Дневници и спомени за Илинденско-Преображенското въстание

Любомир Панайотов, Дойно Дойнов, Димитър Минцев (ред.)

 

СПОМЕНИ

 

 

  9. Михаил Вълчев Иванов  237

    (Преображенско въстание - Складове в гората - Смъртната чета - Саботажи - Обсада на селото - Обръчът се затяга)

10. Младен Звездов  251

11. Петър Горов Ников  255

    (Влизането ми в революционната организация - Четата на Пано Ангелов - Образуване на смъртната дружина - Някои случки из вътрешния живот на смъртната дружина - Отзвукът на събитията в Мързево и Граматиково при нас - Конгресът на Петрова нива - Странджанската комуна - Обявяване на въстанието - Нови схватки с врага - Епилог)

 

 

9. МИХАИЛ ВЪЛЧЕВ ИВАНОВ

 

Роден е през 1893 г. в с. Пенека, Визенско, Източна Тракия. Основно образование завършва в родното си село.

 

След войните, във които взема участие, се заселва в гр. Мичурин.

 

 

          ПРЕОБРАЖЕНСКО ВЪСТАНИЕ

 

[. . .] Още през 1902 година, когато при тате идваха някои да си шият дрехи, чувах да си приказват по политиката. Някои направо запитваха татко: „А бе, бай Вълчо, няма ли да ни кажеш нещо ново“ Тате отначало отговаряше сконфузено: „Какво ново да ви кажа? Не знам нищо?“. Но те пак настояваха: „Ха, та може ли ти да не знаеш? Кажи ни, защо криеш. Знаеш болката ни. Тя не е само наша, а на целия тоя поробен народ. Ние сме в течение на някои работи. Пък и вашият даскал, зет ви, де, знае всичко. Той сигурно ти е разправял, че се гласи нещо като въстание. Да се освободим веднъж от тия проклети кучета — турците.“ Тате виждаше, че човек, който говори подобни работи е в течение на това, което ставаше, макар то да се пазеше в голяма тайна. Тогава го извикваше настрана и наставнически започваше: „Слушай какво ще ти кажа. Това не трябва да се разправя навсякъде и на всекиго, защото и стените имат уши. И по-ниско приказвай. Трябва да бъдем много внимателни и предпазливи и да пазим тайна, защото има хора, които, щом чуят нещо, могат да обадят на турците и тогава всички ще изгорим.“

 

Често слушах да задава на някого въпроси:

 

— Ти заклет ли си?

— От попа ли?

— Не.

— От комитите?

— Да.

— Тогава нали ти казаха как трябва да се пази тайна?

 

Щом се задаваха тези въпроси, човекът се уверяваше, че баща ми работи за делото и се изпълваше с още по-голяма вяра.

 

И друг път в стаичката, където шиеше тате, слушах да се водят разговори на същата тема, с някои лица от нашето село.

 

237

 

 

Но те винаги казваха за мене: „Момченцето да излезе“. Тогава тате ми казваше: „Хайде, прибирай се в другата стая, при майка си.“ Аз се сещах, че правят това, за да могат по-спокойно да си говорят тайни работи, но вече знаех за какво ще говорят. Беше ми поръчано от мама и тате, каквото и да чуя от това, което се говори в къщи, да не казвам на никого. Защото често пъти в стаичката, в която тате шиеше, събраните мъже вземаха важни решения, относно работата по подготовка на въстанието.

 

Една вечер тате дойде и каза на мама: „Дай кесията, трябват ми две лири“. Мама го запита за какво му са, но той замълча. Беше се заклел да пази тайна, дори и пред жена си. Но тя толкова настоя, щото той ѝ повери, че тези пари са необходими да се закупят пушки и патрони за въстанието. Събирали пари и специален човек трябвало да премине нелегално в България и да достави оръжие. Мама не искаше да даде парите. Тя разбираше по свой начин нещата. Беше ги определила да закупи на децата си нещо за чеиз.

 

Татко решително настоя и най-после тя се съгласи и ги даде. Пари се събираха и от други лица, доверени на организацията, които щяха да вземат живо участие с оръжие в ръка за освобождението на Тракия.

 

Спомням си, през същата 1902 година, че зимата беше снеговита и една вечер татко, като влезе в къщи, каза на мама: „Приготви задната стая.“

 

Така се наричаше една стая в къщи, която имаше прозорче само на покрива. „Довечера ще имаме гости, прикрита булка.“ Мама разбра, па и аз се сетих за каква „ прикрита булка“ става дума. Тя се разшета, приготви постели и покривки за трима души. Щом се стъмни, на вратата се чу леко почукване. Мама запали газеното кандило и отиде да отвори, но от вън се чу дрезгав и тих глас: „Загасете кандѝла“... Мама веднага духна издайническото пламъче, отвори вратата и трима непознати лица, обути с цървули и черни върви на кръст, с раници и ямурлуци, влязоха в стаята. Веднага тате ги отведе в „задното“, което бе специално приготвено за срещата с тях. Там вече беше запалена газената лампа. Те свалиха ямурлуците си, снеха раниците и приседнаха спокойно, като в сигурно убежище и при верни, свои хора. Бяха въоръжени с пушки, револвери, чапрази с патрондаши, кръстосани през рамо и с по една голяма кама, остра и от двете страни. Те казаха на тате:

 

„Бай Вълчо, дай ни в нещо малко сняг.“ Изтриха си краката със сняг, след това мама им донесе вълнени чорапи. След това се постоплиха на мангала, сложен в стаята. Единият от мъжете беше човек със среден ръст, пълничък и набит, със засукани, дълги мустаци. Тримата имаха дълги бради и изглеждаха

 

238

 

 

много страшни. Вторият също имаше., среден ръст, а третият бе висок и слаб. Пълният беше мълчалив и сдържан. Казваха, че той бил войводата. Тате гй почерпи по една ракия. Войводата отказа да пие. На него мама му приготви чай. След това сложи софрата и като се навечеряха легнаха да спят защото бяха много изморени. Войводата каза на тате: „Бай Вълчо, нали можем да считаме, че тук сме на сигурно и безопасно място?“ Тате отговори: „Бъдете спокойни, ще спите като у дома си.“

 

„Не се съмнявам“, каза човекът и пожела „лека нощ“.

 

Гостите ни спаха до късно сутринта и това показваше, че са много изморени. Като станаха, измиха се. Войводата започна да пише нещо. После заедно със средния на ръст се прибраха в „задното“. Високият бе приказлив човек, повика ме при себе си в татевата стаичка и ме запита ходя ли на училище, кое отделение съм. Казах му, че ходя и че съм във второ отделение. Той ми даде една песнопойка с възрожденски революционни песни и започна да ме учи да пея. Спомням си, че това беше песента за обесването на Васил Левски: „О, майко, моя, Родино мила.“ След това една друга песен „Жив е той, жив е“ и др.

 

На следната вечер, когато гостите се бяха оттеглили в „задното“ за да си лягат, чу се чукане на външната врата. Тате излезе да види кой е. На неговото запитване отвън отговори глас: „Аз съм, бай Вълчо, не ме ли познаваш?“ Но когато тате отвори вратата и светна с газеното кандило, изведнъж лъснаха копчетата на турски жандарми и един цивилен човек, също турчин. Тате замръзна, но с видимо спокойствие запита: „Какво има бе, Войно?“, защото познатият глас беше на селския кехая Войно. „Бай Вълчо, отговори Войно, знам че ти имаш място за пренощуване. Мухтарина ме прати да доведа тия хора да пренощуват у тебе тая вечер. Вие познавате Хусни ефенди. И той ви познава, затова пожела тук да дойде.“

 

Тате веднага се успокои и овладя. Отвори вратата, здрависа се със Хусни ефенди: „Хож гелдин, хож болдун“ и ги прие като ги въведе в своята шивалня.

 

След като ги нагостиха — както му е ред, те си легнала. Тате се прибра при нас и каза, че много се е изплашил. Помислил, че тези турци са дошли да обсадят къщата заради комитите, които спокойно спяха в „задното.“ Рано сутринта той каза на комитите да не мърдат от стаята си и ги уведоми за другите си гости.

 

Щом се съмна, турците станаха, измиха се, мама им приготви по едно кафе и като си взеха най-учтиво сбогом, заминаха по пътя си. Тогава тате отиде при комитите и им съобщи, че вече могат да бъдат спокойни.

 

Късно вечерта, когато се стъмни добре, изпратихме и тях.

 

239

 

 

Те заминаха за друго село да подготвят онова, за което бяха тръгнали. Казваха, че името на войводата е Георги Кондолов, а името на другият, високият и приказлив човек, който ме разпитваше и научи да пея революционни песни, е Стоян Камилски. Но всички те носеха калпаци, на които пишеше „Смърт или свобода.“

 

Войводата Георги Кондолов е роден в чисто българското село Велика, разположено в китните и красиви гори на Странджа планина. Това село взе по-късно живо участие в Преображенското въстание. Там се подвизавали славните чети и от там получавали храна и подръжка...

 

СКЛАДОВЕ В ГОРАТА

 

[...] В началото на 1903 година една от най-важните задачи на Комитетската организация беше да се определят и организират складовете, където да се изнесат известно количество хранителни продукти и дрехи в гората. Това трябваше да се направи с цел, когато се подигне въстанието, да може населението, което щеше да се укрие в гората, да се изхрани, да има дрехи и завивки за жените и децата, ако се наложи да се задържат за по-дълго време извън селото. Такова място беше определено по стръмното течение на реката Казандере към Михайловата тепавица.

 

Вече за никого не беше тайна, че се готви въстание.

 

Често идваха ръководители на комитета на организацията в село, събираха хората в черквата, заклеваха ги и кръщаваха във вярност към организацията. Напоследък с една група бяха повикали и поп Димитър. Предложили му да положи клетва и да целуне не само Евангелието, но и револвера и камата, положени във вид на кръст. След като се заклел, той попитал: „Ами, момчета, сами ли ще правим това въстание? Дядо Иван няма ли да ни помогне?“ „Не бой се, отче, и той ще дойде. Както е помогнал да се освободи България, така ще помогне и сега. Нашата Тракия ще бъде свободна. Но знай, че може да срещнем трудности и да се наложи да дадем човешки жертви, както при Априлското въстание. Нали си чувал колко кланета станаха, докато се освободи България?“ Привели му примери за Баташкото клане, което станало в черквата, за опожарените села Копривщица, Перущица и др. „Така лесно свобода не се добива, отче“, казали му те.

 

След като в селото бяха кръстени и заклети по-будните мъже, особено ония които ще носят оръжие, подготвителните работи бяха вече набелязани и всеки знаеше, че трябва да изнесе на определеното за склад място каквото му е необходимо —

 

240

 

 

покривки, дрехи и най-насъщни хранителни продукти — брашно, варива и др.

 

Бяха определени и кои лица ще излязат нелегално на пролет и ще започнат саботажни действия срещу турската държава.

 

СМЪРТНАТА ЧЕТА

 

Щом гората на легендарната Странджа се разлисти, от село Пенека излязоха първата група въоръжени мъже. Тая група нарекоха „Смъртната чета“. Те бяха следните:

 

1. Георги Найденов — учител в с. Пенека

2. Георги Д. Хаджиев — също учител в с. Ургас

3. Петко Алексов

4. Стоян Българанчето

5. Киро Н. Зайданов

6. Фотики Димитров и още няколко други.

 

Георги Найденов беше наш зет, току-що сгоден за сестра ми Мара. Помня, че той идваше нощем у нас, въоръжен с револвер и кама, с кръстосани патрондаши през рамо и обут в цървули с черни върви и навуща над коленете. Неговото тропване на вратата често ме събуждаше и тогава го виждах как плахо влиза в къщи. Имаше голяма черна брада. Аз го гледах с любопитство, като същество, дошло от приказките или детските сънища. Но мама ми заръчваше да пазя тайна и на никого да не казвам кой е идвал у нас през нощта.

 

След излизането на първата група комити в гората наскоро ни бе дошъл на гости познатия ни вече турчин — Хусни ефенди. Той беше главен бирник — таксилдарин. От неговото око не бе убегнало трескавото настроение на хората и една вечер той подметна на баща ми: „А бе, Вълчо чорбаджи, вашите хора май като че ли искат да правят нещо срещу нашата държава, ама да видим кой ще си изпати.“ „Не знам нищо, ефенди“ — каза татко. Турчинът го изгледа очуден: „Ха, рече той, не знаеш. Ами, че вашият даскал им е първият главатар, бе. Че нали ти е зет, може ли да не знаеш?“ „Не знам, ефенди, нищо не знам?“ отвърна тати с такъв вид и тон сякаш наистина не го интересуваше никаква политика и комитски работи. Турчинът продължаваше да го изпитва:

 

„Ами, можеш ли да ми кажеш къде е сега този харсъзин, а?“

 

Тати замълча известно време, после каза с видимо спокойствие: „Ходи към Одрин да урежда нещо с даскалските си работи!“ Хусни ефенди, изглежда, беше разбрал добре какво казваше и какво искаше да скрие тати и като се приближи до него, някак поверително и наставнически му заговори:

 

241

 

 

„Слушай, Вълчо чорбаджи, приятел си ми, за добро ти се мъча. Ако дойде, кажи му да се прибере. Да се остави от тоя мерак, дето го е хванал. Пък нали уж гласяхме, като се жени, кръстник да му ставам. Та, ако ме послуша, няма да сбърка. Той е младо момче, да не се увлича по акълите на разни пущове, ами да се прибере и да си гледа работата. Разбра ли?“. „Добре, ефенди, щом се върне, ще му кажа.“

 

На сбогуване Хусни ефенди отново се обърна към тате, вдигна пръст нагоре и остави последната си препоръка:

 

„Както ти казах, Вълчо чорбаджи. Поздрави го от мене и му кажи да си опича акъла.“

 

САБОТАЖИ

 

[. . .] Комитската организация за свободата на Тракия организираше множество саботажи срещу турската държава. Те бяха особено силни през 1903 година. Ще отбележим по-главните.

