Еничарите в българските земи

Цветана Георгиева

 

III. ЕНИЧАРИТЕ И ОСМАНСКАТА ВЛАСТ В ПРОВИНЦИИТЕ

 

1. Провинциалното епичарство  116

2. Организиране на провинциалното еничарство  130

3. Еничарите и анархията в Румелия  153

 

 

1. ПРОВИНЦИАЛНОТО ЕНИЧАРСТВО

 

В общите изследвания формирането на провинциалното еничарство се засяга мимоходом, като се отбелязва разпращането на дежурни орти в крепостните гарнизони и последвалото ги разселване на съкратени и пенсионирани бойци от оджака извън столицата [1]. Османските хроники датират началото на този процес в първите десетилетия от XVI в., при управлението на Селим I и сина му Сюлейман I, и го свързват с утвърждаване на османците в арабския свят след завоюването на Сирия и Египет. И. фон Хамер (а след него и мнозина други изследвани) възприе безкритично тази информация и представи считаните от него начални опити за еничарска инфилтрация в провинциите като поредния акт на държавническа мъдрост на ранните представители на османската династия [2]. Така появата на провинциалното еничарство се обяви като резултат от тяхната далновидна политика, съчетала необходимостта от числено намаляване на столичния оджак и укрепването на властта в заселените с мюсюлмани новозавоювани райони. В последно време натискът на значително по-достоверната информация в османските описи на поземлените владения наложи известни корекции. Появата на провинциалното еничарство бе отнесена едно столетие по-рано, при управлението на Мехмед II, като се обясни с борбата за утвърждаване на централизирана власт h ликвидиране опозицията на едрата феодална аристокрация [3]. Независимо от различията в датировката и посочените конкретни поводи и в двете становища обяснението на явлението се търси в използуването на военната машина във вътрешната политика.

 

Една значително опростена, но много популярна схема на османската военна организация през XV—XVI в. я представя като добре балансирана структура с два основни елемента. Първият от тях е провинциалната спахийска конница, издържана чрез системата на тимара. Вторият е резидиращата в центъра платена войска, най-голямата част от която е еничарската пехота [4]. В този модел появата на провинциалното еничарство трябва да се оцени като нарушение на баланса между двете формации и признак за изменение на цялостната структура. Поради това някои изследвани считат, че разпращането на еничарите извън столицата е фактор за кризата в османската управленска система след XVI в. [5]

 

Първоначалните извеждания на платени войници в крепостите

 

116

 

 

и причините, които са ги причинили, са изходната точка при изясняване проблема за формирането на провинциалното еничарство. Едно предание, което се знае от М. д‘Осон, отнася създаването на първия еничарски гарнизон във времето на завоюване на Видинското царство в 1396 г. Според него, за да наложат своята власт, османците установили в крепостта еничарска орта. Тя имала за свой знак жерав (турна), откъдето и произлязло името на командира ѝ — турнаджибашъ. По-късно в корпуса били въведени още 31 такива длъжности, но видинският турнаджибашъ се считал за първи от тази офицерска група [6]. Това твърде късно предание не намира потвърждение в известните факти от края на XIV в. Нито един извор от епохата не споменава за еничарски провинциални гарнизони при завоюването на българските земи, включително и на северозападните им райони. То противоречи и на конкретната обстановка. По това време еничарският корпус все още бил в процес на изграждане, неговият контингент бил твърде малък и имал значение на дворцова гвардия, а не на активна бойна единица.

 

Комплектът от описи на феодалните владения във Видинския санджак от средата на XV в. до края на XVI в., който Д. Шопова внесе в научно обръщение, напълно опровергава трайно еничарско присъствие именно в този район [7]. Затова пък той много ясно разкрива механизма за поддържане на властта чрез друга специализирана военна формация в провинциалната войска. Това са били отредите на крепостните гарнизони (мустахфъзи), рязко разграничени от походната армия (спахиите) [8]. Най-ранният от видинските регистри, този от 1454—1455 г., показва, че петдесет години след налагането на османската власт в северозападните български земи в нея действували 5 крепостни гарнизона — във Видин, Баня, Свърлиг, Флорентин и Белоградчик. Бойците им се издържали чрез тимари, значително по-малки от тези на спахиите на походна служба. Те рядко надхвърляли 1000 ак. с изключение на владенията на командуващия офицер (диздар). Тази войска с ниски доходи не била комплектувана от еничари. Това се доказва от имената на крепостните войници, които в повечето случаи са най-малко втора генерация мюсюлмани [9].

 

Интересен е фактът, че някои от тях се определят като наследствени бойци от крепостна охрана [10]. Той е свидетелство, че и в предходните години е действувал същият механизъм. Наред с това той очертава тенденция за унаследяване в тази военна група, каквато се наблюдава и в спахийската конница. С оглед статута на тази група е интересна една маргинална бележка, в която е записано, че тъй като при нападението на войските на Янош Хуняди, вероятно в 1444 г., охраната на крепостта Видин проявила голяма храброст, на нейните членове

 

117

 

 

като допълнение към приходите от тимара била отпусната „заплатица“. Диздарят получил 6 ак. на ден, а редовите войници — по 1 акче [11]. Това е първото сведение, в което виждаме централната власт да съчетава двата принципа на подсигуряване на войската — тимара и заплатата, които в това време били и разграничители на техните функции. Крепостната охрана на Видин и изобщо крепостните гарнизони са трета военна формация, която не принадлежи нито към конницата, нито към пехотата и която може да се издържа чрез заплата и чрез поземлено държание. По функции и местопребиваване тя е провинциална войска. Но получаваната заплата засилвала зависимостта ѝ към централната власт и ограничавала провинциалното командуване. Развитието на тази тенденция десетина години по-късно се потвърждава от Краткия регистър от 1466 г. В него изрично е вписано, че във Видинския гарнизон 22 бойци се издържат от тимари и 45 от заплата (улюфе) [12]. Платените войници били два пъти повече. Те продължавали да са подчинени на санджакбея, а командирът им не бил еничарин. Тук не личи никаква връзка с платената пехота. Същото било положението и в другите крепости във Видинския санджак [13]. Оформянето на известен контингент от платени войници в провинциалните гарнизони обаче вече открило възможност за настаняване на еничари в техния състав.

 

Това се доказва от Съкратения регистър на поземлените държания в уджа на Иса бей от регистрацията в 1454—1455 г. В няколко маргинални бележки с една дата (18.VII. 1563 г.) са вписани промени на владелците на тимари, принадлежащи на гарнизоните в крепостите Звечан, Йеличе, Хадида, Скопие и Собри. Всички записани тимариоти били еничари, натоварени със задължението да служат в охраната на посочените крепости [14]. Общо 15 души, те били разпределени съответно в крепостния гарнизон на Звечан — 7, в Йеличе — 4 и в Скопие и Собри по 2. Единият от тях, солакът Балабан, бил назначен за командир (диздар) на крепостта Звечан [15]. Датата на тези бележки показва, че това колективно включване на 15 еничари в крепостите на района не било някакво случайно съвпадение или тяхна лична инициатива. По-скоро говори за акция, организирана от централната власт, която може би маркирала началния етап от промяната в състава на крепостните гарнизони, в които наред с бойците от провинциалната войска започвали да се разпращат и войници от платената пехота. Не можем да твърдим, че това сведение показва първия акт на еничарското проникване в провинциите, така както и че посочените лица са били единствените еничари в тези крепости. Но можем с висок процент увереност да отнесем първите прояви на настаняване на еничари в крепостните гарнизони в балканските владения на империята към 60-те години на XV в. и

 

118

 

 

с това да открием начало на формирането на провинциалното еничарство.

 

Това предположение се доказва от данните в друг регистър на феодалните владения, който датира от 1479—1480 г. и разкрива положението на крепостната охрана в Никополския санджак, т. е. в централната част на Северна България. В него са вписани 59 души от гарнизона в Никопол, владеещи общо 29 тимара. Пет от тях били еничари [16]. В същия регистър сред тимариотите от крепостите в Търново, Свищов и Хлуник не са отбелязани членове на платената пехота [17]. Пак трябва да се повтори, че липсата на конкретна информация не значи, че в състава на тези, а и във всички останали крепости нямало еничари. Както е известно, нормалният начин за тяхната издръжка била заплатата от централната власт, а не приходите от тимара. Може би еничарският състав в крепостите не се ограничавал само с тези няколко души, които откриваме в тимарските регистри. Но независимо от броя им във втората половина на XV в. те били по-скоро подкрепления към охраната, която продължавала да се носи главно от специализираните мустахфъзки части.

