Българите в най-източната част на Балканския полуостров - Източна Тракия
Димитър Войников
 
40. Потушаване на въстанието и преминаване на четите и населението в България
 

До въстанието турците постоянно поддържали значителен контингент от войска и жандармерия в Малкотърновския революционен район. В град Малко Търново имало граничен пехотен полк, а в големите български села Граматиково и Дерекьой, както и в малките градове Василико, Малък Самоков и Инджекьой - пехотни табури ( дружини ), подпомагани от леко подвижни конни отделения. В заставите край границата също имало разположени пехотни табури, а в почти всички останали села - малки жандармерийски отряди от по петдесет-сто души. Въпреки това революционното движение в Малкотърновския район било най-силно.

Когато въстанието избухнало, по-малките турски войскови части били нападнати и прогонени. Повечето от войниците отстъпили в пълен безпорядък и обезумели от ужас се присъединили към големите гарнизони в Малко Търново и Лозенград, а някои блуждаели из планината и по-късно се отправили към нейните южни поли, където имало турски села. Изключение направил табурът в село Граматиково, който след сражението с голям шум и бойкост заминал и също се присъединил към малкотърновския гарнизон. Така цялата територия на Преображенското въстание била прочистена от турска войска, която дала много убити и ранени.

След това настъпило спокойствие, което просъществувало цели двадесет и четири дни. Историографът на Македоно-Одринското революционно движение Христо Силянов нарекъл този период от Преображенското въстание “Странджанска република”.

Читателят навярно си спомня предложението на капитан Стамат Икономов да бъде нападнат турският гарнизон в Малко Търново още в началото, при обявяването на въстанието. Тогава другите двама членове на Боевото тяло, Михаил Герджиков и Лазар Маджаров, се противопоставили и предложението било изоставено. Когато обаче изминали повече от петнадесет дни от началото на въстанието и турците не предприели нищо за потушаването му, а четите бездействали и започнали да се забелязват признаци на разложение, Михаил Герджиков изненадващо направил същото предложение от свое име. Той дори възнегодувал срещу двамата си другари от Боевото тяло - капитан Икономов и Лазар Маджаров, които не само не приели това, според тях, закъсняло предложение, но и отказали да размишляват по него. Герджиков е написал това в спомените си, а по време на въстанието го е споделил с някои видни въстаници като Георги Калоянов, Димитър Ташев и Лефтер Мечев. На мен ми го разказаха Калоянов и Ташев. Герджиков им съобщил и печалния факт, че се опитал да вдигне “по тревога” една от най-бойките и храбри чети, но войводата, старият горянин Стоян Камилски, и четниците го посрещнали с безразличие.

Малко по-късно Герджиков отново настоял пред Боевото тяло да се организира от всички чети, които бездействали, една голяма сборна чета и да се нападне гарнизона в Малко Търново. Капитан Икономов отговорил, че това е трябвало да стане още в началото на въстанието, защото според него още първата пушка е трябвало да гръмне в Малко Търново.

В книгата си “Спомени от Странджа” Христо Силянов съвсем кратко и някак си между другото казва, че Икономов е имал право да нападне и евентуално да превземе Малкотърновския гарнизон в началото на въстанието. Той признава, че ако това е било направено, ефектът от подвига и резултатът щели да бъдат други.

Сега обаче положението било коренно различно и затова Икономов предложил друго - въстаниците да се подготвят за отбрана, а членовете на Боевото тяло да застанат начело на три големи сборни чети и да заемат онези невралгични пунктове, през които със сигурност се знае, че турците ще настъпят за потушаване на въстанието.

--------------------------------------------------------------------------------------------

Още преди да избухне въстанието, на всеки един от участниците в него - членове на Боевото тяло, войводи, четници и народ - било ясно как ще завърши всичко това. Не било нужно да се правят кой знае какви стратегически анализи, за да се предвиди, че турците ще окупират въстаналата територия, ще я ограбят, опожарят и ще избият колкото се може повече българско население.

