1.

ЕВРОПА ПРЕЗ ДЕВЕТИЯ ВЕК

За славянството деветият век е време на големи политически сблъсъци, на борби за престиж и свое място в света, врем" на прелом в идеологията и културата, епоха на могъщи таланти, които историята извика за вечен живот. За това далечно време, в което „възсия" великото дело на Константин Философ, изковал „нетленното оръжие" на „буквеното слово", ще разкажем в тази малка книга.

Днес Европа е набраздена с многобройни самостоятелни държави със свой облик. В Европа съжителствуват много нации, които имат ясно съзнание за своя произход, минало и права. Днес в Европа всеки се учи и пише на своя роден език, издават се безброй книги, учебници и списания на националните езици. През IX в. картината в Европа в политическо, обществено и културно отношение е съвсем друга.

Най-напред да видим как изглежда Европа в политическо и етническо отношение. Най-значителната политическа сила на Запад в началото на IX в. е Франкската държава. Тя включва днешна Франция, Холандия, Белгия, Германия, част от днешна Италия. През 800 г. Карл Велики (768—814) е коронясай за крал от папата в Рим. През 804 г. окончателно завършват дългогодишните войни на Карл за присъединяване на саксонските племена към франкската държава. С поробването им се извършват масови покръствания, тъй като в сравнение с другите германски плевена, включени в държавата — алемани, баварци и др., саксонците в културно отношение се намират още на старогерманско равнище. Франкската държава се дели на племена със своя територия, свое племенно право и свой собствен обществен ред, но с обща християнска религия и общо върховно ръководство. В началото на IX в. Карл Велики унищожава аварите. С това се отварят вратите на баварско-франкските мисии сред западните славяни и заселването на немци на изток.

През 812 г. Карл Велики е удостоен с императорска титла от страна на Византия. „Светата империя" на средновековния Запад обхваща Запада като културна и верска единица в противоположност на Византия, която приобщава народи с разнородни традиции. Византия и Франкската държава са съседи някъде по средата на Италия. Испания се владее от сарацините.

При наследника на Карл Велики—Людвиг Благочестиви (814— 840) Франкската държава, съставена от поробени страни, се оказва неуправляема. Между синовете на Людвиг започват спорове, които причиняват разпадането на Карловата империя на самостоятелни монархии: Западнофранкска държава, управлявана от Карл Плешиви (840—877), Средна държава начело с Лотар (844—855) и Източнофранкска държава с Людвиг Немски (840—876). Това разделяне се узаконява с един договор между синовете на Людвиг от 843 г. Така възникват Франция, Германия и една междинна държава, неединна, която се простира от Холандия до Средна Италия. В началото на втората половина на века междинната Лотарова държава се управлява от папа Николай I (858—867), който обединява светската и духовната власт и получава прозвището „папа император". Тъкмо към този папа се обръща княз Борис през 866 г. със сто и шест въпроса и тъкмо той покачва двамата братя в Рим, за да обсъди с тях въпроса за славянското богослужение.

Другата голяма политическа сила в Европа е Византия. В началото на IX в. тя владее днешните гръцки територии и гръцките острови, Сицилия и Южна Италия, източна Тракия, Родопите, земите от Средецката област до Солун, цяла Мала Азия. Тя е многоетническа държава, в чиито рамки живеят гърци, арменци, сирийци, многолюдно, отчасти непокръстено, славянско население. Външнополитическата история на Византия през първата половина на века се характеризира с постоянни военни сблъсъци с арабите и българите, които отнемат част от териториите й. При император Теофил (829—842) Византия води тежки войни с арабите, изгубва о-в Крит, претърпява в Мала Азия няколко поражения. При Михаил Ш (842—867) стълкновенията със сарацините продължават. В това непостоянно и жестоко време, в един от мирните промеждутъци, се състои сарацинската мисия на Кокстантин-Кирил, която, както ще видим, има колкото религиозен, толкова и политически характер.

