ОТ СТРУГА ДО КИЕВ

(Под заглавие "От Киев до Струга". ("Семья Д. Миладинова"), поместено в: Мир, 36, No 8905, 12 март 1930, с. 3)

Проф. Л. М. Селишчев предава в научния македонски орган сп. "Македонски преглед", спомени за семейството на моя баща Димитър Миладинов [1] и за грижите към децата след печалната му кончина в Цариград през 1862 г. Проф. Селишчев, който след Европейската война имал достъп до старите руски архиви в Петербург, съобщава, че между другите документи, които се отнасят до общобългарското възраждане, открил ред доклади на М. Хитрово [2], руски дипломатически агент през 60-те и 70-те години на миналия век в Битоля и сетне в Солун. Но тъй като някои от фактите, които излага проф. Селишчев, основавайки се на донесенията на поменатия консул, се нуждаят от осветление, нека сега, на мои преклонни години, ми бъде позволено надлежно да ги попълня, като кажа в зависимост от това и няколко думи за отиването ми в Русия.

Спомням си, бях дете над осем години [3], когато битолският руски консул посети родния ни град. От майка [4] си в къщи слушах, че той бил отседнал в дома на някое знатно семейство в Охрид и само за един ден се отбил в нашия градец и че първата му работа била да посети училището и дърквата. Имета на знатното семейство, за което ми е говорила майка, не си спомням, но зная, че домовладиката бил ученик [5] на баща ми Димитър Миладинов. Причината за посещението на Хитрово в Струга е била оплакването на населението от похожденията на тогавашния охридски гръцки владика [6], който без особени основания преследвал местните българи, като, подбутван от няколко гъркомани-цинцари, съдействувал на турската власт да арестува по-събудените граждани.

Това бе към началото на лятото на 1864 година. Хитрово посети обаче града ни още веднъж – в края на същото лято, по време на започване на училищнаите занятия.

За второто посещение на Хитрово си спомням така ясно, като че ли вчера да е било. Този път Хитрово дойде и в нашия Миладиновски дом, което бе голяма изненада за нас, изпаднали след тежката смърт на баща ми едва ли не в най-големи материални лишения.

Помня, тази внушителна фигура и тази добра руска душа утешаваше майка ми, а от време на време поглеждаше към нас, малките сополанковци. Някои от нас погали с ръка по косите.

След кратък разговор Хитрово поиска, без всяко друго предупреждение, да вземе със себе единствения ни измежду толкова сестри брат, но майка се разплака, като посочи на нас, момиченцата, едно от които той може да вземе.

Не зная как, но ние всички трепнахме. Всички се дръпнахме към майка си. Тогава Хитрово поиска поне да види брат ми, който биде препоръчан от присъствуващия учител Г. Икономов [7] като голям палаванко.

Брат ни Пантелей [8] бе по това време момче на лудешките четиринадесет или петнадесет години. На Хитрово отговориха, че брат ми избягал с другари към манастира "Св. Наум" [9], далеч на насрещните брегове на езерото.

Хитрово кимна с глава и отговори, че е съгласен да вземе едно от момичетата, но отпътуването не могло да стане веднага, а по-късно, когато той съобщи. Малко преди това неделно посещение на Хитрово у нас в къщи за мен бе определено по-рано от учителя ми, същия Георги Икономов, ученик на баща ми, да прочета публично евангелието в църква. Това обстоятелство, види се, накарало Хитрово, кайто сутринта се бе църкувал с народа в единствената за града ни църква [10] , да запита във всеки случай дали съм детето, което е чело евангелието на славянски. Хитрово записа името ми, полюбува се от чардадите на нашата къща на очарователната гледка, която откриваха бистрите като сълза води на Дрима [11], и си замина.

Помня, плакахме заедно с майка, макар никой да не бе ме още взел. Но знаех вече, че ме очаква дълъг път, че трябва да се готвя усилено за тоя път с... книга в ръка – учителят в училище все ми напомняше за това. Така минаха дълги месеци, струва ми се даже – повече от година, когато през един студен есенен ден ми се каза да бъда готова за дълъг път.

