ПРОКУДЕНИ ОТ РОДНИЯ КРАЙ
От останалите около 600 живи въстаници, по сведения на предводителя им Георги Пеячевич, се организирала бойна охрана за оцелелите чипровчани, които (както пише Стефан Кнежевич) успели да се прехвърлят във Влашко. Тази бойна група се присъединила след това към императорските войски, командвани от Лудвиг Баденски, с които продължила да воюва срещу османците през 1689 г. и през следващите години. По това време в австрийската армия постъпили и стотици българи доброволци, които били винаги в предните редици на сраженията с омразния враг. Документирано е, че по-късно само в частите на принц Евгений Савойски е имало 3 български кавалерийски дружини, без да се броят онези, които се числели към други императорски войскови части [178].
Освен най-голямата група бежанци, успяла да премине Дунав след разгрома на въстанието, се спасили и други чипровчани. Много семейства от Чипровци, Копиловци, Железна и Клисура поели по планинските пътеки към вътрешността на България или към западните български земи и Сърбия. След дълги скитания някои от тях се укрили в различни селища, а други попаднали в османски плен. След години тези, които успели да се прехвърлят през Дунава, намерили своите сънародници в Банат и Седмиградско. Други се спасили от робство като избягали в затънтени далечни краища и там опазили българското си име. Така например писателят Антон Страшимиров изказва предположение, че прочутите Робови от гр. Елена, дали известни възрожденски културно-просветни дейци, са потомци на заловени по време на Чипровското въстание българи, избягали после от плен [179].
За кои селища в страната имаме сведения, че там се заселили групи от-участващите в Чипровското въстание българи?
Преди стотина години историкът Г. Димитров пропътувал почти цялата страна и се добрал до сведения, че жителите на пловдивските села Секирово, Долно Ботево и Дуванлии, някогашни павликяни, приели след въстанието избягали семейства чак от Чипровско. Той изказва предположение, че заселените през тези времена българи в селата Миромир (дн. квартал на гр. Хисаря), Житница и Дуванлии, за които^се говорело, че са дошли „из околностите на София още след падането на българското царство” нямат нищо шопско и е възможно също да са от Чипровско [180].
Голяма група бежанци от Чипровската покрайнина се заселила сред гористите места между устието на Лом и Дунав, в местността, известна сега като Войводина бахча. Тук имало и семейства от Копиловци, които толкова осиромашели, че жителите от околните села ги нарекли „голинците”. Оттам дошло и името на създаденото тук ново село — Голинци (дн. Младеново, сега квартал на гр. Лом) [181].
Част от жителите на опожарената след въстанието Клисура след време се установили в Белимел. Избягали българи от Винище, а и от Чипровци, се заселили във Видин, Враца, в с. Медковец, Ломско, в т. нар. Войнишка махала. И сега се знае, че Пандурите (фамилия в Медковец) са потомци на чипровски бежанци. Далечен прадядо на воеводата Цеко Петков от с. Дългошевци (дн. Замфир, Ломско) бил Тодор Терзията от Чипровци, укрил се след въстанието в същото село [182]. Чипровчани се заселили и в с. Голямо Малово, около Драгоман (дн. в Софийска област) [183]. Още преди да бъде опожарено селото им, населението на Горна Лука, намиращо се близо до Чипровци, успяло да избяга в с. Велика Луканя, Пиротско, откъдето се завърнало едва след 70—80 години вече ново поколение. Жителите на с. Чемиш (на 20 км от Кутловица) след опожаряването му се заселили в с. Мали Чемиш, а по-късно в с. Клисура. За част от българите от Копиловци има сведения, че достигнали чак до с. Кипилово, Еленско. Други от тях се установили в с. Вълчедръм, Ломско, а трети — във Влашко.
