Чипровското въстание 1688 г..
Петър Чолов
 

ТЕ ЗАПАЛИХА ФАКЕЛА...

Нашият разказ няма да бъде пълен, ако не споменем и за онези чипровски и други български дейци, които подготвили въстанието и след разгрома му продължили да служат на отечеството и народа предано и всеотдайно.

За съжаление до нас не са достигнали подробни биографични и други сведения за повечето от тях. Но и това, което е известно, би могло да даде представа за дейността им, посветена на отечеството. А те наистина са били борци, просветители, въстанически ръководители, пламенни патриоти, радетели за свободна българска държава и народ. Образите на най-бележитите от тях се извисяват с мълчаливо величие, сурова непреклонност, жертвоготовност и целеустременост.

Трудно е да се даде точна оценка за приоритета на един или друг от тях. Защото невинаги могат да се премерят горещото родолюбие, действителният принос за осъществяването на голямата цел. Налице е един интересен факт — мнозина от чипровските дейци били свързани с родствени връзки, носели едно и също фамилно име. Ще разкажем за някои от тях по „фамилен” ред.

Единодушно е мнението, че над всички се откроява Петър Богдан Бакшев. Доскоро за него се знаеше сравнително малко, но който проследи продължителната, високоотговорна и целенасочена дейност на Петър Богдан Бакшев, както е сторил в книгата си за него Б. Димитров [214], не може да не му отреди заслужено първенството измежду всички чипровски и други български дейци от онази славна епоха.

Той е роден през 1601 г. в Чипровци. Дали му името Богдан, а Петър го нарекли след постъпването му във Францисканския орден — може би по негова молба в чест на първия му учител и благодетел епископ Петър Солинат. Държал и на първото си име и затова почти винаги се подписвал Петър Богдан. Предполага се, че произхожда от семейство на търговец или занаятчия. Постъпил на учение и „послушничество” през 1612 г. във францисканския манастир в Чипровци и тъй като бил способен, епископ Петър Солинат го взел изцяло под свое покровителство. През 1618 г. го приели в редовете на монасите католици от ордена на францисканците, след това учил в католическото училище в Анкона, Италия, а през 1623—1627 г. в Клементинската колегия, по-висше духовно училище в Рим. След кратък престой в Чипровци епископ Илия Маринов отново изпратил Петър Богдан да учи в Италия — до 1630 г., когато окончателно се завърнал в родното си място. Владеел много езици: латински, италиански, гръцки, хърватски, сръбски, руски, влашки, турски. Отличавал се с голямата си любов към книгите и историята и разбирал изключителната важност и нужда от народна просвета, от добре уредени училища за българските деца.

На събора на Българската католическа кустодия през 1630 г. в Чипровци Петър Богдан бил избран за кустос. През тези години по негова инициатива започнала и подготовката за въстание. Все по това време се проявил и като книжовник — превел в Чипровци и отпечатал в Рим (1638) първата си книга. През 1637 г. бил назначен за помощник на епископ Илия Маринов, а след година — утвърден за галиполски епископ, въпреки че по това време около Мраморно море и на полуостров Галиполи не живеели никакви католици. На 17 юли 1641 г. заел мястото на починалия софийски католически епископ Илия Маринов. Едновременно с това той бил назначен и за апостолически викарий във Влашко и Молдова. Петър Богдан успял да издейства от Ватикана Софийската епископия да бъде издигната в архиепископия и тя да ръководи всички католици в България, Влашко и Молдова. Петър Богдан станал първият софийски католически архиепископ (1642). През същата година излязла от печат нова негова преводна книга — „Благосъкровище небесно” (разкази за живота на Мария Богородица).

Следващата стъпка, която предприел Петър Богдан, била да настоява за издигането на Българската кустодия в самостоятелна Българска католическа провинция. Папският двор във Ватикана обсъдил и това предложение и не след дълго го утвърдил.

За продължилата близо 45 години дейност на Петър Богдан, свързана с подготовката на Чипровското въстание, вече разказахме. Заедно с това той пишел и превеждал книги, някои от които останали в ръкопис. Но главните цели, които преследвал, си оставали подготовката на българско или балканско християнско въстание и осигуряването на помощ от свободните европейски страни. Петър Богдан искал да спечели всички сили, които биха помогнали да се разгроми Османската империя и да се изтласкат поробителите далеч от Балканите и Европа. На това посветил целия си живот — до последния миг през септември 1674 г. в Чипровци.

Заслугите на Петър Богдан за народностното пробуждане на българите през XVII в. са огромни. Особено за това, че успял да спечели много свои помощници и последователи за делото във всички краища на страната. Увлякъл ги със своите родолюбиви идеи и стремежи за свободна българска държава, със своя организаторски замах и кипяща енергия.

Андрей (Андреа) Богдан. Племенник на архиепископ Петър Богдан, роден също в Чипровци. На младини в продължение на шест години учил в католическия колеж в Лорето, след което бил изпратен като мисионер в Призрен. Известно време служел като свещеник в гр. Прищина. През 1650—1655 г. бил архиепископ на Охридската българска католическа архиепископия, а след това — на архиепископията в Скопие. През 1679 г. се разболял и се оттеглил от поста си. Починал през 1683 г. Като се има предвид дългогодишната служба на Андрей Богдан, изглежда, че е роден около 1615—1620 г. и бил архиепископ около четвърт век [215].

