XI

ИСТОРИЧЕСКИТЕ СВИДЕТЕЛСТВА

1.

Колкото и авторитетни да са сведенията и заключенията, оставени ни от Виктор Григорович, не би било правилно да се ограничим само с тях. Добре е да се обърнем и към други исторически свидетелства, в които се съдържат сведения за славянското население в Македония за един по-продължителен период от време. Съвсем естествено нашето внимание ще се насочи преди всичко към селищата и областите, които пряко или косвено са свързани с живота и с дейността на Димитър и Константин Миладинови.

И така, какво научаваме от историческите свидетелства и документи за славянското население в Македония? Разбира се, по понятни причини ще се спрем на съвсем ограничен брой свидетелства. Не е възможно, пък и не е нужно тук да се прави пълен и изчерпателен преглед на историческите свидетелства и на документите, в които се съдържат сведения за славянското население в Македония.

Образите на Климент Охридски и Теофилакт, архиепископ български, поместени в "Стематография" на Христофор Жефарович. Виена, 1741 г.

Византийският хронист Прокопай Кесарийски, живял през VI век, е оставил първите сведения за заселването на славяните на Балканския полуостров. „Докато в илирийския град Сердика (София) — пише Прокопий — Герман събирал и устройвал войската и най-усърдно подготвял всичко за войната, в ромейската земя нахлули славяни в такова множество, каквото никога по-рано не било виждано. Те преминали реката Истър (Дунав) и дошли до Ниш ... Те твърдели, че били дошли, за да завземат чрез обсада самия Солун и градовете около него. Императорът, щом чул това, много се разтревожил и писал на Герман да отложи незабавно похода за Италия, но да защити Солун и другите градове, като с всички сили отблъсне нападението на славяните . . . Когато Германовият чичо Юстиниан [1] поел властта, антите, които живеели съвсем близо до славяните, преминали река Истър с голяма войска и нахлули в ромейска земя." [2]

Друг византийски хронист, Йоан Ефески, живял също през VI век, съобщава, че славяните вече свободно се разпореждат из балканските владения на Византия: „На третата година след смъртта на Юстиниан и от стъпването на Тиверий Победоносни на престола — пише Йоан Ефески — яви се проклетият славянски народ и завзе цяла Елада, околностите на Солун и цяла Тракия. Те завладяха много градове и крепости, с огън и меч опустошаваха и грабеха страната и господствуваха там напълно свободно като в своя родна страна. Това се продължаваше четири години, докато императорът воюваше с персите ... И досега живеят те (славяните, б. м., Д. Р.) безгрижно и безстрашно в ромейските провинции, като грабят, убиват, палят. Те разбогатяха, имат злато и сребро, цели табуни коне и множество оръжия. Научиха се да водят война по-добре от ромеите." [3]

През следващия VII век във византийските хроники вече заемат трайно място и сведенията за нахлувания на прабългарите в балканските владения на империята. В „Чудесата на свети Димитър Солунски" се съдържа описание за първото проникване на прабългарите на Балканския полуостров:

„За междуособната война, замислена тайно срещу нашия град от българите Мавър и Кубер. Както знаете, христолюбци, в предишните глави ние разказвахме отчасти за славяните... Разказахме и за това, че те опустошиха почти целия Илирик, а именно провинциите му: двете Панонии, също и двете Дакии, Дардания, Мизия, Превалитана, Родопа и всички други провинции, а още и Тракия, й земите при Дългата стена край Константинопол [4], както и останалите градове и селища . . . Именно тогава те се смесиха с българи, авари и с останалите племена, родиха им се деца от това смешение и станаха огромен и много голям народ ... И тъй Кубер [5] премина победоносно казаната река Дунав с целия споменат народ, който беше с него, дойде в нашите земи и завладя Керамисийското (Битолското, б. м., Д. Р.) поле." [6]

Теофилакт Охридски [7] в съчинението си „Пространно житие на Климент Охридски" пише за езика и за етническата принадлежност на македонското славянско население.