 

През една вечер тате, с няколко души цивилни и невъоръжени хора събраха брадви, триони и други сечива и се приготвиха за някаква далечна и важна акция. Казваха, че щяли да отиват между Ченгене сарай и гр. Виза да пресичат на няколко места телеграфната линия. След това дойдоха и от четниците и се разделиха на 2—3 групи, заминаха за определените обекти. На втория ден се върнаха и казаха че всичко било готово. Групите не срещнали никаква спънка и съпротива от турците и успели да пресекат телеграфната връзка на няколко места.

 

Втори саботаж: Една вечер четата с още няколко цивилни младежи и мъже заминаха за към гара Симикли. Там имало мост, който те се готвели да вдигнат във въздуха със взрив. Този саботаж не излязъл сполучлив, тъй като взривът се възпламенил едва след минаването на пътническият влак.

 

Третият саботаж беше подготвен за с. Апартес. Четниците научиха, че турски караул от няколко жандарми ще дойде в селото и ще квартирува в колибата на Едрю Гайдев. Саботажниците казали на последния за своите намерения — да запалят колибата, като предварително я напръскат с газ. Собственикът трябвало да знае това, за да може да избяга, а турците да бъдат заловени, да им бъде взето оръжието, понеже въстаниците не разполагали с пушки за всички. И действително, пак Смъртната чета, на брой около 15 души, отишли в с. Апартес, запалили колибата, но в момента не забелязали, че зад тях стои, скрит турски часовой. Той дал изстрел и вдигнал тревога. Излезли веднага и другите двама жандарми и се започнало сражение. Турците, макар и малко на брой, разполагали с

 

242

 

 

добри маузерови пушки, а оръжието на нашите четници било бердани пушки само с един патрон. Някои дори били с кремъклии пушки, които често се затъквали.

 

Въпреки това, те успели да убият единия турчин, да ранят втори, а третия едва успял да избяга. Нашите комити дали един убит — Фотаки Димитров Свинаря. [1]

 

ОБСАДА НА СЕЛОТО

 

Турците разбраха, когато смъртните чети се бяха вече събрали в местността Петрова нива да вземат решение на коя дата да се обяви Преображенцкото въстание. Те организираха силни войскови части с намерение да обсадят всички въстанали български селища в Тракия и да ги опожарят. Караулът, поставен от четниците по височините на селото със задача да следи и щом забележи турска войска, да даде знак с изстрел, е бил изненадан от турците. След като видели, че силни войскови части обграждат селото, те едва успели да дадат изстрел и се втурнали да се измъкват от турската засада. Около два полка турска войска влязла от трите страни на селото и заела най-големите височини: от към източната част на селото, местността Ичмата, по-вдясно Белите баири и още по-вдясно — Кукулет. Третата група войска е вървяла от към север и щом чула изстрелите на нашите патрули, помислила, че им се открива огън от комитите. Това им послужило кат* знак да открият огън и от трите страни на селото.

 

. Това етана един следобед в началото на м. август 1903 г. Народът — жени, деца, почнаха да бягат и да се изтеглят от селото по долното течение на реката, през местността Буджака, към Поповата воденица, за гората. Турците продължаваха ожесточено стрелбата. Но те, изглежда, стреляха във въздуха, само за да всеят страх у хората. Който, в разстояние на 20— 30 минути, успя да се изтегли, се спаси. Тогава чак турците обсадиха селото и започнаха да стрелят по населението. Те убиха двама старци, един поп Яна, дядо Едрю и дядо Нено, които едвам се движеха, защото бяха слепи. Тогава някои мъже, като видяха че техните жени не бяха се изтеглили достатъчно, за да се спасят, започнаха да ги убеждават да се върнат в селото, защото така или иначе, оставаха в обръча. В това число бяхме и ние. Като разбрахме, че не ще можем да се избавим, върнахме се в село и с още няколко семейства се затворихме в къщата на баба Диковица. Там бяха само жени и деца, а от нашето семейство — аз, мама и двете ми сестри. Мъже нямаше в селото, защото те предварително се бяха изтеглили в гората. Пушечната стрелба продължи около 3—4 часа и свърши към 8 часа вечерта, когато вече съвсем

 

243

 

 

се беше стъмнило. Нощта подсказа на турците, че никой не ще излезе срещу тях и всяка стрелба е безполезна. Но ние не мигнахме през цялата тая нощ. Всеки момент очаквахме, че на вратата ще се почука, турците ще нахълтат, озверени и ще ни изколят. Аз се бях заврял в скута на мама, а до мен бяха двете ми сестри. Мама започна тихичко да нарежда: „Ой ти, Божичко, как ще се дочака сутринта, когато турците ще започнат да къртят вратите, и как ще предадем душа на тия кучета, пък и как ще гледам да се гаврят с момичетата ми..Мене ми стана жал и започнах да плача, макар че до тогава си давах кураж, че все нещо може да стане и да се спасим. Въобразявах си, че може зет ни да дойде със четата и да ни отърве. Мама като видя, че аз се разплаках, млъкна и започна да ме утешава. В този момент чухме чукане на вратата. Всички изтръпнахме. Помислихме, че турци идват с извадени ятагани да ни колят. Спотаихме се и никой не се обади. Обаче чукането се повтори и след това един глас; каза: „Отворете, мари!“. Мама ги увещаваше никой да не отваря, защото може да вика някой с присторен глас нарочно, за да ни измами. Чукането се потрети още по-настойчиво и тоя път гласът каза: „Отворете, мари аз съм, баба Анастасия.“ Като каза така, ние вече познахме баба Анастасия от съседната къща. Отворихме предпазливо, тя влезе и каза, че у тях също има няколко семейства, които не са успяли да избягат. Трябваше да се реши какво да се прави по-нататък. Всички я наобиколихме, жадни да чуем какво се е случило навън през времето на нашето доброволно затваряне. Баба Анастасия каза: „Деца, какво мислите? Аз съм на мнение да излезем да бягаме, па каквото ще да става.“ „Ако ни срещнат турци, бабо, ще ни убият“, каза една жена. Но тя пак настояваше да бягаме, та каквото Бог даде. И без това, ако чакаме до утре, има опасност турците да влязат в селото и да ни изколят. „А сега, отде да знаеш, в тъмното и тях може да ги е страх да слязат в селото. А възможно е и да успеем да се изтеглим без да ни усетят“ — казваше тя.

 

Речено, сторено. Баба Анастасия беше сърцата жена и каза: „Време за губене няма. Тръгвайте всички след мене.“

 

В тази група, събрана от двете къщи, нямаше нито един мъж, а само жени и деца. Единственият мъж, който беше с нас, беше ненормален и глух човек. Казваше се Тошо Яковичин. Той се съгласяваше със всичко, което кажеха, без да има самостоятелно мнение по събитията. Пък и ние не го питахме. Излязохме от селото веднага, защото къщите в които бяхме се намираха на края, в махалата Танга.

 

Кой с черга на гърба, кой с торбичка, всички се повлякохме след баба Анастасия, която ни водеше. Минахме местността Шапка и право надолу, в гробно мълчание се мъкнехме

 

244

 

 

към долното течение на реката, към местността Буджака, където се бяха изтеглили и другите селяни. Наближихме Благата вода и като прегазихме реката и минахме първата горичка, излязохме на полянката Мустафовия гроб. Там си и отдъхнахме, най-после и баба Анастасия каза: „Деца, не бойте се, спасени сме!“ Ние бяхме предоволни, че бягството ни премина успешно, че турците не ни усетиха. Самата близост до лагера на смъртната чета ни вдъхваше особен кураж. А той не беше далеч — трябваше само да се изкачи върха.

 

След като си починахме, ние тръгнахме отново. Не след много, наближихме върха. Там намерихме легла, направени от шума, над тях забодени вейки, във вид на чергило. Когато е валяло дъжд, върху тия вейки се слагали платнища. Но хора нямаше. Малко по-долу, в скалите, забелязахме човешка фигура. Викнахме му: „Кой си ти, бе, човече!“, но той не се обади. Започнахме да се съмняваме, да не би някой турчин да се е скрил там или това да е техен часовой. Но като наближихме предпазливо, видяхме, че това е дядо Димо Дякът, стар човек, който чуваше тежко. Пак се успокоихме. Запитахме го, няма ли други наши хора тъдява, но той не можа да ни разбере. Пък и високо не биваше да се приказва. Вече се разсъмваше, когато започнахме да се спущаме по нанадолнището, сред стръмните скали по коритото на реката. Долу намерихме селяни, които бяха избягали предишния ден, а вече срещнахме сред тях и свои близки. Един търсеше детето си, друг жена си, трети майка си, баща си и т. н.

 

Като прехвърлихме едно възвишение, прекосихме пътя, който води от с. Сереген за гр. Мидия. Казваха, че това възвишение носи името Фочуолу — т. е. Бъчварски път. Казаха ни още, да прекосим колкото се може този път по-бърже, да не би по него да минават войски за гр. Мидия и да ни усетят. След това стигнахме голяма и гориста падина, където се бяха събрали повечето от селяните. Там беше и смъртната чета. Направихме сметка кои хора липсваха, кои бяха тук и кои са останали в селото, без да могат да избягат.

 

Там вече се настанихме по семейства и сродници и образувахме цели компании. Устройвахме обща трапеза като на гуляй или сватба. Всички се чувствувахме свободно, защото знаехме, че турците не могат вече да ни намерят. Гората, майка-закрилница, ни бе дала своето сигурно убежище. Наистина, турците не обичаха да рискуват и да се излагат на куршумите на комитите, скрити в горите. На комитите те гледаха като на . многобройна, безредна армия, която изпълня горите и устройва засади. Оттам и техния страх.

 

От падината в която се бяхме разположили, определихме хора, които да отидат на височината. Те трябваше да огледат към селото, да определят, къде са разположени турците, какво

 

245

 

 

правят и за своите наблюдения да донесат на смъртната чета. След няколко часа тези пратеници се върнаха и донесоха, че турските войски са разположени на източната част на селото, на палатки, в местността Шапка, а цялото село гори, обхванато от пушек и пламъци. Тогава сред хората се чуха вайкане и плачове. Особено жените започнаха да нареждат като на смърт: „Ой, изгориха ни всичко, какво ще правим и къде ще се дяваме без къщи...“ Но още по-голяма беше тревогата на ония мъже, чиито жени не бяха успяли да избягат и сега горяха в селото. Беше се установило, че към 20—30 семейства са останали в турската блокада. В този момент настана суматоха.

 

Мъже, жени и деца се събираха на тълпи, сякаш за да се утешават взаимно. На всичко отгоре донесоха вест, че станало [нещо] на един от смъртната чета. Набързо се струпаха хора и сред тях видях човек, чиято глава беше обляна в кръв, а друг надвесен над него се опитваше да го превърже. Познах ранения четник. Това беше Георги Д. Хаджиев. Запитахме кой го е ударил и защо е станало това. Казаха, че го е ударил Иван Пелтека с дряновия кривак, загдето предния ден Хаджиев убеждавал жените да не бягат, а да останат в селото. Иван Пелтека беше селски коняр. Неговата жена се подвела по думите на Хаджиев, останала в село. Иван не можеше да понесе мисълта, че сега тя е сред пламъците и сигурно е вече мъртва. Обезумял от мъка, той бе вдигнал ръка да убие своя другар, когото считаше за виновник на нещастието.

 

Разузнавачи бяха изпратени и на другия ден. Те се върнаха скоро като казаха, че повечето къщи в селото са здрави, само на отделни места се вижда пушек. Това внесе успокоение и хората се поободриха.

 

В тази гора седяхме повече от 10—13 дни. Хранителните припаси започнаха чувствително да намаляват. Наложи се да се разпределят на определени количества и да се дават на дажби.

 

Тази мярка беше наистина, разумна, защото иначе рискувахме да измрем от глад. Но все още не можехме да получим никакви сведения. Не ни беше ясно, колко време още ще седим в тази гориста падина, на открито, оставили далеч своите семейни огнища. А турците продължаваха да държат селото в обсада. Някои предлагаха да тръгнем незабавно за България. Други по-разумни, отхвърлиха това като казваха, че е рисковано да се движи по пътищата такава голяма тълпа от жени, старци и деца. Пет-шест семейства, обаче, бяха решили да тръгват и подканиха други, които са съгласни да ги последват. Това бяха Киро Зайданов, Иван Османчето, Димитър Османчето и др. Когато тези семейства потеглиха за България, някой

 

246

 

 

уверено извика: „Ей, хора, върнете се в селото! Турците нищо няма да ви сторят.“ Но никой не искаше да повярва на думите му. Този глас звучеше някак предателски. Скоро се разбра, че човекът, който извика това, бе българин, дошъл от селото. Той не бе сам. Когато влезе сред събралите се, след него дойдоха още неколцина. Разбра се веднага как са дошли. Те разказаха, че турците, след като запалили селото от четирите страни, започнали да обхождат всяка къща, да чупят врати и да обискират. Като се натъкнали на семейства, останали в селото, те наредили да спре паленето. Събрали останалите мъже и ги разпитали има ли в къщите скрити комити. Мъжете им казали, че всички комити са в гората. Тогава турците ги изпратили да дойдат при нас и да ни кажат да се върнем в селото. Те нямало да ни сторят зло. Нещо повече — те обещаха да простят и на самите комити. Смъртната чета, па и другите стари хора, дълго мислиха какво да се прави. Да се поведе толкова народ за България, беше много рисковано. След дълги умувания, най-после бе решено да се върнем в селото, та каквото ще да става. Друг изход нямаше.

