) става дума за убийството на търговеца еничарин Хюсрев, жител на днешния гр. Ксанти, от слугата му налбант Димитри, жител на гр. Мелник. Още неколцина негови сподвижници и възможно съграждани му помогнали след това да укрие имуществото и парите на еничарина [18] — „тие пари кървави, от вдовици земени, от сираци грабнати” [19].

222
 

Случвало се нерядко сподвижници и ятаци на български хайдути да бъдат и мюсюлмани. Така например според заповед от 21. XI. 1564 г. до кадията на Одрин българите християни Митро, син на Сико и още 12 души „неверници”, между които Пармаксъз Пейо, (букв. Пейо Безпръстия), Марко, Пройо, Саръ Яни (букв. Русия Яни), Кондо, някой си Дюменджиоглу (букв. син на кормчия) и др., след като извършили нападение и обир на богата мюсюлманска къща в одринското село Абалар (неуст.), били укрити, заедно с плячката си, в дома на някой си Реджеб, жител на друго одринско село, известно с името Муса хаджи (неуст.). [20]

Напразни били опитите на османските властници да впрегнат самото поробено население в борбата срещу хайдутите. Така се процедирало например в района на Виза, Чаталджа, Пънар хисаръ, Чорлу, Мидия и Люле-бургаз, на чиито жители било заповядано незабавно да се стекат масово при санджакбея на Виза и да се поставят в негова услуга в борбата му срещу многобройните харамийски чети в областта и особено по планинските проходи. [21]

Когато такива мерки не давали нужния резултат, властта се виждала принудена да обещава тимари и други облаги на желаещите да се включат активно в борбата срещу хайдути и харамии, както се практикувало например в размирния Охридски санджак почти през целия XVI в. [22] Пак там срещу непокорните селища, между които изрично е отбелязано и „харамийското село Брезище”, Охридско, [23] били впрегнати мюстахфъзи от околните крепости, азабите и всички годни да носят пушка или да боравят с лък и стрела мюсюлмани от района. [24]

Пълното си безсилие да обезпечи сигурността и да охранява живота и имота на османлиите през последните десетилетия на века признават и държавните служители по места в обширния Кюстендилски санджак, между които и лично кадията на Дупница. Затова и в султанска заповед до кадиите в Кюстендилски санджак от 26. X. 1585 г. се настоява да бъдат впрегнати всички сили и използувани всички възможности за ликвидирането и обезвреждането на хайдушките дружини, действуващи в района. [25]

223
 

Впрочем безрезултатността на тези горещи призиви добре проличава от обстоятелството, че само през XVI в. те били отправяни регулярно до органите на османската власт в района на Кюстендил, София, Скопие и другаде из българските земи поне шест десетилетия наред. В това ни убеждава например откъс от султанска заповед от 1. XII. 1528 г., предназначена за някой си Ахмед, натоварен да оглавява борбата срещу хайдутите в посочените по-горе и съседните им райони: „На всяка цена имай грижата — нарежда за кой ли пореден път султанът, а такива ще бъдат заръките му още много години наред — да намериш и да наредиш да издирят разбойниците и харамиите из онези места, които подпомагат разбойниците, ятаците, които им дават храна и онези, които им дават убежище. Да се издирят всички метежници и да не допуснете те да се спасят. Колкото и разбойници и харамии да се намерят, съгласно свещената ми заповед да бъдат убити...” [26]

Въпреки всички заръки и закани, жив и непомръкващ щял да свети хайдушкият огън по българските земи още векове наред —

дорде си „земята отнемем,
децата откупим,
жените избавим,
бащите поменем,
за майките отмъстим...” [27]


И друг един огън — мъждукащият светлик на скромни монашески килии из оцелели по чудо български манастири и църкви щял да бди над българщината през годините на неволя и робство: в Рилската обител и манастирите около София — Драгалевски, Лозенски, Куриловски, Кокалянски, Кремиковски, Сеславски, в кратовския „Св. Гаврил Лесновски”, в елешнишкия „Яковщица”, в Черепишкия, във врачанския „Св. Троица”, калугеровския „Св. Архангел Михаил”, в етрополския „Варовитец” и в тетевенския „Св. Илия”, в кукленския „Св. Козма и Дамян” в Родопите, в скопските манастири „Нерезки” и „Марков”, в Слепчанския, в прилепския „Трескавец”, дебърския „Св. Иван Бигор”, в манастирите на Света гора. [28] За да разкаже като очевидец на съвременници и бъдни поколения поп Пейо от София

