Изминатъ пѫть. 1906-1936

Данаилъ В. Крапчевъ

Дѣлъ I. Политически статии

 

2. 1912—1918. (Войнитѣ до Солунското примирие)

 

  1. Принципътъ на националноститѣ  (в. „Прѣпорецъ" — София, 3.IX.1914)
  2. Caveant consules  (  „  , 14.II.1915)
  3. Стига вече !  (  „  , 14.III.1915)
  4. На кѫде ни тласка непросвѣтениятъ патриотизъмъ (Безумието при Валандово)  (  „  , 24.III. и 7.IV.1915)
  5. Илиндень  (  „  , 21.VII.1915)
  6. Настроението на францускитѣ войски около Солунъ  (в. „Военни известия" — София, 12.II.1916)
  7. Всѣки да изпълни дълга си (Писмо отъ фронта)  (в. „Прѣпорецъ", 8.III.1917)
  8. Vаe Victis  (  „  , 24.IV.1917)
  9. Миръ безъ узурпации  (  „  , 26.IV.1917)
10. България и свѣтовната война  (  „  , 3.V.1917)
11. Русия дири майстора си  (  „  , 6.V.1917)
12. Безсилието на либерална Русия  (  „  , 16.V.1917)
13. Устията на нашитѣ рѣки  (  „  , 20.VIII.1917)
14. Изразъ на воля  (в. „Военни известия" — София, 26.X.1917)
15. Вѣра и революция  (в. „Прѣпорецъ", 26.XI.1917)
16. Войска и политика  (в. „Военни известия”, 21.XII.1917)
17. Българска солидарность  (  „  , 25.XII.1917)
18. Цѣлата душа  (  „  , 22.III.1918)
19. Реална политика  (в. „Прѣпорецъ", 30.III.1918)
20. Срѣдиземноморска Гърция  (  „  , 18.IV.1918)
21. На двата ни фланга  (  „  , 29.IV.1918)
22. Не смущавайте войника!  (  „  , 19.IX.1918)

 

ПРИНЦИПЪТЪ НА НАЦИОНАЛНОСТИТЪ

 

И дветѣ воюващи страни, особено силитѣ на Тройното съглашение, се стараятъ да дадатъ на настоящата европейска война освободителенъ характеръ. Тѣ съ право я считатъ като отпоръ срещу опита на кайзеръ Вилхелмъ да наруши равновесието въ Европа и да ѝ наложи хегемонията на Германия, отъ която тя се отърва едва въ началото на 20 вѣкъ. Но силитѣ отъ Тройното съглашение не се борятъ само въ името на равновесието. Тѣ изкопаха и принципа на националноститѣ, безмилостно погребанъ едва миналата година въ Букурещъ. Борбитѣ въ Европа презъ цѣлия 19 вѣкъ се водиха подъ знамето на националния принципъ и подъ знамето на социалната справедливость. Последниятъ въпросъ не ни занимава тукъ. Ние се спираме само върху националния принципъ. Презъ 19 вѣкъ само на Виенския конгресъ се забрави тоя принципъ, на който Европа дължи конституционното си развитие, а европейската култура своя разцвѣтъ. Тримата императори, които образуваха Свещения съюзъ и които заедно съ Англия се бориха противъ хегемонията на Наполеона, въ Виена не само забравиха принципа на националноститѣ, а наопаки, отпочнаха война противъ него. Въ Виена картата на Европа се чертаеше произволно, безъ да се държи смѣтка за каквото и да било, освенъ за страха на трииата императори отъ свободолюбивитѣ принципи.

 

Нѣкои отъ ранитѣ, които се откриха върху тѣлото на Европа въ тоя конгресъ, тя ги носи и до день-днешенъ. Това го чувствуватъ сега и наследницитѣ на тримата императори. Това го чувствува особено Русия. Доказателство е обещанието на руския главнокомандуващъ, че Русия ще дарува автономия на Полша, независимостьта на която окончагелно бѣ погребана въ Виена. Г-нъ Габриелъ

 

65

 

 

Аното ни увѣрява въ колонитѣ на „Льо Фигаро", че царь Николай му довѣрилъ отдавна, какво той по-рано или по-късно ще дарува свобода на Полша. Очевидно е, че Русия е чувствувала неудобствата отъ нарушения въ Виена националенъ принцииъ. Затова сега рускиятъ главнокомандуващъ бърза да привърже къмъ Русия полския народъ. Така се поправя една въпиюща неправда.

 

Повторна реакция противъ националния принципъ следъ Виенския конгресъ е, безспорно, Букурещкиятъ миренъ договоръ. Бѫдещиятъ историкъ безъ колебание така ще го кръсти. И по една странна ирония, тъкмо ония, които днесъ издигатъ знамето на националния пршщипъ и искатъ въ негово име да си присъединятъ Босна и Трансилвания, тъкмо тѣ въ Букурещъ нанесоха смъртенъ ударъ върху тоя принципъ. Въ Букурещъ границитѣ се опредѣляха съ огледъ на това, какъ по-леко ще може „да се чупятъ зѫбитѣ на България", думи на г. Спалайковича, и какъ България ще може по-леко икономически да се удуши, думи приписвани на г. Венизелосъ, който съ тая цель ни отне и лѣвия брѣгъ на рѣка Мѣста, за да се лишимъ отъ пѫтя за Бѣлото море. Още по-странно е, че когато велика Русия счита за нуждно да поправи своитѣ грѣшки, като дарува автономия на Полша, Сърбия не само не направи никакъвъ благороденъ жестъ по отношение на Македония, жестъ, който ѝ се налага и за самосъхранение, а наопаки, тя засилва потисническата си политика въ Македония.

 

Днесъ, когато грѣшкитѣ на Виенския конгресъ се признаватъ и поправятъ, безспорно, ще се признаятъ и тия направени въ Букурещъ, дето не се държа никаква смѣтка нито за националния принципъ, нито за икономическата необходимость, нито за географското положение; дето се създадоха произволни граници, съ които да се насити жаждата за земя и мъсть на нашитѣ противници.

 

66

 

 

Ние казахме, че въ печата на Тройното съглашение се развѣва, покрай знамето на равновесието, и това на националноститѣ — тия два принципа, върху които може да се гради бѫдещето спокойствие и култура на Европа. Но намъ прави странно впечатление поведението на французкия печатъ, който най-много пише върху тия два принципа и който въ тѣхно име се старае да опълчи цѣла Европа противъ Германия. Французкитѣ вестници, па и французки държавници, като иматъ предвидъ националния принципъ, раздаватъ земи на всички неутрални и воюващи държави. Отъ списъка на разпокѫсанитѣ нации, обаче, тѣ изключватъ българската. Тѣ прескачатъ Букурешкия договоръ като несѫществуващъ или като справедливъ.

 

За щастие, съзнанието у културнитѣ народи, особено у англичанитѣ, че сегашната ужасна война трѣбва да се последва отъ дълъгъ периодъ на миръ и трудъ, това съзнание е така голѣмо, щото ние вѣрваме, че на Балканския полуостровъ, отдето се даде сигналъ за сегашната страшна касапница, нѣма да се останатъ зинали рани, нѣма да се останатъ причини за реваншъ и нови войни.

 

Сключената конвенция въ Лондонъ между силитѣ отъ Тройното съглашение, споредъ която никоя отъ въпроснитѣ държави, когато се подписва мирътъ, нѣма право да излиза съ отдѣлни искания неодобрени отъ останалитѣ две, е гаранция, че принципътъ на националноститѣ ще бѫде напълно и всестранно приложенъ и че равновесието въ Европа ще бѫде запазено.

 

(в. „Прѣпорецъ" — София,

3 септемврий 1914 г., бр. 202)

 

67

 

 

 

CAVEANT CONSULES

 

Въпросътъ за бѫдещето на Проливитѣ е на дневенъ редъ, откакъ се повдигна той въ Думата отъ руския министъръ-председатель г. Горемикинъ и отъ министра на въніннитѣ работи г. Сазоновъ. Не само това. Топовнитѣ гърмежи на съединената англо-французка флота, която се опитва да форсира Дарданелитѣ, се чуватъ на наша територия и трѣбва да ни послужатъ на време като предупреждение. Тежкò на България, ако нейното правителство не разбира сѫдбоносното значение и дълбокия смисълъ на тия гърмежи, които могатъ да придобиять характеръ на погребаленъ звонъ надъ идеалитѣ на България, както на изтокъ, така особено на западъ. Правителството е длъжно да си отвори очитѣ и да затвори сърдцето си, за да не прави политика на чувства и отмъщение, а на интереси. Иначе, напраздно пакъ ще диримъ виновницитѣ за катастрофата, която ни дебне и която всѣки моментъ може да ни сполети.

 

България днесъ се цени главно като държава, която стои до прага на Проливитѣ. Форсирани Дарданелитѣ, ние можемъ да изпаднемъ пакъ въ положението, въ което се отзовахме следъ Букурещкия миръ. Това да се знае и да се запомни добре. Приказкитѣ на ония, които като коне иматъ клапи на очитѣ си, че единъ-единичъкъ трѣбва да бѫде обектътъ на нашата външна политика; че трѣбва да се върви прѣко по линията на най-голѣмого съпротивление; че комбинациитѣ сѫ опасни дори предателски — сѫ приказки на непросвѣтени патриоти, които, като оставимъ благороднитѣ мотиви настрана, фактически граничатъ съ предателство.

 

Настанени англичани и французи, особено последнитѣ въ Цариградъ, което сигурно нѣма да стане така леко и безъ сухопѫтна войска, но което въ края на

 

68

 

 

краищата може да стане и съ съгласието на самитѣ турци, ние не знаемъ дали това нѣма да значи косвено настаняване на гърцитѣ тамъ. Фактъ за отбелязване е, че цѣлиятъ гръцки печатъ ликува до самозабрава, отъ какъ е започнала аигло-французката бомбардировка на Дарданелитѣ. Нѣкои гръцки вестници отиватъ даже до тамъ, щото заявяватъ, че Русия трѣбва да мине презъ трупа на Гърция, за да се настани въ Цариградъ.

 

Наистина, това сѫ гръцки тупурдии, но отъ тѣхъ става ясно колко гърцитѣ повече предпочитатъ Проливитѣ да бѫдатъ заети отъ французи и англичани, като разчитатъ, че тѣ поне на единия тѣхенъ брѣгъ ще могатъ да се настанятъ, за „да постигнатъ своитѣ петвѣковни идеали". Че гърцитѣ работятъ въ тази посока, достатъчно доказателство е тѣхното предложение — Compensation magnifique, за да се присъединятъ съ военна сила къмъ държавитѣ отъ Тройното съглашение.

 

Отъ последнитѣ изявления, които е направилъ въ Камарата на общинитѣ съръ Едуаръ Грей, се вижда ясно, че спогодба между силитѣ отъ Тройното съглашение по въпроса за Проливитѣ нѣма, че „точната форма, въ която то (излизането на Русия на свободно море) ще бѫде осѫществено, безъ съмнение, ще се опредѣли отъ условията на мира".

 

А тогава ще ся. мѣродавни, както винаги, свършенитѣ факти.

 

Не затова ли съединената англо-французка флота още сега се опитва да форсира Дарданелитѣ?

 

(в. „Прѣпорецъ", — София,

14 февруарий 1915 г., бр. 37)

 

69

 

 

 

СТИГА ВЕЧЕ !

 

По всичко личи, че сърбитѣ сѫ решили да ни турятъ на тежко изпитание, да изчерпятъ до край нашата дълготърпеливость, да помрачатъ разсѫдъка и да ни тикнатъ по пѫтя на безумията. Иначе не може да се обяснатъ нечуванитѣ жестокости, убийствата безспиръ, които се вършатъ съ едно невиждано остървение надъ българското население въ Македония.

 

Никога Македония не е преживявала по-черни дни. Дори кървавиятъ режимъ на Абдулъ Хамида и мрачнитѣ дни на младотурското госнодство бѣха цвѣте въ сравнение съ ужаситѣ, които вършатъ сърбитѣ. Нѣма българска кѫща въ Македония, която да не оплаква свой членъ, не падналъ на бойното поле, а подло, ако не убитъ, то пребитъ отъ сръбскитѣ власти или отъ тѣхнитѣ орѫдия; арестуванъ отъ тѣхъ съ изпочупени кости и хвърленъ въ турскитѣ зандани, които днесъ сѫ превърнати въ сръбски и въ които гниятъ сега не по-малко хора сравнително съ ония въ турско време; или, най-сетне, прокуденъ отъ своитѣ родни мѣста, успѣлъ да спаси само своето тѣло и душа.

 

Цѣлото останало мѫжко население годно да носи орѫжие е въ предѣлитѣ на старото кралство, дето го третиратъ като врагь, строго следено, шпионирано; дето, който не е успѣлъ да дезертира, ако е пощаденъ отъ куршума на противната страна, гине отъ страшния бичъ петнистия тифъ.