Някои копиловчани се спасили като избягали през малкия балкански проход Збег, между двата върха — Копрен и Трите чуки [184]. Жителите на Железна достигнали Тетевенския балкан и се приютили в с. Малка Желязна, Ловешко (за тях проф. А. Иширков смятал, че били саксонски рудари от чипровското село Железна) [185]. Други от тях стигнали до селата Асеново, Никополско, и Бърдарски геран, Белослатинско, а трети се установили временно в с. Топли дол, Пиротско, и към 1710 г. първи се завърнали в родния край. По сведения на К. Иречек отпреди повече от 100 години, махалата Руховци в Еленско била заселена първоначално от бежанци от Чипровци. Родови и селищни предания за изчезналата махала Гадевци в Троянско насочват към преселници бегълци след въстанието. В своята книга „Град Троян през 19. век” учителят Васил Илиев споменава за преселването в Троянско на „романизовани българи” — явно чипровчани. Има сериозни предположения, че немалко пленени българи от Чипровци и околните селища след въстанието създали свои колонии около Котел и Елена [186]. Избягалите от с. Челюстница в с. Топли дол, Пиротско, се завърнали по-късно в родното си място, вероятно към 1710 г. [187]
Според Д. Маринов с. Ковачица, Ломско, някога се наричало и Чипровци, за да не се забрави откъде са дошли голяма част от жителите му. Допреди 100 години местният диалект бил същият като на чипровчани и се предполага, че и тук се били укрили забягнали чипровски българи [188]. Проф. С. Дамянов уточнява, че много от бившите чипровски въстаници и семействата им се приютили в гористата крайдунавска местност Странете, недалече от сегашното с. Долно Линево, и създали ново село, което нарекли Чипровец. Същото село по-късно се преместило по-далеч от Дунав, около днешното с. Ковачица. Съществуват данни за заселването на бежанци от въстаналите селища и на други места — в Ломско, Видинско и др. Всички по-сетнешни събития в Западна България могат да се разберат само като се вземе предвид участието на редица села в Берковско, Кутловско и Ломско във въстанието. Примерът на чипровчани намерил дълбок отзвук в цялата българска земя. Затова и неслучайно именно тук през следващото десетилетие се разгоряла с небивала сила борбата срещу османското иго, подчертава проф. С. Дамянов. Още на следващата година, окуражени от поражението на османските войски край Ниш през септември 1689 г., редица села в Пиротско, Берковско и Видинско, независимо от още пресния спомен за жестокото потушаване на Чипровското въстание, отново се вдигнали на оръжие [189].
Вече споменахме, че основното ядро на многобройната чета на Черноречкия поп било от укрили се по горите чипровски въстаници. Те не пожелали да се заселят другаде, а предпочели да продължат борбата. Сред четниците се споменават имена на въстаници и от селата Праужда, Вълчедръм, Лешовец (вече изчезнало) и др. [190]
След потушаването на въстанието голяма група бежанци, потомци на някогашните преселници в Копиловци, се отправила на юг към родните си места около Албания. За това узнаваме от хрониката на черквата в Бешенов в областта Банат, по-късно един от центровете на българските преселници бежанци. „И така, обърнати в бягство, малцина българи, след много премеждия по пътя, от който били измъчвани, и след като техните старейшини се приютили в Албания, останалите пристигнали във Влашко...” [191] По-нататъшната им съдба е неизвестна.
Антон Страшимиров съобщава, че някои чипровчани след въстанието се укрили в старинното село Златарица, Великотърновско, което съвпада и с родовото предание за възрожденската фамилия Радославови. Някога в този край и навред, където се чувало, че някоя река влачи златоносен пясък, се появявали чипровчани с корита за промиването му. Есенно време, за да не връщат обратно своите корита, те ги оставяли на съхранение в най-близките до подобни рекички селища. След въстанието някои от тези чипровски златотърсачи се сетили, че ще могат да се укрият при вече спечелените приятели в Златарица. След много премеждия те се добрали дотам и до съседното село Тантури (дн. Родина, Ловешка област), където се установили завинаги [192].
Най-многочислената група бегълци — около 3000 души — след чипровския погром, както вече посочихме, се насочила към Влашко.
Бягството на толкова много хора вкупом сигурно е било изпълнено с много премеждия и драматизъм. В споменатата хроника на черквата в Бешенов се разказва следното: „Българите, които се спасили, не са имали време да се събират. А една от групите, придвижвайки се по трудни пътища и планински теснини, дотолкова се объркала, че не могла да намери път за движение по-нататък, дори вечер се връщала там, откъдето сутрин потегляла. Така се мъчили две недели, при това изпълнени със страх да не ги стигне варварската жестокост и ги погуби. Освен това липсата на храна, гладът, жаждата, плачът на децата и лошото време правели невъзможно продължителното пребиваване на открито с всеки изминат ден... Стигнали брега на Дунава и се прехвърлили във Влашко...” [193]
Още по-големи опасности дебнели бежанците, които не се решили да бягат през пущинаците, а се движели по обикновени междуселски пътища. Те се натъквали на скитащи османски разбойници и башибозушки орди, които ги ограбвали, избивали или отвличали в робство. Между убитите бил и чипровският провинциален викарий на Българската католическа провинция Радоич.