 

ОБРЪЧЪТ СЕ ЗАТЯГА

 

 Съгласно решението, започнахме да се изтегляме, като се придвижвахме към местността Ескибаалар на групи. В една от тези групи беше и нашето семейство — мама, сестрите ми, бате и аз. Не след много, като прехвърлихме билото, пред нас се откри селото. Блеснаха на слънцето и белите конусовидни палатки на турската войска, разположени на източната част на селото в местността Шапка, точно от където бяхме минали оная нощ, когато баба Настасия ни изведе в гората. Косата ми настръхна като си помислех за голямата опасност, която ни е грозяла. „Ами как, тия турци дали не бяха тогава там, на същото място, и дали не ни усетиха като минахме, или, може би са ни усетили, но са се престорили, че не ни забелязват, защото ние не бяхме комити, а мирни хора и при това съвсем беззащитни. Но как тъй в тъмното можеха да знаят какви сме...“ Всичко това ми мина през ума. Но сега знаех, че от сигурното убежище на гората се връщаме отново в ръцете на ония, от които бягахме и ме измъчваше голям страх. Все едно, че доброволно се предавахме в турските ръце. Както си мислех така, неочаквано наближихме турските постове и пред нас се изпречиха войници с натъкнати на пушките ножове. Те започнаха да ни обискират. Бате вървеше най-напред и обискът започна от него. Той носеше на кръста си един стар револвер наречен алти-патлак, което значи шест пуквания. Той беше толкова изненадан от обиска, че не бе му останало

 

247

 

 

време да го захвърли. Цял се разтрепера от страх, че намериха в него оръжие. Турците разбраха, че се беше уплашил и му казаха на турски „коркма“, което значи „не бой се.“ След като ни обискираха всички по ред, пуснаха ни да си отидем в селото, което не беше далече.

 

Влязохме в селото и какво да видим: вратите на всички къщи бяха разтворени и изпочупени. Виждаха се и пепелищата на опожарените къщи, някои от които още димяха. Двойки патрули се разхождаха, но нищо не ни казваха и изглеждаха спокойни. Когато влязохме у дома, намерихме цялата покъщнина разхвърляна. Тате отиде до хармана и като се върна, каза, че колата на която бяхме натоварили диканите, вилите, греблата, ябите, а върху тях и шумата, която имахме за сенник на хармана, била запалена от турците вероятно по времето когато те са палили и самите къщи.

 

Така, всички наши инструменти и пособия, с които извършвахме вършитбата, бяха се превърнали на пепел.

 

Турците бяха обкръжили селото със стражеви постове на всеки път и изход и не позволяваха на никого да излиза извън селото. Това продължи дълго и по времето, когато населението трябваше да излиза извън селото да прибира есенната реколта като царевица и др., трябваше да се даде бележка от коменданта, като се определя за колко време трябва да се прибере пак в селото.

 

Не можеше вече да се говори за някаква съпротива и дори всеки опит за въоръжена борба ставаше безполезен. Всички се прибраха в селото, с изключение на един от четниците на име Тодор Шишманов, който не искаше да се предаде на турците. Единствен само той продължаваше да обитава гората.

 

Скоро след това турците започнаха да викат всички подозрителни лица, които бяха взели участие във въстанието и да ги разследват. Те искаха на всяка цена да ги накарат да отидат в гората и със скрита потеря да заловят Шишманов. [2] Турците поставиха жестоко своето условие: или Шишманов ще бъде заловен и предаден на властта, или цялото село ще бъде опожарено заедно с хората.

 

При това условие, нямаше друг изход. Непокорният четник трябваше да бъде доведен. Тогава двама души се наеха със задачата да го убедят да се завърне. Те отидоха в гората, но когато чул тяхното предложение, той отказал да се предаде. Но в това време хората тайно били последвани от потеря, в която влизали и българи и в момента на разговора те се нахвърлили и го заловили.

 

Турците с гордост докараха големия герой, последният и най-страшен комита. След неговото залавяне, те били уверени, че в гората вече няма комити. Тогава те започнаха да затягат

 

248

 

 

обръча около селото. Както споменах по-горе, никому не бе позволено да излиза навън, особено на мъжете и тия, които бяха заподозряни като участници във въстанието.

 

Първият неделен ден, след свършване на черковната литургия, беше заповядано да се съберат всички хора — мъже, жени и деца на хорището. Там беше положена маса, на която поп Иван направи водосвет. Въоръжена група войници беше строена от към черквата, на най-високото място, точно срещу насъбралото се множество.

 

Хорището беше блокирано от всички страни с кордон от часовой. Не пускаха никого да излезе навън. След като свещеникът прочете молитвата и спомена „Много лета“ на гръцки за султана, беше заповядано на войниците да напълнят пушките си. След няколко минути се даде заповед за стрелба по турски. Ужасени, ние гледахме и слушахме как щракат турските пушки с натъкнати ножове, прицелени срещу нас. Беше ясно, че се готвят да ни разстрелят. Поогледахме се да бягаме, но кордонът от часовой не позволяваше птичка да прехвръкне. Всички си припомняха подобен случай на разстрелване на беззащитно население в едно Чаталджанско село. Там се бяха отървали само няколко ранени, които се били престорили на умрели и успяли да избягат едва вечерта, когато се стъмнило.

 

Но не след дълго се даде друга команда. Войниците свалиха пушките си и в строй се изтеглиха. Народът си отдъхна. След всичкия страх, който изживяхме това ни се стори необяснимо чудо.

 

Като свършиха с тази заплашителна церемония, турците започнаха да викат на следствие всички, които бяха взели участие или бяха замесени във въстанието. Най-напред бяха извикани членовете на смъртната чета, след това и техните сподвижници. Задържаха хората и на групи ги изпращаха за гр. Виза — околийския център. Първата група, на брой 15 души — най-големите виновници за въстанието бяха препратени от гр. Виза за Цариград. Между тях бяха: Тодор Шишманов, Георги Найденов, Георги Хаджиев, Георги Денин, Димитър Драмов, Иван Козинаров, Тодор Найденов, Георги Шишманов, брат на Тодор Шишманов, моят баща Вълчо Иванов и др.

 

Втората група беше препратена от гр. Виза за гр. Одрин. Тя беше около петдесет души. Всички са били вързани един за друг с въже и железни белезници на ръцете. Конвоиращите ги турски жандари се отнасяли крайно жестоко с тях. Биели ги с приклади, мушкали с ножове, като ги ругаели: „Юрун бе, кераталар, комита харсъза гяурлар.“

 

Първата и втората групи са били затворени. Така, във Цариград и Одрин наново подновили разследването на разбунтувалата се рая. Главатарите на тоя бунт бяха осъдени на

 

249

 

 

доживотен затвор и само малка част оправдани и пуснати на свобода. [...]

 

 

Тракийски научен институт. Оригинал. Машинопис.

 

Б. м. Б. д.

 

 

БЕЛЕЖКИ

 

1. Авторът не е бил непосредствен участник нито на конгреса на Петрова нива, нито в извършените саботажни акции, спомените му за тези събития се основават на разкази на негови близки, поради което е допуснал известни неточности. За тези събития по-подробно вж. Хр. Силянов, Спомени от Странджа, С., 1934, с. 27—42, и Ив. Орманджиев, Приноси към историята на въстаническото движение в Одринско (1895—1903), кн. III С., 1933, с. 142—148.

 

2. Неточно е предадено и залавянето на Т. Шишманов. При приближаването на турската войска. Т. Шишманов с група въстаници се укрил в близката до с. Пенека гора, за да може да окаже непосредствена помощ на местното население. Войската нападнала селото и го заела. Използувайки цивилни селяни, чрез измама успяват да заловят Т. Шишманов и заедно с други задържани четници го изпращат във Виза, а от там в Цариград. Вж. Ив. Орманджиев, Приноси към историята на въстаническото движение в Одринско (1896—1903), кн. II, С., 1929, с. 121.

 

 

250

 

 

 

10. МЛАДЕН ЗВЕЗДОВ

 

Младен Звездов е роден през 1883 г. в Прилеп. Член е на ВМОРО от 1901 г. Терорист на организацията и четник е четата на Толе Паша.

 

 

[. . .] Когато наближи деня на въстанието на Илинден имаше нареждане всички да се Съберем в с. Жиломо, Мориховско. Там щяха да се съберат всички чети, заедно с щаба — Петър Ацев и Пере Тошев, за да обмислят как да нападнем село Витолища, защото там имаше казарма и мюдюрлук. Там се бяхме събрали 500—600 души четници и милиция. Войводи бяха Петър Ацев, Пере Тошев, Анте Дунски, Кольо Пешков, Толе Паша. Тогава бе заповядано с. Витолища да бъде нападнато пред Илинден вечерта, да бъде атакувана казармата; да се обсади селото и да се нападне казармата. Тогава ние имахме манлихерови пушки и всяка чета носеше по 20 бомби одринки. Турците, предупредени, пазеха селото, като бяха направили окопи около него... Вечерта ние атакувахме и се започна сражението. Убихме двама войници и един стражар. Сражението продължи и през целия ден, като на другата вечер ние отстъпихме без да дадем жертви. Оттеглихме се в боровия балкан.

 

През другия месец, през август пристигна Гьорче Петров с голяма чета, заедно с поручик Лука Иванов и черногореца Йово Йованович. Ние обикаляхме Морихово. Той (Гьорче Петров) беше пристигнал към с. Трояци. През същото време костурските чети пристигнаха в Морихово заедно с щаба: Поптрайков, Цильо Кономладски, Христо Цветков, Кузинчев (войвода от наказателната чета), Иван Попов, Лечо. Нашата чета трябваше да им окаже прием, защото те не познаваха местата. Това трябваше да направи четата на Толе. Трябваше да им се даде не само прием, а и да се образува едно отделение от нашата чета, което трябваше да се движи с щаба на костурските чети. Леринските чети ги взе Кольо Пешков. Тогава аз отидох, заедно с едно отделение, при Лазар Поптрайков, станах техен куриер и така заедно се движехме из Мориово, из селата там. Те искаха да се срещнат с Гьорче Петров. Те бяха разбрали, че Гьорче Петров е пристигнал и искаха да се осведомят

 

251

 

 

за положението. Подир няколко дни се срещнахме с Гьорче Петров в Кодренската планина. Там ние се видяхме с прилепчани, които бяха дошли (с четата) от България: Йордан Попето Варошлия, Йон Жешката — от старите комити отчетата на Чакревци (дето бяха обсадени в манастира във Варош). Той тогава бе човек на петдесет години. (При Варош бяха обсадени нещо 30 години преди Илинденското въстание). [1]

 

Четата стана голяма. Костурската чета наброяваше около сто души, а тази на Гьорчето бе от 40 души. Тогава Гьорче водеше цели десет товара с динамит и бомби.

 

Взе се решение да заминем за Мориово. И така през м. август стигнахме в с. Чанища. Там има една висока местност на име Маргара. Там решихме да денуваме, като на другата вечер преминем р. Черна и хванем боровата планина. Но> там бяхме предадени на един полк войска, който се движеше отсреща на с. Зойка, близо до с. Чанища. На другия ден, ранен сутринта, в 4 часа гледаме от реката Черна да пристига цял полк войска, аскер. Път за отстъпление нямаше, тъй като цялото село е заобиколено от поленце. А наблизо се издигаше само чуката Маргара. Войводите решиха да хванем горе чукарите и да се разпределим на позиции и да се бием докато има възможност. Там бяхме поставили ние още навремето засада от двадесет души. Ние се намирахме в полето. Съобщиха, че аскерът е бил вече на близо и ние трябваше да се качим и заемем позицията. Поручик Лука Иванов разпореди ни всички на върха на позиции като даде заповед без команда никой да не стреля. Войската обкръжи чуката и започна да настъпва срещу нас, като бе известена за нашата численост. (Беше ни предал един селянин от с. Чанища). Когато турците започнаха да настъпват, войводата Лука Иванов заповяда да вдигнем мерниците на пушките на 200 крачки и всички да отворят сандъчетата с динамит и бомби, които да се разпределят по позиции според хората. И в една команда пушките бяха вече готови и, когато аскерът наближи на 200 крачки до нас, бяха дадени от нас няколко залпа. Турците бяха поразени и отстъпиха. (Тогава останахме в очакване около час без да пукне от наша страна пушка). Турците останаха изненадани, защото не предполагаха, че ние сме 150 души, добре въоръжени. След един час пристигна друг полк аскер от с. Дуйне, където имаше казарма. Аскерът пристигаше в помощ. И турците отново се хвърлиха в атака. При първата атака падна много народ (от турците) ... И така, боят започна отново. И сега ги дочакахме наблизо. По това време войводата Лука Иванов извика: „Момчета кой знае да пее? Боят настана, тупкат сърца ни, ето ги близо наште душмани!“... След други час пристигна друг аскер от с. Витолища. Пристигна аскер и откъм с. Меглинци ( и там имаше гарнизон). Денят бе голям. Сражението

 

252

 

 

почна в 5 часа. Към 3 часа подир обяд боят се ожесточи. Турците започнаха да свирят с борозан (тръба) за настъпление. Те искаха на всяка дена да ни разбият: защо толкова много аскер да не може да унищожи една чета!. Тогава Лука Иванов извика: „Бомбите на всички да са готови!“. Турците започнаха да настъпват и ние с бомбите си и динамита направихме големи поражения. Бяхме на високо, а те бяха на ниско и не можеха да се движат. Една бомба ор запъна на един процеп и после, когато тя експлоадира, откъсна се скала и много камъни се изтърколиха надолу и не зная колцина смачкаха. Тук загина Йордан Попето Варошлия от Прилеп, убит по непредпазливост. Йон Жешката, старият комита, както и един костурски четник също загинаха. В силата на сражението Лазар Поптрайков обглеждайки с бинокъл района на сражението, беше ранен в челюстта, като куршума влиза от едната страна на челюстта и излиза през езика. Той изгуби способността да говори. Започна да губи обилно кръв. Тук раниха и черногореца Йово Иованович, който бе залегнал до един камък и турците го обстрелваха със залпове, беше леко ранен.

