Българите през XVI век. По документи от наши и чужди архиви
Елена Грозданова, Стефан Андреев
 
ХОДЕНЕ ПО МЪКИТЕ

6. Кавала, Зъхна, Сяр, Сидерокапса, Демир Хисар, Солун
 

В Кавала, където изпращали за наказание като гребци на султанските кораби „държавни престъпници”, би ни се искало да срещнем налегнали греблата старирите ни познайници — разбойниците от Неврокопско, Самоковско, Пазарджишко, Пловдивско, Одринско... Вместо това, ако се вгледаме в съхранилите се до наши дни списъци и други данни от 1571, 1596, 1597 и 1598 г., ще открием между прикованите към галерите гребци предимно военнопленници и роби и немалък брой наши сънародници, по всяка вероятност заловени хайдути и бунтовници, въобще елемент размирен и опасен най-вече за османските властници.

Подробно се разисква въпросът за попълването на необходимия брой гребци за султановите кадърги в пристанището на Кавала в официална заповед от 6. III. 1571 г. Както се вижда, тя била издадена само няколко месеца преди прословутата битка при Лепанто от 8. XI. същата година. Не е излишно да се отбележи също така, че приковаването именно към този вид морски съдове, т. нар. кадърги, станало впоследствие символ на каторжен труд и дало названието на широко разпространеното по-късно понятие — каторга. От документа става още ясно, че по настояване на командуващия по това време Кавалския флот Абдюлджебар висшестоящите органи на властта в Истанбул били уведомени от кадията на Кавала относно изпитвания остър недостиг от гребци за държавните кораби. Според Абдюлджебар повечето от гребците „се разболели” и той можел да разчита понастоящем само на 43 души, от които 33 „държавни престъпници” и 10 души роби. Нареждало се по този повод необходимата бройка гребци да бъде попълнена като в Кавала бъдат незабавно изпратени всички заловени в района на Гюмюрджина, Карасу йениджеси, Серес, Зъхна, Караферия и Солун „държавни престъпници”. [1]

92
 

Повече светлина относно етническия състав и религиозната принадлежност на най-често използуваните като веслари в Кавала „държавни престъпници” хвърлят няколко запазени техни списъци от четвърт век по-късно. Така например през 1596 и 1597 г. като гребци в пристанището на Кавала са зарегистрирани един и същ брой лица — 88 души. Само 32-ма от тях са мюсюлмани, измежду които 17 „синове на Абдулах”, т. е. наскоро помюсюлманчени „божии чада”. Може с голям процент сигурност да се заключи, че в случая става въпрос предимно за принудени от обстоятелствата да приемат исляма военнопленници и роби. Останалите 56 души са християни, между които и такива с типично българските имена Кольо, Русо, Въли, Йован... С какво ли са съгрешили спрямо османската власт те и може би сънародниците им Коста, Димо, Никола, Петро, Андрея, Михо, Марин и прочие и прочие? Може би са дръзнали да защитят майчина и сестрина чест от разюздан спахия или пък са дали отпор на забравил рода си еничар?

За това днес можем само да гадаем. И да съчувствуваме на участта им, оставила ги полуживи от умора и глад със скромната издръжка за храна само от 1 акче дневно, под палещото слънце и камшика на надзирателя, далеч от роднини и близки. Във всеки случай броят им растял, защото на мястото на умрелите зачислявали нови веслари. „Държавни престъпници” не липсвали, ако пък недостигалп, колко му трябва на някой по-инат да бъде обявен за такъв, а когато и това не помагало да се попълни необходимата бройка кюрекчии, султанът заповядвал да се наберат гребци измежду раята на цяла Румелия под формата на задължителна държавна повинност. Така или иначе, през 1598 г. весларите в Кавала наброявали вече 100 души, измежду тях половината християни, а останалите мюсюлмани, в това число и 27 души „синове на Абдулах”. [2]

