24. Идването на Гоце Делчев в Тракия и някои уточнения по този повод. Идеологическите спорове между Гоце Делчев и Стоян Лазов. Непубликувани спомени на очевидци
В спомените си [*], свещеник Петър Киприлов от с. Пирок, Лозенградско, съобщава, че на 9 декември 1899 г. бил ръкоположен за свещеник в родното си село, като заедно със свещеничеството му било възложено да събира и владищината от Лозенградския санджак. Тази служба той изпълнявал шест години.
По-нататък Киприлов пише дословно следното: “През Великите пости на 1896 г., месец март, в село Пирок дойде Гоце Делчев заедно с едно момче. Те престояха цяла седмица в плевника ми. За идването на Делчев знаеха и моите съселяни Стойко Купенов и Вълчо Богданов Станимиров. На нас тримата Делчев даде наставления как да създадем организация”. Делчев дошъл в Пирок от село Кофчаз и бил доведен от кехая Костадин. След това Гоце Делчев заминал за Лозенград. Тримата, които вече били посветени от Делчев, решили да не казват на съселяните си тайната, но когато Киприлов обикалял селата от санджака да събира владищината, той посветил отделни подбрани хора в революционното дело.
"Така - казва Киприлов - подготвих по няколко души в селата: Корията, Едига, Карадере, Паспалово, Маглаикьово, Велика, Резово, Камилите, Цикнихор, Кладара, Пиргополу, Маджура, Блаца, Заберново, Граматиково, Вургари, Калово, Стоилово, Сармашик, Конак, Гьоктепе, Чеглаик, Кулата, Кофчаз, Терзидере, Канарите, Пейчева махала, Девлетлиагач, Коджатарла, Карахамза, Ериклер, Кадиево, Тастепе, Коево, Коджагяур, Ениджия, Каваклия, Карахадър, Енимахле, Колибите, Чонгара, Яна, Рум беглий, Курудере, Каракоч, Раклица, Селиолу, Татарларе и Вайсал".
През 1897-98 г., пише свещеник Киприлов, учител в Лозенград бил Лазар Маджаров и той, Петър Киприлов, вече работел под негово ръководство. През месец април на 1898 г. Гоце Делчев за втори път посетил Източна Тракия, заедно с Борис Сарафов. Киприлов обаче добавя, че Сарафов бил “момче, на което едвам поникнали черни мустачки”. През 1898 г. Делчев и Сарафов действително са били млади хора, но Киприлов представя последния като значително по-млад, почти младеж, юноша, което не отговаря на истината. Двамата престояли в село Пирок два дни и после заминали за Лозенград, за да се срещнат с Маджарова. Делчев попитал какво е направено с поръчението от 1896 г., на което Киприлов отговорил, че обиколил всички български села в окръга и във всяко посветил в делото поне учителя, свещеника и кмета.
Историкът Иван Орманджиев пише, че няма други свидетели на тия две обиколки на Гоце Делчев в Одринско. Свещеник Киприлов обаче бил категоричен, поради което те влезли в “Приносите” като негов спомен.
Моето убеждение е, че Гоце Делчев е обходил Одринско един-единствен път, през пролетта на 1900 г., за което пише в спомените си [**] Димитър Груев: “В ранната пролет на 1900 година в Лозенград дойде Гоце Делчев със Стоян Лазов и Лазар Маджаров”. На друго място Груев уточнява, че тримата са дошли през “втората половина на март 1900 г.”. За това посещение на Делчев говорят в спомените си още Лефтер Мечев и Стефан Добрев. През месец март 1900 г. тримата революционери обходили градовете Лозенград, Малко Търново и Бунархисар, както и много села в техните околии.
Що се отнася до подбудите на свещеник Киприлов, че Делчев е идвал още два пъти и то в неговото родно село Пирок, то трябва да ги отдадем на невинното старческо тщеславие по времето, когато са писани спомените и може би на силното впечатление, което му е направило голямата личност на Делчева. Но истина е, че при действителното идване на Делчев в Одринско, след като той преминал българо-турската граница, свещеник Киприлов е един от първите хора, които са го посрещнали в Тракия. За това съобщава в спомените си [***] Никола Сербеза - задграничен куриер: “Три години преди въстанието ( 1900 г. - бележка моя ) през село Коджабук ( Буково ) минаха Гоце Делчев, Стоян Лазов и Иван Тодоров. Мене взеха със себе си за пътеводител. Заведох ги до с. Пирок, отдето продължиха за Лозенград”. А в село Пирок, както вече казах, живее свещеник Киприлов.