Жестоки към въстаниците били и маджарските наемници на граф Текели. Те също преследвали под дърво и камък българите, измъчвали ги. Така бил убит още един виден католически духовник от Чипровци — Петър Данчин, а друг — Йероним Марчич, бил тежко ранен и едва се спасил. По-късно той се добрал до Полша, където останал завинаги [194].
Като се прехвърлили във Влашко много бежански семейства тръгнали след присъединилите се към австрийската армия въстанически чети. Най-напред те се установили в градовете Нови Сад, Петроварадин, Осиек и другаде в Южна Унгария, както и в селища, които сега са в северозападните области на Югославия. Изглежда, че тази чипровска група бежанци била значителна, защото повече от мъжете останали в императорската армия като доброволци до завършването на войната през 1699 г. Много от тях участвали непрекъснато във войната на Австрийската с Османската империя, а след това били включени в граничните гарнизони около Карансебеш и по течението на р. Муреш. Според някои сведения в този район в армията на принц Евгений Савойски имало български кавалерийски дружини с 225 конника, а според други — войскова част от 528 войника българи и сърби. След сключването на Карловацкия мирен договор Карансебеш останал на територията на Османската империя и българските войници били изтеглени на север от него. Не след дълго ги заселили заедно със семействата им на границата на Австрийската империя с Влашко — от дясната страна на р. Муреш, източно от Арад (тогава неизвестна крепост), в селата Шолмош, Халмаг, Тотварадия и Десна [195].
Сред избягалите след разгрома на Чипровското въстание в Карансебеш имало и няколко видни католически духовници, които се настанили в местния францискански манастир „Св. Мариам Нигран”. Тук бил например Марко Пеячевич, викарий на Българската католическа провинция. След османските нападения в този район през 1695 г. и след мирния договор от 1699 г. чипровчани избягали и оттук. И едва след Пожаревацкия мирен договор от 1718 г., когато Карансебеш отново бил включен в територията на Австрийската империя, те пак се върнали и съградили нова католическа черква [196].
Според документи от Виенския военен архив във въстаническо-бежанската група от Чипровци били и хората на капитан Богдан Маринов, който бил постъпил на австрийска служба още през 1686 г. По-късно Богдан Маринов бил произведен в чин полковник — вероятно първият българин с такъв чин в елитните армии. Интересно е, че мъжете от няколко чипровски рода — Качамагови. Пеячевичи, Черкини — ставали офицери в редовете на австрийската армия. Така например един Качамагов бил офицер във войната на Австрийската империя с Наполеон Бонапарт в края на XVIII в. [197]
Сведенията за по-нататъшната съдба на няколкото български колонии в Южна Унгария, създадени от тази бежанска група, са твърде оскъдни. Намерилите убежище в района на Нови Сад и Петроварадин се претопили напълно сред местното хърватско и сръбско население. Заселените по границата на Австрийската империя с Влашко чипровчани били постепенно асимилирани от власите. По-продължително време, именно като българска, съществувала колонията на чипровчани в Осиек (сега в Хърватско), където се установили семействата на Георги Пеячевич, Черкини, Парчевичи и други фамилии. Те се претопили сред хърватите едва към края на XVIII в. Получили привилегии от хабсбургския императорски двор, някои бежанци чипровчани бързо се приспособили към висшето общество. Така например Георги Пеячевич бил удостоен с титлата барон, а през 1772 г. син или внук на брат му Марко — с графска титла. Така потомците на борбената чипровска фамилия Пеячевичи се превърнали в знатни представители на хърватската аристокрация [198]. А граф Иван Пеячевич бил предпоследният бан (управител на голяма област) на Загреб [199].