Това първо впечатление от Кавала е толкова тягостно, че отначало не забелязваме красотата па самия град, „разположен върху един хълм, издаващ се в морето” и окачествен от общо взето взискателния Пиер Белон като „много хубаво селище”. На същия автор дължим описанието и на главните забележителности на Кавала по това време — водопровода и местния

93
 

кервансарай. Те били построени по инициатива на някой си Абрахим паша, но, разбира се, с труда на раята. Нейно дело било да доведе „водата до град Кавала от един извор, намиращ се на повече от три левги разстояние”. При това, „за да се проведе водата от планината до града, е трябвало да се построят големи високи равномерни арки, достигащи повече от 30 тоаза височина”. Резултатите от това „голямо удобство”, ощастливило жителите на безводното селище, не закъснели. Градът, „почти безлюден, отново е бил заселен”. [3]

Кервансараят, т. е. местната странноприемница, осигурявала през 40-те години на века подслон и храна на всички отседнали в нея пътници. „Що се отнася до онези, които преспиват в кервансарая — пояснява Белон, — те задължително трябва да носят със себе си свои принадлежности, като черги, ямурлуци, бельо за спане и други необходими неща, защото в кервансарая не дават нищо друго освен една малка празна стая... Когато в кервансарая или гостилницата чорбата стане готова, който иска да получи, трябва да си занесе паница. Там дават и месо и хляб.” [4]

А откъде идели хлябът и месото и въобще за това как били снабдявани с хранителни продукти по-големите консумативни центрове, имаретите, кервансараите и др., вече стана дума по-горе. В случая специално с оглед на зърнените храни Кавала разчитала преди всичко на плодородните равнини около Драма, Зъхна, и Сяр. Именно на път от Сяр за Трикала все същият Пиер Белон със задоволство отбелязва: „Намирах се в едно много голямо поле, в равнинна страна, плодородна на жито и напоявана от канали, каквито се срещат много често по селата”. [5]

Но природата е нещо капризно и своеволно, реколтата не винаги се оказвала достатъчна, за да задоволи всички нужди, а се случвало поради недостиг на месо н зърнени храни в столицата изгладнелите и разбунтували се еничари и спахии да посягат на везирски, че и на султански глави. Затова и толкова голяма била загрижеността на централната власт да не допусне недостиг на хранителни продукти поне за Истанбул и Одрин. Върху зърнопроизводството и търговията със зърно бил установен държавен монопол и никой нямал

94
 

право под заплахата от строго наказание да продава без разрешение зърно от Румелия за Венеция например, пък дори и за Анадола.

Що се отнася до гладуващото население в другите градове на „благословената империя” извън Одрин и Истанбул, то трябвало да се оправя само, както може и доколкото може. Така жителите на гр. Маниса в Турция, точно по времето, когато посещаваме Зъхна, очевидно жестоко измъчени от продължителен глад, успели по неведоми пътища да узнаят, че именно тук, в Зъхна, в непосредствена близост до градския пазар, имало складирани зърнени храни. Те се разваляли и щели да изгният така напразно, тъй като било забранено извозването им от Румелия. Поради това раята от Маниса дръзнала да изпрати коленопреклонна молба до столицата да й бъде разрешено да изкупи за свои належащи нужди 200 истанбулски мюда жито от складираното в Зъхна зърно. Положението й изглежда действително било повече от бедствено, защото султанът се смилил и наредил, щом пристигнат капитаните на кораби Йорги и Димитър, исканите 200 мюда от зъхненското жито да им бъде предоставено срещу заплащане по текущи цени, след което да се натовари на корабите и изпрати по предназначение. [6]

