СПОМЕНИ
(Участие на македонската емиграция в Илинденското въстание - Прокламация на ВМОК в Серския революционен окръг: "Братя Македонци и Одринци!")
4. Димитър Ташев 169
5. Душо Желев 174
7. Манол Филев Кочев и Наум Янев Масалинков 203
(Общи бележки за подготовката на въстанието - Навечерието на въстанието - Разпределяне войводите по райони. Полагане клетва - Сражение в с. Жервени. Опожаряването му - План за нападение на гр. Костур - Въстанието — факт за турците - Първа схватка с турците. Сражение при с. Поздивища - Нападение на Биглица, Капещица от въстаниците. Опожарени български села - Боят при Локвата. Опожарени български села - Голямо сражение при Кулата на Бигла планина. Предателството на Коте войвода - Превземане на мюдюрлъците Клисура и Невеска - Кръвопролитно сражение при Кайнак. Сражение на мокренския войвода с аскер при Врабченското езеро. Опожарени села - Маневри или големи движения на въстаниците - Разделяне на костурските въстаници. Една част заминава за Мориово - Бели знамена в с. Брезница - Голямо сражение при с. Апоскеп - Връщане на Чекаларовата дружина в Кореща. Приветствията и благодарността на В. Чекаларов към четите в Нестрам кол и Костенарията - Нови и последни сражения с войската при Рутишчето, Лисец и над с. Турье - Завръщането на Коле Пандов с четата му от Мориовско. Пламенната прощална реч на Чекаларов - Завръщането и на останалите костурски въстаници от Мориовско. Скъпите ни жертви при с. Лаген (Леринско) - Подлостта на Коте войвода. Отрязване главата на ранения ръководител Лазар Поптрайков - Краят на въстанието. Заминаването и на В. Чекаларов - Зверствата над беззащитното население и зулумите на башибозука през време на въстанието)
8. Милан Матов 225(Стружкото революционно знаме)
1. АНДОН КОСТОВ ШКОНДУРОВ
Андон Костов Шкондуров е роден през 1879 г. в с. Смърдеш, Костурско. Участвува в Илинденско-Преображенското въстание като четник в четите на Васил Чекаларов и Лазар Поптрайков в Костурско.
Роден съм през 1879 година в с. Смърдеш, Костурско, Македония.
Произхождам от бедно работническо-селско семейство.
През 1903 година взех активно участие в освободителните борби на Македония и [в] Илинденското въстание.
През време на въстанието бях четник в четата на Васил Чекаларов и Лазар Поптрайков. Последният дойде в нашето село Смърдеш, събра четата със знамето и околните села заминахме за село Дъмбени, там беше събрана и дъмбенската чета и околните села със знамето.
Дойде там и косенската чета и околните села със знамето и потеглихме всички, за да запалим турското село Джервени. Почнахме сражението, цял ден се бихме до късно през нощта. Турските селяни на Джервени отстъпиха към гр. Костур, а ние превзехме селото и го опожарихме. Вечерта заминахме за с. Търново, там беше войводата Котè с четите и с тези със знамената и същите дигнаха въстание. От там заминахме за с. Костенец и отидохме на шосето Костур—Билища—Корша и отрязахме всички линии на телефоните и телеграфните съобщения. От там отидохме в с. Смърдеш да чакаме да дойдат четите от превзетия град Клисура. Дойдоха началниците: Васил Чекаларов, Манол Розов, Мишо Николов, Никола Трифонов, Пандо Кляшев с Кономладската чета, Загорицката чета, Блатцската чета и войводите си със знамената. Същите чети [тръгнаха] с нареждане от Васил Чекаларов да нападнат на следния ден гр. Билища. Началникът Лазар Поптрайков със своите чети същевременно [трябваше] да нападнат съседното турско село Капещица. Там се бихме до късно и дадохме един убит и трима ранени. От там ние отстъпихме на Смърдешката планина. Сутринта на разсъмване дойде турска войска от град Костур, за да изгори българското село Дъмбени. Турската войска беше снабдена с горски
151
оръдия, а ние бяхме укрепени на височините Локвата, Тиза, Армицката падина Франговица, тези места на нас бяха добре познати и се започна боя ужасен със залпове, бомби и настъпихме от всякъде с ура. Бихме се през целия ден и нощта наближаваше, в това време турците започнаха да отстъпват по посока на гр. Костур, а ние ги изгонихме чак под селото Дъмбени. В тоя бой жесток турците дадоха 20 души убити, а ние заловихме един жив, ранен в крака — сигналиста им. След победата на Дъмбени горското началство реши да предприеме комбинирано нападение с леринските въстаници,, начело с Георги Попхристов за нападение на турския гарнизон на село Псодер на кулата, същевременно пристигна куриер от град Лерин и ни донесе сведение, че турския аскер ще замине за Кулата. Горското началство под водачеството на Васил Чекаларов, внезапно даде заповед всички центрови чети одма тая вечер да бъдат готови да заминем, като останат селските чети с войводите си от околните села, за да пазят селата си. А в това време Чекаларов също така изпрати по куриера писмо до леринския началник Георги Попхристов да се присъедини на това сражение. Костурските чети същата вечер заминахме и пристигнахме на кулата, и заехме височините срещу кулата, и се укрепихме при Малък Рунзер и Георгова глава. Костурските чети се укрепиха здраво в местността Голям Рунзер, Киркова долина начело е Георги Попхристов. На другия ден още сутринта рано турските войски идваха да заемат височините, където ние бяхме се укрепили, същевременно Чекаларов издаде заповед одма четите да открият огън и веднага се започна ожесточен бой със залпове, от всички височини с ура и бомби се бихме целия ден до късно вечерта и турската войска беше принудена да отстъпи по посока на гр. Лерин и при отстъплението си турската войска изгори българското село Арменско. В това славно сражение ние дадохме 6 души убити и трима ранени, между ранените е ранен войводата Митро Влахов, при прекратяване на боя Костурско то и Леринското началство се събраха на съвещание, за да вземат решение, за да окупират град Невеска. Същата вечер отидохме всичките чети Костурските и Леринските и окупирахме целия град Невеска, недалеч от техните караули. След обяд целият ни кордон започна да лази до техните караули и в това време засвири нашата тръба „ура“ и от всички страни едновременно със залпове, хвърляне на бомби от всички страни турската войска се обърка и започна да отстъпва по шосето за град Лерин. Войводата Попов с костурските чети настъпи и се хвърли към турските чадъри. А войводата Никола Мокренски навлезе от към юг и запали турските казарми. Град Невеска беше превзет от въстаниците. В тоя жесток и славен бой паднаха убити трима четници и четирима бяха
152
ранени, а турците дадоха 25 души убити и ранени. В този бой ние взехме много пушки, бойни припаси и храна за ядене. След като се стъмни костурските чети се оттеглихме по посока към планината Върбица. Същата вечер горското началство взема решение да съобщи на всички селски войводи с четите си в Костурско утре да дойдат и [да] се присъединят към нашето отстъпление от Върбица. На другия ден още рано пристигна турската войска около 15 000—20 000 души. Васил Чекаларов даде заповед всички четници дето имат пушки манлихери и всички четници гдето вземаха пушки маузерки от гр. Невеска да открият огън и след кратък бой напуснахме Върбица с всичките чети от Костурско и се събрахме и напуснахме Костурско, навлязохме в Преспа, крепостта на цар Самуил и там се укрепихме здраво за отбрана, срещу силната и многобройна турска войска. И където мина турската войска опожари всички села и като пристигна в село Бразница и село Смърдеш, турската войска изпратиха разузнавачи на Въмбелската планина и там убиха 18 души четници. Турската войска се отправи по шосето за град Лерин. Главата беше на Бигла, опашката на село Смърдеш. Като се изтегли турската войска, нашата чета се завърна обратно в Костурско в село Кономладската планина. Горското началство под войводата на Васил Чекаларов взема три решения: първо решение — началника Васил Чекаларов с центровите чети от Корещата със знамената да напусне Костурско и да замине за Добройтско поле и Костенарията да дигне там въстание.
Второ решение: началника Пандо Кляшев и Киряко Търповски с една малка чета да остане в Костурско.
Трето решение: началника Лазар Поптрайков, Манол Розов, Михаил Николов с кономладската чета и загорийската чета, и блатската чета, и околните му села с войводите им: Васил Кономладски, Петър Погончев, Иван Попов със знамената си да напуснат Костурско, да заминат за Леринско и вътрешността на Македония, там да дигнат въстание и аз като бях с тая чета потеглихме от Вич планина на 29 август на брой 700 души въстаници. Минахме Леринско и стигнахме Воденско над село Пожар. На среща ни се зададе турска войска и влязохме в сражение, бихме се до тъмно и дадохме двама убити началника Манол Розов от с. Бобища и войводата Ставро Лясков от с. Кономлади. През нощта отстъпихме на други позиции, бяхме много гладни, заклахме 5 коня да се нахраним. На турската войска им дойде подкрепа и ни нападна наново. Почнахме бой и се бихме до тъмно. Отстъпихме по друга посока и минахме Каймакчалан планина и стигнахме Мариево. Там се срещнахме с войводите Толе паша и дядо Кольо с по 5—6 души чета. Там нямаше въстание и не можахме да се нахраним и се принудихме да върнем
153
три четвърти от четата обратно в Костурско с началника Мишо Николов от Бобища и войводата Никола Пандов от Кономлади. .
А ние останахме с началника Лазар Поптрайков и войводите Васил Кономладски, Петър Погончев, Загорицки, Иван Попов Блатски със знамената около 150 души нощувахме в с. Гудяково и напуснахме Мариево за Тиквешко над село Дрен и там се срещнахме с войводата Гьорче Петров и Лука Иванов от Копривщица, капитан. Тяхната чета беше от 11 ду1пи и се заклехме с тях и заминахме за Прилепско, там въстание нямаше. Потеглихме за обратно, за Костурско и стигнахме в Мариево, в с. Чанища не ни приеха, тогава разбрахме, че сме предадени и се оттеглихме в планината Маргара и Орле и там се окопирахме-укрепихме. Още рано турската войска от село Крушовица ни нападна и почнахме боя от рано и се бихме до тъмно. В това кърваво сражение дадохме трима убити и 8 ранени, между ранените е ранен в устата началника Лазар Поптрайков. Вечерта отстъпихме — напуснахме Мариево. Кономладската чета вървеше напред с войводата Васил Кономладски за Костурско. По пътя, на планината Каймакчалан валеше сняг. И там се срещнахме с Борис Сарафов, който идваше от Битолското въстание. Гьорчевата чета се върна със Сарафов за София. Кономладската чета, авангард и аз бях с тази чета вървехме за Вич планина, Костурско и стигнахме планината в местността Павлен. Валеше сняг и в разстояние на 20 часовия път от Чанища—Мариево до Вич планина — Павлин, турската войска от село Белкамен ни открива огън и се бихме на живот или смърт и на това кърваво сражение паднаха следните убити синове костурчани: войводата Васил Кономладски, Васил Ватев Кономладски, Стоян Мелев Кономладски, Мельо Чебишев Кономладски, Стоян Урдов Кономладски, Пандо Бъкрачев от село Вишени убити. А ранени бяха: Новачко Котев от Кономлади, Андон Шкондуров от село Смърдеш. .
София, 1 март 1958 г.
ЦДИА, ф. 770, оп. 1, а. е. 22, л. 1—2. Оригинал. Машинопис.
154
2. АПОСТОЛ СТАМАТОВ ПОПОВ
Свещеникиконом Апостол Попов е роден през 1891 г. в с. Пирин, Мелнишка околия. Неговият баща също е свещеник, участник в революционното движение.
При едно идване на войводата Илия Кърчовски в с. Пирин към 1898—99 година, в къщата на свещеник Стамат Попилиев се основава и първият революционен комитет в състав ръководител Дим. К. Маламов и членове свещ. Стамат Попилиев и Стойо Кръстев. Първом били включени в организацията много малко и съвсем доверени лица, но постепенно чрез отлично разясняване целите и задачите на организацията до пролетта на 1903 година, цялото население е организирано. На Великден 1903 год. всички членове на организацията събрани в църквата при присъствието на войводата кап. Йордан Стоянов биват заклети за вярност към организацията от свещеник Стамат Попилиев.
В началото на май 1903 година пада убит в с. Баница, Серско големия македонски революционер Гоце Делчев. Това довежда до масов терор на околните села. Ето защо една група от около 70 души от тези села с двама свещеника, неможейки да живеят по селата си, запътили се да емигрират в България, като чрез с. Пирин по канал да минат границата. В околностите на с. Пирин преседяват няколко дни, докато ги препратят, обаче това се забелязва от нечистите очи на предатели.
Назряха важни събития. Почна се в Битолския окръг, Илинденското въстание, в което нашия Серски окръг не взе участие.1 Съгласно директивите на Солунския конгрес в другите окръзи да почнат усилени четнически акции, без да се ангажира местното население. За тази цел в с. Пирин, като най-закрито и с обширен балкан, бе определено да се съсредоточат всички вътрешни от Серски окръг и върховистки чети и да се състои конгрес за съставяне план за общи действия. За тази цел още в края на м. юли и началото на м. август 1903 година в местността Ливадата, отстояща само на 3 км от с. Пирин се съсредоточиха четите на Яне Сандански, капитан Иорд. Стоянов, Дончо Златков и Банската чета, всичко
155
доста внушително число четници, очаквайки да пристигне и генерал Цончев и полковник Янков, за да изготвят общ план на действие. По туй време даже и попреди Дим. Стефанов се бе настанил в една пещера местността Стамоновото отстояща от с. Пирин на 4 км. и там печаташе на циклостил революционен вестник. В тази пещера престоя при него Пейо К. Яворов около месец, затова и тази пещера сега е известна като Яворова дупка. За прехраната на толкоз много четници се грижеше цялото население от коритото на р. Пиринска бистрина, но най-голям дял. разбира се имаше с. Пирин.
15 август празника Успение богородично се бе паднал в сряда, а в с. Пирин е имало тогава много курбани, които трябвало да бъдат опяти от свещеника в четвъртъка, понеже сряда е бил постен ден. Това се е знаело много добре от всички, но и от шпионското око, което и известило турската власт, че този ден свещеника ще бъде в село. Свещеник Стамат Попилиев, в четвъртък започва своята работа, като отива от къща на къща да опява курбаните, но поставя човек да наблюдава пътя откъм Мелник, да не дойде аскер.
Преполовил своята работа прехвърля се в Голямата махала, но в този момент се задава аскер откъм Неврокопския път и се втурва в селото. Някои селяни, които видели аскер а, веднага намират свещеника и го уведомяват за грозящата го опастност. Той преустановява работата си и хуква по течението на реката да бяга от дясна страна, а от лява аскера, който и почва да стреля по него. По този начин гонейки го и стреляйки по него той изминава един километър по течението на реката под град от куршуми, но нито един не го засегнал. Завива по едно дере обрасло с гора и се спасява. Обаче не отива при четите на Ливадата, да не би неволно да отведе и аскера там, но се отправя, по скришно място при Дим. Стефанов в пещерата. След тази случка той окончателно остава в четата на Яне Сандански.
През втората половина на м. август пристига в с. Пирин бирника Алия, да си събира частта от данъка. Тогава имаше в село здание (конак) на високо място под църквата, от което се вижда почти цяло село — той там квартируваше. В същото време една голяма група от човеци и добитъци от околията отиват в Банско за получаване на оръжие. А канала и на отиване и на връщане минава през с. Пирин. На връщане като дошли близко до с. Пирин били предупредени, че в селото е бирника, а пък имало и хубаво пълнолуние, така че всичко се виждало. Обаче водителят на групата леко погледнал на това и целия керван се наточил през сред село: но месечината греела, добитъка тропотел, тенекиите с патрони дрънчали, така че се вдигал голям шум. Бирникът всичко видял от конака,
156
уплашва се, избягал и се скрива в една хвойна над църквата извън село и престоява там.
Щом се зазорило слиза в конака, прибира си книжата, извиква кмета и му казва, че има работа в Неврокоп [*], да му даде човек и добитък да го заведе там. Кметът му дава за водач Апостол Костов, добитък и заминават за Неврокоп. Пристига в града и веднага отива при каймакана и му заявява: „Бей ефенди ний спим, обаче раята не спи, нещо голямо се върши“ и му разказва за видяното в с. Пирин. А бирника говореше отлично български и не е изключено от някои невнимателни разговори да е подочул и нещо повече. Каймакана извиква бинбашията съвещават се, и изпраща една голяма група аскер за с. Пирин, които съобщават телеграфически в Мелник и от там да тръгне аскер за с. Пирин, да се претърси селото и балкана около него.
По туй време Костадин Апост. Шурков, Апостол Т. Шурков и Христо Димитров от с. Пирин копали ниви и засявали с ръж в местността Дженке, Пиринско землище. Неврокопския аскер не отива направо за с. Пирин, а излизайки на местността Цвятков гроб, завива през планината [по] посока към Лъките и от там по реката да слезе в с. Пирин. Пътувайки през балкана, намират тези трима Пиринлии на нивите да си работят. Хващат ги и им казват да ги откарат при четите. Те отказвали, че не знаели да има чети и не са виждали такива. Подлагали ги на бой, връзват ги и им казват да ги заведат на Ливадата, тогава вече не могли да откажат, че не знаят где се намира „Ливадата“. Има две предположения за знанието на аскера, че четите са на Ливадата. Или бирника е успял знаейки български да се научи, от някои непредпазливи хора, или един от тримата при побоя е открил това. Повеждат аскера през местностите Лъките, Кукли и достигат до м. Забела откъдето ясно се очертава м. Ливадата.
Това е 31 август неделен ден рано сутринта. Арестуваните посочват на аскера мястото, което се намира в един дол, аскера се дели на две половини и се спуска да обгради това място.
Часовите поставени на Димитровата нива в скалите над ливадата задрямали и едва когато на торния край на нивата се показали аскерлии, един от часовите изстрелял по аскера, но веднага бива убит той и двамата му другари.
Четите били изненадани, обаче чули гърмежите, разбират че са заградени, тъй като и от другата страна на дола часовите застреляли. Четници много, обаче мястото не позволявало за отбрана, затова веднага решават да се изтеглят от този дол, като всеки войвода поведе четата си. Четите на Яне Сандански,
*. Дн. гр. Гоце Делчев.
157
кап. Йорд. Стоянов и Банската чета изтегляйки се към м. Св. Троица на 3 км от с. Пирин, завързват частични сражения с аскера, като дадоха общо жертви 8 четника и около 70 души аскер. Четите минават р. Бистрица и се оттеглят в м. Осиковица, Пиринско землище. Четата на Дончо Златков се оттегля [в] направление към Мелник. Аскерът, след разпръскване на четите напада с. Пирин. При сражението пристига и мелнишкия аскер и се съединяват. В с. Пирин след като се чуват първите гърмежи откъм Ливадата и се известява, че четите са нападнати, жителите на селото негодни за отбрана, мъже, жени и деца, почнаха да ое изтеглят от селото и да си задигат кой как може и какво може от покъщнината, а най-главно хляб.
Селската милиция и другите въоръжени селяни, се разделиха на групи и всяка група зае по-стратегически места за отбрана на селото.
Аскерът нападна селото само откъм едно място, затова отбранителите можаха със съсредоточен огън да отблъснат това нападение и до вечерта не позволиха на аскера да влезе в селото. Привечер аскера се оттегли към Св. троица.
В тези стълкновения паднаха и първите жертви от с. Пирин. Вечерта пристигнаха четите на ген. Цончев и полк. Янков с около 280 четника.
Генерала влезе в селото, научи за станалото и след като получиха хляб и сирене за цялата група изтеглиха се към местността Гарваница, за да запазят пътя откъм Невракоп, ако евентуално дойде още аскер.
На другия ден рано сутринта ген. Цончев изпраща един взвод четници под командата на поручик Парталев да запазят селото и да го отбраняват при нападение от аскера. Взвода се настанява, като най-подходящо място за отбрана в артиката на църквата. През нощта пристига и аскерът квартируващ в с. Горно Спанчово и се съединява с другия аскер.
Рано през деня на 1 септември аскера откъм местността Въстъпа напада селото, обаче взвода четници от църквата, добре въоръжени и селската милиция от другите заети позиции дават първия отпор на аскера. Сражението се води упорито до пладне, но аскерът като по-многочислен, по-добре въоръжен постепенно напредва към селото и успява да достигне фасулищата под селото и много аскерлии се вмъкват в него. Виждайки това двама четника също напускат позицията си в църквата и се спускат също във фасулищата. Срещат се с аскерлиите и се хващат гуша за гуша. Падат няколко аскерлии, но като по-многочислени убиват и четниците и виждат, че са облечени в българска войнишка униформа и казват в последствие, че това не е дело само на селото, но тук е замесена и България. След това по фасулищата аскера се добира до крайните плевни
158
и къщи и ги подпалва, като през туй време колкото селяни намират избиват ги. Взводът виждайки, че не може повече да се задържи, изтегля се от селото и се присъединява към четата си, а аскера се отдава на обир, палежи и убийства.
Няколко дни преди събитията при Ливадата по нареждане на Сандански подвойводите Спиро Петров, Кочо Настев и Христо Сираков с около 24 четници, 32 селяни с 30 товарни мулета заминали за Банско да пренасят от тамошните организационни складове оръжие и взривни материали, необходими за акциите в Мелнишко. На връщане когато били на дневна почивка в местността Арнаутското под Куклите, Пиринско землище, съгледал ги много стотици аскер, който по това време гъмжал по тези места търсейки изтеглилите се чети от Ливадите и станалите сражения в и около с. Пирин.
Спиро пристигайки на Арнаутското среща се с хора от с. Пирин и научава за станалото. Виждайки многобройния аскер успява и препраща хората, добитъка с оръжието да заминат за определеното им място, а той с четниците остава да задържи аскера.
Преди почване на сражението дава свобода на Четниците който желае да се изтегли и не влиза в сражението, защото той е решил, че от тука жив няма да излезе. Спиро заема средната чука, а Настев другата. Завързва се ожесточено сражение, което трае почти през целия ден, а това е на 4 септември. Спиро пеейки се сражава като поваля много аскер. Четиримата четници които били при него падат убити един след друг. Той остава сам, свършва патроните. Командуващият аскера офицер вижда, че от тази позиция няма вече да стрелят и разбира, че или са избити или са свършили патроните, затова дава заповед да се атакува позицията и ако има живи да се заловят живи без да се убиват. Обкръжават от всякъде позицията, но Спиро когато вече аскера бил съвсем близо до него хвърля бомбите, които носел със себе си и прави голямо поражение на аскера.
След като се окопитват наново го обграждат, но той със сабя в ръка сечейки на ляво и дясно се хвърля върху тях и ги разгонва.
Виждайки се вече в безнадеждно положение, застрелва се с нарочно оставения последен патрон в револвера си. Загинали и 6 души от четата на Настев, а от аскера загинали около. 100 души.
Когато намират трупа на Спиро (който имаше брада), помислили, че са убили Сандански, отсякли главата на Спиро, на Димитър Попстоянов и на друг четник Мано и ги изпратили в Мелник. Това съобщават в Горна Джумая [*], където по улиците залепили обявление, че е убит Яне Сандански.
*. Дн. Благоевград.
159
На 3 септември командуващият аскера в с. Пирин събрал колкото намерил селяни и почнал да ги успокоява, като им казал, че падишаха ще им прости, тъй като те са излъгани от разни хайдуци, ето защо всички селяни, които са вън от селото и се крият да се приберат в селото. Изпратил и нарочни човеци да викат по баирите всички семейства да се приберат в селото, тъй като няма да има никакво гонение и преследване на мирното население. Прибрали се доста семейства и селяни. Всички мъже били събрани, че [ще] им се говори нещо, но щом се събрали, били затворени в църквата.
В същия ден неврокопския паша с една дружина аскер откъм Брезнишко през Тодорово се отправя, за с. Пирин гдето пристига към 4 часа след пладне. В същия ден от Серес биват изпратени двама конни стражари с писмо до командуващия аскери в с. Пирин да се спре клане на хора и всякакви издевателства.
Аскерът, който се сражаваше със Спиро връщайки се разярен поради многото жертви паднали в сражението, влизайки в с. Пирин, се отдава на безчинства — убийства, грабежи и палежи. Научавайки се, че мъжете са затворени в църквата решили да повторят станалото в Батак. Намерил се един по човещлия турчин знаейки български извикал на затворниците: „Хей гяури, ако имате нещо закон за изпълнение преди смъртта си, изпълнете го, защото ще бъдете след малко всички изклани“. Тогава затворниците почнали да се изпрощават един други. При всичкото трагично положение не останало и без куриоз. Приближил се кумът на дядо Ташо Янчов до него и му казал: прощавай ми калтято. А той му отговорил: абе куме аз ти прощавам, но тези що са отвън църквата те не прощават и се засмял.
Турците приготвили един голям пън пред вратата на църквата и се готвели да почнат вече клането.
Пристига пашата, а след малко и конните стражари.
Пашата виждайки и осведомявайки се за положението, поставя часови от неговия аскер на църквата, други праща с офицер да изгонят всичкия аскер отдал се на обир — вън от селото. Забранява всякакво убийство, грабежи и палежи.
Пуска затворените селяни от църквата и ги изпраща да гасят запалените къщи.
На другия ден събира населението на с. Пирин на едно широко място: държи им реч, че царят е милостив, ще им прости всичко, че те не са виновни, а онези които са ги подвели, да посочат тези лица, главните дейци на организацията и който има оръжие да го предаде.
Тогава някои селяни повлияни от думите на пашата казали,
160
че главните виновници, за да се стигне до въоръжено въстание са свещ. Стамат Попилиев, Дим. К. Маламов, Стойо Кръстев, Апостол Г. Шаламандов и Стоян Мегдалинин.
Добре казал пашата, на тези бунтовници ще изгорим къщите за назидание, а вие всички ще бъдете освободени.
Пашата обходил къщите на посочените лица, но понеже били тясно скачени с други къщи не ги запалили, но съвършенно били ограбени.
От посочените лица Дим. К. Маламов падна убит на Арнаутското при сражението на Спиро; свещеник Стамат Попилиев, който от няколко месеца бе с четата на Яне Сандански, чрез предателство, при едно отбиване в къщи на 4 октомври бе заловен, мъчен и по най-зверски начин убит; Апостол Шаламандов бе заловен от аскера, успява да им избяга, след това става четник в Санданската чета, взема участие в много акнии; Стоян Мегдалинин избяга в България и там почина през зимата на 1904 година; Стойо Кръстев избяга в България и остана жив.
Така с. Пирин с развилите се събития в и около него държа в напрежение цяла седмица аскера от две околии Мелнишка и Неврокопска.
