Съединението на двете български области през 1885 г., защитено с цената на една натрапена на България война (33), създава допълнителни пречки и трудности към крайната цел. Освен противодействието на Османската империя и заинтересованите велики сили, непримирими противници на обединението на българския народ се явяват кралство Гърция и кралство Сърбия, които засилват своята завоевателна и асимилаторска политика по отношение на Македония. (34) Това налага на отговорните политически среди в България, Екзархията и на най-видните представители на македоно-одринските българи да изоставят временно идеята за непосредствено присъединяване на Македония към България, като обмислят и възприемат една по-гъвкава и дългасрочна политическа програма и линия - борбата, предимно легална, да продължи под лозунга за прилагане на чл. 23 и 64 от Берлинския договор, което би довело до автономия на двете области, така че окончателното обединение на българския народ да стане чрез автономното начало на Македония и Одринско. (35)

Тази идея постепенно се подема и дооформя в средите на македоно-одринските дружества, комитети и кръжоци в България, които подпомагани от официалните обществено-политически фактори, значително укрепват и активизират своята дейност в края на 80-те и началото на 90-те години на миналия век. (36) В издаваните от тях вестници и списания, като “Югозападна България”, “Македония”, “Лоза” и пр., се поставят и обсъждат най-широк кръг въпроси, отнасящи се до положението и бъдещето на българите в Македония и Одринско. В духа на официалната българска политика неизменно да бъдат приложени реформите, предвидени в клаузите на Берлинския договор. В печатните издания на бежанските организации, в списването на които участвуват най-видни по-сетнешни дейци на революционното движение - Тр. Китанчев, Д. Груев, Г. Делчев, Г. Петров, П. Тошев, Т. Карайовов, П. Попарсов и др., с повежда една безкомпромисна борба срещу различните форми на гръцката и сръбската пропаганда, в защита на българската национална същност, култура у бъдеще в Македония. (37) Нещо повече. На страниците на споменатия печат, особено в. “Македония”, излизащ отначало (от октомври 1888 г.) в Русе, а след това (от юни 1889 г.) в София, редактиран от К. Шахов, се поставят, разискват и почти напълно оформят идейно-политическите програми и искания на националноосвободителното движение на българите в Македония и Одринско. Още в програмната си статия в. “Македония” изтъква, че ще воюва за подобрение на положението на българите в Македония, ще разобличава противобългарските пропаганди, действуващи там, насърчавани от самите турски власти, и ще служи като трубуна за изнасяне на българските народни искания и стремежи. (38) Крайната цел, към която трябва да се стремят българите, според вестника е обединението на българския народ в Сан-стефанска България. За основа на непосредствените искания обаче трябва да се възприемат реформите, предвидени в Берлинския договор. “Берлинский договор нам ни служи за точка на опора, защото той носи санкцията на всички държави и на самата Турция. Следователно той трябва да се изпълни във всичките си точки, особено в ония, чрез които е постановено да се дадат вероизповедна свобода и автономни правдини на освободените от Санстефанский договор и върнати пак под робство на 1 юлий 1878 г. от европейский в Берлин аеропаг.” (39)

Освен с идейните програми, вестникът се занимава и с организационни въпроси. Той отправя апел към българските бежанци, главно към интелигенцията, да се организират и обединят в едно цяло. Да организират нови дружества, изобщо да подемат една системна дейност за освобождение на Македония. Тази дейност да се пренесе постепенно сред поробените българи в Македония. Началото на едно организирано движение, според вестника, трябва да се постави в София, където да се образува един главен комитет, обединяващ всички дружества и координиращ тяхната дейност. Този комитет трябва да действува с мирни средства и след като се увери в невъзможността да се постигнат каквито и да било резултати по този път, да се премине към революционна дейност. Друга причина за създаване на една революционна организация, според вестника, е дейността на противобългарските пропаганди, които се стремят да създават сърби и гърци в Македония за сметка на българския елемент. (40)

