Еничарите в българските земи

Цветана Георгиева

 

IV. ЕНИЧАРСКОТО ПРИСЪСТВИЕ В ЖИВОТА НА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД

 

1. Еничарите в икономиката  173

2. Еничарите в ежедневието на българите  193

 

 

1. ЕНИЧАРИТЕ В ИКОНОМИКАТА

 

Османската документация след XVI в. показва толкова плътно еничарско присъствие във всички сфери на стопанството, че преди десетина години Стр. Димитров, един от нашите най-добри османисти, видя в неговото изучаване голяма и значителна тема при осветляването на балканската история в последните столетия от османското владичество [1]. В българската историография проблемът не е нов. Досега основните въпроси, привлекли вниманието на историците, засягат два аспекта — еничарското участие в земевладението [2] и в събирането и използуването на данъците, чрез които османската власт осъществява разпределението на феодалната рента [3]. Наред с изследванията, специално занимаващи се с еничарското участие в икономиката, в почти всички общи и частни трудове, отнасящи се за българската икономика през XVIII в., се засягат някои страни на този проблем [4].

 

Изследванията разкриват две взаимносвързани, по-точно преплетени линии в процеса на социална преструктурализация на османското общество при утвърждаването на зрелите феодални отношения и създаването на новия тип експлоататор, чието имущество идва от стопанския живот. Този проблем не засяга единствено измененията в господствуващата класа. Неговата друга страна е отражението на процеса върху битието на българския народ. Това изисква да се проследят доколкото е възможно промените в икономиката върху положението на българския народ и резултатите им в общия ход на неговата историческа еволюция. Въпросите са сложни и детайлното им изследване безспорно предстои. Направеното досега ни дава възможност да се установят главните насоки в хода на социално-икономическите изменения и съответно основните резултати от тях върху положението на българското население.

 

Османската икономика е феодална по тип и водещият ресор в нея е земевладението. В селското стопанство е ангажирана огромна част от работната ръка и оттам идват основните приходи на обществото. Характеристиката на другите стопански клонове в най-голяма степен зависи от аграрните отношения [5]. Именно затова еничарското присъствие в земевладението е първият въпрос при изясняване участието и ролята на платената пехота в икономиката.

 

При създаването на еничарския корпус за разлика от спажийската конница неговите войници били изключени от земевладението.

 

173

 

 

Един параграф от еничарските закони гласи, че на платените войници под страх от смъртно наказание се забранява да яздят коне [6]. Тази забрана целела не само формално да разграничи еничарите от спахиите, за да се запази необходимото равновесие между двете основни части на армията, но преди всичко обособяването им в социален план. Недопускането на платените войници в спахийската войска означавало тяхното изолиране от тимарската система. Това положение най-добре разкрива основното различие между спахийската конница и еничарската пехота. Първата и по произход, и по същност била феодална институция, а втората имала своите корени в предфеодалните форми на производство, характерни за източните общества, и не била свързана с феодалното стопанство [7]. Чрез този параграф от еничарските закони за робите чужденци достъпът до земята се закривал и тя изцяло се запазвала за представителите на османската феодална класа.

 

Тези мерки на централната власт не можели да бъдат дълготрайни. Еничарите не останали изолирани от земевладението. Развитието на феодалните отношения в империята оказали своето влияние и на такава нефеодална по същност институция като платената пехота. Приходите от земята в качеството им на феодална рента доста отрано привлекли нейните членове. Въпреки превантивната нормативна бариера и тежките санкции, предвидени от централната власт, някои еничари успели да се снабдят с тимари. Както бе казано, още в регистъра на поземлените владения в санджака Арванид от 1431 г. се откриват поедставители и на платената войска. В 1432 г. еничаринът Махмуд бил регистриран като тимариот на с. Кокинослар, от което получавал приход от 2881 ак. Заедно с него като държатели на феодални владения са вписани още седем членове на оджака — един от ортата на загърджиите и шест от тази на солаците [8]. В сравнение с представителите на другите групи от системата кул броят на еничарите в арванидския регистър е относително малък. От общо 1400 зарегистрирани тимариоти те са само осем. При това седемте не били редови войници, а принадлежали към онези формации, които били част от султанската гвардия или прислуга — солаци и загърджии. Без съмнение еничарите тимариоти в санджака Арванид били изключение от общото правило. Присъствието им сред държателите на феодални владения обаче е пример за проникването им в тимарската система още в първата половина на XV в.

 

В най-старите тимарски регистри, отнасящи се за българските земи, които датират от втората половина на XV в., макар и твърде рядко, се срещат еничари тимариоти. В регистъра за Търново намираме Хасан—еничар при Високата порта. Тимарът му обхващал селата Чадърлу-баля, Чадърлу-изир, Рашова

 

174

 

 

и Дрели. Прави впечатление, че това е най-големият тимар в запазения откъс. Неговият приход е 9394 ак., докато останалите варират между 1500 и 3000 ак. [9]

 

Както вече бе казано, в този период в Никополския санджак били включени като притежатели на тимари 7 еничари [10]. В 1455 г. еничарският офицер Илиас получил във владение няколко села в Софийско [11]. Пак офицер, яябашия, притежавал в 1452 г. тимар в Кукушко [12]. В същата нахия през 1446 г. е отбелязан сред тимариотите и солак-башията Арнауд Хазър [13]. Владеели тимари и шестима еничари от охраната на Никополската крепост. Очевидно е, че към втората половина на XV в. еничарите си пробивали път в условното земевладение. От наличните данни се вижда, че начините били различни. Най-рано се снабдили с тимари тези, които принадлежали към дворцовите служби и владетелската гвардия. Осигуряването на служителите на султана с поземлени владения било отрано редовна практика в империята. Само в арванидския регистър тази категория съставлява около 20% от тимариотите. Ползувайки се от нея, някои от еничарите, включени към дворцовата гвардия, се снабдили с поземлени владения. Подобно на другите категории от дворцовата охрана — мутеферики, чауши и др., те получили тимар вместо заплата или по-вероятно катадобавка към нея [14].

 

Една реч на Мохамед II, предадена от Лаоник Халкокондил, разкрива друг начин за снабдяването на еничарите с поземлени държания. Според византийския хронист пред решителния пристъп на стените на Цариград в 1453 г. султанът завоевател се обърнал към еничарите със следните думи:

„Знайте, много земя има в Азия и в Европа и най-добрата аз ще дам на този от вас, който пръв се изкачи на стената. Аз ще се разплатя така, както следва. Ще му дам богата област и хората от нашето племе ще нарекат неговата участ щастлива“ [15].

Точността на тези слова с основание може да буди съмнение, но тенденцията, заложена в нея, отговаря на състоянието на поземления фонд на османската държава и на неговото широко използуване като войнишки стимул в хода на завоеванието.

 

Многократно използуваният регистър на мустахфъзите на Никополската крепост показва, че разпращането на бойци от платената пехота в крепостните гарнизони довело и до използуването на мустахфъзни тимари като добавка над заплатата им.

 

Така още от втората половина на XV в. едно от основните правила на оджака било нарушено. Някои от неговите войници по един или друг начин успели да проникнат в земевладението. Наред с еничарите спахии, които се включили в конницата, една немалка част от войниците от платената пехота владеели тимари от категорията гедик. Това били поземлени държания,

 

175

 

 

раздавани на придворни служители със задължението да участвуват в походи, но само тогава, когато били предвождани от великия везир. Във втората половина на XV в. вече са налице еничари владелци на трите категории тимари: ешкинджийски, мустахфъзки и гедик [16]. Следвайки общите норми, владенията от първите две категории носели твърде ниски приходи на своите притежатели. Тези от Никополския регистър напр. се движат между 3000—5000 ак., а на крепостната охрана — около 1000 ак. Независимо от размера на прихода обаче еничарското присъствие в земевладението било неоспорим факт, който определил бъдещите тенденции в развитието на аграрните отношения.

 

Натъкваме се на явен парадокс. От една страна, централната власт се стремяла да изолира платените войници от земевладението, а, от друга, сама им раздавала приходите от мирейския поземлен фонд. Неговото обяснение се крие в процеса на феодализация на османското общество. Раннофеодалните отношения били окончателно наложени. Еничарският оджак не можел да остане изолиран от общото развитие. Утвърдената феодална база оказвала своето влияние на всички надстроечни институции. При масовото използуване на част от феодалната рента за издръжка на армията и бюрокрацията срещу изпълнението на определени длъжности успявали да се снабдят с тимар и част от членовете на оджака. Вместо традиционната заплата или като надбавка към нея те получавали от централната власт феодален лен. Трябва да се отбележи, че този процес бил твърде бавен, протичал в ограничени рамки и на първо време засегнал незначителна част от еничарите [17].

 

С интензивното настаняване и заселването на еничари в балканските провинции той постепенно набирал скорост. През втората половина на XVI в. еничарите тимариоти станали нерядко явление. При управлението на Сюлейман Законодател това принудило централната власт да регламентира размера на техните поземлени владения в зависимост от длъжността и чина им в оджака. Според И. Узунчаршълъ получаването на тимар означавало за еничарите „издигането им в спахии“ [18]. Тази не съвсем ясна постановка се нуждае от известни корекции. Действителна част от еничарите тимариоти в провинциите се включвали в спахийските части. Но нито формално, нито реално променили своя статут. Те носели еничарското звание и притежавали произтичащите от това социално-правни привилегии. Участието в спахийската конница било само начин за увеличение на доходите им. Голямата част от еничарите обаче подобно на множеството мютеферики, чауши, ич-оглани и други придворни служители получавали тимари, без да се зачисляват изобщо в конното опълчение [19].

 

176

 

 

През XVI в. и началото на XVII в. еничарите тимариоти не били изключение, а често срещана практика. За цетралната власт било твърде удобно да замени поне част от паричното им възнаграждение срещу държание на условно владение. Висшите офицери от оджака получавали значителни поземлени владения. Според Айни Али агата на еничарите имал хас с приход от 500 000 ак. [20]. В запазените извори в българските земи се откриват немалко поземлени държания на офицери от оджака. От протокол на софийския кадия научаваме, че към началото на XVII в. с. Якоруда принадлежало към зиамета на Мустафа ага, бивш ага на еничарите, с приход от 120 000 ак. [21]. Евлиа Челеби съобщава, че Стара Загора била зиамет на някакъв еничар — Абазе Мустафа ага. Освен приходите от града той включвал и 124 околни села с общ размер 70 000 ак. [22].

 

Към 1521 г. някой си Елиас, еничар от 10-и джемаат, получил тимар в Силистра [23]. Мехмед от серденгечтиите владеел село в Софийско с условие, че ще живее в тази каза и ще излиза на поход с местните спахийски сили [24]. От ферман, написан по повод оплакването на жителите на с. Горубляне, се вижда, че в 1618 г. владелец на това село бил еничаринът Ахмед [25]. Тимарите на редовите войници от еничарския корпус не били големи. Те рядко превишавали средния размер на този тип владения в Румелия. Но въпреки това мнозина от тях се снабдили с тимари. Причината била проста. Доходите от тях винати били сигурни. И още нещо. Еничарската заплата била точно фиксирана, а тимарът давал възможност за значително по-големи от определените приходи.

 

Проникването на еничарите в земевладението чрез тимарската система не променяло личния им юридически статут, но предизвикало съществени изменения в социалната характеристика на еничарския корпус като институция. Той постепенно се превръщал във феодална войска.

 

От гледна точка на провинциалното еничарство, колкото и положителни страни да имало притежанието на тимар, то страдало и от съществен недостатък — тимарът бил условно, свързано с изпълнение на известни задължения поземлено държание, което можело всеки момент да бъде отнето. Примери не липсват. През 1529 г. еничаринът Дауд бил заточен на о. Родос, а тимарът му в нахия Тополница в размер на 11 899 ак. бил предаден на друго лице [26]. Две години след това солакът Мехмед бил лишен от тимар с приход 15 000 ак. поради „нетрудоспособност“ [27]. Поради това еничарите, както и всички държатели на феодални ленове в империята започнали неприкрито да се стремят към владение на земи, необвързани със задължения към централната власт. Още към средата на XVI в. някои от тях успели да избягнат рамките на условното земевладение. Вероятно не били малко, щом се наложило да бъде

 

177

 

 

издаден закон, който да урежда статута, на еничарските имот в пустеещите държавни земи или върху територията на феодалните държания. Най-ранната правна регламентация на този вид държания датира от времето на Сюлейман Законодател и гласи:

 

„Еничари, които са отворили със своя брадва нераетски празни земи, от които налогът и доходът не са регистрирани” никому не дават саларие и ресм-и чифт, които се считат йер кулулгу (робуване на земята), дават само юшур. Ако обаче владеят стари раетски земи, дават данък и налози за тези земи, както (дава) раята. Закон, е“ [28].

 

Този текст доказва съществуването на неслужебни поземлени владения върху държавна земя — собственост на членовете на оджака, във втората половина на XVI в. Издаването на нарочно разпореждане на централната власт показва, че такива владения още тогава не били изолирани случаи. Еничарите били освободени от всички видове данъци като собственици на поземлени имоти. Те не подлежали на никакви облагания. Цитираният закон свидетелствува, че тази категория стопанства не била малобройна, поради което се ощетявали интересите както на централната власт, така и на някои от тимариотите. Регламентирането на данъчния статут на еничарските стопанства било в зависимост от принципното за империята положение, че формите и размерът на поземлената феодална рента зависели не от личността на облагания, а от характера на земята [29].