Трети архиепископ от рода на Бакшевите от Чипровци бил още един Петър Богдан, за когото в ръкописа си „История на Сърбия” Петър Богдан Бакшев пише, че е „негов племенник” и е учил в училището в Чипровци.

И вторият Петър Богдан бил също „учен” и най-напред го назначили за епископ на гр. Шкодра, Албания, където имало католици. През 1679 г. бил издигнат за архиепископ на Скопския диоцез. Той е автор на едно оригинално съчинение, написано стилно и с ерудиция едновременно на два езика — италиански и албански, отпечатано през 1685 г. в гр. Падуа, Италия. То било предназначено за католиците в Албания и се наричало „Описание на проповедниците на Христос, спасителят на света” [216]. Трябва да отбележим, че за това съчинение не е посочено, че е от български автор и липсва в обзорите за книги от чипровски автори или от Чипровската книжовна школа. Петър Богдан е бил скопски архиепископ през 1688— 1689 г., по времето на Чипровското въстание и на т. нар. Карпошово въстание в Македония. След 1689 г. следите му се губят, възможно е да е бил убит. Известен е и неговият племенник — Иван Богдан, католически мисионер в Скопския диоцез [217]. От същата фамилия през 1721 г. в Дева се среща името на Михаил Бакшев — съдия на българската бежанска община.

Друга голяма фигура от Чипровци в освободителното движение през XVII в. бил Петър Парчевич, католически църковен деец, блестящ дипломат, политик и оратор, един от най-образованите за онази епоха българи. Неговата дейност била преди всичко политическа. Той се нарежда сред първите представители на зараждащата се българска интелигенция преди няколко столетия [218].

Роден е около 1612 г. в семейството на Михаил Парчев и вероятно след като учил в родния си град към 1623 г. заминал за Лорето, за да продължи в известния по онова време Илирийски колеж. След седемгодишно обучение се прехвърлил в Рим, където завършил висшето си образование с изключителен успех като доктор по гражданско (римско) и католическо право, рядък случай в университетската практика.

Не е известно с какво се е занимавал Петър Парчевич през 1637—1643 г. Възможно е да е бил на служба в Конгрегацията за разпространение на вярата при папския двор, защото през май 1643 г. архиепископ Петър Богдан отправил молба до нея да върне Парчевич в България, където имало нужда от свещеници. Той се завърнал, но стоял малко в Чипровци — от пролетта до есента на 1644 г., когато бил назначен за секретар на марцианополския архиепископ Марко Бандулович и трябвало да замине за Молдова, където се установил Бандулович, въпреки че седалището му било в Българско. От 1647 г. П. Парчевич започнал да изпълнява поверителни дипломатически поръчения, свързани със създаването на съюз на европейските държави срещу Османската империя. Дипломатическите му мисии се редували една след друга. Навсякъде с жар отстоявал каузата за освобождението на поробения български народ, за война с Османската империя и прогонването на войските й от Европа.

През 1654 г. Петър Парчевич бил назначен за апостолически викарий в Молдова, а от 1656 г. — за марцианополски архиепископ. Компрометиран пред султанския двор заради своята политическа и дипломатическа дейност, той прекарал в чужбина (главно във Влашко и Молдова) почти целия си живот, но не забравил поробените си братя и свидния роден край. И докато дипломатът Петър Парчевич бил поощряван и от австрийския император Фердинанд III, който през 1657 г. го удостоил с титла императорски съветник, римската църква не одобрявала неговата извънцърковна дейност и не била доволна от духовника Парчевич, тъй като той месеци и години бил далеч от архиепископията си. Дори през 1661 г. му било отнето архиепископството. Принудил се да приеме някаква дребна църковна служба в гр. Оломоуц до „реабилитирането” му през 1668 г. Но когато продължил политическата си дейност, отношенията му с папата пак се влошили и останали такива до смъртта му — починал в бедност и самота на 23 юли 1674 г. в Рим, без да дочака въстанието от 1688 г. и да се порадва на първите големи поражения на поробителите след създаването на антиосманския съюз между Полша, Австрийската империя, Венеция и Русия, за който той ратувал през целия си живот като български патриот, дипломат и далновиден политик.

Един от представителите на този род — Антон (Антоний) Парчевич, бил между градските първенци, членове на общинския съвет на Чипровци, през 1680 г., а вероятно и по време на самото въстание. Каква е била родствената му връзка с Петър Парчевич, не е известно, но се е проявил като известна личност и вървял по пътя на своя именит сродник [219]. Съществува мнение, че Парчевичи произхождат от по-стар „болярски” род — Кучевичи. Прадядото на Петър Парчевич имал четирима синове, които имали много потомци. А що се отнася до предположенията, че Парчевичи дошли от друго място, тъй като вероятно са били преследвани и намерили убежище в Чипровци — някога по-спокойно място, това засега не може да се потвърди или отрече [220].

Много от роднините на Петър Парчевич след въстанието избягали след австрийските войски и се заселили в Хърватско и Словения. Изрично се споменават членовете на семейство Черкич-Парчевич. Един от тях, Фрейхер Черкич-Парчевич, бил офицер в австрийската армия, подполковник и командир на 53-ти Палфиерски полк и починал на 4 февруари 1795 г. в Осиек, Хърватско [221].

