Автономията, като политически термин и конкретно проявление е добре позната на балканските народи далеч преди да се наложи нейното проучване и интерпретиране от българските революционни дейци в Македония и Одринско след Берлинския договор от 1878 г. През автономия статут и в различна степен на неговото проявление са минали всички балкански страни. (5) Автономното начало беше залегнало и в програмите на нашето национално революционно движение през Възраждането. (6) Великите сили, при всички случаи на разглеждане на българския въпрос по това време, също предвиждат неговото разрешаване да стане чрез автономния етап. На Цариградската конференция през 1876 г. те обсъждат и приемат проект за създаване на две автономни български държави - едната с център Търново, а другата с център София, в която влиза и Македония. (7)

В резултат на националноосвободителните борби на българския народ и на освободителната Руско-турска война България е освободена през 1878 г. и възобновена в нейните исторически, географски и етнически граници на Балканите - Мизия, Тракия и Македония. (8) Създава се възможност новоосвободената българска държава да прескочи автономния статус и да получи независимост, с известни васални задължения към Турската империя. Разпокъсването на България по силата на Берлинския конгрес от юли 1878 г. обаче наложи една част от българските земи - Източна Румелия, да премине известно време, до обединението през 1885 г., през автономния статут, с друга част - Македония и Одринско, да се борят десетилетия наред с оръжие за получаване на автономия, като етап за обединение. (9) Само третата част - Княжество България, получава свобода. С това на нея (на свободна България) се пада историческата мисия и отговорност на търси пътища и средства за довеждане до край на национално-политическите програми за българската национална революция от Възраждането за цялостно освобождение и обединение на българската родина. (10) Този въпрос се налага като основен и първостепенен и пред останалото и по-нататък под робство българско население в Македония и Одринска Тракия, т.е. пред целия български народ.

Борбата за окончателно освобождение и обединение на България преминава през няколко основни етапа. През първия, 1878-1885 г. тя се води за пряко и цялостно обединение на трите части; през втория - 1885-1912 г., за обединение чрез автономното начало на Македония и Одринско; през третия - 1912-1918 г. България води три войни за осъществяване на този идеал и четвъртият е периода между двете световни войни - 1919-1941 г., когато основният лозунг на легалните и нелегалните националноосвободителни организации на македонските българи отново се свежда до борба за автономия и обединение на разпокъсаните части, запазване на българската националност, език и култура, за освобождение на Вардарска и Егейска Македония.

През всички етапи борбите за обединение вървят успоредно по две линии - от една страна, националноосвободителната борба в Македония и Одринско, изразила се в непрекъснати десетилетни борби и шест народни въстания, от друга - дипломатическата и военна подкрепа от страна на свободната българска държава.

Характерно за първия етап е, че борбата против разпокъсването на българския народ започва пще в навечерието на Берлинския конгрес. Когато се заговорва, че западните държави ще наложат ревизия на Сан-стефанския договор, от цяла Македония се изпращат изложения и меморандуми до великите сили, в които се настоява Македония, като българска земя, да не бъде откъсната от своите братя в Мизия и Тракия. (11) На 7 април 1878 г. от името на българите в Македония предствителите на Охридска, Костурска, Мъгленска, Драмска и Серска епархия изпращат изложение-молба до руския император, в което настойчиво молят за незабавно заемане на Македония от освободителните руски войски, за да се сложи край на вековните страдания и в тази българска провинция. (12)

На 20 май 1878 г. в Солун тайно се събират представителите на 21 български черковно-училищни общини и от всички градове и райони на Македония. Те изработват и изпращат до великите сили едно обширно изложение, в което след като се разобличават и отхвърлят като абсурдни и несъстоятелни турските и гръцките интриги, че уж населението в Македония желаело да си остане под турско управление, и се изтъкват десетилетните борби и жертви, които са дали българите в Македония за свобода и национално единство на всички българи, настояват “да бъде изпратена една международна комисия, която да установи на място, че ние сме българи и че нашите желания и интереси са единствени и неразделни с тези на нашите братя, които населяват Мизия и тракия”. (13)

За националните тежнения и стремежи на българското население в Македония по това време съобщава и гръцкият консул в Битоля Петър Логотет. В доклад от 31 август 1878 г. до гръцкия генерален консул в Солун той пише, че българите в Охрид, Прилеп, Велес, Скопие и пр., които открай време са фанатични привърженици на Русия, са най-твърдо уверени, че Русия ще ги освободи и че цяла Македония ще влезе в границите на българската държава. (14)

Западните империалистически сили обаче, изхождайки от своите интереси на Балканите, не се съобразяват с националните въжделения на българския народ. Чрез Берлинсия договор те разпокъсват България и с това предопределят съдбата на българскиа народ, като му завещават или по-точно натрапват му идеала, борбите и неизброимите жертви по пътя му към цялостно освобождение и обединение.