В посочения документ това не е изрично обозначено, но би могло да се допусне, че извозването на зърното е станало посредством пристанището на Кавала. Още повече, че това далече не бил единственият случай, когато от града потегляли нанякъде кораби, натоварени с жито от прилежащия му обширен зърнопроизводителен район. Така например само месеци преди да пристигнем в Кавала на командуващия тамошния флот било съобщено, че Истанбул се нуждае спешно от зърнени храни. Поради това султанът му нареждал незабавно да влезе във връзка с търговците на зърно и капитаните на товарни кораби, които да превозят до столицата нужните количества. За да се предотврати някое нежелателно отклонение от маршрута или друга някоя злоупотреба, се заповядвало да бъде държана точна сметка за броя на натоварените със зърно кораби, а в столицата да бъдат своевременно изпратени сведения за имената на морските съдове и техните капитани. [7]

95
 

Околностите на Кавала били известни не само с плодородието си. Недалеч от града се намирали прочути сребърни мини, които представлявали съблазнителен за завоевателите обект още по времето, когато по думите на Мюнеджимбаши, „придвижвайки се към Серес, Лала Шахин паша... завладял крепостта Кавала и рудника за сребро, който се намирал наблизо”. [8] За същите тези мини, наричани Кастания, намиращи се на пътя между Кавала и Сяр (Серес), вече доста по-късно Пиер Белон малко разочаровано и ми-моходом отбелязва, че „произвеждат само сребро и олово, а злато понякога...” [9]

Същият пътеписец обаче е неизмеримо по-словоохотлив, когато разказва за други едни рудници — тези за добив на злато и сребро при Сидерокапса. По всичко изглежда той бил най-напред изумен от обстоятелството, че „мините Сидерокапса носят много голяма сума в злато и сребро на турския император, защото това, което великият Турчин получава всеки месец за себе си, без да се включва възнаграждението на работниците, възлиза на сумата 18 хиляди дуката на месец, а понякога на 30 хиляди...” [10] Въобще по преценката на Белон Сидерокапса било фактически нищо и никакво село, „но поради голямото количество злато и сребро, което се добива, доходите, които носи на турчина, са колкото най-големия град в цяла Турция...” [11]

Кои ли пък били работниците в рудниците на Сидерокапса, тези, които добивали, пречиствали и топели рудата и метала в пръснатите по околните планини „петстотин до шестстотин пещи” и чиито скромни възнаграждения не засягали чистия приход на султана? Според Белон общо взето рударите при Сидерокапса представлявали разнородна „сбирщина” от албанци, гърци, евреи, власи, черкези, сърби, турци и какви ли не, но авторът същевременно е категоричен, че „работниците рудари... са в по-голямата си част от българска народност”. [12] Четири десетилетия по-късно, през 1587 г., становището на Белон по този въпрос бива изцяло подкрепено от друг един пътешественик — Райнхолд Лубенау. В Сидерокапса „се намира огромен златен рудник — пише той, мини, в които турският султан е наредил българи да копаят и работят ежедневно”. [13]

Същевременно и двамата автори подчертават влия-

96
 

нието на немската терминология в областта на рудодобива специално с оглед на Сидерокапса, като го обясняват с обстоятелството, че „понеже тези рудници, както и монетарници, били разработвани първо от немски християни, българите са запазили всички немски имена за това, което може да бъде назовано в рударството и монетарството, като шмелцофен, шмелцова пещ, трайбофен, щемпел, хамер, цицанг, и освен това два потока Амерпах и Киприх, при които се намират пещите и които движат мелниците за руда”. [14]

И докато българите и останалите работници рудари сновели денонощно край пещите и рудниците, а султанът броял десетките хиляди златни дукати, които постъпвали всеки месец от този приходоизточник в хазната, населението на Сидерокапса се вълнувало и от други, далече по-маловажни проблеми. Така според документ от 4. II. 1568 г. две лица от чифлика на везира Мехмед паша, намиращ се в казата Сидерокапса, се вмъкнали в дома на някой си Хюсскн, син на Абдулах, вероятно наскоро помохамеданчен търговец на платове, и му задигнали известно количество кебе. След това твърдели, че го били купили и побързали да го препродадат на трето лице. По този повод се нареждало двамината крадци да бъдат издирени, независимо от това къде са се укрили и да се предадат на съответните полицейски служби за наказание. Следите им изглежда водели на север, към Демир хисар (Валовища, дн. гр. Сидирокастрон), поради което заповедта за залавянето им била отправена до тамошния кадия. [15]

Тръгнем ли по дирите им, не може да не спрем в Солун, град голям, „много прочут и богат” [16]. По това време жителите му били предимно евреи и мюсюлмани, но в околностите му открай време се били установили и немалък брой българи християни.