 

От Кануннамето на Сюлейман Законодател се вижда, че неслужебни еничарски владения възникнали както върху пустеещи държавни земи, така и в границите на феодални държания. В българските земи имоти от втория тип се появили твърде рано. В откъс от подробен регистър за поземлените владения в санджаците Видин и Белград от втората половина на XVI в. към тимари, във владение на няколко души от охраната на видинската крепост, към с. Ораше са прибавени приходите от два чифлика, принадлежащи на еничарите Али и Ридван. Приходът на тимариотите и от двата бил по 245 ак. [30]. В същия регистър към с. Градеч в тимар на войници от гарнизона и крепостта Филоридин е отбелязан чифлик на еничарина Сюлейман, от който се получавали 84 ак. [31]. Еничарите, собственици на чифлици, плащали феодална рента на държателите натимарите, което означава, че те владеели своите имоти с тапия. Значителният размер на общата данъчна сума показва, че имотите били значително по-големи от средното раетско стопанство. Впрочем това се вижда ясно от самия регистър. С. Горна Локва заедно с 3 еничарски чифлика давало тимариотски приход от 726 ак. От него 473 ак. идвали от чифлиците. Следователно 5-те раетски домакинства плащали общо 247 ак., към които били включени суми от испекча и други налози и глоби. Очевидно е, че еничарските владения, многократно надвишавали

 

178

 

 

селските имоти [32]. В описа на тимарите те са посочени отделно от раетските задължения. Явно е, че били имоти, различни от останалите стопанства. В регистъра те са наречени чифлици, така както се нарича комплексът от имоти на мюсюлманина рая и големите частни владения на османските феодали през XVII в.

 

В нашата литература е изказано предположението, че чифлиците, които се откриват на територията на феодалните държания в периода XV—XVI в., били стопанства, предоставени, от самия спахия на дружинниците (джебелю) срещу тяхното участие във военните походи [33]. За посочените еничарски чифлици подобно твърдение не е приемливо. Трудно може да се приеме, че еничари са се цанили за дружинници на спахии. Освен това в случая става въпрос не за спахийски, а за мустахфъзки тимари, т. е. не било необходимо да се издържат дружинници. В документа изрично е посочена феодалната рента, която еничарите чифликчии трябвало да изплащат на съответните тимариоти. Тук няма преотстъпване на право да се ползува земята от спахийския чифлик.

 

Въпросните имоти били неслужебни владения, твърде близки по същност до чифлиците, развили се върху тимарско владение. Значителният им размер подсказва, че не били предназначени само за издръжка на притежателя си. Голямото производство можело да бъде рентабилно само ако се насочело към пазар. Много е вероятно то да е имало стоков характер. Ако приемем, че те могат да се считат за един от ранните предвестници на настъпващите в империята аграрни промени, бихме могли да определим началния етап от появата на неслужебните поземлени владения върху мирийска земя, както и да отбележим еничарското участие в него. Тази информация, съчетана с цитираното кануниаме на Сюлейман Законодател, ни дава основание да твърдим, че ранните чифлишки стопанства се създавали чрез окрупняване на раетски чифлици в границите на тимара. Правото си на безусловно владение собственикът осигурявал с плащането на ресм-и и тапу. Показателен е фактът, че от 10 собственици на чифлици в регистъра петима били еничари [34].

 

Тук трябва да се свърже масовото заселване на еничарството в провинциите е разпространението на чифлика като специфична форма на частно поземлено владение. От началото на XVII в. живеещите в българските земи еничари играели първостепенна роля в започналия процес на мобилизация на земята. Кадийските регистри съдържат немалко сведения за покупко-продажбата на земи от еничари. В 1612 г. еничаринът Хасан продал на някой си хаджи Вели лозе от 7 мотики, намиращо се в с. Кътина [35]. Пак в Софийско еничарин купил от раета Стоян лозе в размер на 3/4 дюнюма [36]. В 1647 г. е

 

179

 

 

регистрирана продажбата на 4 ниви, върху които можело да се засеят 30 софийски килета жито, две ливади, от който се получавали 12 коли сено, един бостан, една зеленчукова градина и други свободни и необработени земи. Имотът се купувал от еничарина Мустафа беше срещу 1000 ак. от вакъфа Капуджи баши Мустафа ага [37]. Това сведение разкрива другия вариант за създаване на частно владение — чрез изкупуване на вакъфски земи. И още нещо. Размерът на закупената земя показва, че в случая става въпрос за създаването на чифлик. Полученият при сделката темесюк осигурявал безусловна собственост върху имота на новия му владетел. Чифлиците, възникнали върху бивши вакъфски земи, нямали никакви данъчни задължения.

 

Покупко-продажбата не била нито единственият, нито най-често практикуваният начин, с помощта на който еничарите се снабдявали с частни поземлени владения. Те просто присвоявали необработвани земи, включени в територията на феодален лен, без да ги купуват от селяните или без да получават тапия от държателя на тимара. Така например в 1611 г. спахията на с. Ранул обвинил еничарина Мустафа беше, че от дълги години обработвал земи, принадлежащи към неговия тимар, без да плаща каквито и да е налози. Последният отговорил, че той наистина обработвал тези земи, но не му било известно да са в нечий тимар [38].

 

Обширният необработваем поземлен фонд (араз-и меват) откривал големи възможности за лесно присвояване на земи. Създаването на еничарски стопанства върху него се доказва от цитираното кануннаме на Сюлейман Законодател. В изворите не се намира пряка информация за този начин на създаване на частни еничарски стопанства. Те не били включени в тимарската система и следователно не фигурират в тимарските описи. Някои съдебни протоколи в кадийските регистри обаче, макар и косвено, свидетелствуват, че тези земи били първоначалното ядро на много еничарски чифлици.

 

Във Видинско например, където частното владение имало широки мащаби още през XVI и началото на XVII в., раята често се оплаквала, че еничари и други военнослужещи заграбили селското пасище или мерата и ги превърнали в чифлик [39]. В хода на следствието и двете страни доказвали стародавното си право на собственост на спорната земя [40]. Ако изключим като възможност бруталната лъжа, можем да обясним съдебните спорове със създаването на чифлиците върху необработваема държавна земя, но в близост до селската мера. Постепенно с разширяване на стопанството си чифликчиите започвали да заграбват и вече култивираните селски земи. Ако чифликчията наведнъж бил заграбил селски имоти или мера и реакцията на селяните била бърза, веднага след формирането на чифлика еничарите собственици не биха посочвали като аргумент многогодишното

 

180

 

 

си владение на тези имоти. Впрочем имало случаи и на най-брутално заграбване на селска земя. Софийският еничарин Хасан превърнал в чифлик селското пасище на с. Студено буче [41]. В 1639 г. султанска заповед до кадията на гр. Бер препредава оплакването на раята на с. Флора от местния еничарин Ахмед, който заграбил не мерата и не пасището, а самите ниви, ливади и други селски имоти, като си направил чифлик [42].

 

Опитът да се проследи включването и утвърждаването на еничарите в земевладението открива възможност да се проникне в механизма на създаването и разпространението на частния сектор, в османските аграрни отношения. Пътят от тимара към чифлика в неговия развит вид минавал през големите стопанства, създадени по модела на раетския чифлик, но различаващи се от него по своя размер, стоковото си производство и социално-правния статут на собствениците. За да избягнат изобщо плащането на раетските данъци, с които османското законодателство все пак ги задължавало, еничарите започнали да развиват своите имоти върху бивша вакъфска земя или върху необработваемия държавен фонд. В този процес, продължил десетилетия, се променяла и социалната характеристика на еничарството. Създадено като нефеодална, по-скоро свързана с робския институт в близкоизточните общества социална група, то не само се феодализирало, но и постепенно станало носител на новите тенденции в развитието на феодалните отношения. Еничарите били едни от главните действуващи сили при преодоляването на раннофеодалните условни форми на поземлено владение и утвърждаването на частната собственост върху основното средство за производство, при формална запазена обаче върховна собственост на държавата.

 

През XVIII в. еничарското участие в мобилизацията на земята чрез чифлика било ясно изразено. В специалното си изследване на османските аграрни институции през XVII—XVIII в. Евг. Радушев категорично твърди, че собствениците на чифлици произхождали предимно от еничарските среди. Той се аргументира с обилен документален материал от Видинско и отчасти от Македония [43]. Трябва да се обърне внимание на една особеност на чифлишките владения в Румелия, т. е. в българските земи в сравнение с Анадола и Босна. В последните чифлиците обикновено били собственост на представители на местната административна върхушка и само отчасти на еничари, и то от висшето офицерство [44]. В нашите земи както средните по размер чифлишки стопанства, така и някои от едрите принадлежали главно на редови еничари. Това може да се обясни с по-плътното еничарско присъствие в някои райони и по-широките възможности за заграбване на вече култивирана земя от немюсюлманското население. Еничарите в българските земи не

 

181

 

 

само утвърдили своите позиции в земевладението, но и се превърнали в социалната среда, която най-резултатно атакувала тимарската система, създавайки вътре в нея частен поземлен сектор.

 

Вторият широк канал за включване на еничарите в икономиката била османската данъчна система и твърде своеобразната ѝ еволюция. По време свързването на еничарите с данъчния механизъм далеч предхожда включването им в земевладението. Както във всяка феодална държава в Османската империя, основният приходоизточник на централната власт била онази част от феодалната рента, която се получавала под формата на данъци [45]. И тъй като платената армия се издържала от държавната хазна, средствата в която идвали от експлоатацията на зависимото, производително население, то заплатите на нейните членове се осигурявали от данъците. Основният приход, на който разчитала османската власт за издръжката на многочислената си платена армия, бил личният, или поголовен данък джизие, събиран от немюсюлманското население. След XVI в. той обхващал около 20% от приходите в държавния бюджет [46]. С увеличаване на платената пехота все по-голям дял от данъчните постъпления отивали за нейната издръжка. През 1660 г. общата сума на паричните приходи в държавната хазна възлизала на 600 338 188 ак. От тях 136 632 151 ак. били от джизието [47]. Какъв размер от тези суми поглъщала еничарската пехота, дава представа сравнението с еничарските заплати в същото десетилетие. През третото тримесечие на 1666 г. при голямото напрежение във войната за остров Крит еничарските заплати възлизали на 32 344 574 ак. [48]. За една година (без претенции за голяма точност) това правело около 129 378 188 ак. Съотношението 136 632 151 : 127 378 888 не се нуждае от коментар. Очевидно огромният дял от поголовния данък отивал за еничарските заплати. Поради това мнозина историци виждат в увеличаването на османската платена пехота един от главните фактори за финансовата криза, обхванала империята от средата на XVII в. [49].

 

Да припомним, че заплатите били основният, но не единствен дял от държавните разноски за платената пехота. Значителни суми поглъщали и т. нар. джулуси, парични суми, които еничарите получавали при възшествието на всеки нов султан, с които по думите на А. Ф. Милер поредният владетел откупувал своето право на трона [50]. В случая сумите от джизието не достигали. Колко е пряка връзката между еничарския корпус и увеличаване на данъчния натиск върху производителното население, личи от факта, че авариз акчеси, един от основните парични данъци, които османската власт наричала извънредни, защото не били шериатски, но за сметка на това пък постоянни,

 

182

 

 

бил въведен още в 1471 г., за да се изплатят джулусите на еничарите при възцаряването на Баязид II [51].

 

Опитите за реформи на платената войска, които централната власт предприела през XVI и XVII в., целели главно облекчаването на държавните финанси. Тяхната неефективност не само не намалила бюджетните проблеми на държавата, но и значително ги усложнила. С разпращането на еничарите в провинциите централната власт прехвърлила издръжката им директно към данъчните постъпления в съответния район. Били оформени т. нар. оджаклъци, които включвали част от приходите в обособена финансова единица за издръжка на определен еничарски гарнизон [52]. В тях се събирали както данъчни постъпления, така и средства от други приходоизточници, някои от които имали аграрен характер. Многобройни са документите, които показват прякото използуване на феодалната рента, събирана от българското население във форма на различни видове данъци за издръжка на османската платена армия както в столицата, така и в провинциите.

 

Още в 1550 г. бюлюкбашията на крепостта Тетин в санджак Сегедин получил от Мустафа, син на Абдула Хаир, финансово лице в софийската каза, сумата от 11 000 ак. за заплати на войниците от крепостта [53]. Очевидно тя е била отчислена от данъчните постъпления, събирани от местната рая.

 

С ферман от 15. V. 1606 г. сумите, събирани от данъка сурсат бедели в Силистренския санджак, били предадени за изплащане заплатите за второто тримесечие на същата година на еничарите в крепостта Бендар [54].

 

От Видинския кадийски регистър се вижда, че в 1642 г. еничарските офицери от крепостта Егри даре получили от джизиедара на Видин сумата от 907 025 ак. за изплащане на заплатите на войниците [55]. Особено многочислени са документите в този район, обособен като отделна финансова структура, за издръжка на еничарите от големите гарнизони във Видин и Темешвар.

 

Един ферман от 1767—1768 г. показва, че издръжката на местния гарнизон била изцяло осигурявана от населението. Във фермана се казва, че срещу годишните заплати на еничарите от гарнизона им били преотстъпени събиранията на определени налози, които постъпвали във финансовото управление на Видинската каза, както и от подведомствените мукатаи. Поради нарастването на вилаетските разходи, които също лежали на гърба на раята, тя дотолкова обедняла, че не можело да се изплатят заплатите на еничарите от крепостта [56]. Друга заповед нарежда на кадията в Русе, Шумен, Никопол, Враца и Кдадово да предадат сумата от 54 770 гр. от приходите от джизието за 1775 г. за заплати и купуване на сукно за еничарите [57].

