ДИМИТЪР И КОНСТАНТИН МИЛАДИНОВИ, Димитър Райков

X

ВИКТОР ГРИГОРОВИЧ В ОХРИД И СТРУГА

А сега нека се върнем отново в Охрид и Струга. Но да се върнем през 1845 г., т. е. 25 години преди султанския ферман, с който се обявява българска църковна независимост.

През 1845 г. Димитър Миладинов е учител в Охрид. За Охрид и Струга тази година е ознаменувана с едно важно събитие, което има пряко отношение към разглежданите в нашия разказ въпроси. Именно през 1845 г. професорът от Казанския университет Виктор Иванович Григорович (1815— 1876) по време на пътешествието си из европейските владения на Турската империя посещава Охрид и Струга. „Охрид (Ohrid) — пише руският учен, — вероятно на мястото на древния Лихнидон, от IX столетие е придобил историческо значение. Заедно с Преспа той е бил столица на българските царе. Тук са извършили апостолското си дело незабравимите сподвижници на Кирил и Методий. Изглежда, оттогава на града е присъдена титлата Първа Юстиниана и било определено да бъде престолна епархия, чийто епископ се ползвал почти с патриаршески права и имал подчинени седем митрополита и десет епископа.” [1] След като отбелязва, че градът е разположен на два хълма (възвишения), Григорович продължава: „На първия е дадено наименованието Варош и тук живеят българи: под него се простират частите на града, които са заселени с власи, турци и отчасти с албанци ... За неописуемо мое удоволствие — продължава Григорович — хазаинът ми се оказа българин, образован по европейски. [2] Многочисленото му семейство, запазвайки простотата на местните жители, ме прие много ласкаво... Главното ми намерение сега бе да узная откога в църквата, училищата и даже в домашния бит господствува гръцкото влияние, да узная какво от старославянското влияние се е запазило, тук и до кое време остават неговите следи." [3]

Viktor Iv. GrigorovichВиктор Иванович Григорович

За тогавашното състояние на Охрид Григорович пише: „Сега градът е заселен с българи, власи и турци, отчасти с гърци и албанци. Първите са по-многочислени ... Някои части на града носят още старите си названия като: Варош, Кошишта, Плаошник, Канево, Лебиново. Охридските българи се отличават с образованост и жив характер. Аз често намирах у хора на вид обикновен будност и начетеност ... В това направление съдействуват значителният брой училища и широките търговски връзки. Но гръцкото влияние силно е потиснало родния им език, на който българите трудно се обясняват при външните си връзки. Той (българският език, б. м., Д. Р.) получава естествените си права само в тесен семеен кръг, оживяван от присъствието на жените." [4]

Виктор Григорович посещава манастира „Свети Наум", „...достигнах накрая — подчертава той— манастира „Св. Наум", на възвишението, почти до самия югоизточен край на езерото. Паметта на св. Наум, сподвижник на св. Климент, ми внуши мисли за славните подвизи на славянските апостоли, надеждата да се обогатя с нови сведения за тях. Огромните размери на манастира, външното му великолепие поощряваха моите надежди. Струваше ми се, че вътре в него също така се грижат за запазването на старинното му имущество. Той бил построен от Михаил, български цар, и в манастира гостоприемно бил приет св. Наум, чиито мощи лежат скрити тук някъде. Особеното уважение на турците към светията, изцелител на душевни болести, го спасило от разрушаване." [5]

В Охрид Виктор Григорович се среща с Димитър Миладинов, който по това време е учител там. Двамата посещават и родната къща на Братя Миладинови в Струга. Майката на Миладиновци посреща сърдечно руския гост. Тя му изпява българска народна песен. За срещите на Григорович с Димитър Миладинов в Охрид и Струга научаваме от две писма на Димитър Миладинов. Първото писмо е до Виктор Григорович и е писано през февруари 1846 година. Димитър Миладинов изпраща това писмо на руския учен във Виена. От текста на писмото се изяснява, че Виктор Григорович препоръчва на Димитър Миладинов да се заеме със събирането на български народни песни и със съставянето на българска граматика. Това става ясно още от началните редове на писмото:

„Достопочитаеми колега г. Виктор Григорович!

Охрид, 25 февруари 1848 г.