През 1547 г., подобно на Пиер Белон, ние бихме били възпрепятствувани да влезем в Солун, поради едно твърде често за ония времена бедствие — чумата. Поредната епидемия през тази година до такава степен „изтребила жителите”, че все още незасегнатите от нея били принудени в паника да „напуснат града и изоставят имуществата си”. [17]

Така или иначе чумните епидемии отминавали, а задълженията на градските жители оставали. Едно от

97
 

тях, засвидетелствувано в множество документи от XVI и XVII в., било да снабдяват със сукно местно производство или по-висококачествено вносно многочислената платена османска армия. Учудващо е колко много хиляди и милиони акчета държавни пари, събрани най-често измежду християнското население в империята под формата на данък джизие, бивали заделяни ежегодно, за да бъдат пищно стъкмени от главата до петите еничари, топчии, джебеджии, секбани, солаци — от редника до висшите военачалници. Известна представа за тази практика и за ролята на солунчани в доставките на сукно създава например приходо-разходният отчет на някой си Мустафа, „мютеферика при височайшия дворец”, на когото по едно време било възложено като на доверено лице да доставя сукно за еничарите: „Получил е всичко 17 436 488 акчета от джизието, данъка върху овцете, от предишния доставчик Мустафа, от приходите на мукатаите и от продадените парчета долнокачествено сукно. 308 593 акчета от тази сума били предадени на сегашния доставчик на сукно Ахмед Чавуш, а останалите 17 127 895 акчета изразходвал сам.

Закупил сукно от Солун по 45 акчета аршина, а от Истанбул — по 50 акчета. Количеството сукно, което недостигало, било закупено на стойност по 15 акчета. Всичко били закупени 364 767 аршина сукно на стойност 15 976 815 акчета.

Закупени са били и 7 545 аршина сукно сопраман по 120 акчета единия, което прави 750 900 акчета или общо 372 312 аршина сукно на стойност 16 727 715 акчета.

Изразходвани са били и 692 937 акчета за яки на 56 778-те души еничари, джебеджии, топчии и другите родове платена войска, а също така и за сукно сопраман, предназначено за яябашиите, бьолюкбашиите и секбаните и за чакшири на солаците. Според обичая за еничарския ага, бостанджибашията и останалите били отпуснати 33 750 акчета.

Сумата за таксата на гемиите, които превозват сукното от Солун, за носачите, пренесли го от пристанището до склада, за шивачите, за прислужващите аджемиоглани, за ремонта на склада и за кебето и въжата за опаковка на сукното възлиза на 238 930 акчета.

98
 

Всичко това общо прави 17 693 332 акчета. При тази оценка доставчикът е изразходвал 560 437 акчета повече от получената сума. Тях е взел от собствените си средства.” [18]

Проблем за градските жители през XVI в. било и собственото им изхранване. И тук в Солун в това отношение нерядко се оказвала необходима намесата на централната власт, която правела макар и невинаги успешни опити да регулира и регламентира консумацията на месо и други храни от страна на солунчани. Така в заповед от 10. II. 1568 г. се реагира по повод донесението на някой си Мехмед Чавуш, отговорен за обезпечаването на населението в Солун с месо, като се налага забрана върху съществуващата практика солунските евреи да колят безразборно годишно до 150 000 дойни овце. Нарежда се вместо овце за продоволствени нужди да се колят кози или едър рогат добитък. [19]