Следователно, какво трябвало да се направи, за да бъдат спасени поне хората? Отговорът бил един - бягство в България. Но как? Малцина имали ясна представа как може да стане това, защото се очаквало бежанците, които щели да се съберат в дебрите на Странджа, да бъдат повече от двадесет хиляди души, при това жени, деца и немощни старци. Не било лесно тези хора да стигнат до границата по планинските кози пътеки и да я преминат.

В края на краищата надделяло схващането, че населението от въстаналите села трябва да се отведе на сигурни места и само ако няма друг изход - да премине в България. Всеки войвода трябвало да вземе решение по този въпрос, в зависимост от това какъв е изходът от борбата в неговия участък.

Ето как постъпили в Трети бунархисарски революционен район, където командвал капитан Стамат Икономов. След сражението за Инджекьой, Икономов свикал воеводски съвет, на който решили населението от град Бунархисар и полските села Яна, Колибите, Сатъкьой и Чонгара да остане по местата си, тъй като не е участвало масово във въстанието и било далече от военните действия. Българите от Серген също не били застрашени, тъй като били размесени с турци и гърци, а и в това село се издигал сараят на старинния феодално-спахийски род на Фадул бей. За селата Пенека и Ятрос още не се знаел изходът от борбата, която водел Тодор Шишманов. Едно от най-застрашените села вероятно щяло да се окаже Рум беглий, първо, защото било съвсем близо до Инджекьой, където се водило най-голямото сражение в Преображенското въстание, и второ, защото се знаело, че това село след Керемидчиолувата афера става център на Трети революционен район. И най-накрая, не било никаква тайна, че турците никак не обичали нашето село, защото било чисто българско, заможно и там се кръстосвали всички странджански направления. Затова те със сигурност щели да се възползват от случая, който им се предоставял, за да унищожат завинаги Рум беглий.

В първата нощ след сражението с турската войска в Инджекьой, в родното ми село Рум беглий пристигнаха войводата на селската смъртна дружина Георги Калоянов, баща ми Георги Войников и още четирима четници. Започнаха се разговори между въстаниците и старите хора, които бяха останали в селото. Старите, сред които се открояваше моят дядо Войник, настояваха населението да не напуска селото, а да се опре на заслужилата турска фамилия, възглавявана от влиятелния Фадул бей. Войводата Георги Калоянов и въстаниците смятаха, че селото е силно компрометирано пред турската власт и дори Фадул бей няма да може да го спаси. Те предлагаха да изведат хората в планината и оттам, в зависимост от обстановката и заедно с другите бежанци да се реши накъде трябва да се върви.

Накрая надделяха старите и хората останаха в селото. Напуснаха го само някои мъже и жени, но не цели семейства.

-------------------------------------------------------------------------------------------

Защо турците не са пристъпили към потушаване на въстанието веднага, а се забавили с двадесет и четири дни? Някои дават любопитни и същевременно доста наивни отговори на този въпрос. Например: турците се страхували от усложнения и затова изчаквали развитието на събитията, за да избегнат евентуална война; руската военноморска ескадра, която на 6-и август осветила Странджанските върхове, все още се намирала в района; потушаването на въстанието се забавило, за да се даде възможност на повече българи да напуснат Тракия и така да се върви към упорито преследваната цел - обезбългаряване на областта.

Странджанската република просъществувала двадесет-двадесет и пет дни, след което турците настъпили с учудващо голяма военна сила за потушаване на Преображенското въстание. Две големи военни съединения, в които влизали войски от Родостенския, Чорленския, Истанбулския гарнизон, а може би и от някои анадолски гарнизони, били стоварени на гарите Черкезкьой и Люлебургас. Към тях се присъединили, макар и малочислени, отряди от Лозенградския и Одринския гарнизон.

Друго голямо военно съединение извършило морски десант на странджанското черноморско крайбрежие. Тези войски пристигнали от Цариград с кораби, които дебаркирали в пристанищата Мидия, Енияда и Василико. Местни жители от Василико и Ахтопол са ми разказвали, че корабите били търговски и били водени от малки пилотни катери, чиито екипажи познавали много добре крайбрежието.

Цялата тази армия се командвала от изтъкнати военачалници, включително и именития Шукри паша, който по-късно, през Балканската война, командваше Одринската крепост.