„Навярно Вие искате да узнаете — пита Теофилакт Охридски — кои са тези светци? — Методия, който украсил Панонската епархия, като станал архиепископ на Моравия, и Кирил, който бил велик в езическата философия, а още по-велик в християнската и познавал природата на действително съществуващите неща [8]… те изнамерили славянската азбука, превели боговдъхновените писания от гръцки на български език и се погрижили да предадат божествените знания на по-способните си ученици. И мнозина пили от този учителен извор, между които избрани и корифеи на групата били Горзд, Климент, Наум, Ангеларий и Сава [9]... След това, като се посъветвал с по-разумните от своите приближени, които всички били разположени към Климент като към свой баща... той (цар Симеон) го назначил за епископ на Дрембица, или Велика, и така Климент станал пръв епископ на български език. . . [10] Той (Климент) съставил прости и ясни слова на всички празници, които не съдържат нищо дълбоко и мъдро, но които са понятни дори за най-простия българин. С тях хранил душите на по-простите българи, поейки с мляко тези, които не могли да приемат по-твърда храна, и станал нов Павел за новите коринтяни — българите." [11]

Във второто житие на Наум, известно по единствения запазен препис от XVI в., се съдържа следният текст:

„Наум и Климент дойдоха в илирийските и лихнидски страни. В Деволския Ливан, при края на езерото на Охридския град, в междуречието Наум създаде голяма обител и храм на името на чиноначалника арахангела Михаила и на всички сили небесни със средствата и повелението на благочестивия български цар Михаила Бориса и сина му цар Симеона, бидейки тогава 6413 (=905). И като устрои всичко благоутодно богу, почина там блаженният Наум в дълбока старост и душата си в ръце божи предаде през месец декември 23-и, и биде стъкмено честното негово тело от божествените ръце на Христовия архиерей Климента Охридски и с почит бе положено в гроб в доеното крило на храма." [12]

Византийският император Роман II (959—963) в грамота от 960 г. сочи, че славяните вече се наричат и българи. „На манастира Йоан Колову — четем в грамотата — бяха подарени 40 освободени от данък парици в замяна на ония малки дялове земя, които отдавна са принадлежали на манастира в околността на Иерисо. Тия парици са от заселените там славяни българи." [13]

Византийският историк Йоан Скилица, живял през втората половина на XI век и началото на XII век, е оставил най-пълни и подробни сведения върху българската история от времето на цар Самуил. В хрониката му, която обхваща периода от 811 до 1057 г., се съдържат важни сведения за войните между Византия и България в края на Х и началото на XI век, включително и завладяването на България от Византия през 1018 г. „Петър, цар на българите — пише Йоан Скилица — възобновил мира веднага след смъртта на жена си и сключил договор с императорите, като дал за заложници и собствените си синове Борис и Роман. Не след дълго той починал. След това синовете му били пратени в България, за да заемат бащиното си царство и да възпрат напредването на комитопулите. Защото Давид, Мойсей, Арон и Самуил, синове на един от велемощните комити на България, замисляли въстание и внасяли смут в българската държава." [14]

А ето как Йоан Скилица описва разгрома на българската войска и трагичния край на Самуи-ла: „И тъй той (византийският император), като взел своите войници . . . внезапно с викове и шум се показал от височината в гърба на българите. Уплашени от внезапното му появяване, те ударили на бяг. И императорът разрушил изоставената стена и започнал да ги преследва. Мнозина паднали убити, а още по-голям брой пленени. Самуил едва можал да се спаси от гибел с помощта на сина си, който смело отблъснал нападащите. Той го качил на кон и го отвел в крепостта, наречена Прилеп. А императорът ослепил пленените българи — около 15000, както казват — и като заповядал всеки сто ослепени да бъдат водени от един едноок, изпратил ги при Самуил. А той, като ги видял да идват в редица с еднакъв брой хора, не можал да издържи това страдание храбро и спокойно, а му призляло, причерняло и той паднал на земята. Присъствуващите, които се мъчели да възвърнат дишането му с вода и благовония, успели малко да го свестят. А той, като дошъл на себе си, поискал да пие студена вода, но когато взел и пил, получил сърдечен удар и след два дни умрял. Властта над българите поел синът му Гаврил, наричан и Роман, който надминавал баща си по мощ и сила, но далеч му отстъпвал по мъдрост и разум." [15]

В битолския надпис на цар Иван-Владислав (1015-1018) четем:

„ ... В годината 6523/1015 от сътворението на света въздигна се тази крепост, зидана и правена от Иван, самодържец български, с помощта и молитвите на пресветата владичица наша Богородица и застъпничеството на дванадесетте и на (двамата) върховни апостоли. Тази крепост беше правена (за убежище) за спасение и за живота на българите, беше започната крепостта Битоля през месец октомври в 20 (ден), а се завърши в месеца ... в края . . . беше родом българин у . . ." [16]

След покоряването на България византийският император Василий II, известен и с името Василий Българоубиец, издава (подписва) три грамоти, с които се определя статутът на Българската църква в условията на византийското владичество (господство). Сведенията, които се съдържат в грамотите на Василий II, имат първостепенна важност като автентични исторически свидетелства. Още повече че авторът им най-малко не може да бъде подозиран в симпатии към българите и към България. Какво научаваме от трите грамоти на Василий II?

Първа грамота (1019)

„Много и големи са добрините, с които човеколюбивият бог е дарявал през различни времена нашето царство и които надминават всякакъв брой; най-голямата от всички е, че ромейската държава се разшири и че държавата на българите мина под един ярем (с нея).

Прочее вследствие на това ние утвърждаваме преблагочестивия монах Йоан да бъде архиепископ на България и да управлява делата, отнасящи се до архиепископията.

И понеже той поиска писмено да му се определят клириците и париците, задължени да работят за църквите на неговата епархия, както и на подчинените му епископи, дадохме му тая си царска грамота, с която заповядваме:

Самият архиепископ да има в градовете на своята епархия, т. е. в Охрид, в Преспа, в Мокра и в Кичево, 40 клирици и 30 парици.

Епископът пък на Костур да има в градовете на своята епархия, т. е. в самия Костур, Корешча, Колоня, Девол, Воюса и Мор, 24 клирици и 30 парици. Ако и по-рано той да е имал повече може би, но ние не искахме неговите клирици и парици да надминават по число ония на архиепископа ...

И епископът на Мъглен да има в самия Мъглен, в Просек, Морихово, Сетина, Острово и Заодрия 15 клирици и 15 парици.

И епископът на Битоля да има в Пелагония, Прилеп, Дебреще и Велес 15 клирици и 15 парици.

И епископът на Струмица да има в самата Струмица, в Радовищ и Конче 12 клирици и 12 парици.

И епископът на Скопие да има в самото Скопие и ... 40 клирици и 40 парици.

Всички тия клирици да са свободни от „икономодий" и други повинности, както се освобождаваха и при Самуила ..." [17]

Из Втора грамота (1020 г.)

„Тъй като след издаването на тая първа грамота за обсега на всяка българска епископия пресветият архиепископ на България поиска царството ни да издаде и друга грамота относно останалите негови епископства, неизброени в първата грамота, и относно другите подвластни нему епископства, защото съседните митрополити ги били заграбили от българската област и си ги били присвоили, и понеже царството ни не благоволява да допусне никого до тях или от техните люде да пристъпи и крачка напред в пределите на българската област, затова постановяваме, щото и сегашният преснети архиепископ да притежава и управлява всичките български епископства, както и всички други градове, които бяха под властта на цар Петър и Самуил и се държаха и от тогавашните архиепископи. Защото не без кръв, не без труд и пот, а с многогодишна упоритост и с божия помощ тая страна ни се подари в подчинение от бога, чиято благост явно ни помагаше, съединявайки в едно разделените части и туряйки под един ярем границите, без в нищо да се нарушават наредбите, добре установени от царствуващите преди нас. Защото ако и да станехме обладетел на страната, все пак запазихме непокътнати нейните права, като ги потвърдихме с наши хрисовули и грамоти. Постановяваме също сегашният пресвети архиепископ на България да има толкова голяма епархия, каквато и колкото голяма е била при цар Петър, и да владее и управлява всички епископства на България, т. е. не само ония, които бяха споменати в първата грамота, но и тия, които са били пропуснати и непосочени заедно с другите и които чрез настоящата грамота се обявяват и дават поименно. И на тях, както и на останалите, подаряваме клирици и парици.

Прочее заповядваме епископът на Дръстър (Силистра) да има в градовете на своята епархия и в другите градове около нея 40 клирици и 40 парици. Защото при царуването на Петър в България тая (епархия) е блестяла с архиепископското достойнство, а след това архиепископите (й) са се преместили от едно място на друго, единият в Триадица (София), другият във Воден и Мъглен, и след това ние намерихме сегашния архиепископ в Охрид. Затова (заповядваме) самият Охрид да

има архиепископ, а за Дръстър да бъде ръкополаган епископ.

