Българите през XVI век. По документи от наши и чужди архиви
Елена Грозданова, Стефан Андреев
 
ПРЕДИ ЧЕТИРИ ВЕКА
 

Шестнадесетото столетие — векът на великите географски открития. Испански и португалски кораби са потеглили преди време към неизвестното, за да доразпалят не след дълго въображението на европейците с познанието за странни нови светове и народи, за непребродени дотогава пътища. Говори се за злато, много злато... Историята запомня още няколко неспоходени до този момент от славата имена — Колумб, Васко да Гама, Магелан...

На другия край на Европа — в Русия, цар Иван Грозни утвърждава властта си на самодържец в борба с неуморната болярска опозиция и разширява границите на държавата си на първо време с Казанското и Астраханското ханство.

В разпокъсана и изтерзана Италия, в Калабрия, мечтателят Кампанела готви въстание срещу испанския гнет и вижда в сънищата си на родна земя своя „Град на слънцето”. Няколко десетилетия по-рано, отвратен от разврата и лицемерието на папския двор в Рим, прочутият Леонардо да Винчи приема предложението на Франциск I да увеличи броя на знаменитостите при френския кралски двор и славата на Франция. Същата тази Франция, която скоро ще навлезе в продължителен период на религиозни войни, увенчани с кървавата сеч на Вартоломеевата нощ 1572 г.

Пак през тази 1572 г. в Холандия ще избухне въстание, което довежда до окончателното падение на омразния херцог Алба и бележи пътя към зараждане на буржоазна република.

Из градовете и селата на Англия се лутат тълпи обезземлени селяни и разорени занаятчии, безброй просяци и безработни скитници. Малцина са забогателите от търговията с прословутите местни сукно и вълна, достигнали докъм края на XVI в. вече близо 90% от английския експорт.

7

Пак през същото XVI столетие Цариград или Константинопол — някогашната гордост на византийските императори и непревзимаема крепост, чиито стени са спирали войските на Крум и Симеон, кръстоносци от Запад и араби от Юг — вече десетилетия наред е столица на османлиите под името Истанбул.

Погледнат отдалече, и по това време той прави впечатление на „голям и красив град”, а градините му са пълни „със смокини, нарове, черници, портокали, маслини и други плодни дървета”. Една разходка из многолюдните му улици обаче разкрива промени, които годините ще задълбочат, за да му придадат съвършено нов облик. Проследяваме ги бегло с любознателния поглед на професора от Тюбингенския университет Стефан Герлах, пребивавал в Османската империя през 1573—1578 г. като член на свитата на немския посланик Давид Унгиад.

Прочутата по цял свят черква „Света София”, „прекрасна, голяма, разкошна постройка”, макар и запазила названието си, представлява развалина в непосредствена близост до султанския сарай. Предстои да бъде възобновена и превърната в джамия. Една друга внушителна по размерите си сграда едва успява да побере наведнъж поредната група от около 7000—8000 аджемиоглани — „християнски деца, които събират всеки три години от българите, гърците, хърватите, унгарците... Едни от тях правят занаятчии, други използуват за пазене на добитъка, а трети дават за прислужници на видни граждани...” Откъснати завинаги от дом и близки, възпитавани в дух на фанатизъм и ненавист към собствения си народ, на много от тях ще бъде съдено векове наред да попълват редиците на еничарския корпус и да прославят в битки османското оръжие.

Впрочем, както доверили на Герлах, султанът не търпял в двора си „никакви турци по рождение, били му подарили няколко, но щом узнал какви са, ги изгонил. Заради това и всички паши и почти всички бейлербейове са християни и деца на християни...” — твърди той. От такъв произход бил и всесилният тогава велик везир Мехмед паша Соколович — „висок, стар, силен мъж от Хърватско, зет на турския султан, по-богат от всички немски князе”, който „ръководи всичко” в страната, назначава и уволнява срещу подкупи вис-

8

ши османски сановници и пак така срещу дарове или рушвети сключва и разтрогва мирни договори и примирия с други страни и посланиците им. По думите на Герлах от нетурски произход, подобно на своите предшественици и наследници, фактически бил и тогавашният султан Мурад III, женен за босненка и син на „гъркиня от остров Парос в Средиземно море, недалече от Наксия” — „много разбрана жена”, която често „се застъпвала пред своя син, султана, за обвинени лица, заради което, казват, че искал да я изпрати от сарая в стария дворец” [1].