След заминаването Ви не съм получил нито ред. Между това моите старания за нашия български език и българските (народни) песни, според Вашата поръка, са ненадминати. Не преставам да продължавам изпълнението на моите обещания към Ваша милост, защото българите спонтанно се стремят към истината. Но нека ми бъде простено досегашното отлагане, защото се затруднявах при подбора на най-добрите песни, а също и при работата ми върху граматиката. Надявам се при втори удобен случай, след като събера повече песни и завърша граматиката, според Вашето горещо желание, да Ви ги изпратя, като ми пишете къде и чрез кого сигурно могат да Ви бъдат предадени." [6]

Второто писмо е до Александър Екзарх (1810— 1891) и е изпратено от гр. Битоля през август 1852 г. „Един руски пътешественик — пише в това писмо Димитър Миладинов — по име Виктор Григорович, професор в Казан, особено се зачуди, като видя славянски книги в Охрид, в родния ми град Струга, в Преспа и др., като че ли тукашните българи (к. м., Д. Р.) да са останали неизвестни за европейските народи и да са смятани от тях като чужденци. Като преподавах веднъж в Охрид Тукидита, Григорович с учудване възкликна: „О, нали наши братя сте?" Струваше му се, че бълнува, и не му се вярваше, че славянският език ни е майчин и прадядов. Като стигнахме двамата в родното ми място Струга, вечерта пожела старата ми майка да изпее (богарска песма), която си и записа; освен това той ме замоли настоятелно да напиша граматика на тукашния говорим български език (к. м., Д. Р.) и я очакваше във Виена." [7]

Като се спира на това писмо, Иван Шишманов отбелязва, че у Виктор Григорович се появява интерес към българската народна поезия именно след срещите му с Димитър Миладинов в Охрид и Струга. „Не може да има никакво съмнение — пише по този повод Иван Шишманов, — че той (В. Григорович, б. м., Д. Р.) ще е дал и първата идея на Миладинов да записва народни песни." [8]

Освен Охрид и Струга Виктор Григорович посещава и прави проучвания в Солун, Велес, Ресен, Прилеп, Битоля, Щип, Сер и в десетки други македонски селища. Той установява, че освен българи там живеят още турци, гърци, албанци, власи (цинцари), евреи и др. Според него славянското население в Македония по произход, по традиции и по съзнание е българското население. За народностния състав на солунското население руският учен сочи: „Независимо от близостта на български селища, в Солун има малко постоянни жители българи ... Българите като постоянни жители лесно се смесват с гърците поради влиянието на гръцкото образование и господствуващото в македонските градове пренебрежение към името им. За мене беше особено важно сближаването ми с работници — пришълци българи. Такива има твърде много в Солун. Особено от Дебър и Битоля тук идват строителни работници и готвачи. Те, мога да кажа, ме запознаха със своя народ." [9]

Какъв е народностният състав на населението в околностите на Солун според руския учен? Той установява, че по пътя от Солун до Енидже има повече от 20 планински села. „Населението им е предимно българско, то населява околностите, разположени непосредствено до самия Солун, от западната му страна. На изток от Солун има гръцко население, с изключение на българското село Киречкьой или Ново село, което аз навестих, и 20 х. българи в п-в Касандра ..." [10] След това, пак за населението на запад от Солун, четем: „Това пространство, което мога да огранича на запад от р. Черна, на изток с Караджово, на север с линията Воден—Битоля, на юг с линията Кастранци—Фло-рина, е населено предимно с българи, примесено с власи и турци.” [11] За Воден руският пътешественик пише: „Воден (преди Едесса) има очарователно местоположение, столицата на митрополита на Едеса има смесено народонаселение, главната част на което са българи." [12] А ето и кратката му бележка за с. Острово: „Острово, забележително село до планинско езеро, е населено от българи и турци. То има една църква, построена на мястото на старата, разрушена от турците. Аз прекарах тук нощта в къщичката на честен и умен българин. Неговият прост разказ ми изясни бита на това племе и ме запозна с неговия език." [13] След това Виктор Григорович посещава Битоля. Вярно е, че той остава в града само няколко дни. Но градът и околностите, населението и традициите му правят силно впечатление на наблюдателния пътешественик. „Битоля (Манастир) — пише той — е разположен в западния край на обширна долина, наречена от българите „Овче поле" битолско [14]. Тук ще спомена само — продължава Григорович, — че в митрополията за първи път намерих следи от чествуване на славянските апостоли. Към църквата са пристроени два параклиса на името на св. Климент и Наум ... В Битоля има много войска, която се помещава в казармите (къшли), построени от българите. Тук живеят българи, македоно-власи и албанци. Казваха ми, а и аз сам забелязах, че българите са болшинство." [15]