 

Въпреки крайно фрагментарната информация направеният анализ, без да е достатъчен за окончателни заключения, открива възможност за известна сигурност в предположенията. Първото вече бе казано — проникването на еничарите в провинциите трябва да се отнесе към втората половина на XV в. То се осъществявало чрез промяна в състава на крепостните гарнизони, които в този период играели съществена роля катовъоръжен орган на османската власт в провинциите. В литературата благодарение на късните европейски свидетелства се твърди, че след завоеванието османците разрушили крепостите във вътрешността [18]. Описите на тимарските владения показват обратното. През XV и XVI в. се поддържала значителна мрежа от крепостни гарнизони не само в граничните, но и във вътрешните райони. Основната им функция била военният контрол над местното население. Именно те били първият канал, чрез който централната власт започнала да настанява в провинциите еничарите. Тя считала с основание, че те са много по-сигурна въоръжена сила при провеждането на нейната политика, отколкото свързаните с бейовете и произлизащи от провинциалната войска мустахфъзи. Интересен е фактът, че в регистрите на поземлените владения във Видинско чак до края на XVI в. в гарнизоните не се откриват еничари. Първите свидетелства се отнасят до крепостите в Северна България, Македония, Косово и Метохия — райони, в които представителите на аристокрацията имали твърди позиции още от завоюването им. Оттук закономерно следва заключението, че началното инфилтриране на еничари в провинциите не било стихиен

 

119

 

 

процес. Той бил един от механизмите, чрез които централната власт се опитала да ограничи едрата аристокрация, чиято опозиция при управлението на Мехмед II прераснала в неприкрит конфликт с налагащия се централизъм [19].

 

Непълната информация на османския кадастър се потвърждава и от два европейски източника от втората половина наXV в., чиято осведоменост не буди съмнение. Първият е известното описание на османското държавно устройство на Я. Промонторио де Кампис, който дълго време живял в османската столица и имал достъп до двора при управлението на двама султани — Мурад II и Мехмед II. Наред с подробностите за състава и числеността на еничарския корпус той съобщава, че османският владетел изпращал част от еничарите като войници в крепостите срещу заплата от 7—8 аспри [20]. Вторият са Записките на еничарина, чийто автор Константин Михайлович от Островице, попаднал в османската армия чрез пенчика, сам бил войник в един крепостен гарнизон в Босна също по времето на Мехмед II. В обстоятелствената си творба той пише:

 

„Редът и управлението в турската земя преди, всичко се крепят на факта, че султанът е настанил еничари или свои възпитаници във всички крепости на своите земи, нито една крепост не предава на нито един велможа. Във всеки град, в който има укрепление, той настанява само свои хора и така ги държи...“ [21].

 

Неговата категоричност ни убеждава, че във втората половина на XV в. еничарското присъствие в крепостните гарнизони не било случайност, а утвърдена тенденция в османското провинциално управление, очевидна както за европееца в османската столица, така и за самите войници от платената войска. Тя била едно от средствата за стабилизиране на централната власт, която поставяла под свой контрол новозавоюваните области. В териториите, където управленският механизъм се осъществявал по един по-рано създаден модел, сред които били и българските земи, еничарското настаняване ставало много по-бавно. Използуваните сведения показват, че във втората половина на XV в. еничарскота присъствие в крепостните гарнизони тук било само тенденция, а не повсеместна практика. С него се поставял нов етап в развитието на османската управленска система, в който се утвърждавали позициите на централната власт. Заедно с това настаняването на еничари в крепостните гарнизони имало важно значение и за развитието на самата платена пехота като военна и обществена институция. Когато се търси обяснение за нейното лавинообразно нарастване, трябва да се има предвид не само нуждата от действуваща военна сила, но и тази от също непрекъснато нарастващ контингент от войници в крепостните гарнизони, т. е. за поддържане на властта в провинциите на империята. Както

 

120

 

 

посочихме, X. Иналджък има пълно основание, котата твърди, че наред със спахийските сили еничарският корпус чрез своите представители в провинциите бил важен фактор за утвърждаване на централизираната власт срещу опозицията на крупната феодална аристокрация. Но заедно с това трябва да се подчертае, че това прехвърляне на войници от редовната платена войска в извънстоличните райони било използувано предимно за поддържане владичеството над конкретни балкански народи. Крепостните гарнизони, в които еничарското присъствие от средата на XV в. ставало все по-масово и трайно, били преди всичко въоръжената опора на всички останали османски институции, които осъществявали експлоатацията и контрола в османските европейски владения.

 

В тимарските регистри от втората половина на XV в. се открива още един канал за проникване на еничари в провинциите. В някои от тях сред тимариотите от походната войска се срещат лица с еничарско звание, които използували приходите от поземлени владения срещу всички задължения на редовите спахии — да участвуват лично с тежко въоръжение във военните походи и да бъдат придружавани от леко въоръжени конници и прислуга. Така през 1467—1468 г. в Скопския вилает били регистрирани силяхдари, солаци и двама еничари като държатели на тимар срещу участие в спахийската конница [22]. В регистъра на Никополския сандаж от 1479—1480 г. са вписани шест тимариоти с еничарско звание. Единият владеел тимар във вилаета Никопол, вторият — във вилаета Враца и четирима във вилаета Киево. Размерът на техните приходи е близък до средния размер на тимара в Румелия [23]. Освен с еничарското им звание регистраторът не ги отличил с нищо друго от останалите тимариоти, т. е. били редовни войници спахийската конница.

 

В теоретичен аспект в османската действителност еничарите спахии са един абсурд, но, както показват посочените примери, на практика те били макар и рядко срещано, но все пак нормално явление, щом ги откриваме както в Скопско, така и във Врачанско и Никополско. Еничарските закони осъждат на смърт боец от платената пехота, който си позволял да възседне кон [24]. Но по-точната информация на османския кадастър ясно свидетелствува, че през втората половина на XV в. имало еничари, които не само яздели коне, без някой да ги съди, но и воювали като конници в провинциалната войска. Този пример е още едно доказателство за това, колко много практиката се различавала от нормата, и то в епоха, която се счита за време на разцвет на империята. Еничарското участие в спахийската конница през XV в. ни кара да се замислим за нашите „аксиоматични“ представи за османското държавно и военно устройство, очевидно силно митоманизирани в съвременната

 

121

 

 

историография. Прехвърлянето на войници от платежната войска в провинциалната не само не било престъпление, но, по всяка вероятност то се наложило като един начин да се продължи използуването на професионалните войници. Тези еничари спахии надали са били редовни, действуващи в пехотата бойци. Най-лесното обяснение е, че те вече били пенсионери, т. е. възрастта им ги правела неудобни за елитната войска, но още можели да воюват в опълчението. За нас е важно обстоятелството, че като бойци от съответните спахийски части те трябвало да живеят ако не в своя тимар, то поне в близост до него, за да можели да се явяват своевременно при поход в санджака си. А това означава, че през втората половина на XV в. присъствието на еничари както в Северна, така и в Южна България било факт. Много рядко в регистрите се срещат еничари тимариоти, които нямали спахийски задължения. Както и членовете на други категории от системата кул, те само ползували приходите на своя тимар като допълнение към редовната си заплата и много е вероятно да са оставали в центъра [25]. Но по-голямата част от еничарите тимариоти били действуващи спахии. А чрез тяхното изпращане в провинциите се открил още един метод за разтоварване на столичния гарнизон. В провинциите те идвали като представители на платената пехота. Заедно със своето еничарско звание те запазвали правото си да получават парична издръжка от централната власт, поради което тимарът бил само допълнение към техните приходи. Запазвали и статута си на привилегировани войници.