Друга голяма чипровска група отначало се разположила в тила на австрийските войски и при тяхното оттегляне през 1690 г. също потеглили на север. Тези българи заедно със сръбски бежанци, водени от техния патриарх Арсений Черноевич, се настанили в и около маджарските крепости Буда и Пеща на р. Дунав. Получили грамоти и привилегии от император Леополд I. те се проявили като добри занаятчии и търговци, каквито били и в родния си край. След като дошли още български бежанци в селцето Сент Ендре, близо до Буда и Пеща, била построена към края на XVII в. черквата, позната до днес като Кипровачка черква. Този факт навежда изследователите към извода, че вероятно по тези места се приютили повече православни българи — участници в Чипровското въстание [200].
С повече сведения историческата наука разполага за бежанците, които останали във Влашко. Те се разпръснали предимно из селищата на областта Олтения — Крайова, Римник, Къмпулунг, Брадичени, Търгу Жиу, Оланещи, Сутещи, Бранкован, Чутория, Тълпачещи и др. В някои от тях се заселили десетки български семейства бежанци — католици и православни от Чипровци, Копиловци и Железна, общо около 400. Най-голяма група се установила в Крайова [201]. Повечето от споменатите селища били добре познати на чипровчани много десетилетия преди въстанието. В писмо на Петър Богдан от 23 юли 1639 г. се говори, че още тогава от Чипровци избягали мнозина със семействата си и се заселили във Влашко. В Къмпулунг през 1655 г. чипровчани имали своя отделна католическа черква и манастир. В този труден за българските бежанци момент воеводата Константин Бранкован наредил да им се даде убежище и потвърдил всички стари привилегии на чипровските търговци, дадени им от неговите предшественици. Във Влашко се приютили и немалко българи — павликяни и католици от Никополско и Свищовско, чието положение след въстанието много се влошило.
Значителна чипровска бежанска група се установила и във влашката столица Търговище, където още преди това имало стара саксонска католическа колония и францискански манастир. За известно време тук бил и архиепископ Стефан Кнежевич.
Ала премеждията на прокудените българи не свършили дотук. През януари 1689 г. бежанците, настанили се около Къмпулунг, били нападнати от татарски отряди (такива още върлували във Влашко като османски съюзници) и ограбени. Същото се случило и в Търговища, дори и със самия Стефан Кнежевич. Отец Гаврил Манчич от Чипровци бил пребит от бой и едва се спасил. Наложило се бедните несретници да бягат отново и да се спасяват на запад. При тежки зимни условия те преминали в Трансилвания, където с позволението на военния комендант генерал Ветерани се заселили в по главните търговски центрове на княжеството — Сибиу, Брашов, Медиаш, Алба Юлия. Най-многолюдна се оказала чипровската бежанска колония в Сибиу, където останал и софийският католически архиепископ и глава на Българската католическа провинция (включваща и Влашко) Стефан Кнежевич, както и други ръководни католически дейци от Чипровци [202].
Но и тук бежанците не намерили жадуваното спокойствие. Сега започнали да ги ограбват императорските войници. Освен това българите католици били ненавиждани от отдавна заселените тук немци и маджари — протестанти, които също ги преследвали.
През тези изгнанически години останалите във Влашко бежанци били в незавидно положение. Докато в Сибиу с чипровчани били архиепископ Стефан Кнежевич и помощниците му Марко Пеячевич, Гаврил Манчич и др., то във Влашко при българските бегълци не останал никой от по-видните духовници, за да им бъде опора пред местните власти.
След смъртта на Стефан Кнежевич през 1691 г. пред всички български бежанци католици се поставил остро въпросът за негов заместник. Дори бил свикан специален католически събор, за да се обсъди този въпрос. Но съборът отложил решаването му, защото „народът провизорно (временно — б. а., П. Ч.) живее във Влашко и само чака първа сгода, щом се поуспокоят времената в полза на християнското дело, да се пресели негде на по-сигурно място” или да се върне в бащиния си край. Докато изчаквали във Влашко, където поддържали и известни връзки с княза, чийто съветник бил чипровчанинът Илия Матеянич, преселниците били във връзка и с императорския двор във Виена и с папския представител (нунций) там, които обсипвали с молби за помощ и закрила [203]. Поради несигурността на живота във васалното на османската държава княжество Влашко, в което винаги и безпрепятствено можели да навлизат османски и татарски войски, чипровските бежанци, особено католиците, отправяли поглед на запад. И най-сетне през 1700 г. австрийският император Леополд I дал на българите в Седмиградско грамота, с която ги приел официално под своя защита, като им дал и определени привилегии: да ползват дворни места в Алвинц, където да си построят жилища и да се заселят завинаги; да ползват безплатно пасбищата и горите около Алеинц, наравно с другите местни жители, но само за собствени нужди, не и за тьрговия; да изповядват католическата вяра и да издържат със свои средства черкви и свещеници; да се освобождават от някои общи и военни тегоби, като например да издържат стануващите в района им военни части и др.; да търгуват из цялата империя свободно; да имат право на общинско самоуправление и сами да решават кой и при какви условия може да постъпи в тяхната община.
