ДЕНЯТ НА БЕЛИТЕ РОЗИ

(Поместено в: Мир, 38, No 9527, 12 април 1932, с. 3 под заглавие "Денят на белите рози. Благовещение - празникът на солунските български девици".)

Преминаха дълги години на странствувания, така неразделно свързани със съдбата на народния учител, и аз заживях в хубавия крайморски град Солун.

От основаването на Солунската българека девическа гимназия, в началото класно девическо училище, до войните, в продължение на близо половина век символично избраният християнски празник Благовещение бе отреден като патронен ден на македонските девици.

Дълго преди бурните години за българския народ от времето на Руско-турската война Солун, като първокласен просветен център за нас, имаше и своя добре уреден средношколски институт за девици.

Тука, при особените грижи на родолюбиви учителки и на достойни граждани от Скопие, от Велес, от Битоля, от Охрид и от много други будни градове за западнобъилгарските македонски области, получаваха образованието си и се възпитаваха девиците и добрите бъдещи майки на най-страдалната страна на света.

Учители, родители и особено ученичките на тия първи български образователни институти, с настъпването на всяка пролет, от самото основаване на девическото класно училище, чествуваха своя празник – празника на македонската българка. С идването на всяко ново благовестие на божията майка забиваха камбаните на четирите български църкви в града ("Св. Кирил и Методий", "Св. Димитър", "Св. Георги" на Пиргите и "Св. Павел"), и всички богомолци-българи се отправяха за двора на девическата гимназия. С празника те искаха за вечни времена да припомнят на бъдещите поколения колко българският народ дължи на първите и на следващите възпитанички на Солунската девическа гимназия като възпитанички, учителки и майки на същия този народ.

Пременени в спретнати летни одежди, под хубавото слънце на топлия беломорски юг и под синьото македонско небе, достойните за своя народ девици от ранна сутрин до тъмни вечери, в деня на благата вест за Христовата майка, с росни китки в ръце посрещаха гражданството на многолюдните крайни български квартали, дошло да долови кръшните им слова, да види прелестните им, свежите им и румени лица, да чуе тъжните звуци на наболялата българска душа, отразени в македонската песен.

А самите деца на народа, девиците, нарекоха своя празник още в първите години на основаването на девическата гимназия Ден на белите рози.

Месеците март и април за Солун и околностите му са месеци на пълната пролет. Широката и обширна градина на българската девическа гимназия – гимназията през казаните първи години от основаването на пансиона, бе действително градина на хубавите южни бели рози, каквито тука, на север, по-малко познаваме. Така привързаността и уважението на народа към тази рядка по реда си и образцова по успеха в учението девическа гимназия с течение на десетилетията, които последваха, се бяха слели с представата за Деня на белите рози и с безбройно многото цветя, що в деня на празненството на цели гирлянди кичеха учебните стаи и големите салони на училището.

Това бе най-хубавият и най-съдържателният празник на българската девица от македонските земи и на цветята. Този празник още от първите години на откриването на Солунската българска девическа гимназия непосредствено допреди войните стана истински народен празник за хилядите солунски български граждани. Значението на тоя ден се особено много засили, доколкото си спомням, когато около гръцко-турската война от 1897 година големият патриот и благодетел на просветното ни дело Евлогий Георгиев не бе забравил и питомките на Солунската девическа гимназия, като чрез дееца от Възраждането, покойния Атанас Шопов, и чрез М. Сарафова изпрати от старите и известни хъшовски огнища Браила и Букурещ голяма сума, с поръката да бъде съградена или да бъде купена общинска сграда и отговаряща на нуждите сграда за гимназия и пансион на девиците в центъра на Солун, недалече от българската мъжка гимназия – по онова време вече с три отдела: класически, реален и търговски.