 

Четата на Иван Попов бе изстреляла всички свои патрони и сега искаше да отстъпи. Но същите имаха много бомби. Иван Попов извика: „Няма да се отстъпва! Бомбите ще държим за критичен момент. Турците няма да настъпят“.

 

Стана вече 6—7 часа и турците се опитаха още веднъж да настъпят, но ние ги отблъснахме само с бомби и динамит. И сега вече турците отстъпиха и отчаяни престанаха вече да настъпват. Към 7 часа боят вече привърши. На много места турците бяха започнали вече да отстъпят. Отстъпваха към с. Крушейца; страхуваха се да останат в планината. Към 8 часа вечерта ние всички се събрахме, като взехме пушките на, убитите другари. Ние в това сражение бяхме дали жертви два-, ма души прилепчани и един костурчанин. Вечерта отстъпихме, преминахме река Черна и влязохме в боровата гора.

 

Като се оттеглихме от с. Чанеща отидохме в завоя на Черна Рапеш. Всичко бяхме 150 души. Настанихме се в една местност, която се казва Иероте. Тук през деня се води много ожесточено сражение. Намерихме Толе Паша, който се разпореди бързо за храна, защото бяхме много изгладнели. Между нас имаше няколко души ранени. Както вече споменах, ранен бе и войводата Лазар Поптрайков. След няколко дни срещнахме Борис Сарафов, който идваше от Костурско (Битолско). И там стана конгрес [*]. Определиха се хората, които ще заминат за България и кои ще останат. Борис Сарафов заяви, че въстанието е вече „в своя край и че ще има нужда от реформи“. Така беше. И така, отделиха хората, които искаха да заминат

 

 

*. Съвещание.

 

253

 

 

за България: по един, по двама души от чета. От останалите се каза, че могат да се завърнат (по родните си места, защото имало амнистия), и, че трябвало да се предадат на австрийския консул в Битоля.

 

И така ние заминахме за гр. Прилеп. Това бяхме: аз, Ицко Филипов, Богоя Харизанков, Петре Тошов (внук на Пере Тошов), като Кръсте Шакир (Гермов) остана там (в Мориово). Отидохме нелегално в гр. Прилеп и после се отправихме за гр. Битоля, където се предадохме на австрийския консул и подир няколко дни си дойдохме в родното място като свободни. [. . .] [2]

 

Б. м., Б. д.

 

ЦДИА, ф. 771 оп. 1, а. е. 76, л. 7—11. Оригинал. Машинопис.

 

 

БЕЛЕЖКИ

 

1. Авторът греши, тъй като Чакревци загиват на Великден 1881 г. в Прилеп, а не 30 години преди въстанието.

 

2. Споменът е записан от Боян Мирчев.

 

254

 

 

 

11. ПЕТЪР ГОРОВ НИКОВ

 

Роден е на 15 май 1872 г. в с. Заберново, Бургаски окръг. През 1902 г. влиза във ВМОРО, през 1903 г. е избран за войвода на смъртната дружина в Заберново. В Илинденско-Преображенското въстание участвува във въстаническия отряд на Дико Джелебов — войвода на Стоиловския революционен участък. След потушаване на въстанието излежава 3 годишна присъда в Одринския затвор. Съхранил е бойното знаме на Стоиловския революционен участък.

 

След освобождението на Малкотърновско от османско иго, като член на БЗНС взима активно участие в обществено-политическия живот, в организиране на учебното дело в района, в основаването на Горска производителна кооперация в с. Заберново и др. Умира през 1956 г.

 

 

Роден съм на 15 май 1872 г. в с. Заберново, Бургаски окръг. Произхождам от средно земеделско семейство. Родителите и прадедите ми, както и всички каши сънародници, бяха изживели неизказаните издевателства, страдания и неволи през петвековното османско иго, с чиито спомени и разкази съм закърмен от рождение. Дядо ми по баща Нико Горов е бил жив изгорен, след като бил жестоко измъчван за пари, от отстъпващите турски пълчища .пред победоносния марш на руските войски през Руско-турската война в 1828—1829 г., защото като кмет (мухтарин) на селото се опитал да защити селото от опожаряване и имота на съселяните му от разграбване. Синът му, баща ми, Горо Ников е бил съзаклятник в таен революционен комитет през време на подготовката на Априлското въстание в 1876 г. и по една щастлива случайност се спасил от затвора и бесилката.

 

Бяхме многочленно семейство, като аз съм единадесетото дете на родителите ми. Тъй като баща ми почина в 1880 г. и ме остави едва 8-годишен майка ми нямаше възможност да ме праща на училище в друго село, а в нашето село по това време нямаше учител. Едва когато станах на 12—13 години по-големият ми брат, който бе чирак-бакалин в Созопол, ме взе при себе си да ходя на училище като същевременно бях слуга на богато гръцко семейство в този град. Но за нещастие

 

255

 

 

на втората година брат ми се поболя от едра шарка и почина. Майка ми от страх да не изгуби и мен ме прибра в село и аз останах с второ отделение образование. След като ходих няколко години овчарче, отидох да уча занаята дюлгерство (зидарство) при майстор Павел Василев в Малко Търново. При него престоях три години, докато усвоя занаята. С него и с други малкотърновски зидари ходехме да строим различни сгради, къщи, училища, църкви, воденици и други постройки зад граница (в свободна България) в селата: Кюприя (Приморско), Аланкайряк (Ясна поляна), Ново Паничарево, Кайрякьой (Крушевец) и др., където по онова време преселниците от нашия край, останали, съгласно Берлинския договор в турско, строяха усилено. След като напуснах майстора си продължих да работя зидарство, но вече с други групи малкотърновски майстори в тия села.

 

ВЛИЗАНЕТО МИ В РЕВОЛЮЦИОННАТА ОРГАНИЗАЦИЯ

 

През 1902 г[одина] вече семеен с три деца, работех пак зидарство в с. Аланкайряк. През пролетта на същата година се заговори, че в това село са дошли агитатори, за да събират помощи за Македоно-Одринската революционна организация.

 

Един ден, беше през месец май, ме повика в общината кмета на селото Стамо Грудов и ме въведе в една отделна стая. Там седеше едър на ръст, непознат за мен мъж. Стамо ме попита: „Петре, познаваш ли го този човек?“ След като му казах, че не го познавам, защото за първи път го виждах, тогава той ми го представи: „Това е Тодор Шишманов от с. Пенека в Турция — революционер. Като ми го представи по този начин Стамо Грудов си излезе и ме остави сам при непознатия. Като ме покани да седна Шишманов ме заразпитва: как се казвам, откъде съм, какво работя и пр. Като се осведоми накратко за моето житие-битие, той ми постави въпроса: съгласен ли съм да стана член на революционната организация, която той представлява. Аз му казах, че отговор не мога да му дам, докато не ми изясни какви са целите и задачите ѝ. Тогава той ми разказа накратко, че организацията си поставя за задача да се бори за освобождението на поробеното българско население в Странджа, в цяла Тракия и братска Македония от турцнте. Тогава аз му отговорих, че съм съгласен да стана член. Шишманов ме предупреди, че в такъв случай следва да положа предвидената по устава на революционната организация клетва, извади кама и револвер, кръстоса ги на масата и ми каза да повтарям след него текста на клетвата. В нея се подчертаваше, че нарушението на клетвата се наказва със смърт. На края Шишманов ми постави първото поръчение

 

256

 

 

от името на организацията: да напусна работата си в България и да се завърна в родното си село, за да бъда на разположение на същата и да работя за нея сред съселяните си. Аз се съгласих. На раздяла той ме предупреди, че всичко, което сме говорили и извършили двамата трябва да се запази в абсолютна тайна и ми даде някои наставления. Шишманов ми довери, че родното ми село Заберново било определено за пропусквателен пункт отвъд границата, оттам ще преминават както отделни нелегални дейци, така и чети, ще се пренася оръжие от България за вътрешността на Странджа и Източна Тракия и др. п[одобни], за това трябва да бъда в пълна услуга на всички тия мероприятия и да очаквам да ме потърсят. Наскоро след това аз се завърнах в родното си село, залових се за земеделие и скотовъдство и почти преустанових да работя зидарство, освен от време на време за местни нужди. В нашето село до тогава нямаше други съзаклятници в организацията.

 

След няколко дни помня беше 25 май (ст. ст.) 1902 г., неделен ден една група мъже седяхме в дюкяна. По едно време влезе един външен човек от Малко Търново, когото аз До тогава лично не познавах. Той също не ме е познавал. Като дойде при нас запита — има ли някой си Петър Торов в това село. Аз се обадих. Той ми каза, че търсел да купи прасе и се научил, че съм имал прасета за продаване. Аз действително имах за продаване, но все пак ми мина нещо през ума, че може да е човек изпратен от организацията. Отделихме се двамата настрани от кръчмата. Запитах го как се казва.

 

— Дражо се казвам! — ми отговори тихо непознатият. Но не идвам за прасета, а ти нося писмо от войводата Тодор Шишманов. Поръча ми още сега да отидеш при него. Аз няма да идвам с тебе, затова ще ти кажа как да го намериш. Ще тръгнеш оттук по пътеката за М. Търново през Раздула за Малък Тулпан. Като стигнеш до полянката отсреща дола, ще видиш отдясно на пътя отсечен зелен клон, притиснат с камък. Оттам ще се отбиеш от пътеката, ще вървиш надолу из букака и ще чукнеш с две1 камъчета в ръка. Като чуеш да ти отговорят със същия знак ще отидеш там.

 

След малко аз тръгнах по тази посока и като видях клона с камъка чрез чукане на две камъчета намерих нелегалните. Бяха четирима: Тодор Шишманов, Димитър Ташев и други двама, на които съм запомнил само личните имена — Стоян и Кирязата. След като се поразговорихме, нелегалните ми предложиха да ги преведа през нощта през границата за България. Поведох ги. Пътувахме почти цялата нощ през вековните дъбрави, без никакъв път, долове, рекички и баири, но аз познавах всички местности и кози пътечки. На съмване сутринта пристигнахме в с. Аланкайряк. Там престоях и на другия ден. Вечерта бях снабден от пропусквателния пункт в това село с

 

257

 

 

пушка и патрони и вече с оръжие се завърнах в село. Нелегалните останаха в България.

 

През есента на същата година при мен дойде съселянинът ми Янаки Хрусулев, предаде ми пак писъмце от Шишманов и ми пошушна на ухото: „При мен днес на овцете в гората излязоха някакви хора като хайдути — въоръжени с пушки и патрондаши и ме накараха да ги заведа в местността Бигорът. Като ги отведох там, дадоха ми тази бележка с поръчение да ти я предам и да ти кажа да отидеш там при тях.“ Хрусулев ми определи точно мястото, където е оставил нелегалните. Местността отстои на около 2—3 км., западно от селото ни, на десния бряг на Заберска река. Аз тръгнах в тази посока. Като наближих мястото, където трябваше да търся нелегалните, бях неприятно изненадан, когато пред мен се изправи до едно дърво часовой, облечен в турска военна униформа — с червен фес на главата. Аз се спрях внезапно като вдървен и в недоумение. Той ме запита на турски от къде съм и къде отивам. Аз изтръпнах. Веднага ми мина през ума предположението, че това може да е било някаква клопка на турците, ако по някакъв начин са се добрали до сведения, че съм член на организацията. Докато съобразявах какво да му кажа, часовоят изглежда схвана състоянието ми, затова побърза да ми каже, че Тодор Шишманов ме очаква навътре в гората. Просветна ми от облекчение, но все пак вървях с известно недоверие и съмнение в себе си. По едно време видях, че Шишманов се изправи като същински великан. Отидох при тях. Нелегалните бяха няколко души. След обичайното ръкостискане и бунтовнически прегръдки поседнахме на разговор. Запитах Шишманов защо са поставили часовоя в турска униформа, като му доверих, че в първия момент истински се уплаших и ако го бях забелязал по-отдалеч и имах някаква възможност да се измъкна без той да ме забележи — непременно щях да се върна обратно. Той се замисли и си призна, че това е тяхна грешка и несъобразителност. Тогава ми предложиха да ги отведа на по-скрито, затулено и необитаемо място, защото тука можеха да ги изненадат или минаващи нашенци, или турци, тъй като наблизо минаваше пътека за р. Карамлък (Младежка) и оттам за Гьоктепе (Звездец). Отведох ги на отсрещната страна на реката в м. Развалената канара — напълно необитаемо място, истинско хайдушко скривалище и свърталище. Като се настаниха на новото място Шишманов ми постави задачата да си отида в село и сутринта да им донеса храна и да доведа още двама сигурни нашенци, които да бъдат посветени на организацията, та в мое отсъствие преминаващите нелегални да има към кого да се отнесат, за да бъдат посрещнати и обслужени. Казах им, че в момента в нашето село се намира и Жеко Праматаров от съседното село Калово, та ако разреши да доведа

 

258

 

 

и него. Съгласиха се. На другата сутрин се явих отново при тях с храната и им доведох: Стоян Георгиев, Костадин Мавраганов и споменатия Жеко Праматаров, който бе служил в казармата като запасен подофицер. Новодошлите положиха клетва, като Шишманов и на тях разясни тяхната задача, отговорността, която поемат и пр. вече като посветени хора на тайната революционна организация. Вечерта ние се върнахме в селото, а Стоян Георгиев отведе нелегалните на Дражовите колиби край Малко Търново, откъдето с друг куриер продължили маршрута си по посока на Бунар Хисар.