Проф. Селишчев съобщава, че според рапортите на Хитрово последният искал от своето началство да бъда изпратена на учение в Белград.

Може би Хитрово отначало да е искал това.
Ние в къщи и аз самата знаехме обаче от думите на Хитрово, че заминавам за Русия, както всъщност и стана.

За Белград тогава ние по разказите на майка бяхме чували само по повод кореспонденцията, която моят баща е разменял с там пребиваващия Георги Раковски [12]. Тогава отношенията на Белград не бяха така лоши към македонските българи, както отсетне станаха. От българските земи, включително и от българските македонски земи, Белград се познаваше единствено поради настаняването в него на българските легионери и още от това, че сърбите тачеха нас, българите от Македония, еднакво с българите от Тракия и Мизия.

Денят и часът за тръгването настана, и аз трябваше за дълги години, едва ли не завинаги, да се простя с бащината си стряха.

От Струга и Охрид до Битоля, Солун и Цариград пътувах със семейството на брата на моя учител. От него научих, че закъснението на отпътуването ми за Русия се дължало на едно съобщение от страна на Азиатския департамент до второ разпореждане да не се изпращат на учение в Русия девици-българки, докато ония, които са били вече приети, не довършат образованието си. Тази може би е била причината, поради която Хитрово искал (както съобщава проф. Селишчев в споменатото списание, стр. 66 и 68) от Петър Николаевич Стремоухов – един от видните ръководители на Азиатския департамент в Русия – да съдействува пред руския представител в Белград да бъдат взети там деца българчета на учение от македонските земи.

Когато през тежката зима на 1866 г. стигнахме в Одеса със семейството Ранови – майка и дъщеря [13], на които Икономови ме бяха предали в Цариград, одеският студент от Новоросийския университет Христо Павлов, по-късно съдия в свободна България, съобщи чии изпразнени места отиваме да заемем аз и дъщерята на Ранова в киевската Фундуклеевска гимназия или в Левашовския девически пансион – това бяха местата на Рада Гугова (сега г-жа Киркович, майка на проф. д.р Ст. Киркович), Шушулова и Стаматова, последните две от които ми са познати само по име и не зная дали добре съм им запомнила имената, тъй като те си бяха заминали от Киев преди моето пристигане там.

Редът на постъпването бе следният: заместих Рада Гугова, Райна Ранова замести Шушулова, г-жа Михалаки Георгиева-Царачинска, чини ми се, замести Стаматова, а една или две години след нас в Киев пристигна г-жа Каравелова, на която мен бяха назначили нещо като наставница, като по-възрастна сестра.

Райна Ранова, майка й и аз пристигнахме в Киев сред най-люта декемврийска зима за десетина дни с шейни от Одеса до Киев, като престояхме освен това няколко дни в Житомир поради заболяване на едного от съпътниците ни, а сетне поради заболяването и на първата ми дружка от най-ранните руски години.

Бедната Райна Ранова. Тя бе "аристократическо" момиче и не можа да издържи лесно такова тежко пътуване. Баща й бил драгоман при сръбското дипломатическо агентство в Цариград, а майка й бе, доколкото си спомням, роднина на Найден Геровите. И двамата стари Ранови бяха, чини ми се, добри българи от Пловдив, но бащата още от ранни години попаднал на сръбска служба и останал на нея докрай.

Интересно бе това иначе добро българско семейство, с което съдбата ме събра на такъв зимен и труден за сегашните понятия поход от Одеса през южноруските снежни степи до Киев. Както научих отсетне, след осемте години руско учение Райна Ранова не измени на семейната традиция на Рановите: тя се оженила в Сърбия, а нейният син бил някой от видните сръбски дипломати (Нешич или Нушич?) [14].

За мен, упоритата българка от Македония, и днес, на стари години, се вижда непонятно как тази страстно обичаща на младини и тъгуваща за България мома остана в чужда нам среда. Такава е, види се, често човешката съдба. Провидението бе отредило на Райна Ранова да бълнува за своята родина, а да отиде в друга земя.