Макар че в клаузите на Берлинския договор (чл. 23 и 64) великите сили предвиждат реформи, които биха довели до автономен статут на управление на Македония и Одринска Тракия, подобно на статута на Източна Румелия, борбата за извоюване и налагане на тези клаузи от българска страна започва след 1885 г., а може да се каже и след създаването на революционната организация в Солун през 1893 г. (15) Защото непосредствено след решенията в Берлин българският народ начело с дотогавашните революционни дейци и общественици дълбоко вярва, че една широка съпротива срещу Берлинския диктат ще доведе до ревизия, бърза промяна на неговите постановления и възстановяване единството на трите части на България. (16) Ето защо освен непрекъснатите и многобройни мирни протести незабавно се пристъпва и към подготовка на въоръжено въстание. В цяла Македония се организират четнически отряди, а в Княжеството и в Източна Румелия се съдават комитети “Единство”. (17) Те оказват всестранна подкрепа на четническото движение, което през октомври 1878 г. прераства в народно въстание по долините на Места, Струма и Брегалница. (18)

В апела на Привременното българско управление в Македония, т.е. на щаба на въстанието, след като се изтъква отчаяното положеие на българите, останали под турско робство, се призовават свободните българи да се притекат на помщ. “Възможно ли е, братя вие, които сте изпитали всичко това и едва успяхте да подишате свободен въздух, да ни поставяте в такова ужасно положение”. (19) А в писмо-отговор на въстаниците от Мелнишко до Петричкия каймакамин от 11 декември 1878 г. между другото се казва: “Като видяхме, че на Берлинския конгрес европейските сили са ни оставили под вашето управление, взехме оръжието в ръка и няма да го оставим, догдето не се съединим с българското княжество”. (20) Въстаническото брожение против Берлинския договор обхваща Охридско, Битолско, Прилепско, Велешко и пр., където се извършват четнически набези и се подготвя въстание за пролетта на 1881 г. (21)

Кресненско-Разложското въстание и четническата въстаническа дейност в югозападна Македония претърпяват неуспех, но в историята те остават като ярък въоръжен протест на българите от тези краища срещу несправедливия Берлински договор. Стремежът на македонските българи към свобода и обединение със свободните си братя е изявен по най-категоричен начин.

Реакцията и дейността на свободните българи - обществено-политическите дейци в Източна Румелия и свободното княжество, се развива в същия дух. Така движението за обединение става общобългарско. В Учредителното събрание народните представители дават израз на дълбокото огорчение от решенията на Берлинския конгрес. В работата на събранието освен представители на Княжеството вземат участие и представители на другите български области - Източна Румелия, Македония и Одринско. Първоначално народните представители отказват да започнат работа. Те най-решително протестират и настояват да се ревизира Берлинския договор и да се възстанови целостта на България. (22) Неразделността на българския народ е отразена и в Търновската конституция. Чл. 39 на конституцията определя Екзархията като общонационален институт, който осигурява духовното единство на всички българи, независимо от изкуствените политически граници, които ги разделят.

Двете политически партии - Либералната и Консервативната, които се обособяват след Освобождението, макар и с известни различия относно пътищата и средствата, като основна задача в техните програми си поставят обединението на българския народ. (23)

Органът на Либералната партия “Целокупна България”, редактиран от П. Славейков, още в програмната си статия пише: “Първото и главното нещо, с което преимуществено ще се занимава нашият вестник, е да поддържа и засилва тежненията на народа ни към обединение. Да крием това, да се преструваме, че не желаем таквоз нещо, защото то не е по волята на тази или онази сила, нито ще ни повярва някой, нито пък ще трябва да го правим, ако искаме да се смеят с нас. И тъй, нека си кажем колкото искрено, толкова и открито, че ние желаем народното си обединение и ще работим за него.” (24) А органът на Консервативната партия изтъква, че главното в политическата програма на партията е точката на народното единство. Като заключава, че “каквито и договори да го разделят, българският народ е един и всякога той ще се стреми към политическо единство”. (25) Излизащият в Русе в. “България” също категорично заявява, че обединението на българския народ е предстоящо и че българите трябва да се готвят за него. (26)

