ЧЕТВЪРТА ЧАСТ
34. Защо конгресът в Солун ( 2-4 януари 1903 г. ) разрешава един от най-сложните проблеми на Тракийското революционно движение?
В цялото турско общество беше залегнало убеждението, че ако Турция бъде отхвърлена от европейските брегове, респ. Балканския полуостров, съдбата й ще бъде същата, както на всички близкоизточни ислямски народи. Ние, българите в Източна Тракия, добре познавахме турските декларации - от върховете на властта до социалните низини, че ако трябва ще се направи и невъзможното, но Източна Тракия ще остане турска.
Империята по начало имаше различно отношение към двете бунтуващи се области Тракия и Македония, най-малкото поради тяхното географско положение. За Македония турците предвиждаха да смажат бунтовния дух на българите, но те да останат в Родината си като рая покорна, докато за Тракия се искаше пълно и безусловно обезбългаряване на цялата област, особено на Източна Тракия. Българо-турската граница беше надвиснала над Одринската крепост. Турците знаеха, че “генералното сражение” ще бъде тук, на тая малка територия, наречена Източна Тракия, и затова търсеха начини да я разчистят от вражеския за тях български народ.
Източнотракийците знаеха, че тяхната земя е най-уязвима и най-застрашена от всички български земи, защото беше на незначително разстояние от столицата на империята. Турците нямаше така лесно да се примирят. В борбата за нашата народностна самозащита ние трябваше да изградим стена от висок български дух.
В мечтите си за освобождение ние никога не сме си задавали въпроса, как ще стане това. За нас, българите в Турция, това бе вяра – вяра, с която живеехме ден и нощ.
------------------------------------------------------------------------------------------
Конгресът на ВМОРО в Солун бил свикан по инициатива на Централния комитет, който на 24 декември 1902 г. разпратил надлежно окръжно. В него като причина за конгреса се посочвал въпросът, който в края на 1902 г. се превърнал в кардинален – всенародно въстание или не!
На 2 януари 1903 г., в една от стаите на Солунската мъжка гимназия, Иван Гарванов - председател на Централния комитет на ВМОРО открил конгреса в присъствието на седемнадесет делегати, всички без изключение легални. Те били избрани от революционните окръзи, а имало и представители на някои от по-големите териториални единици. Одринският революционен окръг изпратил един делегат - Велко Думев, председател на Окръжния комитет в Одрин. Заседанията продължили три дни.
Конгресът в Солун е описан най-добре от талантливото перо на писателя-белетрист и учен-историк Христо Силянов [*]. Силянов разказва за оная паметна вечер в Костурско, Македония, когато той се простил с другарите си и се отправил за гръцката граница. Местните войводи Васил Чекаларов и Пандо Кляшев го заклели: където и да отиде, навсякъде да действа за вдигане на въстание през предстоящата 1903 г. Не стане ли това - лошо, предупреждавали те. В Македония все още съществували средновековни порядки. Тя била по-слаба икономически от Източна Тракия и народът бил принуден да преживява чрез гурбети в Цариград, Америка...
Двадесет и пет години след Солунският конгрес, в малкото черноморско градче Василико се беше заселил Димитър Занешев, македонец воденчанин, един от седемнадесетте делегати на конгреса. Аз бях учител във Василико и сладкодумният Занешев, на хубаво източнобългарско наречие ми разказваше за съдбоносния конгрес, който решил да се вдигне Илинденско-Преображенското въстание - събитието, което, за добро или за лошо, оказало влияние на целокупния български национален живот. Разказите на Занешев почти съвпадаха с описанията на Силянов.
Одринският делегат Велко Думев заявил, че Одринско не е въоръжено. Той разказал, че хората многократно събирали пари, но ЦК и по-точно отделни негови членове ги отклонявали за други нужди на движението. Велко Думев обаче не изпълнил нареждането на Герджиков и гласувал за въстание. То, според него, трябвало да се вдигне в най-скоро време, защото положението ставало неудържимо. Велко Думев, като председател на Одринския окръжен комитет, е познавал истинското положение на работите в Източна Тракия. Затова, в качеството са на делегат, той подкрепил идеята за въстание в Тракия, без значение какви са били неговите лични схващания по тоя въпрос.
Предложението на Серския делегат Л. Димитров да не се вдига въстание не произвело ефект.
Конгресът бил закрит на 4 януари 1903 г. и делегатите се разотишли. Решението за вдигане на въстание било окончателно, но Иван Гарванов, в качеството си на председател на ЦК и говорител на конгреса, искал да го обсъди и с останалите първи хора на организацията. Затова към средата на януари той и Велко Думев пристигнали в София. Христо Силянов, който по това време също бил в София, ни дава много имена на участници в съвещанията, на които се обсъждало солунското решение - Гоце Делчев, Гьорче Петров, Пере Тошев, Христо Матов, д-р Христо Татарчев, Михаил Герджиков, Кирил Пърличев, Димитър Стефанов и др.