 

Констатираните във втората половина на XV в. промени в отношенията между провинциалната войска и платената столична армия с разпращането на еничари в крепостните гарнизони и ветерани в спахийските сили трасирали пътя, чрез който в следващите десетилетия османците утвърждавали своята власт в новозавоюваните територии. Прилагайки създадения в Румелия опит за използуване на еничари в крепостните гарнизони, Селим I изпратил първите орти от оджака като постоянна въоръжена сила в крепостите в Сирия и Египет [26]. Еничарските гарнизони показали, че и в поддържането на властта са така полезни, както и в завоевателните походи. Към средата на XVI в. еничарското присъствие в балканските територии на империята вече било повсеместно явление. Именно от това време европейците, които по един или друг повод пътуват из османските владения, започват да съобщават за еничари като провинциални войници, въпреки че винаги сочат тяхната основна резиденция в столичните казарми. О. Г. де Бузбек, интелигентен австрийски дипломат, който престоял две години в Цариград и който предлагал на своя император Фердинад I проект за създаване на редовна християнска армия по модел

 

122

 

 

на платената османска пехота, в едно от своите писма пише, че значителен брой еничари били разпръснати из провинциите и че в 1553 г. той ги срещал непрекъснато във всички селища по пътя си от Буда до Цариград [27]. По същото време там пребивавал друг любознателен европеец — Ханс Дерншвам. Колкото начетен учен, толкова и прагматичен бюргер, той внимателно наблюдавал живота в османската държава, създавал контакти във всички възможни среди, питал за всичко и се опитвал не само да го разбере, но и да го оцени. И един от въпросите, на които много често се връща в своя дневник, е еничарската пехота, впечатлила го както с жестокостта на рекрута си, така и с не по-малко жестокото моделиране на личността, което превръщало християнското дете в най-верния боец на османската държава. Наред с многото сведения за столичните еничари той пише:

 

„При укрепването на завладените градове султанът не се доверява никому повече, отколкото на еничарите, както се вижда в Естергом или в крепостта на Буда и навсякъде в Унгария. Тези еничари са радостни, че са попаднали на такова място, където могат да се установят за цял живот и да получават заплата. Освен от службата си те печелят всекидневно пари от своя занаят. Турците са наистина алчни за пари, но от тях няма какво да се вземе“ [28].

 

Тази информация свидетелствува, че през средата на XVI в. изпращането на цели еничарски гарнизони в новозавоюваните територии вече било практика. Но в останалите райони продължавали да съществуват мустахфъзките гарнизони, в които обаче процентът на еничарите ставал все по-значителен. X. Дерншвам изтъква, че гарнизонните еничари започнали да се занимават със занаяти, включвали се в икономиката на съответния град — превръщали се в постоянно провинциално население. Продължавало заселването на пенсионирани еничари, които преминавали в походната спахийска войска. В регистър на феодалните владения от 1525 г., обхващащ Косово и Метохия, от 165 владелци 14 са еничари спахии [29]. Това прави около 8%, един доста висок дял от местната спахийска войска. Един от тях, някой си Хамза, владеел тимар от 6000 ак. в Софийско [30]. В друг регистър от същата регистрация, отнасящ се за района на Враца, е записан еничаринът Хасан от Босна, притежател на тимар от 10 900 ак., който заменил с равностоен в санджака Кюстендил [31].

 

Данните в регистрите от XVI в. впечатляват с относително големия размер на еничарските тимари, който поне два пъти превишава средния размер на този тип поземлени държания в Румелия [32]. Високият процент еничари спахии, който откриваме в някои от описите, навежда на предположението, че бил търсен начин не само за използуването на вече многобройното провинциално еничарство, но и за неговото организиране чрез

 

123

 

 

спахийската войска. Независимо дали това бил процес, с който централната власт се опитвала да канализира еничарското присъствие извън столицата, или пък стихийно инфилтрирана на самите еничари в местните бойни сили, той доказва относително голямото еничарско участие в провинциалната военна система. От средата на XVI в. деленето на османската военна организация на платена централизирана армия и провинциални бойни сили станало твърде условно.

 

За трайното настаняване на еничарите в българските селища свидетелствуват и един друг тип османски извори — кадийските сиджили. Най-ранният известен засега сиджил, този на софийския кадия от 1550 г., съдържа три документа за съдебни дела, в които участвували еничари. Първият от тях е протокол, с който се освобождавал от гаранция Алексий, син на Койо, от махалата поп Милой, който гарантирал пред спахията Касъм, че еничаринът Хасан ще се яви пред кадията [33]. Какви са били отношенията между тези три лица и как и защо българин християнин се явява гарант на еничарин, документът неизяснява. Но съдържащият се в него факт говори за трайни контакти между гаранта и лицето, за което той гарантирал. А това показва, че интересуващият ни еничарин Хасан не бил транзитен пътник, а човек добре познат на българина Алексий.

 

Вторият документ е тъжба на някой си Стрезо, син на Стоян, срещу еничарина Махмуд, който незаконно владеел лозето му в с. Кътина. Обвиненият присъствувал на делото и заявил, че лозето му е наследство от баща му Михаил още преди да стане мюсюлманин и еничарин [34]. Спорът не бил за приход от поземлено владение, а за конкретен парцел обработваема земя, принадлежащ към селска бащина. Този факт, както и личното присъствие на еничарина Махмуд, показва, че той бил жител на София или на някое от селата в нейната околност.

 

Третият протокол е дело, заведено от трима еничари срещу двама юруци, които им били нанесли тежък побой [35]. Фактът, че след инцидента те се обърнали към кадията и търсели съдействието на гражданския съд при конфликта си с мюсюлмани, също е аргумент, че те били постоянни жители на града.

 

От трите протокола установяваме наличието на петима еничари в един от българските градове. В жителския състав на този значителен център те очевидно не били изключение. Други източници показват, че не били рядкост и сред населението на различни селища. С. Герлах пише, че през 1575 г., завръщайки се в Австрийската империя, срещнал много еничари по пътя от Цариград до Белград. В с. Казичене, където пратеничеството трябвало да пренощува, му съобщили, че там живеели няколко еничари. В Спахикьой, в днешна Югославия, отново сред местните жители срещаме еничари [36]. Те обитавали не само

 

124

 

 

селищата по Диагоналния път. В писмо до австрийския император Максимилиан I дубровнишкият търговец Павел Джорджич пише, че към 1575 г. в Провадия, град, където той дълго пребивавал, живеели четирима еничари [37]. В българските земи, а вероятно и в останалите райони на балканските османски владения войниците от платената армия вече били постоянен компонент на жителския състав. Те били разпръснати в много градове из всички български области. В отделните селища броят им не бил голям, но присъствието им се налагало.

 

Всичко казано дотук показва, че към средата на XVI в. протича вторият етап от процеса на инфилтрация на еничарите в провинциите. Той се характеризира не толкова с интензитета на проникването им, колкото с повсеместното им заселване в българските селища. Много вероятно е те да са били войници, излезли от редовна служба — пенсионери и ветерани. Трудно е да се определи каква е била намесата на централната власт при неговото протичане. Може би еничарското командуване ги насочвало към определени провинции, а може би тези хора, вече не в първа младост, търсели по-лесен и по-заможен живот извън пренаселената столица, където все пак имало изградена система за контрол и наблюдение и над сничарите. (А в провинциите такава изобщо нямало.) Може би бързият финансов просперитет на някои от тях привличал и мнозина други.

 

В крепостните гарнизони в българските земи положението вероятно оставало такова, каквото се констатира в края на XV в. Еничарите прониквали в местните гарнизони, но те все още продължавали да бъдат мустахфъзки. В описа на тимариотите от охраната на Видинската крепост от 1560 г. са регистрирани 93 мустахфъзи, но няма нито един еничарин [38]. В този регистър наблюдаваме ново явление в системата на крепостната охрана. В една маргинална бележка се съобщава, че гарнизонът на новосъздадената крепост Фехтюл Илям бил отделен от командуването на Видинския санджак [39]. Бележката е лаконична, но самото географско разположение на крепостта е такова, че в този момент нейният гарнизон не би могъл да се постави в подчинение на друг санджак. Много вероятно е да става въпрос за неговото прехвърляне под командуването на централната войска. След установяването на еничарските гарнизони в граничните крепости и настаняването на еничари в мустахфъзките отряди можело вече да се пристъпи и към пълното прехвърляне на крепостната охрана към еничарския оджак. Тази тенденция напълно се реализира през следващия XVII в. По модела на крепостните гарнизони в Средна Европа и в арабските територии и тези на Балканите били не само поставени под командуването на оджака, но и изцяло се рекрутирали

 

125

 

 

от войници от платената армия и предимно от еничари [40].