Вероятно тогава той е докладвал на Делчев, че е посветил и заклел по няколко души в народното дело в селата, където е събирал владищина. Допускам, че Киприлов може да е докладвал същото и на заместника на Делчев Лазар Маджаров. Всъщност, за да бъда съвсем точен, Киприлов съобщава имената на екзархийските села в Лозенградския санджак, които са на брой четиридесет и девет. От тях именно той е събирал владищина и вероятно е посветил и заклел голям брой хора в народното дело.
Така че не можем да оспорим приноса на патриота свещеник Киприлов. Трябва да уточня още, че българските селища, които той споменава ( екзархийските ), не са единствените в Лозенградския санджак. Например в Малък Самоков, Скопо, Серген, Пенека, Ятрос и още много други села и градове също живееха българи, но патриаршисти. Киприлов не ги споменава, защото тяхната владищина се събираше от Патриаршията, която за нас беше гръцка. Тези хора не бяха успели още да станат екзархисти, но сред тях също имаше много български патриоти.
*. Иван Орманджиев. “Приноси”, кн. 5 – бел. ред.
**. Иван Орманджиев. “Приноси”, кн. 4 – бел. ред.
***. Иван Орманджиев. Пак там – бел ред.
-----------------------------------------------------------------------------------------
Ще проследим това значително събитие - идването на Гоце Делчев в Източна Тракия през пролетта на 1900 г., като ще дадем думата на очевидците, както и на участници в срещите на Делчев, които по една или друга причина никога не успяха да публикуват спомените си.
Вече казахме, че човекът, който превежда Гоце Делчев от България в Източна Тракия през граничното село Коджабук ( Буково ), е задграничният куриер Никола Сербеза.
Иван Потиров от село Пирок пише следното [*] : “В 1900 г. през Страстната седмица в селото ни дойдоха Гоце Делчев, Стоян Лазов и Лазар Маджаров”. Маджаров дошъл преди другите двама и донесъл шифрована бележка, която гласяла: “Атлас ( псевдонима на Потиров ), довечера в тъмно да се явиш в гората към Айдутина. Приготви места пет, чукай нож на нож, Делчо”. Потиров намерил тримата в гората и ги отвел в селото у дома си, където “гостите” престояли два дни. След това ги отвел във втора къща, където престояли още два дни - общо четири дни. Гоце Делчев се срещнал с почти всички посветени в делото, като ги окуражил.
Отново Димитър Груев от Лозенград, за следващия етап от посещението на Гоце Делчев: “Във втората половина на месец март 1900 г. се получи шифрована бележка от ръководителя на село Пирок да се изпрати верен човек в това село да доведе “трима гости”. И действително пристигнали Гоце Делчев, Лазар Маджаров и Стоян Лазов. Делчев и Лазов били облечени като тракийски селяни, а Маджаров - като беден турчин. Тримата били въоръжени с пистолети и къси бердани, които прикривали под връхните си дрехи.
Отново Димитър Груев за своя съгражданин от Лозенград и сравнително най-малко известен от тримата - Стоян Лазов: “Стоян е брат на Лазо Лазов - един от войводите на Преображенското въстание. Стоян беше завършил Историко-филологическия отдел, а по-после Юридическия факултет на Софийския университет. Учителствал в Битоля, Македония и активно участвал в революционното движение. Турците го заподозрели и интернирали в родния му град Лозенград. Стоян Лазов беше един от идеолозите на тракийското революционно дело, но по-после сам се откъсна от движението и беше забравен”.
Гостите били настанени в къщата на попадията на поп Полихрон, в която живеел учителят Илия Тошев. Срещите ставали обикновено вечер, като присъствали Димитър Груев и останалите му другари. Гоце Делчев задавал въпроси, като например: “Каква трябва да бъде тактиката на революционера-организатор при подготовката и воденето на освободителната борба?” Той също разпитвал за положението на организацията, за числото на организираните членове, за оръжието, с което разполагали, за духа на населението, за отношението на българите към другите етнически елементи и други.
При тези срещи се повдига един познат въпрос от изключителна важност. Димитър Груев е свидетел и участник в тази среща, затова ще предам случилото се така, както той ни го описва: “Ние, членовете на околийското ръководно тяло, пък се интересувахме от един твърде важен въпрос, който често пъти някои от нашите работници ни задаваха преди или след посвещаването им, а именно: когато настъпи върховният момент да вдигнем въстание, сами ли ще го изнесем или ще разчитаме на съдействието и намесата на България, и второ: за автономията на Македония и Одринско ли ще се борим или за присъединяването ни към общото отечество България?