Известността ва българската образцова девическа гимназия в Солун бе преминала границите на Македония. В тая гимназия, наравно с дъщерите на богатите търговци, се възпитаваха и дъщерите на занаятчии и земеделци. През първите години от основаването на девическо класно училище даже нашите питомки бяха предимно от селата на Сяр, Драма, Велес, Битоля и Охрид, както съм имала случая да кажа това другаде в изложението си. Отсетне видни граждани на по-богатите македонски градове започнаха също така от своя страна да изпращат децата си на учение в далечния за тях Солун. Броят на ученичките от всички класове надмина двеста, от които повечето бяха пансионерки.

Тези деца на българския народ в деня на патронния празник на гимназията предизвикваха сълзи от умиление и изблик от нескривана радост за стотиците и за хилядите гости, като се почне от ония селяни с цветните и гиздави селски премени от околните села на старите крепостни стени на Солун и се завърши с придошлите отдалеч родители и роднинн на възпитаничките н с множеството местни солунски граждани.

В този разцвет на училищното дело и на девическото образование в града на св. св. братя Кирила и Методия, малко след тия години, българските училища в Солун, и по-специална девическите, бяха посетени от народник поет Ив. Вазов, придружен от нашия стар общественик М. Маджаров. Вазов, след като видя напредъка на тамошните училища, си замина въодушевен и с най-добри чувства към децата на българската девическа гимназия в града. Той запитва всяко от тях за родното му място, за родителите му, за всичко. Смятам, че непосредствено след тези разговори с ученичките на Солунската девическа гимназия Иван Вазов е написал своя напев:

Попейте ми, красни македонски деви,
попейте ми ваш'те невинни припеви,
втъкнете си китки, пратете ми клик,
на вашия звучен и кръшен язик. [1]

Така блянът през вековете на българския иарод за града на всеславянските просветители се бе превърнал в жива действителност. Непревземаемата твърдина от далечните векове на средновековното минало биде превзета отвътре по силата на въздигащото се духовно възраждане на българския народ, по силата на неговата способност да създава културни ценности и да ги запазва пред вековете.

В центъра на това възраждане в Солун и в центъра на тая способност на целокупния български народ да цени културните придобития, за ония години и за бероморските покрайнини стояха скромните възпитанички на Солунската девическа гимназия, децата на "белите рози".

На мене, пък, вярвам, и на ония, които биха прочели настояшите ми бележки, тежък камък би паднал на сърцето, ако поискаме да си спомним що стана по-късно през нещастните войни и що силни на деня направиха с нашия народ.

Но това е вече история.
Сега ние трябва да знаем само едно, че утрешният ден принадлежи на културния подем, на просветените народи. Той ще бъде пак наш.

Една не бе гимназията, която в миналото откърми умни и героиини български майки. Но и Солунската българска девическа гимназия "Благовещение" даде своите множество благородни рожби, издигнати до степента на истински героини. Това са майките на хилядите знайни и незнайни герои и ратници народни, които майки записаха една от най-светлите страници на българската културна история на новото време. Ето – Екатерина Симитчиева! [2]

Тази светла страница ще сгрява сърцата на идващите наши поколения.

Тогава, когато правдата възтържествува, специално потомките на българските майки, възпитаничките на Солунската девическа гимназия, отново ще се съберат да празнуват силата на българската култура и в деня на "благата вест" и на "белите рози" ще си спомнят за тази наша девическа гимназия.

[Previous] [Next]
[Back to Index]

1. Това са първите няколко реда от стихотворението, което народният поет посвещава на безсмъртните великани на Българското възраждане братя Миладинови. Стихотворението "Братя Миладинови" е писано в Пловдив през 1882 г. и е включено в цикъла "Епопея  на забравените".

2. Екатерина Симитчиева-Авксентиева (Авксениева) (1872 - Скопие; 1899 - Куманово) завършва Солунската девическа гимназия, след което учителствува в Куманово. Участвува в революционните борби в Македония. При схватка между жени от града и турска войска е ударена тежко и наскоро умира.