Изминатъ пѫть. 1906-1936

Данаилъ В. Крапчевъ

 

Дѣлъ I. Политически статии

 

1. 1906—1912

 

  1. Руската революция  („Македоно-одрински прегледъ", 16.IX.1906)
  2. Конституционна Турция  
(в. „Илиндень" — София, 25.IV.1908)
  3. Статии въ в. „Отечество" Солунъ безъ заглавия:   4.III.1909 г.,  11.III.1909 г.,  14.III.1909 г.
  4. Държавенъ резонъ  
(в. „Отечество" Солунъ, 9-12.IX.1909)
  5. Съсловно и расово господство  
(  „  , 23.IX.1909)
  6. Четнишкиятъ призракъ  
(  „  , 30.IX.1909)
  7. Правова или полицейска държава  
(  „  , 21.X.1909)
  8. Културна реакция  
(  „  , 14.XI.1909)
  9. Какво прави Екзархията  
(  „  , 18.XI.1909)
10. Сближението на балканскитѣ държави  
(в. „Родина" — Солунъ, 5.III.1910)
11. Националниятъ въпросъ въ Турция  
(  „  , 9.IV.1910)
12. Мухаджирскиятъ въпросъ  
(  „  , 21.V.1910)
13. Неославянскиятъ съборъ въ София  
(  „  , 2.VII.1910)
14. Английското обществено мнение  
(в. „Вардаръ" — София, 8.II.1912)
15. Положението въ Турция  
(  „  , 4.VII.1912)

 

РУСКАТА РЕВОЛЮЦИЯ  [*]

 

Страната на реакцията и на политическия гнетъ, страната на жестоката казашка нагайка, която още въ миналото бѣ черния демонъ на възраждаща се Европа и която зачерни името си съ позора на „Свещения съюзъ" противъ прогресивнитѣ течения на континента — днесъ тая страна на автократизма преживява своя най-трагиченъ, но историченъ моментъ. Анархия и тероръ, масови убийства на граждани и селяни, едничката вина на които е възгласътъ „свобода"; конфискация на всички либерални вестници; убийства на виднитѣ народни дейци — ето съ що се изчерпва политиката на сегашния либераленъ министъръ Столипинъ, който замѣсти въ името на мира редица страшни тирани! Като отпоръ на това посегателство на народнитѣ искания революционеритѣ правятъ своитѣ чудесни подвизи. Цѣлата обширна руска земя днесъ е раздѣлена на два непримирими лагера. Кървавата борба помежду имъ се редува въ различни форми. Днесъ масова работническа стачка, утре селски бунтъ, следъ туй нѣкой бунтъ въ воененъ полкъ — бунтъ отъ самитѣ солдати, а непрекѫснато срѣдъ тия крупни събития се редуватъ чудно смѣлитѣ атентати на руския революционеръ. Тая величава борба спрямо едно организирано малцинство, което има на своя страна голѣма часть отъ войската, богатитѣ дворяни, чокоитѣ, свирепитѣ казаци, можа да създаде чудни революционери. Днесъ смѣлата

 

 

*. Написана е по поводъ революционнитѣ бунтове въ Русия веднага следъ руско-японската война.

 

3

 

 

борба на руския революционеръ очудва свѣта. Ние се срѣщаме съ едно несравнено себеотрицание, предъ което бѫдещиятъ историкъ най-благоговейно ще се покланя, като ще го облича въ свѣтлия ликъ на несравнимъ герой — възвишенъ типъ, желѣзниятъ характеръ на който хармонично се съчетава съ дълбокото съзнаиие.

 

Телеграфътъ постоянно донася съобщения за убийства на прославени тирани. Ние се срѣщаме съ много рѣдки случаи. Млади момичета, ентусиазирани отъ свѣтлата лѫча — свободата на своя страдащъ народъ, жертвуватъ най-гордо себе си, като убиватъ прословути тирани. Чудна е руската жена — буйна въ своитѣ пориви, смѣла въ своя характеръ. А и редица мѫже въ гигантски подвизи даватъ гордо себе си жертва за свободата на своя народъ. Изобщо, политическата атмосфера въ Русия е тъй повдигната, щото заразява и най-ленивия темпераментъ. Днесъ въ сърдцата на всички тлѣе една идея — въ всички има копнежъ за обща правда!

 

Тая борба се води доста отдавна. Редица гении жертвуваха себе си за руската свобода — гении, които дадоха доста за всесвѣтската наука и литература. Тѣ бѣха първитѣ апостоли на сегашната революция. Но дивиятъ царизъмъ като нѣкоя стоглава хидра ловко дебнѣше всѣки свободолюбивъ гласъ. За великата имъ обичь къмъ своя народъ рускитѣ великани на мисъльта биваха пращани въ Сибиръ, дето умираха или се връщаха съ съсипано здраве. Но тия благородни и тихи носители на руската свобода оставиха своята дълбока мисълъ въ безсмъртнитѣ си творения. Тѣ прилягаха на руската страдална душа, стопляха сърдцата и вършеха велика революция въ умоветѣ. Презъ тоя подготвителенъ нериодъ, периодъ на скрита агитация, срѣщаме се съ маса подвизи. Атентати и убийства на редица императори бѣха дѣло на единичнитѣ свѣтли борци. Това бѣ могѫща агитация. Имаше

 

4

 

 

много белези, че Русия прилича на скритъ вулканъ, който въ мигъ е готовъ да избухне, да заглуши свѣта, да повали всички останки на миналото и да съгради свѣтлия храмъ на политическата свобода.

 

Тоя моментъ настѫпи. Руско-японската война — война безъ разумъ, безъ националенъ смисълъ, война съ едничката цель да се владѣятъ необятни ширини, дойде да създаде тоя моментъ. Далечъ отъ Русия — въ Манджурия — дето липсватъ сериозни икономически интереси, тя заведе страшна война, за да удовлетвори царско тщеславие. Но тамъ бѣ бита. Изтощениятъ отъ грабежи руски селянинъ нѣмаше гордия духъ и смѣлость на японския войникъ и войната бѣ най-грозно изгубена. Това бѣ барутътъ на революцията. Недоволството нарастна и революцията пламна. Около 100 хиляди работници и граждани въ Петербургъ на 9 януарий 1904 година дадоха първия знакъ на революцията. Войската успѣ да потуши първия народенъ гнѣвъ. Хиляда души отъ народа паднаха мъртви. Отъ тогава се редуватъ и до днесъ масови борби между царската войска и народа. Тогава още се залови единъ планъ на революционеритѣ, споредъ който се готвѣше временно правителство отъ народа.

 

Въобще, борбата е въ своя най-високъ градусъ. Европейскиятъ свѣтъ е най-съчувствено настроенъ спрямо революцията. Но има и престѫпления спрямо нея. Франция, републиканска Франция даде заемъ на царя, за да потъпчи революцията. Максимъ Горки пише памфлетъ противъ официална Франция, като завършва съ думитѣ: „Плюя въ лицето ти, Францио. Ти оскверни републиката!" Въобще, цѣлъ свѣтъ днесъ гледа на Русия, защото се знае много добре, че отъ изхода на борбата зависятъ голѣми международни промѣни. Всички сѫ заинтересувани. Всичко напредничаво, всичко, което високо държи знамето на човѣшкия напредъкъ, изпраща топли привети на революционеритѣ,

 

5

 

 

възторжено посрѣща всѣка весть за героиченъ подвигъ. Жертвитѣ сѫ много — рѣки кръвь се лѣе, но надъ тая черна кръвь и днесъ още могатъ да се доловятъ свѣтлитѣ зари на раждащата се свобода.

 

Нито легендарното тѫпоумие на царя, нито крайната закоравѣлость на неговитѣ слуги може да попрѣчи на буйния ходъ на великата революция. Монархизмътъ трѣбва да падне и неговото падане вследствие строгитѣ предизвикателства, които предприема, ще бѫде жестоко, падане съ чуденъ ефектъ — безспорно, за обща радость на всички труженици за човѣшката правда.

 

(„Македоно-одрински прегледъ",

год. II, бр. 10 отъ 16 септемврий 1906)

 

 

КОНСТИТУЦИОННА ТУРЦИЯ  [*]

 

Отъ национално и културно гледище Турската империя представя пъстра, разноцвѣтна мозаика. Библейското предание за вавилонското стълпотворение, което се локализира въ днешнитѣ предѣли, на халифовата държава, релиефно символизира сегашната пъстрота на езици, обичаи, начини на животъ и пр. въ страната. Тукъ се преплитатъ две цивилизации — мохамеданската съ присѫщата неи теократична представа за държавно устройство и съ ограничено понятие за гражданственость и западноевропейската християнска съ принципа за равноценната човѣшка личность. Редомъ пъкъ съ тия два основни елемента се срѣщатъ самобитни културни зачатъци и остатъци

 

 

*. Между македонскитѣ деятели къмъ 1907 г. се появи лѣвичарско течение въ полза на едно сътрудничество съ младотурското движение за промѣна на политическия режимъ въ Турция и запазване цѣлостьта на империята.

 

6

 

 

отъ отживѣлитѣ древни цивилизации. Сѫщо тукъ се кръстосватъ нѣколко раси: семитска, индоевропейска и урало-алтайска; тѣ, отъ своя страна, се разклоняватъ на безброй национални и племенни стръкове, всѣки отъ които живѣе съ свои народни аспирации, съ своя национална концепция за формитѣ на обществения животъ, съ свой идеалъ за държавно устройство.

 

Сложниятъ въ национално и културно отношение конгломератъ, що представя Турция, се подържа подъ владичеството на султана съ огънь и желѣзо. Връзката между разнитѣ народи въ империята е главно механическа; само между мохамеданското население сѫществува религиозно сродство, което отчасти служи като циментъ. Сценителната национална и гражданска сила, която подържа въ цѣлость и единство модернитѣ правови държави, не сѫществува въ империята на халифа. Нещастието за адептитѣ на конституционна Турция е тамъ, че тая сцепителна гражданска и национална сила не може и да сѫществува, защото стремежитѣ на народитѣ, що населяватъ страната, взаимно се изключватъ. При сгодни условия потиснатитѣ народи съ своитѣ центробѣжни стремежи би разпокѫсали великата империя на нѣколко национални хомогенни държавици. Повелително условие за въдворяване на народовластие е солидарностьта на отдѣлнитѣ народи въ Турция и сродството на възгледитѣ имъ върху държавния строй. А такава постоянна солидарность е немислима, защото сепаратистичнитѣ тежнения, даже и въ предимно мохамеданска Азия, ще продьлжаватъ да се развиватъ вследствие на диаметрално противоположнитѣ стремежи и понятия на отдѣлнитѣ народи. Културното ниво на господствуващия народъ стои по-долу отъ общия уровенъ на потиснатитѣ народи, следователно, не може и да се говори за нѣкаква асимилация. Ето защо, за да се задържатъ съ сила подчиненитѣ народи по-дълго подъ

 

7

 

 

егидата на султана, най-сгоденъ режимъ е военно-монархическиятъ. Турскитѣ маси инстинктивно схващатъ това.

 

Подъ неотразимия натискъ на икономическитѣ нужди, озлобени противъ сѫществуващия политически и духовенъ гнетъ, потиснатитѣ народи възможно е да дойдатъ въ бѫдеще до идеята за задружна борба противъ суровия държавенъ строй. Но веднага следъ въдворяването на известенъ порядъкъ центробѣжнитѣ стремежи ще взематъ връхъ надъ центростремителнитѣ, сепаратистичнитѣ тендеиции, успоредно съ културния ръсгъ на населението, ще взематъ надмощие надъ унитарнитѣ тежнения. Защото процесътъ на национално самоопредѣление между тия народи току-що е почналъ, той въ бѫдеще прогресивно ще се развива, ще расте, ще крепне и паралелно съ националното обособяване crescendo ще растатъ домогванията къмъ отдѣлни хомогенни държавици.

 

Легендата подържана отъ нѣкои буквоеди на историческия материализъмъ безъ огледъ на даденото мѣсто и конкретнитѣ условия, легендата, че съ нахлуването на капитализма — въобще ако допуснемъ проникването на капитализма въ Турция да стане тъй бързо — борбитѣ ще взематъ изключително класовъ характеръ и националниятъ проблемъ ще отстѫпи мѣсто на борбата между труда и капитала, се опровергава категорично отъ най-новата история на Австрия. Самъ Кауцки признава, че „капитализмътъ завладѣ Австрия, пробуди отъ сънь нейнитѣ народи и събуди у тѣхъ потрѣбностьта за национално самоопредѣление". Само хора съ ексцентричнитѣ възгледи на Херве могатъ да игнориратъ национално-религиозния моментъ въ Турция и съ единъ замахъ да предрешаватъ въпроса за конституционна Турция. Само единъ ограниченъ школникъ, единъ слѣпъ привърженикъ на класовата теория може да обяснява националнитѣ борби въ Турция главно съ икономическата борба между разнитѣ

 

8

 

 

слоеве. Азъ ще цитирамъ авторитетното мнение не на нѣкой „буржоазенъ" публицистъ-социологъ, а на ортодоксалния марксистъ, porte parol'а на германската социална демокрация и талантливия теоретикъ на класовата борба К. Кауцки: „ ... националното чувство става факторъ, — казва Кауцки, — като действува напълно самостоятелно, безъ всѣкаква връзка съ икономическия развой и при известни условия даже въ ущръбъ на тоя развой". (Националность нашего времени, стр. 37). Авторътъ не говори специално за Турция, иначе той би отбелязалъ голѣмата самостоятелна роля на мохамеданската религия като „факторъ безъ всѣкаква връзка съ икономическия развой", защото у мохамеданитѣ винаги религията и националностьта се преплитатъ и често взаимно се идентифициратъ и покриватъ.

 

„ ... Икономическиятъ развой на Австрия и Турция, — казва пакъ Кауцки, — не сьдействува, както въ другитѣ страни, за силотяването на националноститѣ и за поглъщането на малкитѣ народи отъ голѣмитѣ, а, напротивъ, създаватъ се по такъвъ начинъ националности, които живѣятъ въ ограничени области; то (икономическото развитие) по-скоро съдействува за по-голѣма национална пъстрота, създаватъ се нови и нови групи" („Кризисъ въ Австріи").