Същите причини за подемане на една организирана борба в Македония се изтъкват и на страниците на сп. “Лоза”, орган на Младата македонска книжовна дружина, създадена в София през 1891 г. В нея членуват Ев. Спространов, П. Попарсов, Д. Груев, Ан. Ляпчев, Г. Белчев, Т. Карайовов, Хр. Попкоцев, Д. Мирчев и др., всички до един бъдещи основатели и ръководители на революционната организация в Македония и Одринско и на легалните бежански организации в България. (41) Нещо повече. През 1891 г. от този кръг в София се създава и тайно младежко дружество (наречено “Дружба”), което си поставя за задача “да работи за освобождението на Македония от турците”. (42) Целта на дружеството, според П. Попарсов, един от неговите членове била “да вербува съмишленици, които да заминат в Макеодния и там на място, както някога Левски и другарите му, да подготвят почва за революционното движение съобразно с местните условия”. Изработен е и одобрен и правилник за организиране. (43) Тайната “Дружба” в София съществува кратко време, но много от нейните членове, начело с Д. Груев, пристигат в поробена Македония с готова, уточнена и приета в София (уставът и правилникът на “Дружбата”) програма за действие.

В този дух се определят целите на борбата във всички македо-одрински дружества и организации в България по това време. Чрез тяхната културно-благотворителна и политическа дейност, чрез техните вестници, списания, протести, изложения и меморандуми, изпращани до Великите сили (44) (в периода 1885-1893 г.) още преди създаването на революционната организация идейните основи, националните програми и политическите искания на националноосвободителната борба ба българите в Македония и Одринско за освобождение и обединение са напълно уточнени и формулирани. (45) Определен е основният тактически лозунг на борбата - автономията в рамките на чл. 23 от Берлинския договор. Посочват се ясно и категорично и причините за това искане вместо искането за пряко обединение. Изтъква се, че Великите сили, чиито интереси се преплитат в района на Балканите и които разпокъсаха България в Берлин не са готови да подкрепят нейното обединение. Съседните страни, на първо място кралство Сърбия и кралство Гърция, открито заявяват, че ще се протиповоставят с военна сила на всеки опит за обединение на Македония с България. (46) От друга страна, България по това време не е готова във военно отношение сама да осъшестви обединението си. (47)

Това са основните причини, които определят и целите на създадения през октомври 1893 г. в Солун Революционен комитет, с който се слага началото на Вътрешната революционна организация. Целта на комитета според Д. Груев е била същата, както тази на “Дружбата” в София - “искане да се приложи Берлинският договор”. (48) А според П. Попарсов първоначално комитетът се наричал “Комитет за придобиване политическите права на Македония, дадени от Берлинския договор”. (49)

През 1895 г. бежанските комитети и дружества в България се обединяват в единна македоно-одринска организация начело с Върховен македоно-одрински комитет (ВМОК), в полза на освободителното дело на българите в Македония и Одринско. В началото на 1896 г. ВМОК в София изработва една обширна програма за реформи в духа на Берлинския договор, чието приложение би означавало обособяване на Македония и Одринско в отделна автономна област в рамките на Османската империя. В първия вариант на проекта дори се посочват и лицата, Алеко Богориди и Гаврил Кръстевич, които биха могли да заемат длъжността управител на автономната област и пр. (50) В основата на програмата е залегнал примерът на Източна Румелия с нейния Органически устав. Тази програма на ВМОК е одобрена и възприета изцяло на конгреса в Солун през 1896 г. и като политическа програма на Българските македоно-одрински революционни комитети. (51) В изработения след конгреса устав и правилник на БМОРК целта на организацията е определена: “придобиване на пълна политическа автономия на Македония и Одринско” (чл. 1). За постигане на тази цел те (революционните комитети) са длъжни да събуждат съзнанието за самозащита у българското население в казаните области (чл.2). Член на БМОРК може да бъде всеки българин, без разлика на пол... Членовете се заклеват да се борят за свободата на българите в Накедония и Одринско (чл.15 от правилника). (52) По този начин дейците на Вътрешната организация официално и открито декларират, че ще се борят и с революционни средства за извоюване на автономия на българите в Македония и Одринско в рамките на Берлинския договор. Или както изтъква Хр. Силянов, “за организацията понятието автономия се покриваше със съдържанието на чл. 23 от Берлинския договор, което удовлетворено се смята за задоволителна придобивка. Нейните претенции остават докрай скромни и това говори за здравия политически смисъл на нейните ръководители. Тези претенции се движат в кръга на даденото от Европа в Берлин, на възможното и постижимото”. (53)