 

Но като че ли не стигаше всичко това. Най-новитѣ сведения отъ Македония гласятъ, че и останалото възрастно мѫжко население, негодното да носи орѫжие, особено отъ селата, се вдига отъ роднитѣ му мѣста и се мъкне пакъ въ предѣлитѣ на стара Сърбия, за да изоре и посѣе земитѣ на сръбскитѣ селяни, да покоси ливадитѣ имъ,

 

70

 

 

разбира се, ако тия нещастници сами не бѫдатъ предварително покосени отъ петнистия тифъ и другитѣ епидемически болести, що върлуватъ бѣсно въ Сърбия. А кой ще изоре и посѣе тѣхнитѣ ниви ? За това сръбското правителство не иска и да знае, или по-право, ако българитѣ въ Македония гладуватъ и измиратъ, толкова по-добре! Така тѣ ще намалѣятъ и сърбитѣ съ по-голѣмо право ще могатъ да владѣятъ земята имъ. Не напраздно тѣ вдигатъ цѣлото мѫжко население отъ тамъ и го мъкнатъ въ огнището на петнистия тифъ, старото Сръбско кралство.

 

Ние казахме, че навѣрно всичко това вършатъ сърбитѣ, за да ни изкаратъ отъ търпение, да парализиратъ разсѫдъка ни и да ни тласнатъ въ областьта на стихийнитѣ чувства, да ни подлудѣятъ. Очевидно, тѣ намиратъ смѣтка въ това.

 

Дългъ е на силитѣ отъ Тройното съглашение, които иматъ Сърбия подъ своята покровителствена дѣсница, да я вразумятъ, да я накаратъ да се опомни. Пѫтьтъ, по който тя върви въ Македония, е опасенъ и за насъ, и за нея, па не е въ интереса и на самото Съглашение. Нека Сърбия ни остави спокойно да разсѫждаваме, безъ да помрачава разсѫдъка ни съ своитѣ жестокости въ Македония. Отъ това ще спечели и тя, и ние, и държавитѣ отъ Съглашението.

 

(в. „Прѣпорецъ” — София,

14 мартъ 1915 год., бр. 57)

 

 

НА КѪДЕ НИ ТЛАСКА НЕПРОСВѢТЕНИЯТЪ ПАТРИОТИЗЪМЪ

 

I

 

Сръбското пресбюро разпространи новината, че „голѣмъ брой български комитаджии въ военна униформа" били нападнали на 1 т. м. блокхауза въ Валандово, че

 

71

 

 

въ сражението при този пунктъ паднали много убити и ранени отъ дветѣ страни и че комититѣ, „българитѣ", взели две сръбски орѫдия. Нашата Дирекция на печата, не опровергавайки самата случка, най-категорически заявява, че „никакъвъ български войникъ, нито български офицеръ", не сѫ минавали границата и не сѫ се били съ сърбитѣ при Валандово. Дирекцията на печата е права въ изявленията си: случката при Валаидово не е дѣло на българи и, като така, не може да бѫде дѣло и на българското правителство. Извънредно важенъ и интересенъ става тогава въпросътъ: кой или кои сѫ тѣзи, които организиратъ банди въ Македония?

 

Отъ Македония България никога нѣма да се откаже; рано или късно, по единъ или другъ начинъ тя ще стане нераздѣлна часть отъ нашата държава. За нея сѫ дадени огромни жертви; ако ще трѣбватъ нови, ще се дадатъ и такива, когато това бѫде възможно и целесъобразно. Моментътъ и срѣдствата, обаче, за да стане Македоиия българска, ще се избератъ отъ българското правителство. Това е негово право и негова длъжность. Никакви трети лица, било чужди държави, било частни лица и организации, нѣматъ право да насилятъ рѫката на правителството ни и да му наложатъ поведение, каквото тѣмъ се иска. Всѣко българско правителство милѣе за България повече, отколкото кое да е чуждо, отколкото каквато и да било друга патриотическа или просто патриотарска организация. Трѣбва най-после да се разбере, че никой не може да разполага съ България и да я принуждава къмъ война чрезъ погранични инциденти, чрезъ вдигане на въздуха мостове и тунели и чрезъ други разни атентати. Патриотитѣ, които и да сѫ тѣ, сѫ свободни да разполагатъ съ главитѣ си, по не и съ сѫдбинитѣ на България. За отечеството имаме повелителенъ дългъ да се жертвуваме всички, но никой нѣма право да иска, щото

 

72

 

 

неговото сѫществуванне да бѫде изложено на рискъ зарадъ експериментитѣ на нѣкои неуравновесени или екзалтирани политици, които иматъ амбицията да се поставятъ надъ партии и правителства. Тѣ могатъ да бѫдатъ сами орѫдия на правителствата, но не и обратното. Всѣки пѫть, когато тѣ биха се опитали да излѣзатъ изъ току-що отредената имъ роля, организираната власть трѣбва да имъ каже: „долу рѫцетѣ!"

 

И тъй, ние имаме мѣродавнитѣ увѣрения на Дирекцията на печата, че случката при Валандово нѣма нищо общо съ политиката на правителството и че въ тая афера не е замѣсена българската армия. Съ удоволствие посрѣщаме тия изявления и още единъ пѫть подчертаваме, че тѣ заслужаватъ пълното довѣрие на развълнуваното общество, защото истината е действително такава, за каквато ни се представя, но пита се тогава, кой си играе съ България? Слуховетѣ сѫ най-разнообразни и най-тревожни. Може да имъ се тури край, обаче, не чрезъ отрицателния отговоръ на нашата Дирекция на печата, а чрезъ положителни заявления на правителството, че атентаторитѣ противъ сигурностьта на България сѫ тѣзи и тѣзи и че то нищо общо нѣма съ тѣхъ. Правителството трѣбва да ги знае. Ако не, то дължи да ги издири и постави на мѣстото имъ. Усилията му въ това направление ще срещнатъ съчувствието и подкрената на огромната и най-добрата часть на българското гражданство, което е изтръпнало отъ страхъ, да не би разни неотговорни фактори и „чужди влияния" презъ 1915 г. да ни доведатъ тамъ, дето сѫщо такива при едно безволно правителство ни закараха въ 1913 г. Най-упорно се твърди, напримѣръ, че бандата при Валандово се състояла отъ нѣколко стотици отлично екипирани и добре въорѫжени турци. Що дирятъ тѣ тукъ ? Кой ги е обучилъ и въорѫжилъ да се биятъ „за Македония" ? Нѣма ли тукъ

 

73

 

 

наистина „чужди влияния", които претендиратъ да се грижатъ за великото бѫдеще на България повече отъ самитѣ българи и които въ своето македонофилство отиватъ по-далечъ отъ самитѣ македонци? Ако въ всички тия слухове има доза отъ правда, то на нашитѣ неизвестни доброжелатели трѣбва високо да се каже: Оставете ни на мира, защото ние обичаме Македония повече отъ васъ, тъй като тя е плъть отъ нашата плъть и кръвь отъ кръвьта ни. Ние, ако инакъ бѫде „невъзможно", ще се сблъскаме наново съ „брачата", на които нищо не сме забравили, но не когато вамъ се иска, а когато това продиктуватъ нашитѣ интереси. Ние нѣмаме нужда отъ „Гьобенъ" подъ формата на нѣкаква си турска банда при Валандово, която да ни дирижира кога и противъ кого да почнемъ. Истина е, че намъ е скѫпа останалата въ Сърбия Македония, но ние не сме се отказали и отъ оная нейна часть, която съ телеграфическа заповѣдь се даде на краль Константиновата съпруга като зестра.

 

(в. „Прѣпорецъ" — София,

24 мартъ 1915 год., бр. 65)

 

 

II

 

По всичко личи, че безумието извършено при Валандово е сближило сърби и гърци. Инстинктътъ на тѣзи държави да запазятъ голѣмата плячка, която си присвоиха въ Букурещъ, високо е заговорилъ. Следъ разкритията на Венизелосъ, които можеха да разслабятъ връзкитѣ между Гърция и Сърбия, защото стана явно, че едната отъ тѣхъ системно е отказвала да помага на другата противъ Австрия; следъ декларацията на новото гръцко правителство, което заяви, че ще изпълнява своитѣ съюзнически задължения, ако не се заплашва териториялната цѣлость на Гърция и следъ като Гърция се отдалечи отъ Тройното съглашение, само безумието

 

74

 

 

на кѫсогледи българи, лудориитѣ на непросвѣтени патриоти и на политически слѣпци можеше да сближи наново гърци и сърби. И изглежда сега, следъ нещастната валандовска случка това именно става.

 

Ние отбелязахме още завчера, че гърцитѣ предлагатъ на сърбитѣ да имъ пазятъ македонскитѣ граници отъ български чети. Сега тази новина се потвърдява и отъ други източници.

 

Сега е ясно защо гърцитѣ постоянно крещятъ, че български комити се съсрѣдоточаватъ ту тукъ, ту тамъ, за да нахлуятъ въ Сърбия. Тѣ се стараятъ, подъ предлогъ, че ще пазятъ Сърбия отъ комитаджиитѣ, да заематъ нѣкои стратегически пунктове отъ сръбска Македония. Отъ друга страна, съ тая си политика тѣ искатъ отново да се сближатъ не само съ Сърбия, а и съ Тройното съглашение, на което по искането на Германия обърнаха веднажъ гръбъ. Сега гърцитѣ за наша смѣтка, вземайки поводъ отъ нещастната валандовска случка, искатъ да се реабилитиратъ като вѣрни съюзници на Сърбия и като приятели на Съглашението. Гърцитѣ очакватъ дано силитѣ отъ Съглашението си кажатъ: приятелитѣ на нашитѣ приятели не могатъ да не бѫдатъ и наши приятели.

 

Ако гърцитѣ правятъ тая смѣтка, сърбитѣ пъкъ правятъ друга. Тѣ надуватъ валандовската случка, намѣсватъ всички врагове на Съглашението въ нея, съ жестокости предизвикватъ македонскитѣ българи, за да ги тласнатъ къмъ въорѫженъ протестъ; съобщаватъ за фантастични нахлувания на български чети въ сръбска Македония, за въображаеми сражения съ тѣхъ, за концентриране на четници на наша територия край сръбско-българската граница и пр. Тѣ правятъ всичко това, за да ни представятъ като тѣхни врагове, следователно, и като неприятели на Тройното съглашение.

 

75

 

 

Цельта имъ е ясна. Сърбитѣ желаятъ да ни тикнатъ въ враждебния тѣмъ лагеръ, или ако не могатъ да сторятъ това, то поне да ни лишатъ отъ симпатиитѣ на Съглашението. Сръбското нахалство въ тая посока отиде до тамъ, че пълномощниятъ имъ министъръ въ Парижъ заявилъ, че не е желателно България да се намѣси въ войната; по-добре тя да стои неутрална.

 

Съ тия срѣдства сърбитѣ преследватъ цельта, да ни отдалечатъ отъ Съглашението, да ни отчуждятъ неговитѣ симпатии и да ни лишатъ отъ компенсации за тѣхна и за гръцка смѣтка, па ако може и за турска.

 

Кой можеше да допусне, че ще се намѣрятъ непросвѣтени български патриоти и политически слѣпци, които да вливатъ несъзнателно вода въ сръбската и гръцка воденица, да служатъ като несъзнателни орѫдия на тѣхнитѣ пъклени замисли и съ българска кръвь да възстановяватъ желѣзния около насъ обрѫчъ, който се разкѫса следъ общоевропейската война.

 

Стига! Достатъчно се е работило отъ непросвѣтени българи за Сърбия и Гърция!

 

(в. „Прѣпорецъ" — София,

7 априлъ 1915 год., бр, 73)

 

 

ИЛИНДЕНЬ

 

Днесъ е Илиндень, годишнината на голѣмото македоно-одринско възстание. Цѣли дванадесеть години вече изтичатъ, откакъ българското население отъ Охридското езеро до Вардара възстана масово; откакъ между Шаръ и Осогово, отъ една страна, до Мѣста и Бѣло море, отъ друга, всичко по-буйно, всичко съ по-мѫжествено сърдце и по-силно българско сьзнание се хвърли въ открита борба съ народнитѣ потисници; откакъ по Странджа и

 

76

 

 

Родопитѣ се разлѣ сѫщата революционна вълна, която бѣше иотопила цѣла Македония. Илинденското възстание, това е най-мощната манифестация на единство на цѣлото българско население въ границитѣ на тогавашната турска империя. Въ него взеха участие всички, които говорятъ български езикъ и които се чувствуватъ българи: и екзархисти, и патриаршисти, и католици, и протестанти.

 

Следъ черковната борба, въ която за първи пѫть въ новата ни история се прояви българскиятъ народъ като народъ отъ Дунава до Бистрица и отъ Шаръ, Морава и Тимокъ до Черно море, Илинденското възстание бѣше втората масова, повсемѣстна и могѫща манифестация къмъ единство на неорганизираната въ държава българщина. И това единство ще се наложи, въпрѣки изпитанието, въпрѣки противодействието на чужди кръвни врагове, които искатъ да градятъ своето величие върху народната ни разпокѫсаность, въпрѣки престѫпното невежество тукъ-таме и у наши, които не познаватъ вчерашната история на своя народъ и дѣлятъ българщината на области.

