КЪМ ОХРИД И СТРУГА

(Поместено в: Мир, 40, No 10238, 1 септември 1934, с. 3)

Към Охрид и Струга потеглихме през лятото на 1889 година от Солун. Пътувахме двама с моя съпруг – сега дядо Никола Алексиев. Придружаваха ни Васил Кънчов и други добри българи от онова време.

С вълнение очаквах деня, в който отново ще зърна бащината си къща и своите мили хора, които бях напуснала още като дете през 1866 година.

Реших се да пътувам, въпреки всички мъчнотии на тогавашния път без железници, без редовни шосета, с пълното съзнание на човек, който изпълнява отечески дълг – в престолния град на св. Климента Охридски, да се поклоня пред светлата памет на баща ми Димитра Миладинов и неговия брат Константин Миладинов.

И сега още тръпки от радост побиват престарялото ми сърце пред картината, която се откри за очите ми с прелестите на моя роден край от високия планински гръб на Петрино, вододела между Преспанската и Охридската котловина.

Ето блясъка на езерните води. Ето и града на Самуила, позлатен от вечерните слънчеви лъчи, падаши право върху развалините, остатъци от старо народно величие. Над главите ни долитат и първите белокрили чайки. Там, далече в низината, окото се гали от омайната гледка, която образуват тъмносинкавите планински хребети, обвити в белезникавия воал на леко спускащата се мъгла.

Нашият керван все напредва към малко, тясно поле. Ние слизаме надолу по стръмния път между Косел и Студенчища, преваляме кичестите лозя и градини на града и скоро влизаме в него.

В сравнение с много други български градове Охрид и Струга имат тази характерност, че се намират в средата на дивна "швейцарска" природа, и все пак, при бедните български условия, всичко е като че ли от векове подреждано от някаква особено грижлива и трудолюбива ръка.

Хората са тука мили и по природа благородни. Пазарищата гъмжат от навалица. Всички говорят на характерното твърдо и хубаво западнобългарско наречие. Това най-много човек чувствува всред множеството от хора, с техните пъстри селски и градски носии, с живия им дух и пълна изразност на лицата.

Но това не е още Охрид. Това са само предградията му.
Нагоре по хълмовете, на които е построен, старият град стои безмълвен и горд. По тесните му стръмни улици, по високите му къщи, цари друг, по-спокоен живот. Сега между обитателите му се чувствувате изправени като че ли пред някакъв стар, непознат за новите времена свят. Обноски и обръщения ви носят към някакъв друг мир, без грубостите, без трясъците и плющенията на ежедневния модерен живот. Кривите стълби на каменните преходи, на полуразрушената крепостна цитадела, наричана от местното население "Порти", са също тъй безмълвни.

Ето, навътре в квартала, на отсрещната страна, се очертават хубавите линии на светиклиментовата църква [1], на тая българска светиня от деветия век насам. А встрани, надвиснало над кристалните езерни води, "Канео" [2] – най-красивия, най-прохладния кът. в тази скалиста част на града, която крие в прегръдките, си още толкова други народни светини.

Надолу към езерото се вижда и изоставената джамия "Св. София" [3], по архитектурната си направа твърде прилична на нашата стара "Св. София" в столицата.

Ето и прелестния крайезерен кей на охридските патриции, построен пред самите им богатски къщи. Наричат го "Наколие", поради забитите във водата множество дебели колове, които образуват нещо като кей.

И оттука окото е отново поразено от далеката синева, от гладките като огледало езерни води, от величественото планинско туловище на отсрещните албански възвишения, от грациозно разперените криле на някоя заблудена чайка или от царствено плъзгащите се бели лебеди по гладката езерна повърхност, там нейде далече, навътре в дълбоките води.

Моят дядо Никола, охридчанин по рождение, и сега, на стари години, бълнува за прелестите на тази неземна картина и очите на двама ни се обливат от сълзи.

Тогава, преди близо петдесет години, той, прокуденият син на своя роден край, се унасяще в захласите си. Бедният мой и добър дядо Никола! Сега, на стари години, тези захдаси са многократно по-силни от болката му за изгубения земен рай, когато бяхме млади и силни.

Такава е всъщност нежна коравата душа на тези западнобългарски планинци охридчани, тези вилхелмтеловци на македонската земя. Наричат се като великотърновците царски потомци, пък живеят смирено със своя корав хляб, а колчем стане дума за родния край, не се отделят от опънатия лък.

За мене пък, стружанката, тези кошмарни захласи по изгубения роден край са от по-друго естество. Аз съм селянка. Ние всички в Струга сме селяни и селянки. Такъв бил и нашият Миладиновски род отпреди няколко генерации [4]. Затова за мене на първо място по онова време неотложна потребност бе да видя плодородно полето. Да го видя пълно с жетварки и с жито. Да чуя тъжната песен на жетварките. И все пак аз нямах търпение за нищо. Едва дочаках момента, в който трябваше да се хвърля в старите майчини прегръдки. Единият хвърлей място видя ми се много далече. Аз чувствувах вече как се увиват около шията ми треперящите старчески майчини ръце и как се навеждам да ги целуна.