През тези сражения паднаха убити 22 селяни от които една жена и 2 деца и 23 четника, опожарени 40 къщи.
На 4 септември оттеглилите се чети от местността Ливадата и четите на ген. Цончев и полк. Янков се бяха събрали на местността Парахулев говедарник, под Тодорово, Пиринско землище, като бях и аз с тях. От тук се упътихме всички над 500 души четници за езерата над с. Брезница. С хляб нямаше откъде да се снабдят, защото всички села бяха блокирани. Но ний като се движехме по билото на планината, намерихме едно голямо стадо от около 300—400 овни помашки които закарахме с нас и на Брезнишките езера, бяха изклани, опечени и разделени между четниците. При тези езера нощувахме, на другия ден по билото на планината се изтеглихме към Демиркапия. От тук Сандански и кап. Стоянов с четите си се отделиха от нас, завиха към Мелнишко, а четите на генерал Цончев, полк. Янков, Банската чета заедно с Димитър Стефанов на когото бях предаден от баща ми и от Яне Сандански да ми има грижата и да ме препрати за България, заминахме за Банско. Над Банско към харамийския бунар оставихме четите, а всички войводи, по-видни банскалии от Банската чета, Димитър Стефанов и аз, куриерите ни въведоха в Банско. В селото престояхме няколко дни.
Аскерът квартируващ в селото усетил, че има движение по селото, усъмнил се, и блокира селото и почна претърсване на всяка къща. Обаче нас ни прехвърляха от къща в къща, докато ни прехвърлиха в обискираните къщи: и по този начин
161
аскера не можа да намери нищо. Юзбашията на аскера сетил се, че отдавна време не е виждал един учител. Доколкото си спомням името му беше Мингьо. Юзбашията затърсил този учител да се яви при него. А учителят беше с нас, беше и в с. Пирин. Дойдоха и му съобщиха кой го търси.
Тогава по съвета на войводите той свали четнишките дрехи облече банскалийски, запаса револвера си и отгоре се препаса с един банскалийски пояс, тури фес на главата си и отиде.
Мина доста време догдето да се върне. На запитването как е минал отговори, че много добре, успях да го заблудя къде съм бил, даже ме почерпи и кафе.
Една вечер куриерите пак ни поведоха и изведоха вън от Банско, гдето намерихме четите да ни чакат. Оттук се покачихме в една планина, която не помня, не беше Пирин. От там Димитър Стефанов ме изпрати с куриер за Рилския манастир, а от там за Дупница. [*]
Четите останаха в Разложко, гдето се и развиха разложките събития.
Предателят влах Тасе Нашов от с. Пирин за издайничеството е наказан със смърт от Сандански през 1904 година.
Наказанието е извършено от санданския четник, Мицо Самарджиев от с. Враня.
Почти на всичко описано съм очевидец, а останалото съм чул от участници в станалите събития през 1903 година във и около родното ми село. [2]
Б. м. Б. д.
Окръжен исторически музей — Благоевград, „В“ инв. № 2977. Оригинал. Ръкопис.
*. Дн. гр. Станке Димитров.
БЕЛЕЖКИ
1. Авторът неправилно твърди, че Серски окръг не взема участие във въстанието. Ред исторически факти включително приведените от А. Попов данни опровергават това твърдение.
2. Част от спомените са описани по сведения от неговия баща, участник в революционното движение.
162
3. ГЕОРГИ ИВАНОВ ВЕЛЕВ
Роден е през 1875 г. в Охрид. Завършил българската гимназия в Солун в 1889 г. Участник в македоно-одринското движение в България. През 1901 и 1902 г. е касиер на Върховния македоно-одрински комитет в София начело със Ст. Михайловски и Ив. Цончев. В Илинденско-Преображенското въстание участвува в състава на четите на ВМОК е Серския въстанически окръг. През 1912—1913 г. е директор на българската мъжка гимназия в Солун. Умира през 1945 г. в София.
УЧАСТИЕ НА МАКЕДОНСКАТА ЕМИГРАЦИЯ В ИЛИНДЕНСКОТО ВЪСТАНИЕ.
На 4 януари 1903 г., в гр. Солун завърши заседанията си тайният конгрес свикан от Ц[ентралният] к[омитет] на Вътрешната] м[акедонска] р[еволюционна о[рганизация]. В тоя исторически ‘конгрес се взе решение през същата 1903 г. да се обяви в Македония повсеместно стратегическо въстание. [1]
За това важно и съдбоносно за Македония решение бе осведомен своевременно Върховния македоно-одрински комитет в София, върховно управително тяло ,на организираната македоно-одринска емиграция в България. Комитетът бе поканен да вземе активно участие във въстанието. ВМОК с радост прие поканата и употреби всичко зависещо от него за организирането на всички сили във България необходими за въстанието. На първо време комитетът трябваше да се сдобие с повече парични средства. За тази цел през м[есец] януари 1903 г. той издаде македонски бонове от по 10 лв. сребро единия на обща сума 200 000 лв. и македонски марки от разни стойности на сума 50 000 лв. С пласирането на боновете и Марките бяха задължени македоно-одринските дружества и комитетските делегати. Освен това с ред окръжни, Комитетът задължи всички македоно-одрински дружества да засилят до максимум своята родолюбива дейност да събират материали, пари да сключат заеми от Б[ългарска] н[ародна] б[анка] и от други кредитни учреждения под поръчителството на видни граждани и събраните парични средства да бъдат внесени в касата на Комитета най-късно до 15 февруари.
163
На тия комитетски покани се отзоваха с готовност всички м[акедоно-]одр[ински] дружества. Вред в България се събираха помощи, материали, даваха се вечеринки, лотарии и концерти, разни забави и все в полза на македоноското освободително дело. Никой македонец и одринчанин, никой българин не отказваше своята лепта, всеки помагаше с каквото можеше. В България отново закипя трескава работа с цел да се помогне на мак[едоно]-одр[инско] освободително дело. Цяла България бе обзета от един трескав дух от една силна вяра, какво дните на македоно-одринското робство са вече преброени.
Ентусиазмът в България бе такъв, че в много градове дамски комитети събираха средства и материали за македонското освободително дело и всичко събрано своевременно бе изпращано в Комитета.
За да се подготви населението в Македония и Одринско по-добре за великата борба, решено бе: със съгласието на ЦК на ВМОРО, да бъдат изпратени във всеки революционен район в Македония и Одринско най-малко по един офицер, предимно родом от Македония и Одринско. За тази цел, Комитетът изпрати секретни лични писма до всеки офицер, родом от Македония и Одринско, с молба до 15 февруари 1903 г. всеки да съобщи в Комитета: желае ли доброволно да напусна българската армия и тайно, по канал да бъде изпратен в Македония или Одринско, като организатор на въстанието и инструктор на въстаническите отряди.
Цялата тая дейност на комитета не можеше да бъде укрита от погледа и знанието на българското правителство. Нещо повече, при среща с негови членове и при нашия решителен отказ да им дадем сметка за вършената наша дейност — то ни посочи, като факт, какво една от секретните наши покани до офицерите е била вече в ръцете на Мелхамето, тогава султански представител в София, който поискал обяснения за това от българското правителство.
Стреснато, уплашено от това що ставаше в България и от онова, което щеше да стане в Македония и Одринско, неподготвено да посрещне великите събития, а главно, под натиска на Русия, ангажирана тогава всецяло в крайния изток с Япония, българското правителство реши: да разтури македоно-одринските организации в България, да арестува и даде в съд по закана за разбойниците нас членовете на комитета и така да осуети въстанието.
На 1 февруари 1903 г., тъкмо в деня когато Софийското М[акедоно-]о[дринско] дружество щеше да реализира сключения заем от Б. Н. банка, на сума 400 000 лв., и щеше да ги внесе в касата на Комитета, правителството турна ръка и закри ВМОК и всички М[акедоно]-о[дрински] дружества в България,
164
като конфискува всички техни имоти, материали и ценности, като арестува и нас — членовете на Комитета.
Враждебното обаче държане на българското правителство спрямо тъкменото въстание, както и закриването на М[акедоно-][одринските] организации в България не дадоха очакваните резултати. Въпреки всички пречки на правителството, революционното движение в Македония се развиваше с бърз темп и на Илинден 1903 г. революцията бе обявена от върха Победоносец над с. Смилево, Битолско.
[ . . . . ]
Благодарение на това, че по-голямата част от държавните служители по всички ведомства бяха членове на македоно-одринското дружество без оглед на месторождението, нарежданията на правителството, явни и тайни, не се изпълняваха, не постигаха своята цел и всенародното движение в полза на македонското освободително дело растеше и се ширеше в България все повече и повече. А когато на Илинден бе обявена революцията в Македония, родолюбивото чувство у македоно-одринската емиграция и това у всички българи от княжеството, бе в своята апогея. София, седалището на ВМОК, гъмжеше от доброволци. Ние, членовете на комитета, освободени от затвора, както и нашите сътрудници в делото, от тъмни зори до тъмна вечер посрещахме доброволците и с особени бележки на групи и поединично, кои като работници, кои като туристи и пътници, по пътищата ги отправяхме на сборните населени погранични постове: Кюстендил, с. Гюешево, Дупница, с. Рила, Рилския манастир, Самоков и другаде и оттам комитетските делегати отправяхме с куриери в непристъпните високи планински лабиринти край турската граница, дето бяха скътани и пазени комитетските материали: оръжие, патрони, съестни продукти и др.
Най-сетне, когато всичко по-важно и необходимо бе на границата, ние — членовете на Комитета и нашите другари — съратници в делото, пред върховните интереси в Македония, свихме нашето върховистко знаме и през м. август 1903 г. заминахме с доброволчески отряди за Македония и там, под знамето на ВМОРО воювахме за нейната свобода.
Водач на върховистите, войводата-генерал Ив. Цончев и сега, както при Джумайското въстание през 1902 г., се постави на чело на многобройните обединени революционни сили от върховисти и вътрешни и по-е ръководството на революционното движение в Серския революционен окръг.
На 5 септември 1903 г., вечерта, съборът станал край брега на Брезнишкото езерце, Неврокопско, реши: въстанието на Серския революционен окръг да бъде обявено на 14 септември (ст. ст) — Кръстовден и да бъде то общо, повсеместно, при което войводите, Любомир Стоянчев, Илия Кърчовалията, Генко Гечев,
165
Наки Георгиев, Стоян Бошов и др., да действуват в Демир-Хисарско; четите на войводите: Юрдан Стоянов, Борис Стрезов, Петър Дървингов, Дончо Златков, Яне Сандански и др. — в Мелнишко: четите на войводите: Димитър Атанасов, Михаил Чаков, Стоян Мълчанков, Копаран Чауш и др., в Неврокопско, а четите на войводите: Анастас Янков, Александър Манов, Христо Танушев, Димитър Зографов, Колю Лефтеров, Серафим Парталев, Ив. Ботушаров, Бодков, Цветко Бизов, Кочо Молеров и др. — в Разложко. Главният пък щаб на чело с генерал Иван Цончев и Димитър Стефанов, да бъде в Банския балкан.
На 6 септември, всеки отряд замина за своето местоназначение. При раздялата, на началниците на всеки отряд бяха дадени с хиляди екземпляри от следната печатна прокламация, която да бъде пръсната из всички градове и села в Серския революционен окръг, няколко дена преди въстанието.
ПРОКЛАМАЦИЯ
Братя Македонци и Одринци!
В дългата борба за свободата, бихте се като герои.
Под развятото знаме на свещената революция воювахте с постоянство и упоритост. [2]
Дивна бе смелостта Ви.
Вие не се поколебахте да се изтъпите срещу грозната тирания и да застанете само със собствените си сили срещу една могъща империя подкрепена от безброй наши врази.
Със силата на вашата десница вие разтресохте омразното османско владичество, сто хиляди султанови войници и безчет агарянска сган не сломи вашия полет.
Самопожертвуванието Ви нямаше предел.
Отрекохте се от всичко и всичко принесохте пред жертвеника на свободата.
Селата Ви биваха опожарявани, домовете ви разрушавани и разграбвани, децата ви заклани, сестрите ви, жените ви и майките ви поругани, редица доблестни борци гинеха в борбата и оросяваха отечествената земя със скъпата си кръв.
Колкото по-скъпи бяха жертвите и загубите, още по пламенно прегръщахте борбата.
Димящите огнища окрепяваха мъжеството Ви: писъците на децата и воплите на жените разяряваха душата ви, из недрата на отечествената земя, излитаха нови борци и заемаха местата на загиналите и свещенното знаме на свободата още погордо се развяваше по върховете на милата родина.
Вразите онемяха пред вашето юначество.
А людете и народите, чието сърце тупти от благородни човешки
166
чувства, следят с удивление вашата чудна борба и гласа им се надига за нас и за вашата свобода.
Силите на тиранията вече са изчерпани.
Още един юнашки удар и вековната тирания ще се повали на земята в тръпките на смъртта.
Братя Македонци и Одринци!
Зората на свободата се показва вече над Македоно-одринския кръгозор. Тя чака тоя удар за да блесне с всичкото си лъчезарно сияние над Македония и Одринско.
Гответе се, прочее, за тоя удар и бъдете всички по местата си, защото настъпи вече бойния час и викът „СВОБОДА ИЛИ СМЪРТ“, ще скърши оковите на робството и ще доведе до тържеството на правда за Македония 1903 г.
ОТ ВЪРХОВНОТО УПРАВЛЕНИЕ.
Горната прокламация бе разпръсната от нашия отряд в Мелнишко на 12 септември.
Въстаническите отряди, подкрепени от местната милиция сега кръстосваха Македония и водеха люти сражения с турските пълчища. Революционната борба бе в своя разгар. Много жертви се дадоха и от двете борещи се страни. Няколко български и турски села бяха опожарени.
Най-сетне настъпи зимата и турна край на борбата.
Тая величава борба, проявена през Илинденското въстание от българското население в Македония, привлече още повече вниманието на великите сили и те наложиха на Турция Мюрцщегските реформи, които бяха една много важна придобивка за нас; и ако не бяха те осуетени от младотурската революция през 1908 г., Македония щеше отдавна да се радва на своята свобода.
Жив свидетел и съучастник на тая величава борба, членът на ВМОК и четник-секретар в доброволческия отряд на войводата — капитанът Юрдан Стоянов, тук давам бегло моите спомени за движението и сражението на тоя отряд.
Първи от доброволческите отряди, които минаха турската граница и се озоваха в Македония след обявата на Илинденското въстание, бяха отрядите на войводата — капитан Юрдан Стоянов и войводата на Серския револ [юционен] окръг Яне Сандански и Димитър Стефанов със своя щаб и своята чета от около 30 души.
На 28 август дойдоха и се присъединиха към нас войводите на ВМОРО Михаил Чаков и Стоян Мълчанков със свойте чети. На 31 август, от сутрин до тъмна вечер водихме лют бой с турския аскер западно от Пиринската ливада. В тоя бой четата на Яне Сандански даде един убит и един ранен, а четата на Юрдан Стоянов един ранен.
На 1 септември, в с. Пирин се води бой между турския аскер
167
и пристигналите в селото доброволчески отряди на чело с войводата генерал Ив. Цончев, полковник [Анастас] Янков и др. След прекратяването на боя, около полунощ, ние се срещнахме и обединихме с тия на генерал Цончев над с. Пирин, при Гръцката поляна.
Според разказите на пиринчани, в двете сражения станали на 31 август и 1 септември, турците са дали повече от 100 души убити и ранени.
На 2 септември, в тъмна зора, съединените отряди на върховисти и вътрешни, на брой около 700 души, под началството на генерал Цончев, напуснахме Гръцката поляна и на 5 с. м., се разположихме в котловината на Брезнишкото езерце, Неврокопско, дето се взеха важни решения за деня на въстанието в Серския рев[олюционен] окръг и за разпределението на нашите бойни сили.
На б септември след обед, всеки отряд замина за определения му район на действие през време на въстанието.
Нашият отряд, състоящ се от четите на Юр. Стоянов, П. Дървингов, Дончо Златков и Яне Сандански, под началството на Юр. Стоянов, същият ден замина за Мелнишко, област определена за наше действие.
Поради туй, че ръководителите на Серския револ[юционен] окръг не бяха подготвили организираното население в Мелнишко за настъпващата велика борба — революцията и бяха оставили населението съвсем невъоръжено и никак необучено в стрелба и военни приоми, на нашия зов за въстание, населението не се обади, обаче то редовно ни продоволствуваше и осведомяваше за движението на турските пълчища, които наводниха страната и със своите непрекъснати маневри ни пречеха да предприемем сами решителни акции.
След умелите наши маневри да се движим бързо, да се озоваваме ту тук, ту там, и с това да държим турците винаги на щрек и в постоянно движение, най-сетне на 25 септември, когато зимата настъпи и движението ни из Пирин бе много затруднено, ние напуснахме Мелнишко и на 28 с. м., минахме границата и се озовахме в България.
Б. м. Б. д.
НБКМ—БИА, кол. 42, оп. 1, а. е. 7, л. 1—14. Оригинал. Машинопис.
БЕЛЕЖКИ
1. Конгресът заседава от 2 до 4 януари под председателството на Ив. Гарванов с участието на 17 делегати легални дейци от окръзите. На 14 януари е подписан протокола за подготовка и обявяване на въстание през 1903 г. Авторът пропуска, че решението за въстание се отнася и за Одринско.
2. Става дума за Горноджумайското въстание организирано от ВМОК през септември 1902 г. и жестоко потушено от властта.
168
4. ДИМИТЪР ТАШЕВ
Роден е на 13 март 1874 год. в с. Колибите, Бунархисарско, Източна Тракия. В 1897 год. става член на революционната организация и следната година основава революционен комитет в родното си село, на който е касиер. Преминава в нелегалност през 1900 г., а от 1902 г. е четник при Т. Шишманов и М. Герджиков. На конгреса на Петрова нива е избран за подвойвода на Величкия революционен участък с войвода Стоян Петров. По време на въстанието участвува в нападението на турския гарнизон в с. Инджекьой, Визенско. След въстанието се заселва в гр. Созопол. Починал на 29 април 1955 г.
[...] Лозенградско бе разделено на три агитационни района: Лозенградски, Малкотърновски и Бунархисарски. Аз заминах с Тодор Шишманов и още един четник от нашето село за Бунархисарския район и бях в него район до изтеглянето на четите в България към края на 1903 година. При заминаването ни за района Шишманов получил разрешение да изпълним четири смъртни присъди: Киряк Калудов от Бунархисар, Илия Налбантов от с. Чонгора, Тома Налбантов от с. Колибите — най-големият противник на семейството ни. Аз се противопоставих за изпълнението на присъдите по съображение, че съм родом от там и че с право населението ще ме съди, че съм тръгнал да отмъщавам. Шишманов ме послуша, хората останаха живи и станаха дейни членове на организацията.
На 28 януари 1903 година в с. Едига, Шишманов се разболя от пневмония много зле. Понеже организацията ни беше слаба, населението, смесено с гърци, затова писах в село Паспалево да изпратят хора с един кон, за да го изпратим в България на лечение и почивка. Нея вечер, когато щяхме да потеглим, дойдоха куриери от с. Урумбеглий и ни викаха да убием шпионина дядо Янаки Пирила — грък. Шишманов даде неговата къса карабина на мене, а взема моята пушка „Гра“ и се разделихме. Шишманов не се завърна в района. Когато пристигнахме в Урумбеглия шпионина бе убит от организацията в селото и убийците избягаха в четите. От убийството лошо не последва. Аз останах сам в района. Към 15 февруари 1903 година Герджиков пристигна от България с 20 човека, избрани
169
момчета и добре въоръжени. Имаше четири стари подофицери избягали от 24 пехотен полк с оръжието си: Пеню Шиваров, Петър Ангелов, Цено Куртев и Димитър Христакиев, медицински фелдшер. Същата вечер пристигнах и аз. Отиваха да бомбардират влака на гара Черкезкьой, Чаталджанско. Помолих Герджиков да ги придружа и аз. От първо не приемаше, защото бях женен, а те били все ергени, нямало кой да плаче. Аз настоях и той се съгласи. Бяха на четири групи, аз отидох в групата на Герджиков. От Пенека заминахме с четири[ма] куриери за всеки случай. При с. Странджа, Миденско, Герджиков предупреди четата: „Ако някой се чувствува изморен, ако го е страх, въобще ако не иска да продължи, да се обади, докато сме още близо, да се върне.“ Всички отговориха „Напред“. Щом се мръкна потеглихме с един силен ход. Почна да вали дъжд. След около половин час четата спря, събрахме се всички и съобщиха, че Юрдан Божков от Пловдив не може да върви, имал стар ревматизъм. Правихме, струвахме, но не можа да върви и никой не искà да го придружи, да се върне назад. Христо Арнаудов предложи цялата чета да се върне до Колибите Апартес от района. Аз понеже се присъединих от Урумбеглия, заявих, че аз ще се върна вместо цялата чета. Герджиков ги покани, „щом каза Ташев се връща, ще се върне и един от куриерите, ако и някой друг желае да се върне с тях“. Фелдшерът поиска да се върне, понеже се чувствувал изморен. Герджиков ме потегли настрана и ми предаде поверително: „Ако Юрдан не може да върви ще го убиете, ако върви, ще го заведете в с. Пенека и ще го оставите там. Юрдан щом си почина пожела да върви. Направихме му патерица и потеглихме. Щом пристигнахме в Колибите Апартес, качихме го на кола и го отнесохме в с. Пенека. По пътя аз му пеех: „Де се е чуло и видяло комита на кола да го носят, както ми Юрдан Божков от Пловдив“. Герджиков ми каза още: „Юрдан ще оставите там, а вие веднага ще заминете за с. Велика (балканско село). Ако турците открият четата и почнат да арестуват населението от района, във Велика ще обявите въстанието“. [1] Щом потеглихме от Пенека заваля сняг със силна виелица. Като пристигнахме във Велика, забелязах, че всички домакинства усилено печаха сухари. Благодарение агалъка на турците, не можеха да ги открият. Четата благополучно се завърна във Велика и се избегна преждевременното въстание по сред зима и при дълбок сняг. От село Велика заминахме 6 човека от четата за Бунархисарския район с войвода Коста Калканджиев, с четата бе и Стоян Петров. Калканджиев не бе добър за възложената му работа и не я изпълняваше. Обичаше да пие ракия и да агитира между младите жени. Беше станал за подигравка. Към края на месец април 1903 година Околийският комитет изпрати Стоян
170
Петров и мене в България, за пушки. В Бургас се срещнах с Герджиков. Той ми каза, че Бунархисарско няма да го въоръжаваме, защото има много турски села. Останах при него и пренасях оръжието, което пристигна от Ямбол и Варна за с. Гергебунар, Бургаско. Към края на май Герджиков ме изпрати в с. Къзяклисе на турската граница, да науча за последствията от Коевската афера — Лозенградско. Там намерих много бежанци — повечето от селата Каваклия и Ениджия, най-големите села от Лозенградско. Там бяха и четите на Лазар Маджаров, Яни Попов, Коста Тенишев и др. Маджаров ми съобщи, че са осъдили Кадинова на смърт и ще го убият. Турчите след като ликвидирали селата замесени в Коевската афера, изпратили войски в с. Ениджия, обискирали го, ограбили го, направили ред мръсотии и заминали за Каваклия. Кадинов решил да се запази населението на Каваклия и да се избегне позора, който са претърпяли ениджийци. Повикал някои от първенците и им съобщил намерението си. Първенците се съгласили, и че рушфета в лири ще бъде от тях какъвто и да е, само войска да не влиза в селото.
Щом пристигнала войската Кадинов запитал офицерите, защо искате да обискирате селото. Търсим оръжие казали му те. Той им заявил, че населението е готово да си предаде оръжието, което имат. В него момент са били обещани и лирите — рушфета. И пазарлъка станал. Те въоръжените избягали в България с четата. Вечерта било наредено, всеки който има ловджийска пушка, пищове, ятагани, Мартини, па и някои кримки останали от Руско-турската война, ще ги занесе и остави в училището, без някои да ги приема. Сутринта натоварили останалите пушки на една кола, съставили протокол и заминали за Лозенград. Запитах Маджаров, дали Кадинов с тази си постъпка е направил предателство или е спасил населението от грабежи и разни мръсотии, даже е запазил престижа и на самата организация и ако те изпълнят присъдата и ако аз остана жив след въстанието, това убийство ще го направя въпрос. Маджаров помисли малко, пусна кълбо дим от цигарата си и каза: „Щяхме да направим още една голяма грешка, ако не се срещнахме“.
От село Гергебунар заминахме за Турция около 150 човека. На конгреса на Петрова нива към края на месец юни бях делегат. Всички делегати гласуваха за въстанието, освен Димитър Катерински от Свиленград.2 Лозенградския окръг бе разделен на 14 боеви участъци. Герджиков предложи на мене Величкия участък, но аз отстъпих на Стоян Петров, като по-голям от мене [във] войводството (беше лежал в Лозенградския затвор). Аз му станах помощник. От Петрова нива заминах заедно с Герджиков за България. В Бургас събрах около 90 и няколко човека почти от Бунархисарско, избягали след
171
Коевската афера. Въоръжих ги в Аланкайряк, Бургаско. Пунктов началник беше Георги Попаянов от Малко Търново. Пушките бяха почти „кримки“ с изключение на 3—4 „Мартини“ и някоя „бердана“. Всеки четник носеше в раницата си по две бомби. Щяха да бъдат използувани във време на въстанието. През границата ме изпрати един македонец на име Карчо, бил четник в четата на Гоце Делчев. Към 15 юли пристигнахме в нашия район в с. Маглаково, Малкотърновско. Заклаха една ялова крава, само че бъчва вино нямаше.
На въстанието нападнахме аскера в гръцкото градче Инджекьой, Визенско, на полите на Странджа планина. В нападението взе участие и членът на Боевото тяло Стамат Икономов. Нападението излезе успешно. Жертва дадохме един убит, Никола Панайотов Саракчиев от Бунархисар и един ранен. Преди нападението помолих Икономова да ми разреши с няколко момчета да нападнем аскера в с. Куредере, Бунархисарско, не се съгласи, понеже не било предвидено в общия план.