През VIII и първата половина на IX в. Византия е раздирана от вътрешни класови и идеологически борби—историята отбелязва въстания, църковни разпри, конфликти между официалното християнство и дуалистичните ереси в Мала Азия. Дълга е борбата между иконоборци и иконопочитатели, жестока е разправата с павликяните. За да разбият и омаломощят еретиците, византийските императори на няколко пъти преселват големи групи от арменци и сирийци в Тракия. В началото от управлението на Михаил III, когато всъщност майка му Теодора ръководи държавните дела, се предприема масово избиване на павликяни; част от тях се спасяват при арабите и се съюзяват с тях за борба срещу Византия. Към средата на века Византия бележи относителен стабилитет, известен подем в икономическо и културно отношение. Тогава тя успява да разшири своето влияние на запад и север.

Помежду Среднофранкската държава, Източнофранкската държава, Византия и Черно море стоят две значителни славянски държави — Великоморавия и България.

В началото на IX в. при Карл Велики моравците признават върховната власт на франките и се задължават да им плащат данък. При княз Ростислав Моравия достига своя разцвет (840—869). Князът идва на власт с помощта на Людвиг Немски, но след това не му се покорява. Людвиг предприема поход срещу Моравия през 855 г., но бива сразен. Ростислав се обявява за независим и отказва да плаща данък. Тогава Моравия приобщава чехи, моравци, панонци и словаци. В своите граници тя обхваща днешна Чехословакия, част от днешна Полша и част от днешна Унгария. Смъкнал политическия ярем на немците, Ростислав си поставя за цел да се освободи от тях и в църковно отношение, да изгради основите на самостоятелна църква. Тази идея намира условия за реализация през 862 г., когато немското кралство в съюз с България подготвя нов поход срещу Великоморавия. Тогава моравците правят с Византия коалиция, която има политически и културни последствия. Във връзка с този съюз на Кирил и Методий е възложена моравската мисия.

Ростислав по-късно е предаден на немците от неговия племенник Светополк, който управлява Нитра. Хвърлен е в затвор и ослепен. Светополк (870—894) става княз на Великоморавия и отначало поддържа славянската писменост, но не разбира достатъчно добре значението на народностната църква, затова попада под силното влияние на немците, като запазва своята политическа самостоятелност. Немските епископи успяват да заграбят духовната власт и да разгромят делото на Кирил и Методий в Моравия. Светополк е политически слаб и духовно недорасъл, за да им попречи, Теофилакт Охридски го нарича „съвсем тъп", който не можел „да разбере нищо от божествените работи" и освен това „много неразумно възпитан" за разлика от неговия предшественик Ростислав. След смъртта на Светополк между синовете му започва съперничество за власт. Скоро след това Великоморавия е унищожена от маджарите, които нахлуват чак до Бавария. Злочестите съдбини на държавите през Средновековието обикновено се обясняват като божие наказание за извършени грехове. Затова и неизвестният български автор на най-старото житие на Наум вижда в разрухата на Моравия възмездие заради несправедливото гонение на Методиевите ученици: „А моравската земя наскоро получи наказание от бога заради сторените им беззаконни дела, заради ересите, заради изгонването на правоверните отци и заради страданията, причинени от еретиците, на които те вярваха. Не след много дойдоха маджарите и плениха земята им и я опустошиха..."

Втората голяма славянска държава в Европа—България има също драматична, но далеч по-щастлива, съдба. За българите първата полозина на деветия век е изпълнена с чести, в повечето случаи победоносни войни—на север с аварите и хазарите, на юг с Византия. От Византия биват последователно откъснати и присъединени към България области с гъсто славянско население, като Тракийската равнина, Родопите, Софийската област и Македония. След завоеванията на Крум (803—814), Маламир (831—836) и Пресиян (836—852) българската държава бързо се славянизира, тъй като относителният дял на славянското население в нея силно нараства. Към средата на века България е мощна централизирана държава, обхващаща обширни територии. В нея влизат Днешните български земи, Македония без Солунско, земите до Белград и отвъд него до Сремска Митровица; на северозапад българските граници достигат зад р. Тиса (днес Унгария), на север до Карпатите, на североизток до р. Днепър, на изток до Черно море. Приблизително в тези размери българската държава съществува и по времето на княз Борис I (852—889). Тя има за свои съседи Византия, Великоморавия, Хазарския каганат и неорганизирани още в трайни държавни обединения славянски и неславянски племена.

