39. Преображенското въстание
 

В полунощ на 5-и срещу 6-и август 1903 г. пламнало Преображенското въстание. По най-високите странджански върхове Голяма, Малка Махияда и Караманбаир се кръстосали отблясъците от пожарищата в Лозенградското поле. Започнала атаката срещу обектите, които били предварително набелязани.

Михаил Герджиков със сборна чета трябвало да нападне черноморското пристанище Енияда, но предпочел друг важен приморски пункт – Василико, където турците също можели да се опитат да дебаркират. Четата била комплектувана от смъртните дружини на селата Кладара, Вургари, Мързово ( Кондолово ) и от една група македонски кюмюрджии ( въглищари ), дошли от далечно Битолско, за да припечелят с най-тежък труд твърда кора хляб за себе си и семействата си [*]. Четата, която сега се наричала отряд, брояла към сто и тридесет души, от които двадесет и пет модерно въоръжени с манлихери, а останалите - с кримки.

Обектите за нападение в град Василико били два: казармата, където имало табур редовна войска и хюкюмата ( правителственият дом ), където били всички служби на турския казаалийски ( околийски ) център. Герджиков с около сто души селяни от смъртните дружини нападнал казармата. Българските въстаници били лошо обучени и още по-лошо въоръжени, пък и не познавали дисциплината. Въпреки това се биели с голям ентусиазъм, но така хаотично, че дали много жертви. Загубите сред турските войници и гражданското население били по-малки, защото мнозина успели да избягат по суша и по море.

Хюкюматът бил нападнат от Христо Силянов с петнадесет обучени четници и още толкова селяни-кримкари ( въоръжени с пушки кримки ) [**]. Аз познавах подробно хюкюмата. Това беше огромна за времето си сграда с много и разнообразни поделения, в които се помещаваха всички служби на един тогавашен турски околийски център. А имаше и крила за жилища на чиновниците. По време на нападението на четата на Силянов, приземният партерен етаж бил казарма за жандармерията и полицията, а по-горните етажи - канцеларии на учрежденията. Самото здание се намираше на морския бряг и затова не било трудно за турците да се спуснат през задния вход до брега, където имало закотвени малки кораби и гребни лодки. Те открили огън срещу въстаниците, оттеглили се в морето и невредими се отправили към Цариград.

В хюкюмата били пленени четирима турци, които завеждали околийски служби и квартирували там: един морски офицер от търговската флота; млад подпоручик, който командвал войниците от жандармерията, повечето от които успели да се изплъзнат; началникът на карантинната служба и началникът на телеграфопощенската станция. Те били отведени вън от града при Герджиков. При войводата дошла и една група местни гръцки първенци, които искали да се представят, да се ориентират и да получат нареждания какво да правят по-нататък. Герджиков посрещнал с непристорена любезност всички.

Първо се срещнал с пленниците и, понеже не знаел турски, попитал дали някой от турците говори чужд език. Оказало се, че морският офицер говорел сносно френски и на тоя език се повел разговорът. Герджиков заявил на пленниците, че щом не са участвали в сражението са свободни да заминат, където пожелаят. Те обаче се възпротивили и тъй като се намирали “на въстаническа територия” пожелали да останат във Василико, докато не се установи надлежния ред и си заминат за Турция. Но понеже не се знаело кога и как ще стане това, по-късно пленниците, заедно с ранени четници, били изпратени на коне в България. Щом пристигнали в Бургас, придружаващите четници ги освободили и те сами се отправили към турското консулство.

Далеч по-сложен бил разговорът с гърците, защото трябвало да се изяснят отношенията между въстаниците и един чужд народностен елемент във въстаническата територия. Тук между Герджиков и гърците застанал Христо Силянов, който изумил последните с изискания си гръцки език. Всъщност василиковските гърци говореха български език ( според мен това бяха потомци на погърчени българи ). Това беше простоватият, селски, странджански говор, на който говореха българите в града, но може би поради съвършено непознатата ситуация и за двете страни, гърците задавали въпросите си официално на гръцки език, а Христо Силянов също така официално превеждал.