Най-красивият път от Охрид до Струга е, разбира се, по вода. Пътува се със старовремски чун – еднодънерна голяма лодка, която понякога побира до дванадесетина души.

Пътници бяхме много. Не бяха малко и тези, които ни изпращаха и посрещаха. Целият бряг край големия стружки мост над Дрима бе побелял от народ. Казвам побелял, а не почернял, защото в Струга, най-вече всред жените, преобладава снежнобелият цвят.

Всичко бих дала сега, когато чувствувам на гърба си осемдесетте години, да мога, докато съм жива, още веднъж да зърна тоя стар мост на родния град, да видя от всеки крайдримски двор ония мънички дъсчени мостчета, спуснали своите езици навътре в реката, кое от кое по-изящно, отразяваши се в кристално-прозрачните водн на тоя незабравим роден Дрим, обсипан от вси страни с безброй тучни полета, лозя и градини. И сега виждам стружките девойки, с менци в ръка, да се оглеждат и оправят къдрите си над тия гладки като огледало води. Виждам и запалените в тъмнината факли на рибарите при ловитба на раци.

На другия ден след пристигането ни в Струга бе Св. Неделя. Първата ни грижа бе да се помолим на всевишния, че ни е дарил това рядко щастие да видим пак родния край и бащината къща. Да чуем простите, но топли и мили слова на старата ни майка, на сестри, на брат, на внуци.

Боже мой, каква ханаанска земя била тази българска земя. Това по-рано никога не ми е допадало да го видя и почувствувам. Какви нови градини! Какво изобилно плодородие! Какви пълни с жито хамбари за всяка, и за най-бедната къща! Какви красиви носии! Колко пъти съм ги сънувала. Колко пъти съм ги виждала във въображението си, докато бях младо момиче. Какви красиви, засмени лица. Струва ми се, че виждам богатите носии на поляшки селянки, там нейде от студения славянски север.

Кой може да ми забрани да мисля, да говоря, да действувам, сърцето ми да се къса от болка по моето българско отечество!

Ако има такава земна сила, нека се обади!
Какво богатство на духа в тези скромни и прости на вид селяни мъже. Какъв народен подем се крие в мъжествените им български гърди.

Аз си само шепнех достойни чеда на достойни бащи!
Говорят само за народни и училищни дела. Разговорите не се изчерпват и не свършват по цели дни и нощи. Казват ми, пишат ми сега, че народът бил издръжлив и доволен от своя корав хляб, но потайно, задушевно очаквал деня, в който пак ще заговори свободно за чувствата си, за нуждите си, за езика си, за училищата си. Кой ли умен мъж ще направи чудото, ако ние сами, българите, сме обезверени, ако не вярваме в силите на този толкова корав български народ? И друго. Тогава никой не се боеше от многото просветни институти, даже там, в най-отдалечените краища на българските земи. Подемът бе голям, колкото наивен и колкото начинаващ да се виждаше в нашите очи. А как е и тука, и там през новите настъпили времена? В годините на преклонната ми възраст, като скромна бивша народна учителка, имам, струва ми се, правото да кажа това.

След пищните дни, прекарани в този толкова много надарен от природата западнобългарски македонски градец, ние, моят съпруг и аз, потърсихме да се освежим по отсрещните самотни чукари – към Калища [5] и едноименния манастир.

От Струга до Калища няма повече от един час с лодка, особено когато гребците са със здрави и силни ръце.

Калища е скромна старинна обител [6]. Пълен покой. Никакъв шум, освен шума, който идва от слабо плискащите се езерни води и люлението на близките кестенови гори. Един отшелник и един стар прегърбен прислужник поддържат вечно горящото кандило пред лика на светата божия майка. Колко Калища край водите на Охридското езеро отдалече напомня Шильонския замък!

Нашето пристигане не смути никого. Ние, неколцината пътници, сами бяхме обзети от околната тишина и след малка смирена почивка продължихме нашия път по езерните води далече на юг към "Св. Наум".

Малцина се решават в един ден да вземат тоя дълъг и не съвсем безопасен път по вода от Струга през Калища до голямата и стара българска светиня – манастира "Св. Наум".

Веслата монотонно удрят и порят кристалната повърхност. Ние се гладко плъзгаме по ширинето на едва разлюляното езеро. Часовете се точат един след друг. Вляво блясват далечните очертания на Охрид. Вдясно едно след друго се провират малките каменисти или песъчливи заливчета и полускритите зад баирите бедни селскн къщурки. Ето ни, най-сетне стигнахме до малкия, разстлан навътре от брега Поградец – това толкова романтично разположено градче с българско име, населено от албанци.

От Поградец до "Св. Наум" водният път е сравнително кратък. Ние се временно отдалечаваме навътре в езерните простори и скоро стигаме бреговете на един удобен залив. Над него отдалече се виждат изправени белите кули и куполи на светинаумовата обител – този горд паметник на хилядогодишната народна и църковна българска история от епохата на Кирило-Методиевите ученици до наши дни.