 

Протокол на видинския кадия регистрира предаването на

 

183

 

 

243 887 ак. за закупуване на брашно за еничарите, джебеджиите, топчиите и топарабаджиите. Изрично е казано, че са били изплатени от дефтердаря на Видинската каза [58]. Някои от одринските мукатаи също се използували за поддържане на еничарските гарнизони в града, а приходите от оризищата в Пловдивско се изпращали за изплащане заплатите на тези в Босна и Херцеговина [59].

 

Задължителните доставки на селскостопанска продукция, с което османската власт системно натоварвала допълнително населението, почти изцяло отивали за нуждите на платената войска. В 1627 г. данъкът върху овцете от Битолско трябвало да осигури с месо еничарската кухня [60]. В 1670 г. раята в Новозагорско предала зърнени храни, които били изпратени на еничарите в Одрин [61]. В 1720 г. от населението в Силистренско били изкупени храни за нуждите на Видинския гарнизон [62]. Пак със същата цел в 1687 г. от Берковско били събрани 1000 овце [63]. Със заповед на агата на еничарите в 1711 г. в Никопол, Русчук и Гюргево били принудително закупени и изпратени в оджака в Цариград зърнени храни и други съестни продукти [64].

 

От два султански фермана от 1619 г. се вижда, че населението на селата Горни и Долни Лозенец, Софийско, от „стари времена“ предавало на държавно нормирани цени произведената от тях вълна за сукно на еничарите. В този район закупуването на вълна за други цели било забранено [65]. Впрочем не само изкупуването, а и преработката на вълната, използувана, за еничарските униформи, било принудително задължение. Султанска заповед от 1622 г. нарежда на битолския кадия незабавно да открие и върне в Солун евреите, които доскоро работели в работилниците за изработване на еничарска чоха. Поради чума и пожари те били избягали от града и се настанили в Битолската каза. Кадията трябвало принудително да ги изпрати в Солун [66]. Друга султанска заповед показва, че същото задължение имало и населението на селата Гумендже, Крива и Църна река, което обработвало вълната за еничарски униформи [67].

 

Ангажирането на цели села в услуга на оджака се прилагало не само по отношение преработката на вълна. От един документ от сиджилите на гр. Бер се вижда, че жителите на селата Текели, Арапли, Даудбали, Арапкьой, Бугалик, Еникьой, Кавала, Бунарча и Анкара от стари времена отглеждали и пазели добитъка на еничарския корпус, косели ливади и пренасяли трева в неговите конюшни [68].

 

Отдавна е обърнато внимание на извънредните тежести, стоварвани на населението при преминаването на еничарски части. В 1685 г. населението в Брезнишко било задължено да приготви като данък сурсат 400 цариградски килета ечемик, 75 килета брашно, 40 килета овес, 50 оки масло, 40 оки мед, 20 коли

 

184

 

 

дърва и 100 кантара слама и да ги предаде на минаващитепрез казата на път за фронта еничарски части [69]. Със същите задължения, но в по-голям размер била натоварена и раята в Софийско [70]. Друг документ от 1717 г. нарежда да се осигури, продоволствие на около 2000 еничари, които пътували от Одрин за Трансилвания през Русе, от селищата по пътя им [71].

 

Натуралните събирания за издръжка на еничарския корпус от българското население осообено много нараснали към началото на XVIII в., когато османската държава се вплела в дълги войни по западните си граници. Тъй като централната власт отдавна вече не разполагала с необходимите ѝ средства почти цялостната издръжка на воюващите на запад войски била осигурявана непосредствено от балканското население. Българските земи били вече гранични на фронтовете, през тях минавали всички пътища, по които османската армия се движела в походите срещу европейските сили, и жителите на множество села и градове трябвало на безценица да осигуряват тяхната прехрана.

 

Какво представлявали тези преминавания на войници през нашите земи, се вижда от едно кануннаме, издадено още по времето на Мехмед II, т. е. тогава, когато османската армия се отличавала с висока дисциплинираност. С него на преминаващите в поход войнишки части се нареждало да не искат провизии и фураж, ако не притежават специална заповед, и то в посоченото в нея количество. В противен случай трябвало да изкупуват необходимото на пазарни цени.

 

„Те не трябвало да вършат насилия и да не се вмесват в това, което не им е позволено. Ако вършат непозволеното, да се донесе това във Високата Порта, за да бъдат наказани“ [72].

 

Издаването на този закон било необходимо само при условие, че преминаващите военни части насилствено са вземали от раята храни и фураж. Султанските фермани с подобно съдържание остават редовна практика на дворцовата канцелария и сами свидетелствуват за непрекъснатото ограбване на раята чрез т. нар. държавни доставки [73].

 

Още много примери могат да се посочат. Пряката зависимост между ръста на платената войска и ръста на данъците била ясна на всички, които живеели в онези векове в османската държава. Най-точно е формулирал това Кучибей Гюмюрджински, който в своето рисале прави следната констатация:

 

„Сега капу-кулу се увеличи и издръжката им също се увеличи. А като се увеличава издръжката им, се увеличават данъците. С увеличението на данъците се засилват и притесненията над раята...“ [74].

 

Това е най-общ, но категоричен извод, направен през XVII в. Посочените примери за използуваните от еничари големи суми от различните данъци и огромни количества селскостопанска продукция от натуралните събирания

 

185

 

 

и от задължителните държавни доставки насочва към друг важен механизъм за развитието на феодалните отношения в османската икономика — формирането на мукатаите и произтичащите от тях маликянета — другата форма на частни поземлени владения в имперската аграрна структура през XVII и XVIII в. Мукатаата възникнала като финансова единица, която обединявала постъпленията на един или няколко приходоизточника от фискален или производствен тип, който държавната хазна преотстъпвала под наем (илтизам) на частни лица [75]. И тъй като целта на тяхното създаване била осигуряването на платената армия и увеличаване приходите на хазната, лесно било именно еничарите да се включат активно в тази нова форма на събиране на данъци, която днес можем да определим като създадена от самата власт спекула. Значителна част от приходоизточниците преминали в пряко владение на отделни членове на оджака чрез т. нар. еманет. Те плащали определената сума, включваща общия сбор от данъците на дадена област, и след това трябвало да ги събират от населението. Столичното еничарство обаче предпочитало да препродава своето право на други лица и бързо си възвръщало средствата с печалба, без да напуска Цариград [76]. Това застрашило издръжката на гарнизонните еничари и наложило създаването на друга данъчна единица от същия тип — оджаклъка. В нея се обединявали няколко или всички мукатаи от определен район и изцяло се поемала издръжката на някой еничарски гарнизон. Еничарите започнали да се разпореждат със събирането и разпределението на приходите на оджаклъка и оттук входът им към данъчната система и всички възможни спекулации бил широко отворен. Евг. Радушев детайлно изясни превръщането на мукатаата и маликянето в аграрните институции. Воден от самия документален материал, той подчерта активното участие на еничарите в този процес, довел до новия етап в развитието на османската феодална икономика. Основният принцип на нейните аграрни отношения, държавната собственост върху земята, бил запазен. Феодалната рента обаче изцяло попадала в ръцете на частни лица. Именно върху тези включени в мукатаи земи възникнали и се развивали частните чифлишки стопанства на еничарите [77]. За нас този тип приходоизточници са важни преди всичко като механизъм за натрупване на средства в ръцете на отделни еничари по пътя на видима спекула, зад която се криела свръхексплоатацията на производителното население. Мукатаите се продавали на търг. Купувачите наддавали суми, които превишавали общия сбор от фиксираните данъци. Тук била печалбата на централната власт, която практически малко се интересувала как и по какъв начин откупвачите ще си възвърнат средствата. Последните лесно преодолявали опитите за контрол и откривали най-бързия начин за

 

186

 

 

възвръщане на вложените суми и за получаване на печалби. Мукатаите се преотстъпвали, давали се под наем, понякога даже се продавали. В тези операции бил включен и поземленият фонд. Финансовата единица станала аграрна институция [78]. В този сложен, изпълнен с най-разнообразни комбинации и варианти процес в провинциите се създавала нов вид поземлена аристокрация, произхождаща от местното еничарство. Еничарското звание било необходима предпоставка за проникване и лично утвърждаване в тази прослойка на нови земевладелци.

 

Разпращането на еничарски гарнизони в българските градове не могло да не окаже влияние върху тяхното икономическо развитие. От стопанска гледна точка това означавало постоянно присъствие на относително многобройно, непроизводително население с големи консумативни нужди. Въпреки осигурената им основна храна (хляб, месо, ориз) те се нуждаели от разнообразни селскостопански и занаятчийски стоки. Като значителни консуматори еничарските гарнизони били немаловажен фактор в стимулирането на местното производство и в развитието на пазара. В нашата литература отдавна е отбелязано) тяхното значение за разширяване на занаятчийското производство [79]. Но ако еничарските гарнизони играели роля на стимулатори, то тези членове на платената пехота, които живеели постоянно в нашите земи, сами участвували много по-активно в различни видове стопанска дейност.

 

Еничарският слой в основното градско производство — занаятчийството, не бил голям. Впрочем информацията за професионалния състав в този ресор е твърде разпръсната и непълна. Еничарското присъствие в занаятчийството се установява главно в наследствените описи, рядко в протоколи за отделни регистрирани търговски сделки. От тези непълни данни не могат да се правят твърди заключения, но е ясно, че еничарите не проявявали голям интерес към градското производство. В 1612 г. починал в София еничаринът Кабасакал Мехмед, който притежавал железарски дюкян [80]. В същия град в 1731 г. е регистрирано наследството на Иомер беше, който бил мутафчия [81]. В 1739 г. някой си Мурад беше бил сапунджия [82]. Наследствата и на тримата били скромни и общата им стойност била около 1000 гр. Освен личните вещи основният дял в тях бил занаятчийският инвентар. Те не притежавали дюкяни и имали немалки за общественото им положение дългове. Изобщо еничарите занаятчии се представят от наследствените описи като скромни съществувания, които се стремели да се задържат в ниските слоеве на средната имуществена група. Поради това за разлика от членовете на оджака в Анадола и Цариград те не играели особена роля в местната цехова организация.

 

В българските градове еничарите имали предпочитание главно към непроизводителните отрасли — търговията и лихварството.

 

187

 

 

Обикновено се счита, че активното им навлизанe в градската икономика започва след 1740 г., когато Махмуд I бил принуден да им даде сериозни привилегии в търговията, освобождавайки ги от мита и такси [83]. От кадийски регистри се вижда, че в нашите градове местните членове на оджака участвували в търговията много по-рано. В 1617 г. наследниците на починалия еничарин Хасан беше, жител на махалата Аладжа Месчид в София, продали получените като наследство от починалия три дюкяна — бозаджийски, касапски и бакалски, за 12 000 гр. [84]. На следващата година еничаринът Мехмед Челеби купил от някой си Мехмед, син на Хюсеин, един дюкян на пазара „Екмек пазар Суку“ за 20 000 гр. [85]. В 1619 г. еничарският сердар в София купил от дъщерята на починалия еничарин Хасан беше един дюкян в същия град [86]. Тези дюкяни имали определено търговски характер. За XVII в. явлението е очевидно универсално за империята, което карало Кучибей да се възмути дълбоко, тъй като в оджака нахлували шивачи, бакали и дрогеристи, т. е. търговци [87]. Процесът се развивал бързо. T. К. Дриш отбелязва, че голяма част от търговците на пазара в. София били еничари [88]. Еничари търговци се откриват във всички градове [89]. Масата били дребни търговци с невисоки доходи, но с вече удобна социално-икономическа позиция.

 

След 1740 г., т. е. след получените от Махмуд I привилеги, броят на еничарите търговци още повече се увеличил. Изворите обаче не показват промяна в имуществената им характеристика. Много рядко те притежавали повече от един дюкян. В търговските операции на едро, както и в износната търговия, участвували онези от тях, които принадлежали към върхушката. Това били големите снабдители на Цариградския пазар или на армията, чиито търговски сделки често приличали на пладнешки грабежи. Обикновено селскостопанските им стоки били „икономисани“ от натуралните събирания или задължителните доставки [90]. В крайбрежните центрове, където имало значителна вносно-износна търговия, еничарското присъствие е масово. Ш. дьо Пейсонал в подробното си описание на черноморската търговия съобщава, че във Варна „почти всички жители са еничари, но доста отдадени на търговия“ [91].

 

Живеещите в българските земи еничари участвували в лихварството и стопанската дейност наистина с гигантски мащаби. Още от края на XVI в. П. Джорджич пише, че освен всички, други притеснения над българското население трябвало да се прибави и лихварството, „което е такова, че всички са погребани без надеждата да могат да се освободят от него даже и ако продадат всичкото си имане заедно с децата си“ [92]. Според, него виновници за тази злина били спахиите и еничарите. Лихварството, което носело сигурна 15—20% печалба, било предпочитана стопанска дейност за всеки що-годе заможен човек..

 

188

 

 

Еничарите също не я пренебрегвали. От протокол на софийския кадия научаваме, че в 1618 г. в София еничаринът Мехмед беше дал в заем на местния кадия 10 000 гроша [93]. На следващата година софийският владика Йеремия пред свидетели изплатил 2500 ак. на еничарина Юмер беше, които му дължал в заем [94]. Пак в Софийски санджак намираме протокол, в който е отбелязано, че еничаринът Махмуд бей, жител на София, дал в заем 8000 ак, на християните Атанас, син на Феро, и на Кара Константин, син на Томо [95]. С подобни примери са богати всички запазени кадийски регистри.

 

Какви са били резултатите от лихварската дейност на еничарите за българското население, ясно се вижда от следния кадийски протокол:

 

„Стана, дъщеря на Митра, майка и настойница на Неделя, дъщеря на починалия Стоян от махалата Менсур ходжа в гр. София, заяви пред съда: „Понеже движимите имоти на умрелия Стоян не достигнаха за изплащането на дълга му към еничарина Мустафа беше, възлизащ на 2000 ак., предадох на Мустафа дела от 2 чепалъка на едно лозе, което умрелият Стоян притежаваше в землището на с. Драгощиче (Драгостинци, Софийски), за този дълг“ [96].