Последна се изтегли в България нашата чета, след завземането границата от турските войски. Икономов ни съобщи: „Границата заета, гледайте да се спасите“. Съобщихме на населението в боевия участък и решихме: младите с четата да заминат за България, а старите ще останат в селата си. Потеглихме. Не щеш ли, от другите села, които останали почнаха да се присъединяват към нас и се събраха едно голямо мнозинство: мъже, жени, деца, добитък и пр. Решихме, четата ще замине границата дене за по-удобно. И си казахме: „Ще стане едно голямо чудо, ако ги спасим, ако ни нападнат аскери, пак ще бъде чудо — убийства, страх, плач и ридания и пр“. Наближихме на два километра от границата. Край един дол на една поляна имаше и течаща вода, направихме една голяма почивка. През това време съобщихме на българския пост и от там дойдоха няколко войника на помощ. Пристигнаха и няколко момчета от четата на Георги Кондолов. След почивката хайде напред четата, няколко души преден патрул, един заден, а останалите от двете страни във верига, а жените и децата ще продължават напред. (И заминахме! При преминаването на границата никакъв турски войник не се яви. Сигур са си казали: „да се маха това бунтарско племе от главата ни“. Вечерта починахме при Зеленковата река, Аланкайряшко землище. Сутринта Паскал Иванов от Лозенград, от четата на Георги Кондолов отиде да си мие лицето на рекичката, какво е правил, пада револвера от кубура, ударил се на камък и патрона право в сърцето и докато отидем, намерихме го мъртъв. Нещастие — револвера на Кондолов и само един патрон и можа да го убие. Погребахме го край Аланкайряк, на една поляна. След два три дена четите решихме: да нападнем един граничен турски пост и [да] го унищожим и пак да се върнем в
172
България, за да предизвикаме турските войски да навлязат в България. Нищо не излезе. Пристигнаха от Бургас войски и ни разгониха. По-добрите пушки скрихме по къщята, а останалите бяха конфискувани. И така трагично свършихме с въстанието през 1903 година [...]
[...] Пропуснах да отбележа една случка, не толкова интересна, колкото трогателна. Преди да заминем през границата, след въстанието с народа, минавахме реката Велека, зададоха се четири коли товарени с мамули, от гърци от с. Кости, Василиковско. Аз бях началник на задния патрул, всички бяха около 15 човека, мъже, жени и деца. Съобщих на войводата, какво да правим. Той нареди да се избият всички. Отидохме с три момчета при колите, те нещастните бяха се вдървили от страх. По пътя казах на момчетата, казах им, че не мога да изпълня заповедта, че няма да я изпълним. Щом видях хората толкова изплашени, много ме трогнаха и веднага им заговорих по гръцки — нищо лошо няма да ви направим, не се плашете. Успокоиха се малко. Казах им, ако има в Кости, Василиковско, войска или жандармерия да не казват. Една от жените държеше на ръце дете на около една година. Аз много се трогнах и от мъка поставих ръката си на главата му. Майката схвана мъката ми и запита: „Женен ли си?“ Казах ѝ — да, имам две деца, малкото е като вашия. Те са в Лозенград сега. Там е наводнено с албанци, Бог знае какво е станало с тях. Очите ми почнаха да плачат въпреки волята ми. Те протегнаха ръка за сбогуване, разплакаха се жените и ми зацелуваха ръка. Аз целунах детето по главата и се разплаках.
Тръгнахме. Главата ми бучеше. Жените ме утешаваха с думите: „Вие спасихте нас, Господ ще спаси семейството ви“.
Заповедта на войводата не изпълнихме, но спасихме живота на 15 души.
1948, Созопол.
Тракийски научен институт. Оригинал. Ръкопис.
БЕЛЕЖКИ
1. М. Герджиков не е могъл да даде такова указание. Походът към ж. п. линията при Черкезкьой става през м. февруари 1903 г., а решението за въстание в Одринско се взема през м. юли на конгреса в местността Петрова нива на Странджа планина. На този конгрес е избрано Главно боево тяло в състав: М. Герджиков, Л. Маджаров и Ст. Икономов. Конгресът възложил на Боевото тяло допълнително да определи деня, в който ще се обяви въстанието. Вж. Хр. Силянов, Спомени от Странджа, С., 1934, с. 27—42.
2. По-подробно вж. Ив. Орманджиев, Приноси, кн. III, София 1933, с. 258—259.
173
5. ДУШО ЖЕЛЕВ
Душо Желев е роден в с. Еркеч, Анхиалско (Поморийско). Той е един от основателите на Тайния революционен кръжок „Трайко Китанчев" в Самоков. В освободителните борби на българите в Македония и Одринско участвува от 1901 до 1907 г. Бил е войвода в Малешевско, Кратовско и Тиквешко.
СПОМЕНИ ПО ОСВОБОДИТЕЛНАТА БОРБА НА МАКЕДОНИЯ И ОДРИНСКО ОТ ТУРСКО РОБСТВО
ЗА ВЪСТАНИЕТО 1903 ГОД.
Имало взето от някои фактори решение за въстание, което да се обяви на Илинден — не знаехме нищо, аз поне не знаех, но предполагам, че ако другите го знаеха, то щях да го зная и аз. Така че не особено бързахме със заминаването си, а се стремяхме да можем да си доставим нужните материали в достатъчно количество.
Чак след като другарите ни в западна и югозападна Македония разтърсиха горските усои с гърмежите на пушките и бомбите, когато Пито Тули развя знамето на свободата в Крушово, тогава стана известно, че този край е въстанал и води ожесточена борба на живот или смърт.
Тогава ние усилихме приготовленията си. Изпратихме ангажираните от четите хора около 250 души в чифлика на Владимир Бобчиевски към с. Муси бей (Радомирско), където бяха постепенно складирани всички необходими материали, оръжие и дрехи.
Образуваха се пет чети с войводи: Хр. Чернопеев, Петър Самарджиев, Никола Жеков, капитан от артилерията Тренев и Панайот Байчев и една чета — нарекохме я техническа, съставена от по-интелигентни момчета, която се грижеше за поставянето на мини и възпламеняването им когато трябва с електрически ток. За тая цел разполагахме с две електрически машинки и достатъчно количество жица.
Началник на тая чета бях аз, като най-добре запознат с минното дело и много динамит и бертолетова сол бяха минали през ръцете ми за пълнене на бомби.
174
Имахме също и санитарно отделение, запознато с обязаностите си от студента по медицина в Петроград — Милан Стоилов от гр. Кукуш, който беше и техен началник.
Всяка чета беше разпределена на десетки и всяка десетка имаше своя десетар, избран из между по-старите и опитни четници, а главнокомандующ на всички беше Чернопеев, а заедно с началниците на четите образуваше се нещо като военен съвет.
Така подредени четите, въоръжени всички с манлихерови пушки е 250—300 патрона и по две бомби, потеглихме от Муси бей, като останалите материали — бомби и патрони натоварихме на дванадесет коня, наети от Муси бей и се отправихме към границата. Същата нощ стигнахме в една спиртна фабрика под с. Слокошница (Кюстендилско), в чийто широк двор се настаниха четите. През деня донесе се от Кюстендил хляб и суха храна с каквито се запасихме за няколко дена. След добрата почивка във фабриката вечерта потеглихме и с големи усилия стигнахме до с. Червена ябълка, а от там през другата нощ бяхме в с. Сажденик — последния пункт за преминаване на границата.
Там заварихме четата на Кочанския войвода Дечо Коцев с двадесет души, който дочака да замине с нашите чети. .
Налагаше се да освободим наетите от Муси бей коне, но в Сажденик не намерихме коне да ги заменим, затова оставаше да повърнем само стопаните, а конете да задържим. Това предизвика голямо недоволство, но нямаше какво да се прави, иначе трябваше да се лишим от запасните материали. За тяхно или наше щастие и на това положение се намери изход: един селянин от Сажденик ни съобщи, че в планината имало около 50 коня, пасли без пастир, принадлежащи на каракачани, които се били установили със стадата си в планината.
Слушал бях от конекрадци как крали коне, как ги ловили и пр., но никога не съм мислил, че и аз ще си послужа с конекрадство, което обстоятелствата ми наложиха да направя. Направеното предложение от селяните да се възползуваме от тези коне се видя възприемчиво на Чернопеев, пък и останалите нямахме нищо против когато е въпроса да се намери средство и начин за пренасянето на материалите, от които щяхме да имаме такава голяма нужда. Оставаше да отиде един от войводите с команда четници да заловят и докарат дванадесет коня. Не знам защо, но другарите посочиха мене като най-майстор на тая работа и настояваха да отида.
Нямаше какво да се прави. Под общите закачки на Пешо, Жекоолу, Чапрашиков и др., аз взех 15 души четници, снабдих се с 12 юлара (въжета) и един селянин ни поведе към пасбището на конете, чиито големи звънци чухме още отдалеч. Беше хубаво се стъмнило. Ний прибрахме конете, прикарахме
175
ги при една дълбока долчина и ги заобиколихме от всички страни. Под указанието на селянина заловихме 11 хубави здрави коня и едно муле, наметнахме им юларите, въпреки упорството им и когато ги заведохме в бивака на четите всички спяха. Събудих Чернопеев и му казах за докараната плячка.
Разбудиха се и другите войводи, излезнаха да видят стоката, одобриха я и я откарахме в близката горичка, която направихме коновяз на обоза си. На другия ден ги пробвахме с въжените им поводи и всички се оказаха добри носачи, с изключение на един кон, който не се съгласи да носи тежестта на два сандъка бомби, които щом му завързахме на самара и го подкарахме, започна да скача, изправи се на задните си крака, за миг стремглаво хукна да бяга, като повлече след себе си четника, който го държеше. След няколко секунди като вихър се понесе по баира, освободил се от товара си и самара, чийто каиши се изпокъсаха и той падна. Гледахме го как свободно развява гривата си докато се изгуби от погледа ни, но не го преследвахме — оставихме го да се радва на свободата си, извоювана с такъв риск и усилия.
Същия ден изпратихме обратно кираджиите на Муси бей, с голи ръце, защото нямайки други самари, ние задържахме техните. Така се снабдихме със собствен обоз, за обслужването, за който определихме нужното количество четници.
Вечерта, ако не се лъжа беше 3 септември 1903 г.. още не стъмнило се ние бяхме съвършено готови за път и потеглихме по стръмната пътека, извиваща се като змия по склона на Осоговската планина.
Времето беше значително топло. Под тежкия товар пот се лее по челата, краката умаляват, но момчетата ободрени от мисълта, че отиват на роба помощ да дадат и от тежка тирания да го отърват — не чувствуват умора — бодро крачат напред. След няколко почивки изкачихме върха, където две успоредни пътечки разделят поробената Македония от княжество България.
Потулени зад гората почакахме докато един четник от предния патрул, състоящ се от няколко изпитани стари четници, се завърна и съобщи, че не се вижда нищо опасно. С него заминаха две десетки, които залегнаха на две страни, патрула продължи пътя си, воден от опитен куриер, а след това се извървя и цялата чета помежду залегналите десетки, които последни се наредиха след обоза.
Движим се както винаги един зад друг на дистанция една крачка, която според случая се увеличава. След четата върви обоза, а след него и задния патрул. През първата нощ стигнахме в местността Хамеринката — гъста букова гора ни прикриваше от неприятеля.
Нашият „военен план“ се състоеше в следното: всички чети
176
задружно пристигаме в Струмишко. Подкрепени от селските чети, каквито в Струмишко имаше организирани почти във; всяко село, през една нощ ще нападнем град Струмица, ще парализираме дейността на войската и стражата, завземаме казармите и складовете, заграбваме намереното оръжие, с което ще въоръжим селяните, с които ще подсилим съразмерно четите и от образувания така революционен оазис разширяваме дейността си във всички направления. Всяка чета ще се заеме с отделна задача. По такъв начин ще нахлуем към Радовишко, Петришко, Дойранско, Малешевско и навсякъде прибираме местните селяни, които бяха от по-рано снабдени с оръжие.
Турските села трябваше да се обезсилват като се обезоръжават. Действувайки бързо, трябваше да изненадаме противника и да не му дадем възможност да групира силите си, които според проучванията ни не бяха твърде големи, с изключение на Кочанско, където като погранично имаше натрупано около 15 000 (петнадесетхилядна) армия.
В подробности всеки началник на отряд трябваше да се съобразява с обстоятелствата, при които действува и съобразно с това да взема съответни мерки.
Трябваше да се бърза да се доберем до Струмишко, затова още добре нестъмнило се и ние потеглихме на път, с намерение да преминем кочанското поле и се хванем за склоновете на Плачковица, в която имахме надежда, че ще ни приюти както квачка дребните си пилета. При все, че имахме водачи, които добре познаваха местностите, през които се движим, пътуването не особено ни спореше. Едвам бяхме стигнали в една махала от с. Полаки, с. Пресека и нощта се извървя — оставаха още няколко часа да се разсъмне — съвсем недостатъчно време за да слезем в полето, камо ли да го пресечем за да прекараме настъпающия ден в тая махаличка, състояща се от 5—6 къщи, та през идущата нощ да можем да се изкачим по-високо в Плачковица.
Понеже четата беше доста големичка, то всички кошари и къщи бяха напълнени, а отвън се движехме преоблечени в селски дрехи няколко души.
За храна на четата бяха заклани осем овена, които се варяха в няколко котела, наредени един до друг. Всички почиваха и аз също бях си легнал в двора под тясната сянка, хвърлена от зида на кошарата и едва задрямвах когато се доближи до мен един селянин и ми каза: „Братче, турци идат.“ Аз станах веднага и го запитах къде са и много ли са. „Не са много 7—8 души са, трябва да са бегликчиите“, поясни селянина.
„Нищо, успокоих го аз, лесно ще се разправим с тях“ и го въведох в стаята където почиваше Чернопеев с предрешените другари. Разбудих Чернопеев и му казах за донесението. Излезнахме
177
навън и видяхме турците още далеч — идат право към махаличката. Решихме да не вдигаме голяма тревога с цялата чета, а само ние, които бяхме навън да им поставим засада и ги заловим. Останаха 4—5 души зад ъглите на къщите, срещу които се направляваха турците, а аз и Петър Самарджиев се закрихме зад други къщи, за да им пресечем пътя от другата страна. Току завих зад къщата и се разнесе силен гръм от мартина. Турците, подозрели, че срещу тях не са мирни селяни откриват огън, който веднага се последва от крехкия трясък на няколко манлихерки. Аз изскочих пред къщата и ето двама души. Единият от тях гръмна насреща ми, облак дим ме засипа, през който едвам ги видях, че бягат зад къщата и гръмнах веднъж. Спуснах се зад ъгъла на къщата и нов облак дим ме засипа от дадения изстрел. Виждам под стряхата на къщата долепени до стената силуети на двама души и започвам да стрелям и съвсем ниско ту в единия, ту в другия, съобразявайки, че ако бавно се разправям с единия, то другия ще ме убие. Гледам, че единият без да обръща внимание на куршумите, които кой знае къде отиват, та не попадат в него, прави големи усилия да извади патрон от патрондаша си, но не успява защото патроните отдавна не са вадени, зеленясали са и са се слепили с патрондаша.
От бързото стреляне не усетих кога е изпаднала тенекиената кутийка, в която се събират пет патрона, след изгърмяването на последния патрон от нея, но като дръпнах спусъка и ударника тропна на празно, разбрах, че пушката ми е празна, но нямах възможност да търся други патрони да я пълня, защото агата успя най-после да извади патрон и се готвеше да го пъхне в пушката. Ето случай когато можех да си послужа с шашката, която толкова време носих, а за проклетия сега бях оставил, защото неудобно беше със селски дрехи и шашка. По навик пипнах се за нея, но като я нямаше, блъснах с приклада противника си и побягнах. Бях успял да се закрия зад ъгъла на къщата, когато се разнесе гръм от мартина и запуши зад мене. Напълних веднага пушката си, показах се зад ъгъла и виждам, че турчина бяга. Прицелих се, гръмнах и той падна, подраска малко с ръце и пак стана и побягна. Друг изстрел, даден от другари, които бяха наизскочили от кошарите и къщите, го повали неподвижно на земята.
Всичко това ставаше много по-бързо отколкото се разправя. През това време виждам, че още някои от турците продължават да бягат, докато посипвани с куршуми падна и последният.
Обръщам се назад, виждам човек до стената на къщата, разгръща си голи гърдите, кръсти се и повтаря: „Християнин съм бе, християнин“. Оказа се, че той бил вторият човек, от двамината, на които аз стрелях и съм го ранил в крака. Бил българин,
178
когото турците водели със себе си да им показва пътищата. Поведох го към мястото дето бяха се събрали няколко души при Чернопеев и виждам, че те държат едно заптие, когото заловили жив. И той бил българин от Радовиш — стражар на турска служба. Не го убихме, взехме го с нас и добре се сражава срещу турците в последвалите няколко сражения, а ранения оставихме да си отиде.
Ясно беше, че гърмежите на станалата престрелка са разтревожили аскера, находящ се не твърде далеч от нас, установен на застави и очаквахме не след много да се притече, затова побързахме да се изкачим на височината над махаличката като преди нас изпратихме селяните да отидат по други махали.
Малцина се запасиха с храна от врящите на огъня котли, при все че гозбата беше почти готова, защото времето беше много топло, товарът ни твърде тежък, за да може още да се увеличава, пък и баира, който предстоеше да изкачим, беше доста висок.
Цели потънали в пот изкачихме баира. Чернопеев разпореди кой коя част да заеме и започна веднага окопаването. Аз с хората от техническата чета се заех да поставя фугасите, готови да се възпламенят когато стане нужда.
Почти приготовленията бяха вече привършени, когато видяхме, че едно отделение от около 200 души аскер се приближава към къщите, които ние бяхме напуснали. Още от далеч разпръснаха се във верига, заобиколиха махаличката и почнаха да се приближават много предпазливо към къщите.
След малко събраха убитите седем души, изнесоха ги на гумното (хармана) над къщата и ги наредиха един до друг. Всичко ясно виждахме с биноклите, но и те виждаха нашите приготовления.
Аскерлиите се разпръснаха из къщите види се да заграбят нещо каквото им се хареса от бедната селска покъщнина и дрехи.
След няколко минути се издигна черен облак дим, разкъсван от червените езици пламък. Подпалена беше една купа слама. Не след много запушиха и къщите. Ясно беше решението им да изгорят напуснатите жилища. Излизащият от тях пушек се повлече по недрата на височината, подкарван от лекия южен ветрец, а над зданията се виждаха огнените езици, въртящи се във всички направления, като че ли ревностно се стремят да докоснат и пометат всичко, което цяло семейство с дългогодишен черен труд е можало да прибере.
Разнесе се силен гръм на експлоадирала бомба от случайно, пък може би и съзнателно забравена раница. Аскера, изплашен, се дръпна назад, но бърже се убеди, че не представлява голяма опасност и се прибра на групички. Къщите,
179
обхванати ту от черен дим, ту от червени пламъци, рухнаха на земята и се обърнаха на пепелище.
Слънцето почти захождаше, когато от другата посока се зададе друг отряд войска, навярно от някоя недалечна застава и като ни видя застана доста далече от нас, а след малко потегли и първия отряд и се доближи до нас на около един километър. Залегнаха без да дадат нито един изстрел.
Настъпи здрач. Видяхме ги след малко и едните, и другите се оттеглиха назад. Ние като прибрахме всичките си материали и заложени фугаси, наредихме се в походен ред и тръгнахме да заемем по-удобни позиции, където да можем достойно да посрещнем многочисления аскер, какъвто очаквахме, че ще се събере през нощта и ще ни нападне сутринта.
Изкачихме се на един висок баир с плосък връх, от едната страна, на който се спуща един объл хребет и свързва друг подобен връх по-нисък от първия, а двата заедно образуват нещо подобно на седло. На първия — по-високия баир останаха Хр. Чернопеев и четите на Никола Жеков и Панайот Байчев, а останалите заехме по-ниския баир. Започна се направа на окопи, поставяне на фугасните инсталации и др. подобни приготовления за даване достойно посрещане на противника, който не закъсня да се появи.
Още рано сутринта преди изгряване на слънцето, забелязахме приближаването от няколко страни на многочислен аскер, който се насочи право към височината, която се заемаше от трите части, заедно с Чернопеев, на която високо издигнатото червено революционно знаме с разярения лъв и надпис: „Свобода или смърт“ се развяваше от сутринния прохладен вятър.
Не чакахме много. Силна пушечна стрелба разтърси околността. Откриха огън от доста далечно разстояние, като че ли искаха да кажат „виждате ли ни, ето че идем“. Баира продължава да мълчи, само знамето плющи, развявано от вятъра и вдигано все по-високо от достойния знаменосец Григор Зверката.
Още отдалеч искаха да демонстрират военното си изкуство при настъплението: едни части с честа стрелба да парализират неприятеля, а други групи в колони настъпват и като достатъчно приближават баира, започват от своя страна силното му обстрелване. По такъв начин даде им се възможност да се приближат значително и се настаниха в не твърде изгодни позиции, защото оттам не се виждаше нищо. Но щом направиха опит предните им части да се приближат още повече и изчезнаха на открито, веднага ги посрещна силен гръм и мощно „ура“ разцепи въздуха. Настъпи смут в редовете на аскера, побягнаха назад, като оставиха няколко убити, а ранените се виждаха как е мъка се опитваха да догонят другарите си.
180
Това особено ясно се наблюдаваше от нашите позиции на другия баир, който продължаваше да мълчи.
Така започнатото сражение, види се указа разположението на четата и те започнаха да обграждат върха, така че не след много време появи се аскер и от другата страна на върха,който се разви в по-дълги вериги и започна обсадата, като види се намери за необходимо да заеме стратегическия връх, като не подозираха, че той е зает от други части на четата. Там се бяхме окопали доста удобно, като използвахме и част от стари аскерски окопи и се спотайвахме.
Един гол, конусообразен хребет водеше от гората право на върха, на който сме се разположили ние около 100 души, него искаше да заеме аскера, за да може да обстрелва и откъм тази страна другия връх, където са Чернопееви. По този хребет започна да се изкачва аскерът, държейки се от дясната му страна, за да не бъде забелязан откъм Чернопеев — без да знае, че се излага много добре на нашите куршуми.
Взе се решение никой да не стреля докато не се приближат съвсем близо до нашите позиции и всеки да се снишава колкото може за да не бъдем забелязани. По такъв начин дочакахме първите редици да се доближат на около 100 метра.
Всички пушки бяха насочени в тях и когато десетката на Сандо Китанов„ към която бяха се приближили най-много даде един залп то мигновено загърмяха от всички страни и баира екна от мощното „ура“, подвзето и от другарите на другия баир. Още от първите изстрели паднаха доста убити и ранени, а другите изненадани от неочакваната среща, бягаха към гората, като оставяха след себе си убити и ранени. Чак след като се закриха в гората започнаха да стрелят, а пък ние по-рядко им отговаряхме, защото не виждахме никого.
Пространството между гората и окопите ни беше обраснало с гъста висока папрат, в която на няколко места поставихме по няколко големи бомби, подпалването, на които ставаше от окопите ни с електрически машинки.
Ясно беше, че аскера в гората се увеличава, защото стрелбата ставаше все по-честа и започнаха да правят опити да ни атакуват, пълзейки из високата папрат. Местата на бомбените гнезда бяха отбелязани с побити при тях високо издънки, отсечени от гората.
И когато към два часа след пладне една група смелчаци, подтиквани от началниците им, се опита да ни атакува и със силна стрелба от цялата гора успяха да достигнат първите редици от бомбените гнезда, те изведнъж се възпламениха и се вдигна такъв силен гърмеж, като че ли гръмнаха няколко голямокалибрени оръдия. Целият баир се затресе. Продължително „ура“ се подвзе от четниците от двата върха. Какви са били пораженията — не знаем, но ефекта беше голям, уплахата
181
силна. Близо половин час не гръмна никаква пушка. Започна пак рядка стрелба, която постепенно се усили. Към 4 часа заваля силен дъжд. Откъм гората започна такава силна стрелба — отделните изстрели се сливаха в едно непрекъсната гърмене, Също така и на другия баир стрелбата се усилваше.
Нов опит за атакуване от още по-многобройна група аскер се направи. Със силна стрелба и псувни и закани, приближаваха се стремително към нас, когато вторият пояс от бомби се възпламени и последва още по-силен трясък, защото тук бомбите бяха повече. Пак настана временно затишие. На нова сметка започна стрелбата от гората. Когато след малко дъждът се усили, усили се и стрелбата и предприеха нова още по-голяма атака, която отбивахме с хвърляне на малки и валчести бомби, тъй като третия пояс бомбени гнезда не можаха да се възпламенят, понеже случаен куршум прекъснал едната жица от електрическата инсталация. За да не се измокрят фитилите на бомбите и кибрита, то събрахме ги на няколко места, от където само по-опитните другари си служеха с тях, покрити с мушами, окопите ни се завириха с вода.
През целия ден ожесточен бой се водеше и на другия баир, но там аскерът не успя да се приближи до четата, понеже биваше излаган на открито и неминуемо поражение.
Със завършването на деня намаляваше постепенно и стрелбата, а когато се стъмни, тя съвсем стана рядка, особено от страна на четите, които едва се обаждаха, за да засвидетелствуват съществуването си.
Настъпи веднага мрак. Дойдоха при нас пратеници от Чернопеев три момчета и ни съобщиха, че Чернопеев поръчал да прекратим стрелбата, да се съберем и подредим за път. Тъкмо бяхме готови, ето че всички четници от другия баир начело с Чернопеев дойдоха. Събрахме се всичките войводи на съвещание и решихме да се изтеглим от тук и да отидем на Юрушките гробища — един хълмист връх, естествена крепост, почти недостъпен за атакуване.
Излъчихме трима по-опитни четници под мое ръководство за преден патрул и при водачеството на четника дядо Нешо от близкото село Мишино, който донякъде познаваше местата, потеглихме. Нощта беше тъмна като в рог. Една крачка пред себе си не можеше да се вижда, затова пътувахме хванати един зад друг.
След доста дълго лутане, водени от дядо Нешо, който от голямата тъмнина беше изгубил представа като къде се намираме, забелязахме, изглежда доста далеч, гори огън, за който дядо Нешо предполагаше да е някой овчар от с. Цера, обаче като се приближихме още малко, огънят се оказа близо пред нас. Спряхме се. Доближи се дядо Нешо до огъня и вижда,
182
че има няколко огъня и покрай тях лежи аскер. Връща се, дръпва ме назад и ни съобщи за видяното. Спряхме четата и съобщихме на Чернопеев какво има при огньовете. Събраха се всички войводи на съвет и се реши да нападнем спящия аскер, обаче дядо Нешо му се видя това решение не твърде уместно, като изтъкна съображенията си, че понеже имаме много неопитни другари, то акцията няма да излезе толкова сполучлива, затова даде съвет да се отстраним на известно разстояние и да се излъчат старите опитни четници и с тях да се направи нападението. Видя ни се доста уместен този съвет, възприехме го и под предупреждението „много тихо!“, което се предаде шепнешком по цялата редица, започнахме да се отдалечаваме от това място и не след много стигнахме до гора. Спряхме се. През това време като заваля един силен дъжд, изсипва се като из ведро. Насядахме очаквайки да престане дъжда.