По-нататък Виктор Григорович посещава Ресен, Прилеп, Велес, Щип, Струмица, Петрич и др. „Град Ресен — пише той — е на четири часа от езерото, заселен е с българи и има църква на името на св. Георги и гръцко училище." [16] „От Щип — четем след няколко страници — започват тучни долини. обработвани от българи, които, са известни в търговията със своя памук, ориз и други продукти." [17] От Сер руският учен се отправя на север по маршрута Демир Хисар—Мелник—Свети Врач (сега Сандански)—Джумая (сега Благоевград)—Рилски манастир и т. н.

В заключение през 1845 г. руският учен Виктор Григорович установява, че във Воден, Битоля, Охрид, Струга, Ресен, Прилеп, Щип, Струмица, както и в другите македонски селища, които той посещава, живеят българи. Както в „Записките", така и в другите писмени свидетелства, оставени от Виктор Григорович, навсякъде, където се говори за славянското население в Македония, никъде не е отбелязано, че там освен българи живеят и хора от друга славянска народност. Непосредствените наблюдения и проучванията на човек като Виктор Григорович очевидно са твърде важни за правилното осветляване на въпроса за славянското население в Македония. Още повече че руският учен добре познава историята на южните славяни, възникването и развитието на славянската писменост и на средновековната книжнина на славянските народи [18].

Виктор Григорович за първи път научнообосновано и въз основа на богатите си лични наблюдения определя ИЗТОЧНИТЕ и ЗАПАДНИТЕ БЪЛГАРСКИ ГОВОРИ като две диалектни езикови групи на единния български език, общ за всички българи, населяващи различните краища на Балканския полуостров. Какво е основното му заключение: „...аз бих разделил цялата област, населена с говорещо български език население, на две половини, в които различията при употребата му могат да се нарекат диалектни. Първата ще нарека западна, защото тя обхваща цяла Македония до Доспатските планини и на север включва част от Дунавска България до самия Видин; втората — източна, т. е. областта на изток от Доспат и на север и на юг от Балкана." [19] Стоян Романски (1882—1959 г.), като разглежда проучванията на Виктор Григорович върху българския език, отбелязва: „При пътуването си в България Григорович е имал възможност да се запознае непосредствено с българския език, по паметниците и по живата реч, за да може вече със сигурност да говори за особеностите на тоя език и неговия произход. [20]

[Previous] [Next]
[Back to Index]


1. Григорович, В. Очерк за пътешествие по Европейска Турция. С., 1978. Фототипно издание по второто руско издание. Москва, 1877, с. 96.

2. Иван Шишманов смята, че българският доктор, който оказва гостоприемство на руския пътешественик в Охрид, е д-р Константин Робев.

3. Григорович, В. Очерк за пътешествие... с. 97. 98.

4. Пак там, с. 102.

5. Пак там, с. 108.

6. Братя Миладинови. Преписка. Издирил, коментирал и редактирал Н. Трайков. С., 1964. с. 15.

7. Пак там, с. 20.

8. Шишманов, Ив. Д. В. И. Григорович, неговото пътешествие в Европейска Турция (1844—1845) и неговите отношения към българите. В Избрани произведения. Т. I. С., 1965, с. 289.

9. Григорович, В. Очерк за пътешествие ... с. 89, 90.

10. Пак там, с. 91.

11. Пак там, с. 92.

12. Пак там, с. 93.

13. Пак там, с. 94.

14. Пак там.

15. Пак там, с. 95—96.

16. Пак там, с. 114.

17. Пак там, с. 120.

18. Вж. Григорович, В. Опыт изложения литературы словен в ея главнейших зпохах. В Казанские ученые записки, 1842, с. 105—216. Важни сведения за пътешествието на В. Григорович по българските земи се съдържат и в книгата му „Донесения В. И. Григоровича об его путешествия по словенской землям". Казан, 1915 г.

19. Григорович, В. Очерк за пътешествие... с. 164.

20. Романски, Ст. Български въпроси в преписката на И. И. Стрезневски и В. И. Григорович — Сп. на БАН, кн. 54. с. 126.