По-късно обсъждах надълго и нашироко тази среща с Калоян Карнутис, по онова време водач на гърците във Василико [***]. Той ми разказа, че по време на срещата с Герджиков неговите сънародници се объркали и почти не разбрали войводата, въпреки обширните разяснения на Христо Силянов. Например гърците попитали Герджикова за какво се прави това въстание, а той отговорил: “Ние се борим против тиранията на турците, за свободата на всички хора, които живеят на тая земя, без разлика гърци или българи”. Гърците попитали: “Ще изпратите ли комендант да управлява, макар и временно, града?” Герджиков отговорил: “Не! Ще се самоуправлявате, т.е. управлявайте се както намерите за добре”. Говорило се дълго в тоя дух, а накрая гърците съобщили, че над хюкюмата преди се веело турското знаме, което те свалили, и попитали сега каква “пандера” ( знаме ) да вдигнат. Герджиков отговорил: “Каквото знаме искате, такова вдигнете”. Ясно било, че интернационализмът на анархиста Михаил Герджиков в началото на ХХ век, на територията на Преображенското въстание не се разбирал особено добре от василиковските гърци.

Калоян Карнутис ми разказа още, че след ден-два настъпило затишие и гърците поканили на гости някои войводи с четите, на което последните се отзовали. Гърците продоволствали въстаниците с храни: хляб, сирене, кашкавал и кошове с грозде.

Междувременно Михаил Герджиков написал един позив до местното гръцко население, с който го канел да вземе участие във въстанието, защото то било общо, гръцко и българско, дело. Позивът бил размножен в много екземпляри, написани на ръка и разпространен. Гърците се събрали отново в много по-разширен кръг и с участието на по-млади и образовани хора, обсъдили съдържанието на позива, но не откликнал никой. Герджиков признава това в спомените си и добавя, че дошъл един-единствен грък, около четиридесет и пет годишен човек да разговаря по тоя въпрос.

И още нещо се случило при нападението на Василико от въстаниците. Когато отрядът на Герджиков настъпил и бил на около два километра от града, четникът Георги Костадиев отделил една бойна група от тридесет четници, отбил се и нападнал съседното турско село Потурнак или Потурнаково. Докато Костадиев и четниците подпалвали една изоставена овчарска кошара край него, изплашеното население набило гората. Четата влязла в селото, но не го опожарила.

На черноморското крайбрежие имало още два въстанически участъка - Ениядски с войвода Цено Куртев и Пиргополски с войвода Петър Ангелов. Тъй като не бил изключен десант откъм морето, тези два революционни участъка били поверени на действащи подофицери от българската армия, които били добре подготвени военно. И двата участъка нямали определени граници и в него влизали само четири български села, разположени в близост до морския бряг: Резово, Маджура, Пиргополу и Блаца.

Войводите Цено Куртев и Петър Ангелов обявили въстанието още на 3-и август, вместо през нощта на 5-и срещу 6-и, защото на тоя ден в село Резово дошъл турски таксилдарин ( бирник ) да събира данъци. Четниците на Куртев го убили, а на другия ден откъм Василико се появил турски военен отряд, който се спрял в село Маджура и войниците започнали да бият селяните, за да кажат къде се крие четата. Войводите решили да нападнат турците, които успели да се барикадират в две селски къщи. Сражението продължило около пет часа. Накрая турският отряд бил унищожен, а къщите - запалени.

По време на въстанието цветущото градче Ахтопол ( населено почти изцяло с гърци ) било най-голямото селище на юг от Бургас та чак до Цариград. Някога Ахтопол бил древна миллетска колония и може би затова гърците в по ново време избрали града за център на панелинизма в тоя край. А знайно е, че идеите на панелинизма съвсем не съвпадали с тези, които провъзгласило Преображенското въстание. Затова войводите Цено Куртев и Петър Ангелов държали под око Ахтопол. В града имало склад, който продоволствал със сол странджанското население ( в Турция по ония времена солта била държавен монопол ). Когато избухнало въстанието, складът в Ахтопол спрял да продава сол и в цялата област се почувствала остра нужда. Тогава четата на Петър Ангелов се принудила да отвори склада и да раздаде безплатно солта на нуждаещото се население.
 

*. Иван Орманджиев. “Приноси”, кн. 3 – бел. ред.

**. Христо Силянов. “Освободителните борби в Македония – бел. ред.

***. Собствено проучване на автора, направено сред василиковските жители гърци през 1914 г. – бел. ред.

--------------------------------------------------------------------------------------------

Вторият обект за нападение според оперативния план бил гръцкото градче-паланка Инджекьой, където имало на гарнизон жандармерийски табур. Инджекьой е в Румбеглийския участък, както го нарича Христо Силянов, в който влизали още селата Велика, Маглаикьой и Курудере.