 

Продължителното, утвърдено като практика заселване на еничари в провинциите, както и постепенното обхващане на крепостната охрана от ортите на оджака, подсказало на централната власт решението на един проблем, който ставал все по-тежък във вътрешнополитическия ѝ живот — разтоварването на непрекъснато увеличаващия се столичен корпус. Многохилядната войска, постоянно резидираща в Цариград, отдавна създавала големи трудности. Трябвало не само да се осигурява прехраната ѝ, но и да се парира непрекъснатото брожение, станало практика в отношенията между платената войска и централната власт. Османската военна тактика естествено била подчинена на възможностите на епохата. Военните походи започвали през пролетта, а в късна есен или през зимата войниците се прибирали в столицата. Тук тази многочислена, непрекъснато превъзбудена армия била в състояние на вечно недоволство, което лесно прераствало, и то с основание, в бунт. Поводът били все по-нередовно изплащаните заплати на еничарите. Те често протестирали в защита на другите свои искания, чието удовлетворяване доказва, че са били съществен фактор във вътрешнополитическия живот. Лавинообразното увеличаване на броя им намалявал възможностите за всякакъв вид контрол и представлявал сериозна заплаха за цялата управляваща върхушка, включително и за султана. В отношенията си с оджака централната власт прилагала тактиката на отстъпки, като обикновено изпълнявала всички еничарски искания, коствали живота на не един велик везир. Рядко се опитвала да им противопостави другата част на платената войска — спахиите от шестте бюлюка. Контингентът от двадесет хиляди въоръжени мъже в еничарските казарми в последните десетилетия на XVI в. направил корпуса неконтролируема сила. Именно поради това в края на столетието централната власт предприела масово и принудително изселване на значителна част от еничарите извън столицата [41].

 

В 1574 г. султан Мурад III заел османския престол благодарение подкрепата на еничарите, но скоро като своите предшественици разбрал, че трябва да се превърне в марионетка, напълно подчиняваща са на непрекъснатите им искания, зад които често стоели отделни групировки на столичната аристокрация [42]. Заплашван от поредния бунт, той официално разрешил на членовете на платената войска да встъпват в брак. Впрочем безбрачието отдавна било нарушавано от членовете на платената армия, за което говори многочислената категория кул-оглу (еничарски синове), издържана по това време от оджака [43]. С. Герлах твърди, че още Сюлейман I трябвало да признае правото на брак на своите пешаци [44]. Мурад III регламентирал

 

126

 

 

вече действуващо положение. Но ферманът в 1593 г. не означавал само реално признаване на едно фактическо положение. Той бил опит да се реформира платената армия и преди всичко да се намали столичният ѝ състав, без да се накърнява войнишкият потенциал на държавата. Женените еничари нямали място в еничарските казарми. Те трябвало да живеят със своите семейства. Последвал нов ферман, с който им се разрешавало да напуснат Цариград. И двата декрета били резултат на еничарски искания, но много точно отговаряли на нуждите на централната власт. След тяхното обявяване значителна част от еничарите се разпръснали по провинциите. Бързината и масовостта, с които се заселили в българските райони, се виждат от едно писмо на Павел Джорджич до трансилванския воевода Стефан Батори. Той съобщава, че към 1595 г., т. е. само две години след издаване ферманите на Мурад III, в Провадия, където преди живеели четирима еничари, те станали осемдесет. „По същия начин се умножили и в другите места“ — пише той [45].

 

Разнообразни по произход източници показват, че тази информация не е преувеличена. В началото на XVII в. еничарите вече представляват значителна част от мюсюлманското население в българските градски центрове. Всички запазени кадийски регистри — от София, Русе, Видин, Битоля, представят един многочислен еничарски контингент от местни жители [46]. Европейците, които минават през нашите селища, многократно по-сбито или по-обстойно се спират на този факт [47]. Това масово заселване на еничарите е един от върховете в ислямизирането на българските селища. Те имали подчертано предпочитание към градовете, но нерядко се срещат и в селата. П. Богдан пише в известната си релация от 1640 г., че в с. Ореше имало тридесет турски къщи и че по-голямата част от местните мюсюлмани били еничари [48]. Бързината, с която еничарите масово се настанили в нашите селища, показва, че този процес не протичал без участието на централната власт. Тук еничарите намирали подходящи от тяхна гледна точка условия за живот. Най-привлекателни били почти неограничените възможности за ограбване на местното население, безотказен метод за бързо финансово преуспяване.

 

Краят на XVI в. бележи върха в процеса на инфилтриранена еничарите в българските земи, както и в другите части на османската империя [49]. От този момент той станал обичайна практика във вътрешнополитическия живот. Един непрекъснагпроцес, който водел нови и нови еничари. Те идвали тук след поредните опити на централната власт да намали състава на столичната войска, преселвали се пенсионери и съкратени, пристигали организирано в крепостите. Настанявала ги централната власт или те се заселвали по собствено желание и

 

127

 

 

инициатива. Еничарското присъствие станало не просто обикновено, но задължително в живота на провинциите. В своето рисале, адресирано до Мурад IV, Кучибей Гюмюрджински твърди, че в първата половина на XVII в., за да се поддържа редът в османските владения, „не трябва да има нито град, нито касаба, където да няма еничари“ [50]. Това не било предложение за нововъведение, а констатация на съществуващата практика.

 

С масовото заселване в провинциите настъпила дълбока промяна във военната организация на османците. Провинциалният ѝ резерв вече не било провинциалното спахийство, а провинциалното еничарство. Това означавало, че почти цялата армия с изключение на малкия спахийски контингент била издържана от централната власт.

 

Изменила се и структурата на местното управление. Еничарите изцяло заместили всички предходни форми за въоръжена охрана на османската власт. Поради масовото им настаняване в селищата отпаднала необходимостта от многобройни гарнизони във вътрешността. Останали само граничните крепости, чиито гарнизони изцяло се сформирали от платени войски и предимно от еничари.

 

Заселването на многочислено привилегировано по статут и облагодетелствувано от централната власт население, което имало по-големи възможности за икономически просперитет, показало и на другите мюсюлмани (а и не само мюсюлмани) пример за подражание. Откритата възможност за достъп до еничарските списъци породила ново явление — включването на местните, провинциални мюсюлмани в платената пехота. Това означавало тяхната социална прекатегоризация. Те излизали от феодално експлоатираното население, за да се включат в едно масово съсловие, което повече от всички други им давало възможност да трупат богатства. Привилегиите привлекли мнозина от местните мюсюлмани [51]. От средата на XVII в. голямата част от мюсюлманите в българските градове били еничари. Така еничарството се превърнало от военизирана социална група в съсловие. Появила се обществената база, от която произлязъл новият тип провинциална аристокрация и която станала основният носител на идеята за децентрализация.

 

Настаняването на еничари в провинциите, започнало през втората половина на XVI в., след век и половина в началото на XVII столетие, довело до формирането на провинциалното еничарство—военизирано съсловие с привилегирован статут, широката социална база на феодалната аристокрация. Този процес, породен от задълбочаването и развитието на феодалните отношения в османската държава, предизвикал съществени промени в нейната военна организация, в системата на управлението,

 

128

 

 

в социалната структура. Създаването на провинциалното еничарство, едновременно следствие и проява на зрелостта на османските феодални отношения през XVII в., се оказало решаващ фактор за последвалия процес на децентрализация, достигнал своята кулминация през кърджалийските размирици, когато балканските провинции застанали в открита война срещу централната власт [52].

 

Българските земи, както всички балкански територии, били засегнати още от първите опити за инфилтриране на еничари в провинциите. Те се превърнали и в една от предпочитаните за провинциалното еничарство области. Причините за този не особено полезен за българите афинитет били твърде разнообразни. От една страна, османската власт, разпращайки войниците извън столицата, предпочитала те да бъдат в нейната ако не непосредствена, то все пак близка околност, за да може по-лесно да използува този резерв при военни действия както в Европа, така и в Азия.

 

От друга страна, самите еничари оценявали удобствата на българските райони, населени с немюсюлманско население, което било лесен обект на експлоатация и ограбване — пътищата, чрез които в онази епоха с най-голяма бързина се достигал екзистенц-максимумът. Живеещите в българските земи еничари, от една страна, били достатъчно далеч от центъра, за да не се опасяват от сериозен контрол, а, от друга, достатъчно близко, за да следят политическия живот в него, към който традиционно проявявали подчертан интерес.