Впрочем ето как виждат въпроса за автономията по това време най-видните дейци на националноосвободителното движение. В спомените си за създаването на революционната организация д-р Хр. Татарчев, първи ят председател на ЦК на ВМОРО, пише: “Разисква се дълго върху целта на организацията и се спряхме върху автономията на Македония, с предимство на българския елемент. Не можехме да възприемем гледището за “пряко съединение с България”, защото виждахме, че туй ще срещне големи мъчнотии поради противодействието на великите сили и аспирациите на съседните малки държави към Търция. Минаваше ни през ума, че една автономна Македония сетне би могла по-лесно да се съедини с България, а в краен случай, ако това не се постигне, ще може да послужи за обединително звено на една федерация на балканските народи”. (54)

Същите виждания за целите на борбата има и Гоце Делчев. Един от неговите най-близки приятели Коста Ципушев съобщава в своите спомени, че когато през 1902 г. приятели на Гоце го запитали защо се борим за автономия на Македония и Одринско, а не за обединение с България, той им отговаря: “Другари, не виждате ли, че сега ние не сме роби на разпадащата се вече турска държава, а сме роби на европейските велики сили, пред които Турция подписа своята пълна капитулация в Берлин. Затова трябва да се борим за автономия на Македония и Одринско да ги запазим в тяхната цялост, като един етап за бъдещето им прусъединяване към общото българско отечество”. (55)

Малко по-късно Даме Груев се изказва в почти същия дух за целите на организацията. В спомените си войводата от Струга Милан Матов пише: “Една фалшива мълва беше пусната в Македония около и след Илинденското въстание, че върховните комитети в София искали присъединяването към България, а ВМОРО иска автономия. По тоя повод през юни 1906 г. аз бях в София и се отнесох за разяснение до Даме Груев, който ми отговори следното: “Ние сме българи и всякога работим и ще работим за обединението на българщината. А всички други формули са етап за постигане на тая цел. Не е дошъл обаче момента, нито е наближил за решение на нашия въпрос, затова няма място за препирни и приказки от подобен род”. (56) Въпреки тези ясни и категорични становища относно същността на лозунга за автономията ръководните дейци на ВМОРО се проявяват и като искрени интернационалисти. С цел да бъдат привлечени към националноосвободителното движение и другите народности в Македония и Одринско през 1902 г. те правят промени в устава и правилниците на организацията. Нейното име БМОРК се преименува на ТМОРО (през 1905 г. името на организацията става ВМОРО, което исторически се налага, а след 1918 г. то е вече ВМРО). Другите етнически групи, с изключение на известна част от влашкия елемент, обаче не възприемат лозунга за автономия на Македония и Одрински и не се присъединяват към революционната организация. Така ВМОРО отначало до край си остава българска организация по състав и идеология. (57)

Спряхме се до тук на възникването оформянето и утвърждаването на принципа за автономията в националноосвободителното движение и неговата същност, за да се изясни, че този лозунг не е измислен от македоно-одринските революционни дейци с някакви сепаратистични или други неясни цели, а той е общобългарски лозунг, възприет и одобрен от най-висшите политически представители на българския народ още преди създаването на революционната организация в Солун през 1893 г. и строго съобразен със сложилата се политическа обстановка в България и на Балканите след Берлинския договор и особено след съединението на източна Румелия и Княжество България през 1885 г. Това се потвърждава и от факта, че десетилетия наред нито един от българските отоговорни политически фактори не изоставя и не изменя на този лозунг. (58)

В края на XIX и началото на XX век в средите на българските политически партии и правителства, Българската Екзархия, ВМОРО и ВМОК съществуват различни виждания и становища, отнасящи се до ръководството, средствата, пътищата и тактиката в националноосвободителното движение, кога и как да се вдигне въстание и пр. Никога обаче между тях не е имало спор относно лозунга за автономно начало на Македония и Одринско. Нещо повече. В най-голяма степен е имало съгласуваност на революционните и дипломатическите средства за извоюване на автономията. (59)

До самото начало на Балканската война всички български буржуазни партии и правителства, от една страна, (60) и ВМОРО, от друга, действуват именно в този дух - чрез революционни и дипломатически прояви да принудят великите сили да се застъпят пред Турция за прилагане на реформите, предвидени в Берлинския конгрес. Такава е целта на четническата акция в Мелнишко от 1902 г. и в най-голяма степен на Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г. То е най-големият връх в националноосвободителните борби и усилия на българите в Македония и Одринско за извоюване на автономията или обединението с България. Тези усилия, съпроводени с неиброими жертви, по редица причини: нежеланието на великите сили да се намесят активно в работите на Турция, пречките, идващи от съседните кралства, а оттук и невъзможността на България да се притече на помощ на въстаналите едноплеменници (с което при прогонването на турците би се осъществило и националното обединение) не довеждат до желания резултат. Въстанието е жестоко потушено от стократно по-многоброен и по-въоръжен противник. Чрез неговото величие и саможертва обаче каузата на българите в Македония и Одринско спечелва симпатиите на световното обществено мнение, а правителствата на великите сили, макар и неохотно и предпазливо, правят постъпки пред турското правителство в полза на българското население. (61)