 Войската, която била стоварена на гара Черкезкьой, се разгънала във верига и през малкия град Сарай се отправила на север към Странджа планина. Първото въстанало село, което срещнала тази верига, било Пенека, където вече знаем, че турската власт, като заловила войводата Тодор Шишманов, без чужда помощ успяла да се справи с въстанието. Следващото малко село Ятрос било свързано с Пенека и турците го подминали, без да се занимават с него. Турската бойна верига навлязла в Странджа планина като прострелвала гората с планинска артилерия и непрекъсната пушечна стрелба. По-нататък на пътя на турците се изпречили селото-паланка Серген и градчето Малък Самоков, в които живеели и гърци и поради това участието им във въстанието било слабо. Тези селища от Визенска околия не били опожарени.

Турската войска, която била стоварена на гара Люлебургас, също се разгънала във верига, полазила по двата бряга на река Караачдере и спряла за двудневна почивка в нашето село Рум беглий. Тук тя се концентрирала, преустроила и през дефилетата също се отправила към централна Странджа планина.

Моят детски спомен за това събитие е свързан с най-голямо и шумно зрелище - непрекъснато движение на войскови части, стрелба на артилерията и най-вече шум и музика. По-късно разбрах, че във всичко това е имало относителен ред, защото намесата на фамилията Фадул бей спасила селото. Един ден преди да пристигне войската, в Рум беглий дошъл най-младият от фамилията - Бекир бей, облечен в живописна униформа. Той останал в селото, докато в него имало войска. Години след това, вече възрастните очевидци разправяха, че Бекир бей през всичкото време стоял неотлъчно в щаба на отряда. И това спасило Рум беглий. Запазена била цялата жива стока - овце, говеда, коне; реколтата, която все още не била напълно прибрана от полето, дори лозята, където гроздето било вече узряло.

В състава на войските, стоварени на ж.п. гарите Черкезкьой и Люлебургас, влизали цели полкове, които се съединили при втория по височина планински връх в Странджа - Караманбаир - и образували непрекъсната шестдесет километрова бойна верига с лице на северозапад към българо-турската граница. Единият фланг опирал на Черноморския бряг - пристанището Енияда, а другият стигал до село Рум беглий в южните поли на Странджа.

И така, това огромно войсково съединение взело северозападна посока и настъпило към централната част на планината. В тила на веригата останали селата Пенека, Ятрос, Серген, град Малък Самоков и Рум беглий, които по различни причини останали незасегнати и българското население в тях не ги напуснало. Но от тук нататък започвала въстаналата Малкотърновска околия. Цялото българско население на северозапад от турската бойна верига до границата било жизнено застрашено от турското настъпление. Поради това българите от селата Блаца, Пиргополу, Маджура, Резово, Вургари, Мързово, Граматиково, Визица, Гьоктепе, Калово, Сармашик, Заберново, Маглаикьой, Паспалово, Галово, Велика, Курудере, Кладара, Цикнихор, Горна и Долна Камила, Стоилово, т.е. всички от Първи и малка част от Трети революционен район, преминали в България. Границата преминали и младите хора от Малко Търново като в града останали само възрастните жители. Българското население от Малкотърновския революционен район имало на разположение около двадесет дни, за да организира своята самозащита и евентуално бягство. Със сигурност се смята, че ако тези българи не бяха преминали границата, турският ятаган нямаше да ги пощади, защото това бяха компактните български маси в Странджа планина.

Турската военна сила потушавала Преображенското въстание, без да пести бойните припаси. Артилерийска и пушечна стрелба се чувала денонощно, а небесата били затъмнени от димящите опожарени села. Нещо обичайно в такива случаи било след войската да върви башибозук. Този башибозук се отдал на грабеж и превърнал българските села в пепелища. Тук-таме останали незасегнати къщи, които пожарът случайно пощадил.

По сведения на местни жители от Василико, турският отряд, който дошъл по море, не тръгнал към планината, а заел морския бряг от град Ахтопол до Атлиманския залив, където до днешното курортно село Китен минавала българо-турската граница. Само един табур от този отряд се устроил на лагер при най-близкия турски граничен пост, разрушен от въстаниците. Тук се настанил щабът на военното съединение. По-късно турците възстановиха този граничен пост и го нарекоха “Хуриет калеси”.