Още през същата година в Алвинц са настанила голяма група бежанци. Едва се разрешили всички въпроси по заселването им на основата на императорската грамота и през 1703 г. избухнало маджарското въстание срещу владичеството на Хабсбургите, което опустошило много селища. Току-що установили се в Алвинц, българите трябвало отново да бягат и да изоставят построените си с голям труд и лишения домове. Част от тях се принудили — както се вижда и от едно писмо на чипровчанина Кръстьо Пейкич от 14 юни 1704 г. — отново да се върнат във Влашко.
През 1714 г. в селището Дева, южно от Алвинц, била създадена нова българска колония, на която император Карл IV дал специална грамота.
В Дева през 1716 г. се установили 50 чипровски семейства, между които и от фамилиите Бибич (сродна с тази на архиепископ Петър Богдан), Томянин, Петрандин, Пуенин, Франкович, Рогачкин, Бардичкин и др. Тъй като условията за живот не били добри, по-късно много от тях се преселили другаде, като оставили „къщите си празни” [204].
Други от приютилите се във Влашко чипровски бежанци постепенно се стабилизирали. Например в Крайова, само 10 години след въстанието, те издигнали манастир и черква, накупили лозя, гори и други имоти. Но след нахлуването на османските войски през 1737 г. били принудени да бягат, първо в Оршова, оттам в Белград и след това в Банат [205].
В Римник бежанците също построили манастир със свои и дадени от чипровчанина Петър Дуралин средства, а брат му Павел подарил воденица на новия манастир. Тук българите католици, ръководени от отец Антон Гунчич, също закрепнали. А заселниците в Брадичени съградили метоха „Св. св. апостоли Петър и Павел”. Но през 1737 г. и те били принудени да бягат и да се установят окончателно във Винга. Многобройна била чипровската колония и в Алба Юлия, където тя се обслужвала от манастира „Св. Иван Капистран”, а в неговата черква (изгоряла през 1853 г.) се съхранявала и прочутата „чудотворна икона” от Чипровци, донесена тук след въстанието [206].
Във Влашко продължавали съществуването си вече три десетилетия няколко колонии чипровски бежанци, особено в Крайова, Римник и Брадичени. Към 1720 г. тези българи настойчиво се обърнали с молба към австрийския император, под чиято власт били по това време тези краища, да им се дадат привилегии — в посочените три града да се обособят български общини; да им се осигурят места за построяване на отделни квартали, в които да живеят не само българи католици, но и православни; да имат право да строят черкви, училища, манастири и да имат свещеници, които да не се месят в светските им дела. И още нещо: всяка българска община ежегодно да си избира свой съдия и четирима съдебни заседатели, като един от тях може да бъде и православен, при условие, че не ще участва в обсъждането на религиозни въпроси. Това подкрепя факта, че православните българи вървели рамо до рамо със сънародниците си католици и след погрома на въстанието.
В същото изложение искането им за самоуправление отивало дотам, че те не желаели да бъдат подчинени нито на австрийската провинциална администрация, нито на военната, а да имат свое „камерално управление”. Настоявали за данъчни облекчения и т. н.
По това време подобни претенции за привилегии имали и българите павликяни, също избягали във Влашко след чипровското въстание. Някои от тях се настанили в селищата Окна, Каракал, Горгошил, Чернещ, а други в Крайова.
Едва през 1727 г. император Карл VI издал указ за създаване на автономни общини в Крайова, Римник и Брадичени. Между другото се предписвало всяка четвърта година да се допуска и избира за съдия (не само за съдебен заседател, както предлагали българите католици) православен българин, „ако народът намира някого между тях достоен за това звание”. Този факт още веднъж показва, че между бежанците е имало доста православни българи, и във Виена, като знаели за това, решили да вземат предвид и техните интереси. Специално за българите, настанени в Брадичени, проф. Л. Милетич предполага, че били главно от Копиловци, защото нарекли общината си „албанска”. Интересно е да се спомене, че на българските общини било разрешено да имат свои печати — гербове. Така например в Крайова те си избрали герб, на който бил изобразен лъв, а под краката му — слънце и звезда.
