Българите през XVI век. По документи от наши и чужди архиви
Елена Грозданова, Стефан Андреев
 
ХОДЕНЕ ПО МЪКИТЕ

7. Йенидже-и Вардар, Караферия, Флорина, Щип, Охрид, Скопие, Кратово
 

Районът между Солун, Йенидже-и Вардар (Яница), Караферия (Бер), и Флорина (Лерин) се отличава по това време с етническата си пъстрота. По пътя си срещаме немалко села с чисто български имена: Добровенище, Спанци, Гулинци, Янашево, Плугар, Оборица, Милево, Свинче, села с названия странно съчетали в себе си българското и гръцкото като например някогашното леринско с. Горне Палеохор. [1]

Интересно е да надникнем и в поименните списъци на населението от този край, съставени още през 20-те— 30-те години на столетието. Ще срещнем в тях имената на прадедите си Димо Мирков, Стойко Кирков, Мирно Мирчев, Ненко Василев, Гочо Добрев, Киро Байков, Мило Костов, железаря Пройо и много други от с. Власе, Ениджевардарско, на Горан Балинов, Мано Гачов, Кирко Брайов, Богдан Димов, Яни Райков, Стойо Мурчинов и съселяните им от с. Плугар (дн. с. Лудиас, ном Пела, Гърция), на Продан Димов, Пейо бояджията, Стойо бояджията, Койо Христов, Петко сиромаха, Димо Ралин и др. от с. Карайотица (дн. в ном Пела), на Яни Владев, Параскеве Добрев, Тодор Станиславов, Бачо Милчев, Пейо рибаря, Киро Станиславов, Богдан Тодоров и др. от с. Бургас, Ениджевардарско, на Стоян Марков, Петро Сталев, Пейо Добрев, Райко Костов, Тодор Байчинов, Станиша Доянов, Петко Гогов и др. от с. Чекре, Ениджевардарско, на Байо Николов, Стоян Аксинов, Пейо Николов, Гого Петков, Петро Проданов, Продан чобана, Нико Добров, Бойко Тодоров и др. от с. Айо Расто, Ениджевардарско, на Христодул Радославов, Янко Станишев, Пройо Тодоров, Стайко Димитриев, Димо Райков, Стамо Станишев, Киро Байков и др. от селата Ифтеля и Мандрол в същата каза, на Михо Райков, Койо Райков, Димо Момчилов, Стайко Гачов, Стамо Радов, Станимир Михов, Димо Добрилиев и др. от с. Корони,

107
 

Бероко, на Саро Младенов, Койо Младенов, Пульо Стайов, Койо Михов от с. Чемерохо с друго име Лефтерехор, Берско (дн. с. Неон Елевтерохорион, ном Пиериас, Гърция) и т. н. и т. н.

Макар и редки, правят впечатление изричните указания за етническата принадлежност към някои от имената в регистрите на жителите от това време: Яни Вургар (т. е. Българинът), Атанас Вургар, Тодор Влахът, Киро Сърбин, Йорго Радов Гръка, Йорго Стамов Гръка, макар че бихме могли да се усъмним доколко грък бил например Йорго, чийто баща носел българското име Радо.

И още нещо. На пръсти се броели по това време мюсюлманите из тези села и почти без изключение всички те носели презимето Абдулах — сигурен белег за неотдавнашния им преход в лоното на исляма. Такива били например Мехмед, син на Абдулах и Илияс, син на Абдулах от с. Оборица, Ениджевардарско (дн. с. Арависос, ном Пела), които съжителствували със съселяните си Насте Стойков, Димо Гюргов, Петко Костов, Пройко Янев; мюсюлманинът Мехмед, син на Абдулах от с. Адри, Берско, съселянин на Никола Бочков, Васил Бочков, Йорго Горянов, Тодор Койов, Новак Матев и др. [2]