Неизвестно защо в книгата си [*] Силянов поставя този участък извън територията на въстанието. Това не можаха да обяснят дори войводите, които са командвали там - Димитър Ташев и Георги Калоянов. Двамата, без да посочват причините, отдадоха този факт на неприязнените субективни чувства, които Герджиков и Силянов имали към Бунархисар и Рум беглий.

Четата, която трябвало да нападне Инджекьой, наброявала около двеста души. Фактически тази чета, командвана от капитан Стамат Икономов, била най-голямата бойна единица в Преображенското въстание. Със същата лекота, обаче, Христо Силянов съобщава за “около стотина” души. Тая действително голяма чета била комплектувана от смъртните дружини на селата от участъка, като към нея се присъединили и много млади и боеспособни патриоти от близкия град Бунархисар и селата Яна, Чонгара [**], Сатъкьой и Колибите. В Бунархисар и тези богати български села не могло да се организират смъртни дружини, защото били разположени в откритото и равно тракийско поле, но млади български патриоти, като църковния певец Илия Петков, Комит Стоян, Каракадийци, Янко Курудерски, малко неорганизирано, но масово постъпили в най-близката районна чета, командвана от храбрия български офицер капитан Стамат Икономов.

В навечерието на въстанието капитан Икономов обходил цялата въстаническа територия и разгледал заедно с войводите теренните и други особености на обектите за нападение. Неговата чета се събрала в подножието на най-високия странджански връх Махияда и там дочакала пристигането на своя командир. Тук капитан Икономов направил боен преглед, като наблегнал най-много на дисциплината в строевия боен ред и дал последни инструкции. Той предупредил, че ако не се спазва бойния ред можело да настъпи такова объркване по време на боя, че въстаниците да се избият помежду си. Въпреки това, при нападението на Инджекьой, пак се случило нещо нередно, но не от смущение, а от ентусиазъм кой да бъде пръв.

Георги Калоянов, войвода на румбеглийската дружина, изчислил на какво разстояние от нападнатия гарнизон ще се чуват гърмежите на пушките и трясъците на бомбите и предложил в тоя “слухов” периметър да бъдат прекъснати телеграфните линии. По онова време най-бързото и ефикасно съобщително средство в Турция бил телеграфът. Странджа планина била опасана с телеграфни линии, които трябвало да се прекъснат най-много до един час преди да гръмне първата пушка. Ако прекъсването се извършело преждевременно, противникът щял да получи сигнал, че става нещо нередно и да вземе мерки. В Румбеглийския район била прекъсната телеграфната линия Лозенград-Бунархисар-Виза.

Привечер на 5-и август, четата на капитан Икономов започнала да слиза от планинския връх Махияда и към десет часа преди полунощ заела позиция около казармата в Инджекьой. Бомбохвъргачите се доближили на един хвърлей до нейните прозорци, капитан Икономов дал заповед и започнало най-голямото сражение в Преображенското въстание. Най-голямото, не само защото сражаващите се страни по численост били най-многобройни, но и защото били командвани от офицери, които познавали войната ( в казармата имало двама турски офицери ).

Пред вратата на казармата стоял часовой, а над него светел фенер. През прозореца се виждала горяща газова лампа и спящ до нея човек. При първия залп часовоя пред вратата паднал, а човекът вътре грабнал с една ръка лампата и вместо да я загаси, вдигнал фитила и тя осветила цялото казармено помещение, което се раздвижило. Последвал втори залп. Офицерът, който държал лампата, също паднал и тя угаснала. Тогава бомбохвъргачите Найден Димов Моллов и Георги Буруджиев хвърлили бомби през прозорците и сред турците настанала паника. Ентусиазмът на четниците стигнал своя връх. На един от тях - Ангел Гирин - се повредила пушката, той я захвърлил, грабнал случайно попаднала му брадва и се затичал към вратата на казармата да я разбива. Гирин обаче се опомнил, когато над главата му засвистели рекуширали куршуми от стената, грабнал пушката на убития турски часовой и се оттеглил невредим. Четниците от втората и третата верига, които Икономов строго предупредил да чакат неговата заповед, не се сдържали и започнали да стрелят над главите на въстаниците от първата верига. Настанало масово объркване.