След малко гръмна една пушка и веднага се загърмя толкова силно и доста близо до нас. Наскачахме всички и се опитахме да се отдалечим. Настана суматоха. Едни от четниците нагазиха в гората. Чернопеев, свирейки с известната на всички четници свирка, с гласът на нощната птица „хулувейка“, върви в друга посока и свиква другарите след себе си. Тръгнах и аз нататък, заедно с няколко четници и попаднахме в един дълбок дол. Стигнахме дъното и започнахме изкачването на отсрещния бряг. След като на няколко пъти от средата на брега се връщахме хлъзгайки се до дъното най-после издраскахме и се намерихме на една равнинна — полянка. Там намерихме най-важния за случая дядо Нешо, а също и Делчо Коцев, Крум Чапрашиков и др. около 10—12 души. Седнахме на полянката, изчакахме. Понеже навсякъде около нас ехтеше от силната стрелба, то решихме да не мърдаме от тук, докато не виждаме какво има пред нас, иначе рискувахме да се натъкнем на някоя засада. Налягахме. Не след много зашумоли се наблизо — човек ходи през гората. Обаждаме му се със сигнала — крякане като жаба. Насочва се към нас и като дохожда, казва кой е, но в тъмното не може нищо да се вижда. Ляга и той при нас. По такъв начин през нощта на същото място се събрахме около 40 души. През цялата нощ силната стрелба оглушаваше околността.
Познаваше се, че скоро ще се разсъмне, при все че тъмнината беше непроницаема. Изведнъж силен залп от много пушки се разнесе недалеч от нас. Всички наскачахме — питаме дядо Нешо не може ли да се ориентира къде се намираме, като има предвид на къде се движехме от мястото на сражението. Дядо Нешо се позамисли. Незнанието си изказа с едно: „Па еба ли макя му! Да вървим по-нататък, та каквото господ даде.“ Поведе ни през гората право нагоре по един доста стръмен
183
баир. Постепенно започна да се разпръсква мрака, зората се сипна — настъпи денят. Преминахме изпречилия се пред нас доста дълбок дол, вървим по насрещния му склон през все по-рядка гора и изведнъж засвирва тръба. Веднага насядахме и виждаме насрещния гол баир почернял от аскер. Съвсем предпазливо запълзяхме нагоре през рядката гора, с намерение да се доберем до Юрушките гробища — скалистия връх, на който бяхме взели решение да се укрепим, като много изгодна естествена крепост.
Бяхме значително го наближили, забелязахме, че по върха се движат хора и предположихме, че Чернопеев или други части от четата са ни изпреварили и са заели върха, обаче като ги разгледахме с бинокъла, оказа се, че е аскер. Повърнахме се по-навътре в гората да се посъветваме какво да правим. Решихме да преминем пълзешком не много широката, но дълга поляна, която се спуща от Юрушките гробища и да се отзовем на отсрещния ѝ край, от където започва гъста едра букова гора, която аз добре познавах от по-рано и да докажа на другарите си, че съм ориентиран къде се намираме, заведох ги на едно място където съм денувал по-рано и раздавах пушки и патрони. Като разровихме намерихме картонени пачки от кримкови патрони, които бяхме заровили в шумата след раздаването на патроните.
Навсякъде беше тихо, никаква стрелба не се чуваше. Облаците почнаха да се разкъсват и слънцето проблесна. Проврените му лъчи между клоните на буките падаха на земята и огряваха малки кръгчета от нея. Четниците се настаняваха там, за да подсушат дрехите си — бяха мокри до кожата. Седнахме не повече от два часа и изведнъж се разнесе силна стрелба. Всички наскачахме и набързо се пристегнахме. Стрелбата се разшири на по-голямо пространство. Посъветвахме се с Делчо Коцев и предложихме веднага да отидем на помощ. Някои от другарите, особено десетника Диню от Кукушко, съобразиха, че едва ли ще можем да очакваме някаква помощ, защото никак не можеше да се разбере, къде се намират нашите другари и как е разположен аскера, защото навсякъде се гърми, В голяма степен те бяха прави, но все таки нашето бездействие не можеше да се оправдае. Делчо Коцев предложи да вървим към местосражението, а ако попаднем на аскер, ще го ударим и ще облекчим положението на другарите, с които се сражават, ако ли пък се натъкнем на наши другари още по-добре ще бъде. Тръгнахме. Вървейки през гората, излезнахме на края ѝ до една гола височина. Спряхме се да обмислим положението и да решим какво да предприемем. Стрелбата продължаваше, само че по-слабо, а беше още доста рано. Часът не повече от три след пладне. Не мина много време, часовоят, който беше заел прикрита наблюдателница на височинката
184
съобщи, че не много надалеч се движи аскер. Привлякохме се няколко души да разгледаме положението. Изглеждаше, че аскера няма да мине покрай нас, защото се отдалечаваше, но за всеки случай всички другари се изкачиха на височинната и заеха кой как може по-изгодни позиции. Аскерът, около 200 души, след като се поотдалечи от нас, събра се на едно място и насяда, види се, за да си починат. Ясно беше, че не подозират нашата близост. Останахме така повече от час. Изведнъж под нас, покрай гората на около 400—500 метра се появиха десетина души аскери и вървят право към нас. Като излезнаха на открито, спряха се, види се да дочакат другарите си, които след 15—20 минути пристигнаха и станаха и те не по-малко от 200 души. Почнахме кой как може да се окопава, защото предположихме, че се готвят да ни обходят. Стрелбата по другите места почти беше утихнала. Ето по едно време надигнаха се и в безпорядък тръгнаха успоредно с гората право към нас, след това завиха малко в ляво. Изглеждаше, че ще ни отминат и ние не мръдвахме. Слънцето се закриваше зад далечните височини и ни даваше надежда, че този ден ще минем без сражение, защото другият аскер беше се закрил от погледа ни. Види се някой ни забеляза и съобщи на другите, защото изведнъж се разбягаха. Някои от тях залегнаха и започнаха да ни обстрелват. Понеже се намираха на открито, побързаха да намерят що-годе прикритие, но нашата стрелба им нанесе доста големи загуби. Другият аскер, който беше се отдалечил значително, се повърна и приближи на 500—600 метра и понеже почнахме да го обстрелваме, залегна и откри огън.
Започна се силна стрелба около един час. Почна да се стъмнява, стрелбата намаля. Изсвири тръба. Помислихме, че ей сега ще ни атакуват. Стрелбата съвсем се прекрати. Забелязваме, че аскерът се отдалечава. Допуснахме, че ще ни поставят засади, та на където и да тръгнем, да попаднем в тях. Не смеехме да тръгнем на никъде, а то съвсем се стъмни. Решихме да се оттеглим в гората. Прибрахме се, тръгнахме много тихо, стигнахме до гората, спряхме се да се ослушаме дали няма някакъв шум какъвто аскера не може да не произведе когато е на пусия. Минаха 5-10-15 минути нищо не се чува. Делчо под чиято команда се бяхме поставили, нареди да застанем един зад друг и всеки да знае кой е пред него и зад него, да не би да се разпръснем из гората. Аз вървях по средата. Поведе ни и нагазихме гората. Колкото вървим надолу, толкова мястото става по-стръмно и гората — по дребна, но пък много гъста. Докато отначало се стремяхме да пазим привидна тишина, то надолу едвам можехме да се движим викайки се един друг да не се изгубим.
Хлъзгайки се надолу, с падане, ставане, стигнахме до една
185
рекичка. При все че бяхме много гладни, пак пийнахме по малко водица, седнахме да починем, даже някои запушиха. Зад рекичката мястото беше почти голо — тук-таме обрасло с горичка. Придвижихме се напред по склона на един баир без да знаем накъде отиваме, защото дядо Нешо не беше ходил по тия места пък и аз, също и Делчо, макар че бяхме се движили в Кочанско из Осоговската планина, не можахме да се ориентираме. Изнемощели, гладни, едвам се влачехме по нагорнището. Нагазихме в едра, доста гъста гора. Седнахме да починем, някои от другарите даже заспаха. Тъкмо се готвим да ставаме, зачуваме шум, движение на хора. Залегнахме и стиснахме пушките. Ето нагазиха ни 5—6 добичета говеда, след тях върви човек. Заловихме го. Оказа се че е българин селянин от близко някое село. Предложихме му да ни преведе през границата за България. Понеже беше станало много късно, а границата била много далеч, той на негов риск ни заведе в неговата кошара и ни настани в една много стръмна гъста горичка. При все, че бяхме много гладни, не му възложихме да ни донесе храна, а го задържахме при нас. Той беше един млад, едър мъж и много спокоен. Никак не допускахме, че тук можем да бъдем открити от аскер, а това много ни окуражаваше.
Вечерта още нестъмнило се добре той ни поведе към границата. Оказа се, че действително границата не била така близо както ние предполагахме. Вървяхме дълго време все в нагорнище почти и понеже бяхме гладни, изнемощели, то много често се спирахме на почивка, уверявани от водача ни, че границата не е много далеч. Капнали от умора, най-после стигнахме до границата и водача като ни я показа, пожела да го освободим да се върне, като ни посочи точно къде се намира турския граничен пост.
Освободихме го, тръгнахме твърде предпазливо към посоченото ни място като най-удобно за преминаване границата. Взехме всички предпазителни мерки за случая, минахме границата необезпокоявани от никого и бързо навлязохме в българска територия. Недалеч от границата седнахме и дълго почивахме, даже и поспахме. Студът не ни позволи повечко да си почиваме, затова се отправихме към с. Червена ябълка. Там узнахме, че Чернопеев с около 20 другари бил в с. Сажденик, пристигнал един ден по-рано.
Изпратения до него куриер донесе писмо, с което съобщаваше който желае пак да замине да чака в Червена ябълка, а който не желае нека остави оръжието си и горната си дреха и да си отива. Мнозина пожелаха да останат, но повечето се отказаха и си заминаха. С останалите се прибрахме при Чернопеев в Сажденик, където още няколко дена пристигаха малки групички и отделни четници, прехвърляни през границата
186
от добрите селяни, които нарочно разкарвали добитък из гората и говорели високо, за да привлекат вниманието на разпръснатите четници.
Друга една част от четата заедно с войводите Петър Самарджиев и Никола Жеков преминават границата към Гюргево, но вместо да продължат навътре в България, те се заблудили и навлизат наново в Македония и то точно срещу турския пограничен пост, когото помислили, че е някоя къща в България и се запътили към нея. Един от четниците Боровски от гр. Шумен побързал да превари другарите си и да се настани по-удобно в къщата в поста. Като го видяли аскерлиите, веднага го сграбчили, той се развикал, останалите изкочили навън и почнали да стрелят. Четниците се разбягали защото били оставили пушките си някъде в гората,за да ги запазят от българските власти, които винаги обезоръжаваха четниците.
Боровски бил убит веднага. Подадения след това протест от страна на българското правителство, че той уж бил български войник, дошел на скоро на границата, бил се заблудил в тъмнината и попаднал по погрешка в турския пост, не даде никакъв резултат.
В края на краищата оказа се, че липсват над 40 другари, оставили костите си за свободата на Македония. Между тях са и студентите Марко Марков от Ст. Загора и съвсем младия студент по медицина в Русия — Милан Стоилов от гр. Кукуш.
Така неудачно изпълнихме операционния си план, както почти всички полководци — не така както е предвидено и подробно обмислено, а както се наложи от съвсем други обстоятелства и случайности.
Понеже патроните ни бяха съвсем малко, то Чернопеев заедно с няколко четници замина към София или Кюстендил да набави патрони и още някои необходимости, а ние останахме в Сажденик.
През това време пристигна четата под войводството на Славчо Ковачев, състояща се от около 150 души. След като престояха няколко дена, употребени в изучаване положението зад границата, най-сетне една нощ се прехвърлиха в Македония, но предупредени от селяни, че навсякъде е заето от многоброен аскер, та и храна не ще могат да си доставят, същата нощ се връщат пак в България, с намерение да преминат на друг пункт. Но и това не им се удаде, защото действително в този район бяха концентрирани големи войскови части. Според събраните сведения надминаваха 14 000 души. Така, че той беше принуден да разпусне четата си.
След няколко дена получихме нареждане от Чернопеев, който се срещнал в Кюстендил с Петър Самарджиев и Никола Жеков и другарите преминали с тях и взели друго решение, да приберем всичкото оръжие и имущество на четата и се
187
насочим към Кюстендил. По пътя ще бъдем посрещнати и отведени където трябва.
Натоварихме всичко на коне и тръгнахме. През нощта над. с. Богослов (Кюстендилско) ни посрещнаха изпратените хора, поеха багажа, а ний слезнахме в Кюстендил.
Селяните в Кочанско не взеха никакво участие във въстанието, при все че мнозина имаха оръжие, пък и ние не потърсихме тяхното съдействие, защото както казах по-горе, обект на нашите действия бяхме определили Струмишкия район. При все това оказаха голяма помощ с откриването на разпръснатите из горите четници и превеждането им в България.
Б. м. Б. д.
ЦПА, ф. 226, оп. 1. а. е. 127. Оригинал. Ръкопис
188
6. ИЛИЯ МАНОЛОВ ДИЛБЕРОВ
(Илия Дилберов е роден в 1875 година в кукушкото село Гавалянци.)
ИЛИНДЕНСКОТО ВЪСТАНИЕ
[ . . . ]
Добре, ама на Отоман банк имало още да се работи докато поставят взрива. Хората дето щели да дигат във въздуха банката се скарали в един от тях отишел та запалил неприготвен взрива. [1] Така въстанието избухна преждевременно. За един ден тогава сбрахме 300 души четници. Аз водех 88 души от Кукушкия район. Кръстьо Асенов 90 души (бяха го направили воевода на Солунския район), две временни въстанически групи водеха Трайко Гьотев (75 души от с. Драгомирци) и 75 души водеше Гоце Нистров от с. Кресово. По всички села плъзнаха турски потери. Ние бяхме в с. Междурек, Круша планина. Видехме голем наплив от войска и рекохме да идем на Серския балкан. Дигнахме се от Междурек в с. Бурсука. По пътя заловихме две турчета. Вързахме по голямото турче и ги накарахме да вървят пред нас за да кажат пътя. Отидохме в с. Бурсука. То беше на остров в Бутковското езеро на река Струма. С една лодка по 4—5 души минахме на острова. Ние всички си полегнахме и оставихме Гоце Карчев, Дано Лилянов, Стойчо Немански и Милан Делчев. Они почнали да играят карти, а големото турче оставили да лежи край тях. По едно време слушаме дигат гюролтия. Отиваме при тях. Що да видим! — турнето се отвързало и побегнало, а те наново го хванали и пак го връзват. Вечерта излезохме от островчето на брега на едни поляни, защото чакахме Бурсуклиите да ни донесат ядене. Чакаме, чакаме, ни ядене ни селяни. По едно време гледаме турнето пак се отвързало и избегало. Пазеше го Насо Гълъбов, ама заспал и като се събудил гледа въжето у ръцете му, а турнето избегало. Търсиме го, но никъде не го намерихме. А леб още не идеше. Тогава тръгнахме назад към Круша. Вървим по шосето за Порой. Съмна се и по едно време гледам в далечината се белее джамия. Питам това турско село ли е. Видехме, че нема как! Попаднали сме всред турски села и ще трябва да хванем направо към Круша. Разпръснахме се по храстите. Турците започнаха да изкарват сутринта добитъка на паша. По едно време турски воловарчета идат на хълма, където стоим ние и почнаха да си играят с един кокал на тояги. Що да правим. Стойчо Немански вика: „Аз ке ги фана“. Като го видеха децата, като пеперудки се разбегаха и той не можа никой да
189
фане от тех. Гледаме децата стигнаха далеко до един стар турчин и му разправят нещо като посочват към нас. После гледам турчина тръгна към село. По едно време слушаме как отдалеко вика силно на турнетата: „Хей да гледате да не избегат църните волове (ставаше дума за нас). Тогава рекох на Кръстьо: „Да ставаме!“, а той вика: „Къде?“
— „Ще вървим направо през турските села.“
Тръгнахме във верига. Бяхме се проточили на три километра между първия и последния човек. Отивахме към местността Люляка при с. Долни Тодорек, Кукушко. По полето турците ни гледаха, казваха ни „добър ден“, но никой не ни закачи. Стигнахме до най-лошото турско село Апейково. Излезохме по едно било и гледаме турците залегнали на позиция и ни чекат. Издадох заповед: „Никой да не стреля, ако не гръмнат първи турците. Ако некой гръмне от тях — със залп по това място! А орачите и копачите няма да закачате!“. Над турците беше Люляната — един висок баир. Требваше да фанем височината зад турците, преди те да са я фанали. Казах на Кръстьо Асенов: „Напред ще тичаме за височината, Гоне Трайков, Милан Делчев и Стойчо Немански, а ти ни прикривай от турците със стрелба. Турците започнаха като бесни да пукат, ама и нашите здравата ги почнаха и ние фанахме височината. Ние от височината като фанахме огин, огин по читаците, не им даваме да мръднат и полека, полека целата чета се изкачи при нас. Заехме позиция на височината. Гледаме пристига от Рояново редовна турска войска, иде и башибозук и отдалеко ни обградиха. Ама ние не им даваме да се приближат. До вечерта непрекъснато се бихме. Като се стъмни, решихме да слезем към Междурек, защото вече отдавна не бяхме яли, а до Междурек беше голо. Мислехме си ще утепат некой от нас, ама другите ще се измъкнем. Като се стъмни, гледаме — целото поле накладено с огньове, защото по стар турски обичай, до всеки убит войник те кладът огин. Ние тръгнахме като гледахме да заобикаляме огньовете. Па и турските войници изглежда нарочно гледаха да не се срещнем. Бехме избили доста народ от тех и те се много плашеха от нас. Минахме без пушка да гръмне. Стигаме вече Междурек и на пътя срещаме един селянин. Викаме му: „Ние отиваме нагоре в полите на Круша планина в Междуречката кушия да денуваме. През дена никой от селяните да не идва при нас. Но ще се качите на камбанарията да гледате дали иде турска войска и да ни съобщите. А вечерта ще приготвите некой брав [*] и ние ще дойдем в селото да похапнем и да се приготвим за път за „Арджанския гьол“. Ние стоим цяла сутрин на курията и никой не идва. А станало така. Гледачите дето поставили на камбанарията заспали
*. Овен.
190
и додеке се събудят цялото село пълно с турска войска и не могли да ни дадът знак. А ние нищо не знаем и сме спокойни. Привечер се строихме да слезем в селото и пратихме: Мито Междуречки, от същото село да отиде пред нас в селото. Тоя човек тръгна 15 минути пред нас. Той влезъл в селото и турците не го видели, а ние спокойни си вървим. Залегнахме във верига на около 100—150 крачки от селото. По едно време гледаме Мито се връща от селото към нас. Усетиха го турските часови и почнаха да викат „Дур, бре! Вурум, тутун!“ и припукаха. Дадох веднага заповед назад. По едно време ми казват, че 20 души (две десетки) ги нема никъде. Търсихме ги но не ги намерихме и понеже ставаше вече опасно тръгнахме към Арджанския гьол. А нашти двайсет другари тръгнали по същия път пред нас. Гледаме по пъта едни жетвари легнали да нощуват. Събудихме един от тях и го пратихме при Копе Кехая от Мутлово той да ни прати ядене при Планиничките кладенци до с. Планиница. Той тръгна пред нас и таман ние наближаваме едно дере, пропукаха пушки от към с. Мутлово. Викам убиха човека. А гледаме го — той след малко тича към нас! На тебе ли стреляха, бе?“
— „Не, ама у Мутлово стрелят.“
А наши[те] другари стигнали до с. Мутлуво и пратили 2 души при Гоце Кехая. Цялото село било обградено, но турците не ги видели. Като стигнали до Гоце той им вика: „бегайте, целото село е с турска войска!“. Те побегнали, ама засада ги открила и пукнали по тех, но не ги убили. Ние фанахме над селото и там намерихме тия двама от наши [те] загубени другари. И понеже войската идеше по нас, ние отидохме до село Грамада, на 4 километра от Кукуш. Имаше едно голямо градище. Качихме се на градището и казахме на селото да ни донесе само 2—3 стомни вода. Седнахме там да денуваме. По едно време чуваме голяма стрелба. А това е станало така. Турската войска открила дирите на наши 18 другари и ги открива по пладне у едно дере. Чуваме голяма пукотевица, ама не знаем от къде иде. Ние не можахме да мръднем, защото ако турците ни открият ще запалят село Грамада. Дойдоха при нас двама души и ни казаха, че наши другари са обградени и се води големо сражение. При това сражение паднаха 13 души убити и двама тежко ранени. Един друг тежко ранен помоли другарите да го убият и те го убили.
Вечерта ние тръгнахме към Арджанския гьол. Стигнахме до с. Гърбашел и казахме на селяните да ни донесат хлеб и сирене. Ние не бяхме яли вече 3 дена. По едно време слушаме пристига турска войска у едно съседно село. Разбрахме, че част от войската ще тръгне към Гърбашели. Ние чекаме храна, а през това време селяните докато пълнели кошовете с храна ги видел субишино и селяните се разбегали, а той извикал:
191
„Фанете ги, бе!“. Ние чухме това и веднага тръгнахме. Късно вечерта селяните пак успели да напълнят кошовете и дошли на нащо место, но не ни заварили. Над нас почна да се светка и заваля голям дъжд и град. Ние се фанахме един за друг да не се изгубиме през нощта. Приближихме се до езерото и влезохме на островчето. Влезохме у шафаро. И под езико ни вода. Студено до анасана.
На сутринта блесна слънцето и гледаме до нас нещо шумоли. Вървят човеци. Ние мислехме да не са турцн. Тръгнахме по тях, и като ги наближихме: „Стойте, бе!“. Те не ни чуха. Познахме ги и те ни видяха и се върнаха. От 18 души това беда двамата, останали живи от боя в падината. Единият от тях беше ранен. Бехме много гладни. Помолихме четниците от съседните села да отидат да вземат хлеб, но те не искаха. Страх ги беше и от глад почнаха да се бунтуват. Викат: „Воеводите да идат. Нека идат Дельбер Илия и Кръстьо Асенов“. Тогава земах моя и на Кръстьо Асенов нагант и се свалих по бели тащи. Вързах си бела кърпа и обърнах елеко на опъки. А Кольо Църното пратих да извади от водата някоя лодка от потопените. Турците беха дали заповед на населението всички лодки да се потопят. Донесе една лодка и един сърп. Казах им, като се завърна късно, да гледат хубаво и да ме видят и да ме познаят у шафаро. Излезох от езерото и фанах низ полето — полека, полека си ода. Гледам жетварите — нито един ъе познавам. Шанкам се из полето като улав. Най-после видех дедо Трайко Караколев от с. Драгомировци с двете си щерки — моми. Единият му син беше убит, а другия беше затворен в Едикуле в Солун. Снаха му Величка ни беше съседка в нашето село. Аз отидох при деда Трайко. Той правеше въжета за вързане на снопите. Аз си бях начернил лицето и бех жато гюптин мръсен. Казах на дедо Трайко „Добър ден“. Той ми отговаря добър ден, ама не се и обръша. Снаха му Величка ме позна по гласа и вика на свекър си: „Тате, това е Дильбер Т1лия!“. Какъв ти Илия — вика баща ѝ — това е гюптин жетнар.“ Аз не можах да се стърпя и викам:
— Дедо Трайко.
— Он се стресна и вика:
— Кой си ти?
— Дильбер Илия.
— Що тераш тука?
— Хляб.
— Бягай от тука. Единият ми син го убиха, другия е у затвора и, ако и мене фанат що ще прави челядта ми?
— Добре, кажи некой друг наблизо от нащо село?
— Ето тоя орач в бахчите е Нако Парадов, (на ранения от нашата чета Гоне Парадов — баща).
А през това време Величка ми носи краещник от техния
192
хляб. Сбогувах се и право при дедо Нако. А той оре до сам шосето Гевгели — Солун. Изкарал ралото на шосето и го чисти.
— Що така на тука?, ми вика.
— А бе, дедо, едно магаренце с ортома ми избега.
— Не съм видел.
Той изкара една бразда и се върна с ралото. Аз чакам накрая. Като ме виде вика:
— Не съм видел, момче, магарето.
— Дядо Нако не можеш ли да ме познаеш? — Той се озърна. Аз му викам — аз съм Дильбер Илия — като му казах, зема да плаче. Вика: „Наш Гоно убит“.
— Не, бе дядо Нако, ранен е леко и е при нас.
Зарадва се много човеко. Разправих му всичко. После дядо Нако ми вика: — „Ето брат ми зад воденицата жъне“. Тръгнах към воденицата. Дядо Нако ми вика: „Сакън във воденицата е Абедин чауш (един стар потераджия). Аз пак тръгнах. Той пак ме върна и ми взе сърпа, а ми даде въженца, та който ме види да каже това е жетвар и носи въженце за вързване на снопи. Стигнах до вадата на воденицата и гледам на другия бряг двама от другарите на Абедин Чауш. Те се миеха и ми казаха: „Мини гледай си работата.“ Тръгнах към наши[те] жетвари и с едно око гледам назад да не би да тръгнат след мене. Брат ми жънеше заедно с Петър Тошев. Той още от вадата ме познал, че съм аз и все в мене гледа. Махнах му с ръка. Той ми вика: „Гледам към тебе, за да видя що ще направят турците“.
Дайте и сберете повече хляб. От нашо село Гавалянци от всека къща да сберете по една подница, също така от с. Маловци, също така от Михалево и Чугунци. Ще сберете хлеба и сиренето и ще го стоварите на моста на Калинската река, а ние ще дойдем довечера и ще го получим. Петър Тошев ми даде един голям дискус и целия хляб що имаше. Тръгнах наляво от воденицата и излязох на шосето Гевгели—Солун. По шосето виждам Драгомирския Субаша натоварил на кон трева и се качил отгоре. Знаех, че трудно ще ме познае, но се наведох да си вързувам цървула. Той си замина към чифлика, а аз фанах към езерото.
Пристигнах при другарите привечер. Отделих от тех 40 души и ги пратих да получат храната. Като получихме храната хванах та разделих на всички по един дял по-равно. Кръстьо Асенов ми рече: „Аз ще замина тая вечер към с. Мурарци да вида да не е направено обиск и да дигна оръжието. Утре вечер ще си дойда.“ Той зема 10 души с него и замина същата вечер. На него му била целта да вземе при нас учителката Ана Малашевска, която беше подгонена от турците. Кръстьо я обичаше и искаше да се ожени за нея. Той вместо да се върне на по другата вечер дошел още същата вечер с Ана. Ние не
193
пратихме хора да ги чакат. Когато на другата вечер пратихме хора, те не бяха вече там. По-късно научихме, че са съединили с голямата група на Трайко Гьотов и на Гоце Нистров Павлев и тръгнали по селата за към Солунски окръг.