 

В съдбата на българския народ еничарската инвазия и формирането на провинциалното еничарство не останали без последствия. Преди всичко с масовото настаняване на еничарството се засилил мюсюлманският елемент в българските селища, факт, който имал сериозни последици в активизиране ислямизацията на българите.

 

Многобройното привилегировано население, каквото било местното еничарство, утежнило положението на местните жители както в областта на икономиката, така и в сферата на обществените отношения.

 

Изведената от столицата войнишка маса пренесла откритото насилие като нормална форма на отношение към немюсюлманите. Не било трудно и другите мюсюлмани да последват примера на еничарите. Провинциалното еничарство не само осъществявало извъникономическата принуда със силата на оръжието, но превръщало в практика дискриминацията на немюсюлманите, осъществявало основната линия в етнорелигиозната политика на империята.

 

129

 

 

 

2. ОРГАНИЗИРАНЕ НА ПРОВИНЦИАЛНОТО ЕНИЧАРСТВО

 

Изпращането на значителен еничарски контингент извън столицата не означавало неговото извеждане от военната организация на Османската империя. Еничарските крепостни гарнизони се рекрутирали от бойци на редовна служба, а тези от тях, които били съкратени или пенсионирани, били основният резерв на османската армия. Това обстоятелство наложило изграждането на механизъм за тяхното организиране с оглед ефективното им използуване, зависещо до голяма степен от бързото и масово включване във войската. Самият факт натяхното установяване в провинциите вече ги свързвал със системата на местното управление. Механизмът на тяхното организиране трябвало да осигури контрола на централния корпус, но и да се включи в провинциалната управленска структура. Това обстоятелство предизвикало използуването на опита на старите войскови корпорации в провинциите, но и създаване на нови форми на организация [53].

 

Наличните сведения не разкриват отделните етапи в процеса на изграждането на провинциалните еничарски организации. Вероятно те се появили и се усъвършенствували в хода на продължителното инфилтриране на еничарите извън столичните райони, като непрекъснатото числено нарастване на провинциалното еничарство наложило тяхната универсализация. Източниците, които дават възможност да се осветли състоянието на еничарските организации в българските земи, показват, че в началото на XVII в. след масовото интензивно заселване на войници от платената пехота този механизъм достигнал своя завършен вид, който се запазил без съществени промени до края на съществуването на корпуса.

 

Както вече бе посочено, еничарите в провинциите били обособени на две големи формации — редовни войници на гарнизонна служба и такива от военния резерв. Различният им статут, функции и отношение с централния корпус предизвикали появата на две форми на организиране; първата на еничарите в крепостите, а втората от тези, които били разпръснати в селищата.

 

През XVII в. в нашите територии крепостните гарнизони все още били повсеместно явление. Според Хаджи Калфа, чиито сведения се отнасят за първата половина на XVII в., еничари на гарнизонна служба имало в Силистра, Хърсово, Никопол, Търново, Русе, Тутракан, Свищов, Видин, Кладово, Свърлиг, Скопие, Прилеп, Костур [54]. Евлия Челеби;,който многократно посещава български селища през втората половина на същия век, говори за крепости във Василико (Мичурин), Созопол, Анхиало, Варна, Каварна, Плевен, Ямбол, Айтос, Пирот, Ниш, Охрид, Воден и др. [55]. Някои от крепостите, като Оряхово

 

130

 

 

и Арчар, изчезнали, за да бъдат заменени с нови, като тази в Русе. Османските архивни източници и данните от археологическите проучвания потвърждават информацията на прочутия османски пътешественик [56]. Тя не представя гарнизонната охрана в цялост, но свидетелствува за нейната значителна гъстота.

 

Мрежата от крепости била най-развита по северния дунавски бряг. Поддържането на многобройпи отбранителни съоръжения в този район било необходимост, наложена от непрекъснатите войни в Австрия и Полша, в които дунавските княжества нерядко действували като османски противници. Особено много нараснало тяхното стратегическо значение от края на XVII в., когато северният дунавски бряг станал фактическа граница на османската държава и изходен пункт на войните с Русия. Множество крепости имало и в западните български земи. Тяхното значение се определяло от многото и продължителни войни между Портата и Австрия, като след превземането на Белград в 1718 г. тяхната важност станала огромна. Мрежата от крепости по черноморския бряг имала за цел да охранява османските крайбрежни територии от постоянните нападения на казаците [57]. Наред с граничната охрана продължавали да действуват и множество крепостни гарнизони във вътрешността, като в Ямбол, Плевен, Търново, Айтос, Харманли, Белоградчик, чиито малки състави показват, че те не били стратегически резерв, а преди всичко военна охрана на провинциалната османска власт.

 

Сведенията за числения състав на еничарските гарнизони са изключително малко. Те са твърде късни и се отнасят предимно за централните крепости. Източниците ни датират от XVIII в., но тъй като произхождат от документацията на еничарския корпус, тяхната точност не буди съмнение. Според опис на заплатите на еничарите в крепостите от 1724 г. гарнизонът в Ниш числял 95 души, в Никопол — 313 души и във Видин — 2285 души [58]. Друг документ — докладът за отпускане на месо за еничарите от видинския гарнизон за 1727 г., посочва, че в него имало 2180 войници, а за следващата 1728 г.— 2211 души [59]. От публикуваната от А. Джеват таблица за състава на гарнизоните за 1750 г. се вижда, че броят на еничарите в Ниш нараснал на 1180, в Никопол — на 906 и във Видин — на 5440 души [60]. Сравнението на данните за трите крепости показва интензивен процес на увеличаване на гарнизона за един относително кратък срок. За по-малко от 25 години еничарските отряди се увеличили в Ниш 12 пъти, в Никопол — 3 пъти, а във Видин — повече от 2 пъти. То се обяснява с много важната роля на българските територии в стратегията на османската държава при променената политическа конюнктура след Карловацкия мир в 1699 г., който я поставя в непрекъсната

 

131

 

 

отбрана. За нас е важно преди всичко това свидетелство за многочислеността на еничарските гарнизони, ако не във всички български райони, то поне в тези, които били в близост с границите.

 

Охраната на крепостите била поверена на отряди от еничари от столичния оджак, т. е. войници на действителна служба. Изпращането им ставало по установен ред на принципа на дежурствата.

 

Според И. фон Хамер в провинциалните гарнизони били настанявани само войници от ортити джемаат, а останалите еничарски поделения обикновено оставали в столицата [61]. Данните от българските земи показват, че в нашите крепости служели членове на всички еничарски поделения — джемаат, секбан и бюлюк. Като илюстрация ще посочим само няколко описа на наследства на еничари от видинския гарнизон от 1743 г. Сред тях са войници, числящи се към 2 и 92 орти джемаат, 17 орта секбан и 12 бюлюк [62]. Те се потвърждават от М. д’Осон, който пише, че службата в крепостите засягали всички части на оджака с изключение на ортите солак и тези на аджеми-огланите [63]. Крепостната служба на ортата или на отделен от нея отряд продължавала три години. Наричала се дежурство и била задължителна за всяко поделение. В големите гарнизони били изпращани войници от няколко орти, а в малките крепости—групи от една военна единица. От началото на XVIII в. в големите крепости, като Видин, Никопол, Силистра и др., за да се осигури необходимата бойна сила, дежурял целият състав на няколко поделения. Дежурствата на ортите ставали по предварително определен график, за който отговарял кул-кехията на Цариградския оджак [64].

 

Освен еничарите, които отбивали редовното си дежурство, към гарнизоните били зачислявани и някои войници от категориите на пенсионерите и ветераните. Обикновено те били натоварени с помощни служби и се наричали помощници (ямаци). По-късно това наименование било пренесено и върху всички еничари, служещи в крепостите [65]. Изпращането на извънредна гарнизонна служба било едно от наказанията за провинили се членове на оджака [66]. При особени случаи, главно при военно напрежение, крепостните гарнизони се поемали изцяло или се допълвали с еничари, извадени от редовна военна служба, живеещи в провинциите. Със султански ферман от 1684 г. се нарежда живеещите в средното крило на Румелия еничари да бъдат отново зачислени в регистрите и тези от тях, които по-рано служили по границите, да бъдат изпратени на старите си местоназначения [67]. С друг ферман от 1715 г. на ветерана-хасеки Мехмед се нарежда да замине в Силистра, Русе, Видин и околните селища и да събере 1000 души от местните еничари. Те трябвало да бъдат изпратени в Темишвар за

 

132

 

 

охрана на крепостта [68]. По същия повод било издадено и специално нареждане от агата на еничарите [69]. По всяка вероятност формираните по този начин гарнизони се поставяли при същия режим, както и редовните дежурни.