Известно е, че още през септемжри 1903 г., в разгара на Илинденското въстание, Русия и Австро-Унгария изработват и възприемат един общ проект, т.н. Мюрцщегска програма за реформи в Македония. Малко по-късно (през 1904 г) към тях с по-разширени реформени планове се присъединяват и другите велики сили по това време, които изпращат и свои предствители да контролират прилагането им. Проектите за реформи предвиждат реорганизация на турската жандармерия и войска, административната, финансовата и съдебната система в Македония. (62) Ограниченият обхват и порочността на прилагането им правят реформите неефикасни и далеч неудовлетворителни, но те са резултат на всестранните усилия и жертви на българския народ, особено на българите в Македония и Одринско. ВМОРО, българските правителства и Екзархията подкрепят и подпомагат реформената акция и международния контрол на великите сили в Македония - 1904-1908 г., защото тази дейност, макар и слаба и неефективна, проправя пътя към налагането на автономията. (63) Тук трябва да изтъкнем, че всички велики сили без изключение, през всички периоди на революционната борба, разглеждат въпроса за Македония, като български национален въпрос и винаги се отнасят до положението, борбите и свободата на българското население в Македония. (64)

През лятото на 1907 г. на традиционните срещи на представителите на великите сили между Николай II и Вилхелм II (3-7 август), Едуард VII и Франц Йосиф (15 септември), Едуард VII I Клемансо (21 септември), Титони и Ерентал (24 септември) е разискван и въпросът за автономията на Македония. Съобразно своите интереси обаче те предлагат и защищават различни становища, поради което не се стига до общо съгласие по въпроса. (65) В началото на 1908 г. като противодействие на засилващото се германско вляние на Балканите Русия и Англия (по реформен план на българското правителство) изработват общ проект, който е обсъден и одобрен на срещата между Никой II и Едуард VII през юни 1908 г.  в Ревал. В него се предвижда да бъде наложено на Турция, включително и със сила, да проведе истински реформи, които биха довели до пълно автономно управление на българите в Македония. (66)

За да осуети прилагането на този проект, младо-турският комитет “Единение и напредък” извършва през юли 1908 г. преврат и обявява, че възстановява конституцията от 1876 г. Прокламирайки братство и равенство между всички народности в империята, младотурската революция се посреща с радост и надежди от българското население в Македония и Одринско. Младотурците официално поискват политическа подкрепа от ВМОРО. В този изключително важен исторически момент обаче българските отговорни фактори и главно дейците на Вътрешната организация не са единни и не могат да поставят ясно и категорично искане и условие да бъде обявена автономията на Македония и Одринско, преди да дадат своята подкрепа на младотурските водачи. Това на първо място се отнася до дейците на Серския революционен окръг, които първи влизат в преговори с тях и без да поставят и отстояват сериозно въпроса автономията, без да са получили някакви гаранции за бъдещето на българите в Македония и Одринско, се присъединяват към младотурците и легализират своите чети. (67) Това поставя пред свършен факт ЦК на ВМОРО, т.нар. десница, представляващ другите революционни окръзи. На състоялите се през август 1908 г. в Солун преговори с дейци на ВМОРО (десницата) младотурските представители не искат и да чуят за даване на автономия на Македония и Одринско. (68) Вместо да продължат въоръжената си борба, показвайки по този начин на света, че основните искания на българите в Македония и Одринско не са удовлетворени от младотурците, дейците на ВМОРО, подобно на серчани, решават да се легализират, което на практика означа подкрепа на младотурската политика. При това положение аргументите на великите сили за реформи и вмешателство в работата на Турция отпадат. Нещо повече, те са принудени да вдигнат и контролните си органи от Македония. (68) Тъкмо това беше целта и стремежът на младотурците. Така се пропуска най-благоприятният исторически момент за извоюване на автономията, като етап  за обединение на българския народ.