Друг бележит чипровски деец от XVII в., изявил се като един от непосредствените ръководители на въстанието, бил Георги Пеячевич, син на Матей Пеячевич. Техният род имал роднински връзки с този на Кнежевичите. Дори проф. Л. Милетич го нарича Георги Кнежевич Пеячевич и сочи, че е роден през 1655 г. и е починал на 18 март 1725 г. в гр. Буч (дн. Бач), Унгария. С какво се е занимавал преди въстанието не е известно. Георги Пеячевич се проявява главно като военен ръководител още от началото на 1688 г. до разгрома на въстанието, както и после в редовете на австрийската армия.

Командир на българската конна доброволческа (въстаническа) дружина, той я предвождал умело и храбро още „при завладяването на крепостта Оршова”. После бил начело на българските въстанически чети и дружини, с които първоначално заел Кутловица и победил в няколко сражения османците, татарите и маджарските наемници на граф Текели. След погрома на въстанието Георги Пеячевич успял да организира една силна българска дружина от около 600 души, с която охранявал оцелялото чипровско население при бягството му през Дунава във Влашко. Участвал в напредването на хабсбургските войски до Ниш, Пирот, Драгоман, близо до София и до разореното вече Чипровци. През тази и други войни Придворният военен съвет му възлагал поръчения, изпълнението на които изисквало голяма смелост, хладнокръвие и съобразителност. Заедно със своите братя Никола (роден около 1650 г., известно време кнез на Чипровци), Иван и Марко той се поставил изцяло на разположение на хабсбургския двор. Служил като военен директор на пощата в градовете Бая, Чаталя и Егреш, където по същото време е бил театърът на военните действия. Изпълнявал куриерски задачи за предаването на важни военни разпореждания, както например при сражението за гр. Сента на 11 септември 1697 г. През 1708 г., макар и вече възрастен, пътувал тайно до Цариград като императорски куриер. За заслугите на Пеячевич и на братята му към Австрийската империя император Карл VI през 1712 г. ги удостоил с благородническата титла барон. Самият Пеячевич представил доказателства, че неговото семейство наистина било „благородно” и от „старо време”.

Дълго време Георги Пеячевич бил заместник-губернатор на Бачкия комитат в Унгария. Починал на 70 години, уважаван и почитан като храбър и корав българин.

Неговият баща, Матей Пеячевич, също бил един от ръководителите (според някои сведения — пръв) на въстанието. Той загинал при отбраната на родния си град. Братът на Георги — Марко Пеячевич, забогатял през войните, купил имения в селищата Верьоце, Рума, Рестфалу и др. в Южна Унгария, както и в Нашица и Подгорац в Словения, които оставил на своя син Йосиф Пеячевич, почетен с графска титла през 1772 г. От потомците на другия брат Никола произхожда видният католически духовник, философ, професор по богословие и писател Яков (Якоб) Пеячевич, роден в Чипровци около 1676 г. Отначало учил в колежа в Лорето, а през 1706 г. постъпил в ордена на йезуитите. До 1721 г. останал в Хърватско и Унгария — в градовете Будим-Ерлау и Тирлау, а също и в Загреб, където бил преподавател в университета по философия. Завърнал се в Лорето като главен изповедник на „илирийския народ” (славяните католици в Босна, Дубровник и др.), а от 1725 г. бил определен да служи в черквата „Св. Петър” във Ватикана. В края на 1728 г. станал ръководител (супериор) на йезуитския колегиум в Осиек, Хърватско, а после (1729—1731 г.) и в гр. Фюнфкирхен. През периода 1731— 1738 г. бил ректор на католическите училища в Пожега, Загреб и отново във Фюнфкирхен, където на 14 юли 1738 г. го заварила смъртта. Яков Пеячевич е автор на труда „Сбито изложение на старите и нови географски сборници, или географско изложение на Европа, Азия, Африка и Америка” (Загреб, 1714).

От същото семейство е и Франц-Ксавер Пеячевич (1707—1781), професор по философия, член на йезуитския орден, историк и писател. Автор е на книгите: „Противоречия между Източната и Западната църкви за първенството и допълване на символите”, „Седем книги за геологическата догма, за геологическите източници и единствения Бог на Троицата” и „История на Сърбия или 18 разговора за кралската държава и религията на Сърбия от възникването й до края”, написани на латински.

Пак от тази фамилия (вероятно братовчед или чичо на Георги Пеячевич) бил Марко Пеячевич, провинциален викарий на Българската католическа провинция по време на въстанието. Учил в гр. Перуджа, Италия, около 1676 г. Той също участвал активно във въстанието и след неговото потушаване заедно с други чипровски духовници първоначално се настанил в манастира „Св. Мариам Ниграм” в Карансебеш. През 1693 г. се преместил в Сибиу, а след това станал игумен на манастира „Св. Франциск” до влашката столица Търговище [222]. Интересно е да се отбележи, че един представител на този голям чипровски род — Гавраил Пеячевич, роден през 1839 г., бил кандидат заедно с Александър Батенберг за български княз през 1879 г. [223]

Друг виден чипровчанин от това време бил архиепископ Стефан Кнежевич (Кнежев, Княжевич), роден през 1621 г., известен от италиански документи и като Стефано ди Конти. След смъртта на Петър Богдан той бил негов приемник (1677—1691) не само като софийски католически архиепископ, но и като един от главните организатори на подготвяното въстание. Вече споменахме за написаното на 22 октомври 1688 г. изложение, с което известил папата за преживяното при погрома. Преди въстанието настоявал пред австрийския император за помощ, като го убеждавал, че „народът е готов да въстане”. През 1689 г. бил с българските бежанци във влашката столица Търговище, после в Седмиградско. Изтерзан от толкова скитания и премеждия Стефан Кнежевич починал в Сибиу на 28 октомври 1691 г. По-късно останките му били пренесени в католическата черква в Алба Юлия [224].