Постепенно турците се окопитили и започнали отмерена и точна стрелба, отначало поединично, а по-после - масово. Тази стрелба охладила нашите ентусиасти и те започнали да се вслушват в заповедите на своя командир. Капитан Икономов, който отлично познавал Инджекьой, тъй като прекарал детството си в съседното село Рум беглий, успял с изкусна бойна маневра да измести четата и турците в тъмнината продължили да стрелят на халос и похабили доста боеприпаси.

Накрая турските войници напуснали казармата през задния вход, като оставили един взвод да прикрива отстъплението. Но не напуснали града, защото се досетили, че четата ще трябва да прекрати сражението с настъпването на деня. Освен това имало вероятност турските войници да получат подкрепление от град Малък Самоков ( десет километра от Инджекьой ), където имало на гарнизон един табур пехота и конен ескадрон. Подкрепление обаче не дошло, може би защото в Малък Самоков са помислили, че и те ще бъдат нападнати. Друго подкрепление можело да дойде откъм българското село Курудере ( два километра от Инджекьой ), където квартирувал отряд от около сто души войници. Хора от Курудере по-късно разправяха, че щом чули стрелбата, войниците и техният командир набързо прибрали каквото могли и се отправили към Лозенград.

Въстаническата чета, командвана от капитан Стамат Икономов отстъпила организирано и се прикрила в околните гори. Имало няколко убити на място и десетина-петнадесет души ранени, като един от тях починал след пет часа, а останалите с много труд били закарани до България. Турските войници дали много повече жертви.
 

*. Христо Силянов. “Освободителните борби в Македония”, т. 1 – бел. ред.

**. Анастас Разбойников съобщава в спомените си, че малко преди да избухне Преображенското въстание се срещнал в Чонгара с четата на Коста Калканджиев, на чието място капитан Стамат Икономов поставил войводата Тодор Шишманов. Калканджиев му предал револвера си и заминал за България – бел. авт.

------------------------------------------------------------------------------------------

 Третият член на Боевото тяло Лазар Маджаров командвал три участъка: Дерекьойски ( селата Дерекьой, Карадере и Едига ) с войвода Лазо Лазов, Тастепенски ( селата Тастепе, Пирок и Курията ) с войводи Янко Стоянов и Коста Тенишев ( Лютий ) и Лозенградски ( град Лозенград и полските села Ениджия, Каваклия, Карахадър, Раклица ) с войвода Яни Попов.

За разлика от Герджиков и капитан Икономов, Лазар Маджаров бил освободен от прякото командване на районна чета. Пред него обаче стояла важната задача да пресрещне турските военни части, които евентуално щели да се насочат към огнището на въстанието - Малкотърновския въстанически район. Заплахата вероятно щяла да дойде от югозапад, откъм Лозенград, защото се предполагало, че гарнизонът в Одрин, по обясними причини, ще остане с лице, обърнато към България. Ето защо Маджаров разположил четите на Дерекьойския и Тастепенския участък, командвани от Лазо Лазов и Янко Стоянов, на границата между Лозенградския и Малкотърновския район.

Когато обаче въстанието избухнало, храбрият войвода Лазо Лазов сметнал, че е под достойнството му да остане с четата си пасивна охрана и се опитал да вкара в сражение турския табур, който бил на гарнизон в Дерекьой. Командирът му обаче не приел сражението, отстъпил и след като се скрил зад баира, възседнал коня си и лениво повлякъл табура към Лозенград, където се присъединил към тамошния гарнизон.

Не останал мирен и непоправимият идеалист и поет - войводата Яни Попов. Конгресът на Петрова нива почти не се занимал с неговия участък в Лозенградския район, защото го смятал за опустошен и безнадежден в боево отношение след Керемидчиолувата афера. Не така мислел обаче Яни Попов. Конгресът още свършил-несвършил и неговата чета влязла в сражение с турската войска и то съвсем близо до Петрова нива. Войводата и неговите четници разбили и прогонили противника и влезли в своя Лозенградски район, но не с боева чета, а с “хунска орда”, както ми е казвал самият той.

