ОТ СОЛУН ДО ЦАРЕВО СЕЛО

Василика [1] е гръцкото име на Царево село. Царево село отстои на около двадесетина километра от Солун, по направление на Халкедонския полуостров. Надарено е от природата с дивна красота. То е преизобилно обсипано с благодатта божия. Пъстри ливади. Росни поля. Докъде очите гледат, нагоре по стръмнището – тучни хубави лозя, широколистни смокини, кичести плодни градини. Трудолюбивата ръка на човека и тука е наистина превърнала този малък дивен край в ханаанска земя. Радост за сърцето се лее на всяка крачка, за богат и за беден. Всеки има по нещо и всеки е доволен. Най-доволни са тука хората, че могат да работят през целия ден.

На царевоселчани никак не приляга да са гърци. От тъмни зори до тъмни вечери те са на полето. Оралата им дълбоко браздят майката земя. Високи, широкоплещести, те пеят и работят през целия ден. Песните им са тъжни. По напева си тези песни досущ приличат на тихата южнобългарска песен.

Носията на царевоселчани също с нищо не се отличава от южнобългарската носия, особено от долновардарската.

По предания от най-старите люде се е помнело, че царевоселчани са били някога прогонени от съдбата северняци. Идвайки от някакви широки обширни полета, те са свили гнездо в планинските дипли на Халкедонския полуостров, за да направят от тях свой нов роден край.

Понастоящем царевоселчани се родуват с други две недалечни чисто български села. Обикновено царевоселчани вземат за жени хубавиците на Кирекчьой – старо хубаво село, кацнало по височините недалеч от крепостните стени на Солун. А своите моми царевоселчани предпочитат най-вече да дават отвъд планината на заровчани – край езерното подолие на Лъгадинско.

Царевоселчани са богати хора. Затова те не питат за богатството на киречкьойлийските моми. Стигат им техните румени лица, тяхната здравина и трудолюбие. Не по-малко са доволни от гиздавото им старовремско облекло, което ги прави същински болярки.

Що се отнася до заровчани, на тях не дават нищо повече освен дъщерите си. Стегнати, богати селяни са царевоселчани. Който иска да има тяхна мома, стига му, че може да стане царевоселски зет.

Чудни сватбени и други обичаи има този свят – заглъхващ, малък и почти откъснат от другите български земи. Колко животът на царевоселчани напомня някакъв старинен далечен мир! Нещо близко и родно, което говори направо на българското и на славянското сърце. Днес царевоселчани могат да бъдат с право наречени най-южните, пред очите ни загиващи български селяни на Беломорието и действителните най-южни славяни със зла съдба! Не зная дали биха могли да се намерят други замиращи български селища на Халкедонския полуостров, но Царево село замираше.

Когато през юношеството прекарвах ученическите си години по руските градове и се случваше през хубавите къси лета да посещавам свои дружки от гимназията някъде на дача, те често ме отвеждаха да видя и да почувствувам отблизо дълбоката славянска душа на тия толкова прости на вид руски селяни. Колко велики радости ги вълнуваха, когато през лятото денонощно превръщаха степната руска земя в благодатна оран, и как двойно избликваха техните радости при зимните преспи и при виелиците, когато тези руски селяни можеха да впрегнат шейните си за далечен път – да дадат или да доведат булка.

А сега тука, под жарките лъчи на този благодатен български юг, който всичко ражда, който тройно възнаграждава трудолюбивата ръка на селянина, ето на - по величината на душата – все същият простор, все съшите болки и радости народни.

Не зная защо, откакто съм напуснала руската земя вече много преминали години, най-добре се чувствувам в средата на нашите български селяни, в средата на тези добри лозари, орачи и овчари, които винаги с радост облъхват затвореното в градските стени и натежало сърце.

Спомням си моя роден град, там, в най-отдалечените западни македонски земи, дето ние всички, и граждани, и селяни, знаехме да орем, да сеем и да жънем.

Халкедонският полуостров не познавах никак до впосещението ни в Царево село. Чувала бях само, че в Халкедонския полуостров се таят полуизгубени български селца, които бърже се топят. Чувала бях още, че хората са там добри по душа и гостоприемни. Че техните стари български обичаи са хванали дълбок корен в живота им като жарта в пепелището. Трябва да призная, че мене, българската класна учителка, към там ме влечеше не само животът на тия недалечни от града села, но още и българското име на Царево село, както се то произнасяше от най-старите му жители - известни чести посетители на солунските пазарища.