Постановяваме преснетият архиепископ на България да владее не само изложените поименно епископи, но ако има и някои други, които се намират в български предели и поради забравяне е пропуснато да бъдат споменати, заповядваме той да владее и управлява и тях. И каквито други градове са пропуснати да бъдат споменати в грамотите на царството ни, да ги владее всички същият просвети архиепископ и да събира от всички тях каноникон, както и от власите по цяла България и от турците около Вардар, доколкото се намират в българските предели.

И всички стратези в България и останалите служители и архонти да го почитат много и да слушат думата и наставленията му, да не се намесват в делата нито на български манастир, нито на църква, нито в каквато и да е църковна работа и да не се бъркат нито нему, нито на подчинените му пребоголюбиви епископи и да не им пречат, за да не си навлекат подобни хора големия и безмилостен гняв на царството ми.

Поради това и за сведение на царете след нас ние съставихме тая грамота и я дадохме на пресветия архиепископ, като я подпечатахме с моливдовула на царството ми в месец май, индикт З, година 6528/1020." [18]

Из Трета грамота (между 1020-1025 г.)

„Тая грамота се даде от царството ни на просветата архиепископия на България, за да обладава тя безпрепятствено следните епископии: на Сервия, на Стаг (в Тесалия) и на Верея, защото и те лежат в българските предели. С настоящата наша грамота ние причислихме и тях към останалите епископства и ги поставихме подвластни на архиепископията на България и решихме да дарим и тях с клирици и парици . . ." [19]

Византийският историк Михаил Пеел в хронологията си за историята на Византия през периода от 976 до 1077 г., като се спира на българското въстание през 1040 г. начело с Петър Делян, пише:

„И тъй (българското) племе след многобройни подвизи и сражения станало част от Ромейската империя, тъй като известният Василий, който се отличил между всички императори, направил, както се разправя, страната им своя плячка и унищожил мощта им. Така те, отслабени във всяко отношение, се облегнали на ромейската сила. Но след като кратко време понасяли едно такова поражение, взели да се връщат към предишната си надменност. Известно време те не се проявявали в явно бунтовничество. Но когато се яви един човек от тези, които бяха готови да събудят дързостта им, те всички заеха неприятелско поведение ... Името му беше Делян и не знам дали по бащина линия беше получил този прякор или сам се беше нарекъл така. След като разбрал, че целият народ искал да се отцепи от ромеите, но по липса на инициатор и водач на това дело си оставал само с намеренията, той най-напред започнал да се показва за най-достоен и най-вещ, за да даде съвет, а и твърде опитен във военното дело. След като после спечелил тяхното благоразположение, липсвало му само блестящото потекло, за да бъде издигнат до върховната власт (защото българите имат обичаи да поставят начело на народа лице от царски род). Като знаел, че това е така и по традиция, и по закон, той сам се свързал с известния Самуил и с брат му Арон, които неотдавна били владетели и царували над целия народ. Той не твърдял за себе си, че е законна издънка от царското коляно, а лъжел и разправял, че е някаква странична издънка на този корен. Така той лесно ги убедил и те му поверили властта, като го издигнали на щит. И след това, като обявил намеренията си, отцепват се, отхвърлят от врата си ромейското иго и самоволно обявяват свободата си. Оттогава те започват да нахлуват в ромейските земи и да ги ограбват . . ." [20]

В съчиненията на византийските историци хронисти, които пишат за събитията през втората половина на Х и първата половина на XI век, се съдържат твърде богати сведения върху българската история. Това нагледно се вижда и в руските издания на византийските историци и хронисти, появили се в Петербург през периода 1770 до 1775 г. в четири части.

В продължение на повече от половин век — от 1645 до 1702 г. — в Париж са издадени 32 тома със съчиненията на византийските историци и хронисти, посветени на византийската история от времето на Константин I Велики (роден около 285 г. — император от 306—337) до падането на Цариград под турска власт (1463 г.). От това многотомно издание немският историк Иохан Стритер (1740— 1801) прави извлечение и създава неколкотомното си съчинение върху византийската история. Иохан Стритер известно време живее и работи в Русия. Със съдействието на В. Светов (1744—1783) трудът на Иохан Стритер е подготвен и издаден на руски език в четири части под заглавието „ИЗВЕСТИЯ ВИЗАНТИЙСКИХ ИСТОРИКОВ ОБЪЯ-СНЯЮЩИЯ РОССИЙСКУЮ ИСТОРИЮ ДРЕВНИХ БРЕМЕН И ПЕРЕСЕЛЕНИЯ НАРОДОВ".