Грижи на градското население, а оттук и на централната власт в Истанбул, създавало пак около 1567— 1568 г. и разюзданото поведение на местните софти. Последните, обединени на групи, извършили маса престъпления, в това число и убийства. Поредната им жертва бил един човек в нападнатия от тях дом на някой си Рамазан. По този повод на солунския кадия било заповядано да се направи съответно издирване и разследване на случая, в медресетата и на други места Из града и казата, където пребивават софтиг да се изловят и затворят онези от тях, които не успеят да си осигурят поръчители и гаранти измежду местното население. Същевременно се забранявало софтите да се движат или събират заедно на групи по-многочислени от 2—3 души. Неподчинилите се на това разпореждане софти също подлежали на арест и съответно на затвор. [20]

През 60-те години на века проблеми за жителите на Солун създавало и водоснабдяването. По това време в района на новостроящата се крепост близо до Вардар капия липсвала вода и строителите й използували водата, докарвана отдалече за нуждите на вакъфа към джамията на Ибрахим паша. По този начин те нанасяли щета на вакъфа, тъй като зеленчуковите му градини били лишавани от необходимото количество вла-

99
 

га. Това положение на нещата станало причина вакъфският управител да реагира остро и да потърси съдействието пак на органите на централната власт в Истанбул. Те обаче от своя страна предпочели този път да откликнат на оплакването твърде предпазливо и наредили на солунския кадия като начало да проучи случая. Може би защото вакъфът си е вакъф, но строежът на нова крепост в Солун бил несъмнено държавна работа, на която не би следвало по никой начин да се пречи.

Въобще, отчитайки важното стратегическо разположение на Солун, органите на османската власт били склонни доста често да занимават солунския кадия не само със строежа, но и с последвалия ремонт и с оборудването на солунската крепост, с изливането на топове за защитата й и обезпечаването им с подходящ персонал. [22] Това се оказало особено актуално през 70-те години на века, когато Османска Турция се огънала пред натиска на такива могъщи навремето си морски сили като Венеция и Испания.

Разбира се, военните действия в района на Средиземноморието не можели да не дадат отражението си между другото и върху търговския трафик на особено оживеното солунско пристанище. По-различен бил и приемът, който очаквал там търговските кораби, плаващи под неприятелския за Османската империя венециански флаг. Интерес представлява в това отношение един османотурски документ от 31. XII. 1573 г. Негови копия освен до санджакбея и кадията на Солун били разпратени до органите на османската власт в Егрибоз, Морея, Инебахтъ и Авлония. Разисквал се въпросът за акостиралите в солунското и другите пристанища венециански търговски кораби. За по-сигурно платната и кормилата им били свалени и иззети от османската администрация по места. Мярката имала очевидно за цел да бъде наложен строг контрол над стоките, товарени на корабите и да се предотврати износът на зърнени и други храни за нуждите на Венецианската република. В цитирания документ изрично се посочвали онези стоки, които все пак се разрешавало да бъдат продавани на венецианските търговци, а именно — восък и няколко вида обработени кожи (гьон, сахтиян в мешин). [23]

100
 

Голямото изобилие на тези стоки, складирани в солунското пристанище, е косвено сведение за широкото развитие на животновъдството в обширния район, снабдяващ Солун с кожи. Вероятно известни заслуги в това отношение, наред със завареното българско и гръцко население, имали и относително по-многочислените в този район номади-заселници от Мала Азия, известни под името юруци.

Независимо от славата си на добри скотовъди, през 60-те — 70-те години на XVI в. юруците, поне в района около Солун, очевидно твърде често били използувани от османските власти предимно като своеобразен военен и военнопомощен резерв, за различен род строителни дейности и др. На задълженията си от този род обаче юруците откликвали по всичко изглежда с не особено голям жар и ентусиазъм. В това ни убеждават поредица от османотурски документи, общо взето сходни по съдържание, клеймящи вечните юрушки хитрости и немарливост, чрез които те се стремели да отклонят възложените им задължения.