Най-голям консумативен център на империята, през XVI в. Истанбул изпитва непрекъснато недостиг на месо, зърнени храни и друго продоволствие, макар тук ежедневно да се стичат принудително иззети, най-вече от съседните български земи, стоки: от населението на Ямболско — ечемик и овце; от Одринско — ечемик, брашно и овце; от Анхиалско — дърва за огрев; от Варненско, Балчишко и пак Анхиалско — ечемик и жито; от Варненско и Балчишко — освен това мед и масло; от Узунджовско и Хасковско — фураж; от Русокастренско — брашно и ечемик; от Казанлъшко — брашно, ечемик, овес, мед, масло, тархана, булгур и овце; от Айтоско — жито, ечемик, мед, масло, нахут и леща; от Никополско — мед и масло... [2]

Въпреки това една след друга следват нови и нови султански заповеди, предупреждения, заплахи, че глави ще хвърчат, но Истанбул не бива да изпитва недостиг от храни. Нека надникнем в един от тези нетърпящи възражение документи, издаден през 1576 г. и съхранил се до наши дни. В него султанът разпорежда от населението на казите Одрин, Ямбол, Невахи — и Ямбол (нахиите на Ямбол), Гелиболу, Стара и Нова Загора, Виза, Къркклисе (Лозенград), Димотика, Хайре-болу, Родосчук, Чъглайък, Чорлу, Силиврия, Чирмен и Акче Казанлък (Казанлък) в столицата да бъдат незабавно доставени стотици хиляди овце, та да не страдат правоверните в Истанбул от недостиг на така предпочитаното от мюсюлманите овче месо. Заповядва се също така местните кадии да запишат имената на тези измежду собствениците на стада в изброените кази, които биха дръзнали да проявят непокорство като се

9

отклонят от изпълнението на възложените им доставки, за да бъдат сурово наказани. [3]

От друга една жива стока по това време Истанбул не изпитва никакъв недостиг. Ежедневие са за него керваните заробени пленници — унгарци, словенци, испанци, италианци, баварци, австрийци... [4] Тъжна е хрониката, която ни е оставил за тях познатият ни вече Стефан Герлах: „На 2-и прекараха край нашата къща 13 пленени хървати...”; „На 9-и тук имаше едно жалко и плачевно шествие... над двайсет пленници — млади силни хора, бяха с вериги около врата...”; „На 14-и прекараха край къщата ни много пленници, между тях един тръбач и един барабанчик...”; „На 19-и рано сутринта докараха 95 пленени християни във вериги. Сред тях имаше 11 германци и един от тях, който бил краснописец, беше от Аугсбург. Останалите бяха повечето унгарци и малко хървати”; „На 23-и докараха около трийсет християни от Ерлау. Един от тях веднага се потурчи, за да не го приковат към кораба да гребе...”; „На 25-и алайбеят от Пеща прекара край вратата ни над 20 унгарски и германски пленници с вериги, между тях един тръбач и един свирач, осмина носеха толкова на брой знамена, а други — няколко глави на прътове...” [5]

Тази жива стока, разпродавана по робските тържища на империята, е непресъхващ извор на печалба за султановите войни. Оттук идва и свежо попълнение от гребци за османските галери, осъдено да превива доживот гръб под камшика на надзирателите. Оттук поемат пътя си към харемите и много русокоси и чернокоси красавици с тъжни очи, чиято участ ще бъде да плодят занапред османовия род. На по-младите измежду пленниците, наумили си да ги направят мюсюлмани, „показват златотъкани дрехи, дори им ги обличат и им обещават високи служби. Или, обратно, заплашват ги, че ако не станат турци, ще ги бият, ще ги приковат към галери и ще ги подлагат на други мъчения, докато ги придумат...” [6]

Защото това били времена, когато навсякъде по света религията, независимо от това каква — християнска, мохамеданска или друга, играела голяма роля и обикновено загубата на религиозната принадлежност

10

погрешно се свързвала с представата за загуба на народностната принадлежност.

Подробности за по-нататъшната съдба на повечето пленници научаваме от друг един съвременник на тези събития — французина Филип дю Френ-Кане, оставил ни между другото и кратко описание на робския пазар през 1572 г. — една от забележителностите на османската столица от това време: „В малкия безистен се продават роби от двата пола от всички краища на света. Ония, които искат да си купят от тях, повдигат покривалото, което носят на лицето си, и за да разберат дали не са боядисани или гримирани, плюят по лицата им; гледат им след това устата, опипвайки и броейки зъбите им, за да видят дали не са изкуствени или развалени, или да не се клатят. После минават на мишците и ръцете, после на краката и бедрата и оттам като опипат чак задницата, проучват най-интимните части. Ако ги намерят здрави, млади и силни във всичките части на тялото им, те се пазарят с господаря им. Клетите, както мъже, тъй и жени, мълчаливо като риби, се оставят да ги мъчат с наведени и угаснали очи...” [7]

С угаснали очи ни гледат и други, изтерзани от смъртта лица — набучени на кол глави, обесени, разпънати, изтърбушени, провесени по градските стени и мегданите — за страх и назидание на живите: бегълци роби и пленници, непокорни поданици на султана, похулили исляма християни или отрекли се от него новопомюсюлманчени... Впрочем, за да укрепи властта си, повелителят на правоверните не знаел милост и към най-близките си по род и кръв. През XVI в. вече е в сила законът възкачилият се на престола султан да избива всичките си братя, за да предотврати по такъв начин евентуални бъдещи претенции за първенството в държавата. „Мурад, новият султан, е на 28 години — споделя по този повод Стефан Герлах. — Досега имаше свой двор в Магнезия в Еолия, на 14 или 15 дни път от Константинопол и пристигна тук с кораб през нощта след празника на Св. Тома. Той веднага свика пашите при себе си и седна на трона на баща си. Точно на този ден, 22-и (XII. 1574 г. — б. а.), той изискал петимата си братя, най-големият от които беше на осем години, и (въпреки че мюфтията го беше разубеждавал да не ги убива още, понеже са толкова млади и