Флотилията от търговски кораби, които докарали войската, отпътувала обратно за Цариград, с изключение само един неголям военен кораб, който придружавал флотилията и който бил тежко въоръжен с разнокалибрени оръдия. Той хвърлил котва в турски води край Атлиманския залив.

В Лозенградския район, който бил почти изваден от общата подготовка за въстанието поради Керемидчиолувата афера, турските стратези подходили различно. Те възложили потушаването на въстанието на местните жандармерийски части от големите административни центрове Лозенград и Одрин. Това били полицейски части, пряко отговорни за реда и спокойствието в държавата. Тези усмирители се чувствали лично засегнати от Преображенското въстание и проявили особено старание при потушаването му. Жандармерийските части от Лозенград и Одрин били озлобени, брутални и извършили най-големи злочинства. Освен това четите не могли да организират защитата на въстаналото население и да дадат отпор, както това станало в другите два района. Затова, освен грабежите и пожарищата, тук, в Лозенградски революционен район, имало и повече човешки жертви.

Застрашеното българско население от Лозенградския район се насочило към граничния пункт Аланкайряк и неговата околност, а една част се отправила на северозапад, към село Факия. Този път до границата е по-къс, но по-труден, тъй като турските села зачестяват и затова жертвите били много.

-----------------------------------------------------------------------------------------

Турската войска обходила от всички страни въстаналата територия на Малкотърновския и Бунархисарския район. При тоя обход обаче турците разбрали, че между тяхната верига и оттеглящото се към границата българско население има здрава защитна система, осигурявана от въстаническите чети. Така че бързото и шумно турско настъпление, което първоначално приличало по-скоро на демонстрация, бързо стихнало. Турците станали по-бавни и осторожни. Опитали се да подвият фланговете си напред с явното намерение да сключат обсаден кръг около четите и бежанците. Това обаче не им се удало, защото левият фланг се натъкнал на твърдата и енергична съпротива на четите, командвани лично от капитан Икономов, а за десния се явило едно неудобство от съвършено различно естество - политическо.

Десният фланг на турската бойна верига се съединил с табура от дебаркиралия във Василико военен отряд, който бил заел граничния пост, наречен по-късно “Хуриет калеси”. Тази военна сила, с подкрепата на дългобойната корабна артилерия, можела да настъпи на запад, към следващия граничен пост “Мусакьой”.

Но “Мусакьой” бил надвиснал над граничното българско село Аланкайряк ( Ясна поляна ), което в периода 1895-1903 г. било входно-изходния граничен пункт на революционното движение. А в Аланкайряк, което е само на един километър от границата, в този момент се намирали кореспондентите на големите европейски вестници, акредитирани в София, за което турците не можели да не държат сметка. Заслуга за това имал родоначалникът на българския ежедневен печат Ст. С. Шангов. Той, като пръв и виден журналист от онова време, поканил чуждестранните си колеги в Аланкайряк и те веднага се отзовали.

Освен това, когато започнала турската офанзива за потушаване на Преображенското въстание, европейските дипломати в Бургас ( много европейски държави имали среден ранг консулства в този град ), включително и турският вицеконсул, веднага пристигнали в пограничното село. Присъствието на кореспонденти и консули в Аланкайряк и четническата съпротива респектирали турската усмирителна жестокост в Малкотърновски и Бунархисарски район, но не и грабежите и пожарищата. Дни и нощи над Странджа светело и се издигали стълбове дим. Горели българските села на територията на Преображенското въстание.

------------------------------------------------------------------------------------

Ето че неизбежното дошло. Първо се чули слухове, че на големите източнотракийски гари Черкезкьой и Люлебургас, както и по черноморските пристанища, пристига войска. После от юг и югоизток се дочуло буботенето на артилерийска и пушечна стрелба. И тогава погледите на всички - народ, четници, войводи... неволно се обърнали към неразговорчивия бивш офицер, преждевременно наречен запасен, капитан Стамат Икономов. И от него зачакали отговор на съдбовния въпрос: какво да се предприеме, за да се спаси живота на българското население.