За произхода на рода Кнежевичи се знае малко. Твърди се, че той също бил „болярски” и произхождал от старо селище до днешния град Кнежа, Врачанско, където притежавал някога феодално имение. Повече са данните за родствени връзки на Кнежевичи с Пеячевичи, Парчевичи и други чипровски родове.

Още един представител на рода, Иван Стефанов Кнежев[ич] — Джовани Стефано ди Конти, вероятно племенник на Стефан Кнежевич, по-късно също станал глава на Софийската католическа архиепископия [225]. Като градски първенец, член на общинския съвет в Чипровци към 1680 г., се посочва и Марко Кнежевич [226]. Друг Кнежевич — Никола, странствал като православен калугер в Македония и Сърбия [227]. Сред имената на бежанците в Алвинц в през 1733 г. откриваме имената на Матей Кнежевич и Антон Кнежевич.

Забележителна личност бил и Франческо (Франко) Марканич, кнез на Чипровци близо две десетилетия (с малки прекъсвания) — от 1630 до 1649 г. Той бил отличен майстор златар. Известна е обковата му на едно евангелие, поръчано от угровлашкия православен митрополит. Познавал се лично с влашкия княз Матей Басараб и имал голям авторитет пред него. Бил активен политически деец и един от организаторите на въстанието, за което не жалил средства и сили, и подкрепял изцяло делото на архиепископ Петър Богдан. Именно на него, като на „приятел и господар” Петър Богдан посветил първата си книга през 1638 г. Кнез на Чипровци през 1637 г. бил и Матей Марканич, навярно баща или брат на Франческо Марканич [228].

Достойно място сред чипровските дейци на българското освободително движение през XVII—XVIII в. заемат и Станиславови. Пръв от тях е Филип Станиславов (1610—1674). Макар че не бил роден в Чипровци (което споменахме вече), дейността му по организирането на борбата на българския народ за освобождение била изцяло свързана с чипровчани. Нещо повече, след 1662 г., когато по нареждане на папата бил отстранен от длъжността никополски епископ, той прекарал дълго време в Чипровци, където работил с Петър Богдан. Изглежда, че по същото време в Чипровци се установили и други членове от фамилията.

Отначало Филип Станиславов учил в Илирийския колеж в Лорето (1627—1633), а после, от 1635 до 1647 г., бил „апостолически мисионер” и свещеник. Работил и две години в папския двор като преводач на славянски езици. От 1648 г. до 1662 г. бил епископ на Никополската епархия (и отново през 1673—1674). Водил живот, изпълнен с лишения, но залагал извънредно много за развитието на учебно-просветното дело сред българите. С такава цел подготвил и отпечатал молитвения сборник „Абагар”. Филип Станиславов оставил и една непубликувана ръкописна книга от 200 страници — преведен от латински сборник от XVI в., съдържащ котирани текстове на литургии, богато украсен с миниатюри (сега се съхранява в документалната библиотека „Батъансум” в Алба Юлия). Сигурно този ръкопис бил опазен и изнесен след въстанието от някой негов родственик. Радетел за освобождението на своя поробен народ, епископ Филип Станиславов бил преследван непрекъснато от османската власт. Като българин със силно изразено народностно самочувствие (той произхождал от павликянско семейство) и като един от нашите първи книжовници, той си спечелил и недоволството на римската църква. Във Ватикана са запазени негови писма изложения, които съдържат интересни данни за живота на българите през XVII в. [229]

По време на въстанието като предводители на въстанически чети се проявили и племенниците на Филип Станиславов — братята Иван и Михаил. Те участвали в битките при Кутловица, за Чипровци и другаде. За Иван Станиславов се сочи, че бил “dux” (водител), или пък „vexillarius” (знаменосец) на въстаниците и загинал в жестоката и неравна битка за Чипровци. Един негов син или племенник бил пленен и принуден насила да приеме исляма. След 23 години той успял да избяга и през 1711 г. намерил чипровски изгнаници в Седмиградско, в Алба Юлия, където отново се върнал към католицизма [230].

Може би по молба на роднини на Иван Станиславов, с цел да се уреди положението им. през 1725 г. видни българи католици свидетелстват, че той взел най-активно участие в Чипровското въстание, особено в битката при Кутловица, като „vocatus” (защитник, предводител), както и брат му Михаил, и че изгубил по време на въстанието 8 члена от семейството си. В друг документ от 1726 г. Иван Станиславов е наречен „dux reliquorum” (забележителен водач).

След разгрома на въстанието Станиславовият род се разпръснал във Влашко и Седмиградско и през 1745 г. австрийският император удостоил с благородническа титла заради заслугите им пред империята епископ Никола Станиславов и братята му Михаил и Георги. Епископ Филип Станиславов имал още един братовчед със същото име, който бил католически духовник повече от 50 години и умрял в дълбока старост през 1713 г.