 

След около 2—3 седмици в село пристигнаха нови нелегални дейци на организацията начело с Михаил Герджиков и войводите Георги Кондолов, Димитър Общински, Христо Караманджуков с още 5—6 други. Наредиха ни да извикаме от нашето село, а така също и от съседното цело Калово всички мъже, годни да носят оръжие, за да ги посвещават. Събрахме се вечерта в църквата, където Михаил Герджиков ни държа високопатриотична реч, в която ни разясни задачите, които си поставя тайната Македоно-Одринска организация. След това ни закълнаха всички. Михаил Герджиков за първи път въвеждаше новата тактика за привличане хора в организацията — чрез масово заклеване. [2]

 

На края двете села си избрахме местни ръководители на организацията. Присъствуващите заберци избрахме: ръководител — Костадин Мавраганов, секретар — Киряк Балиев и касиер — Петър Горов. Каловци също си избраха ръководство. Определиха се и псевдонимите на селата в района; Заберново — Нова Зора, Калово — Церово, Стоилово — Мухтарово и др. Даден ни бе и специален шифър за кореспондиране с ръководни дейци на организацията, с други местни ръководства и пр.

 

От нашето село войводите продължиха по посока за с. Стоилово и Малко Търново.

 

По-нататък през цялата зима през нашето село като граничен пропусквателен пункт преминаха нелегални и легални дейци за пренасяне на оръжие от Аланкайряк за Малкотърновско и Лозенградско-Бунархисарско.

 

ЧЕТАТА НА ПАНО АНГЕЛОВ

 

През втората половина на месец март 1903 година в нашето село дойде по агитационна работа нелегалната чета на войводата Пано Ангелов с четниците: Никола Равашола, [3] Петко Пухата, Георги Мънин, Киро Димитров, Дражо Киров и Георги Мутафов. Настанихме ги на квартира в нашата старинна къща. От всички четници най-силно впечатление правеше

 

259

 

 

Никола Равашола — висок, едър, с голям рунтав черен калпак от цяла агнешка кожа, който той използуваше и за възглавница за сядане вън. С пристигането си в село вечерта те направиха среща с местните съзаклятници и тука пренощуваха. На сутринта ме уведомиха, че ще останат и през деня в нашата къща, затова трябваше да взема мерки да не допусна посещение на външни лица — съседи и други у нас. За тази цел изпратих още рано жена си и децата у нейната майка, Тодора Даскалицата, както я наричаха, за да нямат претекст съседките да идват в къщи. Щом някоя от тях се отправеше към нас, предупреждавах я, че жената с децата са у майка ѝ. Аз си намирах работа вън на двора и около къщи, за да следя евентуално идване на външни хора у нас. По едно време обаче, когато бях влязъл в къщи, чух гласа и тропането с тоягата на вратата на една местна циганка, която идвала по обичайното си посещение, за да я „дикиса“ с нещо за ядене домакинята. Без да я допусна да влезе вътре, я предупредих, че жена ми отсъствува затова да дойде на другия ден. Страхувах се дори да отключа затворената врата, за да не нахлуе вътре. Тя обаче настояваше да ѝ отворя, за да я „дикисам“ с брашно, защото нямала с какво да омеси хляб на циганчетата. Положението ставаше критично и опасно, защото моето упорито и категорично отказване можеше да породи някакво съмнение у безочливата циганка, че у нас има някакви хора. Дълго време я увещавах, докато най-сетне тя разбра, че няма да ѝ отворя, и си отиде. Когато се отървахме най-сетне от нахалната посетителка, аз споделих с войводата Пано Ангелов, какво щяхме да правим ако въпреки всичко циганката успееше да нахълта вътре и да зърне нелегалните. Той ми отговори: „Ако тя влезеше вътре и ни видеше, изходът бе един — жива нямаше да излезе оттука!“ През същия този ден войводата ми поръча да намеря сигурен куриер, който да отнесе едно важно писмо до Малко Търново. Представих му съселянинът ми Тома Рашев. Но Пано Ангелов изрично ме предупреди да правя да струвам, но писмото в никакъв случай да не попадне в ръцете на турската власт! Оставих нелегалните вътре сами да се занимават — четяха някаква книга и коментираха прочетеното, а аз се чудех вън по какъв начин да осигуря опазването на писмото, което куриерът под лична моя отговорност трябваше да отнесе. Страхувах се, че, ако случайно бъде заловен от турците, той в никакъв случай не би могъл да унищожи писмото. Най-сетне ми хрумна идеята да направя следния секрет: взех една обикновена, скоро отсечена ляскова тояга, каквито ние си носехме на път, за да се подпираме на стръмнините и да се браним от зли овчарски кучета. Направих ѝ един отвор със свредел на долния край поставих в дупката писмото навито на руло, след това запълних края на отвора с парче от същата

 

260

 

 

тояга, позамаскирах го чрез потъркване на камък. Така секретът бе готов — кой можеше да се усъмни, че в тоягата има писмо. Предадох тоягата на куриера и му обясних как да извади писмото, когато се яви човека до когото е адресирано в Малко Търново. Когато Тома Рашев се представил пред въпросното лице — Иван Титеров, куриерът извадил ножа от пояса си, разцепил долния край на тоягата, извадил писмото и му го предал. Титеров като наблюдавал с видим интерес всичко това, получавайки писмото, извикал в почуда: „Бре, че умно сте го измислили! Браво!“ [4]

 

Четата на Пано Ангелов привечер се измъкна от нашата къща незабелязано и потегли към с. Стоилово, от където с известни промени в състава си продължила за село Сърмашик (Бръшлян). След няколко дни, именно на 20 с. м. (ст. ст.) там се разигра кървавата драма на т. н. „Сърмашичка афера“ (както наричаше турската власт провалите в организацията с цел да я представи пред външния свят като разбойническа). Поради предателство, чийто източник организацията на времето не можа да разкрие, четата осъмва призори в къщата на Балю Тодоров, обградена от многоброен турски аскер. В завързалия се неравен бой загиват с безпримерна храброст и героизъм войводата Пано Ангелов и четникът Никола Равашола, погребани след това най-тържествено в Малко Търново и оплакани от цялото странджанско население. В тяхна памет четникът (по-късно войвода Яни Попов написа песента „Ясен месец“ превърнала се в наше време в химн на преображението [5]).

 

ОБРАЗУВАНЕ НА СМЪРТНАТА ДРУЖИНА

 

През същата пролет на 1903 г[одина] бе получено нареждане да се сформират по селата на Странджа и Тракия „смъртни дружини“, в които да влизат най-верните и най-опитните съзаклятници в организацията в селището.

 

Във връзка с тази задача през месец април, около Гергьовден дойде в нашето село войводата на Граматиковския революционен участък Пеню Шиваров. Определи ми среща в м. Широката бърчина южно от селото. Явих се веднага при него. Придружаваха го трима четници. От тях познавах само Киро Узунов. Бяха въоръжени с манлихери, бомби (тип „одринки“) и парабели „Лебел“. Шиваров поиска от мен да му представя куриер, който да познава много добре пътищата по посока на: Василико (Мичурин), Малко Търново, Гьоктепе и Аланкайряк. Поийках да ми определи точно къде иска куриер, за да мога да подбера и подходящото лице. Явно бе, че Шиваров от съобразителност на дискретност ми посочваше селищата в различни посоки. Тогава Киро Узунов, с когото много добре се

 

261

 

 

познавахме от по-рано му каза: „Определи му точно за къде искаш куриер и не се опасявай — той е един от най-сигурните хора в това село!“. След тази бележка Шиваров ми определи, че иска куриер за село Аланкайряк. Върнах се в село и му заведох Димо Палятов, на когото бе предадена пощата да я отнесе в това село, което бе пропусквателен пункт за границата.

 

След това Шиваров ми поръча да събера и доведа всички посветени в революционната организация мъже от нашето село. Вечерта занесохме на нелегалните храна.

 

На другия ден осъмнах при тях с двадесет души младежи от селото. Шиваров ни разясни, че имало нареждане във всяко село да се образува „смъртна дружина“ и ни предложи, който е съгласен да влезе в смъртната дружина — да мине на едната страна. Пожелаха 12 души, именно: Костадин Мавраганов, Петър Горов, Киряк Балиев, Георги Мелехренов, Янчо Статев, Тодор Томов, Стати Русинов, Михаил Василев, Янаки Хрусулев, Тома Рашев, Стоян Пейолов и Тодор Димитров. На останалите войводата поръча да си отидат и да си гледат работата.

 

Пред нас Шиваров произнесе реч, в която изясни целите и задачите и значението на смъртните дружини, както през периода на подготовката на въстанието, така и при неговото обявяване. Между другото той каза: „Вие от тук сте вече като войници на революционната организация. Това означава, че ще бъдете всеки момент под ръка и ще бъдете готови за бойни действия: никой не може да се отдели дори за един ден от селото без знанието на войводата на смъртната дружина, който вие след малко ще си изберете; на нива ли отивате, на воденицата ли, или с добитък — войводата трябва да знае всеки момент от вас къде се намира и колко време ще отсъствува от селото!“

 

След напътствията за задълженията на членовете на смъртната дружина и на самия войвода, Шиваров ни предложи да си изберем войвода. Посочени бяха двама кандидати: Костадин Мавраганов и Петър Горов. Шиваров ги предложи на гласуване. Всички единодушно гласуваха с вдигане на ръка за Петър Горов. След това Костадин Мавраганов бе определен за подвойвода, а Киряк Балиев — за секретар на смъртната дружина.

 

Накрая Шиваров ми предаде новия шифър на организацията и допълни, че нарушителите на дисциплината и задълженията към смъртната дружина, т. е. към революционната организация ще се наказват най-строго, дори и със смърт; да се явяваме незабавно със оръжието си, когато се наложи това, и за всяко предателство да се съобщава на районния войвода, а при по-особени случаи, когато въпросът не търпи отлагане, ръководството

 

262

 

 

на смъртната дружина начело с войводата може да реши съдбата на предателя.

 

Като приключи работата си при нас Шиваров се завърна в района си.

 

След няколко дни Пеню Шиваров отново дойде в нашето село. Свика членовете на смъртните дружини на двете съседни села — нашето и Калово на брой 23-ма души в м. Пейлово бърце и ни поведе към Аланкайряк зад границата за да пренесем оръжие. Всеки от нас се натовари с по 2—3 пушки и до 200—300 патрона. С този тежък товар, който носехме на разстояние около 30 км., прехвърлихме нелегално пак границата по долове и бърчини, по кози пътеки през м. Брякинята и занесохме оръжието в м. Талиева нива заберско землище около 3—4 км. южно от него. Тук Шиваров предостави на мен като войвода на заберската смъртна дружина, да избера подходящо скрито място за временен склад на пренесеното оръжие и там да се укрие. Складът трябваше да бъде известен само на мен и на още един мой доверен човек. След като другите си отидоха, останахме сами с посочените от мен Михаил Василев и през цялата нощ пренасяхме оръжието в едно пусто и почти непроходимо място — в пукнатината на една скала в м. Иванова чука. Това оръжие аз можех да предавам само на лица, които ми представят шифровано писмо от Шиваров или от друг районен войвода. След няколко дни запристигаха пратеници от други райони и вдигнаха всичкото оръжие от нашия временен склад. Така склада от време на време се зареждаше и опразваше.

 

НЯКОИ СЛУЧКИ ИЗ ВЪТРЕШНИЯ ЖИВОТ НА СМЪРТНАТА ДРУЖИНА

 

Една вечер подвойводата Костадин Мавраганов ми съобщи, че съзаклятникът Василев Михаил преминал тайно границата и ходил до село Аланкайряк по своя работа, без да ме уведоми. Повиках виновника за обяснение, че е нарушил вътрешния ред на смъртната дружина. Той си призна, че наистина е ходил зад граница, но се оправдаваше, че го е изпратил самия подвойвода К. Мавраганов. За мен стана ясно, че последният умишлено подстрекателствува и търси начин да ме злепостави като войвода на смъртната дружина, защото остана недоволен загдето ме избраха съселяните ми на тази длъжност. Взех си бележка от показанията на Михаил Василев и казах, че ще докладвам за случая на районния войвода.

 

След няколко дни дойдоха от България в нашето село агитаторите Петър Ангелов и Киро Узунов. На срещата те ме запитаха — слушат ли ме членовете на смъртната дружина, спазват ли революционната дисциплина. Разказах им за горния

 

263

 

 

случай с Михаил Василев. Те го повикаха и при разпита той си призна, че се е отделил от село без мое знание и разрешение. Узунов измъкна камата си и се насочи към него за да я забие в гърдите му, но аз изпреварих и му хванах ръката като извиках: „Стой, какво правиш! Той не е виновен, защото го е изпратил подвойводата К. Мавраганов!“ Тогава Узунов свали ръката си и се обърна към последния, който също присъствуваше на срещата; „Костадине, да благодариш, че съм ти ял хляба и съм спал в къщата ти, иначе ти щеше да изядеш камата, загдето едва не отиде този невинен човек!“ С това случаят бе ликвидиран.