С дискуса, що ми дадоха, изпразнихме една лодка и всички се преместихме навътре в езерото на Гавалянската валта, където имаше големи колиби. Бехме събрани много души на едно място, а имахме храна за 2 дена. На третия ден от нас се отцепиха 23 души начело с Христо знаменосеца да отидат да вземат храна, но не се върнаха. От тая група паднаха убити Гоце Керевидчиев от с. Хърсово, Кукушко и Тоно Бояджиев от с. Долни Тодорак. Тая група по-късно се присъединила към Кръстьо Асенов.
На четвъртата вечер глада почна да ни мъчи и реших да излезем от езерото. Сутринта пращам Дино Калински да напълни чиста вода в стомните. По едно време вика: „Ела, бай Илия“, и се смее. „Вземи си и бинокъла“. Като отида, що да вида — на Червения брег срещу Драгомирци цялото езеро обсадено и полето палатка до палатка на турската войска. Из полето изкопани окопи и турнати засади. Започна стрелба на посоки по Гавалянската валта. Ние бехме останали на валтата 88 души. Ние също започнахме да стреляме по турците. Бихме се цели 5 дена и тогава решихме да отидем по-навътре в островчето към с. Спанчево. И там имаше валт (колиби). Там имаше направена и една голяма фурна. Стигнахме до фурната и намерихме един чувал сол, а брашно не можахме да намерим. Пак ни усетиха турците и пак започна стрелба от всякъде по нас. По едно време гледаме турците се опитват да влезат с лодка в островчето. Но ние ги отблъснахме. После научихме, че 12 000 души редовна армия е била обградила Гавалянския гьол.
Островчето беше неатакуваемо, защото всичко беше мочурище и шафари, а чиста вода имаше съвсем малко, за да могат да стигнат до нас. Тогава те почнаха да ни бият с артилерия — една батарея полски оръдия. Стовариха много тенекии газ и подпалиха тръстиките, за да ни накарат да се издушиме и да изгорим. Пръскаха газ и то с толумби (помпи) и огин горе в езерото цела седмица. Целия народ се беше уплашил. Огньовете осветяваха цело Солунско, Кукушко и Гевгелийско поле. А аз вече немаше какво да правя. Трябваше да се мре. Чеках три дена помощ от останалите три групи в Кукушко, които да ударат в гръб войската и ни освободят. И така, стана 15 дена от как бехме на Гавалянското езеро, щехме да се издушим от дима и храна немаше никаква. Само гризехме от тръстиката стволове, ядеме ги със сол и пиехме вода. Имаше едни кошери с пчели и изядохме питите заедно с восъка. Риби имаше, но не можехме да отидем до брега и да
194
хванем. Най-после, като видеха оти ке се мре от глад, сбрах сите момчета и им казах, че сме решили да излеземе. Строих делата чета и им викам:
— Мои млади другари. Аз съм решил да излезем и на сухо да мрем, а не да ни изтепат във водата. Ние сме дали клетва — „смърт или свобода“. Сега дойде времето да мрем за свободата на нашия роден край. Но насилствено никой не искам да дойде с мене. Който обича Македония и който пази клетвата да излезе напред. . .
Всички като един излезоха напред и викат: „Да тръгнем да мрем за наша родина“.
Дадох нареждане да приготвят двете лодки. Лодкари беха братя Такови от с. Драгомирци, Петко и брат му Мицо. Те бяха нелегални и се криеха в блатото. Викам им:
— Момчета, аз влизам напред с първата лодка. Не бойте се, скоро ще ядеме хляб.
Полека, полека лодките ни изкараха на брега у шафара (брега беше на около един километър навътре обрасъл с шафар). Слизаме и слушаме не далеко от нас шума на турския лагер. Всички се сбрахме на куп. Дадох нареждане на двамата братя лодкари да чакат тук, на това място с лодките до съмване, защото като направим сражение, който ранят да се върне на това место те да го откарат с лодките. Построих в кръг всички другари. Турците още не ни бяха усетили. Викам им:
— Момчета, като слушате тая турска врява, не бойте се от тях. Аз съм с вас и ще вървя напред. Ако всичко мине хубаво, след половин час хляб ще ядеме. Сега само ни остава още едно нещо да направиме — да си вземем прошка един от друг, защото може вече некои от нас да не се видим.
Почнах пръв аз и целунах всички наред. Тоя до мене тръгна по мене и той целуна всичките. Третия пак също. Така се изредихме всички. Вече се беше стъмнило. Ние бяхме изтощени от глад. Тръгнахме към турците и не можехме да гледаме от изтощение. Като наближихме до турците, другарите се окуражиха и се стегнаха да мрът като хора. Вървиме така и стигнахме до жп моста на линията от Кара Сул до гара Килиндир (Крундирци). Още бехме в шафаро. Гледаме да излезем преди да е изгрела месечината.
След един час отделих от другарите 4 души бомбаджии начело с мене. Дадох заповед — щом пукне турската засада ще викнем „Напред, на нож“ и ще ударим 4 бомби и на второ викане ще хвърлим още 4 бомби. Тръгнахме право ние четиримата срещу турската засада. Куршуми валяха около нас като дъжд от всички страни. Започнахме да тичаме срещу засадата и като стигнахме на около 15 крачки извиках: „Удрете бомбите!“ Фърлихме 4-те бомби и турците от засадата станаха на сол. Останалите турци се разбягаха. Почнах да търча
195
напред и останалата чета във верига търчи по мен. Аз бях като бесен. Не чувствувам нищо. Само гледам пред мене огина от турските пушки и викам на нож. Първата позиция на турците се пръсна. Турците съвсем се объркаха и почнаха един други да се стрелят. При това сражение турците дадоха над 100 души убити.
Като тичахме така, дойдохме до втората турска засада под моста. Отидох на 10 метра над тях. Те си снишиха главите в окопите и пушките им пукнаха към небето. Аз рипнах да прескоча линията ама се спънах и паднах върху камъните. Ножът ми удари в камъните и светна искри. Турците помислиха, че пак сме хвърлили бомба и почнаха да бягат кой на къде види. Аз почнах да стрелям по тях, а другарите ми минаха под сводестия мост и се измъкнаха нагоре към един скалист баир. Таман тръгнах и аз след четата, се закачих на една шипка. Носех една широка копринена риза. Напред назад не мога да се откача. Едвам се откачих и се затичах след другарите. Турците продължаваха да стрелят като бесни, но и те не знаеха къде да стрелят. Стигнах до другарите и питам Дино Калински: „Всички ли сте тука?“ — вика ми, че са всички. Ни един не е убит. Стрелбата продължаваше, въпреки, че ние се бехме измъкнали от засадата.
Поседнахме и казах на другарите да пазят тихо. Бяхме между скалите на една височина. Турците засвириха отбой и огино спре. След малко време гледаме 15 души конници турски офицери застанаха на около 500 метра под нас. Те сбраха всички турски войници и офицери и питат ги (а при нас всичко се слуша): „Що стана?“. Отговарят им: „Яви се една голяма чета от водата: ама като ги ударихме, върнаха се обратно в езерото.“ А началнико им вика:
— Ашколсун, бе момчета. [Х]убаво ги наредихте. Тия ще измрат от глад във водата“. Голям късмет имахме. Викам си ще ми фанете цървулите. Ако бяха рекли, че сме избегали от обръча на другата сутрин щяха да ни фанат. Викам на другарите: „Страшното мина. Не бойте се. Сега ке идем у село Баялци и ке апнем хляб“.
Тръгнахме. Месечината, нашата шпионка се дигна. Оставих другарите покрай село и влязох в него при братовчед ми Андон Грушов. Паролата ни беше да почукам на вратичката три пъти. По едно време гледам го мъкне се край дуваро.
— Кой си ти?
— Ела тука, аз съм братовчед ти Дильбер Илия.
— Ама излезнахте ли живи от езерото?
— Излезнахме.
Като разбра, че съм жив, много се зарадва.
— Е какво има към вас?
— Я го дядо Аргир [2] на Вардар.
196
Дядо Аргир бил до село Шльопинци покрай Вардар с 500 души. По това време ЦК като научил, че аз вода сражение в Арджанското езеро и съм обграден от турдите изпратили нареждане до Гевгелийската окръжна чета на Аргир Манасиев да сбере всички чети и планински групи и да ударат турската войска в гръб и аз да мога да се измъкна. Викам му:
Веднага пратете куриер да намери дядо Аргир и да му каже там да ме чака, до Вардар.
Пратих куриер и веднага дойде от дядо Аргир отговор да останем да денуваме до двата извора при село Шльопинци. Донесоха през това време хляб за всички хора. Хората ни можеха вече да ядат. Бяха отвикнали и коремите им се бяха залепили за гърба. Викам на Андон: „Тук имаше у Смолско една бачия. Стои ли и сега?“. Той ми отговори: „Там си беше ама сега къде ли е?...“ Тръгнахме към бачията където по-рано беше. Но вече гледаме я нема. Къде ли е. Казах на другарите и отсреща слушам с лай им отговориха кучетата. Викам: „Там е бачията“. Тръгнахме и видехме бачията. Гледам у мандрата свети една кандилница. Прилая куче, угасна кандилницата и гледаме един мандраджия побегна. И право при нас бяга. Хванахме го.
— Що бягаш, бре?
— Уплаших се да не е аскер.
— Връщай се назад.
Влязохме в мандрата. Викам му: „Направи качамак.“ Сбрахме се всички и [х]апнахме по едно парче качамак със сирене. Викам на мандраджията: „Ти ще ми намериш място за денуване и ще ми донесеш млеко вместо вода и хляб.“ Мястото да е хубаво, та ако ни открият да можем да се бием“.
— Тук има една местност — Мечкината дупка.
— Викам му: „Аз у дупка не влизам.“
— Ама не е такова мястото, какво мислиш.
— Е, щом е така, води ни.
Зехме с другарите сирене и две тенекии мляко. Води ни, води ни и ни откара до Вардара, баш срещу едни бараки на турски аскер.
— Къде ни водиш, бе?
— Почекайте, тук има едни скали.
Отведе ни, на мястото. Мястото беше една поляна. От там се спущаше пропаст към Вардар, който беше зад нас. Имаше парнар (гора) и големи едри скали. Разделихме се на групи, и се скрихме между скалите и заехме позиция. А над нас имаше един висок баир. Към пладне гледаме едно детенце иде от високото и ни, търси. Казах да извикат детето. Доведоха го.
— Какво ти казаха селяните?
— Казаха ми да ви кажа, че войската [е] излезнала от езерото и [е] дошла в нащо село на нифран (обиск, блокада).
197
Рекох на детето„Седи сега при нас.“
Дадох го на моя заместник Дино Калинов. Дадох заповед, ако случайно дойде войската никой да не гърми, а да чекат мойта пушка кога гръмне тогава всички да гърмат. Мина се половин час и поцърне баиро от турска войска. И идат към нас. Дойдеха на 20 крачки от нас. Те пукаха на посоки и искаха да ни открият. Търкаляха големи камъни които падаха във Вардар. Ние не мърдахме. По едно време слушам тръбата засвири сбор. Събра се войската на едно място и после тръгнаха и префърлиха баиро.
— Е, видехте ли — казвам им на другарите — като си мълчите как не стана сражение.
Мина се още един час и гледаме друго дете иде отгоре.
— Какво има, дете?
— Пратиха ме селяните да ви кажа, че войската [е] отишла на мандрата, изяли млякото, натепали мандраджията и се върнали пак към езерото. Казаха ми да ти кажа още, че дядо Аргир е пратил двама куриери да те прекарат още тая вечер през Вардар.
Вечерта излязохме с двете деца на една поляна и почнахме да чакаме да донесът храна от село Смолян. Дойдоха 10—15 души селяни заедно с двамата куриери на дядо Аргир и носят мляко, баници, сирене като на сватба. Прибрахме яденето и веднага се дигнахме. Стигнахме до р. Вардар на брод. Чекаме дядо Аргир да се обади, чекаме. Няма го. По едно време съм заспал. Бута ме моя помощник Дино Калински.
— Ставай, бай Илия. Съмна се. Аргир го няма!
Що да права. Тогава, [в]земах една клечка каф кибрит, (за палене на бомби, защото не се гаси) запалих я и махнах с огина три пъти. Гледам на отсрещния хълм ни отговарят пак с огин. Рекох:
— Айде, ето го дядо Аргир отсреща. Газете Вардаро!
Фанахме се по 5—6 души здраво за каишите, а патрондашите и пушките метнахме през шията. Като влязохме водата ни завлече надолу и излязохме на другия брег на 500 метра по-долу. Така на групи на групи минаха всички. Като излезнахме от водата не можехме да ходиме. На Гоцето Стоилов и на Дано Ночето им се надуха краката и не можеха да мръднат. Тръгнахме за баира отсреща и минаваме близо до турската войска. Слушаме отзад Дино Калински псува. Върнах се назад. — „Защо псуваш, бе?“
— Псувам тия двамата, защото не могат да ходят.
— Трай бе, не виждаш ли, че турската войска е близо и могат да ни усетят. Ти върви напред, а аз ще остана да карам тия двамата. Отидох зад двамата и турих ножа на пушката и им викам: „Одете или ке ви избия“. Другите отидоха напред, а аз от време на време ръгам с нож двамата да вървят. Пристигнахме
198
всички в едно дере над с. Муин в полите на Кожух. Аргир сме го били отминали. Оставих часови и всички полегнахме да спим. Беше ден. Бях преди това изпратил хора до , село Муин да кажат на селяните да ни донесат храна. Те докато сме спали донесли на часовите една мърша и два хляба и казали, че поляко видел четата и отишел да каже в Гевгели и веднага да бягаме в планината. Чудя се що да права. Хората вече не могат да ходят. Тогава пратих куриерите на дядо Аргир да го намерят. След половин час се връща единия куриер и ми вика засмян: „Я го дядо Аргир, на 1 километър под нас“. Селяните ни били излъгали, за да не ни носят храна.
— „Що ти каза дядо Аргир!“
— Ке му кажеш на Дильбер Илия да си остави един часови и да не мърда от мястото и да почиват. Ако дойде турска войска, аз ке я посрещна. Той да си почива и хич да не се тревожи.
Дядо Аргир, разбрал, че селяните са ни излъгали и дал нареждане в селото да донесат храна. Ние си легнахме спокойни и сме заспали. След обед часовия ме бута.
— Стани бай Ильо, по дерето нещо се говори, требе да е турски аскер.
Дигнах веднага четата и залегнахме във верига. По едно време видехме, че това са от селото селяни, жени, моми и деца носат хляб, сирене, баници. Дойдоха и ни целуват. Турнахме софрата на поляната хапнахме и направихме моабет с хората.
Още привечер иде дядо Аргир с четата си — сган 400—500 души. Като се видехме — едно целуване, едно прегръщане. Разговорихме се за всичко. Дядо Аргир даде нареждане на селяните да донесат и вечеря. А после прати двама куриери в селото да доведат двамата души мъж и жена що ни донесоха само два хляба и излъгаха часовия. Докараха ги при нас под стража. Дядо Аргир лично започна да ги разпитва:
— Защо така направихте, бе? Тия хора 20 дена хляб не са яли. Едвам са останали живи. А вие идвате при тях и не им давате храна, а им казвате пак да бягат.
Те викат: „Видяхме поляко и решихме да кажем“.
Дядо Аргир прати да извикат поляко. Беше един турчин.
— Кажи бе, ефенди, ти отиде ли в Гевгели да кажеш?
— Сакън ефенди, аз и да ги вида нема да кажа, ама не съм ги видел.
Аргир рече на неговите четници Пандо и Леонид от Мачуково: „Удрете“!
Почнаха да ги бият и двамата. Додека кръв не почна да тече не ги пуснаха. Отнесоха ги в селото на лесе (тарга). Аргир им вика: „Друг път, пак така правете“.
Същата вечер всички се дигнахме в Кожух и отидохме в
199
Искибеговата бачия. Седнахме там на почивка 7 дена. Дойдоха от Гевгелийското ръководно градско тело от любопитство да видят Дильбер Илия как се е отървал от езерото. Разправих им всичко, а те ми разправят какво говорили турците за мене.
Те викали: „Ашколсун. Каков силен войвода. Като хала ке ни согазеше со тия топове.“ Они мислели, че бомбите са топове. Останахме 7 дена и хубаво си [х]апнахме и пийнахме. Искин бег мандраджията беше казал: „Яловата стока и млекото на дядо Аргир.“
На седмия ден от нас се отделиха със своите хора Григор Тотето от Седово, Ичко Гюпчев и Иванчо Карасувалията. А аз и дядо Аргир с наши[те] хора се дигнахме из Кожух по селата Ума, Ошански манастир, Сирмени, Кованец и др. Стояхме там 10 дена и чакахме да се срещнем с Кръстьо Асенов, който идеше от към Паяк планина. Мина се 10 дена и пристигна един влах — куриер и ни каза, че Кръстьо Асенов е убит. Даде ни писмо от Трайко Гьотев, Гоце Павле и Апостол — воевода. У писмото пишеше да се приберем в Уменското градище, защото е убит Кръстьо Асенов. Дильбер Илия, неговия пръв другар да дойде при нас и да решим що да правим по това убийство. Дядо Аргир чете писмото и не искаше да каже как е станало убийството, защото като чуха другарите всички се разплакаха. Дядо Аргир ме повика настрана и ми каза: „Твоя другар Кръстьо Асенов са го убили негови другари, в с. Корношори в Паяк планина. Ти трябва да дадеш присъдата като идеш у Уменското градище...“
Дигнахме се с Аргир и на другия ден пристигнахме у Уменското градище. Намерихме там и трите групи. Беше вечер. Веднага отидох при едни Кръстьови другари и ги питам: „Що е станало?“ Те ми викат: „Ние не знаеме, иди питай Мито Данов и Кирил Панарев, те двамата са били пратени да повикат Кръстьо Асенов и те знаят.“ Тръгнах да ги търся по огньовете и ги намерих. Гледам Киро закачил малихерата на Кръстьо Асенов на рамо. Отидох грабнах му пушката от рамото и му викам: „Кой ти даде тая пушка. Имаш ли сурат да носиш такава пушка!“ Викам: „Вържете го!“. Вързаха го. Питам: „Мицо Данов къде е?“ Викат ми: „Ето го, у отсрещния огин“. Отидох при него и дадох заповед: „Вържете го.“ Оборихме се, защото той искаше да искара пистолет. Вързахме ги двамата един до друг. Събрахме всички другари на Кръстьо Асенов и почнахме да ги питаме един по един как е станало убийството. . . Те ни казаха, че пратили двамата да повикат Кръстьо да дойде на Уменското градище. Добре ама Гоно Беганин с 20 души е бил поставен за часови на Уменското градище. Той спрял тия двамата като минали покрай него и ги попитал къде отиват. Викат му: „Отиваме да доведем Кръстьо Асенов у Уменското градище, да се реши неговия въпрос с Ана Малашевска.“
200
А Мито Данов бил на Гоно Бегинин братовчед. Гоно го извикал на страни и му казал: „Като идете там и Кръстьо си легне, утепайте него и Ана.“ Киро не знаел това. Като вървели по пътя Мито му казал, че имало заповед да убият Кръстьо и Ана. Киро рекъл: „Сакън, не можем на воеводата да посегнеме. Има си ЦК и той ще реши тоя въпрос. Пристигнали късно вечерта у Корнишори, намерили Кръстьо Асенов и му дали писмото. Той го прочел и казал: „Момчета, вече е късно сега, да повечераме и да си легнеме, като се съмне полека, полека ще отидем там.“ Вечеряли и легнали. Наредили през нощта кой да е часови. Дошло ред на Мито Данов. Тогава той опрел пушката до гърдите на Кръстьо, който спал и стрелял. Кръстьо само извикал: „Убиха ме!“ и умрел. Мито дигнал пушката да убие Ана, ама нещо не могъл да изтегли затвора на пушката. Тогава Киро рипнал, и му фанал ръката и му казал: „Ти уби Кръстьо“, а тоя вика: „Не съм го аз убил, а от страни го убиха“. Настанали всички и се разбрало, че Мито го е убил. Другарите на Кръстьо били 3—4 души и не могли да го върнат. Докато разпитвахме Мито приближи се Гоно. През цялото време Мито не каза, че Гоно му е наредил да убият Кръстьо. Вика Мито на Гоно: „Сега, че ме осъдат на смърт и искам ти да ме убиеш!“. А Гоно му вика: „Ами, за един даскал, че те убият“.
Дойде ред да издадем присъда. Запитахме всички другари по отделно (беха 200—300 души) каква да е присъдата. Всички по отделно казаха „смърт“. Киро осъдихме 5 дена да ходи без оръжие, защото не казал на Кръстьо, че Мито е говорил с Гоно. Турнахме го у кръг и всички запалихме лоени свещи, докато се четеше присъдата. Мито до края не каза, че Гоно му е казал да убие Кръстьо. На сутринта тичат при нас и ми викат, че Гоно е избегал с 20 души из планината. Ана остана при нас. Разпитвахме Мито още 2 дена дали някой не му е казал да убият Кръстьо, ама той не казва. На втория ден отделихме 4 души момчета да го отведат на гроба на Кръстьо и там да го убият. Казахме им там пак да го ръгат с ножове, та да каже. Там те го мушкали, но той пак не издал Гоно и там го разстреляли над гроба.
Мина се един месец и ние с двете чети — аз и дядо Аргир — все ходиме заедно. Дойде време да бягаме в България. Навсякъде въстанието беше потушено. Илинденското въстание трая около 3 месеца. Дядо Аргир рече: „Аз ще сбера всички групи и ще ги вода на България.“ Аз реших да остана с 6 души мои другари. Дядо Аргир ми рече: „Аз ще ти дам още 4—5 души от моите хора и вие ще останете като Гевгелийска полска чета със задача да обикаляте 4 района: Гевгелийско, Валандовско, Дойранско и една част от Кукушко.“ Изпратих дядо Аргир до Струмишкото поле. Той водеше със себе си 200 души.
201
От тия хора почти всички се върнаха след 20 дена от България, защото турското правителство помилва всички, които са избегали гю време на въстанието. А мене и 6-те мои стари другари помилването не ни фащаше, защото бяхме стари революционери и четници повече от 10 години.
Гоно е искал да убие Кръстьо, та той да стане войвода.
* * *
Тръгнахме от Струмишко за Гевгелийско и вечерта отседнахме в село Попчево, Струмишко. Седяхме там 2 дни. Вечерта преди да тръгнем дойде Андон Кьосето с двама другари. Те бегали за България, ама като разбрали у кое село съм, дошел да ме види. Похапнахме заедно поразговорихме се и той фана за България, а аз фанах за Гевгелийско село Костурно. Почна дъжд синджир върху нас. Требваше да минем през село Брайковци. Беше неделя, раното на съмване и минахме покрай къщата на субашията. Изгасна светлината в къщата му. Другарите ми викат: „Усети ни субашията“. Аз викам: „Нищо“ и тръгнахме за с. Балинци. Влизаме в селото. Разположихме се у селото и повикахме селското ръководно тело.
ЦПА, ф. 226, оп. 1, а. е. 124. Оригинал. Машинопис.
Б. м. Б. д.
БЕЛЕЖКИ
1. Банк Отоман е взривена от групата на „гемиджиите“, която извършва Солунските атентати от 15 до 18 април 1903 г., като се надява с това да привлече вниманието на западните капиталистически държави върху положението в Македония и Одринско. Турското правителство използува атентатите като повод да обезглави местните комитети и да парализира дейността им.
2. Става въпрос за Аргир Манасиев, роден в с. Сехово, Гевгелийско, починал през 1932 г. в Горна Джумая (Благоевград). Бил е учител, член на районното ръководително тяло в Кавадарци, гевгелийски войвода и околийски ръководител, участвува в Македоно-Одринското опълчение в Междусъюзническата война и в Първата световна война.
202
7. МАНОЛ ФИЛЕВ КОЧОВ И НАУМ ЯНЕВ МАСАЛИНКОВ
Манол Кочев е роден през 1883 г. в с. Кономлади, Костурско. До 1903 г. работи в гр. Смирна. По разпореждане на ВМОРО се завръща в родния си край и взема участие в Илинденското въстание в четата на Митре Влаха. След въстанието живее в Асеновград.
Наум Масалинков е роден през 1875 г. в с. Смърдеш, Костурско. Член е на ВМОРО. До 1901 г. работи е гр. Вале Мадем, Мала Азия. В 1901 г. се завръща в Костурско и активно участвува в революционното движение. Взема участие във въстанието в четата на Стерьо Стерьовски. След въстанието се преселва в България, живее в Асеновград. По професия е строителен работник.
ОБЩИ БЕЛЕЖКИ ЗА ПОДГОТОВКАТА НА ВЪСТАНИЕТО
Костурската околия в голямата си част като планинска, не можеше да изхранва гъстото си население. Долината на р. Бистрица (Полето) и малкото поленце около южната и източната част на Костурското езеро едва можеха да задоволяват местното население в Нестрамкол (Полето) и Равно Пополе. А грамадната Кореща (северозападна част на околията) и планинестото Пополе (източната и югоизточната ѝ част) се изхранваха главно от житниците на Леринско и Кайлярско. Ето защо, населението в цялата Костурска околия най-късно до Димитровден трябваше да приготви храни за зимовище за до пролетта, защото като паднеше сняг невъзможно беше минаването на Бигла планина за към Лерин и Дауло за към Леринско и Кайлярско. Препитанието си населението изкарваше главно отвън, като гурбетчии по цялата обширна Отоманска империя (най-вече в Цариград и Анадола), в България, Гърция, Румъния и други страни. Да се дигне пък наближаващото се с бързи стъпки многоочаквано въстание трябваше предварително да се изпратят от страна на Комитета агенти навсякъде в
203
балканските държави, в Турция и другаде, за да приберат гурбетчиите. Това се извърши твърде лесно и благополучно. Винаги почти празните български села от мъжко население взеха след това друг лик. С пълна положителност можем да кажем, че 1902 г. бе първата година на петвековното ни иго, когато всички се събрахме по домовете си, можехме да се видим и опознаем. Но, когато костурските гурбетчии се връщаха от гурбета си, не можеха да стоят по домовете си повече от шест месеца или година. Ето защо като мина почти цяла година от завръщането, а въстанието се бавеше, почна брожение, толкова повече, че и аферите по освободителното дело зачестиха. [1] И това брожение отдолу, което целеше, да се справим час по-скоро с тирана, ускори деня на вечната разплата — Илинден, Илинденската епопея. Така през 1901 г. и особено през 1902 г., най-трескаво почна да се работи за снабдяването ни с бойни припаси. Отделните групички самоотвержени борци заминаваха по канала за Гърция да купуват оръжие. Арестите в гръцките затвори никого не смущаваха — делото напредваше. Паметна е трагичната кончина на удавените ни мъченици в р. Саламврия [2] (Тесалия), поради тази свещена цел. Пушката „Гра“ в Гърция поскъпна до 60 драхми, когато цената и бе 15—18 драхми. Купуваха се пушки, патрони, барут и от местното турско население. В страната пушките „Гра“ или „Мартини“ стигнаха до 4 лири турски. Турското правителство се стресна. Ходжите подканяха в джамиите турското население да не продават оръжието си на гяурите, но парата надви и прословутия турски религиозен фанатизъм. Турското население в околията не беше по-добре поставено икономически от християнското, даже то беше в много отношения по-долу от него. Плодородните и богати места в южната част на околията бяха в грамадната си част в ръцете на бейовете. Наистина, достатъчна беше земята за изхранване на голяма част от турското население, но то бедствуваше от постоянните войни на Турция и от вечно размирните. . . [*] Турското население живееше главно от грабеж, но революционната организация, след премахването на беговете тури край и на дерибействата. По този тактичен път Организацията сломи гордия, непобедимия, фантазирания азиатец, за да продава ценното си оръжие на „неверните“. А Гръцко-турската война през 1896—97 [3] год. най-много спомогна в това отношение: тя напълно удовлетвори плячкаджиите турци с пушки „Гра“, които впоследствие попаднаха в ръцете на въстаниците. Приготвиха се същевременно и бомби. За целта имаше специалисти-техници в Смърдеш, в Кореша [4], които работеха безспирно. Приготвяха се и патрондаши. Купуваше се барут и патрони. Събираха се гилзите, пълнеха се. Участие
*. Неразчетена дума.