Ние, останалите българки от Фундуклеевската гимназия и Левашовския пансион от мое време, с изключение на Стамболова (ако се не лъжа, братова дъщеря на Ст. Стамболов, която почина в Киев), се завърнахме и настанихме още през 1873 – 1874 година по разните краища на българските земи.

Но през осемте руски години, от 1866 до 1874, аз бях в кореспонденция с близките ми в родния град. Описвах им руския живот и запитвах за работите в нашия прелестен край, живо съхраняван във въображението ми и дълбоко включен в сърцето ми.

Моят брат бил вече станал мъж и се заел занаята на прадедите ни, с грънчарство, в долния етаж на къщата ни – зиме, и със земеделие в полето – през лятото. Сестрите ми и те се поженили една след друга, повечето за ученици на баща ми: едната, Елисавета [15], за известния биограф на братя Димитър и Константин [16] Миладинови Кузман Шапкарев [17]; тя живя и умря в изгорения през балканските войни Кукуш [18], другата, Златица [19], се задоми и стана Наумова в Шумен, където аз учителствувах от 1874 до 1880 година; третата остана тук, в София, и точно тя е Милица [20], която много години след заминаването ми за Русия учи за малко време в Белград, а след това се ожени за нашия учител и бащин ученик Георги Икономов и се прибра в София; четвъртата ми сестра, Фроса [21], остана в Струга и се ожени за Наум Ликов [22], виден стружки гражданин. Фроса заживя заедно с майка ни.

И така, всеки от Миладиновците тръгна по свой път.
Проф. А. М. Селишчев съобщава за грижите, които според рапортите на Хитрово са били полагани от ръководителите на нашето национално възраждане да дадат здраво образование и възпитание на по-събудени девици от Македония, Тракия и Мизия, защото тогавашната турска държавна власт и фанариотите мъчно се решавали да гонят и малтретират жените ратници на това национално възраждане.

Това е истина.
Доста е да си спомним само как цяла генерация българки от средата на миналия век до първите години на Освобождението, подхранвани от силна народна обич и предани на намиращото се в усилено развитие учебно дело, се посветиха да му служат честно и с всички сили. Взети само моите съвременнички, като по-добре образовани българки, се наброяват десетки. Ние се познавахме почти всички лично една с друга, от Охрид до Тулча. Ние се взаимно уважавахме и не се преследвахме, както често четем, че се прави днес между нашата интелигенция. Ние се търсехме от единия край на българските земи до другия. С колегите ни учители често обмисляхме и извънучилищни обществени дела. Мога да кажа, че аз лично направих, както всички, които се по-рано ожениха най-малко: моят другар [23] в живота и аз имахме върху си грижите на едно голямо семейство.

И все пак сега, когато чета изнесеното от проф. А. М. Селишчев за времето от близо преди седемдесет години, спомням си как една "епоха кърмачка" действително може да отгледа добри синове и добри дъщери, макар на беден селски народ, какъвто бе нашият в миналото, какъвто в голяма степен е и днес. Все пак ние свободно можем да кажем това за нас, най-старото поколение, без ла се свеним от малкото, което сме направили, защото знаем, че нас ни вземаха от родителските прегръдки, за да ни направят преди всичко добри човеци, а сетне добри граждани и добри българи.

[Previous] [Next]
[Back to Index]

1. Димитър Христов Миладинов (1810 - Струга; 1862 - Цариград) е виден просветен, културен и обществен деец на Българското възраждане. Води организирана борба против гръцките фанариоти. Пръв въвежда българския език в училищата и църквите на югозападните български земи. Културно-просветната му народополезна и обществено-политическа дейност в Охрид, Струга, Кукуш, Прилеп, Битоля и др. оставя трайни следи. Негови ученици са Партений Зографски, Райко Жинзифов, Григор Пърличев, Кузман Шапкарев и много други изявени български възрожденци. Голямата известност, обаяние и авторитет сред народа, връзките му с Георги Раковски, активната му преписка с руски учени слависти и общественици като А.В. Рачински, П.И. Севастиянов, А.Ф. Хилфердинг и др., остротата в дописки и живото слово, особено по време на няколкомесечната му обиколка за събиране средства за построяването на българската църква "Свети Стефан" в Цариград, го правят неудобен за турското правителство - подвежда го под отговорност като руски агент.