От конгреса до въстанието имало пет седмици. През това време Попов не събрал четата да я учи на “талим ( строево учение ), а тръгнал по селските организации, за да ги инструктира как в нощта на въстанието да запалят снопите по бейските чифлици. Така в разгара на вършитбата [*], през нощта на 5-и срещу 6-и август цялото Лозенградско поле пламнало. Горели снопите, пък и самите бейски чифлици. Слушал съм разказите на странджански овчари, които наблюдавали тази феерия от високите планински върхове. Тази безкръвна, но внушителна демонстрация наблюдавали и мютесарифите и вилаетските управници от Лозенград и Одрин.

Да кажем и няколко думи за участъците край турско-българската граница. Стоиловският участък включвал селата Стоилово, Заберново и Калово с войвода на четата Дико Джелебов. Гарнизонът в Стоилово броял около сто и петдесет-двеста души, но имало и полицейски участък с петнадесет души стражари. Тази войска охранявала границата и поради това разполагала с окопи за отбрана. Дико Джелебов бил храбър и самонадеян войвода. Тия му качества обаче сега дали лоши резултати. Джелебов, вместо да нанесе внезапен удар на противника в полунощ на 5-и срещу 6-и август, започнал сражението часове преди това, като със стрелбата си предупредил околните гарнизони да вземат предохранителни мерки.

Добре защитени в своите окопи, войниците от Стоиловския гарнизон през цялата нощ отбивали атаките на въстаниците. На сутринта Джелебов и неговите четници били принудени да отстъпят, защото били на открито, а турските войници избягали към Малко Търново.

Граматиковският участък обхващал селата Граматиково, Мързово и Вургари. Войвода бил Пеньо Шиваров. И тук, както в Стоиловския участък, квартирувала войскова част от около двеста души. Щом чули прибързаната стрелба на Дико Джелебов и неговата чета, войниците веднага влезли в окопите и зачакали да бъдат нападнати. Неприятно изненадан, войводата Шиваров схванал какво става и настъпил много предпазливо. Въпреки това турците посрещнали четата с убийствен залпов огън и то залп след залп. Патроните не се пестели, защото в този гарнизон били складовете за бойни припаси на целия граничен район.

Шиваров, като подофицер от българската армия, проявил знание и такт. Той прегрупирал четата и образувал засади на разстояния около казармата. Тая маневра се оказала сполучлива и когато по-късно през деня турската войска със силна демонстративна стрелба във въздуха се оттеглила към Малко Търново, на полесражението се намерили деветнадесет войнишки трупа. Четата дала четирима убити, чиито трупове турците обезобразили. Войниците от съседната гранична застава в село Визица и другите крайгранични турски постове също се прибрали в гарнизона в Малко Търново.

Според конгресните протоколи от Петрова нива, Паспаловският участък включвал селата Паспалово, Мокрошево и по-далечното Мегалово, но по време на въстанието настъпили промени и към него били придадени и селата Карадере и Едига от Дерекьойския участък.

Всяка въоръжена борба има своя герой. Човекът, който бил сърцето и душата на Преображенската епопея, се казвал Георги Кондолов. След като бил заменен от Михаил Герджиков с Кръстьо Българията като войвода на Първи малкотърновски район, Георги Кондолов намерил сили в себе си да продължи да работи за делото както преди. Той дошъл като обикновен войвода в Паспаловския участък, който се намирал непосредствено до Малко Търново.

След конгреса на Петрова нива Кръстьо Българията не се явил в Малкотърновския район. Чуло се, че бил някъде към Одрин, където получил назначение като войвода на ІІ Чокенски революционен район. Тогава войводата Георги Кондолов предоставил подготовката на Паспаловския участък на младия си и интелигентен секретар Паскал Иванов и тръгнал да обикаля района, от който се очаквало да бъде огнището на въстанието. Благодарение на Кондолов, районният комитет в Малко Търново функционирал до самото обявяване на въстанието, пък и после продължил да държи пулса на борбата до последна възможност. В решителния момент последният председател на Малкотърновския революционен комитет Георги Ст. Чепов и секретарят - младият гимназист от Серското педагогическо училище Стоян Сталев ( Московът ), получили бележка от Кондолов със следното съдържание: “Адаш, време дойде, обади се на Коста Бояджиев и излизайте”. След два часа Георги Чепов и секретарят били при четата.