 

Дълбокиятъ смисълъ и голѣмото значение на Илинденското възстание най-добре се прецени отъ нашитѣ врагове. И тѣ се запретнаха съ всички сили и срѣдства да омаломощятъ българщината въ Турско. Възползувани отъ изтощението, отъ жертвитѣ и опустошенията следъ възстанието, сърби и гърци съ невиждана стръвь се нахвърлиха върху българщината отъ Битоля и Скопие до Сѣръ и Свиленъ. Организираха се сръбски и гръцки чети, които отъ дветѣ кралства нахлуваха въ предѣлитѣ на Турция, подпомогнати отъ самого турско правителство; тѣ доопустошиха нещастната страна, доизклаха оцѣлѣлата подиръ възстанието българска интелигенция.

 

Още тогава се очертаваше бѫдещиятъ противобългарски гръцко-сръбски съюзъ; още тогава сърби и гърци се опитаха да си създадатъ „общи граници" върху трупа

 

77

 

 

на българския народъ. Паметни сѫ усилията на дветѣ въорѫжени пропаганди да си подадатъ рѫка въ Мориховско — тамъ, дето сега минава сръбско-гръцката граница — и тамъ фактически да се сьединятъ, следъ като се бѣха разбрали.

 

Само слѣпцитѣ у насъ, които не сѫ следили народнитѣ борби, въорѫжената съпротива на българщината, само тѣ не сѫ можели да предвидятъ бѫдещата измѣна, когато сѫ подписвали Балканския съюзъ, и не сѫ взели необходимитѣ предпазителни мѣрки.

 

Но миналото — минало. Днесъ надеждата да се поправи капиталната грѣшка възкръсва. Днесъ, обаче, е опасна другата крайность: да не би, водѣйки една политика на отмъщение, а не на интереси, да работимъ pour le roi de la Prusse.

 

(в. „Прѣпорецъ" — София,

21 юлий 1915 год., бр. 149)

 

 

НАСТРОЕНИЕТО НА ФРАНЦУЗКИТѢ ВОЙСКИ ОКОЛО СОЛУНЪ

 

По всичко личи, че французкитѣ държавни мѫже, поне ония отъ тѣхъ, които сега направляватъ политиката на републиката, съ непонятенъ фанатизъмъ подържатъ, че солунската авантюра не бива и не може да се изостави, тя трѣбва да продължи докрай; че въ Солунъ трѣбва да се привлѣкатъ и нови съюзни сили, които да сѫ въ положение да устоятъ на възможния натискъ отъ нашитѣ съюзници и отъ наша страна; после, тѣ искатъ да увлѣкатъ Гърция противъ България. По всичко личи, че тоя е правителствениятъ курсъ.

 

Наистина, знае се, че въ Франция има и други мнения по тоя важенъ въпросъ, но тѣ сѫ малко. Единъ отъ

 

78

 

 

многото представители на друго течение е и видниятъ французки държавникъ Жоржъ Клемансо.

 

Но още по-важно за насъ е настроението на французкитѣ войски, които сега се укрепяватъ около Солунъ, мнението на армията командувана отъ генералъ Сарай.

 

А за това ние разполагаме съ автентични документи, които никой не може да оспори. Това сѫ многото писма разхвърлени по пѫтя на отстѫплението отъ французкитѣ войници, намѣрени въ дрехитѣ на убититѣ и плененитѣ. Тѣ сѫ безброй и почти единодушии по въпроса, който ни занимава тукъ. Най-интереснитѣ отъ тѣхъ сѫ ония, които войници отъ експедиционния корнусъ на генералъ Сарай пишатъ на домашнитѣ и приятелитѣ си въ Франция. Изглежда, че французката цензура не е тъй строга, а, може би, и французкитѣ войници не сѫ достатъчно дисциплинирани, затова пишатъ съвсемъ свободно, било върху политиката, било върху положеннето и настроението на французката армия. Отъ тия писма, между които има и много на французки офицери компетентни по военнитѣ въироси, се вижда, че французитѣ не отстѫпиха отъ Срѣдния Вардаръ „доброволно и по предварителенъ нланъ", а подъ натиска на българскитѣ войски, за които тѣ отначало приказватъ съ голѣмо неуважение, а после съ почить и трепетъ.

 

Но на въпроса. Въ доста писма се повтарятъ думитѣ „проклетата войпа" (la guqerre maudite). Това е изобщо за войната. Много по-характерни и категорични сѫ пасажитѣ за войната противъ насъ, за войната по Вардарската долина. Ако по въпроса за войната изобщо тия писма не сѫ винаги единодушни — разногласие внасятъ особено ония, които сѫ отъ войници родомъ отъ северна Франция, роднитѣ мѣста на които сѫ въ чужди рѫце — пълно единодушие се забелязва върху преценката на войната по Вардарската долина.

 

79

 

 

И азъ чувствувамъ затруднение, кое писмо по-рано да цитирамъ.

 

Батарейниятъ командиръ Хартманъ пише на своята майка: „Тъй като ние трѣбва да отстѫпимъ, горещо бихъ желалъ моята дивизия да се върне въ Франция. Каква радость за мене, когато ще слѣза отъ парахода, понеже се надѣвамъ, че преди всичко ще ми се даде малко отпускъ!"

 

Другъ се възмущава, че французкитѣ войски стоятъ тукъ, по Вардарската долина, когато неприятельтъ тъпче северна Франция, отгдето, навѣрно, е родомъ и той.

 

Много войници въ писмата си кълнатъ негостоприемната страна и минутата, въ която сѫ дошли въ нея.

 

Очевидно, войницитѣ и синоветѣ на французката република, които сега разоряватъ земята около Солунъ, не одобряватъ изпращането имъ въ Македония. И изглежда, че реагиратъ срещу това. Единъ официаленъ документъ говори за 17 застреляни французки войници.

 

Нѣкои пленници, съ които говорихъ по този въпросъ, заявяватъ, че тѣ сѫ противъ балканската авантюра, но че военната и държавна дисциплина имъ налага да търпятъ и понасятъ една политика, която не одобряватъ.

 

(в. „Военни известия" — София,

12 февруарий 1916 год., бр. 35)

 

 

ВСѢКИ ДА ИЗПЪЛНИ ДЪЛГА СИ!

(Писмо отъ фронта)

 

Изправени сме предъ необходимостьта отъ нови усилия и напрежения. Неприятельтъ още не се чувствува сломенъ. Той се готви за ново, може би, последно състезание.

 

Нашиятъ войникъ, вѣренъ на заветитѣ останали отъ героитѣ на Шипка, Сливница, Люлебургазъ, Калиманско поле,

 

80

 

 

доказа своята любовь и преданость къмъ Родината съ готовностьта си всѣки моментъ да жертвува живота си за нея. Той доказа, че знае да тури интереситѣ на отечеството си надъ своитѣ лични и оиия на семейството си; той нито мигъ не се е поколебавалъ да даде предпочитание на първитѣ предъ вторитѣ. Той не помисли за себе си, когато атакуваше силни и опасни позиции, когато съ пристѫпъ превземаше непревзимаеми крепости, когато минаваше надъ опасни препятствия, които го дѣлѣха отъ цельта. За него думата „не може" не сѫществува. Обладанъ отъ духъ непоколебимъ, съ дълбока вѣра въ собственитѣ си сили, той е готовъ да изнесе на плещитѣ си и последната победа и да обезпечи успѣха на великото народно дѣло.

 

Но той има нужда отъ спокойствие; него нищо не трѣбва да смущава, неговиятъ духъ съ нищо не трѣбва да се разколебава. Имамъ случаи тукъ на фронта да чета писма изпращани отъ войници до тѣхнитѣ семейства, до кметове, свещеници, учители и други. И интересни сѫ тѣзи писма. Въ всѣко отъ тѣхъ се проявяватъ грижи къмъ семейството. Иска се да се вземагъ мѣрки за редовно снабдяване на семействата преди всичко съ соль и после съ други предмети отъ първа необходимость. Въ много отъ тѣхъ се иска общината и държавата да помогнатъ, за да не останатъ ниви незасѣти; въ други се засѣгатъ въпроси отъ по-широкъ общественъ интересъ. Войникътъ на фронта чете и, когато е въ отпускъ, информира се за дейностьта на комитетитѣ по прехраната, за дейностьта на кметове и представители на тричленни комисии, за единъ или другъ органъ на властьта, информира се изобщо за всичко, което става вѫтре въ страната. Има случаи, когато той се чувствува разочарованъ, при други — смутенъ. Той не може да разбере, какъ е възможно, при сѫдбоноснитѣ времена, които преживяваме,

 

81

 

 

да се срѣщатъ длъжностни лица нехайни къмъ възложената имъ работа, да се срѣщатъ хора, които манкиратъ отъ своя дългъ и които се движатъ само отъ лични побуждения и интереси. Той не може да разбере оправданието, че една или друга работа не върви добре, защото ония, на които е възложена, сѫ неподготвени или некадърни за нея. Той въ кѫсо време схвана и се приспособи къмъ всички нови срѣдства и начини на военио изкуство и се оказа годенъ да се бори и побеждава неприятели, които стоятъ по-високо отъ него въ културно отношение. Той се мѣри днесъ въ жестока борба съ ония, които бѣха негови учители, и ги побеждава. Защо ония, които сѫ останали вѫтре въ страната и на които сѫ възложени такива важни задачи, не се проникнатъ отъ съзнанието за своя отечественъ дългъ и не си дадатъ воля и положатъ усилия, за да изпълнятъ както трѣбва тия задачи? Войникътъ не може да не си задава този въпросъ, а войникътъ има нужда отъ спокойствие. Него нищо тука на фронта не трѣбва да тревожи и смущава.

 

Ето защо сега, когато ни предстоятъ нови и върховни усилия и напрежения, необходимо е вѫтре въ страната да се предизвика по-голѣма енергия къмъ работа, едно изоставяне на личнитѣ смѣтки и интереси, едно по-усърдно изпълнение на гражданския и общественъ дългъ. Задачитѣ на войника на боевата линия и задачитѣ на гражданина на държавна и обществена служба или на частна работа се допълватъ едни други. Тѣхната цель е една и сѫща — да се обезпечи успѣхътъ на великото народно дѣло. Крайно време е да се проникнемъ всички отъ тази истина, да съзнаемъ, че днесъ всички сме войници и да изпълнимъ до край своя дългъ.

 

(в. „Прѣпорецъ" — София,

8 мартъ 1917 год., бр. 52)

 

82

 

 

 

VAE VICTIS!

 

Историята рѣдко познава миръ безъ да се заграбватъ чужди права, безъ насилие, безъ узурпации. Не току тъй отъ вѣкове презъ време на война се носи сърдцераздирателниятъ викъ: „горко на победенитѣ!" Победенитѣ сѫ ограбвани, терзани и убивани не само презъ самитѣ бойове, а и после, при преговоритѣ за миръ. Мирътъ е вѣнецъ на насилието: той го оформява. Мирътъ съ победа винаги въ историята е билъ свързванъ съ заграбване на чужди права, съ узурпации. А хората, които правятъ политика, държавницитѣ, които рѫководятъ сѫдбинитѣ на своитѣ страни въ тия страшно отговорни времена, не могатъ, нѣматъ право да си въобразяватъ единъ типъ на миръ, какъвто не ни е дала историята. Тоя луксъ може да си позволяватъ само мечтателитѣ и утопиститѣ.

 

Ето защо Уйлсонъ бѣше безусловно правъ, когато говорѣше за миръ безъ победители като миръ, при който ще възтържествува правото надъ насилието. Но за съжаление и той изглежда, че отстѫпи отъ старото спасително становище, което хармонираше съ цѣлата му стройна човѣколюбива пацифистична система, що разви въ първото си послание до конгреса. При новото становище на Сьединенитѣ щати пропитото съ дълбоко чувство и велики идеи послание на г. Уйлсонъ си остава една литературна и само литературна творба.

 

Нне имаме пълно право да се съмняваме въ искреностьта и въ добритѣ намѣрения на рѫководителитѣ, на министритѣ въ държавитѣ отъ Съглашението, когато тѣ ни казватъ: война до крайна победа за тържеството на правото и справедливостьта. Човѣкъ би помислилъ, че тия надарени хора сѫ поставени на най-високитѣ мѣста въ най-отговорнитѣ времена не само да мечтаятъ и съчиняватъ

 

83

 

 

утопии, а и да се стремятъ да ги приложатъ въ живота, въ международнитѣ отношения. Ехото на вѣковетѣ, което звучи като погребаленъ звонъ — „ горко на победенитѣ !" — трѣбва да ни предпазва отъ увличания и самоизмами.

 

Тая пѣсень на отговорнитѣ лица въ държавитѣ отъ Съглашението е, за да се приспиватъ народитѣ и въ тѣхнитѣ, и въ неприятелскитѣ страни. Тя е за борба срещу надигащата се необуздана пацифистична вълна у дома; срещу надигащата се гладна демокрация, която не иска нито меда, нито жилото на победата, която жадува за миръ и спокойствие. На тоя популусъ и на измѫченитѣ въ окопитѣ войници държавницитѣ на Съглашението сочатъ като бостанско плашило хегемонията на Германия и каската на пруския шулцманъ. А очевидно е, че при миръ безъ победа нѣма и не може да има хегемония, господство на една държава надъ Европа и надъ свѣта. Това може да стане само при пълна победа. А сега вече не сѫ германскитѣ отговорни лица, не е германскиятъ канцлеръ, който настоява за миръ чрезъ победа. Миръ чрезъ победа, това сега е становището на Съглашението не за тържеството на „правото и справедливостьта". Тоя лозунгъ, тая идилия се рисува и за приспиване, за разслабване на волята у народитѣ отъ централна Европа и у насъ.