По-иначе стоели нещата в градските центрове из целия обширен югозападен дял от българските земи, където започналата през XV в. ислямизация на местното християнско население продължила с ускорени темпове. За този процес недвусмислено говори поместената по-долу таблица, обхванала сумираните данни на османските регистри за промените в броя на християнското и мюсюлманското население в 20 града от този район за времето от около 1519—1523 г. докъм 1566-1582 г. [3]

108
 

109
 

Доста подробни указания съдържат пак същите поименни списъци на населението и за неговия поминък. Сред селяните имало шивачи, железари, рибари, чобани, бояджии и немалко за времето си селски свещеници. Голям е броят на зарегистираните даляни, люпилни за ориз, тепавици, воденици. Наред с най-разпространените зърнени храни се произвеждали значителни количества ориз, сусам, лен, памук, грозде, лук, чесън, различни зеленчуци. Наред с овцете се отглеждали свине и пчели. Специален данък бил наложен на тукашната рая заради производството на керемиди. [4]

Сред споменатите селяни откриваме и такива със статут на дервентджиии. Сред тях са 24 души от посоченото вече по-горе с. Чемерохо с друго име Лефтерехор в казата Караферия. За тях във въпросния регистър е записано: „Населението на споменатия проход, което е 24 души, охранява брега на морето. Срещу службата си всяко лице плаща по 10 акчета испенч. От държавните тегоби са освободени, обаче джизието си плащат заедно с раята на споменатото село.” [5]

Със специалния си статут се отличавали и т. нар. мюселеми — християни от самия гр. Караферия, около 1527—1532 г. на брой всичко 12 домакинства. Ето как обяснява привилегиите им османският регистратор: „Дядото на неверниците, известни под името синове на Корнопул, живущи в самата Караферия, сътрудничел при превземането на крепостта Караферия. Понеже показал усърдие, им били дадени свещени заповеди от предишните султани самите те и синовете на техните синове да бъдат освободени от харадж, испенч, от шериатски и обичайни данъци върху мюлковите имоти, намиращи се в ръцете им и от всички аваризи и държавни тегоби. Споменатите притежават документи за потвърждаване на правата им и от султан Селим хан, в смисъл да бъдат освободени от повинността на куриери, от принудителен труд, от черахорска повинност, от салгун, от вземане на момците им на еничарска служба, от всички извънредни държавни тегоби и обичайни данъци.” И по-нататък; „Всяка година плащат накуп 1 049 акчета. Освен това от тях нищо не се иска.”

И така, с цената на дядово и прадядово предателство и заради услуги на завоевателите т. нар. Корно-пули от Караферия Комнено Йорго, Тома Михал, Ди-

110
 

мо Тома, Михо Тодор, Фрино Димо, Райно Тома, Йорго Пульотин, Тома Пульотин, Михо Тома Климе, Манол Пульотин, Комнено Пульотин и Манол Димо продължавали през първите десетилетия на XVI в. да се ползуват от известни привилегии и да се разграничават от останалите местни жители с наследственото клеймо на позора, което носели и предавали заедно с привилегиите си от баща на синове и внуци. [6]

Що се отнася до жителите пък на другия голям градски център в близост до Солун — Йенидже-и Вардар, ако се съди по султанска заповед от 26. VI. 1581 г., те били разтревожени от все още необичайно за това време събитие. Става въпрос за строежа на градско кафене. За тази цел от населението насила събирали допълнителни парични средства — обстоятелство, което предизвикало спонтанното му неодобрение. Още повече, че пак тогава из града върлували група разбойници, които не само обикаляли с оръжие в ръка от къща на къща и изисквали от гражданите под разни предлози да им дават пари, но издевателствували и по други начини над мирните жители. Всичко това станало причина до висшестоящите органи на властта в Истанбул да бъде изпратена нарочна жалба. Султанът погледнал благосклонно на нея, заповядал предназначената за кафене постройка в Йенидже-и Вардар да бъде разрушена и забранил да се мисли по-нататък за строеж на подобно пагубно заведение. Въпросът за разбойниците и техните изнудвания и насилия обаче бил отминат този път с мълчание. [7]