 

Нека допуснемъ, че населенията въ Турция, даже и дивитѣ кюрди и албанци сѫ порастнали въ гражданско и политическо отношение до тамъ, щото да сѫ годни за народовластие — нѣщо, което могатъ да твърдятъ само хора, които съвсемъ не познаватъ Турция — пакъ грамадната часть отъ християнскитѣ населения нѣма да се помири за дьлго и съ конституционния режимъ. Защото мюсюлманското население въ империята, бидейки въ голѣмо мнозинство, ще има и въ „ конституционна Турция" надмощие; то ще се стреми, както и до сега, да обезличи

 

9

 

 

иновѣрнитѣ народи и отдѣлнитѣ националности; а последнитѣ, ревниви къмъ своята национална самобитность и индивидуалность, ще се противопоставятъ на мохамеданския стремежъ.

 

Ако автономна Македония е неосѫществима, защото българското население щѣло да има доминиращо влияние, а останалитѣ националности нѣмало да допуснатъ това, съ още по-голѣмо основание можемъ да кажемъ, че конституционна Турция е сѫщо невъзможна въ днешнитѣ предѣли, или поне нѣма да е дълготрайна — като се абстрахираме отъ всички други прѣчки — понеже немюсюлманскитѣ народи, следъ като бѫде консолидирана империята, ще бѫдатъ като националности обезцвѣтени и политически подчинени, както и до сега. Ако националната пъстрота на Македония е жива спънка за автономията на страната, то още по-голѣмото национално разнообразие на империята ще е непреодолима прѣчка за конституционния режимъ въ Турция.

 

Само при широка областна децентрализация, може би, е осѫществима конституционната идея. Но това е почти равносилно пакъ на автономна Македония — управление, къмъ което се стреми по-голѣмата часть отъ населението въ тая область. Само че достигането на автономията на Македония чрезъ конституционна Турция, ако е възможна въобще последната, е въпросъ не на десетки години, а, може би, на много по-продължително време и едва ли не на по-голѣми жертви.

 

Ако днешнитѣ конституционалисти рано се отчаяха отъ автономната идея, то тѣ още по-скоро ще се откажатъ отъ конституционния миражъ, защото нито пѫтьтъ е тъй сигуренъ, както си въобразяватъ хората около в. „Одрински гласъ", нито нуждното време е тъй кратко, нито жертвитѣ ще сѫ по-малко.

 

Днесъ съ международния контролъ (срещата въ Ревалъ)

 

10

 

 

е турено началото на откѫсването на Македония отъ централната власть, ето защо безумие би било да се връща македонското население назадъ, за да свърже своята сѫдба съ едни населения чужди нему по култура, чужди по националность, чужди и по религия.

 

(в. „Илиндень" — София,

25 априлъ 1908 год., бр. 40)

 

 

            СТАТИИ ВЪ В. „ОТЕЧЕСТВО" БЕЗЪ ЗАГЛАВИЯ

 

Солунъ. 4 мартъ 1909 г. [*]

 

Отъ нѣколко дена насамъ печатътъ трѫби, че правителството ще ликвидира църковно-училищната разпра въ Македония: религиозно-просвѣтителнитѣ учреждения ужъ щѣли да бѫдатъ дадени на националната община, която има мнозинство отъ населението въ спорнитѣ села. Доколко е вѣренъ тоя фактъ, ние не знаемъ. Обаче, задоволително ще бѫде подобно разрешение на парливата църковно-училищна разпра; защото спорнитѣ учреждения сѫ строени съ срѣдства на общинитѣ, следователно, мнозинството отъ населението има много по-голѣмо право да е стопанинъ на църквитѣ и училищата, отколкото малцинството. Ако действително така се ликвидира палящиятъ споръ, то възбуденитѣ духове скоро ще се уталожатъ, разпаленитѣ национални страсти ще улегнатъ.

 

Обаче, колосално заблуждение е да се свежда македонскиятъ въпросъ въ разпра за църкви и гробища. Църковно-училищниятъ споръ въ нашата страна е само едно проявление, единъ конкретенъ изразъ на широкия

 

 

*. По една заведена практика на редакцията на в. „Отечество” уводнитѣ статии се пишели безъ заглавие. Тази статия, както и другитѣ въ сѫщия вестникъ сѫ написани следъ известния младотурски превратъ отъ 10 юлий 1908 г.

 

11

 

 

неудържимъ стремежъ къмъ лична свобода, къмъ осигуряване на човѣшки права. Защото свободата на гражданина да се моли и учи на майчиния си езикъ е неотемлимо, неотчуждаемо право, налагано повелително отъ съвестьта, националното чувство и разсѫдъка.

 

А въ основата на македонския въпросъ лежеше много по-грозно и по-дълбоко зло отъ нѣкакъвъ споръ за църкви и училища. Липсата на лична свобода и обществена безопасность, нецененето на човѣшкото достоинство, нито на човѣшкия животъ отъ малки и голѣми деспоти — това бѣха елементарнитѣ стимули за незадоволство. Старанието да се създадатъ гаранции за индивидуалната свобода и безопасностьта на гражданитѣ, възвишениятъ стремежъ да се счита човѣкътъ не за вещь, а за личность — ето мощниятъ мотивъ, който създаде въ Македония революционно настроение и който фатално тикна измѫченото население да отговори на произволитѣ съ насилия, докато се въведе и въ нашата държава правовъ редъ.

 

Кой смѣе да твърди, че въ нашето отечество при стария режимъ сѫществуваше обществена сигурность, че човѣкътъ не се считаше отъ служителитѣ на абсолютизма за вещь, че хиляди хора не се избиваха като диви звѣрове по кръстопѫтищата! Кой смѣе да свежда македонския въпросъ въ споръ за църкви и училища!

 

Уви! Съ неизразима тѫга ние чухме отъ висотата на парламентската трибуна — отъ тоя свещенъ символъ на вьзродената Отоманска империя, македонскиятъ въпросъ да се идентифицира съ шумния споръ за църкви и гробища. Въ „тритѣ вилаети" — така камарата кръсти Македония, водейки се по логиката на Метерниха, който искаше да изличи името на Гърция като политически терминъ — въ „тритѣ вилаети", казваме, не е сѫществувала обществена безопасность, не се е ценило човѣшкото достоинство

 

12

 

 

на гражданитѣ не отъ изникването на революционнитѣ организации, не отъ пораждането на църковния въпросъ, а отъ вѣкове. Нуженъ бѣше известенъ ръстъ на човѣшкото съзнание, известенъ културенъ напредъкъ, за да видятъ угнетенитѣ всичката грозота на своето положение. Следъ като съзрѣха своята приниженость и следъ неуспѣха съ законни срѣдства да подобрятъ своята горчива участь, тѣ прибѣгнаха къмъ крайнитѣ приоми — къмъ революцията. Следователно, църковно-училищниятъ споръ е само една страница отъ обемистата история на македонския въпросъ.

 

За извоюване правата на човѣка и гражданина бѣше предизвикана отъ комитета „Итихадъ ве тереки" юлската революция. Следователно, както Младотурскиятъ комитетъ, така и парламентътъ сега сѫ рожби на сѫщитѣ условия, които предизвикаха революционното движение въ „тритѣ вилаети".

 

Успоредно съ справедливото и належащо разрешение на църковно-училищния споръ трѣбва да се гарантира личната свобода и обществената безопасность; тогава престѫпни типове само ще прибѣгватъ къмъ нелегални срѣдства за постигането на своитѣ цели. А всѣки, който жадува за законность и миренъ напредъкъ, ще се стреми по легални пѫтища да постигне своя идеалъ.

 

(в. „Отечество" — Солунъ,

4 мартъ 1909 г.р бр. 4)

 

 

Солунъ, 11 мартъ 1909 г.

 

Отоманската империя е населена отъ редица народи: тя представя пъстъръ етнически букетъ. Всѣка нация въ империята има свой обликъ, своя национална култура, поне въ зародишъ. Отдѣлнитѣ народи днесъ се стремятъ да

 

13

 

 

запазятъ и доразвиятъ своята физиономия, своята индивидуалность; тѣ, отначало инстинктивно, а сега съзнателно бранятъ на всѣка цена своята народна самобитность, основана на езика и религията, на особенитѣ тѣхни понятия и навици. Подобно обособяване е и въ интереса на общочовѣшката култура, въ която и отоманскитѣ народи ще могатъ да внесатъ своя дѣлъ, ако имъ се предостави свободенъ просторъ да развиятъ вложенитѣ въ тѣхната душа способности и наклонности. А законодателството въ една културна държава не може да пренебрегне интереситѣ на културата и всестранния развой на гражданитѣ. Отъ друга страна, законодателството не може да не се съобразява съ обичайното право на народитѣ, що населяватъ дадена държава. Ако отоманскиятъ законодатель, не държейки смѣтка за навицитѣ и обичаитѣ въ отдѣлнитѣ провинции, се опита да наложи еднообразни закони за всичкитѣ народи, то резултатитѣ фатално ще сѫ печални, както и при стария абсолютенъ режимъ. Кюрдитѣ още не сѫ надрастнали племенния строй, тѣ и до сега се рѫководятъ отъ тѣхнитѣ племенни началници. Абсолютно е невъзможно да се наложатъ върху тѣхъ сѫщитѣ закони, които ще сѫ въ сила въ европейската половина на империята. Бедуинитѣ въ пустинята живѣятъ и до днесъ съ патриархални възгледи, когато, напримѣръ, арменцитѣ сѫ прекарали тая стадия на развитие. Кръвното отмъщение у нѣкои албанци е въ сила и днесъ, а подобно отмъщение за гърка е престѫпление. Многоженството за мохамеданитѣ е позволено, християнитѣ, обаче, го считатъ за неестествено. За всички тия различия законодательтъ ще трѣбва да държи точна смѣтка. Безспорно, той трѣбва да ограничи доколкото е възможно лошитѣ навици на отдѣлнитѣ народи, да замѣсти отрицателнитѣ правни норми съ по-възвишени, по-човѣшки, но това може да стане постепенно. Обаче, обичайното право не винаги е

 

14

 

 

лошо, въ него често се крие зародишътъ на най-справедливитѣ закони и единъ народъ срастналъ съ обичайнитѣ норми много леко ще свикне и съ законитѣ, които сѫ по-нататъшно развитие на навицитѣ и обичаитѣ.

 

После, Отоманската империя се простира въ тритѣ континента Европа, Азия и Африка, при разни климатични условия. А установено е отдавна силното влияние на климата върху характера и темперамента на народитѣ. Човѣкътъ отъ топлитѣ страни е обикновено по-буенъ, по-страстенъ, следователно, и повече наклоненъ да извърши едно престѫпление или нѣкакъвъ подвигь. А хора отрастнали въ по-умѣрени климатични условия често сѫ по-разсѫдливи, по-въздържани, по-хладни. Законитѣ наложително трѣбва да сѫ споредъ темперамента на народа, за който се създаватъ; въ противенъ случай тѣ ще се видятъ несправедливи и тогава сѫ възможни сътресения въ държавата.

 

Прочее, между правосъзнанието на народитѣ, които живѣятъ въ Отоманската империя, има често цѣла пропасть. Правовата съвесть на кюрдитѣ коренно се отличава отъ тая на народитѣ въ други части на империята. Това, що се смѣта у едни за престѫпно, у други се счита за позволено и законно.

 

Ето защо обновяването на нашата империя ще може да стане само посрѣдствомъ законодателна и административна децентрализация. Ако сѫществува само единъ законодателенъ институтъ безъ областни събрания, които да регламентиратъ специфичнитѣ нужди на разнитѣ народи съобразно съ тѣхнитѣ правни понятия, тогава досегашнитѣ центробѣжни стремежи неминуемо ще продължаватъ. Това трѣбва да се разбере.

 

Необходимо, повелително е групирането въ отдѣлни провинции съ областни събрания на еднородни по възможность етнични елементи. Тия второстепенни законодателни

 

15

 

 

учреждения те могатъ да удовлетворяватъ особенитѣ нужди, да разрешаватъ назрѣлитѣ задачи въ разнитѣ провинции съобразно съ нравосъзнанието на населението. Толкозъ повече, че отдѣлнитѣ части на империята не сѫ на еднакво икономическо стѫпало: затова областнитѣ събрания ще се грижатъ и за стопанския напредъкъ въ своитѣ провинции. Ако се даде на всѣка нация събрана въ една область, доколкото е възможно това, да развие своя самобитна култура, да укрепи своя народенъ обликъ, тогава съзнателнитѣ нации въ империята окончателно ще се привържатъ къмъ нея и ще станатъ ярки защитници на нейната цѣлость.

 

Обширната Отоманска империя ще преуспѣва и крепне за всѣкога само когато се облегне върху плещитѣ на доволни, културно издигнати и самоуправляващи се нации.

 

(в. „Отечество" — Солунъ,

11 мартъ 1909 г., бр. 6)

 

 

Солунъ, 14 марть 1909 г.

 

Въ в. „Народна воля" брой 7 [*] е публикувана една „Петиция отъ селянитѣ чифлигари въ Македония". Тя се поднася отъ „народоволцитѣ" на работницитѣ-чифлигари, яраджии и момци, за да бѫде подкрепена съ тѣхнитѣ подписи и селскитѣ печати. Следъ като събератъ достатъчно подписи, авторитѣ ѝ ще я препратять въ парламента. Ето какъ се рисува въ петицията тежкото положение на обезземленото селско население у насъ: „Обработванитѣ земи, напоени съ потьта на нашитѣ бащи и дѣди, пасбищата, горитѣ, а въ повечето случаи и избитѣ,

 

 

*. в. „Народна воля" излизаше въ Солунъ като органъ на санданисткото течение въ македонскитѣ борби.

 

16

 

 

въ които живѣемъ, заедно съ всички орѫдия за работа — всичко това е притежание на нашитѣ експлоататори — земевладѣлцитѣ. Нашето богатство — това сѫ нашитѣ праздни, попукани рѫце, нашитѣ гладни стомаси и нашитѣ вѣчни дългове къмъ земевладѣлцитѣ, завещани отъ бащи на деца заедно съ черното робство".