Самото поведение на капитан Икономов давало надежди. Докато всички коментирали създаденото положение, той безспирно с карта и бинокъл в ръка кръстосвал Странджа и оглеждал нейните долини, върхари и най-вече пътища. Стамат Икономов познавал добре планината, защото бил роден тук и тук минали детството и юношеството му.

Бившите подофицери от българската армия, които Михаил Герджиков довел със себе си от България, първи проумели какво се иска в тоя върховен момент. Тези военни, които сега били войводи, изоставили дотогавашните си отношения и въвели дисциплина. Когато се обръщали към Икономова, започнали да заемат войнишки стоеж и го титулували “господин капитан”. Подофицерите делово изпълнявали нарежданията на капитана и настойчиво въвели йерархия. Това поведение било възприето и от последния въоръжен четник.

Всички тези привидно външни прояви постепенно довели до някакъв ред и дисциплина и най-главното - постигнало се единно командване, което липсвало от самото начало на въстанието. Сега всички се почувствали част от едно единно, боеспособно тяло. И когато върховният момент настъпил, негласно провъзгласеният за командващ капитан Икономов свикал съвещание, което приличало по-скоро на военен съвет. Капитан Икономов изложил своя план за защита на застрашеното тракийско население, което трябвало да премине в България. Планът бил прост, изпълним, войнишки.

Икономов направил кратко встъпление, в което обрисувал турчина като гражданин, войник и завоевател. Командващият познавал до съвършенство военната история и посочил примери, от които се виждало, че турчинът е храбър и владее военното изкуство. Но, заявил капитан Икономов, от момента на стъпването си на Галиполския полуостров в началото на ХІV век до ден-днешен, турците, като народ първобитен и нецивилизован, винаги са били крайно жестоки! И веднага посочил като примери потушаването на Средногорското въстание и арменското клане.

На нас, продължил капитанът, се падна жестокият жребий да спасяваме живота на въстаналото население в Преображенското въстание. Нека застанем на бойните си постове срещу лицето на врага така, че той да почувства и разбере, че зад гърба на жените, децата и старците се движат в ариергарден бой въоръжените части на Преображенското въстание. Не направим ли това, заключил капитан Икономов, турците, верни на своя вроден жесток нрав, ще превърнат беззащитните бежанци в кървава човешка маса.

Капитан Икономов свършил патриотичната си реч и хвърлил поглед върху събранието, за да види как се приемат думите му. Чули се одобрителни гласове, а всички войводи застанали мирно и отдали чест. След това предложеният от капитан Икономов боен план бил одобрен и всички заминали по местата си, за да изпълнят заповедите на своя командир.

Това организирано и добре охранявано отстъпление на бежанците дало резултати. Темпът на турското настъпление намалял до минимум, а артилерийската стрелба, която доскоро оглушавала планината, спряла. Само тук-таме се чували отделни пушечни изстрели. Турците грижливо отбягвали схватките с четите, охраняващи бежанската колона. Те започнали да заемат границата още преди всички бежанци да са я преминали. Въпреки това четите с оръжие в ръка осигурили свободни терени между турските гранични постове за преминаване. В отделни случаи войници, които успели да се окопаят, стреляли от окопите, но не предприемали нападения срещу четите и бежанците.

Така двадесет хиляди застрашени от смъртна опасност българи от Източна Тракия преминали турско-българската граница. Турците проявили умереност, но не поради държавническа снизходителност или хуманност, а защото били заставени от четите на Преображенското въстание и общественото мнение в Европа.

-------------------------------------------------------------------------------------------

Всичко, което разказах дотук, съм чул от баща ми Георги Войников, който в тежките дни на отстъплението, докато бежанците и четите се движели към България, е бил неотлъчно до капитан Икономов по негово желание. А сега ще добавя и края на трагедията.