Никола Станиславов вероятно е бил син на Иван Станиславов. Учил дълго време в Лорето, бил твърде образован, „опитен лектор” и владеел влашки, латински, немски и италиански език. На 25 септември 1725 г. папата го провъзгласил за никополски епископ. А две години преди това бил избран за провинциален викарий на францисканците католици в Българско и Влашко.

След 1737 г., когато българските бежанци били принудени да бягат от Влашко, към тях се присъединил и епископ Никола Станиславов. През 1740 г. той бил назначен от хабсбургския двор за управител на комитата Чанад с права и над православното население в тази област.

Сред чипровските дейци, дали своя значителен принос за повдигането на народностния дух на българите в Северозападна България, достойно място заема учителят Иван Лилов (1601 —1667). Връстник на Петър Богдан, той също учил в Италия. Завърнал се и поискал да замине за Унгария като католически мисионер, но му предложили да стане учител в родния си град. Благодарение на него и с помощта на Петър Богдан и на градските първенци чипровското училище след 1635 г. прераснало в по-висше учебно заведение, което подготвяло учители и католически свещеници. В него получили образоването си будни младежи не само от Чипровци, но и от други селища в страната. Мнозина от тях продължили да следвар в чужбина. Иван Лилов възпитавал у своите ученици родолюбие и допринесъл много за народностното пробуждане на тези, които след това десетилетия наред подготвяли народа ни за въстание.

Макар и роден в Босна, не можем да отминем Петър (Злойутрич) Солинат — софийски католически епископ от 1613 до 1623 г. Неговото постоянно седалище (а също и на приемниците му) се намирало в Чипровци, където отначало бил свещеник. Петър Солинат направил много не само за засилването на католическата пропаганда в България, но и за превръщането на Чипровци в истинско културно-просветно средище. Най-изтъкнатите български католически дейци и духовници, родени през първото десетилетие на XVII в., получили образованието си в Италия благодарение на неговото застъпничество.

Достоен продължител на делото на първия български католически епископ бил чипровчанинът Илия Маринов, роден около 1577—1578 г. Завършил Клементинския колеж, а после и юридически науки в Римския университет. През 1614 г. се установил като свещеник в Чипровци. Образован, добре подготвен и известен сред населението, той бил назначен за приемник на Петър Солинат през 1624 г. и останал начело на епископията до 1641 г. Макар и със сравнително умерени възгледи Илия Маринов бил преследван и арестуван неведнъж от османската власт [231].

Дали Илия Маринов и Богдан Маринов — един от военните ръководители на въстанието, са издънки от един род, не е известно. Роден в Чипровци през 1644 г., той умрял на 16 януари 1721 г. в гр. Нови Сад като „Деодат (Богдан) Маринович, инак наричан полковник Богдан”. Неговото семейство било сродено с Парчевичи и Пеячевичи.

От всичко, което вече разказахме за него става ясно, че Богдан Маринов също е бил един от онези български патриоти през XVII в., чието име ще остане завинаги не само в летописите на въстанието, но и на българската история [232]. А Павел Маринов (Паоло Марини) от Чипровци, бил изпратен от местната община във Ватикана като „nobile” (градски първенец), за да запознае Конгрегацията (вероятно малко преди въстанието) с положението на българите и с молба за помощ за освобождението им [233].

Често споменавахме в нашето изложение и за Франческо (Франциск, Франко) Соимирович. Роден е през 1614 г., учил е в Италия, след което се завърнал в Чипровци. Проявил се като активен помощник на Петър Богдан още в началото на своята църковна и обществена дейност. Владеел турски, влашки, латински, италиански, сръбски и други езици.

Франческо Соимирович се проявил и като книжовник — оставил ръкопис „История на Сърбия”. Известно време служил като генерален викарий на Българската католическа провинция, а преди това — като кустос и гвардианин (секретар) на Петър Богдан. Бил негов чест спътник при обиколките му из Българско и Влашко. Например през 1637 и 1640 г. двамата били във Влашко и водили успешна борба да си възвърнат основания някога от чипровски търговци католически манастир близо до Търговище. По това време Франческо Соимирович бил вече съдия на Конгрегацията за българските и влашките земи. И той като Петър Парчевич изпълнявал дипломатически поръчения. През 1650 г. бил назначен за призренски, а от 1655 г. — и за охридски архиепископ. В 1663 г. поел управлението на Никополската католическа епископия на мястото на отстранения Филип Станиславов. След много скитания и гонения от османската власт през 1673—1675 г. Франческо Соимирович останал в Чипровци в очакване на нова църковна длъжност и тук умрял [234].

Кръстьо (Христофор) Пейкич е роден в Чипровци през 1665 г., макар някои изследователи да съобщават, че родното му място е Солун, а той лично в две от своите книги сочи, че е „од дом Красту Пейкич от Чипровац...” [235]. Вероятно е учил най-напред в чипровското училище, а после (според документ, открит от Б. Димитров) в Лорето. Веднага след въстанието пристигнал в Рим, където следвал в продължение на девет години. След това работил като мисионер сред избягалите в Трансилвания и Влашко българи, а от 1705 до 1709 г. бил игумен в Дома на катекумите във Венеция. През следващите години бил енорийски свещеник в Алвинц, абат в епископията на Чанад, начело на католическата черква в гр. Пейч. Починал в Белград през 1731 г. като декан и първи каноник на новосъздадената тук католическа архиепископия. Кръстьо Пейкич се изявил като виден представител на Чипровската книжовна школа — автор е на шест книги, написани на „илирийски”, но владеел и италиански, турски, албански, сръбски и немски език [236].