Така в султанска заповед до кадиите в санджака Солун, „където има юруци”, издадена на 9. III. 1566 г., се нареждало на юрушките субашии да предприемат срочни мерки, за да подберат и изведат най-после от санджака юрушките дружини, определени да изпълняват военкопомощна служба вън от района на Солун. От своя страна кадиите следвало да съставят списъци на неподчипилите се и да го изпратят в столицата Истанбул с цел да бъдат наказани виновните за възникналите безредици и смутове. [24] Юрушките субашии изглежда открай време се чувствували безсилни да при-учат към подчинение зачислените им оджаци, тъй като още през предишната 1565 г. се опаквали, че юруците в района на Солун отказвали да се подчинят на свещената заповед, която им повелявала да работят на водопроводите и пренебрегвали задълженията си. [25]

Разпорежданията от този род не секнали и през следващите години. В един такъв документ например изрично се упоменава, че общо 552-ма души солунски юруци и татари от санджака Тирхала били определени да изпълняват караулна служба и по-точно — да охраняват крепостта Инебахтъ. Нареждало се споменатите юруци и татари по възможно най-бързия начин, „съ-

101
 

гласно обичая и кануна”, заедно със своите черибашии и като вземат със себе си припаси за половин година, да заминат за местоназначението си. Аналогична заповед била изпратена по същото време и до субашия-та на 94-ма овчеполски юруци, определени да охраняват Ая Мавра и субашията на 323-ма юруци от Макри дагъ, на които пък било наредено да пазят крепостта Нарда. [26]

Не изненадва много със съдържанието си, тъй като е напълно в духа на посочените по-горе султански разпореждания, и една заповед от 5. III. — 3. IV. 1573 г., връчена на тогавашния субашия на солунските юруци — някой си Ферхад. Според нея част от солунските юруци следвало по това време да замине на служба в крепостта Ая Мазра, а друга — да остане на място в Солун като има грижата за ремонта на солунската крепост. [27]

Тук му е може би мястото да си зададем въпроса, колко все пак на брой били юруците, които останали да живеят и занапред из българските и съседните им земи, тъй като именно тези организирани на полувоенна основа в оджаци от по 25 души пастири — скотовъди се считали за основен компонент в предприетата от завоевателите колонизация. И какъв бил фактически съставът на юрушките оджаци?

Известни възможности за отговор на първия от тези два въпроса дава султанско разпореждане вече от следващото XVII столетие, според което измежду юруците за военна служба следвало да се наберат по кази както следва:

От каза Правище (с център дн. с. Елефтеруполис, ном Кавала, Гърция) — 200 души юруци;
От каза Драма (с център дн. гр. Драма в Гърция) — 300 души юруци;
От каза Гюмюрджина (с център гр. Гюмюрджина, дн. гр. Комотини в Гърция) — 300 души юруци;
От каза Йенидже-и султан йери — 200 души юруци;
От каза Неврокоп (с център дн. гр. Гоце Делчев) — 200 души юруци;
От каза Сироз (с център гр. Сяр, дн. Серес, Гърция) — 100 души юруци;
От каза Зъхна (Зиляхово, дн. с. Неа Зихна, ном Серес, Гърция) — 100 души юруци;
102
 
От каза Чъглайък (с център с. Чайлик, дн. с. Дипотамон, ном Драма, Гърция) — 200 души юруци;
От каза Филибе и Караджа даг (с център дн. гр. Пловдив заедно с нахия северно от Пловдив, обхващаща Сърнена гора и района южно от нея) — 500 души юруци;
От каза Йенидже-и Карасу (с център дн. с. Генисея, ном Ксанти, Гърция) — 200 души юруци;
От каза Дойран (с център дн. гр. Стари Дойран в Югославия) — 100 души юруци;
От каза Кара даг (в района на Круша планина, дн. в Гърция) — 100 души юруци;
От каза Берекетлу (с център дн. с. Датон, ном Кавала, Гърция) — 450 души юруци;
От каза Узунджа абад (с център дн. с. Узунджово, Хасковски окр.) — 200 души юруци;
От каза Тимур хисар (с център Демир хисар, Валовища, дн. гр. Сидирокастрон, Гърция) — 50 души юруци. [28]