В четвъртата част от руското издание на Известията на византийските историци се съдържат подробни сведения за българската държава от времето на Самуил. „Между впрочем българите — четем на 50-та страница, — които не били под ромейско владичество, избрали за свои князе четиримата сина на знатен велможа, а именно Мойсей, Давид, Арон и Самуил, от които Давид наскоро умрял. Мойсей загинал при обсадата на града Сер, а Арон, под предлог че имал тайни връзки с ромеите, бил умъртвен от Самуил. Той (Самуил, б. м., Д. Р.), бидейки единодържец на България ... насочил оръжието си към Тракия, Македония, Тесалия, Гърция, Пелопонес и Илария... и много земи присъединил към държавата си, като установил столицата си в Преспа." [21]

Византийските историци и хронисти са познавали добре народностния състав на населението в Тракия и Македония. В подкрепа на това твърдение могат да се приведат много примери от труда на Йохан Стритер. Така, като разказва за войната между Византия и България в средата на XIII в., авторът пише: „Гръцкият цар Йон Дука (Йоан III Дука Ватаци — никейски император от 1222 до 1252 — б. м., Д. Р.) използвал този случай и завладял много градове в Тракия, Македония и Тесалия ... Но веднага след като бил известен за смъртта на Йон Дука, Михаил (Михаил-Асен, български цар от 1245 до 1256 г. — б. м., Д. Р.), настъпвайки в Тракия, минал река Ебр и си възвърнал за кратко време почти всички земи, които Йон Дука е отнел от българите, не срещайки ни най-малка съпротива, понеже по-голяма част от жителите били от българската народност (к. м., Д. Р.) и предпочитали да се подчинят на сънародници, отколкото на гръцкия император." [22]

През втората половина на XVIII в. в Петербург е издаден трудът на руската императрица Екатерина II (1729-1796) „ЗАПИСКИ КАСАТЕЛЬНО РОССИЙСКОЙ ИСТОРИИ" - 6 тома, общо 2182 страници. Авторката адресира книгата си към руските князе, открито защищава идеалистическата си философия и реакционните си политически схващания. Независимо от това в „Записките" се съдържат важни сведения за българското историческо минало. Авторката разполага с богатата документация, съхранявана във всички руски хранилища и държавни архиви. Освен това тя използва и историческите свидетелства, съхранявани в европейските хранилища, включително и документи от папския архив във Ватикана. В „Записките" на Екатерина, като правило, след текста, посветен на всеки от руските владетели, под формата на приложение, авторката съобщава кои са били по същото време владетели на най-известните държави в Европа, Близкия изток и Северна Африка. Така, в хронологичен ред, за един исторически период от пет века се разказва за византийски императори, за френски и полски крале, за български царе, за арабски и за египетски халифи и пр.

Кои са според Екатерина II българските владетели, съвременниците на руския княз Ярополк?

„Съвременници на Ярополк — пише авторката — от 927 до 980 г. са били ... в България царете: Борис (от 970 до 974), Самуил (от 974 до 1014)." [23] По-нататък, пак в първата част на „Записките", Екатерина пише:

„Съвременници на Владимир от 980 до 1015 години са били: ... в България царете: Самуил (от 974 до 1014), Радомир (от 1014 до 1015) ." [24]

И още един пример — „Съвременници на Светополк от 1015 до 1020 години са били: ... в България царете: Владислав (от 1015 до 1019) ." [25]

В четвъртата част на „Записките" си Екатерина II представя най-важните събития в Русия през периода от 862 до 1224 г. И в тази част на „Записките" се съдържат важни сведения за българското историческо минало. Какви са съвсем накратко някои от тях?