При Борис България излиза определено на историческата сцена на Средна Европа. През 853 г. в съюз с Ростислав и Карл Плешиви българите започват война с немското кралство. Тази неуспешна за тях война завършва с мирен договор. По-късно България сключва военен съюз с Людвиг Немски. Това става според известния историк В. Златарски, ако не още през 861 г., най-късно през 862. Съюзът е насочен срещу Ростислав и непокорния, властолюбив син на Людвиг — Карломан. Борис обещава на Людвиг да приеме кръщение от римската църква заедно с целия народ. Новите събития обаче изменят плановете му в друга посока.

Интересна е духовната история на Европа през IX в., тясно преплетена с политическата. Населението на западните държави по това време е изцяло покръстено. Не говорим за остатъците от езическата идеология сред народа, която съществува до късно време. Става дума за християнството като всеобща официална държавна религия, поддържана от владетелите. Племената говорят своите родни диалекти, но само в битова среда, използуват ги в своето всекидневие. Те обаче имат право да извършват богослужение на роден език. В църквата, в правните и в политическите отношения владее един език—този на старата латинска империя, езикът на папската институция. На латински език се пишат книгите, на латински се извършва богослужението, официалният език на политическите кръгове е латинският. Просветата не достига до широките народни слоеве—навсякъде цари „свещеният", непонятен за тях, латински език. Той е привилегия на духовенството и на образованата феодална върхушка. Още през IV в. бива преведена на говорим готски език Библията от епископ Улфила, но този превод не намира широко приложение в практиката, използуван е главно от еретиците-ариани. Цялостни немски преводи на библейските книги в католическа среда се правят в края на XII в.; френският превод се явява в края на XIII в. и среща острите нападки на папската власт; английският превод на Библията е направен през XIV в., а италианският—едва през XVIII в.

Унищожаването на аварите, както казах, проправя пътищата на западната християнска експанзия към Моравия, словашка Нитра, Бохемия и открива път на западната християнска култура към Балканите. След аварската война на Карл Велики, около половин век преди мисията на Кирил и Методий, тръгват като мисионери от Залцбург на изток франкско-баварски духовници. Не закъсняват да се явят там и римо-италиански свещеници. Панония и Моравия стават зона на интересите на източнофранкските господари и на римската църковна власт. Византия, която винаги е имала интереси в Европа, също не закъснява да изпрати мисионери. Така Великоморавия до пристигането на Кирил и Методий става арена на конкуренция между западната и източната църква. Латинското духовенство донася своя църковен латински език, гръцкото — своя гръцки език и източното богослужение. Народът не разбира тези чужди езици, християнизирането се забавя, Моравия не може да изгради свое идеологическо единство. Така в борсите за влияние и власт между двете църкви в Европа жертва стават славянските интереси. Затова, за да се противопостави на немците, които в момента са най-опасният враг, Ростислав се обръща официално за помощ към Византия. С усилията на учители на славянски език той иска да построи една славянско-византийска църква. Византия е по-далечна страна, следователно по-малко опасна от немското духовенство, което вече е завоювало територии и смята, че тези земи му принадлежат. В славянското богослужение Ростислав е виждал ефикасно средство за утвърждаване на християнството и преди всичко — за политическо и културно обособяване.

България приема през VII в. като официални гръцкия език и писмо, тъй като славяните и прабългарите нямат своя азбука. Те имат система от знаци (някои учени ги наричат „руни"), с които си служат за всекидневни нужди, а навярно и за езическата обрядност. Част от тях са родови и символични знаци. За този момент от славянската писмена култура изрично говори Черноризец Храбър: „По-рано, прочее, славяните нямаха книги, а чертаеха и гадаеха с черти и резки, бидейки езичници". Голям брой от разнообразни знаци са открити по скали, саркофази, градежи и колони, но техният смисъл до днес остава недостатъчно ясен, те все още крият своите тайни.