2.  Михаил Александрович Хитрово (1837-1896) - висш чиновник, дипломатически представител в Португалия, Япония, Турция, Румъния и др., поет. През 1861-1864 г. консул в Битоля. Добре запознат с условията в Османската империя, той се появява като убеден приятел на българския народ и негов защитник. След подписването на Берлинския договор М. Хитрово възглавява руската делегация на Европейската комисия, чиято задача е да обсъди положението на останалите под турска власт области. Като генерален руски консул в Цариград (1871-1876) и като консул в Солун (1878-1879) не престава да се интересува от съдбата на българите. От 29 март 1881 до 2 март 1883 г. е назначен за дипломатически агент и генерален консул в София.

3. Прието е, че Царевна Миладинова е родена на 1 януари 1856 г. Според М. Хитрово тя е била дванадесетгодишна.

4. Димитрина (Митра) Миладинова (1824 [?] - Струга; 1894 - с. Новоселци, дн. Елин Пелин) - дъщеря на видния стружки гражданин Наум Матов. Идва в България около 1890 г.

5. Отнася се за д-р Константин Ангелов Робев (1818 - Орид; 1900 - Битоля), съученик на Димитър Миладинов в гимназията на гр. Янина и негов близък приятел. Син на известния търговец Ангел Стефанов Робев; следва медицина в Атина и Виена. Изявен лекар и общественик, човек с всестранни културни интереси, д-р Робев се ползува с авторитет както сред сънародниците си, така и сред турци, гърци, руси и др.

6. Митрополит Мелетий Охридски и Преспански (неизв. - ок. 1892), поема ръководството на Охридската епархия от 9 април 1860 г. въпреки недоволството на народа. Той е известен с гоненията си срещу българите в епархията и като един от виновниците за гибелта на Димитър и Константин Миладинови.

7. Георги Христов (Попхристов) Икономов (1836 или 1837 - Струга; ок. 1914 - София) повече от 30 години учителствува в Струга, Охрид и др., ученик на Д. Миладинов, а по-късно съпруг на дъщеря му Милица. През 1864 г. е главен учител в стружкото училище. Занимава се с църковна музика и има особени заслуги за организирането на градския църковен хор. През 1863 г. подготвя учебник по нотно пеене. Около 1890 г. Икономов заедно със семейството си и тъща си Митра Миладинова се заселва в пределите на свободното отечество - работи в Софийското статистическо бюро.

8. Пантелей (Пантелеймон, Панде, Страшимир) Димитров Миладинов (1849 или 1850 - Струга; след 1918 - Струга), учи в родния си град и в Охрид. Занимава се със земеделие и градинарство. К. Джамбазовски в статията си "Прилози за школуваньето на децата на Димитар Миладинов" (Библиотекарска искра (Скопjе), 1969, No 13, 53-58) съобщава, че по повод молбата на Митра Миладинова от 8 април 1868 г. синът й Страшимир е записан под No 7 в списъка на "просветни заводи". Засега не са открити данни, че е продължил образованието си в Белград.

9. Манастирът "Св. Наум" е стара българска твърдина, намира се на южния бряг на Охридското езеро, съхранява немалко славянски ръкописи. Според проф. Васил Златарски църквата при манастира е изградена в 900 г. По време на османското владичество манастирът няколко пъти е напълно разоряван.

10. Църквата "Св. Георги" съществува още в 1590 г. Тя е важно книжовно средище на гр. Струга. След престоя си в Охрид от 8 до 12 май 1845 г. руският славист проф.Виктор Иванович Григорович (1810-1876) гостува в дома на Д. Миладинов и посещава църквата, в която намира славянски ръкописи и старопечатни книги - Апостол-апракос от XII век. и днес се съхранява в ръкописната сбирка на Григорович в Държавната библиотека "В.И. Ленин" - Москва.

11. В текста е използувано говоримото "Дрима"; правилно е Черни Дрин - реката, на чиито брегове е разположен родният град на Миладинови. Тя се оттича от Охридското езеро и дава началото на най-голямата река в Албания - Дрини.