 

Друг път К. Мавраганов ме уведоми, че двама от членовете на смъртната дружина — Георги Мелехренов и Янчо Статев също така тайно са преминали границата, като пренасяли покъщнина в България с цел при евентуални събития да си имат нещо запазено там. Въз основа на този сигнал, организирах няколко от останалите членове на смъртната дружина да пазят няколко нощи по пътищата за границата, но не залових никого.

 

Наскоро след този случай в съседното село Калово пристигна новият ни районен войвода Георги Тодоров, бивш учител в с. Велика (Турция) [6]. Подвойводата К. Мавраганов ме изпреварил не случайно и отишъл преди мен при него и му съобщил, че някои от членовете на смъртната дружина тайно са пренасяли багаж в България и аз не съм взел никакви мерки срещу тия нарушения. И когато веднъж смъртната ни дружина бе събрана в м. Кукулет край нашето село, пристигна Тодор Гърбата от Калово и ми пошепна на ухото: „Ела в Калово, че те вика войводата Тодоров“. Намерих го в м. Ливагьге. При нелегалните заварих и К. Мавраганов. Тодоров като ме видя ме посрещна сърдит с думите: „Ти ли си войводата на заберската смъртна дружина?“. Когато потвърдих това, той грубо ми викна: „Какъв войвода си, като не бдиш за строго спазване на устава — твои четници се пренасят в България, а ти не взимаш никакви мерки!“ „Как да не вземам — му отговорих — питайте К. Мавраганов не сме ли вардили три нощи по пътищата, за да ги заловим, но никого не хванахме!“ Тогава Тодоров се обърна към подвойводата: „Верно ли е това?“ Мавраганов потвърди казаното от мен. Тодоров му се скара остро за лъжата и обеща да дойде лично да провери случая.

 

Още на другия ден нелегалната чета на Тодоров бе доведена с куриер и предадена на нашата смъртна дружина. Настанихме се в м. Степанова просойка.

 

Когато се явих пред тях, Тодоров ми поръча да намеря две хубави шилета за храна на четата. Донесохме ги. Одра ги четникът Михаил Търновчанинът. Той хвърли недоволно кожите на одраните шилета настрана и каза на войводата:

 

264

 

 

„Виждаш ли, какви болни шилета ни са донесли да ядем!“. (Едното шиле наистина се оказа запарено). Тодоров заповяда да му доведем овчаря на стадото, от което са взети шилетата — дядо Русин. Аз обаче му обясних, че когато нашите хора са взели шилетата, кехаята дядо Русин е отсъствувал и шилетата ги е хванало и предало едно момче. При това синът на дядо Русин Стати е член на смъртната дружина. След това мое обяснение Тодоров не предприе нищо повече, но се разсърди и не яде от месото — изядоха го другарите му.

 

На следващия ден Тодоров ми поръча да му доведа мухтарина (кмета) на нашето село и още няколко по-възрастни хора, за да им говори нещо. Ведно с мухтарина Янаки Сотиров му доведох и следните мои съселяни: Тодор Торов (мой по голям брат), Тома Янчев, Иван Рашев и Иван Георгиев. Също докато бях в село изпратих Михаил Василев да вземе от стадото на Тодор Димитров един хубав коч за храна на четата. Стопанинът Т. Димитров, обаче остана недоволен от това, че сме взели най-хубавият му коч, та тръгна с нас, за да се оплаче лично на войводата.

 

Преди нас пристигнали при четата обвинените членове на смъртната дружина, за които стана дума по-горе, че са пренасяли тайно покъщнина в България. Тодоров им зададе въпроса: „Верно ли е че тайно сте пренасяли част от покъщнината си в България?“. Те си признаха. А на втория въпрос — защо се пренасят, единият от тях Георги Мелехеров се заоправдава, че като крайно беден искал да си има някоя запазена постелка и покривка зад границата ако станат някакви размирици — да не остане съвсем без нищо. А Янчо Статев каза, че имал сестра в Бургас и пренасял нейната покъщнина. На въпроса на войводата Тодоров — от колко години сестра му живее в Бургас, та сега точно ли е намерил момента да ѝ пренася покъщнина. Янчо Статев обясни, че била в Бургас от двадесет години. Войводата разбра, че го лъже, затова го удари с приклада на пушката си по гърба с думите: „Ти мене ли ще лъжеш!“ и започна да го завързва на един габър, заплашвайки го, че ще го застреля.

 

В този момент пристигнаха и по-възрастните хора повикани от мен от нашето село заедно с мухтарина, а с тях и Тодор Димитров дошъл, както казах за да се оплаква на войводата, че сме му взели най-хубавият му коч. Мухтаринът Янаки Сотиров носеше в ръце шише пълно с ракия. Като дойде при войводата, последния го попита: „Какво носиш в това стъкло?“

 

— Да се почерпим и да се запознаем! — бе отговорът му.

 

Тодоров кипна:

 

— Аз не съм дошъл тука да пия и да се запознавам по този начин! — ритна с крака си шишето, което бе сложено на земята и го счупи. Тогава мухтаринът ме повика встрани и ми пошепна,

 

265

 

 

че долу в дола чакал Янаки Папазов от село Граматиково и искал да му разреши войводата да дойде при него и да се запознаят.

 

Аз съобщих на Тодоров и той ми отговори, че щом лицето вече е дошло до тука — да дойде. Когато Янаки пристигна, Тодоров го запита:

 

— На тебе кой ти съобщи, че тука има чета, та идваш при мен? Той посочи с пръст мухтарина.

 

Войводата цял почервенял от яд, но най-напред се обърна към новодошлия Янаки с думите:

 

— Скоро се махай от тука, шпионине! Ти си оръдие на турците. Махай се по-скоро... И вече към чета да не припариш!

 

Папазов като разбра положението веднага си тръгна. [7]

 

Тогава Тодоров взе пушката и заудря силно с приклада мухтарина по главата. Спуснахме се та го отървахме.

 

Стопанинът на стадото Тодор Димитров от когото взехме коча, пристигнал да се оплаква, бе свидетел на всичко, затова намери за разумно да си замълчи и се отказа от жалването си.

 

Войводата пък изглежда сметна, че всичко това, което стана в присъствието на повиканите от мен старейшини от селото за достатъчно нагледно „напътствие“ и към тях, за да знаят какво да правят и как да се държат към организацията, затова махна с ръка — да си отиват и те в село. Интересен е случаят с връщането на мухтарина Янаки Сотиров в село. Като се явил в кметството пребит със синини и подутини по главата от нанесения му побой от войводата, там заварил за нещастие току-що пристигналия в селото тиксилдарин (турски държавен бирник), за да събира данъци от населението. Като видял мухтарина в такова окаяно положение турчинът го запитал:

 

— Какво е станало с тебе, мухтар ефенди?

 

Последният едва намерил сили в себе си да му отговори:

 

— Остави се холам ходих за дърва с колата, пък нали воловете ми са аджемии, подплашиха се от нещо, блъснаха ме, та паднах под колата, та и едва се отървах жив!

 

Съжалил го турчинът, заокайвал го и се разпоредил да му донесат пресно одрана кожа овча и сам се наел да налага с нея раните на пострадалия мухтарин.

 

Същевременно бирникът поръчал на мухтарина да разпореди да се извикат всички мъже от селото, за да си платят данъците. Мухтаринът като знаел, че те са ангажирани с гостуващата край селото нелегална чета побързал да се извини, че хората в момента са заети, пръснати по работа из гората и по скалите и затова не ще може да ги събере. Бирникът го изслушал, че му рекъл: „Абе зная ги аз вашите скали, ама хайде. ..“ и си заминал.

 

На следния ден бяха доведени при войводата Георги Тодоров с други двама заберци: Димитър Ковнев и Стоян Вълчев,

 

266

 

 

заловени от членовете на смъртната дружина към границата на път за България. На поставения им въпрос защо отиват в България, те се оправдаваха, че турците ги преследвали. Тогава Тодоров им предложи да минат в нелегалност с четата. Стоян Вълчев се съгласил, но Димитър Ковнев не пожела като се мотивира, че бил пропаднат (страдал от херния) и по тази причина не би могъл да издържа на пътя и суровите условия на нелегалния живот. Войводата му каза: „Ще те сматряме (проверим) и ако е вярно — освобождавам те, но ако се окаже че ме лъжеш — ей сега ще те застрелям!“ Аз знаех, че Ковнев не страда от никаква херния съвсем здрав беше, и ако го сматрят ще пострада затова сметнах, че трябва да поема отговорността върху себе си и да го спася, защото работата тръгна зле. Намесих се и уверих Тодоров, че познавам Ковнев много добре и че няма нужда да се сматря. И на моя отговорност войводата го освободи. Ковнев от благодарност предостави на разположение на четата син си Михал и стадото от крави, а овцете си ги прехвърли зад граница.

 

След това четата на Г. Тодоров напусна района ни.

 

ОТЗВУКЪТ НА СЪБИТИЯТА В МЪРЗЕВО И ГРАМАТИКОВО ПРИ НАС

 

Наскоро след случката между-войводата Георги Тодоров и Янаки Папазов стана развръзката на т. н. „Мързовска афера“. Тя се изрази в това, че поради предателство едва не се повтори трагедията в село Сърмашик, за която стана дума по-горе. Но за това по-нататък.

 

Няколко дни преди тия събития един ден съселянинът ми споменатият вече Стоян Вълчев, кръчмар, минаващ за пръв чорбаджия в нашето село, посветен в революционната организация, ми довери следната тайна; поп Васил Праматаров от Граматиково, в чиято енория влизаха и селата Заберново и Калово, му казал, че по-първите хора в Граматиково, попове и чорбаджии, взели решение да се отърват от нелегалната чета на района им начело с войводата Пеньо Шиваров, като бъде избита от местната смъртна дружина, а след това да се разтури и последната. Това трябвало да стане, защото, ако се обяви въстанието много хора ще пострадат и те се загрижили да спасят съселяните си. Затова поп Васил предложил на Стоян Вълчев да се заемем и ние да последваме граматичени и да направим същото. При това Стоян Вълчев изказа пред мен и своето лично мнение и съгласие като се мотивира, че Граматиково е по-голямо село, там имало по-учени хора и по-добре разбирали тия работи от нас, та считал, че ние трябва да обсъдим тяхното предложение и да го приемем. След като изслушах най-внимателно и с интерес тази неочаквана за мен

 

267

 

 

тайна, която ми довери Стоян Вълчев за решението на граматиковските първенци, аз му казах: „Бай Стояне (той бе по-възрастен от мен), не знам доколко това което ми разказа отговаря на истината, но ще знаеш, че ако тия граматичени се опитат да направят, да предприемат нещо в този дух — ще видиш какво ще стане! Трябва да знаеш, че въстанието се подготвя от една революционна организация, която е обхванала поробеното българско население в цяла Тракия и Македония, и тя не е като някакво да я измъкнеш от корена и да я ликвидираш. Ти знаеш, че стотици и хиляди хора като нас са давали клетва за вярност пред тая организация и евентуално унищожаване дори на една нелегална чета и разпущането на една смъртна дружина не може да стане причина да се спре това голямо всенародно дело, което се е започнало и се е довело до днешното положение — събитията не могат да се върнат назад!“ При това го предупредих под страх дори на наказание на никого да не доверява това, което ми каза, на членовете на нашата смъртна дружина, защото и той и другите, на които би казал, могат да пострадат.

 

Само след няколко дни от разговора, който водихме със Стоян Вълчев, се научихме, че поради извършеното предателство, нелегалната агитационна чета на войводата Пеньо Шиваров, квартируваща през великденските празници в село Мързево (Кондолово) е била оградена ненадейно призори от многоброен турски аскер, пристигнал специално от М. Търново, и навярно би се повторила драмата в село Сърмашик, ако не е дошла на помощ предвидливостта, съобразителността и решимостта на местния мухтарин Тодор Вълканов, също съзаклятник в организацията. Когато милязъминът, командир на турския аскер му съобщил, че селото вече е блокирано от всички страни и ще се започне най-щателен обиск на всички къщи и всички други сгради в селото, за да заловят укриващите се тука комити, мухтаринът в момента можал да съобрази да поеме всичката отговорност върху себе си, и да направи първата рискована стъпка за спасяване на нелегалната чета. Тази стъпка се състояла в това, че той предложил на милязъмина да започнат претърсването от противоположния край на къщата в селото, в което се намирала четата. И когато почти всички къщи в селото били претърсени и останали само 2—3 в другия край, в една от които именно била четата, мухтаринът направил втората стъпка: предложил на милязъмина да даде кратка почивка на хората си, докато изпият по едно кафе, като използувал момента да му обърне внимание, че сам той вижда както в селото няма никакви комити. И турския офицер се хванал на въдицата. Той се съгласил да свири тръбата за почивка, но независимо от това постовете по края на селото си оставали. И в този именно кратък промеждутък от време мухтаринът

 

268

 

 

успял със свой човек да предупреди нелегалните да се облекат в женски дрехи и уж, че отиват с бакъри за вода в края на селото да се измъкнат. И те така направили като успели да набият [*] гората. След това обискът продължил, но и в останалите къщи нищо не откриват.