Вече видяхме, че в Бунархисарския район обезвреждането на телеграфните линии извършил войводата Георги Калоянов със своите четници. А тук, в Малкотърновския район, същото извършили специално подготвени хора от смъртните дружини. Те прекъснали важните телеграфни линии в централна Странджа: Малко Търново-Дерекьой-Лозенград; Малко Търново-Граматиково; Малко Търново-Малък Самоков-Виза и всички вътрешни локални разклонения.

В югозападните поли на Странджа имаше едно мухаджирско ( преселническо ) турско-черкезко село, което се казваше Сазара. Неговите жители бяха преселници от Русия, тъй като през ХІХ век руската власт решила да прочисти Крим и южните си територии от турци, татари и черкези. Тези хора бяха буйни, свирепи и жестоки. Може би поради тези им качества турското правителство ги заселило между българското население, разумява се, за да го държи в респект. Турците от Сазара се занимаваха с грабежи, палежи и убийства [**].

По време на въстанието се решило, че тъкмо сега е моментът село Сазара да бъде опожарено до основи, а жителите му да бъдат прогонени така, че завинаги да загубят желание да го възстановяват. Селото било нападнато, запалени били до стотина къщи и складирани снопи, но турците открили огън по четата и се завързало сражение. То продължило, докато не дошла редовна войска, като подкрепление за турко-черкезите и четата трябвало да отстъпи с един ранен. Турците дали много жертви.

Последен бил нападнат гарнизонът в село Паспалово. Нападението командвал самият Георги Кондолов, начело на около сто и петдесет души четници. И тук преждевременната стрелба на Дико Джелебов и неговите четници дала лош резултат, въпреки че разстоянието било голямо. Турските войници влезли в окопите си, подготвили се добре и посрещнали нападението с дружен залпов огън. Сражението продължило през цялата нощ и на другия ден, когато от Малко Търново дошло подкрепление за турците. Четниците се държали храбро и се биели с ожесточение. По едно време сред тях настъпило известно смущение, което турците изтълкували погрешно и направили опит за пробив. Това им струвало скъпо, защото жертвите били много, а мнозина се удавили в реката. Някои все пак успели да се спасят с бягство.

В това сражение намерил смъртта си основоположникът на въоръжената борба на българите в Източна Тракия Георги Кондолов.

Героят на Преображенското въстание бил тежко ранен в корема и при липса на всякаква помощ положението му станало безнадеждно. По цялата територия на въстанието имало само един медицински фелдшер, който не бил в Паспалово по време на сражението. Изпратили специален куриер да го доведе, но той не дошъл. Болките били непоносими и Кондолов помолил някой от четниците да го застреля. Никой обаче не се решавал. С огромно усилие войводата промълвил: “Ако не се решавате вие, дайте ми револвера...” И тогава един от четниците коленичил, целунал му ръка и го застрелял с два куршума.

Цикнихорският участък обхващал селата Цикнихор, Горна и Долна Камила и Кладара. Войводата Стоян Камилски нападнал с четата си войсковата част в Цикнихор, която била настанена в две селски къщи и се командвала от мюлязимин ( офицер ), с помощник баш чауш ( фелдфебел ). В началото на битката офицерът призовавал, увещавал и дори молел както четниците, така и войниците, да не стрелят. Никой обаче не го слушал, стреляло се и от двете страни, а фелдфебелът се биел с ожесточение. Сражението продължило през цялата нощ и на другия ден. Камилски сметнал, че молбата на офицера да не се стреля е маневра за печелене на време, тъй като вероятно е очаквал подкрепление, приближил се и запалил и двете къщи. Войниците изскочили и се втурнали в безредие да се спасяват през един дол, където били почти избити. Останали живи само двама, при това ранени. Превързали ги, а войводата ги освободил да заминат за Малко Търново. Незнайно защо, обаче, те отказали и помолили да бъдат изпратени в България. Камилски се съгласил и още същата вечер ранените турски войници заминали за Бургас.

Гьоктепенският участък обхващал селата Сармашик ( Бръшлян ), Гьоктепе ( Звездец ) и Конак, които били близо до тогавашната българо-турска граница и затова в тях всякога имало турски войски. Преди въстанието Сармашишката афера вкарала много хора в затворите на Лозенград, Одрин и в азиатските крепости. Край Сармашик паднали убити и войводите Пано Ангелов и Никола Равашолов. Войвода на Гьоктепенският участък бил Киро Д. Узунов, чиято биография е сходна с тази на приятелят му Стоян Камилски. Различаваха се само по телосложението си: Киро имаше грамадно и тежко тяло, а Стоян беше лек и подвижен.