Приемането на гръцкия език в България като официален се налага по необходимост, защото нуждите на управляващата класа, на държавата и утвърждаващия се феодализъм растат. Ако по време на племенната уредба на славяните липсата на писменост можела да се търпи, когато прабългарите образуват със завареното славянско население обща държава и влизат в договорни политически и търговски връзки със съседна Византия, това положение не можело повече да продължава. От времето на първите български ханове до цар Симеон писмата и официалните документи на владетелския двор се пишат на гръцки. На този език българите поставят надписи на стълбове, за да ознаменуват някое голямо дело на своя хан, по надгробни плочи отдават почит на загиналите войни, отбелязват смъртта на изтъкнати боляри. От хановете Крум, Омуртаг, Маламир, Пресиян и Борис са останали около 90 надписа, които говорят за делата на българските владетели; боляри и войници. В надписите на камък неизвестни автори за пръв път се опитват да отбележат важни моменти от историческата съдба на България и да се изразяват фигуративно. От особено значение е Именникът на българските ханове, надписите около Мадарския конник, строителните надписи на Омуртаг, надписите за войни и мирни договори. За народа обаче гръцкото писмо и език са недостъпни. Народните маси остават встрани от просветата, те са обречени да тънат в невежество. Освен това приемането на гръцкия език и писмо като официални крие опасности за развитието на самостоятелната славяно-българска култура дори само като култура на господствуващата класа. С развитието на обществото, което преминава в един по-висш обществено-икономически етап, растат и обществените духовни потребности. Българското болярство има нужда от изкуство. Придворните книжовници, както личи от надписите, се опитват да се изразяват образно, да записват философски сентенции; кратките летописи, които създават, съдържат определено историческо съзнание. Опитите обаче да се развие една оригинална литература, която да отразява българския живот и интереси, срещат поради чуждия език значителни затруднения. Такава литература е могла да се създава само от тесен кръг образовани люде за тесен кръг читатели и не е могла да има богато съдържание и образност.

Сред славянската маса в България християнството започва да прониква още преди IX в. Прабългарите обаче в съпротивата си срещу Византия виждат в тази религия смъртен враг, смятат я за проводник на византийското политическо влияние. Хан Омуртаг дори отстранява от престолонаследието своя първороден син Нравота, защото бил повлиян от християнството, а Маламир го обезглавява „като отстъпник от праотческата религия" (архиепископ Теофилакт). Освен това Омуртаг избива византийски военнопленници—предимно духовници и знатни личности, за да пресече пътищата на християнското влияние. В борбите срещу Византия за приобщаване на славянските земи към славянобългарската държава прабългарите строго държат за своята „праотческа" вяра, като смятат християнството за „голяма беда". С увеличаването обаче на славянското население на България засилва се и разпространението на християнската религия, която прониква постепенно и сред българите.

Обградена от християнски страни и така близо до византийската култура, която е привличала любознателните, България не е могла да остане повече езическа страна. Макар и политически силни, българите като езичници и безкнижни продължават да са за големите държави „варвари". Това затруднява икономическите и политическите отношения с тях, забавя културното развитие на България, което изостава от общото европейско развитие. Борис много добре е схващал, че чрез християнството българите ще се причислят към просветените народи, ще установят по-тесни и благотворни за развитието на държавата си контакти, а той ще укрепи устоите на своята власт. Може би, за да заздрави съюза си с Людвиг Немски и да се предпази от византийското влияние, той решава да се приобщи към апостолическата (римската) църква. През 863 г. княз Борис участвува във войната срещу Велико-моравия на страната на Людвиг. Съюзникът на Ростислав обаче — Византия се насочва с войските си срещу България по суша и по море. Това са изисквали и интересите, на византийската власт, която иска да разбие съюза на България с немското кралство и да я отклони от църковно сближение с римската църква. Към войната се прибавят и природни бедствия — земетръс, засуха, последвани от глад. Борис е принуден да води преговори с Византия и да се задължи да приеме кръщение от цариградския патриарх. През есента между двете страни е сключен „дълбок мир". Българските пратеници по сключване на мирния договор са покръстени още в Цариград. Преданията разказват, че сестрата на Борис била вече християнка и оказала също своето влияние върху брат си. Така поради редица политически, културни и психологически причини българският княз се решава официално да отхвърли езичеството. В началото на 864 г. (според някои учени по-късно) в България идва многобройно византийско духовенство, което започва да покръства народа. Актът на покръстването трае месеци, ако не и година. Приема кръщение и Борис с целия си двор. Според една гръцка хроника българският владетел „приел да се нарича Михаил—по името на императора". Върху датата на Борисовото покръстване и до днес се спори в историческата наука. Според някои съвременни български историци (П. Петров и Др.) то става през втората половина на 864 г., според В. Златарски—през есента на 865, а според трети—през май, 866 (Й. Иванов и др.).