 

Всеки еничарски гарнизон бил обособена в организационно отношение единица под пълното разпореждане на командира на крепостта, наричан, както мустахфъзките офицери, диздар. Той командувал и войниците от артилерията (топчии, топарабаджии, джебеджии), които принадлежали към т. нар. 6 бюлюка. Отговарял за цялостната охрана на подчинената му крепост, за дисциплината на войниците и за изпълнение на задачите, поставени от върховното командуване. По правило той се назначавал от централното ръководство на оджака за подълъг период от време и не бил офицер от дежурната орта. Ако в гарнизона била изпратена цялата орта, тя не променяла своята структура. В случаите, когато дежуряла само една част, тя се командувала от някой от подофицерите: башъ-кара-кулукчи, или кулукчу. Когато в крепостта имало няколко орти, то съществували като самостоятелни единици, намиращи се под общото командуване на диздаря. Като най-висш офицер последният водел регистрите и изплащал заплатите на всички войници. Негово право било да налага наказания [70]. Извън ортите бил и един друг офицер в гарнизона, т. нар. кетхуда, който изпълнявал функциите на комендант. Той отговарял за хранителните дажби на войниците, за въоръжението им и за боеприпасите в пункта. Също бил назначаван от централното ръководство [71]. Така крепостната охрана се ръководела от специализиран офицерски състав, а идващите от столицата командири на ортите имали спомагателни функции.

 

В по-големите крепости в граничните райони, където се събирали голям брой еничарски отряди, бил изпращан и един от висшите офицери на оджака, обикновено наричан еничарски ага или серхат-ага. Според М. д’Осон на тази длъжност били назначавани лица, напуснали по един или друг повод командуването на корпуса. Серхат-агата бил най-висшестоящият офицер в областта край границите и се считал за представител на дивана. Всички крепостни диздари се намирали под неговото командуване. Той следял за тяхната дейност и за състоянието на местните гарнизони. Чрез серхат-агата се осъществявала връзката между командирите на многобройните крепостни гарнизони и централното командуване на оджака. Той бил пряко подчинен щ кетхуда-йери [72] и чрез него на дивана на оджака. Длъжността на серхат-агата е едно от малкото звена за координация на отделните компоненти в провинциалната военна организация.

 

Ръководството на еничарските гарнизони било напълно независимо от провинциалния административен апарат. Неговите

 

133

 

 

членове се ползували с пълна самрстоятелност и спрямо командуването на местната войска — спахийската конница. Даже бейлербеят нямал право да се намесва в тяхната дейност. Редовните еничари се ползували със същите права. Съгласно еничарските закони те били съдени и наказвани само от командира на крепостта, в която служели [73]. Това теоретично положение било практика, доказана от множество документи. Само като пример ще посочим един султански ферман от 1717 г., адресиран до коменданта на Видинската крепост, с който му се съобщава, че лицето, което откупило събирането на пристанищните мита по р. Дунав и Черно море от Видин до Босфора, било възпрепятствувано в своята дейност от видинските еничари, които непрекъснато му създавали непреодолими пречки. Нарежда се, след като бъде направено следствие и се окаже, че сред подчинените му има виновни, да ги накаже [74]. Използуваният документ е интересен преди всичко с огромния размер на откупната финансова единица — всички мита от пристанищата по Долни Дунав и Западното черноморско крайбрежие. Тя би могла да бъде експлоатирана само от някои от представителите на крупната столична или провинциална знат. Но очевидно независимо от неговите възможности еничарското противодействие можело да бъде преодоляно само от крепостния диздар.

 

Още от времето на Сюлейман I прехраната на еничарите в крепостите се осигурявала от държавата. Всеки войник получавал 1/2 ока месо на ден и киле брашно на месец. Еничарите в българските земи не правели изключение. Само един пример показва огромните средства, които поглъщала еничарската прехрана. В 1623 г. държавните хлебари във Видин поискали сумата от 243 887 ак. за закупуване брашно за еничарите, джебеджиите, топчиите и топарабаджиите в крепостта [75]. За купуване на месо за еничарския гарнизон в същата крепост сто години по-късно били нужни 1 009 310 ак. [76]. По правило тези огромни средства били осигурявани чрез джизието, което плащали немюсюлманите в империята [77].

 

Еничарите от гарнизоните трябвало да живеят в специални помещения в самата крепост, като настаняването им ставало по орти, т. е. така, както и в столичния оджак. По този начин охраната на пункта можела да бъде постоянна, а и по-лесно биха се поддържали редът и дисциплината на войниците. С увеличаване състава на гарнизоните специалните помещения се оказали недостатъчни. Въпреки разширението и усъвършенствуванията на важните крепости те не можели да побират непрекъснато нарастващите отряди. Във видинските синджили намираме искане за 4793 ак. за заплащане наема на Белджи Капан хан, където квартирували еничари от местния гарнизон през 1720 г. [78]. С ферман от 1718 г. на диздара на крепостта в

 

134

 

 

същия град се заповядва да се прекрати настаняването на еничарите в къщите на раята [79]. И тези средства били практически изплащани от податното население. Ho това било, така да се каже, регламентирано зло, отдавна установена практика. По-съществено било излизането на еничарите от гарнизоните извън казармите. Това означавало, както и в столицата, излизане от непосредствения контрол на офицерския състав и съществено условие за тяхната недпсциплинираност.

 

Отделните еничари, които служели в крепостните гарнизони, не били на постоянно местожителство в българските земи. След изтичане на тригодишния срок на дежурството те напускали селищата, за да бъдат заменени от други свои колеги. Но гарнизонното еничарство било постоянна обществена група в множество български селища и в много от тях поради своята многобройност били, както всяка недисциплинирана войска, главният фактор за безредици и насилия предимно над немюсюлманското население.

 

Вторият компонент на провинциалното еничарство били разпръснатите по селищата бивши войници от оджака. Многочислеността им се доказва от документите на местната .власт, предимно от кадийските сиджилии, където се срещат при регистрирането на търговски сделки, в граждански и углавни дела [80]. Много са отнасящите се до тях разпореждания на централната власт за делби на наследства [81]. В пътеписите и дневниците на европейските пътешественици постоянно се споменава за еничари в българските градове. Симперт Нигел, който придружавал австрийския посланик В. Етигенски през 1700 г., срещнал еничари в Русе, Разград, Пловдив и София [82]. Г. К. Дирш, който пътувал през нашите земи 18 години по-късно, видял, еничари в Ниш, Пирот и особено много в София [83]. Споменават ги всички, а някои, като М. А. д’Отрив и Е. М. Кузинери, разказват по-подробноза тяхната роля в живота на съответния град или област [84]. Всички твърдят, че са много, прекалено много. Няма и надали ще има документи, които биха ни показали точния им брой в един град в определено време. Невъзможно е да се установи и съотношението им към останалото население — мюсюлманско и немюсюлманско. Но както османските документи, така и европейските информатори доказват вече подчертаната тенденция към увеличаване не само с нов приток от Цариград, но предимно с включването в списъците на местните мюсюлмани.

 

Официално провинциалното еничарство се сформирало от следните групи бивши пехотинци:

 

1. Пенсионери и ветерани (куруджу и отурак). По правило това били членове на оджака, които след продължителна военна служба били освободени от действуващата армия. Те би трябвало да бъдат инвалиди или .възрастни хора, вече неспособни

 

135

 

 

за изпълнение на военни задължения. За своите заслуги към оджака получавали парична пенсия. Освободени от участие във военните походи, по време на война били задължени да се явяват в столицата, за да поемат полицейскитефункции на изпратените на фронта орти [85]. Фактически мнозина зачислени в списъците на тази категория били лица, които в своето минало нямали нищо общо с оджака. Както казва Г. К. Дриш, макар и да минавали за еничари, те никога не били виждали своето знаме [86]. Кучибей Гюмюрджински, колкото изобличител, толкова и идеолог на османската действителност през XVII в., подробно разказва как бакали и търговци срещу подкуп били зачислявани в списъците на тази категория и мнозина от тях „никога не били воювали, имали добро телосложение и здрави сили“ [87]. Тъй като имената на починалите инвалиди и пенсионери не се зачерквали от списъците, а личните им билети за получаване на заплати (есемета) били продавани, и в нашите земи се появили много „фиктивни“ представители на еничарите от тази категория. Фиктивността им била по отношение на османската военна машина. Във всичко останало те се считали за членове на едно специално съсловие. Макар и под чуждо име, те били зарегистрирани в списъците, получавали заплати, ползували различни привилегии.