 

Ние, българитѣ, които преживѣхме 1913 г., когато ни ограбиха подъ предлогъ да не допуснатъ нашата „хегемония на Балканитѣ", знаемъ значението на тия думи. Ние тогава изпихме до дъно горчивата чаша; ние знаемъ значението на думитѣ: „горко на победенитѣ!"

 

Всички срѣдства сѫ оправдани, само и само да не бѫдемъ победени.

 

(в. „Прѣпорецъ" — София,

24 априлъ 1917 год., бр. 89)

 

84

 

 

 

МИРЪ БЕЗЪ УЗУРПАЦИИ

 

Това значи миръ, безъ да се присвоятъ не чужди владения — или по-право земи държани съ насилие — а чужди права, миръ безъ хищнически заграбвания, съ които се разпокѫсватъ народи и се вкарватъ въ състава на две разни държави. Значи, миръ безъ узурпации не е миръ безъ анексии, миръ безъ присъединявания. Миръ безъ анексии е status quo ante, старото положение, което докара страшната война. А сѫщитѣ причини може да предизвикатъ сѫщитѣ събития.

 

Ето защо формулата „миръ безъ анексии", която се издига отъ нѣкои срѣди вследствие страшната умора, опустошенията и кръвопролитията презъ тая небивала война, е несполучлива; тя е опасна за бѫдещия развой и миръ на свѣта. Тя е безумна реакция противъ войната и, като всѣка реакция, крайна, неблагоразумна, луда.

 

Презъ 19 вѣкъ на два пѫти дипломатитѣ имаха лекомислието да се опълчатъ срещу властния принципъ на националното обединение, срещу събирането на единъ и сѫщъ народъ въ една държава. И Европа заплати скѫпо, жестоко: тя се облѣ въ кърви и ужасии, спрѣ се и нейниятъ постепененъ развой.

 

Измореното човѣчество следъ наполеоновскитѣ войни гледаше съ безразличие, какъ европейскитѣ дипломати, събрани въ Виена презъ 1815 г., ужасени отъ французката революция, се отнесоха съ презрение къмъ всички принципи, включително и националния, издигнати отъ нея. Тогава Метернихъ каза, че Гърция не е национално понятие, а географско. Това бѣше безумна реакция срещу националния принципъ. И кѫсогледитѣ дипломати съ моливъ въ рѫка и съ картата предъ себе си раздѣлиха Европа, както имъ харесваше, раздѣлиха я, като подчиниха едни народи на други, като запазиха старитѣ натрупани

 

85

 

 

отъ вѣкове неправди. Единъ отъ лозунгитѣ бѣше пакъ нещастното равновесие, въ името на което отъ Вестфалския миръ насамъ Европа се облива въ кърви. И почти всички междудържавни конфликти и кървави войни презъ 19 вѣкъ се дължатъ на пагубното лекомислие на дипломатитѣ събрани около червената маса въ Виена. Зародишътъ на всички войни за национално обединение: и на Германия, и на Италия, и на Балканскитѣ държавици, се крие въ злополучния Виенски конгресъ.

 

Букурещкиятъ миръ, който въ всѣки случай, ако не е въ основата на сегашната война, то е единъ отъ факторитѣ, що я ускори и направи неизбѣжна, и той прилича на Виенския. Нѣма никаква разлика между Метерниховата формула, че Гърция е географско понятие, сиречъ, че не сѫществува нация, а пространство, земя заселена отъ безлични, безцвѣтни хора, хора безъ национално съзнание, и не до тамъ известната формула на сръбския дипломатъ Йовановичъ за географската симетрия на Балканитѣ. Тия две формули си приличатъ като две капки вода. И въ Букурещъ, вмѣсто да дирятъ национални граници, дирѣха географска симетрия, дирѣха стратегически граници, дирѣха равновесие, измѣрваха километритѣ и числото на хората, дирѣха да „чупятъ зѫбитѣ на България", дирѣха. .. и още що ли не дирѣха! И намѣриха общоевропейската война, която изкърти тѣхнитѣ зѫби. И цѣла Европа гледаше хладнокръвно какъ се трупатъ дърва за бѫдещия пожаръ въ Европа!...

 

На Виенския конгресъ, както и презъ букурещкитѣ преговори, се узурпираха чужди права; и двата момента сѫ повратъ въ историята на Европа, повратъ, който ѝ струва твърде скѫпо. Ето защо е повелително нуженъ не миръ безъ анексии, а миръ безъ узурпации.

 

(в. „Прѣпорецъ" — София,

26 априлъ 1917 год., бр. 91)

 

86

 

 

 

БЪЛГАРИЯ И СВѢТОВНАТА ВОЙНА

 

Ограбена н унизена презъ 1913 г., България се втурна въ вихъра на всесвѣтската война, за да поправи извършената колосална неправда въ Букурещъ. Съ разколебана вѣра въ тържесгвото на правото, тя напраздно чакà две дълги, страшно мѫчителни години поне да се смекчи жестокото, безсъвестно насилие. Следъ като произнесе думитѣ „ревизия на Букурещкия договоръ", Европа остана проста безсърдечна зрителка предъ страшната гледка, какъ единъ народъ, следъ като бѣ разпънатъ на кръстъ, ранитѣ му се човъркаха отъ неговитѣ палачи. Съръ Едуардъ Грей, английски мииистъръ на външнитѣ работи, произнесе злокобнитѣ думи: който иска ревизия на Букурещкия договоръ, той трѣбва да е готовъ да изтегли меча. Съ престѫпното си бездействие Европа стана съучастница въ отвратителното злодеяние. Отговорностьта ѝ се удвои следъ Карнегиевата анкета, която, предприета отъ безпристрастни и именити хора, установи фактитѣ съ всичката имъ жестокость. Карнегиевата анкета е паметникъ, който България трѣбва да преиздаде въ милиони екземиляри и разпространи по свѣта; тя е паметникъ за безсърдечието и егоизма, за безсилието и безпринципностьта на Европа, която призна безъ свѣнъ насилието за право. Карнегиевата анкета е и международенъ документъ и документъ на свѣтовната съвѣсть за нашитѣ неотемлими национални права.

 

България отъ тоя моментъ можеше, тя имаше и право да се счита за освободена отъ каквито и да било нравствени задължения и скрупули; отъ тоя моментъ тя имаше свещени задължения само спрямо себе си. Тя видѣ и изпита на собствената си кожа, че не сѫществуватъ никакви скрижали за международна нравственость, че това е

 

87

 

 

залъгалка за недораслитѣ наивни народи, че това е моралъ на безнравственица, моралъ на грохнала стара Европа, която сега, презъ тая война се сгромоляса подъ страшната тежесть на своитѣ престѫпления и безумия, която сега изкупва своитѣ грѣхове, за да се яви предъ сѫда на измѫчената международна съвѣсть.

 

При това нравствено ниво на вчерашна — а не и утрешна — Европа, и България можеше да си спомни народната пословица: помогни си самъ, както можешъ, и Богъ ще ти помогне. И тя си послужи съ морала на фалирала Европа, съ силата. Само че тя използува силата не за тържеството на насилието, а за тържеството на своитѣ права. По съвета на съръ Едуардъ Грей тя изтегли меча. България се втурна и презъ 1916 г., както презъ 1912 г., да разреши националния си въпросъ, да обедини разпокѫсаното българско племе, да събере въ своитѣ граници българскитѣ земи. Тя се намѣси въ името на своето обединение и само за своето национално обединение. Тя обяви война само на ония, които я оплячкосаха, на Сърбия и Ромъния, на своитѣ жестоки палачи. България никому другиму не е обявила война. Наопаки, неи обявиха и обявиха я сѫщитѣ ония велики сили отъ банкрутирала Европа, които развѣватъ сега знамето на националното обединение.

 

И защо?

 

България не се впусна въ войната, за да мѫти водата комуто и да било: тя е малка държавица съ ограничени интереси, съ интереси около нея, непосрѣдствено до самата нея. Тя взе страна въ войната и се нареди до сегашнитѣ си съюзници, за да поправи въпиющата неправда извършена въ Букурещъ при пасивното съучастничество на стара Европа, чийто най-виденъ представитель царь Николай ходи чакъ въ Кюстенджа, за да освети и санкционира съ своето присѫтствие насилието.

 

Само за да унищожи букурещкото насилие, да премахне

 

88

 

 

извършената надъ нея неправда, България взе участие въ войната; тя не се намѣси въ нея, за да прави политика по всички меридиани на земното кълбо.

 

(в. „Прѣпорецъ" — София,

3 май 1917 г., бр. 97)

 

 

РУСИЯ ДИРИ МАЙСТОРА СИ

 

Руската революция продължава да се развива; тя постепенно върви къмъ своя неизбѣженъ и логиченъ край; тя дири майстора си. И ще го намѣри непремѣнно, неминуемо, фатално. Великата империя не може да погине, тя нѣма да погине. Тя само търси своя майсторъ.

 

Но кога ще го намѣри?

 

Тоя е сѫдбоносниятъ въпросъ за Русия, а навѣрно и за Евроиа и за всесвѣтската война. Ще го намѣри ли тя по-рано както революционна Англия откри своя майсторъ въ лицето на неугледния, крантавъ, вѣчно охрипналъ, но силенъ, всепокоряващъ Кромвелъ, който, макаръ и властна натура, служѝ на английската демокрация вѣрно и честно, както отъ душа служи и на Библията, но имъ служи съ тояга въ рѫка... Или пъкъ ще намѣри своя майсторъ следъ потоци кръвь, следъ революционни оргии и крайности, следъ като мине чистилището на гилотинитѣ, както революционна Франция следъ дълги изпитания намѣри своя Наполеонъ, който ѝ измѣни, който съ войнишка бруталность се наложи не само на Франция, а и на Европа.

 

Ясно е, че сто и осемдесеть милионна Русия дири и ще открие срѣдъ себе своя майсторъ, немиропомазанъ отъ Бога, безъ папска инвеститура, безъ патриаршески жезълъ, сигурно и безъ корона. Той действително нѣма да е богопомазанъ, но той ще да е народопомазанъ; той

 

89

 

 

ще да има благоволението и благословията на ония, които манифестиратъ по петроградскитѣ улици, които разнасятъ плакарди по петроградскитѣ мегдани. Той ще трѣбва да вземе своята инвенститура отъ крайната демокрация, която вече е слѣзла на улицата и едва ли ще се успокои, усмири и прибере въ кѫщи, докато не го намѣри, докато не го открие. Сигурно и руската демокрация нѣма да му даде старитѣ седемдесеть титли на всеруския царь-самодържецъ и вседържецъ. Може би, той ще има само титлата пръвъ гражданинъ, пръвъ между равни. Но той ще има авторитета и властьта, правата и прерогативитѣ на царь Николая. Нѣма вече да има царски блѣсъкъ и великолепие; нѣма да има царска мантия и корона; нѣма да има гвардия и конвои ; нѣма да има шамбелани и придворни дами; нѣма да има и камарила ... ще има другари около себе, до себе, които ще сѣдатъ редомъ до него, безъ да чакатъ разрешение и позволение, ще сѫ облѣчени като него цивилно, ще сѫ съ него, може би, и на „ти", или ще му казватъ „гражданино". Той ще има само власть като царската.