 

Ефектен и бърз начиц за снабдяване със земя било лихварството. С право мнозина виждат в него един от основните пътища за създаване на чифлишките стопанства.

 

През XVII—XVIII в. значителните капитали, натрупани от търговия, лихварство и данъчна спекула, еничарите влагали предимно в закупуване на недвижимо имущество в градските центрове. В 1618 г. еничаринът Ридван купил в гр. София 4 къщи на обща стойност 14 000 ак. [97]. В 1620 г. пак в София еничаринът Селим Челеби продал една къща за 5500 сребърни ак. [98]. Пак там еничаринът Мустафа беше купил къща за 1500 гр. [99]. В 1699 г. комендантът на еничарския гарнизон във Видин купил в града имот за 31 000 гр. [100]. Извадки от протоколите на софийския кадия за покупко-продажби на недвижимо имущество от 1618 до 1820 г. показват широкото еничарско участие в този оборот [101].

 

Всичко това дава основание мнозина от живеещите в нашите земи еничари без колебание да се квалифицират като представители на търговско-лихварския капитал. Впрочем точните социални характеристики и разграничения в епоха на интензивна специална преструктурализация могат да ни подведат. Много по-недиференцирани били стопанските дейности на провинциалната еничарска върхушка. Нейните представители съсредоточавали в ръцете си всички възможни, различни по характер имущества и приходи.

 

Един частен случай илюстрира отчетливо разнообразните пътища, по които те натрупвали богатствата си. Намираме го в описа на наследството на силяхдара Мехмед ага, починал в

 

189

 

 

София в 1780 г., който бил мютеселим, т. е. отговарял за събирането на данъците в казата [102]. Въпросният Мехмед ага оставил като наследници само съпругата си, една малолетна дъщеря и един брат, което дава основание да предположим, че е бил относително млад човек, т. е. бил ако не в началото, то поне в средата на своя имуществен просперитет. Общата сума на неговото наследство е 1 395 256 ак. Изравнена в грошове, тя прави около 116 271 гр., което го включва в най-горната група на еничарската върхушка. Структурата на неговото наследство, т. е. на имуществото му, разкрива основните му приходоизточници и използуването на натрупаните средства. Наследствената маса може да се разпредели в шест групи по размера на общата стойност:

 

1. Пари, дадени под лихва — 486 910 ак. От тях на частни лица християни — 6270 ак.; на частни лица мюсюлмани — 414 900 ак. и на раята на две села (Кътина и Илиенци) — 35 740 ак.

 

2. Недвижимо имущество — 355 600 ак., в които се включва стойността на къща в София — 15 000 ак., на воденица с пет камъка в с. Маслово — 720 000 ак., на баничарска фурна в София — 33 600 ак. и на един чифлик в с. Илиенци, оценен заедно с животните, обработваемата земя и добива на 120 000 ак.

 

3. Парични суми от данъчните задължения на населението от подчинените му села — 215 000 ак.

 

4. Дрехи и лични вещи — 120 690 ак.

 

5. Оръжия и конска сбруя — 79 560 ак.

 

6. Домашни вещи — 48 921 ак.

 

В изследванията обикновено разделяме земевладението, търговията и лихварството. Въпросният Мехмед ага, както и мнозинството подобни нему феодали, комплексно съчетал всички видове дейности, които носели големи приходи. Главният дял в имуществото му били парите, вложени в лихварски операции. Значителни били личните му постъпления от данъци, получавани от него чрез системата на илтизама. Получените средства използувал в земевладението. Той притежавал голямо частно стопанство и друга недвижима собственост. Очевидно значителни суми били заделяни като оборот в лихварството и данъчната спекула. Прави впечатление много голямата обща сума пари, използувани за дрехи и лични вещи на този провинциален феодал. Те представляват около една десета от цялото му имущество. Само шубите, подплатени със скъпи кожи (рис, катерица, бяла и степна лисица, хермелин и др.), били 15, едната от които се оценявала на 13 200 ак.

 

Като характеризираме тимариотите като дребни, но хищни експлоататори, провинциалните феодали еничари спокойно можем да определим като едри и кръвожадни. Тяхното огромно имущество се натрупвало чрез непроизводствени дейности —

 

190

 

 

спекула и лихварство. Това означава, че относителното участие на тази социална категория в развитието на производственитеотношения било ограничено, без да бъде отречено. То се проявявало преди всичко в създаването на чифлици като производствени комплекси в частна собственост, свързани с пазара. Наред с това ненапразно подчертахме влагането на значителни средства в дрехи и лични вещи. Използуването на близо 1/10 от общото имущество за този тип разходи свидетелствува колко високо били ценени в обществото външните белези на личната социална и икономическа позиция. Сега бихме могли да квалифицираме покойния Мехмед като парвеню. Но той не бил изключение. Външната демонстрация на богатството била задължителен стереотип в онази епоха. Сама по себе си тя е доказателство за все още ниската заинтересуваност към производството, определящо до голяма степен и обществената неефективйост в стопанската дейност на провинциалните аристократи.

 

Казаното дотук позволява да се направят няколко извода за отражението на еничарското присъствие в българската икономика.

 

Първият от тях е, че провинциалното еничарство било основната социална среда, която осъществявала в българските земи прехода към зрели феодални отношения, практически реализирайки мобилизацията на земята. Обективно погледнато, втова отношение ролята му трябва да бъде оценена положително. Но при спецификата на османската социално-икономическа система формите на частната поземлена собственост маликянето и чифлиците били неразвити и уродливи, с ниска стопанска ефективност и без възможности за перспективно развитие. Натрупването на богатствата ставало главно по пътя на. увеличаване на феодалната рента без промени в техниката и технологията на производството. Само като ремарка ще отбележим, че даже и в чифлиците производството се развивало в класическите отрасли — зърнодобива и скотовъдството. Единствено в Македония по-широко се наложила нова култура — памукът. В общи линии те задържали производството в старото средновековно русло.

 

Анализирайки състоянието на феодалната рента в османската икономика през XV—XVI в., В. Мутафчиева определи нейния годишен обем до средата на XVI в. като 1/2 от зърненото производство на едно селско домакинство, но отбеляза устремното ѝ увеличаване в края на този век, произтичащо от увеличаването на т. нар. извънредни данъци и падането на акчето [103]. И. Текели уточни размера на феодалната рента за XVI XVII в., която според него била 1/2 от общата продукция на индивидуалното селско домакинство [104]. В българската историография за XVII—XVIII в., т. е. за периода на зрелите феодални отношения, този въпрос не е поставен [105]. Изложеното дотук обаче

 

191

 

 

показва, че фактът не е случаен. Трудно може да се установят размерът на феодалната рента и действителната степен на феодална експлоатация при практическата липса на действущащ регламент и система за контрол. Последният от редицата притежатели на една мукатаа или на част от мукатаа понякога заплащал два пъти по-голяма сума от първоначално фиксирания неин приход, т. е. от регламентираните задължения на селяните. Той правел всичко, за да си възвърне разходите, и се стремял към максимална печалба. В своето развитие тази система все повече се отдалечавала от самото производство. Това означавало, че интересът към селянина, към работната ръка, за феодала бил не временен, а мимолетен: да вземел парите и толкоз. Постепенно, движейки се в затворения кръг на лихварството, селянинът достигал до границата на поносимостта. Обезземляването на селяните, т. е. крайната точка на селската бедност, приемало все по-широки размери. Това предизвикало своеобразно движение на населението, което напускало селата. „Раята се разбяга“ е не толкова тревога, колкото констатация както в документите, издавани от централната администрация, така и в тези на местните органи на управление [106]. Рязката социална поляризация, в която огромната част от българите се намирала в най-ниската точка на почти перпендикулярно отворения социално-икономически вектор, довела до типична къснофеодална криза включената в османската стопанска система българска икономика. Натрупаната от острите противоречия социална енергия експлодирала в анархията в края на XVIII и началото на XIX в. В целия този сложен, обхващащ всички нива на местната икономика процес еничарите били един от най-действените фактори.

 

Прегледът на еничарското участие в българската икономика, както и неговото отражение в положението на българския народ, очертава само общите контури на този голям и важен проблем. За да се изясни състоянието на българското стопанство през XVII и XVIII в., монографичното му изследване е наложително. Той би могъл да осветли спецификата в развитието на местното производство, неясната вътрешнотърговска мрежа, начините, чрез които българското населецие преодолявало кризисната ситуация, в която било поставено. С оглед на Османската империя той бил ключът за разбиране на връзката „провинции — център“. За ролята на еничарите в нея красноречиво еговори фактът, че огромните затруднения на френските търговци при изкупуването на вълната от балканските провинции през XVII в. били създавани от провинциалните еничари, но посланикът Р. де Дезальор успял да ги премахне след подплатени >с подаръци преговори с агата на еничарския корпус [107]. Това ие чложе да се оценява само като епизод от османско-френските

 

192

 

 

търговски контакти, а и като пример за ролята на еничарите в стопанската система.

 

 

2. ЕНИЧАРИТЕ В ЕЖЕДНЕВИЕТО НА БЪЛГАРИТЕ

 

Г. Швайзер нарече еничарите „тайнствената сила“ на Османската империя [108]. Може би това търговско заглавие на неговата книга носи нещо от отношението на средновековния европеец към войниците на османската платена армия, дълго считана за несразимия жив таран на мюсюлманските агресори. За българите еничарите не били тайнствени. В нашите земи в продължение на векове те били реалност, едновременно институция и отделни личности, с които българите не само съжителствували, но с които поколения трябвало да се съобразяват. Ежедневният контакт на народа ни с еничарите, както с тези от столичния корпус, така и с тези от провинциалните организации, се оценява негативно както от предците ни, които трябвало да го изживяват, така и от съвременната историография. Още в началото на масовото еничарско заселване в нашите земи в края на XVI в. П. Джорджич категорично го определя като една от главните причини за рязкото утежняване положението на българското население.

 

„Християните са потънали в мизерия — .пише той — както поради големите данъци, така и поради щетите, които им нанасят еничарите, с които са пълни българските селища и които преди бяха малко на брой“ [109].

 

Констатацията на този добре информиран и умен наблюдател на състоянието на балканските османски владения съдържа основната характеристика на еничарското присъствие като съществен фактор в икономическия и политическия натиск над поробените народи. Кратко казано, за тях еничарите означавали реалните изпълнители на икономическата и извъникономическата принуда, действуващо доказателство за чуждото владичество.

 

Двеста години по-късно, в 1785 г., един друг осведомен и наблюдателен европеец, френският дипломат Ал. М. д’Отрив, картинно потвърждава този аспект на еничарското присъствие в нашите земи.

 

„Тук (в Румелия, т. е. в българските земи — Ц. Г.) има само две добри служби — тази на крадеца и тази на хасеки (название на местната еничарска полиция — Ц. Г.). И двете са за сметка на населението. Отначало разбойниците се установяват в подходяща местност и веднага околните села са задължени да изпратят на посоченото място припаси и храни под страх да видят още първата нощ запалени горите, житата и колибите си. В това време вече уведоменият бостанджибашия изпраща една дружина хасеки. Началникът отива напред, уведомява се за разположението и движението на разбойниците, давайки си вид, че ги преследва. Претърсва всички села

 

193

 

 

по пътя, влиза ш къщите под, предлог, че иска сведения, заплашва жителите като укриватели, изненадва главно богатите, които освобождава срещу пари, и така ходи от село на село, грабейки от една страна, докато от другата страна в това време бандитите убиват. Но това не е всичко. За да бъде всичко наред, остава да се намери един нещастник, подходящ за обесване. Хасекията, доволен от плячката, отива в Родопите или Балкана да търси някой полудив овчар, който едва има човешки образ и не може да обясни нищо. Оковават го във вериги, и го отвеждат при бостанджибашията, който по доклада на хасекията и лошата външност на нещастника го осъжда на смърт. Българинът е обесен, полицейският е възнаграден, разбойниците продължават да грабят, народът страда, а бостанджибашията се хвали с умението си да поддържа ред от името на султана...“ [110].

 

 

Цитатът е дълъг, но. епоказателен, тъй като разкрива не един случай и не инцидентно събитие, а „системата за поддържане на обществен ред“, осъществявана от еничарите. И още нещо — отражението на тази система върху положението на българите, обект на ограбване и от страна на полицията, и от страна на разбойниците. Тяхното взаимодействие, осъществявано върху гърба на населението, прекрасно е разкрито от френския дипломат. Можем само да добавим, че голямата част и от разбойниците, и от полицаите били еничари. Наблюденията и заключенията на граф Ал. М д’Отрив се потвърждават от много източници — български, османски, европейски, отдавна включени в научно обръщение [111]. Те доказват, че еничарското присъствие в действителността се проявявало главно в непрекъснато, поливариантно насилие. Изводът е направен също отдавна — еничарите били османският бич над населението, било то християнско, или мюсюлманско [112]. Въпросът е защо и как еничарството се оказва екзекуторът на поданиците на османската държава.