Силянов присъствал на едно от тия съвещания, където се прочело обширното писмо на ЦК, което известявало за взетото решение. И... станало ясно, че сред първите хора на организацията няма единомислие по тоя въпрос. Христо Матов защитил твърдо решението за въстание, в този смисъл се изказал и д-р Татарчев. Към тях се присъединил и самият Силянов, който си спомнил поръчението на другарите си от Костурско. Един от най-големите противници на въстанието, Гьорче Петров, произнесъл четиричасова реч. Изказал се и Герджиков, който настоял на известните негови схващания - терор над турската власт и чуждия капитал, доколкото го имало в Турция.
Въпросът за въстанието, заради който бил свикан конгресът в Солун, съществувал още от появата на Македоно-Одринското движение. Заради него са се водили продължителни и кървави борби, които осеяли българските земи - и поробени, и свободни - с много братски гробове. Странно е, че именно въпросът за въстанието е най-голямата, ако не и единствена причина да се раздели македонският народ. Като че ли за това гибелно деление няма други по-дълбоки, невидими или да се възползваме от популярното понятие - политически причини.
Христо Силянов дава сведения за борбите между двете враждуващи македонски организации: върховисти и централисти. Върховистите издигали всенародното въстание за свой принцип и средство за водене на борбата, а централистите предпочитали други подходи, например четническо движение или терористични действия срещу финансови, стопански и други институции в Турция, предимно свързани с чуждия капитал. Централистите не отричали въстанието по принцип, но становището им по този въпрос било твърде неясно.
Солунският конгрес обаче прокламирал: въстание!!! през настъпващата 1903 г. и борбите трябвало да престанат.
И нещо се направило в това отношение. Щом Гарванов се върнал в Солун, той изпратил ново окръжно до всички заинтересовани, включително и до Върховния комитет в София и вътрешността, с което ги предупреждавал, но същевременно хвърлял и мост между двете организации за борба срещу общия враг. В София проф. Л. Милетич и други видни македонски емигранти също се опитали да помирят двете страни и донякъде успели. Получило се ако не пълно помирение, то все пак известна търпимост, та дори някъде и взаимопомощ ( във въоръжаването и др. ).
*. Христо Силянов. “Освободителните борби на Македония - Илинденско въстание”, т. 1 - бел. авт.
-----------------------------------------------------------------------------------------
На много редове от настоящия труд е изписана думата “въстание”. Идеята тракийските българи да извоюват своята свобода чрез въстание се въздигнала като знаме още от първата емигрантска организация “Странджа” във Варна. Със същата идея въоръжените тракийски синове кръстосвали Странджа планина. Решението на Солунския конгрес взело пред вид тревожното и неудържимо положение в Македония, но същото се отнасяло и за Тракия.
Яне Сандански пролял кървави юнашки сълзи срещу януарското решение, но въпреки това то било навременно и създало целенасоченост в националноосвободителното движение.
Време е обаче да се спрем и да се опитаме да разясним защо тракийските българи са преследвали като крайна цел в борбата всенародното въстание.
Ако конгресът в Солун бе постановил друго решение, а не въстание през 1903 г., в Тракия щели да настъпят събития, чийто край трудно можел да се предвиди. Керемидчиолувата афера, която се разкрила в Лозенградския район, била най-голямата и най-опустошителната, но имало и много други, по-малки, които следвали една след друга и дошло време, когато почти не останал българин на територията на тракийската революционна област, който малко или много да не е засегнат. Димитър Ташев в спомените си [*] пише: “Аферите неудържимо никнеха една след друга и никой не можеше да ги спре. Те обезвериха народа и разстроиха движението”. Например в село Серген, съседно на нашето, едно овчарче натоварило на магарето си четиридесет килограма хляб и го подкарало в гората към овчарските кошари. По пътя се задали турски жандари. Овчарчето ги забелязало, оставило магарето и се укрило в гората. Жандарите откарали магарето в селото и разкрили, че хлябът бил за четите. Почнало се следствие, побоища, затвор...
Имало и нещо друго. Самото отношение на турската власт, и то върховната, се променило и станало, меко казано, странно, а в някои случаи направо неузнаваемо и необяснимо.