 

Но кога ще бѫде това? Ето трудниятъ въпросъ, на който мѫчно, рисковано е да се отговори. Колкото по-скоро, толкова по-добре за руската демокрация, а може би, и за Европа и за свѣта. Единъ човѣкъ ще се наложи на Русия. Но той ще ѝ се наложи, като слѣзне до разбиранията на улицата, като се приравни до ония, що манифестиратъ по петроградскитѣ мегдани, на ония, които решаватъ въ „Работническия и войнишки съветъ", като вземе тѣхнитѣ лозунги, тѣхнитѣ идеали, тѣхнитѣ знамена и плакарди. Той ще да е народния помазаникъ, народния избраникъ. Може би, нешастие е за либерална Русия, че поне до сега не издигна изъ своята срѣда единъ човѣкъ искренъ демократъ като Кромвелъ, който да вземе плакардитѣ отъ рѫцетѣ на манифестантитѣ и

 

90

 

 

да ги направи свои, да пригърне тѣхнитѣ идеали и разбирания, докато овладѣе тълпитѣ, за да имъ се наложи отпосле. Изглежда, за съжаление, че конституционнитѣ демократи изпуснаха и изпускатъ случаитѣ. Шансоветѣ минаватъ на лѣво отъ тѣхъ. Наистина, тѣ недотамъ срѫчно, неловко се приспособиха къмъ настроението на ония, що манифестиратъ. Тълпата поиска република, следъ като тѣ бѣха решили конституционна монархия. Кадетитѣ правѣха отстѫпки по всички въпроси, освенъ по въпроса на въпроситѣ — мира. А той е сега най-острия, най-болния, най-животрептещия, най-актуалния. По него кадетитѣ бѣха взели едно становище още преди революцията и се опитаха да го подържатъ и следъ нея. Тукъ се криятъ и причинитѣ за тѣхната слабость. Ако не бѣше въпросътъ за мира на първо мѣсто и всичко друго следъ него, ако тѣ можеха да пререлятъ въпроситѣ, навѣрно щѣха да успѣятъ, щѣха да завладѣятъ маситѣ и по-лесно да манипулиратъ съ тѣхъ. И германцитѣ, отъ които тѣ сигурно очакваха подкрепа, не имъ помогнаха. Тѣ не закачатъ руския фронтъ, за да имъ дадатъ възможность да викнатъ: Русия е опасность, цѣлостьта на империята е турена на карта. И така германцитѣ отнеха на конституционнитѣ демократи и на елементитѣ въ дѣсно отъ тѣхъ главния козъ. Наистина, намѣриха една формула на обединение: да се прогони неприятельтъ отъ руската земя, но военнолюбцитѣ се издаватъ и популусътъ ги хваща тъкмо, когато вършатъ „престѫплението срещу демокрацията”, както е станало съ последната нота.

 

Сега правителството прибѣгва до Думата; то иска да се опре на нея. Щомъ, обаче, петроградското работничество и тамошниятъ гарнизонъ — такава е сѫдбата на революциитѣ: дето е правителството, тамъ популусътъ решава, вмѣсто цѣлата страна — щомъ тѣ не могатъ да търпятъ временното правителство, което е много по въ

 

91

 

 

лѣво отъ Думата, тѣ съвсемъ нѣма да търпятъ и последната.

 

Петроградъ въ активната му часть, въ оная, която прави революции, а сигурно и войскитѣ отъ фронта, чакатъ човѣка, който, яхналъ дорестия конь на революцията, ще каже думитѣ: „миръ, земя и воля, но на първо мѣсто честенъ миръ", за да тръгнатъ следъ него и да му се отдадатъ...

 

(в. „Прѣпорецъ" — София,

6 май 1917 г., бр. 100)

 

 

 

БЕЗСИЛИЕТО НА ЛИБЕРАЛНА РУСИЯ

 

Сега въ Русия пѣе пѣтелътъ на крайната лѣвица. Чуваме му гласа и ще има да го чуваме още дълго, докато пресипне. Да излѣзе отъ кабинета г. Гучковъ, да си подаде оставката генералъ Корниловъ, началникъ на Петроградската военна область, който играе ролята на Лафайета въ французката революция, това е знамение на времето, това е предвестиикъ на нови драматични събития.

 

Цѣло откровеиие е злъчниятъ сарказъмъ, съ който Петроградската телеграфна агенция придружава известието за оставката на Корнилова; тя ни съобщава за „исканията на известни организации, които считатъ, че иматъ сѫщо като него, генералъ Корнилова, право да командуватъ войскитѣ" и допълня, че тия организации сѫ „Комитетътъ на работницитѣ и войницитѣ, който иска, щото даденитѣ заповѣди да бѫдатъ проучени и предварително одобрени отъ него". Безсилна да направлява сѫдбинитѣ на своето отечество, изпуснала юздитѣ изъ своитѣ рѫце, либерална Русия се занимава съ. . . литература. На паметника на Гоголя се чете епитафията: „Горкимъ моимъ слезамъ посмѣются". И Петроградската телеграфна агенция,

 

92

 

 

органъ на немощното руско правителство, ни кара да се смѣемъ презъ нейнитѣ горчиви сълзи. Види се, че на либерална Русия не ѝ остана друго, освенъ да плаче, за да разсмива корави сърдца.

 

Не по-малко сѫ характерни пропититѣ съ ужасна тѫга думи на г. Гучкова, който е единъ отъ най-силнитѣ представители на буржоазна Русия. Съ отпусната отъ безсилие дѣсница — дѣсница, която и презъ най-грозната царска реакция е била свита въ юмрукъ — той съобщава съ писмо на министъръ-председателя князъ Львова:

 

„При условията, въ които е поставена властьта на правителството, особено властьта на министра на войната и на марината по отношение на армията и флотата, условия, които азъ не мога да измѣня и които могатъ да иматъ фатални последици за отбраната на свободата ни, даже за сѫществуването на Русия, азъ не мога повече да изпълнявамъ длъжностьта министъръ на войната и на марината и да поемамъ отговорностьта за голѣмия грѣхъ, който се върши спрямо отечеството".

 

За да каже г. Гучковъ, че той, който не е оставилъ война, безъ да вземе участие като доброволецъ, е безсиленъ, това значи, че либерална Русия временно изпуска властьта. Следъ г. Гучкова редътъ е на други, може и на цѣлия кабинетъ, ако не днесъ, утре.

 

Интересно и знаменателно е, че това се разиграва въ Петроградъ тъкмо, когато заседава Думата, когато депутатитѣ на всички предни Думи сѫ въ руската столица, за да дадатъ подкрепа на правителството. . .

 

Виждаме за лишенъ пѫть, че щиковетѣ на единъ полкъ сѫ по-сигуриа и по-здрава подкрепа, отколкото гласа и на тритѣ Думи заедно. Но буржоазна Русия изпусна изъ рѫцетѣ си полковетѣ; тѣ, изглежда, че сѫ въ чужди рѫце и никой не е господарь надъ тѣхъ.

 

Твърде поучително е, какъ най-просвѣтенитѣ синове

 

93

 

 

на Русия, срѣдъ водовъртежа на зашемедителнитѣ събития, въ които и самитѣ тѣ сѫ актьори, какъ и тѣ не съзрѣха накѫде тикатъ младата република, още не застанала на своитѣ крака. При общото настроение за миръ въ Русия, тѣ се решиха да вървятъ противъ течението. Да се върви противъ течението, наистина, това е характерна черта на руската интелигенция, но при стария режимъ. Новото време налагаше и нови методи. Революциитѣ приличатъ на буенъ планински потокъ, който, докато се каптира, е трудно, после водата може да се откара по-лесно дето желаешъ. Да тръгнешъ насреща, докато не е каптирана, ще бѫдешъ поваленъ, унищоженъ. А началото на каптажа бѣше и е мирътъ. Думата миръ има днесъ за Русия и за свѣта магическо значение; тя е, която може да завладѣе, да покори измѫченитѣ маси. Нея не каза руското правителство. Това го погубва, това ще го погуби. Наопаки: съ думи, съ жестове, съ дѣла то, поне най-виднитѣ му представители, показаха, че се стараятъ да продължатъ войната. Наистина, революционна Русия не желае сепаративенъ миръ. Но тя чувствува и вижда, че руското правителство не действува и за общъ миръ. Това е, което подкопава почвата подъ краката му; това е, което и ще му изяде главата.

 

Жално е, че младата руска република се излага на нови сътресения, нови изкупителни жертви. Единъ почетенъ миръ безъ голѣми печалби, но и безъ загуби, е цвѣте предъ сътресенията, а може би, и гражданска война и диктатурата, къмъ които, както изглежда, се отправя Русия.

 

(в. „Прѣпорецъ" — София,

16 май 1917 г., бр. 108)

 

94

 

 

 

УСТИЯТА НА НАШИТѢ РЪКИ

 

До Балканската война устията на всички рѣки, които извиратъ отъ нашитѣ планини и се вливатъ въ Бѣло море, бѣха въ чужди рѫце. Сѫщо и устията на Дунава, който въ долното си течение е и нашъ и който тукъ приема водитѣ на много наши рѣки, и неговитѣ устия бѣха далечъ отъ нашитѣ граници.

 

А знае се колко е важно въ стопанско и културно отношение да владѣешъ заедно съ тѣхнитѣ устия, разбира се, рѣкитѣ, които извиратъ въ страната или миятъ границитѣ ѝ. Не току тъй древнитѣ култури египетската, асиро-вавилонската и пр. сѫ се развивали само по течението на рѣкитѣ, по Нилъ, Тигъръ и Ефратъ, Гангъ и пр. Отъ една страна, плодородието по рѣчнитѣ долини, отъ друга, още повече съобщенията по тѣхъ, било по водата на рѣкитѣ, ако тѣ сѫ плавателни, или по пѫтищата, които откриватъ тѣ за морето — всичко това сѫ мощни лостове за развоя на материалната и духовна култура.

 

Да владѣешъ, обаче, рѣкитѣ, които извиратъ въ предѣлитѣ на държавата ти, или единия имъ, но брѣгъ безъ устието, това значи днесъ, когато отдавна сме минали отъ рѣчната култура къмъ морската, да ги владѣешъ наполовина. Ето защо бѣше велика неправда спрямо България тя да се лишава отъ устията на своитѣ рѣки.

 

Следъ като биде подарена Добруджа на Ромъния, съ която тя нѣмаше нищо общо и която не ѝ бѣ нуждна, както признаватъ и самитѣ власи отъ онова време, Дунавска България се лиши отъ единъ напълно свободенъ изходъ на море. Даже България не бѣше представена въ Международната комисия, която управляваше най-долното течение на Дунава. Направи се голѣма грѣшка, че и двата брѣга на една отъ най-голѣмитѣ съобщителни артерии въ Европа,

 

95

 

 

макаръ въ долното си течение да е гранична рѣка, двата брѣга се дадоха въ едни и сѫщи рѫце, въ рѫцетѣ на Ромъния. Презъ време на междусъюзнишката война и непосрѣдствено следъ нея, когато бѣхме откѫснати отъ Европа, както и въ началото на общоевропейската война, ние видѣхме колко скѫпо ни струва това.

 

Презъ време на Балканската война ние се добрахме до устията на нашитѣ рѣки Струма, Мѣста и Марица. Следъ междусъюзншиката война въ Букурещъ, обаче, нашитѣ врагове ни лишиха и отъ тѣхъ. Едновременно, когато сръбскиятъ пълномощникъ Спалайковичъ въ Букурещъ заяви, че сърбитѣ ни взематъ и Царево-село, за да ни „къртятъ зѫбитѣ", като се надвесватъ надъ София, въ сѫщото това време Венизелосъ, въ отговоръ на нашитѣ делегати, които настояваха за Кавала, каза, че гърцитѣ ни взематъ устията на Мѣста и Струма, за да ни „удушатъ икономически".

 

Общоевропейската война, благодарение усилията и жертвитѣ на въорѫжения български народъ, ни направи почти господари надъ устията на нашитѣ рѣки. Ние владѣемъ напълно единия брѣгъ на Дунава по цѣлото му долно течение. Ние опираме на Св. Георгиевското устие. Никога нашитѣ претенции не сѫ отивали по-далече. Ние нѣмаме работа въ Делтата. Но за единия брѣгъ на Дунава трѣбва да държимъ здраво. Това се налага повелително отъ стопанския развой на Дунавска България. Па и международни съображения, двата брѣга на долния Дунавъ да не сѫ въ едни и сѫщи рѫце, да не държи само единъ ключоветѣ на тая важна артерия, налагатъ България да е господарка на дѣсния дунавски брѣгъ.

 

Не по-малко е важно за юго-западна България, особено за София, да владѣемь Струмската долина заедно съ устието ѝ. Ние вече сме се надвесили надъ устията на Струма и Мѣста. Владѣемъ Вардаръ отъ устието чакъ

 

96

 

 

до Гевгели, владѣемъ повече отъ три четвърти отъ неговото корито заедно съ долината. Само най-долното му течение не е въ наши рѫце. Най-сетне, щомъ имаме устието на Струма, можемъ да минемъ безъ това на Вардаръ.

 

Третото българско царство може да има здрави икономически и политически основи само, като опра на Дунавъ, Марица и Вардаръ. Посрѣдъ тѣхъ като ось на българскитѣ земи текатъ Искъръ и Струма, дветѣ български рѣки, които извиратъ около София и видимо сѫ продължение една на друга. Тѣ представляватъ централния стълбъ, върху който трѣбва да се опира българската държавна сграда.