Полковник Р. Чилингиров бил полкови лекар на Двадесет и четвърти пехотен полк, който бил на гарнизон в Бургас. Тоя град в началото на ХХ век имал крайно нездравословен климат и командването на полка установило практиката той да излиза през лятото на лагер в прохладните и относително по-здравословни горски терени на северна Странджа планина, недалеч от границата с Турция.

Така че през лятото на 1903 г., когато на турска територия бушувало Преображенското въстание, полкът пак бил там и полковник Чилингиров станал непосредствен свидетел на събитията край границата. Когато двадесет години по-късно полковник Чилингиров лично ми разказваше тези спомени, забелязвах как бръчките по лицето му ставаха по-дълбоки.

С разрешение на командването Р. Чилингиров вдигнал цялата санитарна организация на полка - фелдшери, санитари, медикаменти, линейки, палатки, носилки и др. и слязъл на самата граница, където преминавали бежанците. “Заловихме се”, казваше той, “да помогнем колкото можем”. В най-близките до границата села установили санитарни пунктове. Много от болните били поставени на болничен режим, доколкото условията позволявали. Навсякъде полковник Чилингиров инструктирал фелдшерите, които оставали при болните, и непрекъснато сновял по протежение на границата, където пристигали нови и нови бежанци. Най-много имало при пункта Аланкайряк, където преминавали с хиляди. Полковник Чилингиров започнал и евакуацията на по-здравите във вътрешността на страната.

Чилингиров ми разказа за какви ли не страдания на бежанците от Тракия. Например една бременна жена почти на крака сполучливо се освободила от бременността си. Качили родилката на магаре и така преминала границата. Имало много случаи на помятане, защото скромните и срамежливи източнотракийски жени си мълчали, като виждали, че лекарят и целият помощен персонал е само от мъже. Като разбрал това, д-р Чилингиров издал заповед всички бременни, особено в напреднала бременност, да се явят при него за преглед и лечение.

Щастлив от изпълнения лекарски, граждански и патриотичен дълг, Р. Чилингиров казваше: “Като военен лекар никога не ми е минавало през ума, че ще се наложи да бъда и гинеколог”.

На друго място в изложението съобщих, че на цялата територия на Преображенското въстание имало един-единствен медицински фелдшер. Докато били все още на турска територия, ранените четници се лекували кой както може или просто не се лекували. Затова, когато преминали границата, имало много четници с инфектирани и гнойни рани и се наложили ампутации. Особено много заболявания имало сред децата, поради глада и лошото хранене, а за старите хора почти не оставало време.

В началото на месец септември 1903 г. всички българи от въстаналата територия, чийто живот бил застрашен, преминали в България заедно с четите.

--------------------------------------------------------------------------------------

Преображенското въстание било безогледно и жестоко потушено чрез огромна по мащаб операция за онова време, командвана от популярния турски пълководец Шукри паша, който настъпил с четиридесет хилядна армия, включваща всички родове оръжие.

През септември 1903 г. турците направили явен опит да унищожат българщината в Източна Тракия, за разлика от Македония, където само се опитали да смажат бунтовния борчески дух на македонските българи, но ги оставили в Родината им като лоялни турски граждани. Според Хр. Силянов, територията, фактически обхваната от Преображенското въстание, била далеч по-малка от територията на македонското въстание, подготовката на бойците била по-лоша, а участието – по-малобройно, но... жертвите били повече.

Самите турци признаваха, че Преображенското въстание е знаменателно за тях, поради опасната му близост до столицата Цариград и твърдяха, че подобно нещо никой друг подвластен народ не бе успял да направи.

Българският историк Иван Орманджиев в продължение на десетки години издирваше живите участници в тези събития и записваше техните спомени. Той упорито проучваше и изследваше огромно количество документи от частни архиви, библиотеки, вестници и съчинения.

Орманджиев публикува резултатите от своя многогодишен труд в книгата си “Нова и най-нова история на българския народ”. На страница 513 той пише: убити българи в Преображенската епопея - 2 565 души; 66 опожарени или полуопожарени български села и 20 000 души преминали в България като бежанци.

Моето убеждение е, че данните, които Орманджиев изнася, са достоверни, защото има и други, написани произволно и безотговорно от несведущи автори.


[Previous] [Next]
[Back to Index]