 

За да отговорим на въпросите, трябва отново да навлезем в ненапълно изследвания и изяснен проблем за развитието на социалната структура на османското общество и противоречията на нейните компоненти. Както при всяка феодална държава, социалната структура на империята може да се представи като пирамида. Нейната широка основа се оформяла от производителното, феодално експлоатирано население, наричано рая, а върхът — от управляващата аристократична върхушка начело със султана. Междинната част се състояла от представители на различните прослойки от феодалната класа. В първите векове от нейната еволюция при утвърдените раннофеодални отношения феодалната класа била относително малобройна. Основният ѝ компонент били тимариотите, дребни феодали, притежатели на условни поземлени държания и войници от

 

194

 

 

спахийската конница [113]. С развитието на османските феодални отношения и навлизането им в техния зрял етап настъпили съществени промени както в състава, така и в структурата на феодалната класа [114]. Нейният числен състав намалявал, като тимариотите постепенно били изместени от по-малобройните, но по-богатите, притежаващи по-широка власт провинциални аристократи, собственици на безусловни поземлени владения. Броят на феодалите намалявал, а богатствата и властта на отделния експлоататор ставали по-големи. В едно еднородно в етническо и религиозно отношение общество този универсален социален процес предизвиквал относително кратка и бързо преодолима криза. В Османската империя той се развивал бавно, мъчително и лъкатушно поради своеобразието на религиозноетническите отношения в нейните владения. Социалните противоречия се пречупвали през призмата на религиозното делене на мюсюлмани и немюсюлмани, което поставяло първите в нормативните отношения и в обществената практика в позицията на господствуваща голяма обществена група. Преплитането на социалните и религиозните различия деформирали външните прояви на конфликта експлоататори — експлоатирани, измествайки го от социално-икономическата към религиозната сфера.

 

Тази деформация била най-очевидна в балканските провинции, където немюсюлманското население числено превъзхождало мюсюлманското. Според действуващата законодателна норма всеки мюсюлманин имал регламентирани стопански и обществени предимства пред немюсюлманите. Това теоретично положение в практиката било ако не изцяло, то в голямата си част фалшиво. Но мюсюлманинът, принадлежащ към феодално експлоатираното, производително население, имал усещането, че превъзхожда неверника, което поддържало господарското му самочувствие [115]. Вътрешната политика на империята до голяма степен се крепяла на този своеобразен социопсихологически феномен. Поставяйки немюсюлманските си поданици в най-ниското ниво на социалната структура, тя насочвала към тях всички отрицателни реакции на мюсюлманите. Насилието над християни и евреи се считало за законно право на „правоверните“ и поданици. Психологическият резонанс от тази деформация до голяма степен измествал конфликта експлоататори — експлоатирани към конфликта мюсюлмани — немюсюлмани.

 

Но дългото съвместно съжителство на разнородното в религиозно отношение население коригирало закономерно тази деформация. Еднакви били бедността, тежкият труд, феодалната експлоатация, пресата на управленския апарат, болестите, епидемиите, бедствията, любовта, грижата за деца, смъртта и всичко друго, което прави човешкото съществувание колективно. Ежедневието притъпявало верските различия на имперските поданици.

 

195

 

 

Разделяла ги религията, но ги свързвал общият животна една територия в една социална класа в течение на векове. Въпреки лабилното сцепление на мюсюлманския и немюсюлманския компонент на раята, на феодално експлоатираното население, то като цяло противостояло на върха на социалната пирамида — феодалната аристокрация. Пространството между тях постепенно се заемало от еничарството. Социално съсловие с привилегирован статут и военни и полицейски функции, то било извадено от раята, но като цяло не принадлежало към аристокрацията. Разнолико в имуществено отношение, то било обединено в обществената си позиция, поставяща го над масата от населението. При това изцяло се състояло само от мюсюлмани. Бихме могли да го определим като междинно съсловие, чиито ниски слоеве били близки до експлоатираните, но чиято вътрешна йерархия завършвала с истинските ексцлоататори. Еничарството било стълбата към върха на османската социална пирамида. А достигането на имуществения просперитет и на реалната обществена власт се осъществявало чрез свръхексплоатацията на производителите. Богатството се трупало не чрез развитието на производството, а чрез спекулата, лихварството и узаконения грабеж. Именно тази социална характеристика на еничарството го превърнала и като институция, и като обществена група в прекия реализатор на социалното насилие, в екзекутора на всички поданици на османската държава. Ако законодателната норма внушавала на обикновения мюсюлмански селянин, че е господар, социално-икономическият му статус му доказвал, че е бедняк и такъв ще си остане, еничаринът имал възможност да просперира. Утвърденият път за този просперитет било насилието. Но трябва да се подчертае, че това насилие не било еднакво към мюсюлманската и към немюсюлманската рая. Нормативният принцип за общественото предимство на мюсюлманите все пак правел немюсюлманското население по-лесння обект на насилието. В нашите земи този обект били българите.

 

Във взаимоотношенията между еничарите и българското население примерите на насилие от всякакъв род са многоброния. Те се откриват на всички нива на обществения живот — в личностните взаимоотношения, в обществените контакти, в институционния допир. Документите разкриват различни форми на практически неконтролируем натиск на местното еничарство в различни страни от живота на отделния българин и на българското общество. Ще посочим само някои характерни случаи.

 

Султански ферман от 1618 г. препредава оплакването на жителите на с. Горубляне срещу еничарина Ахмед. Като забит на селото той не спазвал определеното време за събиране на десятъка, който вземал в значително по-голям от традиционна регламентирания размер. Той буквално ограбвал всяка нова

 

196

 

 

реколта и обричал селяните на глад [116]. Друг султански ферман, издаден в 1639 г., разкрива бруталното ограбване на жителите на с. Флора, в района на Бер, от някой си Ахмед. След като станал еничарин, той започнал да мародерствува над своите съселяни. Грабел ниви и имоти, пребил опиталия се да му се противопостави селянин Ризо, който умрял от побоя, и отнел от децата му нива в размер от 40 дюнюма. Отвлякъл натрупания материал за ремонт на църквата от селото в чифлика си и забранил каквито и да било поправки на български храм. Селяните заплашили централното данъчно ведомство, че ще напуснат родното си село, ако властта не обуздае еничарина чифликчия или по-точно еничарина разбойник [117].

 

Тези два примера потвърждават вече многократно изтъкваната свръхексплоатация на производителното селско население като основен метод за натрупване на еничарското благосъстояние. Те са показателни и в друго отношение. Въпреки че хронологически са разделени само от двадесетина години, те свидетелствуват за огромната разлика между свръхексплоатацията в еничарските тимари и тази в чифлиците. Докато забитът на Горубляне богатеел чрез „наднормени“ данъчни събирания, еничаринът чифликчия заграбвал селската земя. И в двата случая неприкритото насилие било основната форма на техните отношения с раята.

 

Докато селското население относително рядко търсело помощта на централната власт или съдействието на кадийския съд, то градските жители много по-често се обръщали към различните органи на управление срещу действията на еничарите. Поради това, а и поради обстоятелството, че последните предпочитали да живеят в градовете, „палитрата“ на техните антиобществени действия тук била по-богата. В кадийските регистри се откриват немалко протоколи за убийства, извършени от местни еничари. В 1612 г. в София еничаринът Кьоседжи Али убил Стою, син на Мано. Среднощ влязъл в къщата на своята жертва и с два удара в главата убил българина пред очите на семейството му. В съдебния протокол не са посочени никакви причини за убийството [118]. Посред бял ден на чаршията в Русе в 1737 г. еничаринът Хюсеин беше промушил с нож местния немюсюлманин Стоян [119]. Във видинския кадийски регистър от 1622 г. е вписан протокол за смъртта на бакалина Георги, син на Драган, заклан от някой си Махмуд от местния еничарски гарнизон [120]. Примерите са илюстративни. В кадийските регистри има свидетелства за убийства на немюсюлмани не само от еничари. Но те са доказателство за една истинска крайна форма на насилие, която никак не била чужда на местното еничарство в съжителството му с българското население в градовете. Местните органи на управление не можели, а и нямали средства да спрат своеволията на поставените над закона

 

197

 

 

еничари. Показателен в това отношение е един протокол на софийския кадия от 1619 г. В него са вписани оплакванията на четирима мюсюлмани, които обвиняват еничарина Мехмед беше от името на цялото население на града. Той тероризирал със заплахи и побоища всички, държал се непристойно с възрастните хора, обиждал жените, тормозел занаятчиите по чаршията и раята по пазара. В протокола са изложени оплакванията, но никакво решение не било взето [121]. Пак в София кожарят елхадж Осман повел дело срещу някой си Дурак, син на Хюсеин, обвинявайки го в кражба. Пред кадията той заявил, че хванал Дурак на местопрестъплението — в момента, в който той разбил дюкяна му и крадял вещи. Присъствуващият на делото свидетел Али Челеби потвърдил, че обвиняемият преди известно време му откраднал сребърни вещи на стойност 140 000 ак. Други двама свидетели мюсюлмани допълнили, че Дурак разбил дюкяните им и взел значителни суми пари. Заловеният крадец, без да отрече извършените кражби, заявил, че е еничарин, което означавало, че не бил подвластен на кадийския съд [122].

 

Многобройни са оплакванията срещу местни еничари, постоянно нарушаващи приетите норми на морала и изискванията на обществения ред. Мюсюлмани и християни от София, Видин и Русе търсели от кадийския съд съдействие срещу отделни еничари или групи войници, които с пиянства, оргии, скандали, често завършващи с побоища, пожари, убийства, тормозели отделни махали или целия град [123]. Понякога се откриват решения на един или друг кадия да бъдат изселени проститутки, обвинени, че къщите им били свърталища на хулиганствуващи еничари [124]. Но истинските виновници оставали без наказания. Между другото изискванията на шериата за въздържание са създали една доста романтична представа за морала и моралните норми в османското общество. Изобилен документален материал опровергава категорично отъждествяването на изискванията на мюсюлманския религиозен закон с практиката. В градовете проституцията била широко разпространена, а пиянството — обичайно явление за голяма част от мюсюлманското население. В общото разминаване с религиозните мюсюлмански табута еничарското присъствие не може да се пренебрегне. Неконтролируеми във всички сфери на живота, те най-малко се съобразявали с изискванията на морала. За отражението на това обстоятелство върху ежедневието на българите ще посочим един пример от протоколите на софийския кадия. В 1737 г. софийският гражданин Илия се оплаква от местния еничарин Осман беше, който отвлякъл съпругата му Петкана и незаконно съжителствувал с нея в продължение на четири години. Съдът постановил Петкана да бъде върната на съпруга ѝ [125]. Интересно е, че Осман беше изпълнил решението на съда. Петкана

 

198

 

 

се завърнала при българина Илия, след което се оплакала, че похитителят ѝ задържал личните ѝ вещи и сумата от 12 000 ак. нейни собствени пари. Този на пръв поглед личен конфликт насочва към няколко аспекта лри взаимоотношенията на българите и еничарите в ежедневието. Като изключим емоционалната страна на мъжко-женските отношения, без колебание можем да констатираме, че еничарската социална необузданост рефлектирала и върху моралните норми на българското общество. Независимо от това, дали обвиняемият в нашия пример еничарин бил похитил, или не е похитил в буквалния смисъл българката, тя живяла с него в продължение на години, факт, който нарушавал изискванията и на християнския, и на мюсюлманския морал. Българинът потърсил чрез съда своята съпруга, и тъжбата му била разрешена в негова полза. Осман беше очевидно вече не държал много на Петкана и изпълнил решението на кадията, като си задържал „разноските“. Но според правилата на християнския морал Илия направил един изключително голям компромис. Ако погледнем на този случай не като на човешка драма, а като на житейска ситуация, трябва да ревизираме и представите си за патриархалния дух на българската градска среда в онази епоха.

 

В тази връзка възниква въпросът и за браковете на българки с еничари като относително широко разпространено явление в ежедневието [126]. По принцип османската документация не съдържа регистрация на женитби, поради това не може да се направи точно наблюдение на този тип смесени християнско-мюсюлмански бракове. Теоретично за мюсюлманина бракът с християнка не само не бил забранен, но и бил покровителствуван от правната норма. Неверницата съпруга можела да запази своята религия, но нейните деца задължително ставали мюсюлмани. Практически този тип бракове били един от начините за нарастването на мюсюлманското население. Документите за еничарските наследства в нашите сиджили не показват еничарски съпруги немюсюлманки. Очевидно възможността не означавала практика. Но от общо 70 обработени наследства 17 съпруги са вписани като дъщери на Абдулах [127]. Това прави 24,2% от общия брой на еничарските съпруги. Разбира се, нашите данни са сборни и не могат да бъдат основания за сигурни заключения. Но те показват една безспорна тенденция. Немалка част от еничарите се женели за български момичета, които ставали мюсюлманки и майки на мюсюлмани. В нашата литература е изказано становище, че еничарите в българските земи масово използували шериатското си право и се женели за четири жени [128]. Това твърдение не се покрива с информацията на документите. Еничарските наследства, както изобщо мюсюлманските наследства в кадийските регистри доказват, че в българските земи мюсюлманите били моногамни. Моногамни

 

199

 

 

били и еничарите. Въпреки полигамния мюсюлмански модел тук моногамията била единствената, основна форма на брачност и сред християните, и сред мюсюлманите. Обстоятелството, че и най-богатите местни мюсюлмани имали една жена, показва, че причините за този феномен не били икономически. Те се криели в произхода на масата от местното немюсюлманско население — помюсюлманчени българи или доведени от други балкански страни и Средна Европа християни. Произхождащи от общества, в които векове моногамията била единствената възможна форма на брачност, те не възприемали, а и не можели да възприемат полигамния, номадски в своя произход, модел. Непрекъснатото включване на нови контингенти новопомюсюлманчени било мъже, било жени във всяко поколение поддържало традиционния за християните тип брачност. Стереотипите в сексуалните и в брачните взаимоотношения се възприемат в детството и юношеството. Въпреки помюсюлманчванията в най-интимната сфера на човешките взаимоотношения, в европейските османски владения господствуващ и масов остава европейският модел на брак. Моделът на семейството преповтаря този на предходното поколение. Промяната на религията променяла много неща, но не можела да промени най-интимните, а вероятно затова и най-консервативни норми. Стана ставала Айше, но с това не променяла своите представи и изисквания за брак и семейство, такива, каквито ги познавала от своите родители. Тя не искала, а и не можела да дели съпруга си с втора жена. Мъжете въпреки теоретично, примамливото многоженство също следвали традицията. Не първото, не второто, а дори петото и десетото поколение мюсюлмани оставали с една съпруга.