— за цар Самуил Екатерина пише: „Той воювал срещу император Василий Гръцки и стигнал с войската си до Пелопонес. Тази война продължила 10 години. В 987 г. Самуил близо до Сердика победил войските на гръцкия император... После император Василий и неговите войски имали двадесет успешни похода срещу българите. Самуил умрял през 1014 г., 29 юли, оставил син Гаврил и две дъщери …" [26] И по-нататък: „През пролетта на 1015 г. гръцкият император Василий влязъл с войските си в България, превзел град Охрид и други градове. Владислав се отбранявал смело и накрая завоювал някои успехи. През 1018 г. ... бил убит при обсадата на Дурацо . . . След смъртта на Владислав император Василий завзел цяла България." [27]

Из преписката между цар Калоян и папа Инокентий III:

- Из писмото на цар Калоян до папа Инокенгий, 1202 г. „На първо място ние като любим син искаме от нашата майка, Римската църква, царска корона и достойнство, според както са ги имали нашите стари императори. Както намираме записано в нашите книги, един е бил Петър, втори Самуил и други, които са ги предхождали по царуване." [28]

— Из отговора на папата до българския владетел, 1202 г.

„Ти обаче смирено поиска Римската църква да ти даде корона, както се чете в твоите книги, че е дала на Петър, Самуил и на другите твои знатнопаметни предци... Ние прочее, за да се уверим в това добре, наредихме да бъдат прочетени внимателно нашите регистри, от които ясно узнахме, че в подчинената ти земя са били короновани много царе." [29]

— Из писмото на Калоян до папата, 1203 г.:

„След това през миналия месец юни царството ми изпроводи своя архиепископ и (глава) на цялата българска земя и на всеобщата света и велика църква на Търново и велик човек на моето царство, сега въздигнат в примат и архиепископ на цялата България и Влахия на име Василий, който, като пристигнал в Драч, не бил допуснат да премине при твоя светост, за да изпълни твоя светост желанието на моето царство съгласно обичая на моите предшественици, царете на българите и власите — Симеон, Петър и Самуил, прародители мои и на всички останали царе на българите." [30]

— Из писмото на папа Инокентий III до унгарския крал Емерих:

„Макар да ни пишеш, че ако да е завзел и държи сега една част от твоето кралство и друга част от царството на друг, гореспоменатият Йоаниций (Калоян) не е законен господар на никоя земя, поради което се учудваш, че сме предложили да коронясаме, без да се допитаме до тебе, така внезапно за цар толкова открития ти враг, това за да говорим, без да спорим, донякъде все пак не е така, тъй като ти знаеш напълно истината по това. Наистина от старо време в България последователно мнозина царе са били коронясвани от апостолическата власт, като Петър и Самуил и някои други след тях. Наистина и поради проповедта на свещенопаметния наш предшественик папа Николай, царят на българите, на чиито допитвания той твърде често отговарял [31], заслужил да бъде покръстен с цялото поверено нему царство. Но най-после, понеже гърците излязоха по-силни, българите загубиха царското достойнство, дори бяха заставени да робуват под тежко константинополско иго, докато напоследък, двама братя, сиреч Петър и Йоаниций, произхождащи от рода на предишните царе, започнаха не толкова да завземат, колкото да възвръщат земята на своите бащи, така че в един ден спечелиха чудна победа над големи владетели и безбройни народи. Ние не отричаме прочее, че те може да са нахлули насилствено в някоя част от страната, но ние положително твърдим, че те са възвърнали най-голямата част от страната по бащино право." [32]

Византийският писател от XIII век, Теодор Скутариот, спирайки се на междуособиците във Византия по онова време, между другото пише: „А севастократорът използвал момента и като намерил земя без защитник, започнал да извършва нападения срещу крепостите на страната. И най-напред отишъл при Охрид, архиепископията на България …" [33]

Византийският император Андроник II Палеолог (1282—1388) подарява на охридския архиепископ плащаница с надпис: „Пастирю на българите, спомни си при жертвоприношенията за владетеля Андроник Палеолог!" [34]

Сръбският крал Стефан Душан завладява Македония и я присъединява към кралство Сърбия. През 1345 г. той пише в гр. Сер писмо до венецианския дожд Андрей Дандуло. В това си писмо Стефан Душан се титулува: „По божия милост Стефан, крал на Сърбия, Диоклея, Захълмия, Зета, Албания и Приморието и владетел на немалка част от царство България и господар почти на цяла Романия." [35]

[Previous] [Next]
[Back to Index]

1. Юстиниан I (483—565), византийски император от 527 до 565 г. За да спре нахлуването на славянските племена на Балканския полуостров, наредил да бъдат възобновени или наново построени около 400 крепости край Дунава, по склоновете на Стара планина, в Епир и Македония. Вж.: Ангелов, Д. История на Византия. Част I. С, 1968, с. 110—142.