Някои български родове не са съгласни с решението на Борис. Като се придържат фанатично към старите традиции, те не намират новия „закон" за Добър, затова вдигат бунт срещу княза Този момент от българската история е засвидетелствуван в Бертинските летописи, които описват събития от историята на германците, и в една добавка към Манасиевата хроника (XIV в.), почиваща на по-стар извор. Петдесет и двама боляри били избити заедно със семействата им. Народът, който тръгнал след тях, бил освободен. Покръстванията продължават — едни приемат новата вяра „доброволно, а други насила". Така се нанася решителен удар срещу консервативното течение сред феодалната върхушка, която се опитва да спре колелото на историята.

Официалното покръстване на целия народ отваря широко вратите. на византийското влияние в България. В новооснованите български църкви се въвежда гръцкият език, вторият „свещен" език в Европа, на който се служи в цяла Гърция, в Мала Азия, сред многобройните гърци в Италия и другаде. Това обаче не означава, че Борис е доволен от изхода на нещата, че предава България в църковно отношение на Византия. Той и неговите привърженици, приемайки християнството от Цариград, имат пълното съзнание за опасностите, които могат да дойдат оттам. Борис се стреми към създаване на самостоятелна църква. И ако Ростислав отправя поглед към Византия, за да се противопостави на домогванията на своите най-близки съседи, Борис прави обратното — протяга ръка към Рим и Немско и се опитва с тяхна помощ да се откъсне от зависимостта на Византия. Той изпраща посланици при крал Людвиг, за да иска „от него епископи и свещеници". На 26 август, 866 г. и в Рим пристига тричленно българско пратеничество. То носи за „свети Петър между другите дарове и оръжието", с което българският княз „бил въоръжен, когато в името на Христос възтържествувал над своите противници" (Бертински летописи). Заедно с това пратениците донасят от Борис едно писмо до папа Николай, в което се поставят сто и шест въпроса.

За Борис е било ясно, че трябва основно да се реформира животът на християнски основи, за да се изтласка езичеството от бита на българската държава. Затова задава въпроси от военен, битов и административен характер — например, следва ли българите щом са християни да имат по много жени, могат ли да носят в бой като знаме конска опашка, редно ли е преди тръгване на война да правят заклинания и да пеят песни и какво подобава да правят и т. н. Един от най-важните въпроси засяга църковната уредба. Борис се интересува може ли България да има патриарх и дали Рим ще се съгласи да даде разрешението си за това. Папата отговаря уклончиво, но той изпълнява молбата да бъдат изпратени в България учители и книги. В Плиска пристигат висши и низши духовници, между които епископ Формоза, който постига добро разбирателство с Борис. Книги и духовници са изпратени и от Людвиг Немски.

Латинското духовенство работи в България няколко години, но папата не бърза да разреши на българите патриарх. От своя страна Византия на българска почва влиза в нов конфликт със западната църква, тъй като вижда, че България в стремежа си към църковна независимост клони към Запад. За да я спечелят окончателно, византийският император Василий Македонец и патриарх Игнатий се виждат принудени да признаят самостоятелността на българската църква. На осмия вселенски събор в Константинопол през 870 г., на който присъствуват и папски представители, българският черковен въпрос се решава. България получава свой църковен глава—архиепископ и заедно с това църковна самостоятелност и остава завинаги в лоното на източната църква. С разрешаването на българския черковен въпрос обаче не се решава проблемът за просветата на българското население и за създаване на национална Църква, защото архиепископът и епископите са гърци.

В периода непосредствено преди покръстването и след официалното покръстване до пристигането на Кирило-методиевите ученици в България (886) прабългарското племе вече е малочислено. Прабългарският език е на изчезване. Той се говори от ограничен кръг хора и трябва да предполагаме, че вече е бил твърде беден. До началото на Х в. се запазва прабългарското летоброение, непродължителен живот имат прабългарските военни термини, но всеобщият език на населението в България е езикът на славянското множество.