 

(в. „Прѣпорецъ" — София,

20 августъ 1917 год., бр. 186)

 

 

ИЗРАЗЪ НА ВОЛЯ

 

Ако на далече не се вижда ясно, наблизо, отсамъ Дунава, отвѫдъ Св. Георгиевския рѫкавъ личи, забелязва се доста нѣщо. Хълмоветѣ, доловетѣ и траповетѣ не се проектиратъ за окото единъ върху други, както въ планинскитѣ мѣста. Отъ височинитѣ всички гънки на земята ясно и отчетливо сѫ разграничени и разстоянието съ просто око може горе-долу да се опредѣли. Ето за примѣръ окопитѣ. Това разкошно везмо погребенитѣ на могилитѣ, въ политѣ имъ покрай блатата, успоредно и напрѣчно съ самия Дунавъ, зигзагообразно обикалятъ и образуватъ правилни стройни фигури, красиви и симетрични очертания, разбира се, кѫдето не сѫ закрити отъ баири, буйна растителность, или нѣщо друго. Човѣкъ остава смаянъ и изуменъ отъ въпроса, който му идва самъ и му се налага: Кога успѣ българскиятъ войникъ, който е тукъ

 

97

 

 

отъ неотдавна, кога успѣ той да изшари и тукъ съ своята корава мѫжка дѣсница това разкошно и пространно, великоленно и необятно, стройно и необозримо везмо, въ гънкитѣ на което той може да се заслони отъ вражескитѣ куршуми! Това, що се вижда, обаче, е нищо сравнително съ онова, що е закрито. Цѣли села, паланки и градове сѫ разорани; ниви, лозя и пасбища сѫ дълбоко набраздени; хълмове и могили опасани и вѣнчани съ окопи. И тукъ, както на югъ, всичко е разорано, изкопано. Сѣкашъ милиарди къртици сѫ ровили! Кога имà време българскиятъ войникъ и тукъ да изкърти тия камънаци, да изрови и издълбае тия подземия, въ които спокойио може да си пуши цигарата и да се шегува, когато неприятелската артилерия го дири разсѣяно!

 

Въ тая непосилна, колосална подземна работа, както на югъ, така и тукъ, се изразява ясно една твърда и непоколебима воля, едно строго опредѣлено и неизмѣнно решение. Който може да чете въ зигзагитѣ на окопитѣ, той лесно ще отгатне волята на българския войникъ да не остави въ никой случай и при каквито и да било обстоятелства да бѫде победенъ. Това значи — друго не може да значи — тая исполинска работа, актъ на гигантска воля; това гласятъ и безкрайнитѣ зигзаги на окопитѣ: върху тѣхъ е писано твърдото решение на българския войникъ да не бѫде победенъ; това казватъ и самитѣ войници. Ето нѣколко факти: Вървя край самия Св. Георгиевски рѫкавъ. Прикрити отъ високата тръстъ, събираме разкошни лилии, който растатъ тукъ по блатата и каквито никѫде другаде не съмъ виждалъ. Посрѣдъ блатото, въ гѫстия и дебелъ плетъ отъ тръстъ се образува една доста широка дупка. Тя прилича на вратата на крепость. Само отъ тукъ може да мине лодка. Войници мъкнатъ съ лодка единъ огроменъ цилиндъръ съ кръстосани прѫтове преплетенъ съ бодливъ

 

98

 

 

телъ. Други войници стоятъ предъ „вратата". Водата е до надъ пояса.

 

— Ей, момчета, какво правите тамъ? — питамъ.

 

— Затваряме вратата, да не ни идватъ неканени гости. Или, ако дойдатъ, да ги поспремъ, за да ги посрещнемъ по-добре, — каза старшиятъ и всички се изсмѣха.

 

Предъ единъ офицерски кандидатъ изказахъ своето очудване и възхищение отъ окопнитѣ работи.

 

Той ми отвърна: „Дунавътъ е естествена прѣчка, съ искуствени срѣдства ние удвояваме нашата съпротивителна сила, ще я утроимъ, ако има време и нужда". . .

 

Войници доиздълбаватъ единъ окопъ. Питамь едного отъ тѣхъ:

 

— Какво правите бе, байо?

 

— Копаемъ гробове, не виждашъ ли ? — каза той, като се поусмихна.

 

— За кого ги копаете?

 

— Само луди хора копаятъ за себе си. Копаемъ ги за други. Ако не се удавятъ въ Дунава, то ей тамъ, предъ теленитѣ мрежи ще се повалятъ, за да не станатъ втори пѫть...

 

Нищо по-добре, освенъ, разбира се, самитѣ бойове, за по-удачното и по-сигурно водене на които се предприематъ и самитѣ окопни работи, нищо по-добре отъ самитѣ тѣхъ, окопнитѣ работи, не характеризира настроението, духа и непоколебимата сурова воля на нашата армия да се държи стройно и упорито въ тия ровове, подземия и галерии, за иаправата на които е вложена толкова сила и енергия, толкова черенъ трудъ и кървавъ потъ.

 

Както селякътъ се свързва съ своята работна земя, въ която е вложилъ трудъ и младость, така сѫщиятъ селякъ, сега войникъ, се обрича на смърть или животъ въ окопитѣ, за направата на които е вложилъ силата и

 

99

 

 

енергията на своитѣ мишци и не е спалъ толкова нощи. Той се е сродилъ, свързалъ съ землянката си и съ окопитѣ, задъ които лежатъ останкитѣ на падналитѣ другари.

 

Въ гигантската окопна работа и на двата фронта е кристализирана твърдата и непоколебима воля на българския въорѫженъ народъ да не бѫде той победенъ!

 

(в. „Военни известия" — София,

26 октомврий 1917 год., бр. 242)

 

 

 

ВѢРА И РЕВОЛЮЦИЯ

 

Разсѫдъкътъ не може да схване революциитѣ изобщо. Отъ това гледище революционеритѣ изглеждатъ диви, кръвожадни. Нека не бѫдемъ несправедливи педанти. Нека не ги сѫдимъ отъ гледището на нашия политически мирогледъ и съ ежедневнитѣ мѣрки. Това изисква историческата правда. Инакъ, нѣма и да ги проумѣемъ. Съ разсѫдъкъ вѣра не се обгръща, нито се измѣрва. За тоя случай и затова Назарянинътъ препорѫчва всеопрощаването.

 

Съ разсѫдъка още по-малко ще обхванемъ руската революция. Не напраздно Чеховъ влага въ устата на единъ свой герой, че „русинъ ако не вѣрва въ Бога, това значи, че той вѣрва въ нѣщо друго". Вѣра се измѣрва само съ вѣра или интуиция, вживяване. Друга мѣрка не я обхваща, както водата съ метъръ не мвже да се обхване и премѣри.

 

Единъ отъ неотдавнашнитѣ другари на Ленина, Алексински, който по начало предпоставя въ една своя книга (Русия и Европа), „че всѣки руски социалистъ е безбожникъ", за Херцена казва: „На французката социалистическа мечта отъ 1848 г. Херценъ придаде тоя

 

100

 

 

култъ, на който сѫ способни само руситѣ въ проникването на чуждитѣ писания".

 

Тая руска интелигендия, за която образецъ и учитель е Херценъ, и която, ако не въ Бога, вѣрва въ нѣщо друго; която дири рая не въ небесата, а тукъ, на земята, тя днесъ води и отъ дветѣ страни на барикадитѣ рускитѣ маси, които съ мистицизъмъ и въ мистицизъмъ живѣятъ, за които вѣрата е смисъла и сольта на земния животъ.

 

Тогава чудно ли е, че сме далечни зрители на кървавата междуособица, на гражданската война, която се разиграва по широката руска земя и която прави да настръхватъ коситѣ? Чудно ли е, че хората се биятъ съ упоритостьта на Сизифа да свалятъ небесата на земята? Цѣлата история е пълна съ такива конфликти; тѣ сѫ, които ѝ даватъ релиефа. Революциитѣ сѫ завоитѣ на историята, които отправятъ народитѣ въ новитѣ насоки. Нова Русия се ражда, както ражда майка, съ мѫки и въ мѫки. А за това сѫ нуждни жертви. Русия сега заплаща цената на новия редъ на нѣщата. Руската революция трѣбва да изживѣе напълно себе си, да се разочарова въ всички и всичко, за да се намѣри далечъ отъ крайноститѣ, нейде помежду имъ. За да прекипи, обаче, тя трѣбва да кипи, докато разбунтуваната руска душа намѣри своето примирение, докато схване, че звездитѣ не се свалятъ на земята.

 

Горко на идолитѣ, когато русинътъ се разочарова отъ тѣхъ ! Той не само ще ги изпочупи, както арабинътъ, който е приелъ исляма; той ще изяде и себе си. Леонидъ Андреевъ ни разправя какъ дълбоко и силно вѣрващиятъ Василий Тивейски се разговаря съ Бога и счита, че вече е подготвенъ да върши чудеса. Съ пълна вѣра въ своитѣ сили той извиква на единъ мъртвецъ да стане отъ ковчега, да възкръсне. Предъ неподвижното и студено тѣло той

 

101

 

 

преживява най-страшната трагедия, проклина Бога и умира!

 

Но може ли така безплодно да мине тая страшна хала надъ руската земя? Може ли тя да не остави следи и въ свѣта ? Не, тя ще остави, тя не може да не остави. Тя ще пречисти въздуха надъ руската земя. Тя ще донесе и на човѣчеството нѣщо. Сегашнитѣ кървави жертви сѫ изкупление. Противоречията, отъ които се разяжда душата на болшевикитѣ, може би, ще се пречупятъ презъ призмата на народната душа, която е страдна за миръ. Болшевикитѣ или ще го дадатъ, или ще бѫдатъ веднага пометени и погубени. За тѣхъ нѣма изборъ; и за Русия нѣма. Само за съюзницитѣ ѝ остава откритъ и другиятъ пѫть.

 

Рускитѣ маси чакатъ миръ; тѣ вѣрватъ въ него. Отъ всички земни блага, които имъ обещаватъ болшевикитѣ, сравнително най-лесно постижимъ е мирътъ. Ако тѣ го дадатъ само на Русия, доста ще дадатъ и на човѣчеството. А и самиятъ инстинктъ на временното самосъхранение имъ налага да го дадатъ.

 

(в. „Прѣпорецъ" — София,

26 ноемврий 1917 год., бр. 262)

  

 

ВОЙСКА И ПОЛИТИКА

 

Гражданската война въ Русия е въ своя разгаръ. Полкове, които до преди една година сѫ се били рамо до рамо, които братски сѫ понасяли лишения и страдания, сѫ се хванали днесъ за коситѣ. Кръвьта, която се лѣ на фронта, сега не по-малко изобилно се лѣе въ тила. Едно бойно поле се затвори, за да се отвори друго по-страшно и по-унищожително, защото сега не само войската се бие и се изтрѣбва, а и самиятъ народъ. Той се е раздѣлилъ

 

102

 

 

на две настръхнали една срещу друга страни, които лудо нилѣятъ руската кръвь, рѣдкитѣ народни богатства, държавното достояние събирано съ потъ и кръвь отъ цѣлия народъ. По-рано се уиищожаваха само богатствата около фронта, непосрѣдствено до него, сега се превръща на пустиня на длъжъ и ширъ цѣлата руска земя, страдна за миръ и спокоенъ трудъ. Вмѣсто благодатния миръ, Русия преживява нещастията на една всеунищожителна гражданска война, много по-страшна и не по-малко кръвопролитна отъ самата война.

 

Нищо по-ужасно отъ гражданската война! Нѣма по-голѣмо проклятие за единъ народъ отъ нея. Тя е по-лоша отъ самата война, отъ чумата, отъ бедствията, които може да сполетятъ единъ народъ. Може би, само когато неприятелски кракъ нагази въ предѣлитѣ на родна земя, може би, само тогава страданията сѫ по-голѣми, семейнитѣ огнища по-малко обезпечени, народната и лична честь още по-малко гарантирани. То е вече най-лошата отъ възможнитѣ лошавини, които може да сполетятъ единъ народъ. Но сигурно следъ това иде по степень на рискъ и отвратителность гражданската война. Озлобенитѣ една срещу друга страни, както и неприятеля, не скѫпятъ единъ другиму нищо, нито достоинство, нито семейна честь, нито домашно огнище, нито животъ, нито имотъ. Нищо, абсолютно нищо, което е ценно и скѫпо за всѣки човѣкъ достоенъ за това име. Братъ брата опропастява, братъ брата унижава, братъ брата убива. Презъ гражданскитѣ войни братска кръвь се лѣе, а това е най-отвратителното отъ най-отвратителнитѣ нѣща, най-малко нравственото отъ всички безнравствени нѣща.

 

Затова винаги се е викало, войската, като войска, да е вънъ отъ политиката, да стои настрани отъ партийнитѣ борби, да не взема участие въ тѣхъ. Тя е въорѫжена сила, а партийнитѣ борби сѫ често страстни.

 

103

 

 

Страстьта е слѣпа; тя не знае предѣли и граници; тя убива благоразумието; тя затъмнява разсѫдъка; тя помрачава съзнанието; тя въ своя разгаръ убива всичко човѣшко у човѣка. Затова войската, като въорѫжена сила, вънъ отъ политиката, далечъ отъ вѫтрешнитѣ борби, настрани отъ партийнитѣ ежби и дрязги. Всѣки войникъ, оставилъ орѫжието въ бойнитѣ дена, демобилизиранъ, вече е безопасенъ, ако се занимава и съ политика. Но докато е подъ знамената, той не може и нѣма право, ако не иска да опропасти своята страна, своя народъ, своето семейство, да се нарежда на една или друга страна въ страстнитѣ политически борби. Това е урокъ извлѣченъ отъ цѣлата история на човѣчеството, отъ опита на вѣковетѣ. Сега живъ примѣръ предъ очитѣ на всички ни е Русия. Отъ нея можемъ да се поучимъ, можемъ ясно да видимъ, какви страшни напасти и беди може да сполетятъ единъ народъ, чиято войска се занимава съ политика и прави политика.

