2. Спомен от детството
 

В началото на ХХ век турците, макар и колебливо, все още наричаха държавата си империя - ислямска, османска, отоманска, турска. Империя била затова, казваха те, защото територията й лежала на трите континента на Стария свят: Европа, Азия и Африка. Още и затова, че султаните, които я управлявали, имали ранг на император. Чисто турско определение на понятието империя.

Източна Тракия от незапомнени времена е била населена плътно с българи. През ХVІІІ и първата половина на ХІХ век, турците превърнали тази богата земя в арена на своите междуособици, на своите вътрешни борби. В тия борби в немалко случаи са вземали участие и българи. Тези неща почти не са известни на българската история, но в хрониките на Йълдъз кьошк, султанския дворец на Босфора, всичко най-подробно е записано. Почти последният обитател на Йълдъз, султан Абдул Хамид хан Втори, често прелиствал хрониките, за да решава конкретни политически, пък и не само политически, въпроси.

През 1907 г., например, когато аз вече ходех на училище, въпиюща нужда наложила на Хамида да провери и да проумее до дъно що за “миллет”, що за народ са това българите, които през 1903 г. вдигнали Македоно-Одринското въстание, което в Македония се нарекло Илинденско, а в Тракия - Преображенско. И Абдул Хамид заповядал: да се издирят и проверят всички българи, участници в Преображенското въстание, за да се разбере какво правят те днес и какво мислят да правят в утрешните дни. И... каушите ( килиите ) на Одринския затвор се препълнили.

От моето родно село Рум беглий потърсиха трима души, и тримата родствено свързани помежду си - баща ми, вуйчо ми и учителят в селото, женен за най-младата сестра на майка ми. Баща ми, с един “малък подарък” от няколко златни лири, се изплъзна от ръцете им и наби Странджанските гори. Другите двама обаче бяха заловени и откарани в Одринския затвор.

---------------------------------------------------------------------------------------

Не след дълго, в селото ни пристигна един млад турски офицер с неголям конен отряд. Като се разбра, че са дошли турци, всичко се разбяга, всичко се изпокри. Войниците обсадиха къщата на дядо ми, в която живееха арестуваните, за да я обискират. Посрещнахме ги ние с баба. Аз - на седем години, а баба - на седемдесет. Каква беше изненадата ни обаче, когато турският офицер заговори на чист книжовен български език! Като го чухме, страхът ни отпадна наполовина. По даден сигнал пристигнаха кметът и пъдаринът на селото - също българи, защото то беше чисто българско.

Турският офицер заповяда на войниците да претърсят външните сгради: дюкяни, хамбари, плевници, обори, голяма винарска изба, а той самият пожела да обискира жилището. Качи се той горе, качихме се и ние след него, огледа се, бързо се ориентира и поиска да му се отвори една стая, в която имаше малка скромна библиотека. Библиотека, каквато можеше да има един българин в Турция, и то в Абдул-Хамидова Турция. Офицерът започна да разглежда книгите, изведнъж прикова поглед в една от тях и като че ли се зарадва от това, което видя. Бързо грабна книгата, прочете заглавието и лицето му доби тържествуващ вид. Обърна се към мене и ме попита дали ходя на училище. "Да - отговорих, - но сега учителят ни е в Одринския затвор." Турският офицер ми подаде книгата и посочи заглавието. Аз започнах да подреждам буквите, да сричам и с негова помощ прочетох “В навечерието”. “Добре” - каза офицерът, - сега да видим кой е написал тази книга” и тури пръста си върху името на автора. “Тургенев” - отново прочетох аз.

Произнасянето на името на големия руски писател изглежда много зарадва турския офицер, защото той се обърна към баба и кмета и каза: “Бабо, мухтар ефенди ( господин кмете ), тая книга ще я взема.” Баба му отговори: "Ти като си дошъл тука, за добро не си дошъл, вземи я”. Зимно време беше, офицерът разкопча шинела си и пъхна книгата във вътрешния си джоб. След това влезе в търговската кантора, където имаше големи тефтери ( търговски книги ), на които не обърна почти никакво внимание, погледна тук-там, бутна една странична врата и с това обискът свърши.

И добре че така стана, защото ако бяха продължили да търсят, щяха да намерят оръжие, пренесено от лозенградските работници керемидчии, за които граница между България и Турция сякаш не съществуваше. Минаваха я като птички и пренасяха ново, модерно оръжие, което укриваха по селата.