 

2. Съкратени членове на оджака. Това били лица, извадени от списъците на действуващия състав на еничарския корпус по наказание или при организирано намаляване на столичния гарнизон. Те били изпращани в провинциите, където се регистрирали в нарочни списъци. Издържали се от парична заплата, получавана от оджака или от предоставеното им поземлено владение. Имали нормалния за еничарите статут. Прк необходимост, обикновено при обявяване на война, отново били зачислявани в списъците на редовните част и се задължавали да се явят в ортите, към които се числели. Те били считани за активния резерв на платената пехота [88].

 

3. Кандидати или стажанти (тасланджии). Лицата от тази категория не били считани за редовни еничари. В мирно времете трябвало безплатно да извършват някои от задълженията на редовните еничари. Срокът на стажа им бил три години. Обикновено имали най-различно обществено положение, били от мохамеданско вероизповедание и се стремели да влязат в редовете на еничарския корпус, за да използуват множеството произтичащи от това облаги. Тази група била най-многобройна. След преминаване на определения етаж, а често и много преди това, със султански ферман те се зачислявал в редовния състав на корпуса, получавали всички привилегии, включително и редовна заплата. За тази категория се отнасят многократните препоръки на Кучибей към Мурад IV да не се раздават безразборно еничарски звания на случайни лица, а само

 

136

 

 

на аджеми-оглани или на еничарски синове [89]. Именно по пътяи на кандидатствуването голяма част от мохамеданите, живеещи в градовете, получили еничарски звания. Само в гр. Шумен през 1762 г. имало 400 еничарски семейства [90]. При военна, действия лицата от тази категория също би трябвало незабавно да се явят в оджака. Ако като кандидати участвували във военни действия, веднага получавали всички права на редовни), членове на корпуса и се завръщали по родните места като пълноправни еничари [91].

 

4. Еничари на редовна военна служба. Това били лица, зачислени в списъците на действуващите членове на оджака, които се изпращали в провинциите със специални задачи. По правило не били от провинциалното еничарство, но макар и временно, се включвали в него.

 

Колкото и различен да бил обликът на тези категории, колкото и разнообразни да били техните отношения с централното командуване на оджака, всички те като военен резерв трябвало да изпълняват и общи задачи. Основното им задължение било явяването в съответните орти, към които се числели, при обявяване на мобилизация и участие във военните-, действия или в охраната на столицата [92].

 

Като войници от платената пехота се считали за роби на владетеля. Поради това наследствата на починалите били собственост на бейт-юл-мала. След като започнали да създават семейства, част от наследството им било оставяно на жените и децата, но държавата продължавала да получава известен дял. Наследствата на тези, които нямали семейства, по старото правило изцяло се изземвали от хазната [93].

 

Поради специалния си статут еничарите не били подчинени на органите на местното управление. Настанени в провинциалните селища, те се оказвали извън контрола и на собствените си офицери от оджака. Местните еничарски организации трябвало да осигуряват участието във военните действия, да се събират редовно постъпленията от наследствата на починалите, както и да осъществяват контрол върху лицата от различните категории провинциални еничари.

 

Разпръснати по всички провинции, еничарите не могли да бъдат организирани по наложения в оджака принцип, т. е. по ортите, към които принадлежали. Изглежда, че командуването на корпуса е правило известни опити да поддържа традиционната система, като членовете на една орта били заселвани в определен район. Това се вижда от една султанска заповед от 1699 г., в която се казва, че в Русенско и Разградско били настанени еничари от втори джемаат [94]. К. Нибур съобщава, че в Разград повечето от мохамеданите били еничари и тъй като принадлежали към две различни орти, живеели в постоянно несъгласие [95]. Почти същата ситуация, но в Провадия съобщава

 

137

 

 

секретарят на полския посланик А. Готардовски в 1759—1760 г. [96]. Усилията на централното командуване невинаги били успешни. Само през 1610 г. в София живеели еничари от 18-и, 29-и, 56-и, 61-ви, 63-и бюлюк и 101-ви, 104-и, 107-и джемаат [97]. Във видинските сиджили в 1724 г. са регистрирани еничари от 34-и, 64-и, 83-и, 92-ри и 98-и джемаат и от 49-и бюлюк [98]. Данните ни, разбира се, са непълни, но те показват, че в по-големите селища се събрали еничари от най-различни орти и че ако е имало някакъв принцип при разпращането, той бързо бил нарушаван. Новите заселници живеели не там, където били изпратени, а където им било удобно. Серия от донесения на разградския кадия от 1786 г. показва, че в подчинената му каза живеели еничари от гарнизоните в Браила, Бендер, Никопол, Шумен [99].

 

Поради това организирането на провинциалното еничарство било осъществено на териториален признак. Не трябва да се забравя, че във времето, когато започнало тяхното настаняване в българските земи, по отношение на военната организация вече имало дългогодишна практика. На териториалния принцип било организирано спахийското опълчение. И двете организации имали една обща задача — да се осигури бързото и своевременно явяване на военния резерв на бойния фронт. В сравнение със спахийската организация обаче еничарската била значително опростена. Те воювали в ортите на столичния оджак и затова не било необходимо създаване на многобройни провинциални поделения. Нямало нужда от вътрешнотериториална йерархия. Отделните местни организации се свързвали направо с оджака и били под прякото подчинение на неговото командуване [100]. Всякакви междинни звена липсвали. Местните еничарски организации териториално се вписвали в основната османска административна единица — казата. Потвърждение намираме в сведенията за командири на местните еничарски организации, т. нар. сердари. Според Евлия Челеби към средата на XVII в. сердари имало в следните български селища: Скопие, Кюстендил, Дупница, Самоков, Битоля, Прилеп, Ниш, Чорлу, Айтос, Провадия, Шумен, Разград, Русе, Свищов, Никопол, Силистра, Толбухин, Балчик, Черна вода, Пловдив, Пазарджик, Ихтиман, София, Харманли, Созопол и Анхиало. В османските документи се откриват сведения за сердари в Търново, Лерин, Костур, Велес, Димотика, Драма, Серес, Видин, Белоградчик и Лом. Този списък не може да претендира за изчерпателност. Без съмнение еничарски сердари резидирали и в други селища, които поради липса на конкретни указания остават неизвестни. Даже от този непълен списък личи, че сердарите резидирали в центровете на казите. Всички разпореждания на централната власт, отнасящи се до провинциалното еничарство, показват, че първичната организационна

 

138

 

 

единица обхващала тези негови представители с постоянно местоживеене в една каза. Многобройните заповеди за назначаване на нов еничарски сердар задължително изискват от съответния кадия „намиращите се там еничари, джебеджии, топчии, топарабаджи и кул-оглани да го признават за свой началник ..., да го слушат и да му се подчиняват“ [101]. „Там“ без съмнение е територията на казата. В протокол на кадията на Смолян (Ахъ-Челеби) сред свидетелите е записан „славният между равните му Ессеид Мехмед ага, сердар на споменатата каза“ [102]. В султански ферман от 1684 г., с който се нарежда да се направят корекции на местните еничарски регистри, става ясно, че живеещите на територията на казата еничари били вписвани в специални списъци, където се отбелязвало освен името и възнаграждението (дирлик) и точното им звание и постоянно местожителство [103].