 

И тъй като моногамията била масовият стереотип, той бил следван от всички. Следвали го и еничарите, кажто тези от ранния период от съществуването на корпуса, тъй като били събирани като юноши чрез девширмето, така и тези от късното развитие на институцията, които в своята основна маса произхождали от местното мюсюлманско население, но в чийто произход българският корен бил дълбок. Мнозинството от мюсюлманите знаели, че ако не майката, то бабата е българка или и двете [129]. Те задължително следвали мюсюлмански модел на живот, но в брачните отношения българската, по-точно европейската традиция се оказала по-силна. Друг е въпросът, как са се осъществявали браковете между българските момичета и еничарите. Илюзорно е да изключим и любовта, и желанието за имуществена и социална прекатегоризация като мотив на младите българки при женитбата им с мюсюлмани изобщо и, с еничари в частност. Но относителният дял на тези мотиви е ограничен. Ограничавало го възпитанието в българската среда, която с всички средства отхвърляла мюсюлманския начин

 

200

 

 

на живот — харемската затвореност на жената, ограничаването ѝ от обществената и природната среда, неизбежното откъсване от семейство, род, народ. Мотивът е един от най-често срещаните в българското народно творчество [130]. Този пример, показва обществената бариера срещу доброволния брак с мюсюлманина. И ако българката от дете била възпитавана да отхвърля евентуалната възможност за съвместен живот със своя съсед мюсюлманин, който видимо малко се различавал от българските си връстници, още по-силно било отрицанието ѝ към еничарина — неприкрития насилник и на християни, и на мюсюлмани. Големият процент дъщери на Абдулах, които откриваме като вдовици на еничари, вероятно са ставали техни съпруги в резултат на директно или косвено насилие.

 

Местните еничари, в голямата си част произхождащи от селищата в българските земи, били свързани в своята стопанска дейност и начин на живот с населението и въпреки това играели ролята на обществен дестабилизатор. Още по-негативни били резултатите от контактите на българите с онези еничари и еничарски поделения, които временно пребивавали в нашит еселища — като дежурни в крепостни гарнизони, придружители и охрана на правителствени чиновници или чужди посолства и др. От края на XVI в., когато прочутата еничарска дисциплина се превърнала в далечен, почти митичен спомен, жителите на Цариград живеели със страха от кошмара на еничарските метежи [131]. Еничарските безчинства били неписана норма, част от нещата на живота, с които трябвало да свикнеш и да се приспособиш. И все пак в столицата действувала система за контрол над еничарите, осъществявана от самите еничари [132]. В провинциите представителите на столичното еничарство се държали не само като господари, а просто като окупатори. Временно пребиваващите еничарски части, несвързани с местната икономика и с местното население, считали себе си за единствени представители на централната власт и не се подчинявали на никого, дори на собствените си офицери. Що се отнася до населението, за тях то не било нищо друго освен естествен обект за ограбване. Прословутата еничарска недисциплинираност и вечна готовност за бунт правела от провинциалните гарнизони истинска напаст и за християни, и за мюсюлмани. Показателна в това отношение е информацията на Г. К. Дриш. Пребивавайки само една нощ в Пирот, той останал потресен от разказите за безчинствата на местния еничарски гарнизон. Колегите им от близката Нишка крепост били още по-лоши. За да се ограничат насилията им, те били лишени от оръжието си, но въпреки това самият им командир толкова много се страхувал от тях, че предпочитал да живее на стан в околността и „се доверявал на няколко хиляди спахии, а не на вероломните еничари“ [133]. Няма съмнение, че една въоръжена сила, която била заплаха

 

201

 

 

за собствените си офицери, за обикновеното население била бедствие.

 

Какво означават тези еничари за българското население, добре показва една кратка приписка от края на XVI в.

 

„Сгреших, отци и братя, простете мене грешния, защото се боях от еничари тук и смутен беше моят ум. 1590 г. 14 юли. Сряда“ [134].

 

Книжовникът ненапразно изтъква причината за своята грешка. Той знае, че ще бъде разбран, защото ужасът от еничарите бил всеобщ. Знае, че ще бъде опростен, защото и за съвременниците му, както и за него, еничарите били всеобщото зло.

 

Жителите на селищата, разположени по големите пътни артерии, били принудени да търпят еничарите, придружители на чужди посолства или на големи османски първенци. Европейците, които задължително били придружавани от такава еничарска охрана, често изказват възмущението си от отношението към населението, което винаги се подлагало на натиск, за да се осигури храна и фураж на пратеничествата. Но ако това било служебно задължение на еничарите, личното им поведение вече било необосновано лошо. Показателен е разказът на Р. Божкович, който внимателно наблюдавал своите придружители и дълбоко се възмущавал от тяхното поведение. По думите му безочливостта им към християните била безкрайна. Особено нагло се отнасял един от тях, който в мюсюлманските села не смеел да вдигне очи, но коренно се преобразявал в християнските селища.

 

„Той придобиваше свиреп вид, повишаваше гласа си и даже често си служеше с тоягата, като всяваше ужас сред тях още щом го видеха“ [135].

 

Картинно описание на еничарската свита на един ага ни е оставил К. Нибур, който пътувал от Одрин до Русе с тази многолюдна група. Тя спирала само в християнски селища, а в тези от тях, които били със смесено население, предпочитали къщите на немюсюлманите. Нещастните домакини трябвало безплатно или срещу минимално възнаграждение да гощават с пилета, агнета и всичко друго неканените гости. Ако намирали смелост да кажат, че нямат някои от продуктите за поръчаната гощавка, натрапените гости се нахвърляли да ги бият. За агата и неговата еничарска свита пътуването било безплатно. Тоягата им доставяла всичко необходимо в почти неограничени количества и им давала въз можност да се чувствуват истински господари [136]. Примерите показват, че тази практика била обичайна в османските владения, „нормален“ начин на взаимоотношенията между аристокрацията и податното население. Повтарящите се еднотипни султански нареждания, издавани по повод оплакването на раята от едно или друго село, показва само, че тя вековно битувала в османските владения и разпорежданията на централната власт по един или друг подобен повод потвърждават нейната масовост и дълговечност [137].

 

202

 

 

Безспорно най-страшно за населението било преминаването на армията. Обикновено се счита, че в това отношение най-тежко страдали жителите на селищата по основните пътища, по които се движели османските войски, към и от традиционните бойни фронтове. Със заселването на еничарите в провинциите това бедствие станало повсеместно. Пътят на еничарите от една или няколко кази към обичайните центрове за съсредоточаване на османските военни сили (Пловдив, Одрин) спокойно може да се сравни с набег на разбойнически дружини. Тръгналите да воюват за славата на пророка и султана войници считали, че предстоящият боен поход им дава основания да бъдат посрещани като герои и мъченици за вярата, и то предимно от немюсюлманското население. А походите били ежегодни в продължение на десетилетия — към Австрия, Полша, Венеция, Русия, Иран, и по правило имали за въведение тези миниграбителски набези на местното еничарство, предхождащо включването му в редиците на корпуса [138]. А когато войската вече „организирано“ поемала към поредния фронт, се преминавало и към „организирано“ ограбване. Какви са били последиците за българите от това преминаване на османската армия през нашите земи, личи от множество приписки.

 

„Писах аз, поп Люцкан, в лето 1592, месец марта, 9 ден. Тогава беше зима хубава. Житото беше по един алтън. Тогава беше велика беда по света, тогава отиде Сюлейман паша срещу маджарите...“ [139].

 

„Писах тази книга в лето 1623, купи я Джука за петстотин, записа отца си Стояна и майка си Бойка, и съпругата си Драгана. В това време беше страх велик и в това време умале рода християнски от беззаконни агаряне. И писа се тази книга под село Голеш на Нишава в манастира Пречиста и даде се в църквата „Св. Никола“ в село Равно... В това време беззаконни агаряне бяха се вдигнали и имаха война на Дунава река и на изток през морето и в това време беше въстанал цар на царя“ [140].

 

„Нека се знае в кое време мина войска за Ниш и за Белград. Ох, ох, що претегли род християнски, отвсякъде все беди в лето 1717...“ [141].

 

„1810. Стана голям глад — една ока брашно 45 пари. И в тази година стана сефер (война) с московеца и взе той Добруджа, Силистра, Тутракан, Русе, Свищов, Небол, Плевен, Враца, Ловеч, Севлиево. И развали се турската войска... и солта стана 81 пари оката...“ [142].

 

Подбраните български приписки датират от различни векове. Те съобщават за военни походи, провеждани при съвсем различни, може да се каже противоположни външнои вътрешнополитически условия. Но те, както и десетки други, показват, че независимо от политическата конюнктура военните походи ша османците за населението, християнско и мюсюлманско,

 

203

 

 

означавали разорение и глад. Централната власт събирала извънредни данъци и налагала задължителни държавни доставки, а войниците, стичащи се към военните лагери или тръгвайки в поход, заграбвали малкото, което оставало на селяните, така че военните походи в дълги периоди били ежегодни. Гладът, причинен не от природни, а от социалнополитически фактори, бил постоянен спътник в ежедневието на населението в българските земи.

 

По правило приписките са кратки. Подробностите за състоянието на османската армия при нейните походи ни ги дават европейците. Един от тях, графът якобинец Фериер дьо Совбьоф, който присъствувал на подготовката на османската армия за похода ѝ против Австрия в 1788 г., подробно описва разложението на елитната някога османска пехота.

 

„Няколко дни преди пристигането ми в София (16 юли с. г. — Ц. Г.) великият везир се опитал да строи в три редици пехотата си и да я накара да маневрира по европейски образец. Османската войска, която винаги е отказвала да се подчини на правилата на военната тактика, се покорила за няколко часа и как да е на упражнения, на които гледала като на парад, с надежда да получи възнаграждение. Поради това, че то не им било изплатено, на другия ден избухна бунт. Еничарите се хвърлиха върху шатрата на великия везир, за да го насекат на парчета. Той има щастието да се укрие предрешен в палатката на реис-ефенди. Последният нареди веднага да се изплатят 12 000 лири на войските, които, успокоени от тази либералност, позволиха на великия везир да се появи отново начело. Опасността му се бе видяла толкова голяма, че той още същия ден принесе в жертва 8 агнета, за да благодари на пророка за особеното покровителство, което отдаваше по-скоро на него, отколкото на толкова навреме раздадените от реис-ефенди златни монети. Понеже гладът нарастваше, поради небрежността на доставчиците на храни, които никога не вземат мерки придвижването на обозите да бъде последователно и непрекъснато, великият везир пръв даде пример за въвеждане на икономии, като се ограничи подобно на всички офицери с половин дневна дажба хляб, заставяйки с това войниците да престанат да роптаят поради недостиг на храна...“ [143]

 

Инцидентът изглежда драстичен, но от втората половина на XVI в. в османската военна практика е нещо обикновено. Преди това събития от този род не че са липсвали, но били значително по-редки. Малко въображение е необходимо, за да си представим какво е могло да остане от запасите на селяните след тази преминаваща през населените пунктове гладна и непрекъснато възбудена войска. Вероятно нищо, ако българите, ги и не само българите също така отдавна не се били научили да крият своята храна, да я крият така, че и дяволът да не може

 

204

 

 

да я намери. Иначе при интензитета на османските военни походи би било необяснимо как изобщо са оставали живи.

 

Впрочем имало е моменти, когато никакъв натрупан опит в укриването на хора и храни не можел да помогне. Еничарите изсипвали своето недоволство над беззащитното население на българските земи не само по време на лошо организираните и още по-лошо провежданите военни походи. Периодичното разтоварване на столичния оджак и изпращането на нови и нови съкратени еничари в балканските провинции поддържали едно постоянно напрежение, което нерядко избухвало в открит конфликт с централната власт. Постоянното увеличаване на мнсгобройната, привикнала да се бунтува войнишка маса нарушавало ритъма на живота не в отделни селища, а понякога в цели райони. Така например в 1687 г., когато погромът при Виена и навлизането на австрийските войски дълбоко в балканските владения на империята високо повдигнали нивото на възбудимост на платената пехота и еничарските метежи в столицата станали ежедневни, централната власт изпратила най-отявлените бунтовници в Румелия. За да ги успокои, тя назначила един от техните водачи Йеген Осман паша за бейлербей. Резиденцията му била в Белград и скоро той успял да събере десетки хиляди от провинциалните еничари под своето командуване. Последвало откритото му обявяване против централната власт. Тя от своя страна обявила свещена война на бунтовниците, но опитите ѝ да потуши бунта завършили с неуспех. Конфликтът завършил с помирение между враждебните сили, а резултатът бил пълното подчинение на западните български райони на Йеген паша и неговите еничари [144]. Отражението на тези събития в съдбата на българския народ описал в своята дълга приписка или кратък летописен разказ поп Петър от Мирково.