224
 

за непреклонността на осемнадесетгодишния златар Георги, изгорен през 1615 г. на клада заради отказа му да приеме исляма. За да остане жив образът на друг един непокорен българин — обущаря Никола, измъчван и убит през 1555 г. пак в София заради привързаността му към вярата на бащи и деди така, както е описан от перото на софийския книжовник Матей Граматик. [29] За да дадат своя принос за опазването на българското име и българската култура именни и безименни монаси, даскали и граматици, оставили следа в безрадостното битие на българите през XVI в.: Бойчо Граматик от Елешнишкия манастир, дяк. Владко, книжовникът Дамян, Добре Граматик от Копривщица, Йован Граматик, поп Лазар от Кратово, поп Нешо от с. Дяково, Дупнишко, поп Нешо от с. Клисура, Пловдивско, монахът Никодим, Паисий от манастира „Ястреб” край Ловеч и Петър Граматик от Ловеч, даскал Петър, поп Петър от с. Пролеша, Софийско, Дан Радомиров от с. Тръстеник, Плевенско и книжовникът Радул, монахът Спиридон от Рилския манастир, Стойо от Челопечане, поп Стоян, Христо хлебарят от Ихтиман, поп Цвятко от манастира „Козия” и много други. [30]

Още едно оръжие, несломимо и непрекършено, запазило българския народ, дало му сила да отстоява себе си, миналото и бъдещето си в борбата срещу поробителите — привързаността към останали от деди и бащи български обичаи и традиции. Именно тази устойчивост, сила и значение на обичая в тежките условия на чуждото робство има предвид и Л. Каравелов, отбелязвайки няколко века по-късно в своите „Записки за България и българите”: „Като говоря за старите български обичаи, то в това също време аз трябва да забележа и туй, че великата привязаност — привязаността към народната коренна старина — е поддържала и поддържа и до днешния ден българския народ посред страшните негови бедствия и не му е дала да умре.” [31] Защото, без да могат да се разглеждат като положителни явления въобще, традиционността и консерватизмът в бита и съзнанието, в областта на материалната и духовната култура, придобиват съвършено нови измерения в условията на верски фанатизъм, при постоянно съществуващата опасност от етническо и културно обезличаване.

225
 

И днес никой не се съмнява в заслугата на тези далечни поколения, съхранили и пренесли до наши дни песните и легендите за хайдути и войводи, темпераментните български танци, пъстроцветните шевици, украсените със символите на живота и плодородието обредни хлябове. Хлябове, с които изпращаме скъпи покойници и благославяме новородени, с които прекрачваме прага на нов дом или посрещаме драги гости, хлябове, в които бихме могли да открием поне зрънце мая и от далечното XVI столетие.


[Previous] [Next]
[Back to Index]



БЕЛЕЖКИ

1. ЦВЕТКОВА, Б. Хайдутството в българските земи..., с 30.

2. ВА, М. д. 48, с. 91, д. 245.

3. РОМАНСКА, Цв. Въпроси на българското народно творчество. С., 1976, 103-104.

4. ВА, М. д. 12, с. 153, д. 328.

5. МАТКОВСКИ, Ал. Отпорот во Македониjа. Т. 3. Скопjе, 1983, с. 246.

6. ВА, М. д. 12, с. 559, д. 1068.

7. МАТКОВСКИ, Ал. цит. съч., с. 241, 245, 297.

8. ВА, М. д. 79, с. 184, д. 461.

9. РОМАНСКА, Цв. цит. съч., с. 93.

10. ВА, М. д. 28, д. 753.

11. Пак там, М. д. 49, с. 19, д. 72.

12. Пак там, М. д. 42, с. 282, д. 869.

13. Пак там, М. д. 73, с. 412, д. 909.

14. Пак там, М. д. 5, с. 177, д. 432.

15. Пак там, с. 684, д. 1924.

16. ЦВЕТКОВА, Б. Проучвания на градското стопанство..., с. 178.

17. ВА, М. д. 58, д. 729.

18. Пак там, М. д. 7, с. 122, д. 315.

19. РОМАНСКА, Цв. цит. съч., с. 101.

20. ВА, М. д. 6, с. 119, д. 249.

21. Пак там, М. д. 58, с. 136, д. 363.

22. Пак там, М. д. 49, д. 75.

23. Пак там, М. д. 5, с. 423, д. 1124.

24. Пак там, М. д. 6, с. 362, д. 783.

25. Пак там, М. д. 60, с. 37, д. 90.

26. ЦВЕТКОВА, Б. Хайдутството в българските земи..., с. 79-

27. РОМАНСКА, Цв., цит. съч., с. 93.

28. ИСТОРИЯ на България. Т. 4. С., 1983, 262-265.

29. Пак там, 277—280. Срв. ПЕТРЮВ, П. Съдбоносни векове за българската народност..., 339—340.

30. ХРИСТОВА, Б., Д. Караджова и А. Икономова. Български ръкописи от XV до XVIII век, запазени в България. Своден каталог. Т. 1. С., 1982.

31. ГЮРОВА, С. Възрожденски пътеписи. Подбор и ред.. С., 1969, с. 221.