204
вземаха жените и децата. Земята бе добре разработена и засята. Берекетът през 1903 г. бе отличен, берекет, какъвто Костурско не помнеше. А това много окуражи населението, то повярва, че и бог помага на делото. Заповядано бе от началството всеки да приготви повече брашно, да се снабди с повече сол, захар, ориз и пр. необходимости. Мелниците по селата трескаво заработиха. Приготвиха се удобни скривалища за храните — за опасни моменти. Всички предчувствуваха, че желаният ден наближава. Турската власт не спеше. И тя взе сериозни мерки. По-начесто поставиха гарнизони в селата Кореща и Пополе. Най-сетне на 9 май 1903 г., в навечерието на въстанието, със султанско ираде бе унищожено голямото и цветущо корещанско с. Смърдеш, родното място на Васил Чекаларов, от редовната турска войска, пехота и артилерия. Унищожени бяха тази година със султански ирадета по едно село във всеки вилает в Македония (в Битолския, Скопския и Солунския), за да се сплаши населението и [да] не се дигне въстание. Но въпреки нечувания терор и „Атиловата“ касапница в с. Смърдеш, наречено „първи костурски Батак“ след унищожението му, подир два месеца навред в страната се развя при най-голям ентусиазъм знамето на свободата, тържествено забиха всъде камбаните за изгрева на свободата. Сринатите до основи 300 къщи в с. Смърдеш от артилерията, задигането на покъщнината и добитъка му от аскера и башибозука, опожаряването му след това от пехотата, клането на 140 души, мъже, жени и деца и отвличането във вътрешността на Албания на повече от 20 девойки — всичко това не бе в сила да разколебае духа на роба, да пречупи съвестта му — да не изпълни свещените завети на деди и прадеди, предавани от поколение на поколение, както, и още повече, не се разколеба тоя дух и след Илинден, при най-тежката борба на костурските соколи срещу турско-гръцкия негласен съюз — срещу аскера, турските и гръцки банди, даже и след вероломното клане на хишниците-гърци в най-голямото костурско българско село Загоричене, втория Костурски Батак (ден Благовещение 1905 г.) [5]
НАВЕЧЕРИЕТО НА ВЪСТАНИЕТО
Около десетина дни преди провъзгласяването на въстанието, към началото на м. юлий ст. ст. 1903 г., всичките районни чети от Костурската околия (само от частите Кореща и Пополие, а не и от Нестрамкол и Костенарията) се събрахме в с. Апоскеп. Там бяха Лазар Поптрайков, Васил Чекаларов, Пандо Кляшев, Митре Влаха, Иван Попов, Никола Трифонов, Атанас Кър ш ако в и прочее. Потеглихме към югозапад — към долината на река Бистрица. Денувахме в Маняцкия орман, между
205
Бистрица и притока ѝ р. Беласица, на запад и недалеч от гр. Костур. Следната нощ минахме полето, сиреч пресякохме напреко Нестрамкол и спряхме в Костенарийското село Жужелци. При пътуването ни от ормана (гората) за Жужелци заловихме и убихме 7 души помаци от нестрамколското с. Забърдени. В с. Жужелци в местността Самата Костена стояхме два дни. Тук се срещнахме с районните чети на Нестрамкол и Костенарията — с войводите Кольо Добролицки и Стерьо Ташков. Денем убихме пъдаря — турчин на с. Лудово, заради големите му злодейства над местното българско население. След това продължихме пътя към с. Осничени и към крайъгълния югозападен български пункт в околията ни, именно стратегическата Одре планина. Там ни поддържаха с храна власите-овчари от Грамоския край. В Одре убихме турчина Шемето, пъдар в с. Скъмско, за тиранията и грабителствата му по ония места. Отбихме се един ден в с. Лувраде и след това се отправихме към изток, към южните части на Пополе. При изгрев слънце бяхме до чифлика Кърпени, при моста на Езерната река, която се втича в [р.] Бистрица. Място равно, открито, опасно. Ускорихме хода в дясно и се озовахме на канаристата Горенска планина, където останахме до мръкване. През нощта потеглихме към. с. Мокрени. С войводата в тоя район Никола Андреев (Алай бей) не се срещнахме, защото по това време той беше към Врабченското езеро. Истината обаче е другаде. Войводата Н. Андреев отбягна срещата, защото той трябваше да отговаря пред началството за някои свои дела. И добре стана така, защото впоследствие той бе опростен, помилван заради големите му способности и пламенният му патриотизъм. Върнахме се след това обратно назад към гръцкото с. Логиница, където престояхме около 4 часа. Поради оплакванията на местното население заклахме там, бирника Таксин, а покрай него и двете му заптиета. Минахме после Чуриловския манастир, откъдето се отправихме към Корещата и спрехме в Дреновския осой взехме храна и спряхме в местността Черешата над манастира „Св. Врач“ между селата Загоричени и Черешница. След това при с. Дреновени. Тук един ден преди Илинден, пристигнаха книжата за въстанието.
Тази обиколка из цялата околия от страна на ръководителите и войводите с четите, всички на брой около 100—120 души, ние, четниците, тълкувахме като голяма ревизия на началството в околията, за очистване на някой турски дерибеи, като да се намираме пред необикновени, пред важни събития.
206
РАЗПРЕДЕЛЯНЕ ВОЙВОДИТЕ ПО РАЙОНИ. ПОЛАГАНЕ КЛЕТВА
Веднага в Дреновския осой се извърши разпределението на войводите по районите в цялата околия. Митре Влаха остана временно в с. Дреновени — като старши войвода. Христо Цанков зае селата Дреновени, Черновица и Поздвиза; Васил Котев селата Турье, Статица и Кономлади; Стерьо Стерьовски (подвойвода) — Смърдешкия район: Смърдеш, Брезница, Въмбел, Върбник; Атанас Кършаков зае Косинецкия район: селата Косинец, Лобаница и Кърчища, вместо убития наскоро в боя при Локвата в село Дъмбени войвода Дичо Антонов, Ставро Калабуров — Дъмбенския район; Никола Трифонов — Бабчорския район (Горно Пополе); войводите Манол Розов, Ив. Попов, Н. Андреев (Алай бей) и Мишо Николов в Пополе; Кольо Добролицки в Нестрамкол (Полето) и Стефо Ташков в Костенарията.
След станалото резпределение на районите войводите Атанас Кършаков и Стерьо Стеровски, заедно с четите си и селските войводи от Корещата, а именно: Лаки Г. Пранджов (Смърдеш), Яне Панов (Брезница), Ангелия и Мурджо (Върбел), Васил (Върбник), Иван Анастасов (Лобаница), Дельо Миновски с поп Отце (Косинец), Ставро Калабуров (Дъмбели), както и въстаниците от този район, всички отидохме със знамената в местността Тиза над с. Смърдеш, където пред цялото духовенство стана тържественото даване на клетва. След това пак всички се отправихме към с. Дъмбени, за да пленим тамошния турски гарнизон, който обаче беше подушил движението и своевременно избягал в града. После, денем от село Дъмбени заминахме в с. Габреш, където хванахме турците жетвари на Кязим бей и Дервиш бей и след разпит ги освободихме. След туй потеглихме за единственото в Корещата помашко село Жервени, където почна вече нападението.
СРАЖЕНИЕ В С. ЖЕРВЕНИ. ОПОЖАРЯВАНЕТО МУ
Жервени — малка котловина, дефиле с направление изток-запад в центъра на Корещата. Обрасла долина с гъста растителност, дъбови гори. Четата нападна от вси страни селото. Помаците откриха огън. За 2—3 часа селото бе опожарено, въоръженото му население избито. Поради голямата уплаха от движението на четите още при първия ден на въстанието жените и децата бяха напуснали селото и се криеха в селските гори, част пък беше се прибрала в града. Това нападение се извърши от селските чети на селата: Дъмбени, Косинец, Смърдеш, Въмбел и Върбник под командата на Стерьо Стерьовски и Ставро Калабуров.
207
ПЛАН ЗА НАПАДЕНИЕ НА ГР. КОСТУР
В Дреновския осой при обявяване на въстанието взе се решение, щото през нощта срещу понеделник 20 юлий, ст. ст. да се нападне градът, да се вмъкнат в града около 50 души, стари изпитани четници от разни села. Бойните припаси — бомби, револвери, патрони и прочее — изкусно да се поставят в самарите на добитъците. Понеделникът като пазарен ден и като пръв официален ден на въстанието бе най-подходящият за нахлуване в добре укрепения гр. Костур. В тоя ден идваха да се откупват селата от спахилъка — всички кметове (коджабашии) трябваше да присъствуват в хюкюмата [*]. Следователно всеки четник от село щеше да има при себе си и кмет, който бе задължен да купи в града тенекии газ за своя четник за опожаряването на града. Четниците трябваше да влезнат в града поединично заедно с пазаренци в самия Илинден за да действуват в определените им части. Всеки четник знаеше само своя дълг — какво да прави лично той. По-нататък нищо не знаеше. Когато ще влезне в града, тогава ще му стане достояние общия план на нападението. Понеже по сухо се влиза в града само от едно място и то твърде тясно и понеже всеки пътник, мъж или жена, биваше старателно претърсван при влизането, трябваше да се внимава за укриване на плана. Това, се отнасяше за 50-те четници-терористи, за вътрешните смутители, които бяха длъжни да бомбардират и опожарят града. А отвън, откъм северните стръмнини и страхотно надвиснали скалисти височини срещу града между селата Апоскеп и Жупаница, посреднощ срещу понеделника трябваше щурмово да връхлетят четите към града, за да подмамят турската войска вън от града, вън от полуострова, в който момент вътрешните бунтовници заедно с всички пазаренци да разтърсят града и го унищожат. Обаче тоя хубав проект, макар и много опасен, не можа да се осъществи, поради късното съобщение по селата, главно по нямане на необходимото време. Можаха да влезнат в града само терористите Манол Филев Кочов от с. Кономлади и Иван Москов от с. Дъмбени. На първия бе определено да действува в участъка — пазаря до джамията, а на втория — участъка при гръцката митрополия. За понеделника, след като се получи второ нареждане от началството влезлите двама терористи в града излезнаха заедно с пазаренци и се върнаха в частите си.
*. Управление, сграда, в която се помещават представителите на властта.
208
ВЪСТАНИЕТО — ФАКТ ЗА ТУРЦИТЕ
Още призори в понеделника има голямо раздвижване между турските войски в града и гарнизоните по селата. През; нощта навсякъде бяха скъсани телеграфните жици, съобщенията прекъснати. Тая нощ бе най-светлата, по-светла и от най-хубавия слънчев ден за петвековния костурски роб. От р. Бистрица на юг до пл. Бигла на север, от Корбец пл[анина] на запад до Бич на изток — цялата Кореща и цялото Пополе, цялата област между Биглица, Костур и Лерин бе в ръцете на въстаниците. Ето защо много ужасени бяха турците, които тоя момент всячески се стремяха да извършат тактично отстъплението си — да не попаднат в плен пръснатите гарнизони из главните села и стратегическите места в околията.
ПЪРВА СХВАТКА С ТУРЦИТЕ. СРАЖЕНИЕ ПРИ С. ПОЗДИВИЩА
Към обед, в понеделник, на 21 юлий ст. ст. всичките чети от Корещата и Пополе под ръководството на Лазар Поптрайков, Васил Чекаларов, Пандо Кляшев, Иван Попов, Митре Влаха и прочее заедно със селските чети от тези места потеглихме за с. Вишени, за да пленим тамошния турски гарнизон. На пътя между селата Шестеево и Вишени срещнахме случайно турски транспорти с храни. Почна се престрелка с отделението турски войници и връщащите се пазаренци-помаци, жервенци. Убити бяха около 10 души войници и повече от 30 души помаци. Понеже мястото бе голо и каменисто, турците изненадани от въстаниците, бяха изложени на голяма опасност и по този начин не можаха да окажат никаква сериозна съпротива. Целта, обаче на четата не можа да се реализира, защото Вишенският турски гарнизон още през нощта беше се изтеглил от въстаническата област.
След това ние, въстаниците се отдръпнахме навътре в Корещата, към ливадите на с. Поздивища. Там при с. Поздивища се откри сражение между нас и турската войска. В това сражение взеха живо участие в полза на турците помаците от съседното село Жервени. Войската бе пръсната и унищожена, а след това бе нападнато и опожарено с. Жервени, оръжието бе прибрано и избити бяха до един всичките метежници-помаци, както споменахме по-рано. Възможно е срещнатата турска войска при с. Поздивища да е била натоварена от страна на властта да охранява временно едничкото мохамеданско (помашко) село Жервени в цялата Кореща (в цялата област между градовете Костур и Лерин), докле се оттегли изцяло населението му. Това се случи на 22 юлий ст. ст., вторник,
209
а в предния ден бе схватката с транспорта и с 30-те помаци жервенци.
За забелязване е, че до въстанието помаците от с. Жервени кротуваха, бяха лоялни към съседните села — към братята си по кръв, подчинени бяха на комитетските наредби, види се от страх, но участието им в първите дни на въстанието явно на страната на тираните — едноверците им турци, реши напълно заслужено трагичния им край.
НАПАДЕНИЕ НА БИГЛИЦА, КАПЕЩИЦА ОТ ВЪСТАНИЦИТЕ. ОПОЖАРЕНИ БЪЛГАРСКИ СЕЛА
След разбиването на турския аскер при с. Поздивища и опожаряването на с. Жервени, с други думи след очистването на Корещата от турски крак, ние, въстаниците, около 600—700 души се отправихме към западната част на Корещата, към селата Капещица и Биглица, към граничното албанско население.
Две думи за Биглица. Биглица минаваше за градец и бе седалище на мюдюрин и с гарнизон. Западната Кореща повече там ходеше на пазар, отколкото в далечния Костур. Търговията в Биглица бе почти в български ръце, имаше около 40 дюкяна български. След хуриета разрешено ни бе там да открием III-то класно училище с пансион (както имахме в гр. Костур), архиерейско наместничество, да построим черква, обаче Балканската война всичко осуети. Биглица бе важен административен и стратегически пункт със значението на околийски център в областта Девол, между прохода Звезда и Костурската околия.
Ето защо четите имаха него за прицелна точка след Костур, даже повече него, за да могат да се обезпечат в началото на въстанието от най-голямата, от албанската опасност. Въстаниците заеха Плешовец планина. Вляво от тях, от нас, беше Капещица, а отдясно Биглища. Позициите бяха твърде изгодни за нас. Отдоле на по-малките височини над двете села бяха турците и арнаутите, около 700—800 души, а с башибозука — двойно и тройно повече. Целият Девол беше се събрал да се брани от гяурите. Борба жестока, борба неравна. Шепа въстаници трябваше да отстояват в борбата с цяла една империя отоманска и с една дива Албания. При това странно бе, че тая шепа нападаше, тя бе в настъпление. Сражението трая от обяд до вечерта 4—5 часа. Албанците бяха своевременно изтеглили семействата си от Капещица и Биглица. Дадоха се само две жертви от наша страна Никола Сотиров Шамандуров от с. Смърдеш и едно момче от с. Турье,
210
а от войската и башибозука — неизвестно. Най-сетне влязохме в Капещица, прибрахме само добитъка — волове, овце и се оттеглихме към Смърдеш в местността Бели-Кланци, без да опожарим селото. Така Биглища не успяхме да превземем, но пък албанците се стреснаха, взеха от това добър урок, видяха силата на довчерашните си роби, които цели векове безмилостно са тероризирали под покровителството на турските власти. Няколко дни след сражението при Биглица-Капещица турските войски опожариха българските села Въмбел и Върбник, съседни на албанците.
БОЯТ ПРИ ЛОКВАТА. ОПОЖАРЕНИ БЪЛГАРСКИ СЕЛА
В местността Бели-Кланци (Смърдешката планина) почивахме само един ден. В тоя ден, месец август, семействата (жените и децата) от селата Косинец, Лобаница и Дъмбени идваха към с. Смърдеш, бягайки от турския аскер. Под ръководството на вожда Васил Чекаларов, войводите с четите си бързо заеха височината Локвата (Дъмбенската планина), Тиза и Мали Вогли. Всичко голо, каменисто. Отзад към запад, на височината Шества остана едно отделение да наблюдава да не иде аскер откъм Биглища; а друго остана на Карауло, за да наглежда от към с. Брезница — откъм север и изток. Семействата пък, които бягаха от въпросните села се прибраха в местността Площене надолу към Червени греди, слезнаха доле и се упътиха към Въмбелската планина в местностите Рушалица и Злидо, където и останаха. От заетите позиции, ние въстаниците почнахме сражение с настъпващия по дирите на семействата турски аскер. Боят трая цял ден — от сутринта до вечерта. Прогонихме аскера до с. Сливени и зад Бистрица. Ние не дадохме никакви жертви, от турците — неизвестно. Пленихме буризанина (сигналиста), който бе ранен в крака. Той бе анадолец. И при най-големите измъчвания при разпита той остана твърд — нищо не откри за състоянието и движението на турските войски.
След тази битка турските войски опожариха предните корешански села (близосъседни до местосражението) откъм р. Бистрица и Биглишко (Албания), а именно: Дъмбени. Косинец, Лобаница. Ние се отдръпнахме към с. Кономлади, във вътрешността на Корещата, на сборния пункт Рутишчето, между селата Кономлади и Жервени — добър стратегически пункт,
211
ГОЛЯМО СРАЖЕНИЕ ПРИ КУЛАТА НА БИГЛА ПЛАНИНА. ПРЕДАТЕЛСТВОТО НА КОТЕ ВОЙВОДА
В местността Рутишчето престояхме един ден. После се отправихме към Бигла планина, между селата Песодер и Желево. По съветите на войводата Коте, ние, въстаниците трябваше да се срещнем с него в това място, за да нападнем заедно гр. Лерин. Ръководителите приеха предложението на Коте, макар и да не се доверяваха яко на неговите думи и да то считаха за съмнителна личност.
Но нека кажем няколко думи за Коте, за да ни стане по-ясен вървежът на по-нататъшните събития. Той бе от с. Руля и войвода в Женевския район на селата на тъй наречената Рулска река (началото на р. Бистрица): Желево, Руля, Търново, Оличима, Бесвина — северозападната част на Костурската околия, съседна на Долна Преспа. В началото на революционната епоха в Костурско, Коте взе живо участие при избиването на най-злите турски кеседжии-спахии, доста беше се издигнал пред очите на населението. Обаче по-късно, когато се организира добре околията почнаха постоянните търкания, между него от една страна и останалите корешански войводи, от друга, особено между него и вожда Васил Чекаларов. Последният никога не даваше доверие на Коте и беше за неговото премахване. Много бяха причините за това, но главният организатор — Лазар Поптрайков — беше за помирението, не слушаше съветите на далновидния и прозорливия Чекаларов, за което впоследствие даде главата си, както ще се види по-нататък. Коте бе винаги опозиционер, противна страна, уж върховист понякога. Дори във времето на въстанието той стоя настрани от борбата, държа неопределено поведение, бе загадъчен.
Котевата примамка стана очевидна: ние не срещнахме Коте при Кулата на Бигла планина, където според както бе уговорено, трябваше той да ни чака. Напротив, той беше избягал към селата Брезница и Бесвина, в горичката Нежово. Ние пристигнахме среднощ на Бигла, като сутринта В. Чекаларов изпрати едно отделение от 15 души под командата на Търпо от с. Поздивища, бивш Котев четник,за да търси Котевата чета. Обаче турските войски, които бяха хванали предварително позиции в същото място през нощта — откриха залпов огън срещу отделението. Сражението се откри при Кулата на Бигла планина, на 1/2 час разстояние от влашкото село Песодер за към гр. Лерин. Боят бе ожесточен от сутринта чак до вечерта. Турската войска бе многобройна, действуваше и с горска артилерия. Ние бяхме въоръжени повеч с пушки „Гра“ и „Мартини“, по-малко с манлихерови и маузерови
212
пушки. Търпо, командирът на отделението, бе убит заедно с 6 души въстаници, а войводата Митре Влаха ранен. От войската убити около 20 войници. Тоя бой щеше да бъде съдбоносен за нас, ако местността не бе гориста. Сега вече водителят Васил Чекаларов още повече се издигна пред въстаналото население и не само като отличен стратег, но и като дълбок психолог, същински пророк. Мръкна се. Турската войска се върна назад към Лерин, като опожари голямото българско село Арменско (до гр. Лерин) и извърши същинско клане над ' беззащитното население. Удаде се нам възможност във време на боя да бомбардираме Кулата, но това не направихме за избягване излишни жертви.
ПРЕВЗЕМАНЕ НА МЮДЮРЛЪЦИТЕ КЛИСУРА И НЕВЕСКА
След това генерално сражение водителят В. Чекаларов извърши цяла маневра. Захвърли въстаниците от северозападния край на околията към югоизточния —от Бигла планина на Бич, на пл. Върбица над историческото ни село Загоричане. Тук се срещнахме с пополеколските войводи Манол Розов и Мишо Николов от с. Бобица и Никола Андреев (Алай бей) от с. Мокрени. Една седмица стояхме на Върбица, но аскер не ни нападна. След това потеглихме за гр. Клисура — седалище на мюдюрина в Пополе кол. Градът е на седловината, която свързва Върбица с Мурик планина и близо до прохода Дауло, що е на пътя Костур или Хрупища за гара Турувичево. Без големи усилия градът бе превзет при голям ентусиазъм на влашкото му население, камбаните в града непрестанно биеха. Тук бе първият триумф на въстаниците. Турската стража бе избита, но мюдюринът намери скривалището си, та не можа да се залови. Паднаха в наши ръце коне, файтони, муниции. В Клисура стояхме три дни и се фотографирахме. След като се учреди местно управление върнахме се обратно на пл. Върбица. От Върбица през с. Негован се отправихме за другия мюдюрлък — за с. Невеска (Леринско). Леринските чети, осведомени за това, бяха заели позиции откъм северната страна на градеца. Местността планинска, източните склонове на Вич планина. Невеска е в падина, наоколо гориста. Населението, както и в Клисура — влашко, забягнало там още в Алипашово време. По заповед на началниците си, ние костурските въстаници, много предпазливо, пълзешком се приближихме към градеца, допряхме до самия него и го блокирахме неусетно. Озовахме се и до самия турски лагер. Аскерът
213
бе на почивка след упражнение — пушките бяха строени на пирамиди в 10 ч. сутринта. Изведнъж ние щурмово нападнахме войската, която бе изненадана и обърна на бяг. Леринските чети, с които ние нямахме връзка, бяха наблюдатели, като само служеха за охрана откъм север — от гр. Лерин. В един час разстояние ние влязохме в Невеска. Войската бе окончателно разбита и пленена. Само патрулите и останалите турци в казармата откриха огън. Най-сетне и казармата бе превзета и Невеска падна напълно в наши ръце. Това бе втори триумф за нашите костурски въстаници. Тържествата бяха както и в Клисура. Населението ликуваше. Паднаха в наши ръце много трофеи. Заловихме 4 сандъка патрони, 300 пушки маузерови, 10 товара брашно, 3 товара ориз, пексямет, сол фасул и пр. Убити около 20 души турци и 7 заловени живи, пленени. От нас бе ранено момчето Гямо от с. Дъмбени. И тук мюдюринът можа да се скрие, не можахме да го заловим. Образува се местно управление. Вечерта се върнахме обратно на Върбица като оставихме Гямо в с. Прекопана, където изгоря към края на м. август, когато бе опожарено селото от турските войски.
КРЪВОПРОЛИТНО СРАЖЕНИЕ ПРИ КАЙНАК. СРАЖЕНИЕ НА МОКРЕНСКИЯ ВОЙВОДА С АСКЕР ПРИ ВРАБЧЕНСКОТО ЕЗЕРО. ОПОЖАРЕНИ СЕЛА
При връщането ни на Върбица до с. Черешница заловихме един парцалив грък от Костур. След разпит и тричасово престояване той бе освободен. На другия ден обаче пристигна многохилядна турска войска (16—18 000) от гр. Костур. Изпърво боят започна в голата част Койнак под пл. Върбица, над с. Олиша. Селските патрули от околните села бяха изненадани от войската и след сражение бяха избити около 25 души. След това по цялото протежение от Кайнак до Върбица се водѝ страшен бой чак до вечерта. Турците за първи път през въстанието се биеха смело и щурмово. Като че ли беше почнал да отпада вкоренения в душите им страх от комитета [ВМОРО]. Види се парцаливият грък ще да е бил шпионин, който е донесъл за състоянието на въстаниците, за тяхното положение, лишени от ничия подкрепа. Защото все пак турците не можаха да [по]вярват, че такава голяма съпротива може да окаже вчерашния роб, покорната рая. Те подозираха в редовете на въстаниците присъствието на български или руски войскови отделения, на български или руски офицери.