През 1725 г. за никополски католически епископ на българите павликяни, повечето от които избягали във Влашко, бил назначен Никола Станиславов от Чипровци, чиито братя били едни от ръководителите на въстанието. Поддържан от императорския двор и от чипровските българи, които по данни от същия период наброявали само в Крайова около 600 души, той подхванал пропаганда за преселването на територията на Австрийската империя на още българи павликяни от Никополската епископия. Въпреки трудностите от 1726 г, до 1730 г. над 300 павликянски семейства (около 2000 души) от селата Ореше, Белене, Трънчовица и др. се прехвърлили тайно във Влашко. Те се настанили временно в с. Излаз и в Крайова, а после и в Римник и Брадичени, като увеличили твърде много броя на българските преселници отвъд Дунава.
Очакванията на новите емигранти за по-добър живот, отколкото при османските поробители, не се сбъднали. Те нямали никакви привилегии, а и не били особено привързани към католицизма. Искали своя самостоятелна черква и свещеник в Крайова, отделно от тези на чипровчаните. След дълги пререкания през 1731 г. австрийските власти им разрешили да се заселят в с. Юрич. След тази година липсват сведения за съдбата им.
Избухналата през 1737 г. война между Австрийската и Османската империя породила нови надежди у българските изгнаници. Макар и вече възрастен, Михаил Станиславов — един от някогашните ръководители на въстанието, се заел да формира (със съгласието на Придворния военен съвет) българско народно опълчение от потомците на чипровските и на други бежанци, с което да воюва с османците и да вдигне ново въстание в България. Той успял да организира няколко български дружини, наброяващи „няколко хиляди души”. Всичко било готово, но под благовиден предлог Виенският двор осуетил тази благородна инициатива [207].
В края на октомври 1737 г. една османска армия успяла да изтласка противника от Влашко. На българите емигранти се наложило още веднъж да бягат с австрийските войски, като оставили всичките си имоти и покъщнина. Голи и боси, без покрив и подкрепа, бежанците се пръснали по горите в Седмиградско. В едно писмо до папата от 11 юли 1738 г. епископ Никола Станиславов му съобщава, че около 200 български семейства избягали в Седмиградско в началото на зимата и той лично ги заварил в края на същата зима в горите, все под открито небе, на студа; че тогава само от глад били измрели повече от 20 семейства и османците отново успели да заробят много бежанци, за откупуването на които били нужни средства.
Отново се разпилели българските бежанци. Във Влашко се завърнали около 70 семейства на православни българи. Останалите в Седмиградско над 100 български семейства продължили трудния си живот в Алвикц, Дева, Алба Юлия и Сибиу Същевременно те изпратили чипровчанина Александър Томянин да води преговори във Виена и да моли да им се определи ново място за заселване в Банат, където били вече настанени други българи павликяни. Последните се закрепили в Бешенов — селище по главния път към Сегедин, където очаквали завършването на войната.
През периода 1738—1741 г., след като били известно време в Алвинц, близо 5000 павликяни, чипровски и други българи се приютили в Банат — в Бешенов и Винга. Българи се настанили и в близките до Бешенов села Лаврин, Изгар, Физеш, където до края на XIX в. запазили българското си име и език. Много помагал на всички българи — католици и православни, епископ Никола Станиславов, който през 1741 г. бил назначен от хабсбургския двор за управител на комитата Чанад. А тук се намирали повечето от посочените селища на български бежанци.
От бежанците, достигнали до Седмиградско след 1737 г., 12 семейства се приютили в селата около Сибиу, Голям Чергед (дн. Голям Чергул), Малък Чергед (дн. Малък Чергул), Баумгартен (дн. Булгарт) и Райхсдорфен (дн. Рушиор). Техни потомци имало тук и в края на XIX в., когато вече останало само българското им име, а говорели на влашки език. Онези, които живеели в Малък Чергед, станали протестанти, а в Голям Чергед — униати. Но и след два века живот в чужбина потомците на чипровските бежанци пак се отличавали с фанатичната си привързаност към старите обичаи, гордеели се, че са българи [208].