А оплакванията от разбойници, от техните грабежи, насилия и убийства се стичали към столицата на империята от всички краища на българските земи така неудържимо, че лесно можем да си представим хаоса и безредиците, които царели не само по султановите друмища, но и в уж охраняваните от блюстителите на реда и закона големи градове. Впрочем, ако се съди по документите от втората половина на XVI в., като най-върли разбойници се изявявали нерядко именно тези, на които било възложено да се грижат редът и законът да бъдат на почит и уважение. Характерни примери в това отношение можем да намерим да речем в ежедневието на българите от гр. Охрид, към който сме се запътили в нашето дълго странствуване.

111
 

Около 1568 г. Охрид и някои селища и крепости в прилежащия му район пострадали сериозно от силно земетресение, което нанесло значителни щети на местното население. [8] Много пострадало то през следващите години и от грабежите на някой си шейх Тахир, очевидно лице с духовно звание и ранг. Докато бил жив, никой не посмял да му се опълчи и шейхът безпрепятствено натрупал огромно иманб, накупил къщи, дюкяни, воденици. Едва след смъртта му уведоменият за неговите деяния султан побързал да нареди придобитото по незаконен път имущество на шейх Тахир да бъде отнето и конфискувано в полза на хазната. [9] За жалост в султановата заповед не се отваряла дума за това ограбеното да бъде върнато на пострадалите и ощетените.

Пак по същото време в Охрид бил извършен опит за грабеж в дома на куюмджията, т. е. златаря Йорги, очевидно принадлежащ и заради занаята си към по-заможния слой охридски граждани. [10] През 1585 г. пък султанът бил уведомен от кадията на Акче хисар (Круя) за злодеянията на кетхудата на крепостта Ишим. По повод на това донесение последвала заповед до бея на Охрид и кадията на Ишим да озаптят самозабравилия се управител, който грабел населението, изкоренявал лозята му и вършел ред други беззакония и насилия. [11] Очевидно в случая кетхудата действувал под прикритието на прекалена религиозна ревност и усърдие, тъй като коранът забранявал на „правоверните” да пият вино и ракия, а лозовите насаждения на раята винаги криели потенциалната възможност да се превърнат един ден в съблазън, подтикваща мюсюлманите към смъртен грях.

Не по-различно се очертава, според османотурски документи от XVI в., и положението на населението в Скопие. Около 1560 г. санджакбеят на Скопие бил принуден от обстоятелствата да потегли на военен поход. Като негов заместник с цел да се грижи за управлението и охраната на града бил назначен някой си Мехмед. Последният побързал да прехвърли задълженията си другиму, а самият той се отдал необезпокояван на разбойничество и убийства из поверения му район. Деянията му накарали султана да издаде разпореждане за освобождаване на въпросния Мехмед от незаслужена

112
 

заетия пост. По същия повод се заповядвало занапред да се внимава повече, когато се поверяват отговорни функции на лица, които не само не вършат възложената им работа, но се възползуват от положението си„ за да упражняват насилия над населението с цел лично облагодетелствуване. [12]

И тази султанска заповед, подобно на много други преди нея, не упражнила особено въздействие над провинилите се и не окуражила достатъчно пострадавшите. И през следващите години градовете Скопие, Кратово и Щип продължили да очертават фатален триъгълник, където по думите на отчаяните местни жители „насилията и гнетът над раята нямали край”. Според гражданите на Скопие и жителите на околните села големи „заслуги” в това отношение имали спахиите от казаха, а и един техен конкурент в лицето на някой си Йован, известен под името Енекчиоглу. Той тероризирал местното население, грабел имущество и добитък, присвоявал ниви и щом се подвизавал толкова време ненаказан и без да се укрива от властите, очевидно имал причини да разчита на добра и сигурна поддръжка от тяхна страна. [13]