А това, разбира се, борбата не свършва. Създадените в началото на младотурската революция легални политически партии в Македония - Българските конституционни клубове и Българската народно-федеративна партия, макар и с известно различие в своите политически програми, се борят за налагане на автономията под формата на областно самоуправление на Македония и Одринско. (70) Най-вярна характеристика на двете партии и същността на техните програми прави по това време органът на революционните марксисти в Македония и Одринско в. “Работническа искра”, излизащ в Битоля. И двете български партии според вестника, първата, като представителка на едрата буржуазия, а втората - на дребната, са националистически партии и желаят да се обединят със свободните си братя от България. (71)

Легалната дейност обаче не продължава дълго. Младотурците не оправдават надеждите на поробените, не извършват очакваното обновление на Османската империя. Напротив, много бързо те изоставят лозунга за “братство и равенство” и повеждат националистическа политика на пълна централизация, насочена главно против българското население, неговите културно-национали институции и политическите искания за областно самоуправление. (72) Още през 1909 г. младотурското правителство разтуря и забранява легалните български партии и организации, организира масови убийства на видни български обществени и политически дейци и взема решение да колонизира в Македония няколкостотин хиляди мюсюлмани, т.нар. мухаджири, от Босна и Мала Азия, с което се цели още по-масово прогонване и значително намаляване на българския елемент в тази област. (73) смятайки, че по този начин въпросът за Македония ще изгуби българския си характер.

Тук трябва да изтъкнем, че основният аргумент, който даваше историческо, юридическо, морално о човешко право и легитимност на ВМОРО и на България да се борят с всички сили за автономия на Македония и Одринско като етап за обединение е световно известният и признат факт и истина, че българското население в тези области има внушително числено превъзходство над всички други народности там взети заедно. (74) По сведения на видния български учен В. Кънчев, които са приети като най-достоверни в историческата наука, в началото на века Македония е имала 2 258 222 жители, от които българи 1 181 336 или 52.32% от цялото население в областта. Това обаче се отнася за географска Македония. Затова авторът уточнява, че населението на тая част от Македония, което влиза в границите на България според Санстефанския договор от 1878 г. възлиза на 1 909 657 жители, от кои българи 1 178 800 или 61.73% от цялото население. (75) В същото време българското население в Одринско е около 50% от цялото население. (76) Общо в двете области населението възлиза на 2 878 332 жители, от които българи 1 589 207 или 55.21% от населението. (77)

Тези данни за българското население в Македония се потвърждават от десетки чуждестранни учени, които по това време, а и след това, по най-безпристрастен начин са проучвали етническите проблеми на Балканския полуостров. Ето само няколко френски статистики. В своето проучване за Македония Гастон Рутие посочва, че през 1904 г. българите в Македония (в Солунския, Битолски и Скопски вилает) възлизат на 1 136 000. (78) Вестник “Тан” пише, че в 1905 г. българите в Македония наброяват 1 200 000 души (79), а според Роберт Пелсие през 1913 г. те са 1 172 000 или над 60% от цялото население в Македония. (80) Именно този етнически облик дава възможност на българското население да води решителна борба срещу турските, сръбските и гръцките въоръжени банди в Македония в продължение на редица години.

Ето защо стремежът на младотурците, активно подпомагани от сръбската и гръцката противобългарска пропаганда, чрез жестоки прогонвания и убийства на българското население да променят етническия състав на Македония в своя полза предизвика остра и незабавна реакция сред целия български народ. (81) В отговор най-видните дейци на организацията след редица срещи и разисквания през 1910 г. решават да се възобнови ВМОРО и да продължи въоръжената борба. (82) В новоизбрания Централен комитет на организацията влизат Т. Александров, Хр. Чернопеев и П. Чаулев. За задгранични членове са избрани Т. Лазаров и П. Христов, а за запасни членове на ЦК д-р Хр. Татарчев, П. Яворов и Ал. Протогеров. (83) В изпратения от ВМОРО меморандум до представителите на великите сили през септември 1911 г. се изтъкна, че организацията възобновява своята въоръжена дейност, защото младотурската революция се оказала “една изкуствено скроена игра” с цел да се осуети разширяването на реформената акция на великите сили. В заключение се казва, че ВМОРО ще продължи своята революционна борба, докато не извоюва автономно управление в Македония и Одринско под гаранциите на великите сили. (84)