Изразители на исканията на българите в Македония и Одринско започват да стават възникналите в Русе, Пловдив, София, Дупница, Кюстендил и др. градове в Княжеството и Източна Румелия благотворителни дружества на бежанците от тези области. (27) От тях постепенно се оформя македоноодринското легално движение в свободна България, което наред с благотворителните, си поставя и политически цели, главно свързани с искане за ревизия на Берлинския договор и обединение на България. (28) Така всички обществено-политически сили на българския народ по това време - политическите партии, организации и групи, цялата интелигенция, възприемат обединителния идеал като общонационално дело. Или както пише Д. Благоев в своята статия “За нашите апостоли”, “Съединението на българите от България, Тракия и Македония е задачата, която ни оставиха нашите революционери от Възраждането”. (29)

В периода 1880-1885 г. в Княжеството се създава тайна революционна организация, наречена Български таен централен революционен комитет (БТЦРК). В организацията, която си поставя за цел да организира акция за обединение на трите части на България - Княжеството, Източна Румелия и Македония с Одринско (30), активно участвуват митрополит Н. Охридски, Д. Ризов, Б. Диамандиев, Й. Ковачев, Т. Карайовов, Г. Петров, П. Тошев и редица други българи от Македония. Те играят важна роля при определяне целите на тайния комитет, председател на който е известният революционен деец Захари Стоянов. (31) С няколко прекъсвания БТЦРК съществува до декември 1885 г., когато неговата програма “за окончателно освобождение на българския народ чрез революция морална и с оръжие” (32) по редица причини от вътрешен и международен характер се изпълнява само наполовина, като се извършва съединение на Източна Румелия с Княжество  България, а въпросът за Македония и Одринска Тракия остава за по-благоприятен момент.
 
[Previous] [Next]
[Autonomy Main Page]

Бележки:

5. М. Лалков. Балканското националноосвободително движение през XIX век. С., 1982, с.14-52.

6. Хр. Христов. Освобождението на България и политиката на западните държави 1876-1878 г. С., 1968, с.63-79.

7. Пак там, с.87.

8. Пак там, с.154-158.

9. ЦПА, ф.  Ал. Протогеров, (необработен). Материали и документи на ВМОРО.

10. Пак там.

11. Хр. Христов. Цит. съч., с. 178-190; срв.  Македония. Сборник от документи и материали. С., 1978, с.330-338.

12. Освобождение Болгарии от турецкого ига, Т. III, М., 1967, с.79-80.

13. Македония. Сборник от ..., Цит.съч., док. No 170, с.336-338.

14. Пак там, док. No 167, с.334-335.

15. ЦПА, ф. Ал. Протогеров (необработен). Материали и документи на ВМОРО.

16. Пак там.

17. Македония. Сборник от ..., Цит. съч., док. No 4, 6, 8, 9, 10 и 11, с.346-354.

18. Пак там.

19. Пак там, док. No 13, с.352-353.

20. Пак там, док. No 17, с.356-357.

21. Хр. Силянов. Освободителните борби ..., Цит, съч., с. 17.

22. Л. Панайотов. Цит. съч., с. 323.

23. Пак там, с.324.

24. В. Целокупна България, бр. 1, 20 юли 1879 г; срв. К. Пандев. Националноосвободителното движение ..., Цит. съч., с.38.

25. В. Витоша, бр. 1, 27 август 1880 г.

26. В. България, бр. 266, 15 юни 1880 г.

27. К. Пандев. Националноосвободителното движение ..., Цит. съч., с. 39-65.

28. Пак там.

29. Д. Благоев. За българското възраждане. С., 1982, с.85.

30. История на България. Т. II. С., 1962, с. 62.

31. ЦПА, ф. Ал. Протогеров (необработен). Материали за и докумнети на ВМОРО.

32. История на България, Т. II., с. 62-70.