Например революционната организация справедливо или не извършила две убийства. Били убити двама богати, видни, влиятелни и популярни търговци: Анегности Дяков от Малко Търново и Йоргаки Пирилет от нашето село Рум беглий. Инструкцията, изпратена от най-високо място в Цариград, нареждала: да не се предприемат никакви преследвания и наказания на подбудителите и на физическите убийци, нито на техните организации. Местната власт не само приложила инструкцията, но и насърчавала такива убийства ( сведения на френския вицеконсул в Лозенград Додопулос ).
За убийството на Пирилет разказах на друго място в изложението, но ще припомня, че след като следствието завършило, дошъл полицейският пристав Мастък ефенди, съставил протокол и вписал това, което му казали, а именно: че убийството е извършено от двама младежи за лично отмъщение, които забегнали в България. След това имало пищно угощение за пристава, натоварили коня му с обичайните за онова време подаръци - масло и сирене - и с няколко турски лири в джоба си, Мастък ефенди си заминал.
Убийството на Анегности Дяков, един от най-богатите хора в Източна Тракия, било извършено по заповед на Михаил Герджиков. Той поискал от Райко Петров, с когото бил пряко свързан, хора за изпълнението на заповедта. Петров му изпратил двама местни терористи, които извършили убийството на 28 октомври 1902 г.
Райко Петров разказва в спомените си [**], че след като станало известно убийството в града, в неговия дом дошли въоръжени войници, водени от полис ( пристав ), който му казал: “Заповядайте в участъка, където ви викат за една малка справка”. И войниците го отвели, но не в затвора, както очаквал той, а в жандармерийския кауш ( помещение, в което живеят полицаи ), при това му дали и легло.
Петров бил обвинен, че е снабдил убийците с оръжие и убийството е станало по негова заповед. Той бил задържан всичко двадесет дни, след което бил освободен “по липса” на улики и доказателства. Така въпросът за убийството на Анегности Дяков бил приключен. Не било разпитано дори семейството на убития, както е обичайно за едно следствие.
Ясно било, че турската власт не само не търси възмездие за убийците, но била дори заинтересована подобно самоизбиване да продължи, още повече, че и двамата сина на Анегности Дяков, Тодор и Димитър, били активни членове на революционната организация. Според собствения разказ на Райко Петров, обвинението, което му предявили най-нисшите органи на турската власт - жандарите и полиса, било напълно идентично с истинското положение на нещата. То обаче не се придвижило по-нагоре, било спряно, прекратено и обвиненият освободен след двадесет дни.
В заключение може да се каже, че в края на 1902-ра и началото на 1903 г., турската власт много вярно напипвала пулса на революционното движение, защото била наясно с противоречията в него. Убийствата, които описах, и други подобни събития красноречиво показвали, че в революционното движение нямало единомислие, а оттук - и единодействие.
Турците използвали това и започнали бърза и смела агитация между българското население. Тя била тотална - войводи, комити, четници... Всички били убеждавани да захвърлят оръжието и да се приберат по домовете си, а султанът щял да им прости грешката и да им дари свобода.
Турците бързали да предотвратят едно въстание под стрехата на столицата си Истанбул. Схемата била проста: похабяване на националната съпротивителна сила на тракийските българи и предаването им на... гърците за асимилация. Дори само едно разколебаване сред българите било напълно достатъчно, за да се разменят ролите: турците щели да преминат в настъпление, да имат инициативата, а българите-роби, поради изчерпване на сетни сили, преди всичко морални, щели да се отбраняват на живот и смърт.
За българите в Тракия започнал да се очертава единственият изход: въстание - смело, бързо и навременно, безразлично какъв ще бъде неговият край - победа или поражение. Ако въстанието не станело до лятото на 1903 г., щяло да настъпи разложение - катастрофално, гибелно.
Солунския конгрес от януари 1903 г. разрешил един тежък проблем на вътрешното революционно движение в Тракия. Турците останали изненадани, дори смутени от солунското решение. Те се надявали, че ще надделее схващането за терористичния начин на борба, защото той бил най-удобен за тях. В този случай те можели да водят борбата неопределено време, като използват политически натиск, разлагане на революционното движение, национално обезличаване, прогонване зад граница, погърчване и други подобни методи, и така, без да дадат отдих на противника, да му нанесат поражението, което им било потребно. Така че само едно въстание, което можело да мобилизира нравствените сили на целокупния български народ и българската държава, било единственото спасение. Безспорно то щяло да бъде кърваво и неговият край - успешен или гибелен - не можел да се предвиди.
Въстанието трябвало също да пробуди гузните съвести на ония, които за своя изгода крепели една варварска тирания. И най-после, то трябвало да предизвика възторзите на честните хора, които неминуемо щели да отсъдят, че тоя народ има право да живее свободно в родната си земя.
[Previous] [Next]
[Back to Index]