В своите съчинения той с дълбоко вътрешно убеждение защитава правото на свобода и независимост на своята родина и настоява за сближение и обединение на силите на източноправославната и западната католическа църква за борба против исляма и неговите догми. Кръстьо Пейкич призовава европейските народи да изгонят османците от континента и да освободят поробените от тях християнски народи — преди всичко българите. Той често възхвалява Русия и руския цар Петър Велики като защитник на християнството, развива идеите за славянска солидарност. Обичта си към своя народ изразява винаги с най-топли думи: „мои сънародници”, „мой народ”, „съграждани”, „от нашата кръв”. Дори си позволява да критикува римската църква, че си затваряла очите за тежкото положение на българите под османско робство, а отдавала значение на своите религиозни мисии другаде — например в Индия: “... Смятам, че не са толкова ценни душите на Индия, за които Светият престол отделя толкова средства, колкото тези, които гинат пред очите ни в Европа (българите — б. а., П. Ч.)” [237].

Свързан с подготовката и провеждането на Чипровското въстание и с по-нататъшната съдба на българските бежанци в чужбина след неговия разгром бил и чипровчанинът Антон Стефанов. Получил образование в различни католически колежи в Италия, през 1677 г. той бил издигнат за никополски епископ. Още през лятото на същата година изпратил няколко писма до Конгрегацията с подробна информация за тежкото положение на населението в Българската католическа провинция, особено за плачевното състояние на християните в неговата епископия. Неспирните войни на Османската империя с Полша и Русия давали отражение и върху живота на нашия народ: „Теглата на настоящата война измъчват почти всички бедни павликяни или новопокръстени християни (католици — б. а., П. Ч.). Някои села изцяло побягват, а половината (жители — б.а., П.Ч.) на другите остават само за да споделят бедствия, страдания и злочестини...” [238] Преминал във Влашко поради преследванията на турците още през пролетта на 1687 г., Антон Стефанов станал дипломатически посредник между влашкия княз Шербан Кантакузин (1678— 1688) и императорския двор във Виена. Тук починал, след като положил много усилия да уреди положението на бежанците, установили се в пределите на Влашко и Австрийската империя.

Малко знаем за дейността и съдбата на Лука Андреин, командир на въстаническа чета, а според някои сведения и кнез на Чипровци през 1688 г. [239]

Марко Бандулович (Марко Бандини) от Скопие пребивавал известно време в Чипровци и бил един от помощниците на Петър Богдан. Известно време работил като мисионер в Босна, после в Унгария и Австрийската империя. От 1643 до 1655 г. бил начело на Марцианополската архиепископия, която обхващала земите в Североизточна България и Молдова. Той е автор на описание на Молдова с ценни исторически и други сведения. Андрей Богославич бил монах в Чипровския манастир около 1623 г. и католически деец във Влашко и Молдова. Павел Никпетрич от Чипровци бил първият на Българската католическа кустодия. Яков Леер — игумен на манастира в Алба Юлия (1746—1748), издал през 1747 г. книга за чипровската „чудотворна” икона и починал през 1756 г. в Алвинц. Михаил Гроздич — игумен на българския католически манастир в гр. Караш (1768—1770), починал като енорийски свещеник в с. Поток, Седмиградско, през 1785 г. Той е автор на книга за българските ученици на „илирийски”, отпечатана през 1779 г. в Тимишоара. Не може да се отмине и потомъкът на чипровските бежанци Евсевий Ферменджин (Мартин Луков Ферменджин, 1845—1897). Завършил богословски университет във Виена, от 1868 до 1877 г. служил в манастирите във Винга, с. Равна, гр. Буковар и др. Съставил забележителната, често цитирана в нашата историческа наука книга „Acta Bulgariae ecclesiastica...”, отпечатана в Загреб. Автор е и на книгата „Последващи църковни дела в Босна с прибавени от издателя документи от регистрите от 925 до 1725 г.” През 1890 г. Евсевий Ферменджин бил избран за член на Хърватската академия на науките. Починал в гр. Нашице, Хърватско. Като автор на книги е познат и чипровчанинът Иван Дерводелин, игумен на католическия манастир в Алвинц от 1726 до 1730 г. Известен е и Блазиус Клайнер — лектор по богословие в училището на българите католици в Алвинц, написал ценна книга в три части с документи за българската история. Автор на книга хроника с данни за българските бежанци е Иван Катар, игумен на българския католически манастир в Букурещ от 1758 до 1764 г. Чипровчанинът Яков Бибич се утвърдил като виден представител на маджарската аристокрация през XVIII в. [240] Между бележитите български дейци от онова време често се споменава и името на Иван (Джовани) Деянович, роден в Чипровци. Учителствал четири години в Копиловци, след което заминал да продължи учението си в Италия. Известно време бил съдия в Българската католическа провинция, а от 1683 г. — неин генерален викарий. Съвременниците се отзовават най-ласкаво и за дейността му като „дяк” в Копиловци и като свещеник след въстанието. През 1689 — 1705 г. (след последната година се губят следите му, вероятно е починал) в Къмпулунг, Букурещ и на други места във Влашко Иван Деянович положил много грижи за подпомагането на съотечествениците си бежанци, за което непрекъснато настоявал пред Ватикана и влашките князе.