 

Във връзка с тази внезапна блокада на село Мързево в момента, когато там пребивавала нелегалната агитационна чета на Пеньо Шиваров, което по безспорен начин давало основание да се предполага, че в случая е имало предателство, последва специално заседание на смъртните дружини от района на същия войвода в м. Маралово, където имаше граматиковски колиби под ръководството на районния войвода, на което заседание е бил направен подробен разбор и анализ за разследване на случая. Така били разкрити, инициаторите и организаторите на подготвения контрареволюционен заговор в резултат на което събранието, решава виновниците да бъдат наказани със смърт. Убити бяха граматиковските чорбаджии Иван Папазов, мухтарина на селото Стоян Костов и чирака на първия Иван Пападячето. На другите двама участници в заговора — дядо Гюргаки и Тодор Костов войводата Шиваров отменил смъртното наказание понеже си признали грешката и поискали опрощение. [8]

 

През време на тия събития в Граматиково един ден дойдоха при мен двама членове на смъртната дружина от същото село и поискаха да им предам намиращия се по това време на наша територия поп Васил Праматаров. Последният като се научил, че го търсят от Граматиково, разбрал каква е работата и предчувствувайки, че може би ще го осъдят на смърт, дойде при мен със сълзи на очи и падна на молба да не го предавам. Аз поставих въпроса за разрешаване от ръководството на нашата смъртна дружина и то реши — да не предаваме свещеника на изпратените лица, докато не се получи разрешение от нашия районен войвода Днко Джелебов, както го изисква устава без негово разрешение да не се предава на друг район човек от неговия. За тази цел изпратихме специален куриер до него, за да му изясним случая. Дико Джелебов ни отговори — да не предаваме свещеника. Така поп Васил се спаси.

 

КОНГРЕСЪТ НА ПЕТРОВА НИВА

 

Във връзка с обявяването на въстанието в Македония на Илинден (2 август) се постави въпроса за свикване на конгрес на представителите от VII Одрински революционен окръг, който да вземе решение и за въстанието в Тракия. За тази цел бе

 

 

*. Така е в оригинала.

 

269

 

 

определена местността Петрова нива, намираща се между нашето село и Стоилово, над един голям завой на река Велека с отвесни стръмнини, което прави мястото извънредно стратегическо. За конгреса мина през нашето землище, идваща от България „конгресната чета“, състояща се от 35 души: 14 войводи и делегати и 21 четника, начело с Михаил Герджиков. Между видните делегати бяха още: Васил Пасков, представител на ВМОРО, Велко Думев, председател на Одринския окръжен революционен комитет Георги Василев, представител на същия комитет, Хр. Караманджуков, капитан Стамат Икономов, Кръстю Българѝята и др. [9]

 

Конгресната чета се установи на почивка в живописната местност Бигорът на десния бряг на Заберска река, на около 3—4 км. югозападно от селото ни. Явих се при нея. .Тъкмо, в този ден при нас се яви един особен и то крайно неприятен случай — тежко се бе провинил съзаклятникът Янаки Хрусулев. Той бе слабоумен. Своевременно бях предупредил войводата Пеньо Шиваров, че Янаки не е подходящ да се посвещава в организацията и да не му се поверява оръжие, защото ние много добре го познаваме като наш съселянин и може да стане причина за някоя пакост. Войводата не взе обаче под внимание тия наши съображения. Янаки бе приет на общо основание в смъртната дружина. Но след време с открадната пушка той почна да разбойничествува и създаде опасност да извърши предателство — да стане провал в организацията. Заловихме го в един плевник, където се беше укрил с пушката. Тъкмо го бяхме арестували и конгресната чета пристигна.

 

Доложих за случая. Янаки бе доведен и разследван от войводата Кръстю Българѝята. Пред него Янаки си признал всичко. По тази причина съдбата му бе решена веднага — докато четата бе на почивка при нас, той бе убит с ками от двама четници навътре в гората.

 

През дните, когато заседаваше конгреса на Петрова нива (11—14 юли) смъртните дружини на двете села Заберново и Калово денонощно бяхме на бойна нога и същевременно провеждахме военно обучение в м. Кязанската река , между двете села. Обучаваше ни Жеко Праматаров, служил, както се каза като подофицер в българската войска. На четвъртия ден от конгреса стана един инцидент — едно отделение турски аскер, движещо се по пътя Гьоктепе — Стоилово, се натъкна на предните постове, охраняващи конгреса. Завърза се престрелка с четниците. Ние чухме стрелбата и веднага се спуснахме към коритото на река Карамлък (Младежка), за да се явим в помощ както бе указанието. Но в реката ни посрещна един четник от конгресните, който ни съобщи да се връщаме, тъй като инцидентът бил приключен и нямало нужда от помощ.

 

270

 

 

СТРАНДЖАНСКАТА КОМУНА

 

Конгресът на Петрова нива взе единодушно решение, след като въстанието в братска Македония вече е в разгара си, да се обяви такова и в Одрински революционен окръг. Заедно с това конгресът разработи и прие плана на въстанието, раздели Тракия на 5 революционни района и на 12 въстанически участъка, като назначи и съответните войводи и подвойводи, и избра Главно боево тяло (щаб) на въстанието в състав: Михаил Герджиков, Лазар Маджаров и капитан Стамат Икономов, а за началник на въстаническите въоръжени сили бе определен войводата Георги Кондолов. На Главното боево тяло конгресът предостави да определи допълнително точната дата за обявяването на въстанието.

 

Нашето село спадаше към VIII-ми Стоиловски въстанически участък с войвода Дико Джелебов от Малко Търново. В този революционен участък спадаха селата: Заберново, Стоилово и Калово, а също така и Малкотърновските колиби Бабина нива.

 

Времето от конгреса до обявяването на въстанието — около три седмици бяха най-напрегнати дни на смъртните дружини и за цялото население в Странджа и Тракия. Това бяха дни на трескава подготовка по всички посоки. През този период се създаде в Странджа същинска комуна, която с право наричат Странджанската комуна. Цялото движимо и недвижимо имущество на населението принадлежеше на революционната организация. Стопанската работа — жътва, коситба, вършитба и др. се извършваше колективно за да можем членовете на смъртната дружина да бъдем заедно, оръжието ни да бъде под ръка и при случай — да се явим незабавно там където стане нужда в пълна бойна готовност. За тази цел, тъй като това бе още времето на жътвата, ожънвахме нивата на едного, след това на другиго. Така извършвахме и превозването на снопите от нивите до харманите в село, а също така и вършитбата. Полученото жито от хармана смилахме на брашно, като една част от него отделяхме за стопанина, а останалото пренасяхме в складовете на организацията, които се намираха в най-потайните и непристъпни места в горските дъбрави. Такива складове нашата смъртна дружина имаше в местностите Развалената канара и на Иванова чука. В същото време жените ни през свободното от полска работа време, предимно вечер или в празници приготвяха сухари за неприкосновен запас, шиеха дрехи, патрондаши, гласяха навуща и др. за своите мъже и синове — въстаници. [10]

 

Съгласно решението на конгреса, всеки въстаннически район и революционен участък трябваше да си приготви бойно знаме. С изготвянето на знамето [на] нашия — Стоиловския революционен участък войводата Дико Джелебов натовари мен.

 

271

 

 

За тази цел своевременно набавих от Малко Търново подходящ памучен плат в кървавочервен цвят и златист варак. И веднъж когато четата ни бе установена на бивак в м. Душовата бурчина, на около 2—3 км., западно от селото, сред вековната дъбрава, се заехме с приготвянето на знамето. Определихме размерите му: дължина 0,75 м, ширина 0,61 м. Четникът Йордан Георгиев от Малко Търново завършил Одринската гимназия, който умееше да рисува, оформи със златистия варак символите и надписите му: в средата по протежение от горния ляв ъгъл към долния десен ъгъл написа с красиви едри букви, с малка чупка в средата, девиза: „Свобода или смърт“, под него в дясната страна постави надписа: „1903 г., село Заберново“, а в лявата — стиха на Ботев:

 

Тоз, който падне в бой за свобода,

той не умира, него жалеят

земя и небо, звяр и природа

и певци песни за него пеят.

 

По четиритях страни на така оформеното знаме направихме различни по ширина подгъвки, като подгъвката на лявата му страна пригодихме за намушване на пръта за носене на знамето.

 

ОБЯВЯВАНЕ НА ВЪСТАНИЕТО

 

На 15 август получихме нареждане от участъковия войвода Дико Джелебов да се съберем на лагер трите смъртни дружини и всички посветени в организацията, годни да носят оръжия младежи в Божейми, Заберско землище, в пълна бойна готовност, снаряжение и облекло, под предлог, че ще се проведе общо бойно учение. Местността е стратегическа подобно на Петрова нива, краят на едно било, начеващо от село Заберново, ограничено от изток с Дълбок дол, на запад със Заберска река, и завършващо с доста висока стръмнина над коритото на р. Велека, на левия бряг, там където в нея се влива Младежка река. Горе на челото на възвишеното край равна широка поляна, оградена с вековна гора, се намира параклисчето Божейми със студен извор. От тук се открива прекрасна гледка към коритото на Велека и Младежка река, към Петрова нива и село Стоилово.

 

На 18 август всички съзаклятници и членове на смъртните дружини от трите села бяхме на лагера където се хранехме, нощувахме. Привечер, когато слънцето клонеше на запад и вековните дъбрави на Божейми хвърляха дълги сенки по поляната, всички въстаници на брой около 250 души бяхме строени: стегнати в потури с орехов цвят, каквато е нашата рупска носия,

 

272

 

 

с бели навуща и с кръстосани по тях черни козиняви сукари (върви) препасани с патрондаш през рамо и на кръста, с пушки в ръце. Войводата на участъка и тия на смъртните дружини носехме за отличие бели калпаци с кадифяно зелено дъно и жълто кръстче отпред. Въоръжението ни бе най-различно — манлихери, кримки, бердани. Когато войводата се изправи пред нас, чухме от неговата уста многоочакваната вест, че е настъпил часът на решителната разправа — да си премерим силите с петвековния поробител. След като войводата завърши вдъхновеното си слово, определи за знаменосец младежа Георги Стефанов от село Стоилово и двама свои заместници, в случай че загине — Жеко Праматаров от село Калово и Киряза от село Колиби (Турция). Тук бе осветено и самото знаме от свещеник Васил Праматаров.

 

При залез слънце войводата даде последните си нареждания. Знаменосецът развя кървавочервеното знаме и ни поведе долу по стръмнината към коритото на Велека. Като преминахме реката, поехме по отсрещния склон през стоиловските колиби Кафката по посока на самото село, Стоилово. Там имаше значителен турски гарнизон разположен на палатки, на възвишението Свети Илия — нашата първа бойна задача при обявяването на въстанието. Разстоянието до там бе около десетина километра. Когато се изкачихме на билото Стоилово Кончово, войводата нареди почивка. Там сборният въстанически отряд бе разпределен на четири отделения и на всяко постави бойна задача: едното под ръководството на самия участъков войвода трябваше да се прехвърли южно от върха Свети Илия към река Айдере и да заеме позиция на пътя водещ за колибите Попиново — Малко Търново. Той трябваше с възпламеняване на бомбата в определения час да даде сигнала за обявяване на въстанието в цяла Странджа; второто отделение оставаше за охрана на пътя на Стоилово-Кончово-Айдере, където последната се влива в река Велека; третото отделение чрез обход трябваше да се прехвърли западно от Свети Илия и да заеме позиция между селото и турския лагер, за да попречи на командира на аскера, установил се на квартира в самото Стоилово, да се яви в негова помощ при започване на сражението; четвъртото отделение най-голямото по численост, в което попаднах и аз, под командата на подвойводата Жеко Праматаров, трябваше да заеме позиция под вековните дъбове на стоиловските гробища, намиращи се северно под възвишението Свети Илия. На това отделение се поставяше най-важната и отговорна задача — да води сражение с турския аскер. След дадените напътствия, всяко едно от отделенията се придвижи в пълна тишина към набелязаните обекти, за да заеме позиция.

 

Пътят пред нашето отделение беше най-труден, защото трябваше да преминем два дълбоки дола. Когато най-сетне се изкачихме

 

273

 

 

на стоиловските гробища, всеки от нас зае удобна позиция над надгробните камъни. Със затаен дъх и заредени пушки очаквахме с нетърпение сигнала за обявяването на въстанието.

 

Нощта бе тиха, безлунна, топла. Турският аскер, който отстоеше от нашата позиция на около 300—400 метра, не усети нашето присъствие. Палатките на аскера бяха разпънати по северозападната заоблена повърхност на възвишението Свети Илия, на което имаше и манастирче, сгушено под вековен дъб. Без да подозират какво ги очаква, турските войници, поради топлата лятна нощ бяха наизлезли на групи, на групи от палатките, осветени от бледата светлина на фенерите, окачени на колове на няколко места. До нас достигаха от време на време ш тихата лятна нощ звуците на тамбурата — аскерлиите играеха „забек“ (ориенталски танц).