11

няма защо да се опасява от някакъв метеж от тяхна страна), наредил начаса да ги удушат пред очите му и казал: „Така никой, който иска да устройва размирици в империята ми, няма да се подвежда...” Майката на единия син, като научила за смъртта му, сама се пробола...” [8]

На същия султан Герлах приписва и заповедта, разгласявана три дни поред в столицата Истанбул, „че никой християнин или евреин, които са под негова власт (с изключение на търговците и чужденците), не бива да носи нещо от коприна, дори не и фини кърпи, а само груби за по половин талер. Може да носи също само прости, некрасиви обуща... без чорапи. Когато заптиета видят копринен колан на християнин или евреин, откъсват го от тялото му и го водят при съдията, който на туй отгоре нарежда да му ударят и няколко тояги. Защото наказанието е такова — който носи копринена дреха, вземат му я, трябва да изтърпи няколко удара по стъпалата и да плати няколко дуката. Такава заповед е издавана преди също от султан Селим и Сюлейман” — добавя по този повод Герлах. [9]

Стотици и хиляди заповеди издават през XVI в. султаните: Баязид II (1481-1512), Селим I (1512-1520), Сюлейман I ((1520-1566), Селим II (1566-1574), Мурад III (1574-1595), Мехмед III (1595-1603). Затова засега ще напуснем османската столица, където помюсюлеманчени гърци — майстори каменоделци от Атина и другаде, „строят красиви джамии и кервансараи” и дялат украсени с листовидни орнаменти „красиви столове, ракли и други неща от камък” [10]; където „много хиляди българи”, зачислени към войнушкия корпус, идват всеки Великден с гайдите и песните си с непомръкнало напук на робството жизнелюбие, за да хранят и поят султановите и пашовите хергелета коне [11]; където от време на време се устройват пищни зрелища и шествия, докато окъсани просяци протягат ръка за милостиня, а на площада при джамията на султан Баязид показват „на народа различни щуротии” фокусници и гадатели предричат на минувачите щастие или нещастие в този суров и опасен свят, подхвърляйки камъчета, фасулени зърна и зарове... [12] Ще тръгнем по следите на тези султанови заповеди на север — към Одрин, Айтос и Карнобат, към Варна и Силистра, към

12

Пловдив, София, Видин, Никопол, Русе... навсякъде, където живеят българи.

Ходене по мъките ще бъде това пътуване. То не винаги ще следва царските друмища, по които се придвижват натоварени с дарове за султана чужди посланичества, търговски кервани и орди османлии, потеглили на поредния си поход. Пътеводител по дългия маршрут ще ни бъдат множество съхранили се до наши дни и непубликувани досега автентични документи от наши и чужди архиви. Затова никой в тази книга не е измислен и нито ред в нея не е плод на авторова фантазия. Ще оживеят действителни събития и човешки съдби. Далечни прадеди ще ни посрещат с истинските си имена, с обикновените си делници и празници из многолюдните тържища и смълчаните дворове на някогашните села и градове, ще споделят радостите, грижите, страховете и надеждите си. Ще разгърнем неизвестни страници от живота на българите отпреди четири века...


[Previous] [Next]
[Back to Index]



БЕЛЕЖКИ

1. ГЕРЛАХ, Ст. Дневник на едно пътуване до османската порта в Цариград. Подбор, прев., увод и коментар М. Киселинчева. С., 1976, 37, 39, 52—54, 112—113, 117.

2. Вж. например документи от Istanbul Basvekalet Arsivi (по-нататък BA), Muhimme deftery (по-нататък М. д.) 5, с. 435, д. 1161; с. 524, д. 1477; с. 331, д. 867; с. 606, д. 1682; М. д. 7, с. 41, д. 115; 117; с. 163, д. 425; с. 161, д. 118; М. д. 26, с. 136, д. 355; М. д. 58, д. 787; М. д. 60, с. 137, д. 323 и др.

3. Пак там, М. д. 28, с. 114, д. 274.

4. ГЕРЛАХ, Ст. цит. съч. 54, 58—59, 65, 67—68, 83, 86, 90, 96— 102, 103—104, 104—107, 108—109, 120, 134—136, 139—140, 167, 169, 178, 185, 202 и др.

5. Пак там, 96—100, 213—214.

6. Пак там, с. 215.

7. ЦВЕТКОВА, Б. Френски пътеписи за Балканите. XV—XVIII в. Състав, и ред... С., 1975, с. 145.

8. ГЕРЛАХ, Ст. цит. съч., с. 75.

9. Пак там, 211—212.

10. Пак там, с. 210.

11. Пак там, с. 68.

12. Пак там, с. 217.