Между другото османските закони съдържали, както видяхме и преди, една много удобна за самите злосторници клауза. Ако убиец или грабител останели неразкрити и незаловени (или пък залавянето им било по една или друга причина рисковано и нежелателно), отговорността за извършеното деяние падала върху жителите на онова село или градска махала, в чиито граници или землище били извършени убийствата или обирите. Затова селяните и гражданите, открили на своя територия труп на убит човек, бързали да го прехвърлят, ако не в землището на съседното село или махала, то поне на граничния синор. За извършване на следствието и разпит на заподозрените в такива случаи се назначавал обикновено специален държавен чиновник. Представа за начина, по който протичало следствието, създава например османотурски документ от 10. IV. 1560 г. От него научаваме, че на границата между три съседни села в района на Скопие бил открит труп на убит човек. Да разследва случая бил назначен и изпратен нарочно държавен чиновник — Мехмед. Същият следвало веднага да се яви на мястото на произ-

115
 

шествието, да задържи не само жителите на въпросните села и работещите там каменоделци, но и всички други лица, заварени наблизо, да ги подложи на разпит като заподозрени, докато не установи кой и откъде е убитият и кой го е убил, след което да докладва за резултатите в столицата. [14] Такива следствия често се проточвали дълго и мъчително и нерядко приключвали като жителите на заподозрените села били принуждавани да заплатят значителни парични суми като обезщетение на роднините на убития и в полза на държавната хазна. Те трябвало да възнаградят по подходящ начин и усилията на изпратения за следствието държавен чиновник.

А не би било пресилено да се твърди, че корупцията и злоупотребите на държавните чиновници през разглеждания период придобили такова широко разпространение, че се възприемали като нещо едва ли не обичайно, като своего рода неизкоренима традиция. Достатъчно е например да се приведат поне два от множеството зарегистрирани в документацията от XVI в. случаи. Главно действуващо лице в първия от тези документи бил някой си мевляна Юсуф, бивш кадия на Мостар в Херцеговина и ревизор на султанските хасове в Щипско. Неговият колега — кадията на Щип, бил уведомен, че мевляна Юсуф се изхитрил да извърши нова, регистрация на данъкоплатците от султанските хасове и да събира данък от новите платци (т. нар. нев яфте). Вместо да се затруднява да ги изпраща в султанската хазна обаче, мевляна Юсуф предпочитал да прибира постъпилите суми в собствения си джоб. На щипския кадия било възложено по този повод да издири сменилия местожителството си мевляна Юсуф и да изиска от него незаконно присвоените суми с цел да бъдат възстановени в полза на държавната хазна. [15]

От друг държавен служител, този път от събирача на данъка джизие, пострадали през 1591—1592 г. българите и останалото немюсюлманско население в района пак на Щип, ако се съди по друг един документ. От него става ясно, че „назначеният със свещена заповед да събира джизието султански слуга събирал по 300, по 350, че и по 400 акчета от домакинство, като упражнявал тормоз над раята”. За сравнение е редно да се посочи, че по това време официално фиксираният размер

114
 

на данъка не надхвърлял 200 акчета. Интересно е да се проследи реакцията на султанската власт, след като й било доложено за вършените злоупотреби във вреда на данъкоплатците. На кадията на Щип било наредено по този повод следното: „Отсега нататък да не му позволяваш да вземе нито едно акче повече” от определеното със султанска заповед. И... каквото било — било. Изглежда аналогични явления били по същото време разпространени и в района на Ъладжа (Кюстендил) и Тиквеш, защото същите султанови препоръки били изпратени и до тамошните кадии. [16]

Разбира се, Скопие, Щип, Кратово и съседните им градове имали и през XVI в. своите особености и забележителности, а населението им — и други проблеми извън тези, за които вече по-горе стана въпрос. В това отношение на помощ отново ни идват описанията на французина Филип дю Френ-Кане от 1572 г. В Скопие например той бил най-напред поразен от обстоятелството, че местните гробища заемали „по-голямо пространство, отколкото целия град и се разстилат до околните планини”. Причината за тази донякъде мрачна забележителност на града авторът вижда във