С добри дела се прославил и друг чипровчанин — Гаврил Манчич (Манчев, Габриеле Манчич). Роден около. 1660 г. и учил през 1681 г. в Перуджа, Италия. Участвал във въстанието, а после във Влашко и другаде споделил изгнаническата съдба на бегълците. От 1696 г. бил софийски католически архиепископ. Друг Габриел Манчич-Томашич от Чипровци през 1659—1660 г. бил апостолически викарий във Влашко, Молдова и Трансилвания. Матея Катич е познат като заможен чипровски търговец и общественик сред българите в Крайова. Родолюбец бил и Франко Лукин, кнез на Чипровци през 1653 г. Между заслужилите чипровски дейци се нареждат и Петър Югович — кнез на Чипровци през 1617—1618 г.; друг Петър Югович — игумен на чипровския католически манастир в началото на XVII в., Иван (Йоан) Югович — свещеник в католическата черква в Чипровци през 1665 г. Поп Тихо и поп Върбан били православни свещеници в Чипровци по време на въстанието и съдействали активно за участието на православното българско население в него.

С определен принос за просвещаването и народностното осъзнаване на българите в Чипровци и другаде през XVII в. са и Винченцо Матевич, учител в Чипровци през 1681—1684 г. (а вероятно и до самото въстание), завършил Илирийския колеж в Лорето; Петър (Пиетро) Митрококич от Чипровци, през 1632 г. на служба в католическата епископия в София; Влас Койчев (Блазио, Биаджо Койчевич) — софийски католически архиепископ през 1676—1677 г.; Марко Бабич — учител в Лорето през 1630 г., а после бил викарий на Антиварската архиепископия в Сърбия; Павел Маткович — съдия и висш служител в Българската кустодия около 1638 г.; Петър Кокич — кустос около средата на XVII в.; Георги Визич — кустос към 1665 г.; Павел Маркович — кустос; Винсенти Маринов — капелан на София; Иван Божи Човек (Джакомо Хомо Дей) — учил в Лорето около 1643 г., а после бил католически мисионер.

Интересна и малко известна е личността на Деодато (Богдан) Вукович, който се заселил във Влашко след въстанието и през 1696 г. дал препоръки на Гаврил Манчич (кандидат за софийски католически архиепископ), под които се подписал: „благородник и първенец (старейшина) на цялата българска народност.”

Заслуги към своите съграждани имали и чипровчаните Серафим Причин (Прино, Примов), който към 1661 г. бил кустос и викарий в католическата архиепископия в София, а през 1658 г. — капелан на черквата в Прокупле, Сърбия; Стефан Боглич, учител във Флоренция, игумен на манастира в Железна към 1661 г.; Георги Джиксанович, учил в Рим, към 1661 г. игумен на чипровския католически манастир; Марко Каролеич, учил в Италия, около 1661 г. мисионер в Банат; Петър Джурович, учил в Италия и Германия, игумен на манастира в Чипровци преди 1661 г.

Трябва да се отбележат и имената на Павел Йосич, духовник в Дева, избран през 1715 г. за софийски архиепископ; Антон Гунчич — основател на българския католически манастир в Римник, Влашко; Петър Дуралин, Павел Дуралин — дарители на същия манастир; Иван Делин — чипровски първенец към 1640 г., и пак Иван Делин — негов правнук, общественик и защитник на българските бежанци във Винга към средата на XVIII в.; Илия Каталенин — търговец в Алвинц, Павел Каталенин — български съдия в същия град, и двамата от Копиловци; Михаил Прентич — станал австрийски благородник; Георги Качамагов — получил титлата воевода от австрийската императрица Мария Терезия; Георги Бибич, Лука Бибич, Иван Бибич — от Копиловци, опора на заселените в Алвинц чипровски българи; Иван Радоич — католически свещеник, убит в Чипровци по време на въстанието; Петър Данчич — провинциален викарий, също убит тогава; Йероним Марич — католически свещеник, тежко ранен във въстанически боеве, успял да се спаси и после се установил в Полша; Александър Томянин — чипровски емигрантски деец в Седмиградско. Стефан Дуньов е роден във Винга в семейството на чипровски бежанци, офицер в австрийската армия. Той е един от малкото българи, сражавали се в отрядите на Джузепе Гарибалди през XIX в. [241] Леополд Косилков, Иван Косилков, Антон Лилин — писатели, родени във Винга. Последният е автор на няколко романа на немски език [242]. Йозеф Рил, роден във Винга, просветител и патриот, учител, издал през 1869 г. първия начален учебник — буквара „Пучелница”; Георги Петин, свещеник във Винга в средата на XVIII в., застъпвал се пред властите за чипровските бежанци.

Могат да се изброят още чипровски дейци, които имат принос за духовното пробуждане и за опазването на българщината не само в своя роден край, но и навсякъде, където се намирали. Удивително е, че само Чипровци, Копиловци и някои други селища от покрайнината дали на България още в средата на османското робство толкова много личности (някои от които известни и в чужбина), изпълнени с горещ патриотизъм, целеустременост и жажда за свобода. Тези български дейци — католически и православни духовници, учители, търговци, занаятчии, старейшини, монаси и др., не се побояли и работили всеотдайно за организирането на Чипровското въстание, а след неговия разгром — за опазването на народностния дух на българските бежанци и на тяхната вяра, че рано или късно милото им отечество ще бъде свободно.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]


214. Всички биографски сведения за Петър Богдан са главно от Димитров, Б. Петър Богдан Бакшев — български политик и историк от XVII в. С., 1983.