2. Гръцки извори за българската история, III, с. 134—135

3. Вж. Иречек, Константин. История на българите, с. 58, 59. Българският превод е цитиран по „Македония. Сборник от документи и материали". С., 1978, с. 38.

4. Укрепителна система в Източна Тракия, замислена като защитно съоръжение против набезите на прабългарите. и славяните към Цариград. Изградена е по времето на император Анастасий I (491—518) и е известна с името „Анастасиева стена" или „Дълга стена". Стената се простирала от град Силиврия на Мраморно море и достигала до крепостта Деркоян на Черно море. В наши дни следи от Анастасиева стена се запазени край Чаталджа.

5. Кубер е прабългарски племенен вожд. Към 670—675 г. начело на българска дружина (орда), смесена с други племена (славяни, авари и др.), Куберт идва от Панония, нахлува във Византия и се установява в Битолското поле. През 688 г. претърпява поражение от византийската войска, след което липсват сведения за него.

6. Гръцки извори за българската история, III, с. 159.

7. Теофилакт Охридски, охридски архиепископ откъм 1090 до 1119 г. Автор на „Пространно житие на Климент Охридски", съставено въз основа на загубен по-късно старобългарски ръкопис. Съчиненията на Теофилакт Охридски са едни от най-важните извори за изучаване историята на българския народ през Х и XI в.

8. Милев, Александър. Гръцките жития на Климент Охридски. С., БАН, 1966, с. 79.

9. Пак там, с. 81.

10. Пак там, с. 129.

11. Пак там, с. 133.

12. Иванов, Йордан. Български старини из Македония. С., 1970, с. 313. Новобългарският превод е цитиран по „Македония. Сборник от документи и материали". С., 1978, с. 40.

13. Иванов, Йордан. Българите в Македония. С., 1917, с. 123, 124.

14. Гръцки извори за българската история, VI, с. 257.

15. Пак там, с. 283.

16. Заимов, Йордан. Битолският надпис на Иван-Владислав самодържец български, старобългарски паметник от 1015—1016 г. С., 1970, с. 33—34.

17. Иванов, Йордан. Български старини из Македония. С., 1970, с. 550—551.

18. Пак там, с. 555—561.

19. Пак там, с. 561—562.

20. Гръцки извори за българската история, VI, с. 94—99.

21. Штриттер, Ив. Известия византийских историков, объясняющия Российскую историю древних времен и переселения народов. Част четвертая, СПб. 1777, с. 50.

22. Пак там, с. 70. По-пълно за съдържанието на руските издания на византийските хронисти вж. Райков, Д. Българите и България в старата руска книжнина. С., 1983, с. 65—88.

23. Екатерина II. Записки касательно Российской истории, Част I, СПб, 1787, с. 112.

24. Пак там, с. 151.

25. Пак там, с. 167.

26. Пак там, с. 139.

27. Пак там, с. 215—216. По-подробно за Записките на Екатерина II вж. Българите и България... с. 111—118.

28. Дуйчев, Иван. Преписката на папа Инокентий III с българите. Год. Соф. университет, И. Ф. Ф., с. 22—23, п. 2.

29. Пак там, с. 25.

30. Пак там, с. 47—48.

31. Става дума за преписката между българския владетел княз Борис I и папа Николай I. Във връзка с усилията за международното признание на младата българска църква през 866 г. княз Борис I се обръща към римския папа Николай I със 106 въпроса. Папа Николай I съставил и изпратил по специални пратеници в България известните си „Отговори на папа Николай I по допитванията на българите". В отговорите на папата се съдържат важни сведения за социално-икономическото и културното състояние на българския народ през IX в. (по-подробно вж. Златарски, В. История на българската държава през средните векове. Т, I, част 2. С.. 1971, с. 105— 165.

32. Дуйчев, Иван. Посоченото издание, с. 59.

33. Македония. Сборник от документи и материали. С., 1978, с. 94.

34. Иванов, Йордан. Българите в Македония. С., 1917, с. 149-150.

35. Пак там, с. 154.