Една вечер зададох този въпрос на Гоце. Той се позамисли малко и ми даде следния отговор: “Ние трябва мъжки да работим и да се организираме и въоръжим така добре, щото да изнесем борбата на свои плещи, без да разчитаме на външна намеса. Външната намеса не е желателна от гледна точка на нашето дело. Нашата цел, нашият идеал е автономията на Македония и Одринско, като привлечем в борбата и инородните маси, които живеят в тия области”.
Стоян Лазов, който мълчеше и слушаше, внезапно прекъсна Делчева и започна остро да го критикува. Ние, членовете на ръководното тяло, разбрахме, че по тези основни въпроси няма общо становище у нашите ръководни кръгове. Лазов възразяваше и твърдо поддържаше, че ние, одринци, при едно въстание не ще можем да разчитаме на какъвто и да е успех, ако България, със съгласието на нашата освободителка и други велики сили, не се намеси в борбата. “Одринско, каза той, е пред вратите на Отоманската столица и Дарданелите и Турция ще употреби всички сили и средства за бързото и безмилостно потушаване на въстанието в нашия край. Македония се различава чувствително от Одринско по своето географско, етническо, стопанско и политическо положение. Вие, македонците, добави той, може би ще успеете да си създадете сами една автономна държава; ние обаче, одринци, не ще можем да придобием своята свобода, освен с вмешателството на България и в нейните граници”.
Спорът придоби твърде разгорещен характер. Маджаров не взе участие в него и напразно се опитваше да успокои идейните противници.
“Това ваше разбиране крие в себе си големи опасности за делото - възрази Делчев. - Ние, българите от Македония и Одринско, не трябва да изпущаме изпредвид, че има и други народности и държави, които са много заинтересовани от разрешението на този въпрос; една намеса на България ще предизвика намесата и на съседните държави и може да доведе до разпокъсването на Македония. Ето защо народите, населяващи тия две области, трябва сами с общи усилия и жертви да извоюват своята свобода и независимост в границите на една автономна Македоно-Одринска държава, като разчитаме само на материалната и морална подкрепа на България и на Великите сили”.
“Това, което вие мислите и говорите, е невъзможно - отговори Лазов. - Никога турци и гърци, които са двата главни етнически елемента в нашите земи, няма да се съгласят да участват в борба за автономията на Македония и Одринско. Турците, понеже са господстваща нация и представляват една инертна маса с консервативни разбирания, а гърците, понеже продължават да живеят със своята великоелинска идея, която непрекъснато им се натъпква в главите от училищната скамейка и от църковния амвон и аспирират не само за южна Македония, но и за Тракия, та дори за Пловдив и Бургас. Може ли да се прави от тия две народности обща кауза?”
Тия пререкания продължиха няколко вечери подред и вземаха все по-остър, дори опасен характер. Делчев упорито защитаваше своята идея за общоделство с другите етнически елементи в Македония и Одринско и за автономията на тия две области. Лазов отговаряше решително, че това е една химерична идея, която никога няма да се осъществи и че напразно ще се борим и ще даваме жертви; и поддържаше със същата решителност, че при едно съвместно въстание в Македония и Одринско, България ще има всичкото основание да се намеси в освободителната борба със съгласието на Великите сили, а ние, македонци и одринци, ще придобием своята свобода, но в границите на България.
Накрая Стоян Лазов заключи: “Ако вие, македонците, продължавате да говорите и да работите за автономията на Македония и Тракия, ние ви заявяваме, че ще се откъснем и ще образуваме самостоятелна революционна организация със свой Устав”.
Гоце кипна, укори Лазова за тия негови разбирания, обвини го в сепаратизъм и измяна на общото народно дело. Лазов му възрази със същите обидни думи и със същия тон. Малко остана тоя словесен идеен дуел да вземе друг характер, ако Маджаров и ние не бяхме се намесили да ги успокоим.
Съседите подочуха нещо и разбраха, че в къщата на баба попадия има външни и то необикновени хора. Наистина, те бяха добри българи, но със своето любопитство можеха да си причинят големи неприятности. Наложително стана преместването на гостите в друга квартира. Решихме да ги настаним в къщата на Стойчо Орманджиев, чичо на нашия историк Иван Орманджиев. Стойчо беше патриот и добър член на организацията. Той прие предложението ни без колебание и веднага изпрати семейството си по роднински къщи, без да му каже защо прави това. Същият ден вечерта преместихме гостите."