Пречките за осъществяване на политическите програми и искания на българското националноосвободително движение обаче не идват само от Турция. Както вече споменахме, непримирими врагове на автономията и на обединението на българския народ се оказват и други съседи и на първо място кралство Сърбия. Известно е, че още в средата на миналия век сръбското правителство започва да изпраща тайни емисари в Македония, които да подготвят почва за сръбско проникване. (85) След поражението във войната срещу България през 1885 г. сръбското правителство издига в ранг на първостепенна държавна политика заграбването на части и асимилирането на българското население там. Цялата дейност на създадените десетки пропагандни институции в кралството е насочена против българското културно-национално развитие и стремежа на българите към свобода и обединение. (86)

Отначало сръбската пропаганда насочва своето острие срещу българските национално-културно институции и техните най-видни представители. Когато обаче става известно съществуването на ВМОРО (след Винишката афера от 1897 г.) с нейните програми, политически искания и организационна всеобхватност великосръбските управляващи среди изпадат в ужас и открито се заемат с контрареволюционна противобългарска дейност. За да осуети автономията на Македония, освен дейността на пропагандата, още от 1897 г. сръбското правителство започна настъпателна “дипломатическа” дейност в различни направления. От една страна, търси контакти с представители на революционната организация, на които внушава, че и Сърбия ще възприеме автономията, ако дейците на ВМОРО открито декларират, че няма да присъединяват Макеодния към България и да не пречат на сръбската пропаганда да създава сърбомани в Македония. (87) От друга страна, то влиза в преговори с българското правителство, пред което категорично отхвъркя идеята за автономия и настоява за дележ и на първо място за разделяне на Македония на сфери на влияние. (88) От трета страна, сръбското правителство непрекъснато осведомява и уверява турските власти, че българите са най-голените врагове на империята, че трябва немилостно да бъдат преследвани и избивани, да се спъва тяхното национално-културно развитие и особено революционното им дело. А за да може и Сърбия активно да воюва срещу българите, султанът трябва да признае съществуването на “сръбска народност” в Македония. (89) От четвърта страна, с цел да внасят объркване и разцепление сред българското население и в революционното движение, освен проповядваната лъжа, че тук населението е сръбско, великосръбската буржозия измисля и пуска в обръщение и други несъстоятелни теории, като тази на Й. Цвиич, че славяните в Македония представляват “аморфна маса”, без национално съзнание, че те са еднакво близо и до българите, и до сърбите и ще станат българи или сърби съобразно с това, кой ще ги владее. (90) Близка по замисъл е и тезата на Ст. Новакович за македонизма. Според нея българите в Македония могат да бъдат посърбени само ако най-напред се обявят за македонци по народност. Така че македонизмът да послужи като преходен етап по пътя към отбългаряване и посърбяване на българите в Македония. (91)

Опитите за преговори с ВМОРО, с българските правителства и разпространяването на споменатите противобългарски теории не донасят никакви резултати, но турското правителство, като благодарност за противобългарската дейност и доброжелателство към Турция от страна на Сърбия, се съгласява с назначаването на сръбски владика в Скопие, без да има нито един сърбин, роден в Македония. (92)

Разрастването на българското революционно дело в началото на века и слуховете, че може да се стигне до някакъв вид реформи в Македония, хвърля в тревога и сръбските представители в чужбина. В един доклад от 22 ноември 1902 г. сръбският посланик в Петербург Ст. Новакович предупреждава правителството в Белград енергично да се противопостави на евентуални реформи, защото, пише той, ако чрез тях се стигне до каквато и да е автономия в Македония, това ще бъде най-голяма опасност за сръбските интереси, тъй като българскат партия (има предвид ВМОРО) ще се улесни в стремежа си да извърши съединение с България по примера на Източна Румелия. (93) Подобни предупреждения прави и сръбският генерален консул в Битоля Михайло Ристич. В едно донесение от 26 януари 1903 г. до сръбското правителство той пише: “Всякакви реформи в духа на Берлинския договор ще бъдат с убийствени последици за Сърбия. Автономна Македония ще представлява Източна Румелия преди Пловдивския преврат... Нуждите на нашата политика отхвърлят мисълта за автономия на Македония, защото тя ще носи върху себе си български облик”. Тези предупреждения засилват тревогите в Белград.