В годините около покръстването и до възприемането на славянската писменост българските славяни-християни се нуждаят в още по-голяма степен от книги, отколкото по-рано. За християнското богослужение и борбата с езическите остатъци са необходими много книги, написани на разбираем език. За изпълнението на тези задачи не са годни нито гръцките книги, нито латинските. В стремежа си да намерят средство да пишат на своя език, християните-славяни достигат до едно компромисно разрешение на въпроса. С гръцки и латински букви започват да отбелязват славянската реч. За този етап от развитието на писмеността сред славяните свидетелствува Черноризец Храбър: „А когато се по-кръстиха, славяните бяха принудени да пишат с гръцки и римски букви славянската реч. И така беше много години." Става дума за един по-висш етап от славянската писмена култура. С гръцки и римски букви навярно са записвани преводи на богослужебни текстове. Да, но и тези книги са неудобни за четене, както е неудобно и писането с гръцки букви на славянската реч. Гръцката азбука е пригодена за гръцкия език, който по фонетична система се различава от славянския. Във византийското писмо няма знаци за редица звукове, характерни за говора на славяните. Ето защо Черноризец Храбър възкликва: „Но как може да се пише добре с гръцки букви богъ или животъ или село или црковь, или чаание, или широта, или ядь, одоу, юностъ или языкь и други подобни?"

Такава е в общи линии политическата и духовната обстановка в Европа по времето, когато растат, учат се и действуват великите солуняни Кирил и Методий. Политическото положение на славянските държави е сравнително стабилно, но културното им развитие се намира в застрашено положение. Току що покръстени, без собствени книги, с неукрепнала църква до разпространението на славянската писменост славяните на запад и юг привличат жадните погледи на чужденците и дразнят техните апетити. Заели подчинено положение в църковно отношение и заедно с това възприели като църковен чужд език, славянските народи са заплашени да бъдат обезличени.

Делото на Кирил и Методий внася нови, съществени моменти в живота на Европа. То прави пробив в дотогавашните традиции, като слага началото на една нова писменост, която влиза в историята като трета културна сила в Европа. За славяните това дело открива нова епоха. То ускорява тяхното културно развитие, приобщава ги към съвременната европейска цивилизация, създава демократични просветни традиции. Преди всичко това важи за България. Наистина делото на Кирил има значение по онова време и за западните славяни. То спомага за избистряне на тяхното славянско съзнание, създава народностно самочувствие. И след унищожаването на великоморавската държава неговото излъчване се чувствува векове. В последна сметка обаче като официални, каквито бяха станали по времето на Методий, славянската писменост и славянското богослужение в Средна Европа са разгромени. Делото на Кирил и Методий щеше да остане само един интересен и драматичен епизод от историята на Европа, ако не бяха българите. България прие азбуката и книгите на Кирил, прие и традициите на Кирил и Методий да се пише, чете и богослови на роден славянски език. Когато в моравските църкви замлъкна славянската реч, в България тя зазвуча с пълна сила.

Със своята оригинална и преводна литература България през последната четвърт на IX и през целия Х в. е единствената твърдина на славянската писменост и книжовна култура в Европа. Църковният, училищният, държавният, литературният език е живият език на народа. Това позволи да се развие широка просветна дейност сред българското население. Между литературен и народен език няма пропаст. В този смисъл от историческо гледище България през онази епоха е най-прогресивната и демократична страна в Европа. На България се падна завидната съдба да наложи и узакони безвъзвратно големия пробив, направен от братята Кирил и Методий, и да утвърди трайно нови традиции. С това България подпомогна развитието и на други славянски страни. След като се покръстват, сърби и руси приемат опита на България и цялата нейна книжовна продукция—както богослужебната, така и четивната повествователна и историческа литература. Старобългарският книжовен език на Кирил и Методий, съхранен и развит от българите, и старобългарската книжнина станаха фундамент, изходна позиция за развитието на сръбската и руската литература, които скоро дадоха нови богати плодове.

[Next]
[Back to Index]