215. Димитров, Б. Цит. съч., с. 39; Дуйчев, Ив. Нови данни за католишката пропаганда в Македония през XVII в. Макед. преглед, 11, 1938, № 1—2.

216. Радонич, Й. Римска курия в южнославянске земле од XV до XIX в. Београд, 1960, с. 387, 390.

217. Пак там, с. 373, 383.

218. Повече подробности за живота и делото на Петър Парчевич вж. в: Дуйчев, Ив. Политическата дейност на Петър Парчевич за освобождение от турско владичество. — В: Българо-румънски връзки и отношения. Т. I, С., 1965; Дуйчев, Ив. Архиепископ Петър Парчевич. Политическото значение на българското католичество през XVII в. — Родина, 1, 1939, № 4, 5—19; Георгиев. Г. Петър Парчевич. — Дух. култура, 44, 1964, № 6—7. 46—50; Георгиев Г. Петър Парчевич. Исторически очерк. — Септ. слово (Михайловград). № 117, 20 ян. 1968; Цветкова, Б. Документи за Петър Парчевич от Венецианския държавен архив. — Изв. Държ. архиви. Т. 27, 1974, 144—152; И.шев. Ив. Парчевич и словото му. Фердинанд, 1926.

219. Минков, Цв. Чипровското въстание. С., 1938, с. 7.

220. Георгиев. Г. Петър Парчевич. Исторически очерк. — Септ. слово (Михайловград), № 117, 20 ян. 1968.

221. Милетич, Л. Заселението на католишките българи в Седмиградско и Банат. С. 1897, с. 32.

222. Нешев, Г. Културни прояви на българския народ. XV—XVII в. С., 1978, с. 95.

223. Банат. 1738—1938. Живота и обичайа на банатските балгаре. Тимишоара, 1938, с. 96.

224. Телбизов, К. Нови исторически данни за дейността на българските францискани през XVII—XIX в. — Дух. култура, 1964; Милетич, Л. Заселението на католишките българи в Седмиградско и Банат. С., 1897, с. 37.

225. Списаревска, Й., Положението на българския народ през последните десетилетия на XVII в. в неиздадени писма и релации на изтъкнати католически дейци. — Изв. Държ. архиви. Т. 52, 1986, с. 208.

226. Минков, Цв. Цит. съч., с. 7.

227. Радонич, Й. Цит. съч., с. 200.

228. Христов, Хр. Цит. съч.

229. Йосифов-Бохачек, Ал. Цит. съч.; Филип Станиславов. — Бележити българи. Т. З, С., 1969; Райков, Б. Към мястото на Абагара в старата българска литература. — Изв. Инст. литература; Нешев. Г. Посланици на българската правда. С., 1970, с. 27, 49, 54 и др.

230. Нешев, Г. Посланици на българската правда. С., 1970, с. 48.

231. Дуйчев, Ив. Чипровец и въстанието през 1688 г. С., 1938, с. 11.

232. Милетич, Л. Цит. съч., с. 32.

233. Списаревска, Й. Новооткрити дубровнишки документи за българската история в архива на Конгрегацията „De propaganda Fide” — Помощни истор. дисциплини. Т. 4, 1986.

234. Петров, Н. Цит. съч.; Радонич, Й. Цит. съч., с. 234, 235, 241, 242, 252, 387.

235. Пейчев. Б. Кръстьо Пейкич — важна задача на нашата българистика. — Език и литература, 1969, № 3; Пейчев, Б. Философските и политически възгледи на Кръстьо Пейкич. — В: История на Философската мисъл в България. Т. 1, С., 1970, 121 —132; Турчинович, Й. Мисионар Подунавийа бугарин Крсто Пейкич (1665—1731). Загреб, 1873; Телбизов, К. Чипровската книжовна школа. (Обзорен библиографски опис.) — Лит. мисъл, 25, 1981, № 6; Пейчев, Б. Съчиненията на Пеучевичи и Кръстьо Пейкич. — В: Чипровци. 1688—1986. С., 1971, 102—103; Речник на българската литература. Т. З, С., 1982, с. 42; Те.-юизов, К. Към биографията на Кръстьо Пейкич. — Векове, 1980, № 1, 26—35 и др.

236. Згамбати, Ем. Националното и общоевропейското в делото на Кръстьо Пейкич. — Лит. мисъл, 1984, № 1, 105—117.

237. Ферменджин, Е. Цит. съч., 325—327.

238. Списаревска, Й. Положението на българския народ през последните десетилетия на XVII в. в неиздадени писма и релации на изтъкнати католически дейци. — Изд. Държ. архиви. Т. 52, 1986.

239. В. Септ. слово (Михайловград), юбил. бр., 11 септ. 1968.

240. Телбизов, К. Чипровската книжовна школа. (Обзорен библиографски опис.) — Лит. мисъл, 25, 1981, № 6.

241. За Стефан Дуньов вж.: Нешев, Г. Българи гарибалдийци. С., 1965.

242. Сведенията за посочените дейци са събрани от най-различни източници, повечето от които цитирахме.