 

Нахвърлената картина не е по-мрачна отъ самата действителность. Наистина, шепа чифликсайбии задушватъ едно многохилядно селско население. Тѣ безпрепятствено събличатъ и безъ това оголѣлитѣ свои работници. Тѣ вършатъ възмутителни несправедливости, защото почти никакви закони не ограничаватъ тѣхната безбожна, извънъ всѣка граница експлоатация и произволи, защото, за да се заведе сѫдебенъ процесъ противъ беззаконията на чифликсайбиитѣ сѫ нуждни срѣдства, съ които беднитѣ селяни не разполагатъ, и защото сѫдилищата не сѫ реформирани и до сега: тѣ си оставатъ както при стария режимъ, персоналътъ е сѫщиятъ. Липсата на правосѫдие е съдействувала, щото: „Една голѣма часть отъ обработванитѣ земи, гори, пасбища, пъкъ и цѣли чифлици да се владѣятъ безъ тапии, тѣ сѫ заграбени чрезъ всевъзможни насилия надъ истинскитѣ имъ собственици или чрезъ измама".

 

Въ схващането на положението нѣма никаква разлика между насъ и „народоволцитѣ". Ние сме съгласни и върху срѣдствата за крайното разрешение на аграрния въпросъ у насъ. Пролетаризираното селско население трѣбва да се снабди съ земя. Ние сподѣляме това гледище, толкозъ повече, защото обезземленото население въ Македония е главно българско.

 

Но, преди всичко, къмъ кого се апелира за разрешението на аграрния въпросъ, къмъ кого е отправена петицията? Отъ парламента ли се очаква да отчужди

 

17

 

 

чифлицитѣ отъ фактическитѣ имъ господари и да раздаде земя на селското население? Блаженни вѣрующи! Отъ сегашния юнкерски парламентъ, дето сѫ представени предимно едри земевладѣлци и бюрократи, подобна радикална реформа не може да се очаква. Само камара рожба на всеобщото, равно и тайно гласоподаване може да узакони една решителна демократична реформа, каквато е снабдяването съ земя пролетаризираното селско население. Тогава защо се излагатъ селянитѣ безъ полза на отмъщението на беговетѣ ? Дали ли сѫ си отчетъ „народоволцитѣ", че въ случая селянитѣ не могатъ да упражняватъ безнаказано своето свещено право на петицията? Като се намѣрятъ изхвърлени изъ чифлицитѣ, кой ще се застѫпи за тѣхъ? Ето защо, преди да се подига рѣзко аграрниятъ въпросъ, трѣбва да се създадатъ гаранции за личната свобода. — Бегътъ да не може да изпѫжда своитѣ яраджии и момци само защото сѫ поискали отъ парламента да имъ се даде земя. Успоредно съ това, трѣбва да се създадатъ безпристрастни сѫдилища, които да наказватъ насилницитѣ надъ личната свобода. Ако бегътъ изпѫди единъ селянинъ, понеже е подписалъ петиция отправена до парламента за подобрение на неговата участь, че чифликчията селянинъ да има право да го даде подъ сѫдъ и после да се създадатъ гаранции, че сѫдиитѣ ще накажатъ бега, а на селянина-чифликчия ще се запази мѣстото. Сѫщо и по въпроса за новозаграбенитѣ земи е необходимъ справедливъ и безпристрастенъ сѫдъ, — сѫдъ, въ който селянитѣ да иматъ вѣра, че ще реши и наложи връщането на незаконно завладѣнитѣ въ последно време земи на тѣхнитѣ стари стопани. А подобенъ институтъ още не сѫществува. После, разноскитѣ за подигане на процесъ сѫ голѣми, селското население нѣма достатъчно срѣдства, за да се оплаче предъ сѫдилищата. Ето защо една отъ първитѣ стѫпки за решаването

 

18

 

 

на аграрния въпросъ е справедливо и ефтино, ако не безплатно правосѫдие.

 

„Народоволцитѣ" взели ли сѫ предвидъ, че съ радикалното повдигане на аграрния въпросъ ще разпалятъ наново националнитѣ борби ? Защото едритѣ земевладѣлци сѫ главно турци, а момци и яраджии българи. Отъ друга страна, земевладѣлцитѣ сигурно ще се разпалятъ и тогава не е изключена възможностьта за връщане на стария абсолютиченъ режимъ.

 

Аграрниятъ въпросъ ще може да се постави за решаване смѣло само, когато селското население бѫде крепко организирано и когато демокрацията разполага съ реална сила. Днесъ съотношението на реалнитѣ сили не помага за радикалното поставяне на въпроса, защото държавата държи страната на земевладѣлцитѣ. Само съ тържеството на демокрацията надвесътъ ще е къмъ потиснатитѣ. Следователно, нашата централна задача за сега е демократизирането на държавния строй, осигуряването на политическитѣ и човѣшки права на гражданитѣ. Успоредно съ това — подобряване тежката участь на яраджиитѣ и момцитѣ. А първата мѣрка за облекчаване сѫдбата на чифлигаритѣ е да се урегулиратъ чрезъ специаленъ закоиъ отношенията между земевладѣлеца и работницитѣ. Защото сега беговетѣ сѫ пълновластни господари надъ селянитѣ: тѣ, бидейки икономически и политически силни, налагатъ своята воля върху момцитѣ и яраджиитѣ. Отъ друга страна, въ всѣка кааза сѫществуватъ специални отношения. Належащо е законодательтъ да тури край на разнообразието и произволитѣ. Отъ подобна законодателна стѫпка ще можемъ да сѫдимъ, дали парламентътъ е действително напълно класовъ институтъ, или пъкъ може да се издига надъ класовитѣ интереси, когато това се налага повелително отъ държавния резонъ.

 

Отъ всичко гореказано следва, че аграрниятъ въпросъ

 

19

 

 

у насъ трѣбва да се серира и да се решава часть по часть, защото иначе е невъзможно. Коренното му разрешение ще стане, когато народътъ въ тая страна стане истински суверенъ.

 

(в. „Отечество" — Солунъ,

14 мартъ 1909 г., бр. 7).

 

 

ДЪРЖАВЕНЪ РЕЗОНЪ

 

Презъ стария режимъ въ Турция личностьта на султана бѣ предметъ на обожаване. Тоя култъ къмъ падишаха взе особено рѣзки и унизителни форми презъ царуването на Абдулъ Хамида: неговитѣ домогвания и държавниятъ интересъ бѣха нераздѣлни, тѣ се идентифицираха. Той съ пълно право можеше да повтори приписванитѣ на Людвика XIV думи: L'Etat c'est moi.

 

Новиятъ режимъ издигна другъ отчасти безличенъ култъ — държавниятъ резонъ, държавната полза. Както презъ стария режимъ всичко трѣбваше да се жертвува предъ стѫпкитѣ на Абдулъ Хамида, предъ неговия тронъ, така днесъ всичко повелително трѣбва да се принесе въ жертва предъ държавния резонъ, тоя ненаситенъ, всепоглъщащъ Молохъ. Който не се преклони предъ субективно схванатия държавенъ интересъ, той е националенъ врагъ, държавенъ измѣнникъ, той трѣбва да отстѫпи или да погине. Ето главната нишка, по която се водятъ съ вързани очи, като слѣнци, творцитѣ на Млада Турция.

 

Както първата политическа концепция, хамидовата, така и втората, главенъ олицетворитель на която е „Итихадъ ве тереки", сѫ далечъ отъ модерното понятие за правова държава. И дветѣ тия политически концепции

 

20

 

 

сѫ недържавнишки, антикултурни, нѣщо повече: тѣ сѫ антихуманни.

 

Преди всичко, понятието държавенъ интересъ, държавенъ резонъ е субективно. Нашата дълбока вѣра, въпрѣки почти общото предубеждение е, че Хамидъ, удовлетворявайки своитѣ кръвнишки инстинкти, е живѣелъ съ илюзията, че е създатель на държавното величие. Разгърнете историята и ще видите, че много тирани, които сѫ тикали къмъ пропасть „повѣренитѣ тѣмъ отъ Бога народи и държави", сѫ живѣли съ сѫщата илюзия, съ сѫщата самоизмама.

 

Якобинцитѣ презъ французката революция — фракция, прозвището на която днесъ е синонимъ на държавния резонъ, символъ на отвлѣчената държавна идея — въ много случаи сѫ се мамили въ правилното схващане на държавния интересъ. Това е установено отъ съвременната обективна история. Младотурскиятъ якобинизъмъ, на който липсва мощниятъ полетъ на французкитѣ якобинци, тѣхната беззаветна любовь къмъ равенството, въ името на което тѣ тъпчеха Франция и за което можеха да мратъ на гилотината, не попада ли въ сѫщата грѣшка? Лидеритѣ на „Итихадъ ве тереки" не отождествяватъ ли често своитѣ предубеждения, страсти и заблуждения съ държавния резонъ?

 

Нѣкои представители на обществената мисъль въ нашата страна искрено мислятъ, че вѫтрешната политика на мѣродавнитѣ крѫгове въ Турция не отговаря на добре разбрания държавенъ интересъ, че тя е даже пагубна. Ако държавната полза се схваща различно, толкозъ повече може да има разногласие върху срѣдствата за нейното постигане. Ето защо никой нѣма право да счита само своята политика или политиката на своята група за абсолютно съгласна съ държавния резонъ, никой не може да монополизира правото на безпогрѣшенъ представитель

 

21

 

 

и изразитель на държавната полза, а другитѣ, несъгласнитѣ съ него да смѣта за държавни измѣнници, за национални врагове, както постѫпватъ младотурцитѣ. Понятието държавенъ резонъ е относително, затова силнитѣ на деня трѣбва да търпять всички мнения.

 

Обаче, най-силното възражение въобще противъ крайнитѣ представители на държавния интересъ, въ частность противъ младотурцитѣ е, че тѣ издигатъ държавната мощь въ цель сама по себе, а не въ срѣдство за културенъ и сносенъ човѣшки животъ. Тѣ сѫ готови да жертвуватъ въ всѣки момеитъ и винаги на държавата, на единъ относителенъ и отвлѣченъ принципъ човѣшката личность и цѣли народи. Тогава смисълътъ и цельта на съвременната държава, нейниятъ raison dtre — да осигури просторъ за всестранния и свободенъ развой на човѣшката личность и колективнитѣ единици, народитѣ, се оставя на заденъ планъ, даже се забравя; а срѣдството държавата да е мощна — мощь нуждна тъкмо за гарантирането на пожертвувания културенъ ръстъ на населението — се издига на пръвъ планъ и срѣдството доминира надъ цельта. Подобна концепция е крайно едностранчива и антикултурна. Тогава управлението, nезависимо дали държавnиятъ строй е демократиченъ или абсолютически, се превръща въ тираniя; то ще бѫде тирания и тогава, когато народниятъ суверенитетъ е вписанъ въ конституцията, когато законитѣ се издаватъ отъ единъ парламентъ и управлението е повѣрено въ рѫцетѣ на министерство отговорно предъ народното представителство и излѣзло отъ неговата срѣда. Тогава потисничеството ще промѣни само своята форма: то ще става, вмѣсто отъ името на единъ абсолютенъ монархъ, по желанието и заблуждението на парламента и въ „интереса на държавата". Задачата на модерната държава е, повтарямъ, да гарантира всестранния развой на гражданитѣ и едновременно съ това

 

22

 

 

да засилва своята мощь. Задачата на изкусния и прозорливъ държавенъ мѫжъ е да докара въ хармония тия две тенденции, да не забравя нито цельта, нито срѣдството. Въ противенъ случай, държавата ще се превърне или на деспотия, или на анархия.

 

А когато въ името на висши държавни съображения се тъпчатъ и ограничаватъ човѣшката личность и цѣли народи, тогава се върви тъкмо противъ държавния резонъ, противъ държавната мощь. Защото онеправданитѣ, угнетявани и обезличвани по законодателенъ или административенъ пѫть народи и индивиди фатално ще се съпротивляватъ, ще се бунтуватъ и тогава цѣлиятъ държавенъ организъмъ ще се разхлабва, държавната мощь ще отпада. Ето крайнитѣ резултати на безогледния държавенъ резонъ.

 

Мѣродавнитѣ крѫгове презъ новия режимъ въ Турция въ своето злоупотрѣбление съ понятието държавенъ резонъ отиватъ още по-далече. Тѣ правятъ фатални стѫпки. Тѣ отождествяватъ държавния резонъ съ интереса на турското племе. Тѣ жертвуватъ, заедно съ всички нетурски народи въ империята, и самата държава въ полза на турцитѣ. Представителитѣ на истинския държавенъ интересъ не познаватъ пристрастие, тѣ не покровителствуватъ едни въ ущърбъ на други.

 

Злоупотрѣбявайки съ моралното и политическо единство, що трѣбва да сѫществува между населението на една държава, законодателството у насъ се превръща въ инструментъ, въ политическо орѫдие на великотурския национализъмъ. Въ досегашната дейность и на „Итихадъ ве тереки", и на парламента, и на правителството ясно прозира, релиефно изпъква една пагубна политическа тенденция: асимилиране, поглъщане на нетурскитѣ народи отъ господствуващото племе. И всичко това се върши подъ маската на държавния резонъ. Затова въ повечето досега гласувани отъ парламента закони липсва здравъ

 

23

 

 

социаленъ елементъ, елементъ, който да послужи като цѣлителенъ балсамъ за дълбокитѣ рани отворени отъ стария абсолютенъ режимъ и срѣдство за удовлетворяване на новитѣ нужди. Нашиятъ законодатель въ много случаи не държи смѣтка нито за правосъзнанието на народитѣ въ империята, нито за тѣхнитѣ понятия, нито за интереситѣ и настроението имъ, нито за неотразимия имъ стремежъ да запазятъ и доразвиятъ своя националенъ обликъ. Сякашъ предназначението на нѣкои отъ гласуванитѣ закони е да предизвикатъ нови бури и сътресения.