 високата смъртност сред населението през предшествуващите престоя му в Скопие години. През 70-те години на века Скопие се гордеело и с едно рядко за времето си съоръжение — градски „обществен часовник, който чува целият град и който отбива часовете по френски маниер”. Що се отнася до неговия произход, по-нататък Френ-Кане отбелязва: „Докаран е от Сегет в Унгария заедно с майстора му, който получава добра заплата; в цяла Турция няма друг обществен часовник, при все че турците обичат часовниците и много държат на тях.” [17]

През втората половина на XVI в. Скопие се било прочуло и със своите майстори строители и изкусни занаятчии. Славата им обаче станала причина да ги сполетят немалко премеждия. Пред нас е султанска заповед от 26. III. 1568 г., отправена до кадията на Скопие. Преди време му било възложено да има грижата от града и прилежащия му район да бъдат събрани вещи майстори строители и дърводелци и да бъдат незабавно изпратени за работа по строежите на обществени сгради в столицата Истанбул. Кадията до-

115
 

слушно изпълнил заповедта, но не можал да предвиди, че в уречения срок на местоназначението си щели да пристигнат само „главният архитект” Хайрулах, майсторите Меми и Юсуф и неколцина още дърводелци. Останалите строителни работници и дърводелци от Скопие и района намерили за по-благоразумно да се отклонят от възложените им задължения. Макар и изпратени към столицата и снабдени с необходимите за път парични средства, по пътя те се разбягали като оставили кадията на Скопие горчиво да се вайка и тюхка пред сполетелия го султанов гняв.

Предвиждало се занапред, за да бъдат избегнати подобни произшествия, за всички набрани строители и дърводелци да бъдат записани „благонадеждни поръчители” от местното население, които да бъдат държани отговорни в случай, че изпратените по държавните строежи в Истанбул и Одрин майстори и този път дръзнели да се отклонят от задълженията си. Пак същите гаранти следвало в такива случаи да върнат на държавата от собствения си джоб средствата, раздадени предварително на строителите и дърводелците за разноските им по пътя до Одрин или Истанбул. [18]

За задълженията на жителите на Скопие и района се говори и в друг един документ от малко по-късно време на същото бурно и неспокойно столетие. Предвид предстоящия османски поход към Аккерман, предводителствуван от тогавашния бейлербей на Румелия Джафер паша, кадията на Скопие трябвало да събере от подведомствената си каза и да изпрати на разположение на командуващия войските следните „специалисти” измежду местното население: двама касапи, четирима хлебари, двама готвачи, двама бакали, един търговец на сукно, двама продавачи на овчи глави, двама шивачи, двама бояджии, двама бръснари, двама дръндари, двама поставящи налчета майстори, двама бозаджии, двама подковачи, четирима каруцари, един калайджия, един перач, двама мутафчии, двама самарджии, двама кърпачи и двама свещари или всичко 41 души обслужващ войската персонал. [19]

Очевидно централната османска власт не разчитала на мълниеносна война. Напълно възможно било да се наложи войската да презимува не една и две зими по бойните полета и султанът взел мерки

116
 

да мобилизира достатъчен брой занаятчии от по-големите градски центрове в Румелия, за да не липсва нищо от най-необходимото. А кой знае, възможно било и в този случай вместо исканите 41 души от Скопие в услуга на османската армия на бойното поле да пристигнат половината, че и по-малко, от „мобилизираните специалисти”.

Оставяме засега Скопие и жителите му на съдбата им и продължаваме по предварително набелязания път към Кратово — един от най-богатите приходоизточници на падишаха. Още през 1550 г. венецианският пратеник при Портата Катарино Зен съобщава, че този град бил прочут с рудниците си за злато и сребро и че именно тук били разположени монетарници, където се се-чали „най-хубавите аспри в цяла Турция”. Пак по думите на същия автор именно от Кратово султанът получавал ежегодно по 70 000 дуката чист годишен приход. [20]