Обискът на околните постройки пък продължил до момента, в който войниците надушили винарската изба, в която имаше стари отлежали вина и ракия. Техният аллах тогава вино не им даваше да пият. Виното, особено червеното, било отровна гяурска кръв, но ракия пили, поливали, разливали и когато тръбата по заповед на офицера засвири “отбой”, войниците вече бяха “хъндъл-мъндъл” пияни.

 Засрамен и ядосан, офицерът изкомандва войниците да възседнат конете, но само двама или трима успяха да се качат и да се задържат, а някои дори конете си не познаха. Най-трагично беше състоянието на баш чауша ( старшината ). При опита да се качи на коня, преметна се през седлото, падна и си разкървави главата. Кметът и пъдаринът, които гледаха час по-скоро да отпратят войниците, го качиха като чувал на коня му и му връчиха юздите. Най-накрая, с клатушкане, отрядът си замина.

----------------------------------------------------------------------------------------

Срещу българите преображенци, задържани в Одринския затвор, били образувани два вида дела:

1. Общи - комулирани и типизирани по характер;

2. Индивидуални.

Всички дела били политически и затова от Цариград пристигнал специален съдебен състав, лично инструктиран от Абдул Хамида.

Делото на моите вуйчовци било индивидуално. Като веществено доказателство приложили книгата на Тургенев “В навечерието” - същата, която турският офицер иззе от къщи при обиска. Обвинението изготвило резюме на турски език, както и кратки характеристики на главните герои. Ето какво се казвало в резюмето: българинът Инсаров бил на учение в Русия, където се запознал с рускинята Елена. Двамата се оженили и когато Инсаров се завърнал в Родината си, Елена го последвала. Тук, в Турция, обаче Инсаров станал “голям, най-голям български комита и на ислямския род душманин”.

Не по-малки душмани се оказали и моите вуйчовци, защото притежавали книгата “В навечерието” от Тургенев. Това била и основната линия на обвинението.

Обвиняемите имали служебен защитник - един млад турски юрист от известно семейство интелигенти от Одрин, който бил назначен от съда [*]. Този юрист имал доблестта да подходи най-добросъвестно и честно към организирането на защитата. Отишъл в затвора, срещнал се с подсъдимите и на четири очи водил дълъг разговор с тях. Още в началото на срещата турският юрист заявил: “Вие се обвинявате, че като български бунтовници рушите устоите на турската държава. Естествено, аз няма да се изправя пред съда, за да пледирам за вашата българска национална кауза, но като ваш защитник съм длъжен да ви дам възможната и необходима правна помощ. Затова ще ви дам съвет, който, ако изпълните докрай, със сигурност ще спечелим делото”. И продължил: “За добро или за лошо, съдът не знае кой е Тургенев и това ви дава правно основание да поискате да бъде назначено вещо лице, което да разясни кой и какъв е Тургенев. Вие, като подсъдими, имате право да посочите вещото лице, а съдът няма да може да ви откаже”.

После турският юрист неочаквано избухнал: “Срамувам се, че ви съдят заради идеите на един голям европейски писател.” След като се поуспокоил, продължил: “Човекът, който ще бъде посочен за вещо лице, трябва да бъде културен, учен и литературно образован. Той трябва по подходящ начин да разясни кой е Тургенев, да разкаже за неговия жизнен път и литературното му дело. Ако сте съгласни с моя съвет, кажете ми, за да организирам защитата на тая плоскост”.
 

*. Служебната защита била честа практика в турските политически процеси - бел. авт.

--------------------------------------------------------------------------------------------

По онова време в Одрин имаше четири български гимназии, една от които беше Униатската мъжка гимназия, основана през 1863 г. от полски емигранти мисионери от католическия орден “Възкресение Господне” [*].

Както е известно, поляците са религиозни хора, а полската интелигенция по онова време беше пръсната по целия свят. В Одрин също имаше немалко поляци, образовани хора, предимно инженери, привлечени от турците за поддържането на военната крепост. Някои от тях бяха и преподаватели в Униатската мъжка гимназия, където преподаваха основно езици - френски и немски. Между тези преподаватели имало един вече възрастен човек, който живял дълги години във Франция, приел френско поданство, станал френски монах и като мисионер дошъл в Одрин. Тук той живял дълги години, научил добре турски език и превел знаменитата поема на полския поет Адам Мицкевич “Пан Тадеуш”. Полският мисионер преподавал френски език и бил много популярен в Одрин и на други места в Турция. Той именно бил поканен от нашите хора да се яви пред съда като вещо лице. Полякът приел поканата с готовност и благодарност, защото му се предоставяла възможност да говори пред публика в сърцето на Отоманската империя за един славянски писател.