 

И когато войската или часть отъ нея се намѣсва въ политиката отъ името на свободата — днесъ въ Русия, напримѣръ, и дветѣ страни се биятъ за свобода — и тогава въ края на краищата свършва съ диктатура, съ невиждана и нечувана деспотия и потисничество на народа. Отъ дветѣ воюващи страни най-сетне, следъ потоци братска кръвь, едната ще вземе връхъ и ще подчини другата. После началницитѣ на победителитѣ вѫтре ще си подчинятъ окончателно своитѣ подчинени, които божемъ сѫ се борили за една идея и, като масло надъ вода, на върха ще изплува само единъ човѣкъ или шепа хора, които ще унищожатъ всѣкаква свобода и всѣкакви човѣшни права. И въ резултатъ отъ идеалната борба за свобода ще излѣзе най-отвратителното потисничество, най-тежката тирания, най-страшната сатрапия. И това е урокъ на историята и опитъ на вѣковетѣ. Така сѫ свършвали

 

104

 

 

гражданскитѣ войни навсѣкѫде въ древния Римъ, въ Англия и Франция презъ великитѣ революции. Така въ края на краищата безъ друго ще свърши и въ Русия. Това е неизбѣжно, това е фатално. Обилно пролѣтата кръвь ще накара най-после страдния за миръ народъ да се подчини на единъ човѣкъ, който ще гарантира поне живота за смѣтка на отнетата свобода.

 

Затова гаранцията на вѫтрешната свобода не е въорѫжената сила, а контролътъ на парламента, контролътъ на народа, контролътъ на печата. Русия, която е тръгнала по другъ пѫть, по пѫтя на гражданската война, ще се повърне следъ дълги изпитания къмъ него. Но дано въ тоя страшенъ промежутъкъ даде външенъ и вѫтрешенъ миръ на себе си и на свѣта.

 

(в. „Военни известия” — София,

21 декемврий 1917 г., бр. 288)

 

 

БЪЛГАРСКА СОЛИДАРНОСТЬ

 

Тия дни се повтаря единъ незначителенъ, но характеренъ и знаменателенъ фактъ. Вь Бабадагъ заседаваше добруджанскиятъ народенъ съборъ. Македонскитѣ градове, въ лицето на своитѣ общини, се редуватъ единъ следъ други да поздравятъ сьбора и изказватъ горещо пожелание за политическото обединение на българския народъ отъ рѫкавитѣ на Дунава до Охридското езеро. Ние казваме за политическото обединение, а не за културното, защото културното обединение бѣ постигнато още преди повече отъ половинъ вѣкъ чрезъ черковнитѣ борби. Прилепчани въ своята поздравителна телеграма го казватъ.

 

„На Цариградския съборъ въ 1870 г. казватъ тѣ, на който заседаваха представители отъ Тулча и Прилепъ, се

 

105

 

 

основа Св. екзархия и се циментира националното единство на българитѣ отъ Охридското езеро до устията на Дунава. Берлинскиятъ договоръ разпокѫса българския народъ, констатиратъ тѣ, само политически. Националното единство, обаче, остана непокѫтнато. Половинъ вѣкъ следъ това, благодарение обилно пролѣтата българска кръвь, Прилепъ и Тулча се прибраха подъ стрѣхата на българската държава и съ туй, завършватъ прилепчани, се изпълниха заветитѣ на дейцитѣ отъ възраждането ни".

 

Черковнитѣ борби създадоха нашия народъ. Въ тѣхъ се изкова нашето национално съзнание. Дотогава действително българскиятъ народъ въ известна смисъль бѣше тѣсто, отъ което, обаче, не можеше да си прави кой каквото иска. Патриаршията съ своитѣ органи бѣ направила отъ българитѣ елини, но това бѣше временно, докато се пробуди българскиятъ народъ, докато потрѫби отъ Атонския полуостровъ трѫбата: „О, неразумний, поради что се срамишъ да се наречешъ болгаринъ ! . ." Отъ тоя моментъ „българскиятъ народъ" почна да се формира въ „народъ". И въ черковнитѣ борби той окончателно се оформи съ свое ясно национално съзнание. Общностьта на езика, нравитѣ и миналото бѣха основата; върху тѣхъ се изгради общото национално съзнание, което вече нищо не можà да разруши — нито тежкитѣ изпитания, нито робството подъ разни чужди народи.

 

И днесъ отъ Охридъ до Тулча живѣе и чувствува единъ народъ. Какво струватъ злословията и невежеството на нѣкои господа, които съ предвзето самомнение говорятъ за българския народъ, безъ да познаватъ близкото му минало! Тѣ говорятъ за българска пропаганда, за български насилия въ Македония, които принудили „славянското" население тамъ да стане българско. А то се е чувствувало българско, преди да бѫде създадена България. Екзархията, символъ на нашето национално единство,

 

106

 

 

е създание на цѣлокупния български народъ отъ Охридъ до устието на Дунава. Тя е рожба на събудилото се национално съзнание, а не обратно.

 

Следъ като се събуди българскиятъ народъ, робството на отдѣлни негови части не можа да обезличи националното имъ самочувство. Тѣ се чувствуваха българи и българи си останаха. Последвалитѣ черковната борба революционни движения калиха националното съзнание. Докато черковната борба бѣше по-вече културно-национално движение, тѣ сѫ чисто политически и целѣха обединението на българския народъ въ предѣлитѣ на една и сѫща държава.

 

Но революционнитѣ движения не можаха да постигнатъ напълно своитѣ цели. Народътъ отъ царство България, който рамо до рамо съ българитѣ отъ Македония и Добруджа се бори за културното ни обединение, съ своята въорѫжена дѣснииа армията завърши окончателно обединението ни, разбира се, политическото ни обединение. И вече никой не може и нѣма право да ни го оспорва. Отъ Охридското езеро до устията на Дунавъ днесъ имаме не само единъ народъ, а и единна българска държава.

 

(в. „Военни известия" — София,

25 декемврий 1917 г., бр. 291)

  

 

            ЦѢЛАТА ДУША

 

Знаменитиятъ французки социалистъ Жанъ Жоресъ, който стана жертва на заслѣпения французки националнзъмъ, пише въ „L'Humanité" : „Единъ народъ, който не е обединенъ, има, както казваше Омиръ, само половинъ душа. Той нѣма да се успокои, докато не намѣри цѣлата си душа".

 

107

 

 

Като проследимъ нашата най-нова история, ще се убедимъ колко прави сѫ думитѣ на великия синъ на третата република, който, пощаденъ отъ братския кур[умъ на заслѣпения фанатикъ, може би, щѣше да спаси Франция отъ сегашнитѣ страшни изпитни, или най-малко щѣше да ги намали. Но злата орисия, за нещастие, я лиши отъ свѣтлия умъ и великото сърдце.

 

Не е ли вѣрно, че нашиятъ народъ ето по-вече отъ половинъ вѣкъ, откакъ дири цѣлата си душа? Отъ черковнитѣ борби българскиятъ духъ броди по Балканския полуостровъ, за да буди нашия народъ, да го потиква да се самосъзнае. Освободи се и се създаде княжество България. Но то се почувствува съ половинъ душа и тръгна пакъ да я събира цѣлата. Че България нѣмаше да се успокои, докато не събере въ своитѣ граници цѣлия български народъ, това се видѣ още въ първото учредително събрание. Още тамъ се манифестира, че българскиятъ народъ не може да остане съ половината си душа. Духъ изкуствени граници не търpи. И въ конституцията се вмъкна членътъ за Екзархията, чрезъ който се запазваше черковното единство на българския народъ. И отъ тоя моментъ се започна новото политическо дирене и събиране на българската душа. Настѫпвали сѫ временни разочарования, но тѣ сѫ били скоропреходни. Българскиятъ народъ съ своя здравъ инстинктъ върви право къмъ цельта.

 

Следъ опититѣ да се събере българскиятъ народъ по други пѫтища, които не успѣха, България реши съ орѫжие да събере цѣлата си душа. Заредиха се войнитѣ. Следъ Балканската дойде и междусъюзнишката. Ние особено трѣбва да наблегнемъ на последната. Отъ нея можемъ много да се поучимъ.

 

Помнимъ какъ вследствие временнитѣ несгоди, бѣше отпадналъ духътъ. Тогава имаше безумци, макаръ тѣ и да

 

108

 

 

бѣха отдѣлни единици, които wикаха: „Ако ще границата да е и до моето село, само моята кѫща да е на българска територия!" Покрай другото, и тия хора подготвиха сегашната война. Ако бѣ се завършило тогава нашето обединение, ако българскиятъ народъ тогава бѣ събралъ цѣлата си душа, едва ли сега щѣхме да участвуваме въ свѣтовната война, па, може би, и самата тя щѣше да се избѣгне. Нека българскиятъ войникъ да си припомнюва винаги за настроението преди междусъюзнишката война и нека го сравнява съ настроението въ надвечерието на сегашната. Едва бѣха се изминали две години, то се промѣни сѫществено. И ония безумци, които презъ междусъюзнишката война викаха да се свърши веднага войната, та границата кѫдето ще да е, се промѣниха. Тѣ се биха храбро и много отъ тѣхъ презъ сегашната война сложиха своитѣ кости за обединението на българския народъ. И то щѣше да се промѣни още по-вече, ако свѣтовната война не избързаше. България не можеше да остане съ половината си душа и тя нѣма да се успокои, докато не събере цѣлата си душа. Само несгодитѣ на войната, които сѫ преходни, затъмняватъ у нѣкои разсѫдъка и чувството. Подъ тѣхно влияние се промѣнява настроението у ония, които сѫ съ къса паметь. Тѣ после се каятъ, но каква полза? Следъ като се разруши дѣлото изградено върху коститѣ на падналитѣ, споено съ кървавия потъ на живитѣ, разкаянието не помага. Само нови войни могатъ да поправятъ злото. Нека не се забравя това. Лошитѣ мисли, които може да вълнуватъ нѣкои, било на фронта, било въ тила, нека не се смѣтатъ, че сѫ вѣчни, че сѫ прави, че сѫ самата истина. Тѣ сѫ плодъ на помраченъ разсѫдъкъ и убито отъ тежеститѣ на войната чувство. И тѣ утре ще се промѣнятъ. Следъ войната на другъ умъ ще слугуватъ. Защото и тѣ сѫ българи и часть отъ българския народъ.

 

109

 

 

А той нѣма да се успокои, както казва великиятъ французки социалистъ, докато не намѣри цѣлата си душа. Само че на бѫдещитѣ поколѣния се завещаватъ, вмѣсто миренъ трудъ и културна работа, нови войни.

 

Затова българскиятъ народъ още презъ сегашната война трѣбва да събере и задържи цѣлата си душа, за да отърве своитѣ наследници отъ нови тежки изпитания.

 

(в. „Военни известия" — София,

22 мартъ 1918 г., бр. 65)

 

 

           РЕАЛНА ПОЛИТИКА

 

Една отъ причинитѣ за нещастието, което ни сполетѣ презъ фаталната 1913 година, се крие въ факта, че България тогава не можа да води реална политика. Българското правителство, не познавайки географията, се съгласи да остане спорна вратата на западна Македония. „Спорната зона" бѣ готовъ споръ и готова война. Иначе не можеше и да бѫде. България по никой начинъ и въ никой случай не можеше да се откаже отъ Скопие и Куманово, безъ които не би била господарка на цѣла западна Македония. Така тя би представлявала кѫща безъ врата и безъ входъ. Безъ горното течение на Вардара Македония не може да се владѣе. Сигурно българскиятъ инстинктъ е подсказвалъ и на тогавашното правителство, че не може да отстѫпи тукъ, затова се измисли „спорната зона". Но това не бѣше реална политика, а подготовка на междусъюзнишката война.

 

Още по-зле бѣхме поставени съ Гърция. Съ нея българското правителство нищо не бѣ уредило; то тръгна съ вързани очи на война. А за никого не бѣха тайни гръцкитѣ домогвания; тѣ се простираха върху цѣла източна и половината отъ западна Македония. Така че

 

110

 

 

почти цѣла Македония, която бѣше цель на войната, стана спорна. Това значеше слѣпешката да влѣзнемъ въ война. Съ сърбитѣ спорна вратата на западна Македония, а съ гърцитѣ спорна, покрай другото, вратата на източна Македония, долното течение на Струма.

 

Македония оставаше туловище безъ краища.

 

Съ южна Тракия се внесе ново усложнение. И тукъ нѣмаше ясно опредѣлена политика; нѣмаше изобщо политика, докѫде трѣбва и докѫде може да се отиде. При това, въпроситѣ не бѣха наредени по важность, кой отъ тѣхъ е въпросъ на смърть или животъ, кой ще узрѣе самъ по себе си и ще капне като узрѣла круша.

 

Действително, самото естество на една война за национално обединение е такова, че е трудно, почти невъзможно да се нареждатъ въпроситѣ по тѣхната важность национална, държавна или стопанска. Това, обаче, трѣбва да е за народа, за общественото мнение, за печата, за опозицията.