12. В текста "Сава". Георги Стойков Раковски (1821 - Котел; 1867 - Букурещ), основоположник и идеолог на българското организирано националреволюционно движение.

Писма, разменени между Д. Миладинов и Г. Раковски, не са запазени, въпреки че преписка между тях е съществувала. Известно е, че всички документи, книги и други материали на Д. Миладинов са иззети от турската полиция в деня на арестуването му в Струга - 16 февруяри 1861 г. В архива на Г.С. Раковски са съхранени четири писма от К. Миладинов. Известно е, че Раковски изпраща на Д. Миладинов своя "Показалец" с автограф, а преди това и "Горски пътник", а Д. Миладинов изпраща дописки на "Дунавски лебед".

13. Райна Константинова Ранова (Райнова) от Пловдив е най-добрата й приятелка от ученическите години в Русия.

14. Може да се предположи, че се отнася за Любомир Нешич, роден през 1879 г. в Крагуевац. Учи в Белград и др. От 1905 г. заема дипломатически постове в Париж, Прищина и Прага, заместник-министър на външните работи (1922-1923).

15. Елисавета Димитрова Миладинова-Шапкарева (ок. 1846 - Струга; 1870 - Кукуш), учи в Струга и Битоля. Учителствува в Кукуш. Омъжва се за Кузман Шапкарев през септември 1863 г.

16. Константин Христов Миладинов (1830 - Струга; 1862 - Цариград), поет, фолклорист. Един от най-изявените културно-просветни и обществени дейци на националното ни възраждане. Това е най-малкият брат на Димитър Миладинов, който учи с неговата материална и морална подкрепа в Атинския (1849-1852) и в Московския унивеситет (1856-1860). Учителствува в битолските села, Търново и Магарево (1847-1849, 1852-1855). В Москва проявява поетичния си и литературен талант. Като един от учредителите на Московската българска дружина участвува и в списването на печатния й орган "Братски труд" (1860). Помага на Д. Миладинов във фолклорно-събираческата му работа още в края на 40-те години на XIX в. и участвува със свой принос в издаването, редактирането и итпечатването на сборника "Български народни песни" (Загреб, 1861). Кореспондира с Г.С. Раковски, архимандрит Хрисант, Пьотр Севастиянов и др. обществени и културни дейци; публикува стихове, фолклорни материали и др. в "Български книжици" (Цариград), "Дунавски лебед" (Белград) и др.

17. В текста "Козма". Кузман (Козма) Анастасов Шапкарев (1834 - Охрид; 1909 - София), книжовник и фолклорист. Учителствува в Битоля, Охрид, Струга, Прилеп, Кукуш и Солун (1854-1883). Насърчен и подпомогнат от Д. Миладинов като главен учител в стружкото училище през 1857 г., К. Шапкарев се приобщава към борбата за преподаване на български език. През целия си живот остава ревностен почитател и последовател на делото на Миладинови, като събира и печата фолклорни материали.

18. Царевна Миладинова има предвид събитията, станали по време на Междусъюзническата война, На 20 юни (3 юли) 1913 г. гр. Кукуш е опожарен, а населението е изселено. По-късно близо до стария град Кукуш е изграден нов на име Килкис, населен с гръцки бежанци.

19. Златица Димитрова Миладинова (1858 - Струга; преди 1903 - София [?]) е омъжена за Наум Стоянов Плаков.

20. Милица Димитрова Миладинова-Икономова (1856 или 1857 - Струга; след 1903 - София). Учи в Струга и по-късно продължава образованието си в Белградското висше женско училище (1870-1874). Няколко години учителствува в родния си град.

21. Фросина (Ефросина) Димитрова Миладинова-Ликова (1854 [?] - Битоля; след 1912 - Струга)

22. Наум Ликов бил фурнаджия в Струга.

23. Никола Петров (Попалексиев) Алексиев (1851 - Охрид; 1941 - София) - училищен, стопански и обществен деятел, търговец-кожухар. От 1869 г. живее в Солун, където учи занаят. От 1875-1876 г, участвува в обществения живот на града. Член е на Църковното настоятелство, а по-късно и на Българската община.