Касае се следователно за мобилизирането общо на 3 200 годни за бой юруци с изричното указание, че това са необходими бройки извън редовно и предварително набраните юруци ешкинджии и мюселеми. В случай, че изискванията на султанските заповеди били съобразени с реалните възможности на юрушките оджа-ци да осигурят допълнително тези 3 200 годни за военна служба юруци, което е доста съмнително, тази цифра в общи линии все пак би кореспондирала с твърдението на Пол Рико от приблизително същото време относно броя на юруците в Румелия. Според него в цяла Румелия те наброявали по това време цифром и словом 1 294 семейства. [29]

Въобще с посочените цифрови данни се потвърждава още веднъж установилото се вече мнение за общо взето ограничения брой юруци, заселени в българските и някои от съседните им земи. Така ако се изхожда от добре известната структура и численост на юрушките оджаци и съотношението между броя на ешкинджиите и ямаците в тях, би могло да се предположи, че посочените по-горе райони извън изискваните 3 200 души годни за бой юруци, обитавали не повече от още 800 души ешкинджии и мюселеми. Това ще рече, че общият брой на възрастните и достигнали пълнолетие мъже в тях едва ли надхвърлят 4 000 души.

103
 

И така, очевидно е при това положение, че юруците през XVI и XVII в. съставлявали един немногочислен елемент сред населението на българските земи с по-нататъшна тенденция към ограничаване на броя им. При това па практика се оказало, че цифрите, с които боравят властите и които бяха приведени по-горе, са силно завишени и не отговарят на действителните. Защото пак според османотурски документ от същото това време, не били рядкост селата, считани за юрушки, в които вече години не можел да се намери и един единствен юрук. [30]

Не случайно сам султан Сюлейман I нарежда, а това вече има пряко отношение към отговора на втория от интересуващите ни в случая въпроси, силно оределите юрушки сджаци да се попълват между другото с освободени роби и „преминали към правата вяра синове на Абдулах”, т. е. повопомюсюлманчени лица. [31] Затова и около 1543 г. вече повече от 1/5 от състава на юрушките оджаци фактически съставляват новопомохамеданчени местни жители и освободените роби. [32] Такива били например „юруците” Хасан, син на Михал от с. Бешевли (Кирково), Шуменска нахия, Хазър, син на Михал от с. Джелядже (неуст.), Донрул, син на Йован от с. Касапли (Дибич), Шуменска нахия, Хасан Янош, син на Абдулах от с. Давулджак (Гусла, Шуменски окр.), Томас, освободен роб на Курд Факъх от с. Курд Факъх (неуст.), нахия Добруджа, Иса, син на Михал от с. Юрюклер (Становец), Шуменска нахия, Михал, освободен роб на Ювеис от с. Юч орман (Тригорци, Толбухински окр.) и др. [33]

До интересни изводи води анализът на имената на юруците село по село. Така например през 1543 г. в с. Касапли, Шуменско били зарегистрирани 19 юруци. От тях четирима са с християнски презимена и са без съмнение първо поколение помохамеданчени лица, а именно: Донрул, син на Йован, Мюрювет, брат на същия, Исхак, син на Михаил и Рамадан, син на Лол (Лул). Още един измежду останалите е „син на Абдулах” — Ширмерд, син на Абдулах. Трима са освободените роби: Илияс, освободен роб на Синан, Илияс, освободен роб на Фатма и Ибрахим, освободен роб на Юсуф. Подобно е положението в с. Копузджи (Падина), Провадийско, където измежду общо 26 юруци четири-