Кристални пенести ручеи минават край манастира и буйно се спущат надолу към езерото, за да слеят вечната си песен с песента на разбиващите се и тихо замиращи езерни вълни по широкия песъчлив бряг.

Светите старци, придружени от намиращите се в манастира първенци на старопрестолния град на Климента идват насреща ни.

Каква рядка, жива картина от благородни старчески лица, достойна за четката на велики майстори! О, да можеше някак да бъде видяна тази картина от нашите нови поколения!

Сълзи изпълват очите на някои от присъствуващите. Срещата бе проста, но мила – среща на беловласи патриарси на нашето славно минало с група пътуващи народни учители.

Тука, в тази обител и при тази среща, ние почувствувахме цялата сила на оная естествена простота на хората от епохата на Българското втзраждане и техните по-далечни ученици. Ясно бе, че времето на нашите непосредствени учители, сравнено със сегашното бурно и сложно време, бе истинско успокоение на душата, бе време на народните будители и народните апостоли, крепени от един дух, лелеяни в едни и същи идеали, като истински апостоли – винаги скромни, винаги доволни, винаги мъжествени, подобно на старите българи.

Като си спомням това единствено по рода си, а може би за мене и последно пътуване към родния край на гордия Охрид и на Струга, аз често си мисля сега, че буйният характер на българина в историята на народните борби през последните няколко десетилетия произлиза между другото и от това, че специално на нас, македонските българи, се отказва най-съкровеното и най-светлото чувство на явна, нескривана обич към родната земя, към светлите сенки на нашето общобългарско минало, пълно с толкова пареща любов и с толкова нестихващо влечение по омайните красоти на нашата земя. Нека поне в тези ни големи, нестихващи, сърцераздирателни душевни болки, нашите братя бъдат по-милостиви към нас!

За пример можете да вземете мене, с преклонната ми възраст, готова вече, както всички стари хора, да премина отвъд реката на живота.

Живяла съм в родното си място само ранните детски
години. Видях повторно хубостите му само веднъж в близо осемдесетгодишния ми живот и все пак няма си ла в света, нито за мене, нито за потомството ми и за потомствата на хилядите и хилядите, която да спре по някакъв начин или да пресече носталгията към Охрид и Струга.

Излишно е да се казва, че като мене и сега са стотици и стотици хора, по природата на своя български характер и на своето българско име обучени в духа на една света клетва – да обичаме до болка своя роден край, да мислим и да действуваме за него. Това е право, това е задължение за всеки просветен българнн, за всеки просветен човек, гдето и да се намира той. Това е висше право на просветените и напредващите общества.

Моите преклонни години не биха ме спряли да тръгна, ако е нужно пешком, за да видя Охрид, да видя и Струга още веднъж, този път от София вместо от Солун!

Има ли умни глани и человеколюбиви сърца, които да разберат този стон от душата на една българка? Ако има, толкова по-добре. Във всеки случай, ние, българите, знаем да търпим с християнско смирение, но в същото време живеем и ще живеем единствено и само със светия измъчен лик на нашата западнобългарска македонска родина.

Този свещен и измъчен лик не ще може да ни отнеме никой на света, ако ще би и столетия цели да преминат през главите на неразумното човечество!

Тези приблизително завети бяхме чули в светата Наумовска обител от един стар, даровит навремето духовник, по случай преодоляваните тогава пречки на дългата и жестока борба за духовна пробуда на народа. Ние не сме ги забравили и днес, половина век по-късно. Те са стари, вековни. Те живеят в нас, както живеят и спомените за нашето пътуване към Охрид и Струга през тая паметна 1889 година. Тези завети длъжни сме ние да предадем на грядущите поколения.

[Previous] [Next]
[Back to Index]

1. Съборната църква "Св. Климент" в Охрид е изградена през 1295 г. В нея се съхраняват мощите на Климент, а също и дървената статуя от XIV в. Наричана е от населението манастир, тъй като е била манастир "Св. Богородица". Старата църква "Св. Панталеймон" датира от 908 г.

2. На местността Канео през 1899 г. има само няколко къщички и манастира "Св. Иван", наричан от местното население "Св. Йоан Канео".

3. Старата църква "Св. София" близо до брега на Охридското езеро е превърната в джамия при покоряването на града от турците. Според руския пътешественик проф. В. Григорович църквата е строена вероятно през XI в.

4. Може само да се съжалява, че Царевна Миладиноа не оставя по-подробни данни за своя род. Известно е, че нейният прадядо по бащина линия, чието име остава засега неизвестно,  е от с. Магарево (Битолско), откъдето семейството се е преселило в Струга.

5. Стружкото село Калища (Калишча) през 1899 г. има 214 жители, от които само 8 българи, а остналите - албанци.

6. Манастирът Калища (Калишча) е принадлежал на с. Калища, когато населението е било християнско, а след това преминава към с. Родожда. Манастирът е разрушен и подновен в по-ново време.