 

II

 

Главната причина за непрозорливата политика на младотурцитѣ се крие въ факта, че тѣ сѫ си предначертали единъ идеалъ, или по-скоро копиратъ политиката на нѣкои велики държави, безъ да държатъ смѣтка за възможното и невъзможното, за времето и мѣстото, безъ да преценяватъ конкретнитѣ условия въ Турция. Заслѣпени отъ своя блѣнъ да създадатъ отъ многото народи въ империята една отоманска нация, тѣ смѣсватъ осѫществимото съ неосѫществимото, тѣ отождестяватъ своя неосѫществимъ идеалъ съ реалния държавенъ интересъ, представителитѣ на който трѣбва да държатъ точна смѣтка за положителнитѣ данни на страната. Младотурцитѣ вѣроятно сѫ заблудени отъ историята на нѣкои западноевропейски народи. Тѣ знаятъ, че въ историческото минало и сегашнитѣ велики държави не сѫ представлявали едно национално, нито политическо и морално цѣло. Само посрѣдствомъ дълга неуморна органическа дейность сѫ създадени днешна Франция, Германия, Италия и пр. Обаче, младотурцитѣ, може би, забравятъ, че населението въ всѣка отъ изброенитѣ държави е било хомогенно, говорило единъ езикъ и е създало една култура; тѣ вѣроятно

 

24

 

 

забравятъ, че благоприятнитѣ настроения на общественитѣ сили тамъ, вследствие етническата и религиозна общность, благодарение еднаквостьта на традициитѣ, сѫ спомогнали за тѣхното национално обединение. Затова и усилията на великитѣ държавници въ тия страни сѫ били коронясани съ успѣхъ.

 

Сѫщиятъ опитъ за създаване на една нация отъ много народи стана и въ Австро-Унгария презъ царуването на Йосифа II, единъ отъ най-виднитѣ представители на държавния резонъ въ всесвѣтската история. Но гигантскитѣ усилия на великия реформаторъ останаха безплодни: той видѣ въ края на своя животъ, че реалнитѣ условия въ една страна сѫ по-силни и отъ най-мощния държавникъ. Неговиятъ блѣнъ да създаде отъ своитѣ владения една централизувана и унитарна държава безвъзвратно пропадна; неговитѣ свръхчовѣшки усилия да слѣе въ една нация пъстрото въ етническо отношение австро-унгарско население се разбиха въ националното съзнание на маджари, чехи, поляци и пр. Нѣщо новече, резултатитѣ бѣха тъкмо обратни — почти всички народи се събудиха и отъ тогава развоятъ на Австро-Унгарската монархия решително тръгна по съвсемъ другъ пѫть, въпрѣки изумителната енергия на революционера отъ висотата на императорския тронъ. Какъвъ богатъ и полезенъ примѣръ представя за младотурцитѣ австрийската история, особено десетгодишната дейность на императора-революционеръ! Тѣ биха научили много нѣщо и отъ безплодната германизаторска политика на Бисмарка въ Полша. Тѣ биха видѣли, че изумителниятъ умъ и стоманената воля на желѣзния канцлеръ останаха безсилни предъ всесилния исторически процесъ къмъ национално самосъзнание и самоопредѣление.

 

Какъ се създава отъ нѣколко народи една нация въ политическо отношение, за това може да

 

25

 

 

послужи като моделъ Швейцария. Швейцарската нация, като политическа единица, е сглобена отъ три народи: французи, нѣмци и италиянци; тѣ се чувствуватъ политически и морално обединени. Но Швейцария е съставена отъ културно автономни народи и области, които се самоуправляватъ. Никой народъ тамъ не се стреми да погълне и да тъпчи остананалитѣ, нито пъкъ да има хегемонията надъ другитѣ. Тамъ, както индивидитѣ, така и народитѣ сѫ равноправни. Областитѣ да се самоуправляватъ и отдѣлнитѣ народи културно свободно да се развиватъ възъ основа на майчиния имъ езикъ, ето върховниятъ държавенъ интересъ за швейцарскитѣ политически мѫже. Безспорно, у насъ не може да става даже въпросъ за швейцарскитѣ републикански порядки; у насъ, особено у турцитѣ, монархическата традиция е силна. Ние говоримъ за самоунравление и културно самоопредѣлеиие на народитѣ въ една ограничена монархия, а това е съвмѣстимо съ навицитѣ, традициитѣ и понятията на народитѣ въ нашата империя.

 

Въ етнически пъстритѣ като Турция държави, следъ събуждаието на отдѣлнитѣ народи остава само единъ способъ за създаването на една-единна нация въ политически смисълъ на думата — да бѫдатъ изравнени народитѣ, езицитѣ и религиитѣ. Това се налага отъ добре разбрания държавенъ резонъ. Обаче, младотурцитѣ съвсемъ игнориратъ тая назрѣла нужда. Тѣ вървятъ по стѫпкитѣ на Йосифъ II. Най-силно и най-прѣсно доказателство за това е членъ четвърти отъ „закона за сдружаванията" [*], който показва ясно колко погрѣшни и превратни сѫ въ мѣродавнитѣ турски крѫгове понятията за държавния интересъ.

 

Законътъ противъ политико-националнитѣ групировки

 

 

*. По силата на този членъ се разтурваха политико-националнитѣ сдружения въ цѣла Турция.

 

26

 

 

е гласуванъ въ името на държавния резонъ. Ние мислимъ, че сегашниятъ исторически моментъ въ империята е моментъ на окончателно национално оформяване, национално кристализиране на отдѣлнитѣ нароли. Тоя процесъ бѣ почналъ презъ стария режимъ; той и сега продължава съ неудържима сила и енергия и днесъ вече нищо не е въ състояние да го спре. Ето защо политико-националнитѣ сдружавания, като прояви на тоя процесъ, сѫ естествени, неотразими, фатални. Забранени да сѫществуватъ легално, тѣ ще се организиратъ на конспиративни начала. Законътъ противъ политико-националнитѣ групировки е законъ и противъ държавния интересъ. Представителитѣ на държавата трѣбва да се съобразятъ съ всесилния исторически процесъ, съ сегашния исторически моментъ.

 

Националнитѣ сдружавания въ империята сѫ създадени, отъ друга страна, за извоюване на пълно фактическо равенство. Наистина, конституцията прокламира равенство на гражданитѣ, но това равенство е въ нѣкои отношення привидно, фиктивно. То е претърпѣло две пречупвания: едно въ самата конституция, друго въ практиката. Конституцията признава равенство на гражданитѣ предъ задълженията, но тя не узаконява пълното равенство на правата. Тя не цени еднакво народитѣ и религиитѣ. Тя провъзгласява равенството на отвлѣчени, абстрактни сѫщества, а не на конкретния, живъ човѣкъ: гърка, арменеца, албанеца, българина, турчина и пр.; нито пъкъ на православния, католика, мюсюлманина, евреина и пр. Тя прокламира равенство на отоманитѣ, терминъ, който обикновено се идентифицира съ турцитѣ и подъ който само за маскиране на действителностьта се подвеждатъ всички народи на империята. Ето защо конституцията не признава официално право на сѫщесгвуване за езицитѣ: всички народи въ своитѣ отношения съ държавата сѫ длъжни да си служатъ съ турски езикъ.

 

27

 

 

Равенство между езицитѣ не сѫществува. Значи народитѣ не сѫ равноценни за държавата. А всѣки човѣкъ принадлежи на известенъ народъ. Щомъ народитѣ не се ценятъ еднакво отъ държавата, не сѫществува равенство и между хорага отъ разнитѣ нации. Следователно, конституцията узаконява привилегированото положение на турцитѣ.

 

Възползувани отъ неравенството на езицитѣ, нѣкои младотурски шовинисти замислюватъ да посегнатъ на националнитѣ нетурски училшца. Това ще бѫде новъ атентатъ противъ елементарнитѣ права, гарантирани даже презъ стария режимъ, новъ ударъ противъ наченкитѣ на равенство въ Млада Турция.

 

Сѫщото може да се каже и за държавната религия. Конституцията признава една официална религия. Нѣщо повече, тя запазва до известна степень стария теократиченъ строй. За това категорично говори присѫтствието на шехъ-юлъ исляма въ министерския съветъ и, отъ друга страна, фактътъ, че конституцията е ограничена отъ Шерията. Значи, религиитѣ не сѫ равноценни за държавата. Следователно, конституцията не узаконява и равенството между хората отъ разнитѣ вѣроизповѣдания. Само когато държавата стане свѣтска, тогава ще се възцари пълно равенство и въ отоманската империя.

 

Ако погледнемъ сега на действителностьта, ще видимъ и второто пречупване на узаконеното отъ конституцията равенство. Почти цѣлата администрация въ империята е въ рѫцетѣ на мюсюлманитѣ. Немохамеданскитѣ народи сѫ почти изключени отъ държавнитѣ длъжности. Тукъ не е въпросъ само да се даде прехрана на часть отъ интелигенцията на нетурскитѣ народи, а се касае за равномѣрното разпредѣление на благата, които дава конституционното управление, и главно за еднаквото прилагане на законитѣ спрямо всички народи. Само една администрация

 

28

 

 

съставена отъ всички елементи ще може да гарантира известно равенство между гражданитѣ. Само тогава законитѣ ще се прилагатъ безпристрастно къмъ всички. Една администрания изключително мохамеданска винаги ще гледа на мюсюлманитѣ като на привилегировани и ще ги покровителствува.

 

Тъкмо за извоюване на пълно и фактическо равенство сѫ създадени националнитѣ групировки. А съвременната държава може да се радва на вѫтрешенъ миръ и външна мощь, само когато правното положение на гражданитѣ е еднакво.

 

Ето защо парламентътъ, вмѣсто да гласува членъ четвърти отъ „закона за сдружаванията", трѣбваше въ интереса на държавата да узакони и наложи пълното равенство на гражданитѣ и тогава, следъ завършването на процеса на национално самоопредѣление щѣха да изчезнатъ всичкитѣ национални групировки и вмѣсто тѣхъ да се появятъ чисто политически и класови партии.

 

Прочее, въ името на държавния резонъ трѣбва да се прекрати опасната великотурска политика.

 

(в. „Отечество" — Солунъ,

9 и 12 септемврий 1909 г., бр. бр. 58 и 59)

 

 

            СЪСЛОВНО И РАСОВО ГОСПОДСТВО

 

Следъ младотурския превратъ начело на държавната трапеза удобно пакъ се настаниха, както и по-рано, редомъ съ висшитѣ бюрократи, цивилни и военни, благороднитѣ по кръвь, едритѣ земевладѣлци — беговетѣ. И тритѣ категории — беговетѣ, висшитѣ воеини и цивилни бюрократи — сѫ клонове отъ единъ и сѫщъ дънеръ. — Тѣ сѫ наследници на старата поземлена феодална аристокрация,

 

29

 

 

въ тѣхнитѣ жили тече благородната кръвь на нѣкогашнитѣ областни властелини. Около тѣхъ се прилепи и новата турска и мохамеданска парична аристокрация. Днесъ, вмѣсто Хамидъ и неговата камарила, беговетѣ направляватъ срѣдъ подводни камъни и бури държавния корабъ, тѣ даватъ тонъ на вѫтрешната и външна политика, тѣ сѫ ядката, около която ще се кристализира отоманската нация.

 

Тѣ сѫ навредъ. Съ неголѣми изключения, тѣ образуватъ кадритѣ, пълнятъ редоветѣ на всесилния комитетъ „Итихадъ ве тереки" неотговорниятъ господарь, който продължава да дирижира иззадъ кулиситѣ. Заедно съ представителитѣ на другата турска аристокрация — мохамеданското висше духовенство, тѣ образуватъ подавляваще мнозинство въ камарата, тѣ сѫ въ сената, тѣхното несъкрушимо гнѣздо; тѣ гласуватъ консервативнитѣ мѣроприятия предназначени да запазятъ фактическитѣ имъ привилегии; тѣ предлагатъ всичкитѣ агресивни, стѣснителни законопроекти насочени противъ нетурскитѣ народи, за да ги обезличатъ. Държавниятъ съветъ е тѣхно прибѣжище за старини. Тѣ сѫ министри, валии, висши сѫдебни магистрати, дипломатически представители въ чужбина. Армията е подъ тѣхния патронажъ, подъ тѣхната команда. Главно въ тѣхни рѫце сѫ изпълнителната, законодателната и сѫдебната власти. Съ една речь, тѣ се разпореждатъ като у дома си съ цѣлата държавна машина, тѣ сѫ въ Империята все и вся.

 

Въ сѫщность, подъ красивия модеренъ етикетъ конституционна държава хамидовата абсолютна монархия се е превърнала едва ли не въ една бегска олигархия, въ една юнкерска Турция, въ пруския смисълъ на думата. Сега бегското съсловие е почти пъленъ госнодарь надъ сѫдбинитѣ на една обширна империя. Фактически то днесъ наново доби, подъ формата на конституционно

 

30

 

 

управление, старитѣ политически преимущества, нѣкогашната си власть, посрѣдствомъ която ще се стреми да запази своитѣ социални привилегии, своето господство надъ оголѣлото чифлигарско население.

 

Бегството сѫщо представлява турското общесгвепо мнение. Печатътъ, турскиятъ печатъ е въ неговитѣ рхце, подъ пълното негово влияние. Той възпѣва сегашния редъ на нѣщата изгоденъ за една шепа хора, за едно съсловие. Той издига тѣсно съсловиитѣ интереси въ общодържавни, въ общонационални.

 

Когато мѣродавнитѣ крѫгове въ Турция говорятъ за държавенъ интересъ, за благото на „нацията", тѣ често, съзнателно или не, отождествяватъ държавата съ своето съсловие или пъкъ съ своето племе. И действително, тѣ правятъ нѣкои отстѫпки на своитѣ бедни сънародници и едновѣрци. Тѣ имъ хвърлятъ трохитѣ отъ богатата държавна трапеза; следъ пирове тѣ имъ даватъ остатъка отъ сготвената храиа. Защото на тѣхнитѣ щикове се кренятъ фактическитѣ бегски привилегии и преимущества.