104
 

ма са „синове на Абдулах” и пет са освободени роби и т. н. [34]

Към тях бихме могли да прибавим и имената на Исмаил, син на Добри от с. Атанас в нахията Хатунили, Драган, освободен роб на Халил от с. Йегит в нахията Филибе (неуст. Пловдивско). Карагьоз, син на Абдулах от с. Таусли, Ямболско, Махмуд, син на Дели Яни от с. Козихова, Русокастренско, Саръджа, син на Димо от с. Ченгене, Айтоско, Муса, син на Абдулах от с. Чорапли, Пловдивско. Али, син на Исраил от с. Ине Вели, Къзълагачко, Ибрахим, син на Кастернос (Касринос?) от гр. Ямбол, поръчителят, син на Абдулах от с. Узун къръ, нахия Филибе (дн. с. Дълго поле, Пловдивски окр.), Стефан, брат на Табтък от с. Кондофре, Радомирско (дн. с. Кондофрей, Пернишки окр.) [35] и на още други подобни „юруци”, които ще срещнем може би и по-нататък по пътя си към Йенидже-и Вардар, Скопие, Охрид, Щип, Куманово, Кратово...


[Previous] [Next]
[Back to Index]



БЕЛЕЖКИ

1. ВА, М. д. 12, с. 111, д. 239.

2. НБКМ — Ориент, отд., ф. 43, а. е. 4, л. 1—6.

3. ЦВЕТКОВА, Б.. Френски пътеписи .., с. 98.

4. Пак там, 99—100.

5. Пак там, с. 98.

6. ВА, М. д. 6, д. 1382.

7. Пак там, М. д. 43, с. 277, д. 520.

8. МАТКОВСКИ, Ал. и К. Аручи. Македониjа во хрониката Zahaif ulahbar од Мунеуимбаши. — Историjа, Скопjе, 1981, № 2, с. 237.

9. ЦВЕТКОВА, Б. Френски пътеписи..., с. 98.

10. Пак там, с. 97.

11. Пак там, с. 95.

12. Пак там 96—97.

13. ЙОНОВ, М. Немски и австрийски пътеписи..., с. 468.

14. Пак там.

15. ВА, М. д. 7, с. 276, д. 782.

16. ЦВЕТКОВА, Б. Френски пътеписи..., С. 95.

17. Пак там.

18. НБКМ — Ориент, отд., НПТА XVII 3/71.

19. ВА, М. д. 7, с. 294, д. 834.

20. Пак там, с. 159, д. 413.

21. Пак там, М. д. 6, с. 359, Д. 777.

22. Вж. напр. ВА, М. д. 21, с. 237, д. 570; М. д. 22, д. 186.

23. Пак там, М. д. 22, с. 323, д. 473.

24. Пак там, М. д. 5, с. 424, д. 1127.

25. Пак там, М. д. 6, с. 468, д. 1014.

26. Пак там, М. д. 12, с. 562, д. 1073.

27. Пак там, М. д. 22, д. 34.

28. Пак там, Sikayet defteri 10, 126 V, с. 87, д. II; с. 177, д. I с. 191, д. II.

29. РИКО, Пол. Сегашно състояние на Османската империя (1666 г.) и на Гръцката църква (1678 г.). Предг., подбор, прев. от англ. и бел. М. Киселинчева (под печат).

30. ВА, Sikayet defteri 10, Д. IV.

31. ПО следите на насилието..., 24—25. Срв. ТУРСКИ извори за историята на правото в българските земи. Т. 1. С., 1961, с. 307.

32. ДИМИТРОВ, Стр. За юрюшката организация и ролята й в етноасимилаторските процеси. — Векове, 1982, № 1—2. с. 40.

33. Пак там.

34. Пак там, с. 41.

35. ГРОЗДАНОВА, Е. Към въпроса за юруците в българските и някои от съседните им земи през XV—XVIII в. — Векове, 1984, № 4, с. 28.