През 1741 г. във Винга заедно с католиците дошли и много православни чипровски българи. В документ от 1743 г. се казва, че „по-голямата част от тия техни православни братя се отзовали след Белградския мир на поканата на влашкия воевода и се върнали назад във Влашко”. Но някои от тях все пак останали с католиците и с тях дошли в Банат. По всичко личи, че те не са били толкова много. В един опис от Винга от 1756 г. като „староверски” (православни) семейства в града са посочени само десетина.
Освен в Бешенов и Винга в края на XIX в. проф. Л. Милетич е издирил потомци на чипровските българи и на други бежанци след въстанието през 1688 г. в Банатска област и в селищата Нова Винга, Дента, Бренцье, Болгартелец, Могош, Канак, Лухачфалва, Кочохат, Регендорф, Иваново, Секлелкеве и Бока.
Според статистиката през 1900 г. в Банат имало 10 944 българи, през 1910 г. — 13 536 в 22 селища. Сочат се и други селища, населени частично с българи, които днес се намират на територията на Румъния, Унгария и Югославия. След Освобождението част от българите се завърнали от Банат и се настанили в селата Бърдарски геран, Белослатинско; Гостиля и Брегаре, Оряховско; Драгомирово, Свищовско; Асеново, Никополско и др. Според проф. К. Телбизов към 1930 г. в Банат (в румънското владение на тази област) е имало 12 000 българи, в югославската му част — 6000 българи, и в България се завърнали около 6000 души, всички потомци на бежанците от въстанието през 1688 г. [209]
Между градовете и селата, в които се заселили бежанците от Чипровското въстание, а после и техните потомци, трябва да посочим и Темешвар (дн. Тимишоара). Тук българската бежанска колония през 1726 г. получила разрешение да търгува с Банат, но не успяла да изгради своя община в същия град. Активна била и българската колония в Сибиу, където видният чипровчанин отец Гаврил Манчич през 1696 г. успял да издейства от градските власти да се прекратят преследванията на българите изгнаници, на които отначало не се позволявало даже да пренощуват в града, а били задължени да стануват вън от него.
Установилите се в Алвинц през 1735 г. българи били повече от Копиловци, начело с известната фамилия Качамагови. Но тук имало и чипровчани — например вдовицата на Матей Кнежевич със сина си Антон [210]. Преселниците в този град съхранили своето народностно съзнание. В едно изложение до австрийската императрица Мария Терезия от 1750 г., подписано от представителите им Франциск Прентич и Илия Каталенин, те пишат, че винаги са били верни „на унаследената си омраза към османския поробител”, че „нашите предци поискаха да отърсят от плещите си ярема на варварското робство” и „изоставиха в България дом и отечество, богатства и имоти, предпочитайки да бъдат изгнаници от бащината си земя, отколкото да робуват” [211].
Проф. К. Телбизов съобщава, че скоро след установяването на чипровските бежанци във Влашко, преследвани от османските войски и маджарските им наемници, както и от татарски орди, мнозина от тях били избити. Известна част от тях били отведени в робство отвъд Черно море, вероятно на Кримския полуостров, където било Татарското ханство. Понататъшната им съдба е неизвестна.
Има сведения, че в желанието си да се спасят и укрият по-далече от преследвачите, някои чипровски българи се добрали чак до Бесарабия [212].
Много от бежанците, вероятно измежду православните българи, останали във Влашко докъм края на XVIII в., правили многократно постъпки пред османската власт да се завърнат в родния си край. В края на XVIII в. те получили такова разрешение, но при следните условия: някогашните въстаници и бежанци българи да се заселят не в балканските места (Чипровци, Железна, Копиловци и др.), а във Видинската и съседните на нея равнинни каази; те да не се бунтуват и да бъдат покорни и верни на османската държава — в противен случай ще бъдат безпощадно наказвани и изтребени; преселниците вече да не говорят български, а влашки език.
Завърналите се в отечеството били настанени около р. Дунав, в поречието на р. Тимок и на други места във Видинско — в селата Ново село, Кошава, Делейна, Брегово, Неговановци, Флорентия и др. [213]
Още по-внимателни издирвания може би ще ни насочат към нови селища и краища, където преди 300 години са намерили убежище участниците в Чипровското въстание и техните семейства, в България и извън нейните граници. Защото такова масово бягство и разселване на българи, при това оставили трайни следи в много места, където се установявали, не е познато след потушаването на друго българско въстание по време на османското владичество.