 

Но правителството, което тогава се бѣ нагърбило да изкара на добъръ край дѣлото, не можеше да не подреди въпроситѣ по тѣхната важность и значение. То трѣбваше да знае по кои въпроси ще постави всичката, цѣлата тежесть на държавата, дори тежестьта на въорѫжения народъ, и по кои не може да отиде до тамъ. Правителството за себе си трѣбваше да серира въпроситѣ, да ги нареди по важность, да ги изясни съ съюзницитѣ, та въ никой случай да не отстѫпва но най-важнитѣ и най-навременнитѣ отъ тѣхъ. Това е то реална политика, която се налага и на великитѣ държави, колко по-вече на малкитѣ като България.

 

(в. „Прѣпорецъ" — София,

30 мартъ, 1918 год., бр. 72)

 

111

 

 

 

СРѢДИЗЕМНОМОРСКА ГЪРЦИЯ

 

За да я вмъкне въ свѣтовната война, преди три години Съглашението подмамваше Гърция съ обширни и богати придобивки въ Мала-Азия. Венизелосъ бѣше въ пленъ на грандиозната и съблазнителна идея, да направи отъ Гърция срѣдиземноморска държава, центърътъ на която да е Критъ, неговото отечество, що го издигна. Израстналъ вънъ отъ предѣлитѣ на кралството, проявилъ се като революционеръ и после като държавникъ вънъ отъ него, той твърде добре знае, че това, което гъркътъ съ умиление нарича елинизъмъ, не е само Гърция; то е главно вънъ отъ нея, то е около Срѣдиземно море и срѣдъ синитѣ му води. Той знае, че тукъ, особено въ източната половина на Срѣдиземно море, се създаде и разви елинската култура, подъ магическото влияние на която днесъ е голѣма часть на свѣта.

 

Затова преди нашата намѣса въ войната Венизелосъ бѣ твърдо решенъ да ни даде не само Кавала, а дори и Воденъ. Що е една ивица на Бѣло море предъ владичеството надъ източната половина на Срѣдиземно море ! Що е изобщо Бѣло море предъ Срѣдиземното, което е срѣдище на свѣта! Сигурно така се е провиквалъ не гръцкиятъ, а елинскиять патриотъ Венизелосъ.

 

Въ пòлета на своята смѣла мисъль той не бѣше забравилъ да е реалистъ въ срѣдствата за постигането ѝ. За да осѫществи своето видение Срѣдиземноморска Елада, той бѣ се помирилъ съ мисъльта да не затуля слънцето и на другитѣ. Когато на България се бѣ съгласилъ да даде едно по-приветливо прозорче на Бѣло море, той вече бѣше предрешилъ въпроса и съ Италия — да ѝ се остави господството надъ Синьото море. Замислената отъ него Срѣдиземноморска Елада бѣше така грандиозна, че заслужаваше тия сравнително съ нея нищожни жертви.

 

112

 

 

При това, помощьта, която тогава искаше Съглашението отъ Гърция, бѣше нищо; то се задоволяваше само съ петнайсеть хиляди щика, разбира се, докато я подмами. Гръцката подкрепа бѣше предназначена да засили дарданелската експедиция.

 

Условията, обаче, съвсемъ не бѣха още узрѣли. Венизелосъ срѣщаше непреодолими прѣчки. Преди всичко, всесилна Русия не искаше нито да чува за гръцка помощь, за да нѣма друга съперница за Цариградъ. Следъ като болшевикитѣ унищожиха руската армия и руската империя, тая голѣма прѣчка вече не сѫществува. За гръцката болнава амбиция това е голѣмо облекчение. Буйното гръцко въображение сега си представя така близо минаретата на „Света София" ! Вижда така ясно заслѣпителния блѣсъкъ на короната на Константинъ XII.

 

Отъ друга страна, Италия бѣше съперница на Гърция не само въ Синьо море; тя живѣеше съ голѣмата амбиция да дѣли мегданъ на Срѣдиземно море съ другитѣ велики държави на Съглашението; тя страстно се домогваше и къмъ азиятския му брѣгъ, както по-рано си присвои часть и отъ африканския. Сега положението значително се промѣни. Италия се бие за своето сѫществуване, за влиянието си въ „своето" Синьо море.

 

Тогава Венизелосъ не бѣ господарь у дома си, въ Гърция; затъмняваше го не по-малко амбициозниятъ отъ него Константинъ, който разполагаше и съ войската. Чувствувайки болезнено своето безсилие, Венизелосъ реши да се отдалечи по островитѣ. Отъ тукъ малоазиятскиятъ брѣгъ е продължавалъ да привлича и да омагьосва неговитѣ живи очи и вълнитѣ на Срѣдиземно море да гъделичкатъ неговата голѣма амбиция. Това е било мощниятъ потикъ, който не му е давалъ нито минута спокойствие. Сигурно тогава той е решилъ да не се спира предъ нищо, дори предъ кръвополития. И прибѣгна до солунската авантюра.

 

113

 

 

Съ помощьта на съглашенскитѣ войски той се наложи въ македонската столица и разшири своята власть додето стигаше рѫката на генералъ Сарай. Пакъ съ негово съдействие после се наложи и въ Атина и смъкна краль Константинъ.

 

Не следъ дълго Гърция ни обяви война и сега мобилизира цѣлата си армия. Тя изпраща войски срещу насъ на македонския фронтъ. Но какво иска тя отъ насъ ? Какво може да вземе отъ България ? Драма и Кавала, които ни отстѫпваше на времето ли ? Затова ли Гърция мобилизира цѣлата си армия ? Ще успѣе ли да постигне онова, което не можа Сарай заедно съ ромъни и руси? Гърцитѣ не сѫ народъ, който да си чупи главата за хатъра на сърбитѣ и то безъ какъвто и да е шансъ за успѣхъ. Тѣ съвсемъ не сѫ народъ, който ще вади кестенитѣ отъ огъня за други, особено когато знае, че самъ ще си изгори пръститѣ. Нашата армия ги чака; тя ги посрещна и отъ първитѣ срещи тѣ едва ли сѫ много насърдчени. Дори когато тѣ биха имали успѣхъ, което е съвсемъ изключено, кѫде ще вървятъ? Къмъ Пловливъ ли? Венизелосъ е достатъчно реалистъ, за да не хвърчи по дивото. Въ стомаха на Гърция има достатъчно твърдъ кокалъ, който тя не може лесно да смеле.

 

Сигурно погледитѣ на Венизелосъ сѫ обърнати къмъ Мала-Азия, къмъ Смирна, най-сетне къмъ Цариградъ. Английскитѣ успѣхи въ Сирия и Палестиня го подмамватъ; той си въобразява, че тукъ ще има богата и лесна жетва. Гърцитѣ си рисуватъ живо въ своето въображение, какъ ги очакватъ тѣхнитѣ братя на Босфора и въ Мала-Азия, какъ съ малко жертви, съ подръжката на англичанитѣ тѣ ще ги освободятъ.

 

Тъкмо сега Венизелосъ вижда, че условията за Срѣдиземноморска Елада, неговото галено дете, сѫ узрѣли вече; навѣрно затова той мобилизира всички гръцки сили.

 

114

 

 

Но и тоя пѫть не се ли заблуждава критскиятъ революционеръ ? Забравя ли той, че както въ Македония, така и въ Дарданелитѣ и Мала-Азия има да се бори съ цѣлия Централенъ съюзъ, който е въ война съ Гърция и който ще се бие като блокъ, кѫдето и да се явятъ гръцкитѣ войски, за да му мѫтятъ водата?

 

(в. „Прѣпорецъ” — София,

18 априлъ 1918 год., бр. 88)

 

 

            НА ДВАТА НИ ФЛАНГА

 

Неприятелската дейность на македонския фронтъ се засили въ последно време. Гърция мобилизира всичкитѣ си сили и изпраща части срещу насъ. Отъ Шкумба до Чай-ази наиштѣ войски трѣбва да бранятъ своитѣ позиции и ги бранятъ доблестно. Ако неприятельтъ мисли да предприеме нѣщо сериозно на македонския фронтъ, сегашнитѣ действия сѫ само встѫпление. Въ всѣки случай ние трѣбва да го чакаме. Неприятельтъ трѣбва да се уважава, дори когато е гръкъ. Нашиятъ войникъ това знае отъ миналата война.

 

Твърди се вече като сигурно, че италиянски войски сѫ изтеглени отъ албанския фронтъ. Тукъ нашитѣ велики съюзници иматъ насреща си отслабналъ неприятель, ако и тамъ не прииждатъ гръцки части, да замѣстятъ италиянскитѣ. Както и да е, нашитѣ велики съюзници австро-маджаритѣ сѫ напълно свободни отъ източния фронтъ и сѫ готови — върху това не може да има и съмнение — за всѣка евентуалность, било за отбрана, или настѫпление. На тѣхъ нищо особено нѣма да имъ струва, ако си заематъ своя фронтъ до Кяфта, Сана и Линъ, за да сѫ сигурни за своя лѣвъ флангъ, както ние за нашия дѣсенъ. Мощнитѣ срѣдства, съ които разполагатъ тѣ,

 

115

 

 

безбройната имъ армия изпитана въ толкова боеве имъ дава възможность леко да направятъ това.

 

На българската армия, може би, предстои тежка задача: бранейки българскитѣ земи по Струма, да брани и турската столица, господаритѣ на която сѫ така претенциозни.

 

Задъ нашия лѣвъ флангъ тѣ правятъ пантурска и панислямска политика. Не само това: и дѣсниятъ ни флангъ имъ служи като прикритие за сѫщитѣ цели. Тукъ тѣ бъркатъ работитѣ въ Албания съ сѫщата своя политика. Агитациитѣ за мохамеданска Албания начело съ турски принцъ не преставатъ. Ние не знаемъ до колко харесва тая пропаганда на нашитѣ велики съюзници австро-унгарцитѣ. Предполагаме, че тѣ не сѫ твърде много възхитени отъ нея.

 

Нашитѣ съюзници турцитѣ, които свободно се ширятъ подъ прикритието на нашитѣ флангове, очакваме да оставятъ спокоенъ поне нашия тилъ, за да може българската армия, пазейки българскитѣ земи, да запази и Цариградъ.

 

(в. „Прѣпорецъ” — София,

29 априлъ 1918 год., бр. 97)

 

 

НЕ СМУЩАВАЙТЕ ВОЙНИКА!

 

Въ тия минути на върховна опасность за България, когато нейнитѣ врагове съ ярость нахвърлятъ своитѣ пълчища срещу българскитѣ лннии на македонския фронтъ, светотатство е да се смущава духътъ на ония, които, бранейки границитѣ на българското отечество, запазватъ и цѣлостьта на Турция, предметъ на плячка за общитѣ врагове. По Вардаръ, Черна и Струма не се решава само сѫдбата на България. Тамъ е поставено на карта преди всичко сѫществуването на Турция. На Босфора това

 

116

 

 

трѣбва добре да разбератъ и да не внасятъ лекомислено смутъ въ душата на българския войникъ, който устоява единъ срещу бѣснитѣ пристѫпи на нѣколко.

 

Въ тия минути, когато българскиятъ войникъ свещенодействува съ своята кръвь, отъ Цариградъ се повтарятъ светотатствени думи, които нѣма да постигнатъ никаква цель — върху това България е единодушна — освенъ да развълнуватъ българския войникъ, рѫката на когото ще потрепери отъ ядъ и нѣколко куршума ще отидатъ на халосъ, вмѣсто да се забиятъ въ дръзкитѣ вражески гърди.

 

Ако въ Цариградъ има просвѣтени патриоти, въ което не бива да се съмняваме, тѣ ще се червятъ отъ срамъ, когато четатъ нашитѣ и вражески комюникета за бойоветѣ на македонския фронтъ. Тѣ ще почувствуватъ, че несъзнателно, отъ не добре вдъхнатъ патриотизъмъ, отъ слѣпъ шовинизъмъ се рѫководятъ ония турски вестници, които като младотурския „Танинъ" правятъ пакъ намеци за маришкия въпросъ. Въ тия сѫдбоносни, както за България, тъй не по-малко и за Турция минути, повторното повдигане на тоя веднажъ окончателно разрешенъ въпросъ граничи съ предателството не само спрямо общосъюзническото дѣло, а и спрямо сѫдбата на Турция. Ние казахме веднажъ, че маришкиятъ въпросъ за България не сѫществува и това бѣше последна дума. Ако днесъ се връщаме на него, това правимъ не за отговоръ на нѣкои турски вестници, които не знаятъ що правятъ въ тия тежки минути, пълни съ историческа отговорность. Не. Най-сетне, щомъ на Златния рогъ сѫ решили да дадатъ образецъ на свободенъ печатъ, нека пишатъ каквото си щатъ. Но ние имаме право и дългъ да имъ извикаме: не смущавайте въ тия минути на върховна опасность духа на българския войникъ, който

 

117

 

 

съ своята кръвь пази не само България, но и Турция! Оставете му необходимото душевно спокойствие, за да държи по-здраво въ своитѣ костеливи рѫце пушката, съ която брани общото дѣло!

 

(в. „Прѣпорецъ" — София,

19 септемврий 1918 г., бр. 212)

[Previous] [Next]

[Back to Index]