214
Окуражени бяха от обстоятелството, че във всичките досегашни боеве не чуха пукот на оръдие от страна на бунтовниците. В тоя бой войската имаше полково знаме, служеше си и с горска артилерия. Присъствуваше в боя и костурския гръцки митрополит Герман, известния българоядец и кръволок, палачът на Загоричани. Благодарение, че аскерът идеше отдолу, от западните поли на Върбица, а ние въстаниците бяхме господари на билото, можа по-безболезнено да се свърши тоя ожесточен бой и да се спасим от плен. Опасността за нас при тоя бой бе подобна на тази при Кулата и Бигла планина. И там, както и тук предателството изигра главната роля. Въпреки всичко, мъдрото ръководство на легендарния вече вожд В. Чекаларов даде добър урок на турците в неравната борба. Паднаха убити повече от 50 души войници. Избити бяха тогава от нашите терористи и 7 души турски войници, пленени при превземането на мюдюрлука Невеска. Костур се стресна от тоя бой, наречен боят при Кайнак, защото не можаха да се укрият пред народа дадените турски жертви.
Вечерта ние се разделихме на две половини: едната се отдръпна на изток към освободения гр. Клисура, а другата към Вич планина. Късно през нощта часта от Клисура отново замина и се присъедини към другата част на Вич планина. Оттук всички се събрахме пак на сборния пункт при с. Копомлади (Корещата). В Пополе кол останаха войводите Иван Попов, Н. Андреев, Мишо Николов и Манол Розов с четите си и местните въстанници.
Разочарована от боя, многохилядната турска войска за отмъщение и под диктовката на гръцкия митрополит опожари цветущите пополеколски български села: Загоричани, Олиша, Бъмбоки, Черешница и Блаца.
По това време, през м, август стана голямо и кръвопролитие сражение при Врабченското езеро между мокренските въстаници под войводството на Н. Андреев (Алай бей) с аскера. Въстаниците бяха на открито, изложени на голяма опасност. Ето защо там паднаха 40 скъпи жертви. Войници-неизвестно. Тогава войската опожари хубавите пополеколски български села Бобища и Мокрени.
МАНЕВРИ ИЛИ ГОЛЕМИ ДВИЖЕНИЯ НА ВЪСТАНИЦИТЕ
От сборния пункт при с. Кономлади потеглихме за с. Смърдеш и се настанихме на Смърдешката планина — на хълмовете Паун, Остричка, Кърджова ливада, Червени греди, Самата бука и на Карауло над Осойната чешма. Почивахме три дни. Мястото — стратегическо. Към северната страна стръмно,
215
непроходимо. Отдоле върви шосето от Лерин за Биглища-Корча. Приготви се храна за 3—4 дни. Войската през това време не се яви никак. Слязохме после в с. Смърдеш и се отправихме за с. Въмбел по дерето за местността Шипята, нагоре към Брястата и най-горе Корбец-Въмбелската планина. Там денувахме. Вечерта слезнахме в с. Дряново (край малкото Преспанско езеро), после в с. Оровник, Ляк и стигнахме в Германската планина. Хванахме овце на един турски бей от с. Ляк за храна. Срещнахме се с преспанските въстаници. Тук на Германската планина здраво се окопахме. Правехме окопи, дувари (стени) до 1 метър, всичко маскирано. Получихме сведения, че турската войска се разделила на две части: едната част потеглила към Бигла планина, а другата по посока към Дряново, Оровник и пр., по нашите дири. Престояхме три дни на Германската планина. Ние влезнахме в стълкновение с аскера, защото напуснахме тези позиции и се отправихме към Песодерския манастир и към шосето Биглиша-Лернн за с. Желево и Кономлади.
РАЗДЕЛЯНЕ НА КОСТУРСКИТЕ ВЪСТАНИЦИ. ЕДНА ЧАСТ ЗАМИНАВА ЗА МОРИОВО
Тук при главния сборен пункт при с. Кономлади, по заповед на началството разделихме се на две части: едната — Лазар Поптрайков, войводите Манол Розов, Мишо Николов, Цильо Котев, Иван Попов и подвойводата Коле Пандов с четите си заминаха за Мориово, а другата от В. Чекаларов, П. Кляшев, Нестрамколския войвода Кольо Добролицки, Костенарските — Стерьо Ташков и прочее — остана в Костурско да продължава борбата. А частно в Пополе останаха да действуват само войводите Н. Андреев (Алай бей) и Дине Куманички с четите си и местните въстаници.
БЕЛИ ЗНАМЕНА В С. БРЕЗНИЦА
След потеглянето на другарите ни за Мориово, ние болшинството костурски чети и въстаници, заминахме към Смърдешката планина — в местността Червени греди. Потърсихме хляб от с. Брезница. Селото вдигна бели знамена в знак на покорност към войската и отказа да ни даде храна. Там при с. Брезница най-вече се прикриваше през време на въстанието невъоръженото население (повече жени и деца) от Корещата. От страх да не бъде изклано населението от турските войски издигнати бяха бели знамена в селото. След разпита, обаче оказа се, че Стоян Джайков и двама други селяни —
216
съмишленици на изменника — Коте войвода не позволяваха да ни се даде храна. Даже се били заканвали на съселяните си, че ще открият на войската, ако се даде хляб на въстаниците. Издирени вече виновниците за дигането на белите знамена в селото и за да не се даде храна на въстаниците, последва заповед, за унищожението им. Къщата на Ст. Джайков бе опожарена, а самия той, който откри огън на четата, намери смъртта си в пламъците. Другите двама негови другари бяха обесени. При опожаряването на къщата ранен бе въстанникът Христо Гучов от с. Косинец.
ГОЛЯМО СРАЖЕНИЕ ПРИ С. АПОСКЕП
Веднага след това заминахме всички за с. Апоскеп в местността Ковачо — на върха, на билото на Апоскепския балкан, срещу самия гр. Костур. Позициите ни бяха откъм северната страна на билото. Потърсихме хляб от селото, но тъкмо тогава пристигна от Костур войска. Четите откриха сражението. Аскерът бе изненадан. А и ние бяхме се разположили на почивка, но обратното излезе. В случая нямаше предателство. Почна се лют, най-ожесточен бой от 10 ч. сутринта до късна вечер, когато настъпва обикновенно пълното господство на революционерите. В тоя бой участвувахме около 300 души въстаници и около 2—3000 души войска. Турската войска зае позиции на юг под нас. Изложена бе на опасност. Въпреки това обаче турците като разполагащи с големи сили, можаха да ни обсадят от вси страни. Така откъм с. Вишени едно отделение войска зае гърба ни, след като се почна сражението. Също и височината Крест над Костурските лозя, между селата Жупанища и Апоскеп бе заета от войска — вдясно от нашите позиции. Откъм село Сетама пък пристигна друго отделение войска и зае позиции вляво от нас. От вси страни залпове, огън. Жестокостта бе безпределна и от двете враждуващи страни, като, че в тоя кървав бой ще се види вечната разплата между роб и господар. Тоя бой надминава Кайнак и Върбица, за да не кажем и големия бой при Бигла планина, станал от Котевото предателство. Към пладне почнаха да се сипят куршуми и в квартала Посзери в града. Турското и гръцкото население бе в паника. В миг всичко живо в града се прехвърли от Посзери в квартала Долца в южната част на Костурския балкан. Когато пък почнаха да се пренасят с кола в града цели десетки трупове на войници настана там цяла олелия. Турците и фанатиците-гърци (не народът) се питаха едни други: „Ами ако комитите настъпят града, къде ще бъде нашето спасение?“ — „В гьола“ — шушнеха мълком
217
сърцата на народа, на грамадното болшинство, особено на евреите и спотаените българи, които ликуваха от радост.
Боят над с. Апоскеп бе стихията на Костурския български дух, ореолът на славата на мъчениците, които нямат равни на себе си измежду съотечествениците би като се има пред вид географското положение на Костурско — в крайъгълния югозапад на българското племе, обкръжено откъм юг с гърци, а откъм запад със суровите албанци. Апоскепският бой направи В. Чекаларов легендарен герой, за да му пеят и враговете гърци до самата Междусъюзническа война победна песен на гръцки език. А как се свърши тоя неравен бой? Неусетно, ние въстаниците пробихме турския обръч, даже без сражение, защото духът винаги побеждава. През целия тоя бой и при тая здрава обсада паднаха само двама въстаника, а от войската — по сведения на турците около 60 души.
На следния ден след боя полковият командир Кючук Мехмед паша заповяда за отмъщение на „гяурите-българи“ да застрелят в местосражението 5 души — апоскепски първенци и затворници-хрупишани. Изведоха гражданите-хрупишани от костурския зандан, окованите затворници-заложници, за да бъдат умъртвени заедно с невинни селяни от Апоскеп, по простата причина, че са били българи. Обаче един от затворниците Зисо Аргиров бе помилван, бе пощаден. Като баща на многобройна дребна челяд той паднал на колене пред пашата и със сълзи на очи му целунал полата. Тоя факт и обстоятелството, че някога палачът бил ял неговия хляб спасиха живота на хрупишкия клетник. „Прощавам ти казал пашата и иди да разправиш на вашия неблагодарен народ за турския мерхаметлък“ [*] [...]
След като прерязахме надлъж полето или котловината на р. Бистрица, сиреч опаслата зона, стигнахме при полите на Грамоските предпланини, край с. Нестрам, където имахме сражение с едно отделение войска. Паднаха 5 войника. След това продължихме пътя нагоре към пл. Горуша, предпланина на Грамос. Стигнахме с. Тухул (Тул) и почнахме да се сражаваме с местните албанци-башибозуци. Отблъснахме башибозука и освободихме селото. Погърченото българско население в селото ликуваше от радост и ни посрещна като освободители. Продължихме да преследваме албанския башибозук. Настъпихме в албанските села Ливадия, Загар, Фуш и Бъртенин, където имахме във всяко село сражения с албанския башибозук. В тези села намерихме задигната покъщнина от опожарените от войската и башибозука корешански български села. Ето защо по заповед на В. Чекаларов всичките тези села опожарихме. След това с албанския башибозук имахме
*. От тур. милосърдие, състрадание.
218
сражение и в куцовлашкото село Грамос. В това сражение ние дадохме един убит — Стоян от с. Въмбел, а башибозукът, който ограбваше населението около 15 души. С башибозука се бихме и в албанското село Мирославица. И това село опожарихме след сражението, защото и там намерихме задигнати стоки от българските села. Най-сетне отблъснахме албанския башибозук и от погърчените български села Котелци и Пселско. И тъй към края на м. август и началото на м. септември разбихме албанския башибозук, опожарихме селата на този башибозук, превзехме целият грамоски край. Наградата наша на въстаниците, бе че отмъстихме на турските военни власти и на башибозука, а най-главното дето в целият този край, бяхме радушно посрещани и изпращани от местното гръцко и куцовлашко население като спасители, като освободители.
ВРЪЩАНЕ НА ЧЕКАЛАРОВАТА ДРУЖИНА В КОРЕЩА. ПРИВЕТСТВИЯТА И БЛАГОДАРНОСТТА НА В. ЧЕКАЛАРОВ КЪМ ЧЕТИТЕ В НЕСТРАМ КОЛ И КОСТЕНАРИЯТА
Като изпълнихме най-съвестно дълга си към инородното население в околията — към гръцкото и куцовлашкото — дълга си към майка Македония, прескочихме в Костенарията. При тези наши най-опасни движения, посред турци и албанци и край Албания, нас нищо лошо не ни сполетя. А туй най-вече се дължеше на тактиката на В. Чекаларов и особено на местните чети в този край — нестрамколската и костенарийската. Четниците познаваха добре всяка педя от своята родна земя, искрено обичаха народа, идеално му служеха и готови бяха да се жертвуват за неговото благо. Ето защо мъдрият В. Чекаларов след успешното ни пристигане в Костенарията от все сърце благодари за идеализма и самопожертвователността на тези четници, синове на най-робската костурска земя, отрасналите чеда на р. Бистрица, всред мъки и порои сълзи. Обходихме Костенарията, която не бе опожарена. Събрахме общите, комитските пушки от населението — 24 пушки, натоварихме ги на 2 мулета и потеглихме напряко през Нестрам кол (полето) на Корещата. Из пътя минахме р. Болешовска, р. Белица, р. Бистрица, през поле и смесени турско-български села без никакво препятствие. А туй се дължеше в голяма степен и на турското население при Костурска Бистрица, което обичаше Турция, но в болшинството си не гледаше с лошо око на борците срещу Хамидовата турска тирания. Пристигнахме в Корещата и срряхме в с. Кономлади. По това време Пандо Кляшев с въстаниците си бе на почивка в с. Смърдеш. Дойдоха
219
и те при нас в с. Кономлади. Дружината на Кляшев остана в Лисец, Чекаларовата — в Рутишчето, а ръководителите и войводите се прибраха вътре в селото.
НОВИ И ПОСЛЕДНИ СРАЖЕНИЯ С ВОЙСКАТА ПРИ РУТИШЧЕТО, ЛИСЕЦ И НАД С. ТУРЬЕ
Тъкмо тогава след срещата на двете крила ненадейно се почна сражение с турска войска при Рутишчето о въстаниците от Чекаларовата дружина. Успокоената за малко време Кореща отново бе смутена. В това сражение падна убит и гимназистът Борис Христов Бацелов от гр. Хрупица, една доста интелигентна сила, на която възлагаха големи надежди за бъдещото национално и културно-просветно повдигане на българите в Хрупица и Хрупницко — Костенарията. От аскера бяха убити 5 души. След сражението, сутринта на другия ден Чекаларовата дружина отстъпи, мина през с. Кономлади и се отправи към отсрещната Лисец планина при другото, Кляшевото крило. На Лисец обаче пред нас въстаниците се изпречи друго войсково отделение, пристигнало откъм с. Брезница. Почна се ново сражение, което трая около 2—3 часа без никакви жертви. След това всички въстаници заминахме към с. Ошчима, а оттам към с. Бесвина в местността Нежово. Найсетне се отправихме за с. Желево и с. Търеве. В момента в с. Търеве имаше около 1000 души аскер, който отиваше по направление към с. Песодер — Бигла планина. Тогава ние отстъпихме назад към местността Каменик, Турянско. Аскерът пък от с. Кономлади потегли за към с. Турье. Така дойдохме с него в стълкновение. Почна се сражение над с. Турье, но безрезултатно, без жертви и от двете страни.
ЗАВРЪЩАНЕТО НА КОЛЕ ПАНДОВ С ЧЕТАТА МУ ОТ МОРИОВСКО. ПЛАМЕННАТА ПРОЩАЛНА РЕЧ НА ЧЕКАЛАРОВ
След сражението при с. Турье продължихме пътя през Кукул (Горянско), Оджов камен (Бабчорско) оттам за Кулата (също Бабчорско). После се отправихме към с. Вишени, с. Жервени, с. Поздивища и местността Черна гора (Поздивско). След това пък по стратегически съображения (защото войската вървеше вече по дирите ни) за да избегнем нови стълкновения с аскера, който на много групи вървеше по разни посоки низ цялата Кореща, отдръпнахме се пак към Кономлади. По това време пристигна Коле Пандов с четата си от Мориовско и се присъедини към нас. От с. Кономлади потеглихме към
220
Вич планина, към местността Порта. Тогава [през] м. октомври В. Чекаларов пред всички въстаници държа една дълга прочувствена реч, своята прощална реч за изпълнен наш свещен дълг към милата родина и за жестокостите на европейската дипломация, която ни остави в пълния произвол на клетата съдба. Въпреки това той ни окуражи, че се открояват пред нас нови светли хоризонти; че сега, по неволя ще свием временно знамената, но в недалечно бъдеще отново ще ги развеем за пълната победа. „Сега всичко е свършено каза той, доказахме поне, чия е Македония и дали ние, македонците заслужаваме свободата, за която мряхме, мрем и ще мрем. Отивайте си всички по домовете, разпущам ви, горе главите!“ — бяха последните му думи.
Тази пламенна, патриотична и трогателна реч на вожда В. Чекаларов, който между толкоз редки способности имаше и чуден дар на словото, силно трогна всички борци и предизвика порой от горчиви сълзи от тъга и умиление.
Веднага всичките бойни припаси се прибраха и се скриха на определени места от началството, а ние въстаниците се упътихме за опепелените си родни места немили недраги. Васил Чекаларов, Пандо Кляшев, всичките ръководители, войводи и четници се отправиха към с. Смърдеш — в местностите Сливите, Добра гора, Червени греди — и оттам в село Дъмбени. Там в с. Дъмбени Чекаларов раздаде на всички войводи и четници по малко пари за пътни разноски и заповяда поотделно на малки групи да заминат всички по канала през Гърция за България.
ЗАВРЪЩАНЕТО И НА ОСТАНАЛИТЕ КОСТУРСКИ ВЪСТАНИЦИ ОТ МОРИОВСКО. СКЪПИТЕ НИ ЖЕРТВИ ПРИ С. ЛАГЕН (ЛЕРИНСКО)
През същия месец октомврий, тъкмо при разформирането на въстаниците, завърнаха ф от Мориовско ръководителят Лазар Поптрайков ранен и войводите Ив. Попов, и Мишо Николов с четите си. Останаха убити в Мориовско при върха Соколе пополеколският организатор и войводите Манол Розов, Ставро Лясков и някои други в сражение с турски аскер. В същото сражение бе ранен и главният организатор на околията Лазар Поптрайков. Преди да пристигнат в Костурско, връщащите се от Мориовско наши въстаници, тъкмо на границата между Костурската и Леринската околия — при Лаген, дадоха скъпи жертви в едно сражение с турски аскер. А това бе засада от страна на турците. Убити бяха при тази засада войводата Цильо Котев, и въстаниците Стоян Мельов, Цильо Батев, Мельо Чибишев, Стоян Ордов (всички от с. Кономлади),
221
Новачко Котев от с. Кономлади и Антон Шкондуров от с. Смърдеш — ранен. Завърналите се живи в околията ни спряха в с. Кономлади, след което войводите с четите заминаха по канала през Гърция за България, а въстаниците се завърнаха по домовете си.
ПОДЛОСТТА НА КОТЕ ВОЙВОДА. ОТРЯЗВАНЕ ГЛАВАТА НА РАНЕНИЯ РЪКОВОДИТЕЛ ЛАЗАР ПОПТРАЙКОВ
Главният организатор Лазар Поптрайков като ранен намери за добре да се прикрие до оздравяването си в запазения район на Коте войвода. Последният даже писмено го беше поканил, да иде при него, като му се обеща да го цери и запази. Предвидливият ни вожд Васил Чекаларов съветваше Лазара да не се доверява на този предател, на тоя изменник, на това народно изчадие. Обаче Лазар и тоя път не се вслуша в пророчеството на скъпия си другар Цильо по простата причина, че стари вражди делели Коте и Чекаларов, че заради това повече Коте е стигнал престъпната крайност, и че колко-' то се отнася до него, до самия Лазар, той старият Коте, няма да си позволи да извърши нещо лошо, каквото предричаше В. Чекаларов.
И тъй напразно, В. Чекаларов молеше и съветваше ранения, скъп другар Лазо да не отива при Коте, за да не бъде погубен. Но речено — свършено. Лазар Поптрайков напусна с. Кономлади и отиде в с. Статица при Коте. Минаха с Коте Лисец планина и при керамидарницата при с. Търново, в западните поли на планината раненият Лазар Поптрайков бе вероломно заклан от котилото Коте. Главата на мъченика изпрати после Коте като дар на прословутия кръволок, българоубиец Германос, костурския гръцки митрополит. Такава бе трагичната кончина на оня, който с мъдрите си помощници създаде отличната организация на грамадната и издигнатата в културно отношение Костурска околия — онова преустройство на околията, което спомогна на легендарния вожд Васил Чекаларов с плеядата борци да изплете лавров, брилянтен венец на българщината в Костурско, да постави героя на Бистрица в предните ни страници на македонската ни слава. Но... най-печалното бе, че с великия ни организатор и ръководител Лазар Поптрайков загина и костурският поет Лазар Поптрайков, чиито стихове бяха много допринесли за гранитния, борческия, революционния дух на костурчани, най-бляскаво проявен, изтъкан в Клисура, Невеска, Бигла, Кайнака и Апоскеп.
[ . . . ]
222
КРАЯТ НА ВЪСТАНИЕТО. ЗАМИНАВАНЕТО И НА В. ЧЕКАЛАРОВ
И тъй българите на голямата костурска околия изпълниха доблестно своя отечествен дълг в неравната, жестока борба цели три месеца. Завърнаха се по домовете си, по родните си места — пепелища. А края бе на м. октомври. Четниците си отидоха, всичко опустя. Само Васил Чекаларов бе още при клетниците, докле понареди онова народно имущество, което бе оцеляло и спасено — да запази бойните припаси, спечелени с толкова пот и кръв. Погрижи се и за ранения при Бигла планина войвода Митре Влаха да може да се излекува. И Митре имаше възможност, както и другите да замине за България, но той не пожела макар да беше в най-голяма нужда за почивка и лечение. Той не искаше да се раздели с милия нещастен и неоправдан народ, защото искрено го обичаше и защото искаше да споделя скръбта му и в колибите му стъкмени на бърза ръка от развалините на опепелените села. Митре, достойният Митре има високата чест да замести В. Чекаларова, да стане околийски войвода. Васил Чекаларов най-сетне, като нямаше какво друго да урежда, и той самичък, без никакъв другар, напусна любимото Костурско. Маскиран като каракачанин да води със синджира своето овчарско куче, Чекаларов спокойно мина турско-гръцката граница и през гръцкото пристанище Волос се отправи към Италия за България.
След заминаването на Васил Чекаларов турската войска споходи още веднъж всичките села във въстаналата област, за да прибере оръжието обаче намери населението с непоколебим дух. На заповедта „Дайте си оръжието“ то отговаряше „Нямаме оръжие, защото Чекаларов ни го даде, Чекаларов ни го взе“. Така всичко се усмири, утихна. Тогава Митре Влаха с кола, карана от турчин, замина за Битоля да се лекува. След пълното си оздравяване той се завърна веднага в околията, за да поддържа духа на оголялото и безпомощно население и да чака с нетърпение пукването на пролетта за нов подем на борбата.
ЗВЕРСТВАТА НАД БЕЗЗАЩИТНОТО НАСЕЛЕНИЕ И ЗУЛУМИТЕ НА БАШИБОЗУКА ПРЕЗ ВРЕМЕ НА ВЪСТАНИЕТО
В първите дни на въстанието бе опасно за онези въстанали села в Корещата и Пополе, които бяха по склоновете и полите на планините откъм долината на р. Бистрица и северния, източния и югоизточния край на Костурското езеро. След
223
изсичането на телеграфните стълбове и жици пламна навред въстанието; всякакви съобщения между Костур и мюдюрлуците му, окръжния град Корча, Лерин и Проч бяха напълно прекъснати. Турците бяха ужасени. За да не попаднат в плен гарнизоните от селата моментално се прибраха в града. В изложените на опасност села като Върбаник, Въмбел, Лобаниша и Косинец — откъм албанска страна; Дъмбени, Жупаница, Орман — откъм Нестрам — кол; Апоскеп, Сетома, Шестеово (М. Тихолиша, Кондороби, Олиша, Бъмбоки, Загоричани и Бобиша откъм Равно Попасе (Костурското езеро), както и с. Мокрени откъм Врабчанското езеро — във всичките тези села се извършиха къде повече, къде по-малко убийства и безчестия от войници и башибозук над мирни и беззащитни жени, деца и старци. Някои от тези беззащитни хора бяха закъснели да се дигнат нагоре към височините; други не вярваха на турска жестокост над невинни хора, затова и не бързаха; трети пък от тях се стремяха да прикрият повече покъщнина, за това на често слизаха от височините при опустелите си домове. Изобщо там са повече дадените жертви през въстанието в Костурско.
Официалната заповед да се коли всичко въстанало българско или по-добре казано всичко срещнато българско — да се граби, унищожава всичко собствено „... на москов гяури“ бе приложена от властта в четвъртък ден след въстанието, 24 юли [6] [...]
[Асеновград], 1933 година
НБКМ — БИА, кол. 42, оп. 1, а. е. 29, л. 1 — 22 Оригинал. Ръкопис.
БЕЛЕЖКИ
1. Станалите няколко провала в Организацията в Костурско, довели до арести, убийства и опожаряване на селища: юли 1902 — „Иванчовата афера“; януари 1902 — в Загоричане; ноември 1902 — „Дъмбенската афера“; 1903 — голямото клане в с. Смърдеш и др.
2. Водена през пролетта на 1897 г. във връзка с въстанието на остров Крит.
3. На 30 юни 1902 г. при преминаването на р. Саламбрия в Тесалия група революционни дейци се удавят.
4. Най-южната част на Костурско между Смърдешката, Дъмбенската и Грабушка планини, получила своето наименование от многобройните кестенови гори.
5. На 25 март гръцки андартски чети под ръководството на кап. Вардас внезапно нападат българското село Загоричане, опожаряват го отчасти и избиват многобройно невинно население.
6. Спомените са записани и обработени от Г. Константинов, бивш учител в Костурско.
224
8. МИЛАН МАТОВ
Милан Матов е роден в Струга. Бил е председател на Битолския революционен окръг и битолски окръжен войвода. По време на Хуриета участвува в дейността на Съюза на българските конституционни клубове.
[ . . . ]
Купихме оръжие, както и почти всичко необходимо за един въоръжен четник и всеки работник от групите си бе набавил по нещо. Аз почнах след април, след Солунския атентат, едно бързо обучение с фатки и по-рядко със стрелба вън от града, разбира се, единична. Към май бях отишъл в Битоля, от гдето научих, че непременно това лято ще имаме въстание, но без да зная датата. Тя се пазеше в тайна с особенна ревност от няколко души, приготвени за щаб на въстанието. При завръщането си аз поисках от бюрото мандат, какъвто никога не бе ми отказван, да раздвижа всички групи с агитация и подготовка, за да може градската чета да представлява ядро при излизането ѝ в гората. -
През юни, на два, три пъти отидох по ревизия в с. Вишни, Вефчани, Охтиси, Мишлево, Драслайща, Таш морунища и Луково, където правих общи събрания в присъствието на четата, изтъквах значението на момента и изисквах бързото приготвяне за многоочаквания ден — въстанието. Бях също така и в с. Ябланица, където се срещнах с дядо Миле, поп Наум Пейчинов, както и войводата Цветан... На тези събрания идваха депутации и от околните села. Във Вефчани бях посрещнат от сестрите на Насте Муратчев, като куриери, тогава моми, добре въоръжени и като някои други жени от околията се държаха най-решително. Това ми правеше впечатление и в рапортите ми до щаба на въстанието, като изтъквах готовността на населението, предавах и този случай. Тези две сестри Мара и Фана, не трябва да се забравят в четнишкото движение на с. Вефчани, защото със своето държане правеха отлично впечатление на цялото село. По това време войводи бяха в Горни Дримкол, Яким Алулов, в Долния Дримкол, Цветан от Ябланица. След заминаването на Цветана в Охридско, при Хр. Узунов, там остана за войвода неговия четник Марко Павлов от с. Луково, а след него Милош Кръстев, а след смъртта на Яким Алулов, остана Ставре Гогов.