 

После, за да запазятъ своето фактическо владичество, тѣ си служатъ и съ държавната машина, надъ която сѫ почти пълновластни господари и която е една мощна сила въ рѫцетѣ на тѣхното съсловие. Така, напримѣръ, посрѣдствомъ държавната власть тѣ заселватъ мухаджири и тъкмо въ мѣста, дето населението е най-гѫсто и дето чифлигаритѣ тънатъ въ мизерия, защото грамадната часть отъ земитѣ сѫ въ рѫцетѣ на беговетѣ. Тая мѣрка говори категорично, че управляващитѣ крѫгове се стараятъ на всѣка цена да задържатъ своето съсловно и племенно владичество. Тѣ ще отстѫпятъ само подъ общия координиранъ натискъ на потиснатитѣ демократически сили, подъ съгласувания напоръ на онеправданитѣ нации. Ето въ общи черти какъ е организирано

 

31

 

 

у насъ съсловното и расово господство. Кръвната, духовната и новата мохамеданска парична аристокрация, съ една дума, бегството се ползува съ ядката на расовото владичесгво, а на турското бедно население и на часть отъ мохамеданското оставатъ люспитѣ, нисшитѣ служби. Тѣ задоволяватъ неговитѣ оше първобитни нужди и го привързватъ къмъ бегското съсловие, следствие религиозната общность и еднаквостьта на традициитѣ и възгледитѣ.

 

(в. „Отечество" — Солунъ,

23 септемврий 1909 год., бр. 62)

 

 

ЧЕТНИШКИЯТЪ ПРИЗРАКЪ

 

Турскиятъ печатъ бие тревога. Съ единъ нервенъ, почти истериченъ гласъ той вика: български чети навлизатъ отъ съседното царство, правителството нека бди! Да разрушимъ кошера, чиито пчели искатъ да ни ужилятъ, провиква се Исмаилъ Хаки въ колонитѣ на „Танинъ". Да опожаримъ мѣстата, които служатъ за гнѣздо на разбойничеството, добавя „Земанъ". Нека отмъстимъ на злосторницитѣ-смутители, нека накажемъ примѣрно тѣхнитѣ сподвижници тукъ, въ страната. Его общиятъ повикъ на турския печатъ.

 

Отоманското правителство е въ недоумение, то се колебае, то е нерешително. То ту се заканва, че ще приложи по административенъ редъ закона противъ четитѣ, който, ако влѣзе въ сила, ще изгори юргана заради бълхата; ту го отлага въ най-строгитѣ му драконовски постановления; ту пъкъ наново изцѣло го възприема...

 

Ние сѫщо сме въ пълно недоумение и неведение; плахо, съ растяща тревога ние се питаме: коя е тая престѫпна дѣсница, която организира оттатъкъ Рила нови

 

32

 

 

чети и която се стреми да тласне нашето население, въпрѣки неговата воля, къмъ нови безумни борби? Кои сѫ тия мрачии герои, които, при днешната относителна свобода, искатъ фактически да погребатъ заедно съ себе новия режимъ, да одушать наченкитѣ на правовъ редъ въ европейската часть на Империята? Кои сѫ тѣ, що желаятъ пакъ да облѣятъ въ кърви нашата изстрадала страна? Всичко това за насъ е загадка.

 

Обаче, свѣтътъ, а заедно съ него и отоманскитѣ българи има кого да държатъ морално отговоренъ — българското конституционно правителство. Защото, по думитѣ на турския печатъ, който, въпрѣки опроверженията, настоява на това, въ предѣлитѣ на Царството, въ неговата територия се вербуватъ размирницитѣ и се формиратъ четитѣ. Българското правителство трѣбва, то е длъжно да тури всѣкиго на мѣстото и да открие виновницитѣ за новитѣ четнишки нахлувания; то трѣбва да разтури гнѣздото на тия самозвани освободители и да ги подведе подъ отговорность. Това се налага повелително отъ нашитѣ национални интереси, отъ международнитѣ задължения и международното право.

 

Защото тъкмо сега, следъ провъзгласяването на новия режимъ въ Турция се създадоха първичнитѣ, елементарнитѣ условия за нашето национално развитие. Действително, управницитѣ предприематъ редъ стѣснителни мѣрки, но ние имаме още легални срѣдства за борба. Затова всѣка подземна дейность, всѣко нелегално проявление е безумно, даже престѫпно, понеже ще погребе сѫществуващитѣ елементарни свободи и права.

 

Но официална България има сѫщитѣ задължения спрямо Турция и като държава. Тя е длъжна да не позволява на разни луди глави, които живѣятъ на нейна територия, да нарушаватъ спокойствието на съседката ѝ и да прѣчатъ на правилното развитие на новия ѝ режимъ.

 

33

 

 

Никой нѣма право да се намѣсва въ вѫтрешнитѣ работи на чужда държава, особено когато тя се опитва да тръгне въ пѫтя на прогреса.

 

Обаче, това е само едната страна на вънроса, а той има и своята опака страна, върху която турскиятъ печатъ почти нѣмѣе.

 

Отоманското правителство трѣбва да прекрати своята стѣснителна политика: нека то тури край на приомитѣ завещани отъ стария режимъ ; нека се откаже отъ новия младотурски курсъ, който въ нѣкои отношения е тѣсно националистиченъ. Съ тая решителна стѫпка Млада Турция окончателно ще привърже къмъ себе онеправданитѣ нации. Отъ друга страна, нашето правителство трѣбва да вземе мѣрки за подобрение горчивата участь на селското, особено на чифлигарското население. На парламента повелително се налагатъ редъ законодателни мѣроприятия, първо отъ които е урегулиране отношенията между чифлигари и чифликсайбии — мѣроприятия, които да подобрятъ окаяното състояние на селяка. Тогава ще сѫ излишни всѣкакви изключителни закони. Тогава самото население ще преследва престѫпнитѣ агитатори, които идатъ отъ страни, за да сѣятъ размирици и мятежи.

 

„Тогава селянинътъ, който отбира само отъ очевидното, осезателното, както се изразява „Танинъ", веднага ще схване разликата между стария и новия режимъ и ще почита още повече конституционното правителство"...

 

Тогава ония, що сѣятъ мятежи и бури, ще пожънатъ вѣтрове.

 

(в. „Отечество" — Солунъ,

30 септемврий 1909 г., бр. 64)

 

34

 

 

 

ПРАВОВА ИЛИ ПОЛИЦЕЙСКА ТУРЦИЯ?

 

Обискитѣ на тукашната гара продължаватъ. Пѫтници българи безразборно се претърсватъ, интимнитѣ имъ писма се четатъ, портфейлитѣ имъ зорко се преглеждатъ, смѣткитѣ и търговскитѣ имъ сдѣлки отъ полицията се знаятъ.

 

Въ града сѫщата картина въ по-малъкъ размѣръ. Българи търговци дошли отъ провинцията, като престѫпни типове се дигатъ отъ кафенетата и се влачатъ по участъцитѣ, за да се обискиратъ внимателно. Пакъ сѫщото четене на кореспонденцията, преглеждане на смѣткитѣ имъ и ровене въ личнитѣ имъ работи, въ интимния животъ на хората.

 

Винаги това комично закононарушение, колкото смѣшно, толкова и обидно за гражданитѣ, свършва съ традиционното турско извинение: „Афъ едерсънъ, чорбаджи, янлъшъ олди".

 

Имайки предъ очи тия грозни факти, които сѫ въ флагрантно противоречие съ конституцията, които нарушаватъ единъ принципъ осветенъ отъ нашия основенъ законъ — тайната на кореспонденцията, ние съ безпокойство се питаме: въ правова държава ли живѣемъ или въ полицейска, дето органитѣ на полицията стоятъ надъ законитѣ? Суспепдирана ли е конституцията и отъ кого? Тоя тревоженъ въпросъ ни се налага толкозъ повече, защото се касае не само за тайната на кореспонденцията, а и защото съ разтакането на гражданитѣ по участъцитѣ се нарушава основното начало на всѣкакъвъ правовъ порядъкъ — нарушава се индивидуалната неприкосновеность и сигурность на гражданитѣ. А тамъ, дето нѣма гаранция за индивидуалнитѣ, за гражданскитѣ свободи, тамъ не може да става дума за правовъ редъ, за

 

35

 

 

конституция. Гражданитѣ въ една деспотическа страна, въ една държава, дето царува административенъ произволъ и дето сѫ въ ходъ полицейскитѣ насилия, се борятъ за политически права, за представителни учреждения и парламентъ, за изборни права, тъкмо за да гарантиратъ личнитѣ свободи. Конституционното и парламентарно управление е срѣдство, а не цель. То е срѣдство, начинъ за осигуряване на личната свобода, на човѣшката неприкосновеность, а въ една конституционна държава, дето се тъпчатъ свободитѣ на гражданитѣ, дето полицията е пълновластенъ господарь, тамъ констигуцията е едно излишно украшение, съ което само се маскиратъ административнитѣ и полицейски капризи и беззакония. Такава страна, макаръ и да е украсена на своя фасадъ съ хубавъ конституционенъ етикетъ, си остава чисто и просто една полицейска държава, една държава, дето администрацията е всесилна, дето полицейскитѣ органи стоятъ надъ законитѣ на страната.

 

Ако е така и у насъ, тогава въ името на какво младотурцитѣ събориха и премахнаха хамидовия режимъ ? За да смѣнятъ деспотическитѣ произволи и беззакония на необуздания тиранъ съ своитѣ ли? Не. Млада Турция провъзгласи единъ правовъ режимъ, тя обеща гаранции за личната свобода и неприкосновеность, тя, отъ висотята на парламентската трибуна прокламира тайната на кореспонденцията; тя, съ една речь, обеща единъ отомански Хабеасъ корпусъ.

 

Днесъ, когато полицията гази тия права и свободи, когато тя превръща нашата правова държава въ полицейска, когато фактически тя суспендира конституционнитѣ гаранции за личната свобода и неприкосновеность, шефъ на полицията е видниятъ младотурчинъ Талатъ бей. У насъ още не е изгаснала вѣрата въ Нова Турция, ние още вѣрваме въ либерали като министра на вѫтрешнитѣ

 

36

 

 

работи, още се надѣваме на младотурския либерализъмъ. Затова ще чакаме отъ Талатъ бей, шефа на полицията, да постави на мѣстото имъ своитѣ подчинени органи, да имъ посочи тѣхнитѣ длъжности и права и да ги застави да съблюдаватъ, както основнитѣ, така и обикновенитѣ закони на тая страна. Защото младотурцитѣ взеха въ свои рѫце кормилото на държавния корабъ преди всичко въ името на личната свобода и неприкосновеность.

 

(в. „Отечество" — Солунъ,

21 октомврий 1909 г., бр. 70)

 

 

КУЛТУРНА РЕАКЦИЯ

 

Озлобени до умопомрачение, скудоумнитѣ и безъ това санданисти продаватъ за тридесеть сребърника скѫпитѣ наченки на нашата бѫдеща културна автономия. Снабдени съ пари отъ правителството, тѣ въ своето умопомрачение вършатъ дѣлото на тѣсногръдитѣ турски шовинисти, реализиратъ галения имъ, но реакционенъ блѣнъ за удушването на нетурскитѣ национални култури, вливатъ вода въ пантурската воденица. Тия орѫдия на културното мракобѣсие предаватъ нашитѣ училища въ рѫцетѣ на меарифа, институтъ, който съ течение на времето ще назначава за учители свои креатури и тѣ ще пресаждатъ въ крѣхкитѣ души на децата турскитѣ шовинистични идеали.

 

Курдисалъ се въ единъ неврокопски ханъ, самиятъ Сандански уволнява, назначава и премѣства учителитѣ въ тоя край. Отъ името на турскитѣ училищни власти той имъ опредѣля заплатитѣ, раздава имъ пари и заповѣдва на учителитѣ да ставатъ меарифски. Тоя убогъ до тѫпость

 

37

 

 

човѣкъ не може да съзре, че е изпадналъ въ ролята на черносотникъ. Защото съ предаването на нашето училищно дѣло въ рѫцетѣ на правителството ние ще трѣбва да се върнемъ цѣлъ вѣкъ назадъ само докато ни застигнатъ турцитѣ. Поразителното, нѣщо повече — изумителното е, че това антикултурно и мракобѣсно начинание се върши отъ хора, които искатъ да минаватъ, които се перчатъ като представители на демокрацията и просвѣтата, като пионери на културата и напредъка. Обаче, ние не можемъ да ги сѫдимъ по тѣхнитѣ думи и излияния, а по дейностьта и работата. Защото Сандански по-рано заявяваше, че той ще се бори за временното запазване привилегиитѣ на Екзархията, а днесъ, следъ три месеца самъ продава тня привилегии, щитъ за нашето национално развитие при днешнитѣ условия. Отъ това гледище ние не можемъ да наречемъ дейностьта на Сандански въ Сѣрско, освенъ съ термина културна реакция, а нейнитѣ орѫдия — червени мракобѣсници.

 

Правителството върши едно грозно беззаконие, то тъпчи конституцията, въ която изрично е казано, че църковно-училищнитѣ привилегии на разнитѣ нации се запазватъ. Е добре, ирадето отъ 1894 г. отстѫпва на Екзархията сѫщитѣ училищни права, съ каквито се ползуватъ и патриаршиитѣ. Нашитѣ църковно-училищни власти иматъ неотемлимото право да назначаватъ и уволняватъ своитѣ подведомствени учители. Отмѣнено ли е това ираде? Не, то е въ сила и днесъ. Членътъ въ конституцията относително привилегиитѣ го осветява и санкционира, той му дава сила на законъ презъ новия режимъ. Правителството съ незачитането на ирадето гази конституцията, то произволничи. Обаче, беззаконието е двойно и отговорностьта е толкова по-голѣма, защото властьта, вмѣсто сама да наруши закона, ако е необходимо, си служи съ неотговорни лица, тя мълчаливо търпи тъпченето

 

38

 

 

на законитѣ и на самата конституция отъ санданиститѣ. Фактъ за отбелязване е, че това престѫпно посегателство надъ нашитѣ училищни права става въ сѫщото време, когато отъ всички мѣродавни фактори въ Турция се заявява, че църковно-училищнитѣ привилегии на гръцката патриаршия ще се запазятъ. И действително до сега тѣ сѫ запазени. Турското правителство почва съ отнимането на най-нищожнитѣ привилегии на българския народъ. То захваща тъкмо отъ тамъ, дето трѣбва да свърши. Вмѣсто да се унищожатъ преди всичко привилегиитѣ и преимуществата на турското племе, които сѫ много и обширни, то почва съ най-елементарнитѣ права на нашия народъ. А това става, понеже се намѣриха наши сънародници, които въ своето безумие и кѫсогледство ставатъ орѫдие за нашето културно робство и то презъ единъ конституционенъ режимъ. Ние сме за премахването привилегиитѣ на всичкитѣ нации и религии, но при пълното имъ изравняване и при равноценностьта на езицитѣ. А за постигането на това главното условие е културната автономия на отдѣлнитѣ народи. Нашитѣ чисто училищни привилегии сѫ зародишъ на бѫдещата ни културна самостойность. Уреждането на просвѣтителното дѣло отъ самитѣ народи, пропорционалното разпредѣление между разнитѣ народи бюджета на народната просвѣта — това е то културна автономия. Правителството и неговитѣ орѫдия, които отсичатъ слабитѣ корени на днешното училищно самоуправлеиие, сѫ културни реакционери още, защото културата се развива възъ основа на майчиния езикъ, а замислитѣ на младотурцитѣ противъ нетурскитѣ езици сѫ добре познати. Тѣ съ течение на времето ще се опитатъ да наложатъ своя езикъ като единственъ или главенъ въ всички училища.