След конгреса на Петрова нива Киро Узунов повел четата си към определения му участък. Случайно обаче срещнали турска войскова част. Завързало се сражение, в което войводата бил ранен. Поради това Киро Узунов бил принуден да замине за България и не участвал във въстанието. В четата останали първите му помощници: младият Иван Делибозов и образованият секретар Йордан Мешков, които претендирали за воеводското място.

Когато избухнало въстанието, четата на Гьоктепенския участък не могла да намери подходящ обект за нападение, защото всички турски войскови части от крайграничните постове и застави отстъпили към Малко Търново по пътя, който сега свързва Малко Търново през Гьоктепе ( Звездец ) с Бургас. Четата атакувала отстъпващите турци, за да не им даде възможност да се спрат и да се организират.
 

*. Според турския закон за десятъка вършитбата започваше след като нивите се ожънеха и всички снопи се съберяха на определено място извън селото, наречено харман – бел. авт.

**. Последната им жертва в навечерието на Балканската война беше Вълчо Тамахкяров от съседното на Сазара село Паспалово. Намериха трупа му изгорен на клада. От едната страна на кладата имаше остатъци от главата и ръцете, а от другата - части от краката. Останалото беше пепел - бел. авт.

------------------------------------------------------------------------------

Участъкът на село Пенека от Трети бунархисарски район включвал селата Пенека, Ятрос и Серген. От цялата територия на Преображенското въстание този участък бил най-слабо въоръжен, защото Коста Калканджиев, който командвал Трети бунархисарски район, отишъл в България за оръжие, но не доставил нищо. Около деветдесет души четници от Пенека, Ятрос и Серген отишли в село Велика за оръжие, но войводата Стоян Петров им дал само дванадесет пушки.

В последните дни преди въстанието смъртната дружина на село Пенека, подсилена с четници от селата Ятрос и Серген и с войвода Коста Калканджиев, се натъкнала случайно на селския пъдар, турчинът Мустафа. Четниците заловили Мустафа, взели го със себе си и за да не ги издаде, го убили. С трупа на турчина и убитото му ловджийско куче постъпили като в сцената във воденицата, която Вазов ни описва в романа си “Под игото” - погребали ги и играли хоро над гроба, за да го изравнят и заличат. Турската власт обаче разкрила всичко. Арестували и откарали в Одрин двадесет души от най-видните и богати хора в Пенека. Арестантите пеш преминали разстоянието до Одрин, който е на повече от сто километра, като през цялото време били бити с приклади така жестоко, че един от тях, Михаил Чорбаджи, паднал и умрял малко преди да влязат в града.

Тогава в Пенека се появил войводата Тодор Шишманов, който преди време бил отстранен от Герджиков. Поставен натясно, Калканджиев му предал смъртната дружина и с малка част от нея ( неговите хора ) се оттеглил към вътрешността на планината ( българската граница ). Така Шишманов, със съгласието на капитан Икономов, поел командването на Пенечко-Визенския участък и в полунощ на 5-и срещу 6-и август 1903 г. прокламирал свободата в родното си село. Той прогонил субашиите ( закупчиците ), които тъкмо тогава дошли, за да събират десятъка, и казал на селяните, че в България такъв данък нямало, така че няма да има и тук.

После Шишманов, след като прекъснал телеграфната линия с град Виза, оставил караул от смъртната дружина да охранява селото, а с останалите четници заминал за малкото колибарско селище в неговите околности Апартес. Там квартирувал турски патрулен пост от девет души войници, командвани от баш чауш ( фелдфебел ). Шишманов и четниците нападнали поста внезапно и запалили помещението на войниците. Паднали убити, но неколцина от войниците успели да избягат. Четата също дала жертви.

Тук загинал един от най-свидните и храбри странджански синове - Фотаки свинарят. Този прост и неграмотен човек, който през целия си живот е гледал свине, познавал всяко кътче и пътека на родната си Странджа. Фотаки бил първият посветен член на революционната организация в тая българска окрайнина. Отначало - безстрашен куриер на организацията, по-после - водач на четите по най-потайните кътчета на Странджа, и най-накрая - пръв в атаката срещу врага, където намерил и смъртта си.