225
В Струга по това време наредих най-решителни и преданни хора за канал, та почнахме да носим оръжие от дълбочината на Албания. С вътрешна Албания бяхме създали връзка още в началото на 1901 год., когато изпратихме Горанов (Тале Абаджиев) за Елбасан при шиптарите, където хората носят по две имена — християнско и турско. Имат черкви и джамии, само, че иконите си държат доста скрити и при удобен случай ги изваждат наяве, макар да е много далеч все пак тези хора можаха да ни донесат доста оръжие, но повечето направо към Охрид, чрез Подградец, тогава в Струга основах една голяма работилница, в къщата на Андон Алулов и околните за правене на патрони. Главни работници бяха Милан Гагов и Ламбе Матов. Тая работилница пълнеше всеки ден с хиляди патрони. Тенекетата за тази работа носеха дори от Корча и Елбасан с товари, а барут от към Черменик и Дебър. По-голяма част от тези патрони, както и барута бяха пренасяни в Охридско. Почти до 20 юли 1903 год. от Струга бяха изпращани незабелязано всеки пазарен ден по два, три до пет товара все такива патрони, барут и други муниции, направо за Дебърца. Най-хубавото в този случай беше, че в Струга, както и 5реди и след това, не е имало шпиони и предатели на турската полиция. Помня един пазарен ден, през последните дни на юни, натоварихме от Струга за Дебърца 6 коня, които бяха водени все от четници и всички познати на целия български еснаф в града. Помня единият беше Коста Воденичарот, а другият Миладин от Ърбино. Всички с кервани минаха сред цялата чаршия, поздравявани от всички дюкяни с едно високо „со здраве“, много здраве да носите на всички приятели, което обръщаше внимание на целия пазар, на българските селяни, а турската полиция, като че ли спеше. Наши градски терористи ги съпровождаха до вън от града през турската махала и се връщаха. Такива случаи, ту по-големи, ту по-малки, не липсваха всеки два, три дни при наближаване на въстанието. Мало и голямо, женско и мъжко, целият народ се надпреварваше, кой как повече да отслужи. По едно време се усъмнихме в изпращането на коне, натоварени от града, затова решихме да препращаме патроните до селата Мороища, Вранища и Мишлешево, а от там да идват куриери нощно време на коне и да ги вземат. Началник на жените бе г-ца Константина Хаджова. С нея организирахме от четири до пет смени, по 8 жени, гражданки с градоко-селска носия, да пренасят на пояса си по 200—300 патрона до определени места. За тая цел, купихме няколко топа американ за работилницата, в която специално правехме патрондаши за по 50—60 патрона, за да могат лесно да се опасват. Да не се забравя, че тези патрони бяха обемисти от старите пушки — гръцки Гра. Хаджова беше привлякла и приготвила тези жени с ентусиазъм и
226
гордост да услужват всякога, като си оставяха назад дори и домашната работа. Даже помня един път, една си оставила детето в къщи болно, само и само да не откаже поканата, а като се върнала, намерила го умряло. След погребението Хаджова ни съобщи, че тя пак била готова и на наше разположение. Всички тия жени отиваха едни уж по работа, по нивите, други за церове, трети за храна, четвърти за някакви сметки, за да прикрият движението си. За да не изложим само жените, по едно време с Хаджова организирахме една група деца. Изпратихме няколко пъти и тях. Един вид за смяна. Целият град, разбира се българите и всички куцовласи, знаеха ни явно, кои сме ръководителите, и много пъти когато и да имах нужда за човек, когото и да срещнех на улицата, където и да си отиваше по своя работа, предложех ли му да ми направи някаква услуга, веднага втренчваше уши и със затаен дъх слушаше заповедта и стремглаво се спускаше да я изпълни. И нито веднъж ни мънкане, нито усукване, че уж имал работа, а камо ли да откаже. Тая преданност и готовност в целия народ беше твърде искрена, както никъде може би в други наши градове.
Времето за обявяване на въстанието наближаваше. Чакъров получи на два пъти тайни писма, които прочете само на мен. С тях му съобщаваха, че тези дни ще получи секретът за денят на въстанието. Той също получи и писмо от Узунов, че трябва да излезе нелегален, за да даде по-тежък авторитет на ръководното тяло, като се поставят начело на движението най-интелигентните хора. Такива писма Узунов повтори няколко пъти до Чакърова, но аз спирах Чакъров да излиза, като го убеждавах, че тази работа не е за него, тъй като четничеството е уморително. Защото то иска известна жестокост, издръжливост, прямота, едновременно и налагане, а ако щеш, каране с разни подведомствени селски и градски ръководители, войводи, четници и селяни. А в душата си таех мисълта, че откаже ли се Чакъров да излезе, сигурно аз ще го заместя, и по такъв начин, ще осъществя едно от най-скъпите ми желания.
През време на подготовката на въстанието, с Чакъров често пъти беседвахме обстойно относно движението на Стружката революционна област. Имаше белези, които ни показваха, че раздвижи ли се населението за въстание, най-тежко ще си изпати то, затова решихме да рапортираме нашите решения до щаба, който тъкмо се беше организирал със свършването на конгреса в Смилево. След като изложихме географското положение на околията, искахме Стружката околия да въстане половината, само до Дрин. За тази цел, аз се нагърбих и приготвих един обстоен рапорт, помня от няколко листа, когото изпратихме на Дамян Груев, от когото исках да изпрати формено
227
решение за наше оправдание, ако се съгласят по предложения план. Към средата на юли, няколко дена преди Илинден, получихме писмо от Сарафов, в което ни съобщаваше, че щабът е одобрил плана. С това писмо ни възлагаше да продължим дейността си за продоволствието на четите с муниции, дрехи и оръжие, както и да изпратим всички чети от Дримкол да минат през Дрим и да се поставят на разположение на Охридското началство — горско и ръководно тяло, в което беше канен да участвува и Ал. Чакъров.
Но преди да дойде разрешението, ние. с Чакъров бяхме озадачени за съдбата на селата, които се намират между Дрим и Албания и двата Дримкола. Защото нямаше и съмнение, ако биха биле въстанали, щяха да си изпатят най-зле от колкото Охридска Дебърца. Ние никога не мислехме да вземаме сами отговорност, за което веднага наредихме да бъдат готови всички четници още към 1 юли. А те в града броеха около 150 души добре въоръжени. За техен водач се бях приготвил аз, заедно с цялото бюро, като бяхме готови да излезем едни на Величка планина, други за Малесията.
Беше 1—5 юли, когато една вечер пристигна куриер от Дебърца, донесе -писмо направо в къщата на Чакъров. Запитах го какво е, но той ми отговори, че е строго конфиденциално само за Чакъров, а не за бюрото. Досетих се, че то съдържа датата на въстанието и израдван като малко дете на нова играчка, веднага отидох с куриера при Чакъров, който не криеше нищо от мен. Двамата ре затворихме в една стая и прочетохме едно малко, но красиво написано на платно писмо с новия шифър — (А—25). В това писмо се обаждаше денят 20 юли — Илинден. Помня започваше с думите: „Чети и мълчи“... Аз бях толкова обзет от радост, та помня, че Чакъров ми направи забележка да бъда сдържан, че другарите от бюрото и другите от града, ще усетят, че зная нещо голямо, какво за тогавашните времена бе датата на въстанието. Аз не го послушах, като му казах, че всичко е свършено и че още 10 дни остават, до величавия момент. В това време предупредих Чакъров, че трябва да започнем изпращането на четите, група по група, както си бяха със своите десетници, към районната чета, където ще могат през тези няколко дена да направят общи упражнения от военнобоен характер. И без да чакам друго решение на бюрото аз изтърчах, като заръчах още същата вечер да се събере групата на Милан Танчев, състояща се от около Н души, както и групата на Кръсте Калайджиев, брояща 12 души и се приготвят напълно за тръгване. В къщата на г-ца Царева Дерабанова (сега г-жа Хаджиниколова) на 5—6 юли се събраха почти всички и започнаха да се готвят за заминаване. Аз отидох по-късно. . . [*], намерих
*. Зачеркнато „към 5 часа по европейски“.
228
всички готови. Също заварих и куриера любимия Кочо Самарджиев. Наредих ги вйички в градината под строй. Държах им едно пламенно, късо слово за значението на делото. Разцелувах ги всички и изпратих да минат за с. Билни, а от там за Вефчани. Това изпращане стружани помнят добре. Така бе весело, така радостно, че всички си мислеха, като че ли отиват на някое народно веселие.
Другата вечер бе изпратена още една група по същия път, а в четвъртък, за когато бях приготвил две групи дойде официално писмо от щаба, че разрешават и одобряват нашия план с Чакъров, да не въстава Струга и оная половина от околията, западно от р. Дрим, която граничи с Албания. Тогава взехме решение с Чакъров да прекратим изпращането и да подканим войводите отсам Дрим — Лука Групчев, Яким Алулов, Марко Павлов и другите да заминат в Малесия и да се поставят на разположение на Охридското горско началство. Така започна да се титулира ръководното тяло, което от градско, започна да се нарича горско. От тогава започна един вид военно положение, като се слушаше абсолютната дума и заповед на горското началство. Председател на горското началство беше Христо Узунов, а за членове: Антон Кецкаров, Ал. Чакъров, Цветанов и други. На конгреса в Смилево през м. май — Стружката околия се представляваше от Лука Групчев и Марко Павлов. Първият като главен учител в Струга през последните си две години бе и член в бюрото, и по един каприз на съдбата бе останал нелегален, та на него по това време бе поверено ръководството на стружките чети. Групчев, добрият по характер и приятен компаньон, без никаква твърдост, нужна за такива случаи, не можеше да се справи с четниците, които искаха да видят човек по-жизнен от себе си. Още с получаване на заповедта да заминат стружките чета оттатък Дрим, Марко се отзова веднага. В Струга направи лошо впечатление държането на Лука Групчев, който въпреки многото подкани и всички предупреждения за отговорността що поема, не можа да замине. Всички стружки четници, а особено селяните, които общо броеха около 60 души и бяха най-добре стъкмени, се възмущаваха и считаха себе си недостойни със своето стоене далеч от братята си и другари по оръжие. А те имаха всичката възможност, особено при сраженията в Таш морунища, заедно с Вефчанските чети начело с Групчев да сторят чудо, ако се бяха появили в тил, която възможност имаха.
След като получи известие Стружката околия да не въстава, в бюрото решихме да не държим неизползувано стружкото революционно знаме, затова при заминаването на Милан Гагов, направихме го знаменосец в четата и му го дадохме. Стружани, както и други в четата на Групчев, са направили
229
на два пъти опит, въпреки нежеланието на Групчев, през Яблайца и Луково да минат р. Дрим за Малесията, за да вземат участие в сраженията, но и до днес мен ми сд неизвестни вътрешните подбуди на Групчев да отлага заминаването си оттатък Дрим. Към края на юли и началото на август, една група, заедно с Марко, който повторно се върнал в Дрим и Луков, Збадже и Спространи, стружкото знаме е било развято и е взело участие в две сражения.
С прекратяването да изпращаме четниците от града още в четвъртък на 14 юли, Чакъров замина преоблечен направо за Мещеица и Лещани при Узунов. А аз бях оставен за пълен ръководител и началник на околията. Другари в бюрото ми бяха Милан Несторов и Теофиле Мушмов, а за съвещание при по-крупни работи от градски характер, викахме бивши ръководители и добре осведомени граждани. Веднага разпоредих, от всички четници в града да се вземат по-малко патрони. А всички запасни патрони и такива донесени по канала изпратихме към Мещеица и Ботук. Забравих да кажа, че последните няколко седмици, пазарните и предпазарни дни, петък и събота ставаше нещо небивало. Нашите по-стари опитни работници, които знаеха добре албански език, пазаруваха от албанците всякакво оръжие, каквото видяха да бъде носено от тях, както се пазаруваха говеда, и други продукти за града. Албанците и турците, без да подозират нещо, като бедни и алчни за пари веднага се подаваха.А поради наближаващия момент и тревожното положение, ние гледахме на парите като безценни, за това колкото ни искаха за оръжието, толкова давахме. Затова една пушка, която през 1900 година, се продаваше две бели меджедии, през въстанието, се купуваше за 3—4, до 5 лири, турски. През същите пазарни дни на пазарището се вдигаше всичко необходимо за едно семейство, а особенно мъжките дрехи — бечви, джамадани, пояси, опинци, домашни потреби като сачове, тепсии, гуни, малки гунчета и пр. Така всичко се бе разпродало, че последния пазарен ден в стружките улици, при излизането ни с Чакъров да видим пазаря, плакахме от радост, че положението ни е цветущо, при тая сляпа турска полиция.
На 20 юли (2 август), денят беше неделя. В събота ние се събрахме на последно заседание. Очудени, обмисляхме за утрешния ден, като какво да правим и в какво положение се намираме, като постоянно се запитвахме, можем ли да се считаме, за хора, които сме изпълнили дълга си достойно, затова по мое предложение, взехме решението, щото в града да съберем една нова сума пари за помощ на четите, като я изпратим на разположение на горското началство. Тая вечер се. разделихме като никога разтреперани от страх и радост, весели и замислени, за това, което ще има да става на утрешния
230
ден. Помня, че тая вечер отидох да спя 8 къщата на Чакъров. Там бяхме се събрали почти всички роднини. Също бе и майката на Узунов, сестрата на Чакъров. Стояхме до подир полунощ и то на горния етаж. Обърнати на слух, с мисълта да дочакаме биенето на селските вековни камбани и пукота на черешовите ни топчета, ние тръпнехме от радост. Забравих да кажа, че в Струга, при своите обмисляния с какво да бъдем полезни, един от грънчарите (Софроний Вилянов) се нае да приготви от препечена земя бомби, за която цел ми донесе няколко дена преди въстанието и модел, с който направихме опит и за времето си излязоха доста сполучливи. Те бяха от проста, дебела 3—4 сантиметрова земя с един отвор. Пълнеха се с барут от най-простия, който се турга за чупене на камъни и пукаше при експлозията повече от колкото един вистрел на Мартина. Заръчах му да ми направи много бомби от по-малък формат и бях изпратил няколко в четата, но се оказаха непрактични за носене, понеже бяха обемисти, а ефекта им малък.
На другия ден сутринта едвам бяхме мигнали няколко часа, събуди ме голямото движение по улицата. Това беше войска дошла от Охрид, както и башибозук от града, който тичаше към Таш Морунища. Всичко издаваше у турците една голяма уплаха. Ние се качихме на керемидите у Чакърови, от където можахме да гледаме в с. Таш Морунища. От там се чуваха доста залпове и се виждаше дим. Неделята и понеделника трая сражението, но всеки час пращаха куриери до Вефчани да носят сведения на четата, да се спусне от горе с голяма бързина и гдето би намерила за добре да си пробие път към Дринът и да отиде на помощ на четите, които се сражават около селото. А ние в Струга бяхме убедени, че в тия часове на сражението, когато дочувахме пушечните изстрели, нашите войводи стремглаво напредват. Обаче, за голямо наше учудване, към средата на 23, узнахме, че нашите чети все още са във Вефчанската кория. Тогава узнах, че Групчев много се нервирал от моите писма, та наредих да му се пише от всички членове на бюрото общо подписано и последно. Също писах и на горското началство, и в щаба на въстанието за неговото държане. И когато бъде отрупан от всякъде с писма за това му държане, почнал бе да се движи и да прави опит за минаване на реката.
Тъкмо по това време, не помня точно, на 24 или 25 юлий, вечерта аз взех със себе си двама другари терористи — Димче Колев и едно младо момче, както и куриерът Кочо Самарджиев и добре въоръжени изскочихме до с. Вишни, от там за Вефчани при четата, за да се обясним с Групчев. Не можахме да стигнем в средния рид, а се задоволихме с писмо, защото бе невъзможно да пробием един кордон от башибозук. На другата
231
вечер се върнахме. От с. Вишни взех 4 души. Имахме престрелка с башибозук в Охтиско, където Наето от Вишни биде леко ранен.
След две вечери отивах с милиция в с. Мороища, а от там с товара патрони аа Малесия. Но зад с. Ложа ни удари башибозук и едвам се върнахме в Моройща здрави. Много нощи отивах до Вехчани и Мишлешево за да изпращам на подема четници с оръжейна пратка.
Една нощ през август отивах през Вишни — Вехчани чак в Луково само заради нашите чети да се срещна.
В неделя започна да се забелязва по целия хоризонт от разни места дим, понеже времето беше хубаво, ясно и горещо. Помня, майката на Узунов постоянно плачеше за двамата си синове, които бяха тогава в четите и предричаше за тях опасности. Старата майка на Чакъров, никога не издаваше такава слабост, макар да ѝ беше твърде мъчно. Но като българка тя стоеше твърда и горда. Всички в града бяхме уверени, че е дошъл краят на страданията под турците, защото тяхното изпъждане е неминуемо, а нашето освобождение, предстоящо. Всички предполагахме, че към Битоля, Солун, Скопие това въстание е двойно по-силно. Че тия градове са завзети и са обявени за свободни такива на свободна Македония. Това се считаше за естествен ход на събитията, като се сравняваше нашата местност, като крайна граница на Македония до най-опасните албанци и турци, и като виждахме със собствените си очи силния подем от голямите сражения. Естествено беше да считаме, че из цяла Македония имаме компактни маси от четници и войводи, така, че делото като че ли бе свършено. Правехме си догадки само за денят на пълното освобождение, в който тържествено четите ще навлязат в градове и села. Тия преходни дни, по два три пъти правехме заседания с повече хора, за да обмисляме разни услуги и мерки, които трябва да вземем за оная половина на околията, заедно с градът, която не бе въстанала. За нас беше най-голяма загадка Долният Дримкол, където организацията бе по-слаба и селата бяха близки с арнаутски. Никакво известие от там нямаше. Следствие на това изпратихме специални куриери от Вефчани да отидат в Яблайца и Луково, за да се уведомим какво става там.
През тези дни всички еснафи и работници в града, престанаха да работят. Всеки идваше по разни пътища около нас, тогава ръководителите, за да чуят и запитат нещо по положението. Еднакво бяха озадачени и турците. Някои от тях послаби, идваха при свои близки от българите да ги замолват за помощ, в случай на опасност. Та ако дойдат българите да ги запазят, като пък нашите в случай на усложнения искали от тях да бъдат запазени. Тая неизвестност трая цяла седмица. Чак в началото на август турците почнаха да се окуражават,
232
понеже имаха положителни сведения. У нас обратно, настъпи разочарованието, когато узнахме, че Битоля е още турска, а Крушево само в наши ръце. Но ние никога не изпаднахме в отчаяние, защото живеехме с надеждата за намесата на европейската дипломация и считахме за сигурно най-малко, че могат да ни дадат автономия. Към третата седмица от въстанието, започнаха да идват от към Дебърца някои куриери, изпратени от Горското началство или други ръководители. Тогава получихме всички окръжни, издадени от щаба, чрез които се уведомявахме за положението в целия Битолски окръг. Също узнахме, че Скопският и Солунският окръзи, не са въстанали и всичко това отдавахме на дипломатическия маниер на нашия щаб. Едвам към 15 август, не помня добре може би и 20, стружката чета от Вефчани замина за Малесията. Бе направила два опита [да] мине през Луково за р. Дрим, но едвам беше сполучила. Не след много време, пак Групчев с другарите си, ое завърна в Долния Дримкол, а през септември се върнаха всички стружани, във Вефчани. Когато дойде общата амнистия за всички четници от страна на султан Хамида, всички селски чети започнаха да се връщат, поради което стружаните дойдоха от Вефчани в Струга. Към последните дни на октомври те бидоха представени един по един в правителствения дом и веднага освободени. Почти всички селски чети от Дебърца и Малесията, както и от стружкото поле се легализираха, а най-незабелязаните селяни се разотидоха по домовете, без да има нужда от явяването им в правителствения дом. Разочарованието не беше обхванало всички селяни. Най-сериозните, по-свестните от тях, схващаха положението и тъкмо на целта отговориха със своите разсъждения. Пък и ние ръководителите, горските началници и други, навсякъде разяснявахме, че това бе неминуемо, без да се мамим за победа, а просто като за въоръжен протест.
Към края на октомври от всички околии, както и Охридската, започнаха да заминават чети през Прилепско, Велешко зад граница, а Охридското градско началство, заедно с всички другари се завърнаха в Стружка околия, в Долния Дримкол, с цел да минат през Албания за към Черна гора. Водени от Марко Павлов, дримколски войвода, всички можаха преоблечени да се промъкнат през Албания в Черна гора. Само Узунов не искаше да замине и остана вътре.
Заедно с легализирането на четниците от въстанието започна се разоръжаването на цялото християнско население. Търсеха се навсякъде пушки. Както в Охрид, така и в Струга и по селата, въстанали или не, турците обираха всякакво оръжие. Последваха големи побоища при предаването и на оръжието. В с. Вефчани, свещеник Пантелей Радинов бе бит до смърт и умря от побоя след 24 часа, само за да предаде една
233
пушка, както и сабята си. Също така бяха смазани от бой и още трима души. Това се повтаряше систематично по всички села. Както всякога, всякъде даваха само най-разкапалите, счупени пушки, развалени револвери и пищови, но никой за нищо не даваше хубавата си пушка. Така турците от Вефчани вдигнаха около 25 пушки най-стара система — тетовки и креманачки. Също взеха по няколко пушки от селата: Октиси, Вранища, Радожда, Мишлешево, Морища, Драслайца, Въжени и др. А в Малесията почти всички села бяха изгорени начело с Таш Морунища. В Долния Дримкол, дебърските власти също събраха по някой счупена пушка по селата, разбира се, след големи побоища. В Охрид и Струга турците определиха комисия от по умерени турци, които да предоставят на градските първенци да увещаят населението да си предаде оръжието. Както винаги, първенците българи с отворени обятия даваха оръжието си, но те не притежаваха подобно и не може да знаят кой има такова. Затова те се пръснаха сред народа и ръководителите, от своя страна да ни убедят да дадем оръжието си, за да не ставаме причина за нови побоища и наказания. Разбира се, ние никога не можахме да се съгласим на това тяхно предложение искренно, а, както в Охрид така и в Струга, който имаше развалена пушка или креманачка, или негоден пистолет, даваше ги. Но който предаваше хубаво и здраво оръжие, биваше предупреждаван, че ще бъде наказан. Също така, гледаше се тия пушки да се дават от терористи селяни и компрометирани, за да се реабилитират, за да могат [да] застанат спокойни пред властта. В Струга можахме да съберем към 15 броя подобно оръжие. С това малко даване, задължихме морално турците да престанат да търсят,а помня че тогава в бюрото броехме, че имаме на разположение 125 хубави и здрави пушки, заедно с патроните.
След легализирането на всички ръководители и войводи в гората на Стружката околия останаха само кръвните убийци, които не можа да се приберат поради присъдите, които им висяха на шията. Между тях беше и Яким Алулов, който беше предвиден за войвода в Горния Дримкол — Стружко. ,С него бяха още двама, Панделе Велков и Ставре Гогов, всички родом от с. Вефчани. При тях се прибавиха още трима, четирима местни легални, които ги придружаваха само при нужда. Тая четичка започна своята работа по възобновяване връзките и функциите на Организацията. Яким Алулов след известно време прояви голяма слабост и се изврати, както в сделки с пари, тъй също започна да отива по леки жени. Това му създаде незавидна слава, понеже стана достояние на всички селяни. Като прост, неграмотен и бос в разсъжденията си, плитък в досещанията си, не можеше да се постави на висотата, която му създаваше длъжността войвода. Не помагаха и
234
никакви съвети било от мен, било от други, като Узунов или някои приятели. Затова и с Узунов решихме да го премахнем. Към декември Узунов изпрати един четник за тая цел, а именно Коле Касапчето — охридчанец, който уби Яким в с. Вишни. След Якима за войвода назначих, със съгласието на другарите, Ставрета Гогов, който, макар да бе малък на години, а също и неграмотен, бе много честен, прям и силен терорист, с което можеше да дава пример на всички околии.
Както във всички села, градове и в ръководителите завя вятъра на реакцията. Мен ми се видя много тясно в Струга и поради някое недоразумение между Струга и Охрид, аз считах, че е необходимо моето заминаване към Битоля или забягване [като] нелегален в гората, за което през януари 1904 год. си подадох оставката от ръководното бюро и реших да изляза нелегален. Тогава мой най-верен другар и съподвижник бе Кръсте Калайджиев, който ме придружи с еднаквото желание да излезем нелегални. За да прекараме по лесно зимата, Узунов беше отишъл в Битоля, и ние с Калайджиев през март 1904 год. отидохме там, където исках да се срещна с всички сггари ръководители. За тая цел аз ликвидирах в Струга с дюкяна що държах, тогава като шивач, взех със себе си около 20 лири и заминахме с Кръсте, за да се срещнем с, Дамян Груев, Узунов, Гьорче Петров, Пере Тошев, Петър Ацев и други ръководители в Битоля и околността. За което бях канен на конференцията в Прилепско.
СТРУЖКОТО РЕВОЛЮЦИОННО ЗНАМЕ
През 1901/[190]2 година в Струга учителствуваше Славка Чакърова, дъщеря на известния Георги Чакъров, депутат от турския парламент на Митхад паша и сестра на Ал. Чакъров, тогава виден ръководител на револ[юционната] организация. Понеже жените всякога вършат сериозни дела, спомагателна работа, на Чакърова и се искаше да направи нещо повече от обикновена жена. В Струга бе организирано женско неделно училище, в което се уреждаха събрания, четяха се сказки за повдигане умственото равнище на стружката жена. В това неделно училище участвуваха всички интелигентни госпожици и госпожи, учителки или пък домакини. По това време, ръководители на училището, начело с Чакърова, бяха още няколко госпожици, мнозинството от поменатите по-горе учителки бяха посветени в революционната] организация.
В един разговор, Чакърова ми показа едно изработено от нея малко знаме от черно кадифе със следните изображения: на едното лице бе извезан малък лъв от жълта коприна, до него жена в стружка носия, а около него нарисувани пак грубо
235
с коприна, един топ, шашка, пушка, касатура, брадва, коса, а от горе в полукръг написани следните думи: „Само Круп е освободител от пет вековния траур“. С Круп се визират известните германски оръжейни заводи.
Б. м., Б. д.
ЦПА, ф. 226, оп. 1, а. е. 167, Оригинал. Машинопис.