 

„Пиша аз, йерей Петър, да се (знае) какво време беше. (Бях) поп на село Мирково, беше и поп Стоян, заедно държахме село Мирково при злочестния цар султан Мехмед (IV Авджи — Ц. Г.), да го убие бог и да го порази, че той разсипа християнската вяра и големи църкви, и големи градове... (раз)бяга честитата земя Загора, та се яви войска от запад, та дойде сред земята от Беч (Виена), от Будим (Буда), от Янек (Полша — Ц. Г.), дори от Златната ябълка (Венеция). Та се провървиха турци и презморци, и хинди и минди, и опашатата вяра. Та ги вдигна цар Мехмед на война, та тръгна сам (той) и Кара кехая му бе везир, та тръ(гнаха)... Това лято изгина турската войска, изби ги латинската войска. Едва избяга дар Мехмед и Кара кехая назад. И да знае, който чете, да види, че беше от бога, че даде бог житото скъпо, сиренето скъпо... а в Загора ръжта вървеше в грошове. То беше зло и неволи, и зли зими. (Писа се) в годината 7198 (1690). Та пак

 

205

 

 

излезе Еен (Йеген Осман паша) от през морето, та дойде в Цариград при цар Мехмед. И цар Мехмед му даде да владее пашалъка София. Еен паша отиде на война в Будин и през тази година се би с алеманците (австрийците — Ц. Г.). И той не можа нищо да направи на алеманците, но се върна, та събра цялата турска войска, насочи се срещу цар Мехмед в Цариград. И стана чудо в Цариград: погинаха аяни, дефтердари, капуджии и бостанджии, а цар Мехмед затвори и направи (султан) брат му Сюлиман (Сюлейман II). През тази година се случи плодородие на жито, а Еен паша се върна в София. Дойде в София, а гдето мина, той разори аяните. Когато дойде в София, поради страх от Еен се изпотровиха аяни, кадии и молли. В София той стоя месец и цар Сюлиман изпрати куриер до него да отиде да се бие при Белград, но той не пожела да отиде. А царят направи нифрам срещу него, за да се бие. И затвориха клисурите и пътищата, за да не го пускат. Цял месец стояха турци, рая и кадии по проходите, та Еен паша не можа да мине. Тогава той тръгна да отиде в Белград, но тогава дойдоха алеманите, та превзеха Белград и Ниш. И Еен се спря в Ниш, а тези отидоха в Босна, за да превземат Босна. А Еен изпрати войска, та опустоши Кипровец и погуби, и пороби...“ [145].

 

 

Този политически коментар, написан в последното десетилетие на XVII в. от един български селски свещеник, е публикуван още от М. Дринов, но трудно можем да кажем, че се радва на особена популярност в българската историография. А разказът на поп Петър поставя редица въпроси и изисква ревизия на редица утвърдени в науката тези. Какви са били информационните канали, които са предавали събитията във вътрешната и външната политика на Османската империя до софийското село Мирково? Каква е била културата на поп Петър, за да може толкова лаконично и обективно да разкрие сложния ход на събитията по време на войната на Османската империя със Свещената лига? Може ли да считаме българските духовници за полуграмотни, оскотели попове, тънещи в суеверие и безпросветност, щом един от тях показва толкова широки и задълбочени политически познания и толкова високо учение да ги препредаде? Въпросите, които повдига летописният разказ на поп Петър от Мирково, са твърде много, но нас ни интересува един — отношението на българина към събитията, за които той съобщава. Това отношение може също така лаконична да се определи като ненавист — дълбоко осъзната, премислена, преживяна ненавист и към централната власт, и към органите на местното управление, и към бунтуващите се срещу нея еничари на Еен паша. Ако си служим със съвременна терминология, бихме могли да кажем, че поп Петър от Мирково е притежавал ясно класово съзнание. Той не мрази мюсюлманите, които нарича турци, а султана, кадиите, аяните, капуджибашиите,

 

206

 

 

войниците на Йеген Осман паша и самия него, въпреки, че той избива немалко и хвърля в ужас другите представители., на управляващата върхушка. И в последния ред на своя разказ обяснява защо: защото е потушил Чипровското въстание — опита на българите да отхвърлят османската власт. В 90-те години на XVII в. конфликтът на румелийското еничарство с централната власт достигнал нивото на открита война, чийто фронтбили западните български земи. Но Йеген Осман паша в борбите си с аяните разорил не само тях. Разорил стопанствата на българите, така както ги разорил и походът на централната власт срещу местните еничари. Поп Петър само в едно изречение показва тежките резултати от управлението на Мехмед IV Авджи, така както с друго изречение съобщава за потушаването на Чипровското въстание. И в тази необикновена лаконичност, както и в категорично обоснованата ненавист към османската държава и нейните институции, можем да открием отношението на българския народ към насилията и страданията, които чуждото владичество му налагало. Българинът ги преживявал. Обръгнал бил, както се казва. Това било неговото ежедневие. Но той не се примирил. Следял, познавал и разбирал политическия живот в османската държава, обстоятелство, което говори за зрелост. Впрочем тази зрелост ясно личи от отношението на поп Петър към водача на разбунтуваните провинциални еничари Йеген Осман паша. Бунта му в Цариград, извършения от него дворцов преврат, ужаса на управляващата, върхушка, и то представена не чрез отделни имена, а чрез съответни длъжности, както и натиска му над провинциалните аяни, поп Петър посреща с нескрита радост. Но тя не обезсилила ненавистта му към еничарите, не по-малки насилници от представителите на бюрократичния апарат. Конфликтът между отделните групи на османската власт като доказателство за нейната слабост свещеникът от с. Мирково не само приветствува, но счел за свой дълг да го съобщи на бъдещите поколения. „Да се знае какво време беше“ — това е неговият мотив, за да запише краткия си разказ — време на страдания, но и време на надежда.

 

Анализирайки еничарското присъствие в ежедневието на българите, ние безспорно акцентуваме на един от най-трудните аспекти от живота на нашия народ в условията на османското владичество. Натрупването на факти, недвусмислено свидетелствуващи за непрекъсната, постоянна преса във всички области на живота, някак закономерно ни води до извода за особените страдания на българите в условията на чуждото владичество. В общи линии в епохата на късното средновековие насилието не е специалитет единствено на османското общество. Испанските и френските войници в Италия през XVI в. били не по-малки насилници от бойците на османската платена пехота. Войната

 

207

 

 

между привържениците на Червената роза и техните врагове, последователите на Бялата роза, била не по-малко ожесточена и носела не по-малко разорение на английските селяни от борбата на провинциалното еничарство с османската централна власт в края на XVII в. Вартоломеевата нощ във Франция ненапразно е влязла в историята като пример за организирано масово убийство. Разбира се, честите еничарски бунтове в Цариград доста много ѝ приличат и по форма, и по съдържание. Насилието, което българите, пък и всички останали поданици на османската държава понасяли от еничарите, поставено в контекста на средновековната история, не може да се счита като нещо особено изключително. Особеното е, че то продължило да съществува много след като европейският свят по един или друг начин преодолял този начин на управление и на осъществяване на извъникономическата принуда. Не може да се каже, че в Европа насилието изобщо изчезва от политическия живот, но то губи своите драстични форми, става все по-рядко. А в османските владения продължило да бъде основният начин за реализиране на властта. Наред с изключителната норма на феодалната експлоатация то било един от основните фактори за изоставането на балканските народи от общото развитие на европейския свят. В средновековното общество насилието над личността и над експлоатираните класи е универсалия, чрез която се осигурява господството на експлоататорите. Формите му са брутални и жестоки. В Османската империя те били особено засилени, тъй като наред със социалните си функции имали и подчертано етнически задачи. Империята в своето чудовищно разрастване включила народи, намиращи се в момента на завоеванието на значително по-висока степен в развитието си от завоевателите. Тяхното подчинение се осъществявало чрез насилието. Създаденият своеобразен господарски манталитет на господствуващата народност, а не само на господствуващата феодална класа постепенно направило мюсюлманите стопански неактивни за разлика от подчинените немюсюлмански народи. Тяхното покорство, а и тяхната експлоатация се осъществявала и поддържала със същото брутално насилие. Неговите изпълнители в течение на векове били еничарите.

 

Ходът на историческия процес много често ни изглежда нелогичен, особено ако го проследяваме в къси отсечки. Развитието на еничарството в османската държава доказва желязната логика на историята. Задържането на една ретроградна институция като необходимо оръдие за поддържане на властта над други народи се оказва пречка в развитието на самото османско общество. Българите, както и всички балкански народи, поставени под еничарската преса в ежедневието в продължение на няколко века, изостанали в почти всички сфери на стопанския и обществения живот в сравнение с тогавашния европейски

 

208

 

 

свят. Но като противодействие на ежедневното насилие, като противодействие на провеждащото го еничарско присъствие те формирали редица качества, чрез които при първата възможност изпреварили в стопанското поприще османците и в относително кратко време преодолели изоставането в икономиката, а и в социалните си отношения. Въпреки всички задръжки през епохата на своето възраждане българският народ в сравнително малък срок преодолял феодалните отношения и достигнал своето политическо освобождение, за да навлезе в новото си буржоазно време. Османската империя въпреки усилията на управляващите кръгове и помощта на водещите европейски държави така и не успяла да се „вестернизира“ до края на своята история. Еничарското присъствие в ежедневието на българите не може да се оцени другояче освен като негативно. Но то се оказало не по-малко негативно, при това с по-продължителен ефект и за самото османско общество, за Османската империя.

 

 

БЕЛЕЖКИ

 

1. Османски извори за историята на Добруджа и Североизточна България. Съставил, превел и редактирал Стр. Димитров, С., 1981, с. 12.

 

2. Георгиева, Цв. Османската платена армия и земевладението в българските земи (XV—XVIII в.), ГСУ—ИФ, 1XVI, III, С., 1975, с. 222—242; Радушев, Евг. Р. Османски аграрни институции, характерни за периода от средата на XVII до края на XVIII в. (канд. дис., защитена през 1982 г.). Изказвам своята признателност на Евг. Р. Радушев за любезността му да ми даде непубликувания все още дисертационен труд.

 

3. Грозданова, Ел., Цв. Георгиева. Използуване на суми от джизието в София и Софийско за нуждите на платената армия. Сб. Сердика—Средец—София, С., 1974, с. 97—124; Грозданова, Ел. Поголовният данък от българското население и платената турска армия (XVII—XVIII в.). Военноисторически сборник, 1977, 2, с. 129—142.

 

4. Димитров, Стр. Към историята на чифликчийството в Русенско. ИПр. 1958, № 4, с. 49—71; Гандев, Хр. Зараждане на капиталистическите отношения в чифлишкото стопанство на Северозападна България през XVIII в., С., 1962; Мутафчиева, В. Кърджалийско време, С., 1977; История на България, т. 5. Българско възраждане XVIII — средата на XIX в. Отговорен редактор Тодоров, H., С., 1985, с. 39—51, и др.

 

5. Мутафчиева, В. Аграрните отношения в Османската империя през XV—XVI в., С., 1962, с. 15—24.

 

6. dе Marsigli, L. C-te. L’État militaire de l’Empire Ottoman, ses progrès et sa décadance, Amsterdam, 1732, p. 62.

 

7. Georgieva, C. Certains problèmes de la structure sociale de l’Empire Ottoman aux XIVe—XVIe siècle. Bulgarian Historical Review, 1974, N 2, p. 45—58; Inalcik, H. 1431 — tarihli timar defterine göre Fatih devrinden önce timar sistemi, Ottoman IV Tukr tarih kongresi, Ankara, 1956, p. 136—137.

 

8. Inalcık, H. Hicri 835 — tarihli Süret-i Defter-i Sancak-i Arvanid, Ankara, 1954, p. p. 11—12, 34, 37, 40, 69, 162.

 

9. Турски извори за българската история, cep. XV—XVI в., т. I. Съставили и редактирали Б. Цветкова и В. Мутафчиева, С., 1964, с. 45—47.

 

10. Турски извори за българската история, cep. XV—XVI в., т. II. Съставили

 

209

 

 

и редактирали Н. Тодоров и Б. Недкев, С., 1966, с. 265, 278, 279, 283, 291, 293, 297.

 

11. Пак там, с. 381.

 

12. Пак там, с. 391.

 

13. Пак там, с. 161.

 

14. Георгиева, Цв. Османската платена армия и земевладението... с. 226—227.

 

15. Chalcocondil, L. Expuneri istorice, in. romaneşta de Grecu, V., Bucureşti, 1959, p. 229.

 

16. Мутафчиева, В. Аграрните отношения... с. 37—38.

 

17. Георгиева, Цв. Османската платена армия и земевладението... 226.

 

18. Uzunçarşili, H. I. Osmanli devleti teskilâtlarindan kapukulu Ocaklari, c. II, Ankara, 1944, p. 9—11.

 

19. Георгиева, Цв. Османската платена армия и земевладението... с. 223.

 

20. Tuschendorf, P. V. Über das System der Lenen in den moslemischen Staaten, besonders im Osmanischen Staate, Leipzig, 1871, p. 81.

 

21. Galabov, G. Die Protokolbücher des Kadiamtes Sofia, München, 1960, p. 338.

 

22. Гaджaнов, Ю. Пътуването на Евлия Челеби през българските земи през средата на XVII в. ПСп, XXI, 1909, LXX, с. 684.

 

23. Gökbilgin, M. T. XV—XVI. asirlarda Edirne ve Paşa Livasi vakiflarmülkler-mukata’alari, Istanbul, 1952, p. 81.

 

24. Grzegorzewski, J. Z zydzyleatów rumelijskih epok wyprawy wiedenskije, Lwów, 1922. p. 78—79.

 

25. Galabov, G. Op. cit., p. 267.

 

26. НБКМ. Ориент. отдел. Сигн. O. O. МК. 126/2, л. 75a.

 

27. Пак там, л. 666.

 

28. Турски извори за историята на правото в. българските земи. Съставител Г. Гълъбов, С., 1961. с. 92.

 

29. Мутафчиева, В. Аграрните отношения. . . с. 209.

 

30. Турски извори за българската история, т. III. Под редакцията на Б. Цветкова и А. Разбойников, С., 1972, с. 505—506.