 

Следъ всичко това ние се питаме съ тревога, какво

 

39

 

 

правятъ нашитѣ училищни власти въ тия тежки моменти, когато се заплашва нашето учебно дѣло, когато се отниматъ скѫпитѣ плодове, рожба на дълги епични борби ? При първото посегателство върху привилегиитѣ на гърцитѣ патриаршията издигна страшенъ викъ, предъ който се сепнаха похитителитѣ на гръцкитѣ културно-политически привилегии. Какво прави Екзархията сега, когато се виятъ грозни облаци надъ българската култура въ Империята, когато дръзко се посѣга върху нашитѣ училища? Отоманскитѣ българи нетърпеливо и съ напрежение очакватъ освѣтление и по тоя важенъ и тревоженъ въпросъ.

 

(в. „Отечество" — Солунъ.

14 ноемврий 1909 г., бр. 77)

 

 

КАКВО ПРАВИ ЕКЗАРХИЯТА?

 

Днесъ, когато властьта, зашеметена отъ великотурския хашишъ, престѫпно слага прѣко или косвено унищожителна дѣсница върху нашитѣ училищни правдини, ние съ безпокойство плахо поставяме горното питане. Сѫщиятъ тревоженъ въиросъ се издига и отправя отъ хиляди български гърла въ тая страна. Отъ всѣкѫде тревожно-изпитателнитѣ погледи сѫ насочени къмъ нашитѣ мѣродавни училищни крѫгове. Отговоръ нѣма отъ никѫде. Екзархийскитѣ сфери и до сега нѣмѣятъ. Ето защо тревогата се превръща въ страхъ. И едно ужасно съмнение гризе и терзае нашия духъ. Предъ българската обществена мисъль се изпрѣчва другъ по-грозенъ проблемъ. Нашата Екзархия, рожба на епични борби и изразъ на народното желание, издига ли се на нуждната висота въ днешнитѣ тежки моменти? Ще смогне ли тя да защити нашитѣ неотемлими училищни права ? Продължава ли тя, както нѣкога, да е буденъ стражъ надъ нашитѣ национални интереси?

 

40

 

 

Отъ никѫде свѣтлина, отъ никѫде ответъ. Вмѣсто отговоръ, ехото само повтаря сѫщитѣ ужасни въпроси. Македонскитѣ българи сѫ въ пълно неведение върху тоя жизненъ за нашия народъ въпросъ.

 

Отговорностьта за тия адски съмнения пада върху самата Екзархия. Тя трѣбваше, тя бѣ длъжна да освѣтли народа върху тия мѫчителни въпроси. Тя веднага трѣбваше да пресуши източницитѣ на всѣко съмнение. Казваме тя бѣ длъжна, защото безумнитѣ посегателства на правителството засѣгатъ въ сърдцето всички отомански българи, младата българска култура. Излишна и никому ненуждна е всѣка таинственость по капитални проблеми като меарифския [*]. Напротивъ, въ интереса на нашата културна автономия е, възраженията и протеститѣ отъ страна на Екзархията да сѫ достояние на цѣлия народъ; тѣ трѣбва да се знаятъ отъ всички българи, за да е възможна навременната и ефикасна помощь и подкрена отъ цѣлия народъ. Следъ като се намѣримъ предъ единъ свършенъ фактъ, следъ като правителството похити нашитѣ старинни права, тогава ще е много по-трудно тѣ да се извоюватъ наново, отколкото да се запазятъ днесъ непокѫтнати. Нападението е винаги много по-мѫчно, отколкото отбраната. Това е елементарно стратегическо правило.

 

Въ Екзархията трѣбва да отвикнатъ отъ старитѣ методи и прийоми. Тѣ трѣбва да се откажатъ отъ нѣкогашния си навикъ сами да сѫ вершители судебь, не защото народътъ ще имъ завижда на лавровитѣ вѣнци следъ победата, а защото голѣма е опасностьта, че сами безъ подкрепа ще изгубятъ борбата. Нашето културно

 

 

*. Младотурцитѣ се опитаха да посегнатъ върху автономията на българскитѣ училища, като ги подчинятъ на строгъ и изключителенъ иадзоръ на държавната власть и нагодятъ програмитѣ имъ по свои разбирания.

 

41

 

 

дѣло е турено на карта и ние ще трѣбва да напрегнемъ всички сили, за да го спасимъ.

 

Не за луксъ се искатъ демократични реформи въ Екзархията, а тъкмо за подобни тежки моменти, презъ които всички сили на отоманскитѣ българи да се концентриратъ и колективиата мисъль да направлява, било отбраната на придобититѣ права, било извоюването на новъ просторъ, необходимъ за нашето национално развитие, както водата за рибата, както въздуха за хората.

 

Твърде рисковано е двубоятъ да се ограничи само съ такрири и словесни протести. Турското правителство, както винаги, ще обещава златни планини, а подземно ще следва своя пъкленъ планъ, бавно и безмълвно ще конфискува нашитѣ скѫпи училищни правдини, тайно ще разорява огнищата и източницитѣ на нашата просвѣта. Затова тоя двубой за защита на нашата невръстна национална култура трѣбва да се води съ всички легални срѣдства и по всички линии. Ако силата вземе връхъ надъ свещенитѣ права, тогава отговорностьта за последствията ще падне върху турскитѣ шовинисти, които се стремятъ да изгасятъ всички свѣтилници въ тая страна, освенъ турско-ислямския. Тогава никой нѣма да счита и Екзархията отговорна за станалото.

 

Най-сетне, нека знаятъ екзархийскитѣ крѫгове, че училищнитѣ произволи и вилнения на санданиститѣ въ Сѣрско сѫ отчасти безумна реакция на запазената и до днесъ клерикална олигархия въ нашето културно дѣло.

 

(в. „Отечество" — Солунъ,

18 ноемврий 1909 г., бр. 78)

 

42

 

 

 

СБЛИЖЕНИЕТО НА БАЛКАНСКИТѢ ДЪРЖАВИ

 

Вѫтрешната политика на нашитѣ правителства не е стабилна, постоянна, както въ други конституционни страни. Тя не се вдъхновява винаги отъ едни и сѫщи начала. Напротивъ, тя е колеблива, тя е рѣзко промѣнчива. Тя се влияе твърде много, почти както презъ стария режимъ, отъ международнитѣ отношения, отъ външната политика, особено отъ настроението на балканскитѣ държави спрямо Империята. Ако отношенията на Турция съ нѣкоя отъ съседкитѣ сѫ обтегнати или лоши, това чувствително се отразява върху вѫтрешната политика у насъ. Това е, защото балканскитѣ държавици иматъ свои сънародници въ нашата страна и затова, че рѫководителитѣ на турската политика, въпрѣки възпѣваното отъ тѣхъ отоманско братство, не правятъ голѣма разлика между своитѣ съграждани и чуждитѣ поданици, които принадлежатъ на единъ и сѫщъ народъ.

 

А международнитѣ отношения на Балканитѣ сѫ така колебливи, така непостоянни, щото ние сме заставени да опитваме ту меда, ту жилото; да ни третиратъ ту като граждани, ту като чужденци и неприятели. България ли се провъзгласява независима, криви сѫ македонскитѣ българи, тѣ плащатъ масрафа; вмѣсто на магарето, нека ни бѫде простено за израза, ударитѣ се сипятъ върху самара. Критянитѣ ли се вълнуватъ за присъединението на острова къмъ кралството, неприязненото настроение на властитѣ се излива върху главитѣ на отоманскитѣ гърци.

 

Ето, преди всичко, защо посрѣщаме съ радость всѣки опитъ за искрено сближение на балканскитѣ държави съ Турция. Като оставимъ настрана далечнитѣ последици на едно сегашно сближение — изгледитѣ за единъ

 

43

 

 

мощенъ съюзъ на Балканитѣ, който по фатална необходимость ще е решително начало на толкова желаното единство на нациитѣ въ нашата държава и което ще тури край на хищническитѣ домогвания на нѣкои велики държави — като оставимъ настрана, казваме, всичко това, ние ще се задоволимъ да изтъкнемъ, че едно просто и трайно сближение ще промѣни коренно колебливата вѫтрешна турска политика. Тя ще стане последователна, стабилна, довѣрчива къмъ нетурскитѣ народи въ Империята и ще се вдъхновява отъ принципитѣ на равенството и справедливостьта. Тогава, вѣроятно, ние нѣма да се излагаме последователно ту на цѣлувки, ту на преследвания отъ страна на властитѣ. Защото приятелскитѣ връзки на балканскитѣ държави съ Турция ще сѫ постоянни.

 

Подобно разрешение на постояннитѣ балкански кризи, подъ тежестьта на които живѣе културниятъ свѣтъ и които ние изпитваме на собствената си кожа, ще задоволи много отъ непосрѣдствено заинтересуванитѣ страни. Това ще спомогне за закрепването на конституционния режимъ у насъ, за запазването цѣлостьта на Империята. Обаче, само при едно условие: ако мѣродавнитѣ турски крѫгове сѫ решени да отидатъ до край въ прилагането на провъзгласенитѣ отъ конституцията принципи, въ изравняването на нациитѣ и въ задоволяването на назрѣлитѣ мѣстни нужди.

 

Такъвъ щастливъ изходъ ще задоволи и съседнитѣ балкански държави, понеже ще гарантира териториялната и културно-икономическата имъ независимость отъ дръзкитѣ посегателства на нѣкои велики държави. Отъ друга страна, тѣ ще сѫ доволни, тъй като тѣхнитѣ сънародници въ Турция ще се радватъ на свобода и просторъ за културенъ развой.

 

Най-после, подобенъ изходъ ще осигури всеобщия

 

44

 

 

миръ, тъй често заплашванъ отъ усложненията на нашия Изтокъ.

 

Ето съ тия надежди ние посрѣщаме посещението на балканскитѣ държавни глави въ Цариградъ. Нѣма ли да бѫдатъ разбити и тия наши надежди ? Близкото бѫдеще ще покаже.

 

(в. „Родина" — Солунъ,

5 мартъ 1910 год., бр. 3)

 

 

            НАЦИОНАЛНИЯТЪ ВЪПРОСЪ ВЪ ТУРЦИЯ

 

Централниятъ проблемъ, който властно и съ непреодолима сила се изпрѣчва предъ Млада Турция и който представя за нея — нека бѫдемъ искрени — въпросъ за смърть или животъ, е националниятъ. Положението на разнитѣ етнически групи въ империята, тѣхнитѣ права като колективни единици, тѣхниятъ стремежъ къмъ национална равноправность и равноценность на езицитѣ имъ — ето най-животрептущиятъ и сѫдбоносенъ проблемъ, на който ще се натъква постоянно Турция и който неотразимо, фатално ще се изострюва, докато не бѫде задоволително разрешенъ. Тоя палящъ и труденъ въпросъ ще постави рано или късно нашата държава предъ страшната и драматична хамлетовска дилема: да бѫде или да не бѫде. Нека не си затваряме очитѣ предъ действителностьта и предъ тенденциитѣ на общественото развитие, което вече ясно и рѣзко се очертава у насъ.

 

Видни младотурци болезнено съзнаватъ сѫдбоносното значение на националния въпросъ за империята. Това не трѣбва да имъ отричаме. Ето защо следъ провъзгласяването на конституцията тѣ излѣзоха съ своя отоманизъмъ, съ своята теория за единство на нациитѣ, за

 

45

 

 

да претѫпятъ тоя остъръ въпросъ. Съ тѫга, обаче, трѣбва да се изтъкне, че спасителната за Млада Турция отоманска идея бѣ едностранчиво възприета отъ рѫководящитѣ турски крѫгове и още по-едностранчиво прилагана. Една възвишена идея, едно високоблагородно начало бѣ турено въ услуга на турското племе за задоволяване на неговия ненаситенъ расовъ егоизъмъ. Обновителитѣ на Империята отождестяваха интереситѣ на отоманскитѣ народности, на широкия политически организъмъ съ интереситѣ на турското племе, като жертвуваха жизненитѣ права на първитѣ въ полза на второто. Това е най-фаталната грѣшка на младотурцизма, грѣшка, която още може да се поправи, стига да има желание.

 

Само съ едностранчивото и гибелно схващане на отоманизма може да се обясни дръзката и беззаконна борба, която е повело правителството противъ нетурскитѣ културни институти. Вмѣсто да разшири така нареченитѣ привилегии на разнитѣ общини, вмѣсто да ги разшири и видоизмѣни до пълно изравняване на нациитѣ, вмѣсто да отстѫпи сѫщитѣ права и на непривилегированитѣ народности, каквито сѫ напр. власитѣ и пр., вмѣсто това, правителството се опитва мълкомъ да ги отнеме и отъ привилегированитѣ. Върху това, което бѣ гарантирано отъ стария режимъ и което претѫпяваше поне отчасти рѣзкото национално неравенство въ тая страна, върху него почнаха да слагатъ унищожителна дѣсница. Ето смъртниятъ на младотурцизма грѣхъ чреватъ съ грозни последици. Това значи изравняване на нетурскитѣ народности въ тѣхното безнравие и издигането надъ тѣхъ, като масло надъ вода, на турското племе, на неговата култура, неговия езикъ. Беззаконното посегателство ясно и релиефно очертава, какъ едностранчиво и егоистично схващатъ младотурцитѣ идеята за отоманского единство, какъ тѣ компрометиратъ

 

46

 

 

единъ спасителенъ за империята принципъ, една здрава рѫководна нишка, по която трѣбваше да се направлява държавния корабъ, както морякътъ въ бурно море се направлява по своя компасъ. Когато за турскитѣ културни учреждения, за тѣхнитѣ училища и пр. се правятъ отъ държавата огромни жертви, когато за тѣхната издръжка се пилѣятъ срѣдства плащани отъ всички граждани, въ сѫщото време нетурскитѣ просвѣтителии институти безпощадно се преследватъ, макаръ че държавата не дава почти нищо за тѣхъ.