 

Към 11 часа се чуха пушечни гърмежи по посока на село Конак (Бяла вода). Веселбата на аскера за миг стихна и войниците се изправиха около палатките си да слушат далечните гърмежи. В този момент от към Попинският път се чу грохота на сигналната бомба, хвърлена от отделението на войводата Дико Джелебов. В същия миг последва и командата на подвойводата Жеко Праматаров „Огън бий!“. Придружена от страхотен залп от стоиловските гробища подновяван периодично. Всред изненаданите аскерлии настъпи невъобразима паника и бъркотия. Фенерите угаснаха от нашите залпове и в турския лагер настъпи пълен мрак, както бе и при нас, нарушаван периодично от проблясъците на нашите залпове. Поради изненадата аскерът не можеше в първите моменти да намери оръжието си и да заеме позиции в окопите, затова никакви гърмежи от негова страна не последваха. В промеждутъците на нашата стрелба долитаха до нас отчаяни възгласи „Аллах! Аллах!“

 

След около половинчасова стрелба от наша страна, подвойводата даде заповед за преустановяване на огъня. През настъпилото затишие се чу бойна тръба — аскерът даваше сигнал на командира си, квартируващ в селото, да му дойде на помощ. На този сигнал отговори втори от селото. Охраната на командира се опитвала да се притече на помощ на обсадените на възвишението, но бе посрещната с куршуми от нашето отделение, заело позиция откъм селото. Тогава командирът с охраната му заели позиция зад здравото кале на черковния двор. Така цялата нощ държахме аскера обсаден, подновявахме стрелбата, предлагахме да се предадат, но той не отговаряше, а ние не получихме команда да атакуваме, за да го изтласкаме от окопите и да го пленим.

 

Изгревът на другия ден, 19 август на празника на Преображение ни завари все така на позицията в стоиловските гробища

 

274

 

 

с развято знаме и много сполучливо и картинно в народната песен за това събитие се казва:

 

Съмнало на Преображение

деветстотин и трета година,

в цяла се Странджа развяват

се български байряци,

български още комитски...

 

Когато слънцето се издигна доста високо, забелязахме, че по билото западно от Стоилово — Св. Константин и Червената пръст, на разстояние около 3—4 км., поляните започнаха да почерняват от многоброен турски аскер, пристигнал рано сутринта от гарнизона в Малко Търново, който е чул стрелбата, пък и навярно специален куриер е съобщил за станалото тука. Чу се бойна тръба. След малко над главите ни започнаха да свирят куршуми. Опитахме се и ние да отговорим на тяхната стрелба, но нашите пушки от стари системи не можаха да достигнат до тях. Обсаденият аскер, окуражен от пристигналата му помощ, откри също огън срещу нашите позиции. При това положение ние попаднахме между два огъня, затова ни се даде команда за изтегляне към дола, което ставаше по план и чрез непрекъснато поддържане на стрелбата. През това време се чуха и първите охкания на ранени наши въстаници — Георги Спиров от Стоилово и Стати Русинов от Заберново. След сполучливото си оттегляне от стоиловските гробища се насочихме към предварително определения сборен пункт — възвишението Острата чука стоиловско землище. Към обяд сборният въстанически отряд бе вече на този обект. Жегата бе непоносима, но тук дебелите букови сенки и ледената вода на чешмата ни разхлаждаха. С бинокъл наблюдавахме раздвижването на турския аскер на върха Свети Илия, забелязваше се пренасяне на ранените и убитите от окопите. Привечер се вдигнаха кълба пушеци — аскерът беше запалил всички запаси от провизии и се изтегли към Малко Търново.

 

НОВИ СХВАТКИ С ВРАГА

 

След нощувката на Острата чука сутринта още рано се спуснахме към коритото на Велека, продължихме по протока и Карамлък и поехме нагоре към село Калово, където също имаше турски гарнизон — пограничен пост. Дочакахме да се стъмни добре, за да можем незабелязано да се доближим до казармата и сутринта да я нападнем. Оказа се, че поради тъмнината ние сме се доближили до самите турски окопи, които ограждаха казармата. Щом открихме огън, аскерът се разбяга

 

275

 

 

по различни посоки, като остави в нашите ръце всичките си муниции, хранителни припаси, и един хубав жребец. Ние изнесохме всичко от казармата напръскахме сградата с газ и я запалихме. Високи пламъци се вдигнаха в утринната дрезгавина. Въодушевени от успеха си, наловихме се на голямо комитско хоро около горящата турска казарма, пеейки популярната странджанска песен „Българи глави дигнаха.“

 

От тук се насочихме към Заберново. Там ни се съобщи, че граничния пост „Хаджийка“ между селата Визица и Аланкайряк бил още в турски ръце, затова се насочихме към него, който отстоеше на около 15 км. Но щом стигнахме до билото Уграш, забелязахме, че и този турски пост е обхванат от пламъци, значи бе превзет вече от други въстаници, затова се върнахме.

 

Понеже районът на нашия революционен участък бе вече напълно очистен и освободен от турците, войводата Дико Джелебов ни поведе по посока на Малко Търново. Установихме се на бивак на колибите на Бабина нива, отстоящи на около 4—5 км. западно от града. Там очаквахме нареждане на Главното боево тяло, за да нападнем Малко Търново с всички въстанически сили от Малкотърновския район. Специален куриер замина до Михаил Герджиков във Василико (Мичурин) за връзка и нареждане. От там ни бе съобщено, че М. Търново не било предвидено по плана на въстанието за нападение. Предполагало се, че има многочислен гарнизон, разгромяването на който не било по силите на въстаническите сили. При това, както се разбра по-късно, по този въпрос нямало единодушие между тримата членове на Главното боево тяло. Пак по-късно се установило, че е било по силите ни да се разгроми и гарнизона в този градец, който бе център на въстанието и щеше да даде голям ефект, но тази възможност бе пропусната. А през това време в Странджа отделните турски гарнизони, гранични застави, постове и казарми бяха разбити и областта напълно освободена. В резултат на проведените множество акции от страна на въстаниците от различните участъци бяха опожарени общо 16 гранични турски постове и застави, някои войници блуждаеха на групи по 2—3 души, пленявани от въстаниците някои от които бяха изпращани в България като пленници. Макар и за кратко време ние почувствувахме скъпата свобода — в цяла Странджа се установи фактически въстаническа република.

 

На бивака си на колибите Бабина нива ние престояхме няколко дни. Но тъй като изхранването на такъв значителен въстанически отряд извънредно се затрудняваше, затова част от хората бяха разпуснати да се завърнат по домовете си и да продължат прибирането на реколтата, да овършеят снопите, защото наближаваха есенните дъждове, а четата остава с около 70 души.

 

276

 

 

На 29 август едната половина от отряда остана на същото място, а другата замина към село Стоилово. Установихме се на лагер западно от селото около манастирчето „Свети Константин“. На другата сутрин на празника „Богородица“ ни докараха два овена, за да се приготви обяд за въстаниците, а за закуска имахме мед, за която цел бяха развалени два тръвни пчелни кошери. Но още докато закусвахме пристигна запъхтян един стоиловски овчар, който ни предупреди да напускаме бързо бивака си, защото долу по река Докузак се движел откъм М. Търново по посока към нас многоброен турски аскер. Ние изоставихме незакланите още овни и потеглихме към Стоилово. Жителите на селото вършееха по харманите си. Като се научиха за предвижването на турската войска към селото им, всички разпрегнаха добитъка от диканите и заедно със семействата си се пръснаха и изпокриха в околните гори. Нашата чета зае пак позиция на предишното място — стоиловските гробища. Оттук наблюдавахме местността Ивайлова чука отстояща на 2—3 км. западно от селото, как тя постепенно почерня от многоброен турски аскет. Войводата отдели четниците въоръжени с дългобройни манлихери, те пуснаха няколко залпа в гъстото множество на турския аскер, който от попадението на куршумите се разпръсна на различни страни. След малко се чу изстрел на планинско оръдие. Явно бе, че със стрелбата си ние бяхме открили на неприятеля местоположението на своята позиция. Защото докато от първият изстрел снарядът падна в селото, от вторият — близо до нас, а от третият — в нашата позиция, но без да засегне някого. За нас стана ясно, че ще бъдем обстрелвани от планинската турска артилерия, затова побързахме да се изтеглим към коритото на Велека и се изкачихме по билото на Петрова нива. Оттам чувахме непрекъснатите оръдейни изстрели по нашата бивша позиция. Това продължи около 2—3 часа. След това турската войска наброяваща около 400 души пехота и артилерия, командувана от Шукри паша, се придвижи към село Стоилово. Оттам отново откриха огън по нашата позиция. След това се увериха, че сме я напуснали, част от аскера потегли към Малко Търново. Над Стоилово се извисиха черни пушеци — аскерът [бе] запалил селото.

 

Завърнал се вечерта в М. Търново, пашата разказвал, че въстаниците били към 3000 души, но войската ги разбила...

 

След оттеглянето ни от Стоилово нашата чета се установи на главен бивак в местността Иванова чука край Заберново, където се намираше и един от нашите складове на брашно и други хранителни продукти. Там престояхме около седмица, защото нямаше къде да ходим. Целият район без Малко Търново бе освободен.

 

277

 

 

ЕПИЛОГ

 

През това време вече бе в разгара си настъплението на многохилядната модерно въоръжена турска армия под командуването на Шукри паша от към Одрин и Лозенград, поради което положението на въстаническите отряди и на мирното население ставаше опасно. По тази причина бяха взети мерки за изтегляне на населението зад граница в България. След опразването на селата изтеглихме се и ние, като всички чети от Малкотърновския район се събрахме в началото на месец септември в Зеленковската река край село Аланкайряк. През първата сутрин след нощувката ни тука зад границата на българска територия стана и трагичната случка с убийството на секретаря на загиналия в първия ден на въстанието в с. Паспалево бележит войвода Георги Кондолов — прекрасният младеж Паскал Иванов от Лозенград. Официалната версия за гибелта на Паскал Иванов, бе че се касае за нещастен случай, но заедно с това се носеше мълвата за предумишлено убийство. В лъките под селото стана тържественото му погребение при стечение на всички чети, преселниците и местното население. Неговият гроб и досега носи името Гроба на комитата.

 

Тука стана разпускане на въстаническите отряди и предаването на оръжието на българските власти.

 

Бяхме пред прага на настъпващата зима. След като си предадохме оръжието, всеки четник се прибра при семейството си с грижата да му търси подслон. Когато стана разпущането на нашата чета аз, чувствувайки се най-много задължен към въстаническото ни знаме, го прибрах и то остана в мен. Отведох семейството си в съседното село Ново Паничарево, където при големи лишения и несгоди като бежанци презимувахме.

 

През същата есен бях извикан от група бивши четници да направим нелегална обиколка зад границата, за да разузнаем състоянието на нашия район. Бяхме: Дико Джелебов, Георги Стефанов, X. Илиев, Драганов и аз. Обиколката ни продължи двадесетина дни, като посетихме селата Заберново, Калово и Стоилово. Навсякъде видяхме пустош и пълно безлюдие. Тук там прибягваха из горите вече като подивели стада от свини, изоставени от стопаните, като търсеха желъд. [. . .] [11]

 

 

ОДА, Бургас, Ф. 199, оп. I, а. е. 36. Оригинал. Машинопис.

 

 

БЕЛЕЖКИ

 

1. За извършваната агатационна работа сред населението в Бургаския район, в това число и в Странджа, в навечерието на Априлското въстание вж.: Г. Горов, Сава Катрафилов, ИБИД кн. XVII, 1970, с. 83; същия,

 

278

 

 

Априлското въстание и революционните прояви в Бургаския край, в. „Черноморски фронт“, бр. 1858 от 28. IV. 1956 г.

 

2. За това посещение на Михаил Герджиков в Заберново вж. спомените му: В Македония и Одринско, спомени на Михаил Герджиков, съобщава Л. Милетич, Материали за историята на македонското освободително движение, кн. IX, С., 1928, с. 38.

 

3. Въпросът за името и родното място на Никола Равашола не е достатъчно проучен. Известно е, че е ползувал за псевдоним името на френския атентатор от края на XIX в. — Равашол. Според едни източници, истинското му име е Димитър Иванов, а според други Никола Атанасов. Родното му място също не е изяснено. Сочат се селищата Панагюрище и Батак. Вж. Преображенско въстание. Статии и документи С., 1955, с. 204.

 

4. За пребиваването на тази чета в къщата на Петър Горов в с. Заберново вж. спомените на един от четниците; Лере, Едно тъжно минало, в. „Тракия“, бр. 445 от 30 юли 1931 г. Като изброява имената на четниците, авторът дава и някои любопитни подробности относно културно-просветните занимания през свободното време. Войводата Пано Ангелов им четял и разяснявал прочетеното от книгата „Икономическа политика“ от Богданов (превод на Г. Бакалов), като идеализирал бъдещето устройство на Македония и Одринско след освобождението им от османско иго.

 

5. По-подробно за това събитие вж. Ив. П. Орманджиев, Приноси кн. III, С., 1933, с. 99—201, 288—296.

 

6. За него вж. Ив. П. Орманджиев, Приноси... кн. III, С., 1933, с. 322.

 

7. Войводата Г. Тодоров навярно е бил под влиянието на събитията, развили се по това време в с. Граматиково. Бащата на Я. Папазов е бил осъден от организацията на смърт. Предполага се, че Янаки Папазов е бил доверено лице на турската власт. През събитията на 1923—1924 г., той като отявлен сговорист-цанковист взема тайно участие при съставяне на списъците за избиване на комунисти и земеделци в Малкотърновския край, за което е осъден на смърт от щаба на четата на Тодор Трудов, действуваща в 1924 г., в Странджа, но успя да се укрие. Вж. Ат. Премянов, Орлите на Странджа, С., 1968 с. 231.

 

8. По-подробно за тия събития вж. Ив. Орманджиев. Приноси, кн. III, С, 1933, с. 345—359.

 

9. За тази чета вж.: Ан. Сп. Разбойников, Конгреса на Петрова нива, Преображенското въстание. Статии и документи., С., 1955, с. 54.

 

10. За Странджанската комуна вж. също Хр. Силянов, Спомени от Странджа, С., 1934, с. 46—49.

 

11. Спомените са писани от Петър Горов през 1938 год. и обработени от сина му Горо Горов през 1972 год.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]