Пререканията между Делчев и Лазов продължили и в дома на Орманджиев, но се водели по-спокойно и на по-нисък тон. Все пак “ние имахме време да се позанимаем с някои практически организационни въпроси. Взе се решение да не се изпращат чети в нашия район, докато не настъпи момента за това, и второ, да се внася оръжие по определените канали.”
По принципните въпроси, които деляха Лазов и Делчев, казва по-нататък Груев, те, членовете на ръководното тяло, останали с убеждението, че при едно въстание Източна Тракия ще намери своята свобода само в границите на общото Отечество.
Стефан Добрев, организатор на Малкотърновския район, в спомените си пише [**]: “В ранна пролет ( март 1900 г. – бел. авт. ) получих от село Дерекьой бележка от Лазар Маджаров, че пристига в Малко Търново с двама другари, та да наредя посрещането им.” Стефан Добрев изпратил Лефтер Мечев да намери гостите в околностите на града. Мечев ги намерил, върнал се обратно и съобщил на Добрев къде се намират Маджаров и другарите му, а той сам отишъл у дома си да предупреди, че ще им дойдат гости, тъй като такова било решението.
Вече било два часа след полунощ, когато Добрев посрещнал Делчев, Лазов и Маджаров и ги повел към града. Пръв вървял той, а след него тримата революционери, на разстояние петдесет метра един от друг. Маджаров бил облечен в стари бозови дрехи и стар турски фес и приличал на лозенградски бааджия ( лозокопач ). Делчев и Лазов били облечени в нови гайтанлии черни потури и салтамарки - източнотракийска носия.
В Малко Търново гостите останали два-три дни. Лефтер Мечев, в чийто дом се водели разговорите, пише в своите спомени [***]: “Гоце Делчев ни говори за положението на раята, за организацията в Македония и за нуждата да се работи смело и планомерно.”. Присъствали и организираните членове от Малко Търново Райко Петров и Евтим Казаков.
Стефан Добрев допълва, че говорел главно Гоце Делчев, но се обаждал и Стоян Лазов. Делчев разпитвал за състоянието на организацията, колко души са посветени, какъв е духът им, какво оръжие имат и т.н. Добрев подчертал, че не са организирани селата Паспалово, Граматиково и Велика. В настроението и поведението на Делчев и Лазов нямало напрежение, както ни съобщава Димитър Груев. В инструкциите, които дали преди заминаването си, и двамата били в пълно единомислие. Организацията се засилила с нови членове - Георги Костадиев, Георги Димов Мънин и др.
Делчев, Лазов и Маджаров заминали за село Велика и оттам преминали в Бунархисарския район, където останали най-дълго – около десет дни.
В спомените си от 1929 г. [****] Христо Настев, главен учител в класното училище в Бунархисар, пише, че на Великден 1900 г. куриер от лозенградските села му донесъл писмо от Гоце Делчев. То било написано с шифъра на Централния комитет на ВМОРО и гласяло: “Брате Зулфикар ( псевдоним на Настев ), с двама другари съм на не повече от двадесет километра. Ще дойда да се видим. Изпрати куриер и определи паролата за пристигането ни с писмо. Ахил ( псевдоним на Делчев )".
Настев изпълнил всичко и на другата вечер пристигнали Гоце Делчев и Стоян Лазов, а Маджаров бил болен и не дошъл. Двамата останали десет дни в Бунархисар, в квартирата на Настев, който веднага събрал първите хора на организацията в града, а посветените от селата извикал под предлог, че ще разглеждат текущи училищни работи. С тази своя обиколка, пише Настев, Гоце Делчев искаше да проучи лично Одринската област и да съгласува революционната дейност с тая на Македония. На тая тема Делчев горещо спорел с Лазов щом останели сами. Според Настев, Лазов отстоявал идеята Одринската революционна организация да бъде независима от Македонската.
Така изглежда посещението на Гоце Делчев в Одринско през погледите на Никола Сербеза, Иван Потиров, Димитър Груев, Стефан Добрев, Лефтер Мечев и Христо Настев, което те описват в спомените си, публикувани в “Приносите” на Иван Орманджиев.
*. Иван Орманджиев. “Приноси”, кн. 4 – бел. ред.
**. Иван Орманджиев. “Приноси”, кн. 3 – бел. ред.
***. Иван Орманджиев. Пак там – бел. ред.
****. Иван Орманджиев. “Приноси”, кн. 2 – бел. ред.
--------------------------------------------------------------------------------------
Видяхме, че когато Делчев, Лазов и Маджаров били в Лозенград, те се срещнали с ръководителите на движението, главно с членовете на околийския комитет. В Малко Търново също – с организатора Стефан Добрев, Лефтер Мечев и с още трима-четирима.