 

Що значи, напримѣръ, закриването отъ властьта на християнскитѣ училища въ Дойрань, само защото главнитѣ учители не сѫ дали на меарифа нѣкакви сведения, фактъ, който е осветенъ отъ досегашната практика и който е последица отъ „привилегиитѣ" : подобни сведения се даватъ отъ респективнитѣ общини. Това значи, че властьта не признава отдѣлнитѣ националносги, олицетворение на които за сега сѫ общинитѣ, а висши тѣхни представители духовнитѣ началници въ Цариградъ. Правителството признава само отомани, а отомацизма фактически идентифицира съ турцизма. Или що значи, напримѣръ, унищожаването на българския инспекторски институтъ ? Всичко това говори ясно и категорично, че правителството се стреми да разстрои нетурскитѣ училища, да отнеме елементарната културна автономия на християнитѣ и косвено да имъ наложи турския езикъ, като застави бащитѣ да изпращатъ своитѣ деца въ държавнитѣ училища, дето се изучава главно официалниятъ езикъ.

 

Широкиятъ и спасителенъ за Турция отоманизъмъ предполага политическо единство и само политическо единство. Както гражданитѣ на Швейцария, напримѣръ, макаръ и да принадлежатъ на разни етнически и езикови групи, се считатъ политически обединени и образуватъ една швейцарска нация въ политическо отношение, така

 

47

 

 

трѣбва да бѫде, така е само възможно и въ Турция. Всички други домогвания на младотурцитѣ ще останатъ безплодни и рисковани. Широкиятъ отоманизъмъ трѣбва да спре до тукъ, до образуването на една нация въ политически смисълъ. Всѣко посегателство върху нетурскитѣ училища, върху нетурскитѣ езици, върху елементарната културна автономия на християнитѣ е не отоманизъмъ, а пантурцизъмъ. „Привилегиитѣ", които сега само ослабватъ националното неравенство въ Турция, сѫ зародишъ за пълна културна автономия на нетурскитѣ народи; тѣ сѫ първата стѫпка къмъ широкия и възвишенъ отоманизъмъ, който предполага пълно национално равенство и равноценность на езицитѣ.

 

Но не само въ културната политика на младотурцитѣ се проявява едностранчивото и шовинистично схващане на отоманизма. Хвърлете единъ бѣгълъ погледъ върху всички отрасли на обществения животъ, върху цѣлата държавна организация, всѫду ще видите сѫщата тенденция, всѫду се покровителствуватъ главно турцитѣ и само отчасти мохамеданитѣ, а останалитѣ народи сѫ пасомцитѣ на отоманската империя. Вземете изъ дейностьта на парламента, напримѣръ, закона за сдружаванията; въ него релиефно ще видите пантурската тенденция.

 

Сѫщо е и съ администрацията. Навсѣкѫде сѫ насѣдали на държавната трапеза главно турци. А докато другитѣ народности въ Турция оставатъ непропорционално представени въ всички държавни учреждения, понятието равенство ще остане шумна, но шуплива дума. Защото само едни смѣсени държавни институти у насъ могатъ да създаватъ справедливи закони, които да не сѫ за едни майка, а за други мащеха; само една смѣсена администрация, въ която сѫ представени всички елементи, еднакво ще прилага законитѣ спрямо народноститѣ и отдѣлнитѣ индивиди.

 

48

 

 

Опорочването отъ младотурцитѣ на широкия отоманизъмъ създаде недоволство между гърци, арменци, българи, араби и пр. Тѣ съ това изостриха и ускориха националния въпросъ, който застрашава въ бѫдеще да се разрази въ нови граждански борби. Желателно е младотурцитѣ да изоставятъ своитѣ шовинистични пантурски позиции, а потъпканитѣ народи трѣбва да не забравятъ, че днесъ е въ сила една конституция, която дава макаръ и ограничена възможность за легална борба.

 

(в. „Родина" — Солунъ,

9 априлъ 1910 г., бр. 8)

 

 

            МУХАДЖИРСКИЯТЪ ВЪПРОСЪ

 

Докато не се снабди съ земя нашето мѣстно чифлигарско население, докато не се удовлетворятъ неотложнитѣ въпиющи нужди на кореннитѣ граждани въ тая страна, до тогава мухаджирската политика на правителството ще е не само жестока, а и противоотоманска, нѣщо повече — провокаторска. Защото една държава не може, нѣма право да пилѣе плащанитѣ отъ гражданитѣ данъци въ ущърбъ на последнитѣ, за да облагодетелствува чужденци, каквито сѫ мухаджиритѣ. Преди всичко трѣбва да се задоволятъ назрѣлитѣ нужди на тия, върху плещитѣ на които лежатъ сега данъчното бреме и държавнитѣ тегоби. Върху това не може да сѫществуватъ две мнения, това е ясно като бѣлъ день.

 

Обаче, съ тѫга трѣбва да се констатира, че строителитѣ на Млада Турция не сподѣлятъ горното всеобщо мнение, че тѣ на другъ акълъ правятъ изметъ. Фактитѣ сѫ на лице: Преди една седмица на дневенъ редъ въ отоманската камара бѣше бюджетътъ на вѫтрешното министерство,

 

49

 

 

въ който бюджетъ е предвидено едно грамадно перо за преселване на мохамедани отъ съседнитѣ държави. По тоя поводъ е взелъ думата неуморимиятъ български депутатъ г. Далчевъ. Въ своята силно аргументирана речь той е изтъкналъ, че на нашитѣ чифлигари не само не се съдействува отъ правителството, за да се снабдятъ съ земя, а имъ се прѣчи. Нѣщо повече, той е изтъкналъ единъ по-грозенъ фактъ, а именно, че правителството изхвърля на улицата ония селяни-християни, които живѣятъ въ откупенитѣ за мухаджиритѣ чифлици. Великиятъ везиръ отговорилъ на Далчевитѣ възражения съ праздни обещания. Той заявилъ, че скоро западнитѣ събратя на нашитѣ чифлигари щѣли да имъ завиждатъ! Това сѫ голи фрази безъ реално значение.

 

Следъ неговата речь народното представителство, което не е взело до сега почти никаква инициатива за подобрението на горчивата участь на коренното чифлигарско население, което не е наложило и до днесъ на правителството поне единъ законъ, съ който да огради момцитѣ и изполичаритѣ отъ произволитѣ и безбожнага експлоатация на едритѣ земевладѣлци, това народно представителство гласува исканитѣ суми за заселването на мухаджири.

 

Но не е само това. Сѫщото мнозинство въ отоманската камара, което съ право енергично протестира противъ малтретирането на мюсюлманскитѣ депутати отъ гърцитѣ въ критското народно събрание, сѫщото това мнозинство не допустна г. Далчева да възрази на великия везиръ, който „оборваше" първата му речь и защищаваше мухаджирската политика на своето правителство. Защо не се даде втори пѫть думата на г. Далчевъ, който въ случая, както и по много други въпроси, изразява мнението на всички отомански българи, безъ разлика на партии ? Защо мнозинството въ нашата камара има два разни

 

50

 

 

аршина, два критерия, когато се касае за тъпкане правата на малцинството отъ него и отъ критскитѣ гръцки депутати ?

 

Мотивитѣ на мухаджирската политика на правителството, колкото и изкусно да сѫ маскирани въ речьта на великия везиръ, сѫ познати добре на всички ни. Хора съ по-малъкъ политически тактъ и съ по-силенъ темпераментъ отъ Хакѫ паша ги казаха открито, на всеуслишание. Апостолътъ на тая политика д-ръ Назимъ ги изложи неотдавна предъ редактора на „ Журналъ дьо Салоникъ". Ние мислимъ, че не е излишно да ги преповторимъ, особено днесъ, когато вече самото правителство явно взема върху себе си отговорностьта за преселванего на мухаджиритѣ.

 

„На другия день следъ прогласяването на конституцията, — казва д-ръ Назимъ, — не трѣбваше да сѫществува, освенъ една вѣроизповѣдна разлика и тази разлика трѣбваше да се проявява само въ Божиитѣ храмове. Вънъ отъ тѣзи свети мѣста, всички жители, мюсюлмани и немюсюлмани, трѣбваше да бѫдатъ отомани и нищо повече отъ това".

 

Понеже тоя шовинистиченъ блѣнъ на д-ръ Назимъ, за когото не сѫществуватъ езикови, етнични и обичайни разлики, не се сбѫдналъ и — нека дадемъ нему думата — „виждайки, че разнитѣ елементи не сѫ на това мнение, ние почнахме да мислимъ, че ще стига да промѣнимъ числото на една отъ групитѣ (на мюсюлманитѣ, нали?), за да разрешимъ македонския въпросъ за благото на всички".

 

Срѣдството за разрешаването на македонския въпросъ д-ръ Назимъ намира въ преселването на мохамедани.

 

Ето искреното и открито обяснение, ето мотивитѣ на мухаджирската политика на младотурцитѣ. Ние не можемъ да допуснемъ, че правителството прегръща тая

 

51

 

 

жестока политика по други съображеиия. Защото, ако сѫ други мотивитѣ, защо не се заселватъ тѣ въ мѣста, дето населението е много по-рѣдко и дето климатическитѣ условия сѫ приблизително както въ Македония ?

 

Ако правителството се води отъ сѫщитѣ съображения, отъ които се води и д-ръ Назимъ, макаръ че великиятъ везиръ е успѣлъ да ги прикрие, тогава има ли то право да апелира къмъ взаимната солидарность на отоманскитѣ народи, къмъ отоманското единство ? Ние само поставяме тоя страшенъ въпросъ. Ние мислимъ, че християнскиятъ елементъ въ Македония заслужава по-друга участь и по-голѣмо довѣрие. Тая неприязънь и това недовѣрие къмъ немюсюлманскитѣ народи не предвещаватъ нищо добро.

 

Недовѣрието трѣбва да престане. А първата крачка къмъ довѣрие спрямо християнскитѣ народи е прекратяването на мухаджирската политика. Това се налага повелително отъ възпѣваното съ патосъ отоманско единство.

 

(в. „Родина" — София,

21 май 1910 год., бр. 13)

 

 

            НЕОСЛАВЯНСКИЯТЪ СЪБОРЪ ВЪ СОФИЯ

 

Въ колонитѣ на „Родина" ние сме имали случай и други пѫтъ да говоримъ за голѣмото значение и важность на неославизма като културно течение. Голѣма часть отъ славянството живѣе въ държави, дето властьта е въ рѫцетѣ на неславянски племена. Последнитѣ, разполагайки съ държавната машина, упорито се стремятъ да обезличатъ, често да претопятъ подчиненитѣ славянски народи, да имъ наложатъ своя езикъ и своята култура. Така е съ поляцитѣ въ Германия, съ нѣкои отъ

 

52

 

 

славянскитѣ народи въ Австро-Унгария и пр. Нуждата отъ морална взаимнопомощь, отъ взаимна подкрепа въ борбата за запазване на своя националенъ обликъ, тая нужда е откърмила неославянската идея.

 

Неославизмътъ е отъ голѣмо значение и за насъ славянитѣ, които живѣемъ въ предѣлитѣ на Отоманската империя, защото и нашата националность е заплашена отъ агресивния пантурцизъмъ, рожба на новия режимъ. А централната задача на новото славянско течение е именно да брани съ културни срѣдства езика на славянитѣ и всичко, що ги отличава, що е характерно и що способствува за тѣхния напредъкъ, за създаване на обособена национална култура — цененъ вкладъ въ общочовѣшкия прогресъ.

 

Първитѣ етапи на славянската солидарность, обаче, се отличаватъ рѣзко отъ тоя, който бѣ начертанъ преди две години въ Прага. По-рано, преди нѣколко десетки години славянската идея гонѣше не културни, а политически цели — обединението на славянството въ една държава подъ егидата на царска Русия. Но отъ тогава изтече много вода. Утопичното и противокултурно течение за политическо обединение на славянството — познато подъ прозвището панславизъмъ — трѣбваше да отстѫпи мѣсто на неославизма. Тия две течения взаимно се изключватъ, едното отрича другото. Неославизмътъ, както го схващатъ неговитѣ най-видни представители, не преследва политически задачи. Той цели само да осигури условия за свободенъ културенъ и стопански развой на славянскитѣ народи. И ако съ течение на времето се реализиратъ възприетитѣ преди две години начала на пражкия съборъ, тѣ ще сѫ едно мощно срѣдство за напредъка на нашата раса.

 

Обаче, съ тѫга трѣбва да се констатира, че за нѣкои привърженици на славянската идея се е смѣнило само

 

53

 

 

старото прозвище съ ново, панславизмътъ е станалъ неославизъмъ, безъ да се промѣни и съдържанието, което се влага въ тия две думи. Тѣ се стремятъ да турятъ, както панславизма, и неославизма въ услуга на черната реакция въ Русия. Тѣ се обявяватъ ярки привърженици, страстни партизани на неославизма и едновременно съ това сътрудничатъ и вдъхновяватъ руското правителство въ неговата потисническа политика въ славянска Полша. Тия господа вършатъ сѫщото злоупотрѣбление съ една възвишена идея, както младотурцитѣ злоупотрѣбяватъ съ отоманската идея. Еднитѣ турятъ славянската идея въ услуга на руската реакция, както другитѣ турятъ отоманството въ услуга на турцизма и бегството.