След няколко дни, през настъпилото тягостно затишие, една силна турска войскова част блокирала село Пенека. Караулът, оставен от войводата Тодор Шишманов за охрана, не успял да подаде навреме уговореният сигнал за опасност и в селото останали блокирани около двадесет-тридесет семейства. Турските войници запалили Пенека от четири страни, но когато забелязали, че селото не е обезлюдено, спрели палежите и събрали хората. После изпратили неколцина мъже да предадат на селяните в гората, че няма да сторят на никого зло, включително и на четниците, ако всички се приберат веднага в селото.

След дълги умувания и прения войводата Тодор Шишманов заповядал на старците, жените и децата да се завърнат в селото, а годните да носят оръжие да останат с него в планината. По-колебливите четници, обаче, както и някои разочаровани, нарушили заповедта и слезли в селото, заедно с жените и децата си. Турците не се отнесли лошо с тях по тактически съображения.

В планината останали войводата Шишманов с девет души четници от смъртната дружина и двамата му най-близки помощници: учителят Георги Найденов и Петко Алексов. Няколко дни по-късно Найденов и Алексов, под предлог, че слизат в Пенека за храна, го напуснали и с цялото си въоръжение се предали на турската власт. Турците лицемерно попитали Найденова и Алексова защо чак сега се прибират, а те отговорили, че войводата Шишманов, който се намирал в гората Куртбаир с девет души четници, ги задържал.

Тогава турците поставили следният ултиматум: или Шишманов ще бъде заловен и предаден на властта, или цялото село ще бъде запалено, заедно с хората. След това съставили план за залавянето на Шишманов и спасяването на селото. Двама души, последвани от тайна турска потеря, в която имало и българи, отишли при войводата в гората, за да го убедят да се предаде. Той обаче отказал. Докато Шишманов преговарял с двамата бивши четници, хората от потерята се нахвърлили и го заловили. После завързали Шишманова и го подкарали към село Пенека...

На събитията, последвали този арест, и по-сетнешната съдба на войводата ще се спра по-нататък.

И накрая ще опиша още едно сражение от Преображенското въстание*, което стана известно по-късно, когато Христо Силянов го описа в книгата си “Освободителните борби в Македония”. Село Хаджиталъшман се намира на дванадесет километра от Одрин и е седалище на мюдюрлюк ( централна община ). То има около двеста къщи, телеграфо-пощенска станция и гарнизон от сто и петдесет кавалеристи с отделение жандари.

През нощта на 9-и срещу 10-и август войводата Кръстьо Българията връхлетял село Хаджиталъшман с чета само от четиридесет души, въоръжени с пушки и бомби. Всичко станало така бързо, смело и страховито, че нито един турчин не могъл да се залови за оръжието си. Войници и цивилно население в уплаха и паника се втурнали към Одрин да се спасяват. Четата не дала никакви жертви. Тези четиридесет души, командвани от войводата си, действително извършили подвиг, като се знае, че селото се намира в най-голяма близост до Одринския гарнизон, където турците били особено бдителни, а и ревниви за честта и достойнството на войската си. Затова голяма била смелостта на Българията да нападне село Хаджиталъшман, да всее ужас и паника сред войската и турското население и да се измъкне невредим с четата си.

-------------------------------------------------------------------------------------------

И така, след кървавите сражения от първите три-четири дни, по-малките турски гарнизони на територията на Преображенското въстание вече не съществували, а оцелелите войници се присъединили към войсковите поделения в Малко Търново, Лозенград и Одрин. Настъпило бездействие и от двете страни, при което турската войска не излизала от големите гарнизони и четите нямало кого да нападат. Това бездействие продължило двадесет-двадесет и пет дни.

Към 25-и август 1903 г. турците най-после започнали потушаването на въстанието, по начин чисто турски, уникален в световната история. Струва ми се, че всички ние, които сме родени в Източна Тракия и поне малко сме живели там, винаги сме знаели какво ще последва.

И сега вече изникнал важният въпрос, върху който се мислело от много време: какво ще стане с българското население от въстаническата област, когато турците пристъпят към потушаване на въстанието? Този въпрос засягал най-вече населението в огнището на въстанието - Странджа планина и прилежащите й окрайнини.

[Previous] [Next]
[Back to Index]