КУФАЛОВЦИ

След летуването ни в Негуш и Царево село ние добихме нещо като носталгия към българското село и към българската провинция край големия град Солун. Спомняхме си заедно с това превратностите на народната ни история и от епохата на солунските братя Кирил и Методий, и от епохата на Калояна и Асеновците, и от дългото владичество на турците. Живата сила на нашия народ през всички времена обаче си оставаше една и съща – българският селянин. Простият, нздръжливият, трудолюбивият български селянин.

Ето, на запад от Солун в полето – все крепки български села. Ето и куфаловците.

Горно- и долнокуфаловци са едри, снажни, жизнерадостни люде. Селата им са разстлани на слабо хълмиста равнина по житните простори отвъд Вардара. Намират се някъде между долното течение на реката, Енидже Вардар и Гуменджа. Обширните ливади, които заграждат двете сродни и почти едно до друго кацнали села, дават най-хубавото вардарско жито. Земята им е росна и добре напоявана. Ваклите им стада, едрият добитък на групи се мяркат в безкрайната шир на равното поле. Който познава руската или полската степ, по-лесно може да си представи цялата дълга далечна история на заселване на ~тзи трудолюбиви български селяни – тук, преминали през вековете и останали читави, за да ни се представят в същия им стар вид, със същата душа, със същите нрави и обичаи, в същото старинно облекло, както някога, когато са прииждали от далечния север, за да хвърлят котва тука, на благодатния беломорски юг.

В облеклото на куфаловци преобладава тъмният кафяв цвят. Но не се губи и бялото. Снежнобели ризи, с дълги и широки ръкави, носят и мъжете, и жените.

Женската носия, то се знае, е по-красива. Кафтянен сукман – нещо като салтамарка или елек над бялата риза. Великолепно везан с напречни и многоцветни резки нагръдник. Леки, спретнати цървули на краката. Червени чорапи, препасани с тънки ремъци. А на главата – бяла забрадка, прикрепена някак чудновато, както у никои други наши селянки на българските земи. Някои млади булки са запазили друга, още по-хубава и по-старинна носия на главата: бял опънат плат на полукръгъл обръч с основата си надолу към челото. Гладко причесаната коса прикрепя издигнатия и завит нагоре опънат платнен полукръг. По такъв начнн на главата на младите куфаловчанки се образува нещо като бяла царствена корона, придаваща им приказна красота. Правилните черти на румените им лица хармонират чудно и царствено с белите цветове на старинните забрадки на главата и на старинното облекло. Към осемдесетте години на миналия век за пръв път срещнах куфаловци и куфаловчанки на солунския пазар.

Много по-късни години съдбата бе отредила така, че съпругът ми, малките ми деца и аз трябваше да се настаним да живеем в източните нови части на големия град.

Недалече от нашия дом, в Пиргите, с течение на други години се напласти цял български квартал от куфаловци.

Будни българи са куфаловците. Там, на село, преследвала ги е някаква чужда пропаганда. При това удвоило се населението. Препитанието станало трудно. А работа в близкия град – много.

Така този български квартал в Солун се изпълни от селяните на Горно и Долно Куфалово [1]. С това население се примесиха и други преселници от околната провинция. Стана нужда да се отвори училище, да се построи църква.

И едната, и другата инициатива срещна хиляди мъчнотии. Но най-сетне мъчнотиите бидоха преодолени. Намериха се средства за строеж. Намериха се даром стаи за отделенията в собствения ни дом. Дойде и една млада учителка, бившата моя ученичка Мария Думбалакова.

Тази борба за училищни и църковни права на българите от квартала Пирги продължи доста дълго време. Куфаловци, подпомогнати от дебрани (Куфалово и Дебър), взеха централното място. Те бяха хора предани на народното дело. Безстрашни, мъжествени и умни се показаха куфаловци в народните работи.

Помня как ние с всичките ми домашни, с няколко други добри български семейства, подкрепени от многолюдните куфаловци, начело с учителката и децата на пиргенското училище, празнувахме деня на св. равноапостоли Кирил и Методий. Надвечерието на празника, подготовката, тичането на мало и на голямо, подреждането росните градински и полски цветя, гирляндите от зеленина, хората, гайдата. Всичко това наелектризирваше и ободряваше душата на този иначе суров, измъчен, отруден народ. Паметният ден на Кирила и Методия правеше куфаловците любвеобилни, ученолюбиви, бодри. Те бяха по онова време чуден материал за още по-чудни народни дела.

На самия празник на българските и всеславянските просветители ние всички, стари и млади, жени и деца се отправяхме към центъра на стария град, дето се намираше българската община и дето се издигаха една до друга българската девическа и мъжка гимназия, сградата на педагогическите курсове, търговската гимназия и образцовите първоначални училища. Шествието към българския просветен център на града бе шествие на дълбоко вярващ народ. Празненството бе празник на родната ни култура, на родния ни език, на българската писменост.

Буйно, всеотдайно и безкрайно мило бе участието в тези Кирилометодиеви тържества в Солун на скромните, но крепки куфаловски селяни.

Някой византийски император в деветия век, преди толкова много години, бе назначил бащата на двамата братя Кирил и Методий да управлява Солунската област.

Какво съвпадение!
Днес, хиляда години след това, все същите обитатели на същата Солунска област по някакво съвпадение на нещата и по някакво предопределение на съдбата се събираха да почетат прославените и скъпи за всяко българско сърце дела на тези, които бяха открили в себе си боговдъхновено откровение за своя народ, които бяха посочили пътя на неговия възход.

Из четирите части на света са разпръснати сега тези достойни синове и дъщери на българското племе – куфаловците. Срещаме ги като бежанци тука, в България. Загаснал ли е в гърдите им огънят на св. Кирила и Методия?

[Previous] [Next]
[Back to Index]

1. Горно и Долно Куфалово (дн. Куфаля), Солунско. Според В. Кънчов Горно и Средно Куфалово наброяват 1325 жители - българи и 30 цигани, а Долно Куфалово - 480 българи, 25 турци и 6 цигани.