11. ЗА "ЛУДИТЕ" И ЗА "НОРМАЛНИТЕ"

Като дава обяснение за един мотив в своята поезия, Конески обръща внимание на "едно чувство що го носат болни, нервно болни индивидуи. Или, неидентифицирани лудаци. А такви има мнозина околу нас. Тие не се нормални и се готови страшно да мразат." (78) И какво трябва да се прави с тях? Ще ги вкараме в затвора, а някои ще ликвидираме. Такава е ситуацията, когато вътрешната луда действителност се проектира навън. Както крадецът вика: "Дръжте крадеца", така и лудият вика: Ликвидирайте "мнозина околу нас", защото те са "неидентифинирани лудаци", готови "страшно да мразат". А какво трябва да се прави с покойнините? Тях не можем да ликвидираме! Е, тук "нормалният" Конески ще "обясни", че те са били в "заблуждение". Например, покойният войвода Никола Карев вече не може да бъде ликвидиран. Конески и Коневци обаче ще доказват, че е бил "заблуден" относно своя национален идентитет, както е било и с другите "девственици" (така той нарича в едно свое стихотворение Гоце, Даме, Пере...) Но затова пък братът на Никола - Георги Карев - е бил още жив. Той е вкаран в затвора като "неидентифициран лудак", т.е. като "бугараш". Там вече спокойно е ликвидиран от сърбоманската клика на Колишевски, Конески, Гигов и подобни.

На друго място, обяснявайки сложността на човешката съдба, Конески отбелязва: "Често пати човек прави зло, мислейки дека се бори за доброто". А може би в някое кътче на неговото съзнание все пак се е появила искрица на покаяние? И подобно покаяние може би се е опитал да отрази в стихотворението "Молитва за от лоши снища": "Яс пред гослода сум крив!" Но не би. След изминалите години, той не е извършил нищо, за да облекчи страданията на Георги Киселинов или на семейството му, за което е виновен самият той. Извинил ли се е на Венко Марковски, след като е общоизвестно, че е станал най-важният експерт, потвърдил авторството на антиправителственото му стихотворение. За това Венко лежа в затвора с години. Какво да мислят за него останалите живи от семействата Гюзелови и Чкатрови, които и досега не знаят, къде са костите на техните роднини, за да им запалят свещ над гробовете им.

Нека да си припомним, че по-късно, през 80-те години, когато поетът Йован Котевски бе вкаран в затвора като идеен съучастник в сепаратистка група от националисти, не друг, а един професор от Загреб (Предраг Матвеевич) издигна глас за помилване на арестувания поет. В същото време Конески не направи дори опит, за да използва своя, макар и изкуствено създаван, авторитет в защита на писателя, а позорно мълча.

Високомерие и стремеж да се наложи като някакво ексклузивно явление в македонското (разбирай: "южносърбиянското") културно пространство, както и непризнаване на други личности (дори и тогава, когато те са много по-заслужили от него) - всичко това проличава от множеството страници със записани негови изказвания: "За мене ... македонскиот контекст во педесетите години не беше присатен. Нито во однос на поезията... нито во прозата. Яс бев формиран по-рано ...почнувайки от тридесет и деветата година (!?)... На мене не влияел, защо сум яс, како почетник, формиран пред тоа. Що можеле да значат за мене петдесетите годнни ? ...Тие годинн за мене не значея нищо..." (79) Кога е бил "формиран"? Тридесет и девета година. Къде? В Белград. Като какъв?...

Фрустриран и болезнено чувствителен, когато се засегне неговата личност, той е жестоко отмъстителен. Срутването на великосръбската идея през 1941 г. преживява като лична трагедия. Затова, макар че следва и в София, българската култура никога не е била почувствана от него като своя. Не е обаче така със сръбската. Това се дължи преди всичко на семейната традиция, но и на неговите лични пристрастия, надежди и амбиции да стане сръбски писател. Разбира се, също и на 14-годищното образование в сръбските начални, средни и висщи училища, свърхдозирани с антибългарска пропаганда, която след 1945 г. той лично пренася в македонските училища.

[Previous] [Next]
[Back to Index]


78. Пак там, с. 249.

79. Пак там, с. 333.