В Бунархисар, обаче, по искане на Гоце Делчев било свикано общо събрание, на което, освен ръководителите и членовете на околийския комитет, присъствали и организирани членове от града и селата, тъй като другари на Делчев от македонската колония в Цариград му разказвали подробно за българите от Бунархисарската околия. Тези македонци се познавали с наши хора от големия Балджишки панаир, който се правеше на брега на река Балджикдере, близо до град Сарай и беше наследил прочутия някога по нашите земи Узунджовски панаир.
Баща ми Георги Войников, като активен член на революционната организация в Рум беглий, също взел участие в комитетското събрание в Бунархисар. Преди това, обаче, той водил няколко разговора с Гоце Делчев - делови и свободни. В един от тях Гоце разгърнал една карта, осеяна със знаци и бележки, и попитал защо българските села в района на Бунархисар оредяват.
Тук трябва да внеса едно пояснение. Наблизо до Бунархисар минавала краткотрайната някога граница между Санстефанска България и Турция. Тя просъществувала от 19 февруари ( 3 март по нов стил ) до 13 юни 1878 г., когато Берлинският договор я премахнал. В този кратък период българите от близките до границата села, които според Санстефанския договор оставали в Турция, бързо се прехвърлили на “българска територия”. Но още не разтоварили колите си, последвал Берлинският договор, който ги принудил да продължат на север към българската Източна Румелия. Поради тези поселищни размествания, българските села около Бунархисар оредели, но на изток, към Цариград, пак имало компактни български маси.
Баща ми разказал на Делчев за тия събития и се повел разговор. Оказало се, че точно тези оредели български села около Бунархисар попадат в територията на бъдещото въстанието. Тридесет години по-късно баща ми Георги Войников си спомняше по смисъл този разговор с Гоце Делчев и цитираше неговите думи: ... “това са източно-българските земи”...
Централната тема на събранието в Бунархисар била решенията на солунския конгрес на ВМОРО от 1896 г., които нашите хора познавали от емигрантите в България и вестник “Странджа”. Баща ми и други присъстващи разказваха, че Делчев и Лазов слушали с видим интерес местните хора, които, макар и неуки, били със здрав разум и реален поглед върху нещата. Народът чрез своите “комити” се изказал свободно и непринудено. Разсъждавайки по Член 4-ти от Устава например, който цитирали по смисъл, нашите хора казали обобщено следното: ние и българският народ не сме и няма да бъдем тирани, каквите са турците, срещу които се борим. На тая земя, дори да бъде българска, турци, гърци и други националности ще живеят свободно, така, както техните сънародници живеят днес в новоосвободена България. Като чули това Делчев и Лазов се спогледали с просияли лица, защото в тези прости, но съдържателни думи се заключавала идеологията на предстоящите освободителни борби. После нашите хора разказали, че турците от съседните две мухаджирски ( преселнически ) села Пурялий и Тузаклий, които преживели около десет години в България, сега горчиво съжалявали, че напуснали Родината си - една свободна и напредничава страна, за да дойдат в старата и позната Турция.
Гоце Делчев поставил пред събранието и въпросът за оределите български селища. Интересувал се дали съзнанието на българите, които живеели в тях, не е повлияно от силната гръцка пропаганда.
Гоце Делчев и Стоян Лазов говорили делово по всички въпроси, които засягали организацията, но не засегнали темата за автономията на Македония и Одринско. Присъстващите не забелязали противоречия или двусмислия между първите македоно-одрински революционери, а Гоце Делчев изглеждал видимо доволен.
На раздяла един от нашите - Димитър Гогов, който добре познавал организационните работи и бил личен приятел на Христо Настев, подхвърлил: “От тук нататък какво трябва да очакваме и кога?”. На което Гоце Делчев троснато отговорил: ”Няма да очакваме, а ще вдигнем въстание, когато се подготвим.” А Стоян Лазов допълнил: “Да се подготвим така, че да добием истинско пълно освобождение”.
От Бунархисар Делчев и Лазов, през село Каракоч, Лозенградско, заминали обратно за България.
От идването на Гоце Делчев в Източна Тракия до вдигането на въстанието изминават около три години. През това време в Източна Тракия дошли нови хора, някои от тях непознаващи природата на местните българи и с нови теоретични постановки.
[Previous] [Next]
[Back to Index]