 

Къмъ тия хора съ допотопни възгледи и стари настроения, преживѣлици отъ нѣкогашния панславизъмъ, отправи своитѣ думи Крамаржъ, най-видниятъ представитель на неославизма, чехски депутатъ въ австрийския парламентъ. Той каза:

 

„Принципитѣ на пражкия съборъ, прегърнати съ възторжено съгласие, не трѣбва да бѫдатъ нарушени въ нищо. Тѣ сѫ основата, върху която ние стоимъ. И тоя, който разклаща тия принципи, застрашава развоя на славянската идея и на славянството изобщо. Както и въ Прага, така и тука, така и въ бѫдеще може да се говори за славянството само тогава, когато то застане върху почвата на пълното равенство, пълната свобода и братството на всички славянски народи. И ако времето, което преживяваме, е тежко, ако е толкова мѫчно да се прокаратъ тия принципи въ живота на народи, които по цѣли столѣтия сѫ живѣли въ кървава вражда, все-таки ние не губимъ надеждата, че само върху основата на пражкия съборъ могатъ да се разрешагъ всички спорни въпроси между славянскитѣ народи. Сѫщо тъй не трѣбва да губимъ надеждата и постоянството,

 

54

 

 

съ които трѣбва да работимъ за постигането на високитѣ цели, които изпълваха съ такъвъ възторгъ нашитѣ сърдца въ оня великъ моментъ, когато южнитѣ славяни ни заявяваха, че тѣ се обединяватъ въ една група, тогава, когато Красовски (русинъ) и Дмовски (полякъ) ни съобщиха формулитѣ приети отъ руската и полската групи и когато изглеждаше, че се открива нова ера за славянството".

 

„За съжаление, — продължи Крамаржъ, — нашитѣ надежди не се изпълниха изцѣло и ние дойдохме въ София безъ поляцитѣ. Всички ние дълбоко съжаляваме за това, толкозъ повече, защото навѣрно нѣма да сгрѣша, ако кажа, че поляцитѣ ще намѣрятъ пълно съчувствие между насъ за своитѣ справедливи жалби, тъй като ние, неославиститѣ стоимъ на принципа, че не е славянинъ оня, който притѣснява други славянски народи"...

 

„Ние, — каза по-нататъкъ Крамаржъ, — не можемъ да се занимаваме съ политика. Това е аксиома за неославянското движение".

 

 

Тая плесница, нанесена отъ най-авторитетния представитель на неославизма върху рускитѣ реакционери, е достатъчна. Привърженицитѣ на старината въ Русия видѣха ясно, че не могатъ да използуватъ за свои егоистични цели новото славянско движение. Времето на панслазизма отдавна е изтекло. И действително, може да се съжалява, че на софийския съборъ не бѣха представени поляцитѣ, които щѣха блѣскаво и при общо съчувствие да защитятъ своята кауза. Сѫщо трѣбва да се съжалява, че тукъ не бѣха достатъчно представени и рускитѣ опозиционни течения, които сѫщо биха намѣрили морална подкрепа въ мнозинството на събора.

 

(в. „Родина” — Солунъ,

2 юлий 1910 год., бр. 18)

 

55

 

 

 

            АНГЛИЙСКОТО ОБЩЕСТВЕНО МНЕНИЕ

 

Безспорно е, че Англия е страната, дето общественото мнение се отразява най-осезателно не само върху вѫтрешната политика на великата Британска империя, нѣщо, което се забелязва де по-вече, де по-малко и въ другитѣ парламентарни държави, а и върху нейната външна политика. Последната другаде обикновено е малко подчинена на народния контролъ. Англия най-много се отклонява отъ тая аномалия: нейната външна политика се направлява съобразно съ интереситѣ, чувствата и настроението на английския народъ.

 

Ето защо обратътъ, който става въ английското обществено мнение касателно турскитѣ работи, е отраденъ и насърдчителенъ за насъ. Следъ младотурската конституционна игра английското обществено мнение бѣше, което даде най-ефикасната и ценна подръжка на лъжереформаторитѣ. Балканскиятъ комитетъ въ Лондонъ, който представя за Балканитѣ организираното обществено мнение въ Англия, ако може така да се каже, изпрати своя председатель въ Цариградъ, за да поздрави младотурскитѣ лъжереволюционери. Но подръжката не бѣше само морална. Английски капитали нахлуха въ Турция; тѣ щѣха, заедно съ личната полза, която ще извлѣкатъ тѣхнитѣ стопани, да повдигнатъ производството въ страната и да дадатъ препитание на часть отъ мѣстното население. Благодарение подръжката на Англия, Турция можа да сключи, и то при твърде благоприятни условия, първитѣ два заема. Неоценима бѣше за Турция подкрепата на Англия и въ международно отношение. Това настроение е добре охарактеризирано и въ мемоара до султана и председателитѣ на дветѣ турски камари, мемоаръ отправенъ до тѣхъ отъ видни английски общественици. Ето какво се казва въ началото на този интересенъ документъ:

 

56

 

 

„Когато водителитѣ на турския народъ преди три и повече години отхвърлиха хомота на деспотизма и прогласиха за свой идеалъ равенството и свободата за всички отомански граждани, безъ разлика на народность и вѣра, ние поздравихме съ надежди и довѣрие това геройско усилие, което щѣше да издигне доброто име на Турция предъ очитѣ на Европа".

 

 

Но отъ тогава изгече много вода. Младотурскитѣ лъжереформатори не само не удържаха своитѣ обещания, не само продължиха политиката на своя предшественикъ Хамида, а и направиха всичко зависяще отъ тѣхъ, за да влошатъ още по-вече положението на подвластнитѣ народи. Английското обществено мнение заговори най-сетне чрезъ своя органъ Балканския комитетъ. Следъ неласкавата преценка на последния, сега имаме споменатия мемоаръ, който дава, макаръ и предпазлива, но пълна характеристика на създаденото положение отъ младотурскитѣ еничери. Мемоарътъ продължава така:

 

„Но съ растящъ страхъ следимъ отдалечаването на тоя благороденъ идеалъ. Додето съ голѣма радость се учехме за постиганитѣ въ нѣкои части на Азиятска Турция успѣхи, отъ друга страна, имахме предъ себе си отъ затънтенитѣ мѣста на Анадола най-достовѣрни сведения за безнаказани престѫпления и насилия извършвани противъ арменския народъ и за угнетения еднакво жестоки съ ония, съ които се отличаваше стариятъ режимъ. Оплакванията отъ Албания показватъ, че населението, мюсюлманско и християнско, е, да си послужимъ съ по-мекъ изразъ, толкова недоволно, колкото и преди революцията. Много по-лошо отъ споменатото е положението на гърцитѣ и българитѣ, които съ радость посрещнаха установяването на новия режимъ и които днесъ виждатъ, че условията на живота имъ въ Македония изискватъ много по-голѣми грижи, отколкото по-преди и че поведението

 

57

 

 

спрямо тѣхъ не се е подобрило дотамъ, щото да бѫдатъ осигурени животътъ и имотътъ имъ. И въ самия Цариградъ свободата на мнението се ограничи отъ военното положение, което ни най-малко не се спогажда съ конституцията".

 

 

Но въ мемоара не само се очертава злото; тамъ се посочва и най-ефикасниятъ дѣръ. Той се състои въ откѫсването отъ централната власть на онѣзи области, които сѫ населени съ нетурски народности, надъ чийто гробь турцитѣ играятъ юдино хоро. Наистина, това не се казва въ мемоара открито и категорично, но смисълътъ доста ясно прозира. Четете:

 

„Историческата симпатия на английския народъ къмъ Отоманската империя въ миналото чрезъ такива неблагоразумия се бѣ измѣнила и английскиятъ народъ си бѣ съставилъ убеждението, че за подобрение на положението на отоманскитѣ населения нѣма никаква друга надежда, освенъ постепенното разпокѫсване на Отоманската империя. Подновяването на такива безумия, ако не се прекратятъ, пакъ ще измѣни и, боимъ се, окончателно вече симпатията, съ която биде посрещната у насъ турската революция".

 

 

Отъ младотурцитѣ Англия очакваше да закрепятъ империята и тя да стане бариера противъ нашествието на Австрия и Германия на югъ. Така заедно съ засилването на Турция щѣха да се засилятъ и нашитѣ идеали, както се казва въ мемоара. Ето буквалниятъ преводъ на думитѣ по този въпросъ: „Ние се надѣвахме, че великиятъ примѣръ на Турция ще послужи не само за да се подобри положението на собственитѣ ѝ народи, но ще усили и нашитѣ идеали. Тя може да спаси себе си чрезъ своитѣ усилия и източната цивилизация чрезъ примѣра си. Турция има още единъ сгоденъ случай да убеди Западъ, че народитѣ на Изтокъ несправедливо сѫ се смѣтали неспособни за конституционно управление.

 

58

 

 

За зла честь, трѣбва да признаемъ, че това мнение ще се потвърди, ако голѣмиятъ опитъ за въвеждане на истинско конституционно управление въ Турция не сполучи".

 

Така че младотурцитѣ съ своята мракобѣсна политика не само засѣгатъ чувствата на англичанина, който издига въ култъ свободата, равенството и законностьта, а и заплашватъ английскитѣ интереси. Понеже постояннитѣ преследвания на нетурскитѣ народности отслабватъ Турция и я правятъ сгодна плячка за съседнитѣ велики държави, нѣщо, отъ което ще пострадатъ и английскитѣ интереси.

 

А тъй като е немислимо младотурцитѣ да се опомнятъ, за английското обществено мнение остава само единъ пѫть да прегърне — да се откѫснатъ недоволнитѣ области отъ непоправимата централна турска власть. Сигурно и лондонскиятъ Балкански комитеть ще действува въ сѫщото направление, както това прозира въ неотдавнашното негово комюнике.

 

А казахме още въ началото, че английскага външна политика държи смѣтка за чувствата, настроението и интереситѣ на английския народъ, който частно по балканскитѣ работи се олицетворява отъ лондонския Балкански комитетъ и отъ благороднитѣ инициатори на мемоара. Ето защо за разрешаването на македонския въпросъ чрезъ автономия се открива нова и надеждна перспектива.

 

(в. „Вардаръ" — София,

8 февруарий 1912 г., бр. 17)

 

 

           ПОЛОЖЕНИЕТО ВЪ ТУРЦИЯ

 

То става все по-обезпокоително и по-тревожно. Буревестници се надигатъ отъ всички страни. Дванадесетиятъ часъ сякашъ наближава. Турция, тоя колосъ съ

 

59

 

 

глинени крака, изглежда, че е въ надвечерието на своя разгромъ.

 

Триполитанската война, която разклати отъ основи Турция, лиши я отъ нейнитѣ африкански владения и турна на карта турското господство надъ Бѣломорскитѣ острови, не стигаше. Още не потушено възстанието въ Арабия, пламна Албания. Ако движението въ Асъръ може да продължи, безъ да се чувствува остро, възстанието въ Албания, която е предъ прага на Европа, туря въ опасность сѫществуването на Европейска Турция. Колкото по-широки размѣри взема това възстание, толкова по се усилва и апетитътъ на Австрия.

 

Не стигаше и това. Дойде военниятъ бунтъ. Онеправданитѣ турски офицери дигнаха бунтовиишкото знаме. Дисциплината въ войската, едничката опора на младотурцитѣ безвъзвратно се компрометира. Недоволнитѣ турски офицери, по подражание на своитѣ фаворизирани другари, поискаха да свалятъ и да качватъ правителства. И успѣха. Стълбътъ на младотурския режимъ Махмудъ Шефкетъ паша падна. Покрай другитѣ рани, отвори се още една — невъзможностьта да се намѣри достоенъ воененъ министъръ. Тоя въпросъ е сѫдбоносенъ, особено въ сегашния моментъ, когато Турция воюва и потушава възстания.

 

Назъмъ паша, единъ отъ най-способнитѣ турски военни, бѣ поканенъ за замѣстникъ на Шефкетъ паша. За да влѣзе въ новия кабинетъ, и той е поставилъ, споредъ добре осведоменитѣ европейски източници, сѫщитѣ условия, изпълнението на които се иска и отъ разбунтувалитѣ се офицери. Фактътъ е знаменателенъ, защото показва кои сѫ вдъхновителитѣ на военния бунтъ. Назъмъ паша е близъкъ съ бившия великъ везиръ Кямилъ паша, когото бунтовницитѣ сочатъ за бѫдещъ такъвъ. После, Хилми паша е заявилъ, че сега той би влѣзълъ само въ единъ кабинетъ образуванъ отъ Кямилъ паша. Очевидно е,

 

50

 

 

че младотурцитѣ се намиратъ предъ единъ широкъ заговоръ. Кямилъ паша е тѣхниятъ смъртенъ врагъ. Щомъ вземе властьта, той веднага ще разтури младотурския комитетъ. Върху това не може да сѫществува споръ. Той ще разтури и камарата, която тоже е младотурска. Въ кабинета си нѣма да приеме нито единъ виденъ младотурчинъ. Ясно е, че и неговиятъ планъ съвпада съ програмата на разбунтувалитѣ се офицери.

 

Колкото е ясно желанието на старитѣ турски държавници да свалятъ младотурскитѣ диктатори, толкова е очевидно, че последнитѣ нѣма да отстѫпятъ така лесно. Талятъ бей и Джавидъ бей отказватъ да изпълнятъ желанието на разбунтуванитѣ офицери, които искатъ тѣхното оттегляне отъ кабинета. И младотурцитѣ се готвятъ за отпоръ. Тѣ стѣгатъ редоветѣ на своята конспиративна организация. Тѣ демагогствуватъ предъ масата. Часть отъ турското офицерство е съ тѣхъ. Гражданската война между двегѣ страни е не само възможна, но и вѣроятна. Това усложнява и безъ това обтегнатото вѫтрешно и международно положение на Турция.

 

Прибавете при това общото недоволство на християнитѣ въ Турция, усиленото брожение въ Македония, недоволството въ Армения, озлоблението срѣдъ отоманскитѣ гърци и вие ще имате горе-доле едно представление за критическото положение на Империята. При това, въ разгара на тази страшна криза турското привителство се тъкми да вика подъ знамената всички християни отъ двалесеть и петь до четиридесеть и осемь години. Християнитѣ дезертиратъ и засилватъ четитѣ. Така се разнася огъньтъ по цѣла Турция. По всичко личи, че сме въ надвечерието на важни, сѫдбоносни събития, че наближава дванадесетиятъ часъ за колоса съ глинени крака.

 

(в. „Вардаръ" — София,

4 юлий 1912 год., бр. 37)

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]