В началото на август 1903 г., само няколко дни след избухването на Илинденското въстание, сръбското правителство чрез своите дипломатически представители в Петербург, Виена, Лондон, Атина, Букурещ и пр., енергично настоява заинтересованите сили да не се намесват в защита на българските въстаници, защото тяхната дейност застрашава сръбските интереси на Балканите, и заявява, че Сърбия никога няма да позволи създаването на автономна Македония или присъединяването й към България. (95) Това, като предупреждение към ВМОРОР и България, се заявява и в официална брошура на сръбското министерство за външните работи от 1903 г., в която открито се заявява, че Сърбия претендира за Македония и че тя ще се бори за нея на живот и смърт със всеки, който би й се изпречил на пътя, независимо дали там има сърби или няма. (96)

В духа на тази противобългарска политика още в края на 1903 г. сръбското правителство организира въоръжена четническа интервенция в Македония. Единствената цел на сръбските чети е безпощадно да унищожават дейците на ВМОРО, войводите, учителите, свещениците и всички ония българи, които остават недостъпни и неподкупни за сръбските сели. В периода 1904-1912 г. сръбските чети са в съюз и пълна услуга на турските власти. На тях те предават не само дейците на ВМОРО, но и всички по-видни българи, представяйки ги като комити и бунтовници срещу империята. (97) Цялата черковна, просветна, дипломатическа и въоръжена противобългарска дейност на сръбското правителство не само е причина за неизброими жертви сред българското население в северна Македония, но оказва определено отрицателно отношение върху проектите на великите сили за реформи в Македония, които водят към автономия и открито насърчава и подпомага турското правителство да не ги възприема и изпълнява. (98)

Същата завоевателна и асимилаторска политика към Македония води и великогръцката буржуазия. (99) И двете кралства по това време преследват една и съща цел - да попречат на българския народ да осъществи своето национално обединение, докато се създаде удобен политически момент, при който да заграбят голяма част от Македония. Тази именно политика на краство Сърбия до голяма степен е причина ВМОРО и българските политически среди и правителства да прикриват и даже сами да изопачават характера на своите взаимоотношения. Да крият и отричат дълго време това, което беше известно на цял свят, че и едните, и другите мислят и се борят за обединението на България. Тази завоевателна политика към Македония също е причина дълго време България най-решително да отхвърля всички опити от сръбска и гръцка страна за преговори и сближение. (100)

[Previous] [Next]
[Autonomy Main Page]

Бележки:

33. Пак там, с. 72.

34. ЦПА, ф. Ал. Протогеров (необработен). Материали за сръбската и
гръцката пропаганда в Македония до края на 19 век.

35. Пак там. Материали и документи на ВМОРО.

36. К. Пандев. Националноосвободителното движение ..., Цит. съч., с. 39-65.

37. В. Югозападна България, бр. 1, 11 септември 1893 г.

38. В. Македония, бр. 1, 21 октомври 1888 г.

39. В. Македония, бр. 34 и 35, 8 август 1889  г.; срв. К. Пандев. Цит. съч., с. 56-59.

40. Пак там.

41. ЦПА, ф. Ал. П. (необработен), материали и документи на ВМОРО.

42. Пак там.

43. Пак там; срв. К. Пандев. Първият ръководител на ВМОРО - Дамян Груев. - Векове, 1975, кн. 2, с. 3-4.

44. ЦПА, ф. Ал. П. (необработен).

45. Пак там.

46. Пак там; срв. В. Македония, бр. 2, 19 януари 1891 г.

47. Пак там.

48. Материали за историята на македонското националноосвободително движение, Кн. V, С., 1927, с. 11.

49. К. Пандев. Националноосвободителното движение ...,  Цит. съч., с. 76.

50. Пак там, с. 107-108.

51. ЦПА, ф. Д. Кьосев (необработен). Материали и документи на ВМОРО.

52. К. Пандев. Устави и правилници на ВМОРО преди Илинденско-Преображенското въстание. - ИИИ, т. 21, С., 1970, с. 249-252.

53. Хр. Силянов. Освободителните борби, Цит. съч., с. 40.

54. Македония. Сборник от документи ..., Цит. съч., с. 598-600. Из спомените на д-р Хр. Татарчев за създаването и целите на ВМОРО.

55. ЦПА, ф. 226 (необработен); срв. К. Цинушев. 19 години в сръбските затвори. С., 1943, с. 32-33.