И така, полският мисионер получил назначение като вещо лице и когато в Одрин се разчуло, че този учен и популярен човек ще говори в съда, цялата културна общественост, независимо от националността - турци, българи, гърци, арменци - поискала да си обезпечи места. Най-голям интерес проявили чуждите консули. По онова време Одрин беше най-големият и значим вилаетски център в Европейска Турция, така че всички европейски държави имаха свои представителства. Едва сега съдът разбрал клопката, в която е попаднал - чуждите консули ще присъстват на това политическо дело. Председателят на съда се опитал да отложи делото, дори да го прекрати в частта му относно Тургенев, но бил здраво притиснат и то от самите турци, които искали да покажат, че са правова държава. И делото непременно трябвало да се гледа. Дори съдът бил принуден да пренесе заседанията си в една по-голяма вилаетска зала.

В деня, когато трябвало да говори вещото лице, залата била претъпкана, дори на входа избухнали препирни. В своя увод полякът казал приблизително следното: “Уверен съм, че почитаемият съд знае кои са Александър Втори, граф Игнатиев или генерал Скобелев, но за голямо съжаление той не знае, и може би основателно, кой е Тургенев”. “Защо? ” - запитал реторически полският мисионер и сам си отговорил: “Защото народите на Русия и Турция имат обща граница от векове, но се познават единствено на бойното поле, дори съществува епоха, наречена руско-турски войни.”

И продължил: “Турският народ и турската държава смятат за свои искрени приятели Франция и френският народ и затова аз не се съмнявам, че почитаемият съд добре знае кой е Виктор Юго. Трябва да заявя, че Тургенев е за Русия това, което е Юго за Франция. Когато руският император Александър Втори прочел една от книгите на Тургенев, възкликнал: “Та нима това е Русия! Та тя върви към гибел!”. А Виктор Юго, по време на дебати във френския парламент, след потушаването на българското въстание от 1876 година, е казал горчиви и убийствено тежки думи за турската държава, когато тя е имала най-голяма нужда да спечели световното обществено мнение [**]. Като полски емигрант, живял дълги години във Франция и Англия, аз познавах лично французина Юго и руснака Тургенев. Работейки за моята поробена родина Полша, аз се сближих с тези светли умове на епохата... Да, Тургенев действително е написал “В навечерието” - книга, на която аз ще се спра обстойно след малко, когато разглеждам по същество творчеството на писателя...“

И тук полският мисионер спрял и започнал да рови из книгите, които били пред него. Възползвайки се от минутната пауза, председателят на съда станал от мястото си, приближил се към вещото лице, стиснал му ръката и му благодарил за услугата. А полякът отвърнал: “Но господин председателю, аз още не съм започнал по същество. Моля да ми отделите най-малко три-четири часа, за да ви запозная с творчеството на Тургенев”.

Съдът е здраво притиснат. Председателят отново се опитал да лавира, но накрая обявил пред всички, че романът “В навечерието” от Тургенев се изключва от доказателствения материал по делото. Взел книгата и обръщайки се към подсъдимите на изискан турски език, им я върнал. Малко след това заседанието било прекратено, въпреки протестите на вещото лице и негодуванието на публиката. А най-много съжалявали подсъдимите, че не могли да чуят четиричасовата реч на поляка, посветена на личността и творчеството на Тургенев.

[Previous] [Next]
[Back to Index]

*. Поляците от католическия орден “Възкресение Господне” станали популярни в Източна Тракия под името “Възкресенци”. Те създали седмокласна гимназия по европейски образец, чиито дипломи били признавани от висшите светски и духовни учебни заведения в Европа. В навечерието на Освобождението българите имали само две учебни заведения в пределите на империята, които можели да съперничат на Одринската униатска мъжка гимназия – в Пловдив и в Габрово - бел. авт.

**. Това е моментът, когато в края на 1876 г. посланиците на Великите сили, акредитирани при Високата порта в Истанбул, съгласуват решение за възстановяване на българската държавност и почти дават мандат на Русия да обяви война на Турция – бел. авт.