Царевоселчани носеха в града най-вече грозде Пълни кошници с най-хубави видове едро южно грозде, което ни идваше готово, направо в къщи.

Наш гроздар бе станал по едно време барба (чичо) Апостоли. Едър, снажен старик. Кмет на селото. Моите малки тогава деца скоро се привързаха към царевоселския кмет – нашия гроздар.

Така стана, че една година се решихме семейно да летуваме в Царево село (Василика) и да бъдем изненадани от това, че най-старите хора в почти погърченото село тогава продължаваха да държат за българското му име и когато им зададеш някой въпрос на български – да отговарят на хубав стар наш език ("ронка" вместо ръка; "зомби" вместо зъби, "гренда" вместо греда, "домб" вместо дъб и пр.), също както близките киречкьойлийци и заровчани, също както далечните костурчани.

Барба Апостоли бе баща на голямо семейство, което се родуваше и с киречкьойлийци, и със заровчани. Тези родства са вървели от поколение на поколение.

Майката на царевоселския кмет, тогава над стогодишна жена, бе от богато киречкьойлийско коляно. Изсъхнала и прегърбена от товара на годините, тя бе още доста бодра. Шеташе и заповядваше от сутрин до вечер.

И сега виждам пред очите си високата каменна къща на царевоселския кмет, кацнала до мегдана като същ старинен замък. И сега се нижат в паметта ми обширните двори, сенчестите лози и широколистите смокини с нависнали от балсамов плод клоне.

Каква прилика имаше това дворище с гиздавата вътрешност на всички прибалкански или пък със западнобългарските македонски градове. Сякаш сте в Прилеп. Снахите и момите са цели царкини. С гладко причесани коси. С чудно правилни лица и алени бузи.

Центърът на вниманието на всички бе най-малката внучка на барба Апостоли и правнучка на престарялата му майка. Малка брюнетка с тъмнокестеняви очи – сърна, изкочила из дебрите на халкедонските гори, малката ластареста брюнетка помагаше на всички и навсякъде. Припкаше из двора на волност, като малко дете с децата ми. А те лудуваха по нея и заспиваха в скутите й, с приказките й, с песните й, с добрината на сърцето й Толкова грация на тялото, толкова милост на сърцето издаваше това селско момиче, опознало всред тая проста, но здрава обстановка само доброто на света.

Това бе към 1897 година, малко след гръцко-турската война за Тесалия. Оттогава минаха нови и нови години, но ние запазихме спомена за Царево село и досега. Барба Апостоли, все така изправен и бодър въпреки преклонната си възраст, продължаваше да ни продоволствува с хубавото халкедонско грозде, държеше ни в течение на всичко, което ставаше в селото, хвалеше се, че дал малката си внучка на един левент – най-бедния момък в селото, и се надяваше скоро да види богати и тях. Нашата земя ражда само за трудолюбивите.

Но и барба Апостоли скоро се изгуби. Изгубиха се постепенно и всички други стари царевоселчани. Царево село изцяло стана Василика. Последните стонове на българската реч и те заглъхнаха в тоя наистина дивен беломорски кът – най-южния от всички южнобългарски и от всички южнославянски кътове.

Нашата къща в новия град е кацнала на едно от най-високите места. От нея се вижда всичко. Ето на юг морската синева пред нас. Ето и тайнствената снежнобяла гръд на Олимп в далечннте му контури. Гордо се изправя във висините Зевсовото убежище – ням страж на жестоки вековни борби. Вляво, на морския фон, се низи тъмният дълъг силует на носа Карабурун. До него, още по вляво – слабите замъглени очертания на Халкедонските възвишения. Те крият в пазвите си малкото Царево село. Крият го днес, както са го крили през вековете от погледа на старите велможи, в някакъв друг вид с друго име.

Боже, как гинат едно след друго българските села и заедно с тях – българските сърца! Как лесно отстъпва този на вид корав български народ, тези трудолюбиви попукани български ръце, тези стройни гиздави девойки, тази хубава българска реч и тази българска земя!

[Previous] [Next]
[Back to Index]

1. В текста "Василико". Царево село (дн. Василика, Василикия) Солунско, към 1895 г. има 2000 жители - гърци.