56. ЦПА, ф. 226 (необработен). Спомени на войводата М. Матов.

57. ЦПА, ф. Ал. П. (необработен). Материали и документи за ВМОРО.

58. ЦПА, ф. Ал. П. (необработен). Материали и документи за ВМОРО.

59. Пак там.

60. А. Пантев, Р. Попов, Кр. Шарова, Ел. Стателова, Цв. Тодорова. Външната политика на България и опозиционните партии 1900-1914 г. - ИИИ 1974, с. 105-143.

61. ЦПА, ф. Ал. П. (необработен). Материали и документи за ВМОРО.

62. Пак там; срв. Р. Попов. Австро-Унгария и реформите в европейска Турция. 1903-1908 г., С., 1974, с. 29-90.

63. ЦПА, ф. Ал. П. (необработен).

64. Пак там; срв. Освободителната борба на българите в Македония и Одринско 1902-1904 г., С., 1978, док. No 2, 3, 4, 7, 9, 11, 12, 14, 19, 30, 37, 41, 51, 52, 55, 56, 62, 90, 95, 103, 110, 144, 161, 178, 186, 189, 208 и др., с. 15-559.

65. ЦПА, ф. Ал. П. (необработен). Материали и документи на ВМОРО.

66. ЦПА, ф. 229. оп. 1, а.е. 19, л. 18.

67. ЦПА, ф. Ал. П. (необработен).

68. Пак там; срв. Хр. Матов. За своята революционна дейност. С., 1928, с. 56-57.

69. Пак там.

70. Пак там.

71. В. Работническа искра, бр. 4, февруяри 1909 г., Битоля.

72. ЦПА, ф. Д. Кьосев (необработен).

73. ЦПА, ф. 229, оп. 1, а.е.1, л.2, срв. Д. Благоев. Съч. Т.15, с. 107-108.

74. ЦПА, ф. Ал. П. (необработен). Материали и документи на ВМОРО.

75. В. Кънчов. македония, етнография и статистика. С., 1900, с. 289-296.

76. Ст. Шишков. Тракия преди и след европейската война. Пл., 1922, с. 112-118.

77. Пак там. Същите сведения се дават и от други български учени - Д. Бранков, Вл. Руменов, както и в мемоара на ВМОРО от 1905 г.

78. G. Routier. La macedoine et les Puissances. Paris, 1904.

79. Le Temps, Fevrier, 15, 1905.

80. R. Pelletier. La verite sur la Bulgarie. Paris, 1913.
Подобни статистики за броя на българското население в Македония дават и редица други чужди учени, както и самите турски власти. Като например: княз Горчаков (1878 г.), турски официални статистики (1881 и 1892 г.), Ст. Веркович (1899 г.), Рихард Фон Мах (1906 г.), Владимир Сис (1912 г.) и пр.

81. ЦПА, ф. Ал. П. (необработен).

82. Пак там.

83. АБАН, ф. 73, оп.1, а.е.2 195, л. 52-53.

84. В. Камбана, бр. 1 381, 26 октомври 1911 г.

85. ЦПА, ф. 226 (необработен). Материали за сръбската пропаганда в Македония.

86. ЦПА, ф. Ал. П. (необработен). Материали за сръбската пропаганда в Македония.

87. Пак там.

88. Пак там.

89. Пак там.

90. У. Цвиич. Проматренье о етнографии македонских словена. Београд, 1906, с. 9.

91. Хр. Христов. Македонизмът като политическа концепция в края на XIX и началото на XX в. - Исторически преглед, 1979, кн. 3, с. 23-40. След Втората световна война велокосръбската теория за македонизма е възприета и наложена като официална политика в Белград и Скопие.

92. ЦПА, ф. Ал. П. (необработен). Материали и документи на ВМОРО.

93. Бл. Ристовски. Крсте П. Мисирков. Скопjе, 1966, с. 234-235.

94. Л. Лапе. Извештаj от 1903 г. за српските консули, митрополити и училищни инспектори во Македониjа. Скопjе, 1954, с. 42-43.

95. ЦПА, ф. Ал. П. (необработен).

96. Н. Мирмидон. Пред македонским питанием. Београд, с. 4-5.

97. ЦПА, ф. Ал. П. (необработен). Материали за сръбската пропаганда в Македония.

98. Пак там.

99. ЦПА, ф. Ал. П. (необработен). Материали и документи за ВМОРО.

100. Пак там.