Чипровци и други селища останали задълго обезлюдени след погрома на
въстанието. Но родните места живеели в съзнанието на потомците на чипровските
въстаници. Те носели в сърцата си неугасимия български дух, готовност да
се борят както славните си предци за свободата на отечеството.
[Previous] [Next]
[Back to Index]
178. Нешев, Г. Посланици на българската правда. С., 1970, с. 54.
179. Страшимиров, А. По Огоста (Догадки). — Бълг. турист, 15, 1923, № 7, 98—100.
180. Димитров, Г. Княжество България в историческо, географическо и етнографско отношение. Ч. I. Пловдив, 1895, с. 104.
181. Петков, К. Село Голинци, Ломска околия, сега Младеново. Кратки географически и исторически бележки. Лом, 1948, 23—24.
182. По сведения на к. и. н. П. Кузманов, учител, роден в с. Медковец, автор на книги за миналото на този край.
183. По сведения на историка Г. Нешев.
184. 250 години от Чипровското въстание. 1688—1938. Фердинанд, 1939, с. 23.
185. Ковачев, Н. Топонимията на Троянско. С., 1969, с. 63.
186. Михайлова, Д. Цит. съч., с. 9, 13, 21, 23, 58, 59.
187. Страшимиров, А. По Огоста (Догадки). — Бълг. турист, 15, 1923, № 7.
188. Маринов, Д. Цит. съч., с. 143.
189. Дамянов, С. Отражението на Чипровското въстание върху по-сетнешните борби против турското иго в Северозападна България. — В: Чипровци. 1688—1968. С., 1971, с. 57.
191. Телбизов, К. Разселване на чипровчани след въстанието от 1688 г. — В: Чипровци. 1688—1968. С., 1971, с. 66. Не споделяме мнението на проф. Телбизов, че „по всяка вероятност бежанците (които се отправили към Албания — б. а., П. Ч.) са били главно албанци”. Защото вече посочихме, че това са потомци на македонски българи от селища, близо до Албания, чиито преселнически движения са проследени от Яранов, Д. — Цит. съч.
192. По сведения на писателя Димитър Мантов.
193. Телбизов, К. Разселване на чипровчани след въстанието от 1688 г. — В: Чипровци. 1688—1968. С., 1971, с. 67.
195. Милетич, Л. Заселението на католишките българи в Седмиградско и Банат. С., 1897, 44—45.
196. Телбизов, К. Разселване на чипровчани след въстанието от 1688 г. — В: Чипровци. 1688—1968. С., 1971, с. 68.
198. Нешев, Г. Културни прояви на българския народ. XV—XVII в. С., 1978, с. 95. Вж. и: Бьосендорфлер, Й. Колония чипрована у Осиеку. — Народна старина, 11, 1932, 213—221.
199. Иречек, К. История болгар. Одесса, 1878, с. 613.
200. Нешев, Г. Посланици на българската правда. С., 1970, 46—47.
201. Телбизов, К. Разселване на чипровчани след въстанието от 1688 г. — В: Чипровци. 1688—1968. С., 1971, с. 69.
202. Телбизов, К. Български търговски колонии в Трансилвания през XVIII в. С., 1984, 11—12.
203. Милетич, Л. Заселението на католишките българи в Седмиградско и Банат, С., 1897, 33—37.
205. Нешев, Г. Посланици на българската правда. С., 1970, с. 95.
206. Телбизов, К. Нови исторически данни за дейността на българските францискани през XVII—XIX в. — Дух. култура, 44, № 10—11, 1964, 48—60.
207. Милетич, Л. Седмиградските българи. С., 1896.
209. Телбизова, М., К. Телбизов. Народната носия на банатските българи. С., 1958, 1—2.
210. Милетич, Л. Заселението на католишките българи в Седмиградско и Банат. С., 1897, с. 72—78, 82, 84, 87, 101, 188—190.
211. Телбизов, К. Български търговски колонии в Трансилвания през XVIII в. С., 1984, с. 19, 20, 49.
212. Телбизов, К. Разселване на чипровчани след въстанието от 1688 г. — В: Чипровци. 1688—1968. С., 1971, с. 67.