 

31. Пак там, с. 522.

 

32. Пак там, с. 519.

 

33. Мутафчиева, В. Аграрните отношения... с. 496—523.

 

34. Георгиева, Цв. Османската платена армия и земевладението... с. 233—235.

 

35. Galabov, G. Op. cit., p. 234.

 

36. НБКМ, Ориент. отдел. Сигн. Соф. кад. регистър 44, 6а—IV.

 

37. Galabov, G. Op. cit., p. 317.

 

38. Ibidem, p. 183.

 

39. НБКМ. Ориент. отдел. Сигн. Вид. кад. регистър 63, 2а—I, 57а—I, Вид., сад. регистър 77, 5в—III, Внд. кад. регистър 82, 9а—II и др.

 

40. Георгиева, Цв. Османската платена армия и земевладението... с. 236—237.

 

41. Galabov, G. Op. cit., р. 204.

 

42. Тивчев, П., Й. Калудова. Нови документи за еничарството в българските земи. Военноисторически сборник, С., 1967, № 2, с. 57.

 

43. Радушев, Евг. Р. Цит. съч., с. 238.

 

44. Akdаg, M. Türk Halkinin Dirlik ve Düzenlik Kavgası, Ankara, 1975, p. 46, 67—68.

 

45. Грозданова, Ел., Цв. Георгиева. Използуването на суми от джизието... с. 98.

 

46. Грозданова, Ел. Поголовният данък в българските земи... с. 132.

 

47. Грозданова, Ел. Пак там, с. 131.

 

48. Грозданова, Ел., Цв. Георгиева. Използуването на суми от джизието... с. 98.

 

210

 

 

49. Пак там, c. 99—100, и цит. литература,

 

50. Милер, А. Ф. Мустафа паша Байрактар. Отоманская империя в начале 19-ого века, М.—Л., 1947, с. 34.

 

51. Hammer, J. v. Histoire de l’Empire Oltoman, I, Paris, 1812, p. 287.

 

52. Радушев, Евг. P. Цит. съч., с. 69—179.

 

53. Galabov, G. Op. cit., p. 51.

 

54. НБКМ. Ориент. отдел. Сигн. Сил. 28/21.

 

55. НБКМ. Ориент. отдел. Сигн. Вд. 93/2.

 

56. Ихчиев, Д. Бюджетът на Видинската област във втората половина на XVIII в. ИНД, II, С., 1906, с. 101—102.

 

57. НБКМ. Ориент. отдел. Сигн. Вид. кад. регистър 44, 446—I.

 

58. НБКМ. Ориент. отдел. Сигн. Вид. кад. регистър, 8, л. 4а—II.

 

59. Gökbilgin, M. T. Op. cit., p. 99.

 

60. Турски документи за историjата на македонскијот народ, I. Под редакцијата на M. Соколски, А. Старова, В. Бошков и Ф. Исхак, Скопие, 1963, с. 82.

 

61. Цветкова, Б. Извънредни данъци и държавни повинности в българските земи под турска власт, С., 1958, с. 82.

 

62. Пак там, с. 93.

 

63. Пак там, с. 72.

 

64. НБКМ. Ориент. отдел. Сигн. Вид. кад. регистър 161а, 40а—I.

 

65. Galabov, G. Op. cit., р. 145.

 

66. Турски документи за историјата... с. 66.

 

67. Тивчев, П., Й. Калудова, Цит. съч., с. 59.

 

68. Пак там, с. 61.

 

69. Grzegorzevski, J. Op. cit., p. 204.

 

70. Ibidem, p. 207—209.

 

71. НБКМ. Ориент. отдел. Сигн. АAK 248/12.

 

72. Тверитинoва, Д. C. Аграрный строй Османской империи XV—XVII вв. М., 1963, с. 20—21.

 

73. Османски извори за историята на Добруджа... с. 103.

 

74. Смирнов, В., Д. Кучибей Гöмурджинскій и другіе османскіе писатели XVII века о причинах упадка Турціи, СПб, 1873, с. 141.

 

75. Радушев, Евг. Р. Цит. съч., с. 74.

 

76. Пак там, с. 78.

 

77. Пак там, с. 84—90.

 

78. Пак там, с. 79—97.

 

79. Цветкова, Б. Принос към изучаването на турския феодализъм в българските земи през XV—XVI в., ИИБИ, V, 1954, с. 94.

 

80. Galabov, G. Op. cit., p. 232.

 

81. Извори за българската история, XXI. Съставили Н. Тодоров и М. Калицин, С., 1967, с. 35—38.

 

82. Пак там, с. 43.

 

83. Shaw, St. History of the Ottoman Empire and Modem Turkey, v. I, Cambridge, 1978, p. 240—243.

 

84. НБКМ. Ориент. отдел. Сигн. Соф. кад. регистър, I бис, 9а—III.

 

85. Пак там, 96—I.

 

86. Galabov, G. Op. cit., p. 286.

 

87. Cмиpнoв, В. Д. Цит. съч., с. 136.

 

88. Милетич, Л. Стари пътувания през България. Сб. НУПК, VI, 1891, с. 127—128.

 

89. НБКМ. Ориент. отдел. Сигн. Вид. кад. регистър 43, 33а—I—II; 38, 64а—III и др.

 

90. Примери вж. в Османски извори за историята на Добруджа. . . с. 80.

 

91. Френски пътеписи за Балканите XV—XVII в. Съставила и редактирала Б. Цветкова, Д, 1975, с. 307.

 

92. Милев, Н. Един неиздаден документ за българската история (1597 г.), ИИД, IV, 1915, с. 91.

 

211

 

 

93. Galabov, G. Op. cit., p. 278.

 

94. Ibidem, p. 285—286.

 

95. НБКМ. Ориент. отдел. Сигн. Соф. кад. регистър I—бис, 246—I.

 

96. Galabov, G. Op. cit., р. 265.

 

97. НБКМ. Ориент. отдел. Соф. кад. регистър, I—бис, 756—III.

 

98. Galabov, G. Op. cit., р. 343.

 

99. Ibidem, р. 353.

 

100. НБКМ. Ориент. отдел. Снгн. Вид. кад. регистър 44, 12а—II.

 

101. Вж. Извори за българската история, XXI, с. 249, 251, 253, 284, 286, 299 и др.

 

102. Пак там, с. 51—55. Подобна структура в различни съотношения на отделните дялове със същите канали за влагане и изразходване на средства се открива във всички големи еничарски наследства, т. е. на онези от провинциалните еничари, които очевидно се утвърдили в местната аристокрация. Вж. Galabov, G. Op. cit., р. 343—352; НБКМ. Ориент. отдел. Сигн. Вид. кад. регистър, 25, 16а—I; Соф. кад. регистър I—бис, 9а—II; 9а—III и др.

 

103. Мутафчиева, В. Аграрните отношения... с. 244.

 

104. Tekeli, I. On Institutionalized external Relations of Cities in the Ottoman Empire. A Settlement Models Approach. Etudes Balcaniques, 1972, N 2, p. 50—51.

 

105. История на България... т. V, c. 32—50.

 

106. Османски извори за историята на Добруджа... с. 58, 98, 103 и др.

 

107. С развитието на този френско-османски търговски конфликт и ролята на еничарите в него се занимава П. Митев. Франция и износът на вълна от българските земи през XVIII в. ГСУ—ИФ, LXXVIII, 1986 (под печат).

 

108. Schweizer, G. Die Janitscharen. Geheime Macht des Türkenreiches, Salzburg, 1979, p. 3—8.

 

109. Macouchev, V. Monumenta historica slavorum meridionalium vicinoruque popularum, 1. 1. Varsviae. 1874.

Информацията на П. Джорджич даде основание на В. Маринов да твърди, че в края на XVI в. в селата на Североизточна България не само масово се заселвали еничари, но и че някои от тях станали основатели на нови селища. Вж. Маринов. В. Делиорман (южна част). С., 1941, с. 55—60. Като се има предвид, че от това време започва периодичното настаняване на съкратени или пенсионирани войници на платената пехота в нашите земи, настаняването им в селата не е изключено, но не може да се твърди със сигурност, че е било масово. Както вече бе изтъкнато, еничарите предпочитали градовете, а в селското стопанство предпочитали земевладението, а не земеобработването. Бившите войници нямали никакъв опит в този стопански ресор и социалният им статут ги поставял високо над раята. В селското стопанство ги откриваме не като производително, феодално експлоатирано население, а като собственици на чифлици. Европейците съобщават по-често за еничари, жители на села в североизточните български земи от XVIII в. — вж. Бошкович, Р. И. Дневник на едно пътуване, Превод и бележки M. Тодорова, С., 1975, с. 38, 39, 40 и др. Това е време на широко масовизиране на еничарството, когато то вече се е утвърдило като привилегировано съсловие, включващо значителна част от мюсюлманското население. По това време еничарското присъствие в селата се документира и в югоизточните български територии по данни на епиграфските паметници, съобщени от Е. Венедикова. Предположението, че откриващите се в мюсюлманските гробища в Североизточна България антропоморфни надгробни паметници с маркирани знаци, напомнящи на еничарска униформа, е интересно, но трябва да бъде потвърдено от археологически данни. Вж. Mаринов, В. Антропоморфни надгробни паметници. Археология, 1960, № 2, с. 19—23.

 

212

 

 

110. Френски пътеписи за Балканите, XV—XVIII в. Съставила и редактирала Б. Цветкова, С., 1975, с. 333.

 

111. Вж. Положението на българския народ под турско робство. Документи и материали. Съставил и редактирал Н. Тодоров, С., 1953; Петров, П. По следите на насилието. Документи за помохамеданчвания и потурчвания, С., 1972; Мутафчиева, В. и др. Румелийски празници и делници от XVIII век, С., 1978, и др.

 

112. Златарски, В. Н. Нова политическа и социална история на България и Балканския полуостров, С., 1921, с. 61.

 

113. Мутафчиева, В. Към въпроса за състава и облика на османската феодална класа през XV—XVI в. ИПР, 1961, № 6, с. 46—80.

 

114. Мейер, М. К вопросу об изменениях в структуре и составе правящего класса Османской империи в XVIII в. — В: Сб. Проблеми истории Турции, М., 1978, с. 54—62.

 

115. Цветкова, Б. О религиозно-национальной дискриминации в Болгарии во время турецкого владичества. — Советское востоковедение, 1957, № 2, с. 78—88.

 

116. Galabov, G. Op. cit., p. 267—268.

 

117. Tивчев, П., Й. Калудова, Цит. съч., c. 59.

 

118. Galabov, G. Op. cit., p. 297.

 

119. НБКМ. Ориент. отдел. Сигн. Рус. кад. регистър, Р/6, 48, III.

 

120. НБКМ. Ориент. отдел. Сигн. Вид. кад. регистър 13, 33—II.

 

121 Galabov, G. Op. cit., р. 297.

 

122. НБКМ. Ориент. отдел. Сигн. Соф. кад. регистър, I—бис, 246—I.

 

123. Galabov, G. Op. cit., р. р. 42, 60—61, 161, 175 etc.

 

124. Пак там, с. 61, 142, 183 и др.

 

125. НБКМ. Ориент. отдел. Сигн. Соф. кад. регистър I—бис, 84а—II—III.

 

126. Маринов, В. Принос към изучаването на бита и културата на турните и гагаузите в Североизточна България. 1956, с. 18—19; Петров, П. Съдбоносни векове за българската народност, С., 1975, с. 105—107.

 

127. НБКМ. Ориент. отдел. Сигн. Вид. кад. регистър 8, 146—I; Вид. кад. регистър 43, 9а—III, 33а—II; Вид. кад. регистър 12, 12, 86—I, 12а—II; Вид. кад. регистър 63,16а—III; 196—I, 21а—1,28а—III, 29а—II; Вид. кад. регистър 60, 20а—I; Вид. кад. регистър 305, 296—II; Вид. кад. регистър 25а, 10—II, 24—I; Соф. кад. регистър 12, 4а—1, 8а—15. Извори за българската история XXI; Турски извори за българската история, Съставители H. Тодоров и М. Калицин, С., 1977, с. 95.

 

128. Петров, П. Цит. съч., с. 81.

 

129. Пак там, с. 105—107.

 

130. Романска, Цв. Един широко разпространен мотив в българските народни предания. — В: Въпроси на българското народно творчество. Избрани студии и статии, С., 1976, с. 276—284.

 

131. Hammer, J. v. Histoire... II, p. 153, 374, 390, 443—444, 536 etc.

 

132. Mantran, R. Istanbul dans la seconde moitié de XVII-e siècle, Paris, 1962, p.

 

133. Mилeтич, Л. Цит. съч., c. 122.

 

134. Писахме да се знае. Приписки и летопис. Съставителство, коментар и бележки В. Начев и Н. Ферменджиев. С., 1984, с. 66.

 

135. Бошкович, Р. И. Цит. съч., с. 48.

 

136. Милетич, Л. Цит. съч., с. 136.

 

137. Galabov, G. Op. cit., р. 263—264, 276; НБКМ, Ориент. отдел. Сигн. Соф. кад. регистър 1—бис. 1186—I; Вид. кад. регистър 38, 20а—II.

 

138. Ἰστορικά ἀρχεῖα ... A, σ. 124.

 

139. Писахме да ce знае... c. 67.

 

140. Пак там, c. 71.

 

141. Пак там, c. 91—92.

 

142. Пак там, с. 128.

 

143. Френски пътеписи за Балканите... с. 345.

 

144. Наmmеr, J. v. Histoire... III, p. 221—235.

 

145. Дринoв, М. Български летописен разказ от края на XVII в. ПСп., III, 1882, с. 8—11.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]