Десетилетие и нещо по-късно обаче Кратово, без да загуби славата си на рударски център, станал известен и с крупна афера около производството на фалшиви монети, която станала причина централната власт сериозно да се разтревожи и да предприеме съответно разследване на случая. Според сведенията на документ от това време, адресиран до кадията на Кратово, тайни агенти стигнали до следите на фалшификаторите, оформили сравнително немалобройна група. Това били жителят на с. Гьоренлю (?, неуст.) Сейфи ходжа, жителите на Ново бърдо (с. Ново бърдо, автономен край Косово, Югославия) златарят Хасан, Мустафа, брат на Муса, Нове, Хурем, роб на Дервиш Челеби, другият Хурем, роб на назъра (надзорника) и още трима души от с. Помаго (? неуст.), а именно железарите Никола и Яни и златарят Рагуле. Въпросните лица следвало да бъдат проследени, издебнати, заловени и изпратени със сигурна охрана в столицата заедно с използуваните от тях инструменти и съоръжения и намерените фалшиви монети. [21]

Нямало място за шега — силно разгневен бил падишахът. Едно било сам той, притиснат от вечните дефицити в държавната хазна, да нареди да се секат нелълноценни откъм съдържание на сребро монети и с тях да заплаща надниците на храбрите си войни, а

117
 

друго — местни златари и железари да поемат инициативата за фалшифициране на монетите в свои ръце, да действуват на своя глава и с мисъл за собствения си джоб.

Районът между градовете Скопие, Кратово, Щип,. Кьопрюлю (Велес) и Враня снабдявал империята и с друг много ценен метал — олово. Да се вслушаме и ние в султанова разпоредба от 15. VIII. 1568 г. [22], с която се нареждало 12 000 кантара олово, добито в местните рудници, да бъде извозено с каруци по възможно най-бързия начин към София за строежа на някои сгради, заръчани от великия везир Мехмед паша и да потеглим и ние след тежкоподвижния керван на северозапад към София.


[Previous] [Next]
[Back to Index]



БЕЛЕЖКИ

1. НБКМ — Ориент, отд., ф. 14 А, а. е. 14; Д 385.

2. Пак там, Д 385, л. 1 а—б, 2 а—б, 3 а—б, 4 а—б, 5 а—б, 6 а—б 45 а, 57 а, 107 а—б, 108 а—б.

3. Вж. СТОJАНОВСКИ, Ал. Градовите на Македониjа од краjот на XIV до XVII век. Скопjе, 1981, 39—40, 70—71. Срв. СОКОЛОСКИ, М, Исламизациjа у XV и XVI веку. Историjски часопис, Београд, 1975, 75—89. Включените в таблицата по-ранни данни за Лерин и Прилеп са от 1528—1530 г., а за Охрид — от около 1550 г.

4. НБКМ — Ориент, отд., Д 385, л. 1 а—б, 2 а—б, 3 а—б, 4 а—б, 5 а—б, 6 а—б, 45 а, 57 а, 107 а—б, 108 а—б.

5. Пак там, л. 45 а.

6. Пак там, л. 57 а.

7. ВА, М. д. 42, с. 29, д. 200.

8. Пак там, М. д. 7, с. 427, д. 1230.

9. Пак там, М. д. 52, с. 316, д. 839.

10. Пак там, д. 840.

11. Пак там, М. д. 58, с. 177, д. 465.

12. Пак там, М. д. 3, с. 323, д. 944.

13. Пак там, М. д. 26, с. 103, д. 262.

14. Пак там, М. д. 3, с. 325, д. 950.

15. Пак там, М. д. 7, с. 815, д. 2236.

16. Пак там, М. д. 69, с. 238, д. 483.

17. ЦВЕТКОВА, Б. Френски пътеписи..., с. 140.

18. ВА, М. д. 7, с. 397, д. 1139.

19. Пак там, М. д. 51, д. 200.

20. ЙОНОВ, М. Немски и австрийски пътеписи..., с. 78.

21. ВА, М. д. 6, с. 433, д. 924.

22. Пак там, М. д. 7, с. 701, д. 1928.