 

Командирите на местните еничари били назначавани от агата на еничарите и с писмо бил уведомяван кадията на казата [104]. По правило за провинциални сердари трябвало да бъдат назначавани уволнени или пенсионирани офицери, но в документите, отнасящи се за нашите земи, често се срещат лица, които заемали тази длъжност, без да притежават офицерско звание [105]. Функциите на сердаря се определяли от задачите на провинциалната еничарска организация. Той трябвало да събира и организира подчинените си при обявяване на война, за да осигури явяването им в корпуса, където били разпръсвани по орти [106]. Трябвало да следи за наследствата на подчинените еничари, да организира продажбата им на търг и събраните суми да изпраща в столичната хазна [107]. Като пряк командир на местните еничари сердарят трябвало да следи за дисциплината на подчинените си и да не позволява нарушаване на обществения ред от тяхна страна. Негово право и задължение било да наказва провинилите се членове на оджака. Само при тежки престъпления, които изисквали смъртна присъда, обви- няемият бил изпращан в еничарския корпус в столицата [108]. Наред със задачите, засягащи контрола над местните еничари, сердарят трябвало да участвува в събирането на храна за нуждите на армията, да осигурява спокойното преминаване на военни части през подчинената му каза и др. [109]. Той бил най-висшето военно лице в подчинения му район. Заплатата си получавал от приходите на казата. Числял се към местната бюрократична аристокрация и бил влиятелна фигура в управлението на селищата. За своята дейност отговарял пряко пред командуването на оджака и подобно на крепостните диздари бил напълно независим от провинциалната административна пласт [110].

 

В османските официални документи често се срещат сведения и за едно друго длъжностно лице в организациите по

 

139

 

 

места — еничарския забит (офицер). Многобройни са заповедите, издавани по повод конкретни назначавания на тази служба, която се формулира като ясакчилък и забитлък, а лицето, което я заема — като ясакчия и забит [111].

 

На пръв поглед функциите на еничарския забит изглеждат близки с тези на сердаря. В султанските заповеди обикновено се нарежда това длъжностно лице да преследва мнимите еничари и да се грижи за предаването на еничарските наследства [112]. Но наличието на еничарски забит не изключвало еничарския сердар. Така например от края на юни 1617 г. до началото на юли 1617 г. в София сердар бил Сефер ага, а на длъжността ясакчия и забит били назначени последователно еничарите Мехмед и Ридван [113]. Малко вероятно е в един и съпщ район две длъжностни лица да са били натоварени с изпълнение на две напълно еднакви задачи. Едно по-внимателно изследване на документите показва съществени различия между тези две еничарски офицерски служби.

 

В една заповед за назначаването на Мумджу Али за софийски еничарски забит се казва, че въпросното лице се назначава за ясакчия на пазарите в гр. София [114]. С друга заповед, същото лице се назначава за ясакчия на пазарите в София, Дупница, Бобошево и Лесковац [115]. Явно е, че самият ясакчия не е бил пазач на пазара, тъй като едно лице не би могло едновременно да охранява пазарите на 4 селища. По-скоро е бил началник на пазарната охрана, т. е. на лицата, които съставлявали част от местната полиция.

 

В султанските заповеди винаги се нарежда „всички еничари, които отбиват службата си под неговото (на ясакчията) ръководство, да го считат за свой забит и да изпълняват неговите заповеди“, или „еничарите да изпълняват нарежданията му относно службата си“ [116]. Това показва, че под негов командуване били онези еничари, които се занимавали с определена служба. Не може да се приеме, че тези нареждания се отнасят до всички еничари в казата, тъй като е съвсем ясно, че са засягали само тези, които в дадения момент изпълнявали някаква служба. Като имаме предвид, че тази служба се отнася до охраната на пазарите, можем да предположим, че в нея са се включвали и всички лица, които били натоварени с охраната и реда в съответните селища. Това означава, че еничарският забит бил командир на местната полиция, съставена от членове на оджака. Тя трябвало да контролира и живеещите тук членове на оджака. От османскитедокументи е ясно, че ясакчията бил единственото лице, което имало право да арестува членовете на оджака, а в случаите, когато трябвало да бъдат съдени от органите на местните съдилища това трябвало да става чрез него [117]. Вероятно тази служба била изпълнявана

 

140

 

 

от лица, които живеели в съответната каза и се числели към категорията на ветераните.

 

Според X. Иналджък в големите градове броят на тези полицейски отряди възлизал на 500—600 души [118]. В познатите ни документи липсват данни за такива големи полицейски групи. Само в пълния опис на населението на гр. Битоля за 1639 г. са отбелязани 15 души като охрана на града, набирана от собственото му население, която вероятно била съставена от еничари [119]. Съставът на полицейските отряди зависел главно от големината на селищата, но очевидно тяхната роля ставала все по-голяма.

 

Като съставна част от местната еничарска организация полицейският отряд, както и останалите еничари, бил под върховното командуване на сердаря. Еничарският забит получавал заповеди от сердаря и отговарял пред него за своята дейност.

 

Според Й. Узунчаршълъ назначаването на еничарския забит ставало по искане на населението в определен район главно в случай на опасност. Това твърдение противоречи на сведенията от българските земи. В нито едно от тях не личи, че назначаването на ясакчията е ставало по искане на населението. Напротив, поредицата от документи в софийските синджили показва, че това било постоянна, а не временна длъжност. Кучибей Гюмюрджински твърди (не толкова като препоръка, колкото като констатация), че в османската държава не трябвало да има касаба без еничари ясакчии [120]. Полицейските еничарски отряди не били изпращани по места при особени обстоятелства, а били постоянни органи на управлението на казите.

 

Подчинен на еничарския сердар бил и т. нар. кетхуда-йери. Той бил пряк командир на живеещите в района войници от нееничарския състав на платената войска, т. нар. шест бюлюка. Както се вижда от нарежданията за назначаване на тази длъжност, той изпълнявал наказанията на осъдените от сердаря местни войници от платената войска [121].

 

Еничарите, които живеели в българските земи, били част от платената османска армия. Като редовни членове на оджажа те получавали заплати и пенсии, а често като надбавка към тях се снабдявали с поземлени владения. Не плащали данъци и ползували много привилегии в стопанския живот. Срещу това трябвало да изпълняват съответни задължения към еничарския корпус и държавата. Главният ангажимент на войниците било участие във военните действия, но заедно с това чрез еничарските организации имали и съответни задачи в местата, тсъдето живеели. Както се вижда от казаното дотук, те не били неорганизирана маса, безразборно разпръсната из селищата. Централната власт се опитвала без голям успех да ги постави

 

141

 

 

при военни условия, те имали своя организация и командуване. Всичко това ги правело действена сила, използувана и като орган на централната власт, и в системата на местното управление. Като част от военната машина на империята местните еничарски организации трябвало да подпомагат действуващите части.

 

В кадийските регистри се срещат редица документи, свидетелствуващи за участието на еничарите по места при събиране на храни за нуждите на войската. Като пример може да се посочи писмо от агата на еничарите до сердарите в Никопол, Русе и Гюргево от 1706 г., в което се нарежда да се осигури закупуването на зърнени храни и други съестни продукти от подчинените им кази и да се изпратят в столицата за нуждите на армията [122]. Със султанска заповед от 1714 г. на живеещите във Видински санджак еничари било заповядано да участвуват при пренасянето на хранителни продукти за войските в крепостите Асак, Йени Кале, Узи, Бендир, Хотин, Акерман и Браила [123]. Тези задължения особено се увеличавали при военни действия. По време на войната с Австрия в 1716 г. във видинските сиджили се зарегистрирали цяла поредица от султански фермани, изискващи от местните членове на оджака пълно съдействие и помощ при пренасянето на храните и въоръжението за действуващата на запад турска армия [124]. Публикуваните от Стр. Димитров два кадийски регистъра от 1739—1740 г. и от 1791 г. съдържат множество документи, потвърждаващи тази практика [125].

 

Една от основните задачи на местните еничарски организации била осигуряване прехраната и безпрепятственото преминаване на военните части през съответния район. Те трябвала да контролират в тези случаи състоянието на пътните станции (мензилите) с оглед осигуряването на необходимите припаси за войниците.

 

Провинциалното еничарство изпълнявало този ред задължения по две причини. Първата била обстоятелството, че то билосчитано за представител на войската изобщо. Втората причина бил фактът, че те били организирана въоръжена сила, която най-лесно можела да осигури принудителното изкупуване или насилственото изземване на храна от местното население. Местните еничарски организации действували като един от механизмите за извъникономическа принуда над раята. Тяхното съдействие било използувано не само при принудителните доставки, а много често и при събирането на редовните данъци [126].

 

В кадийските сиджили често се срещат нареждания, адресирани до местните сердари за осигуряване охраната на преминаващата през съответната каза държавна хазна. Обикновено това били заплатите на войниците в отделните крепости,

 

142

 

 

изпращани от столицата или други райони. Със султанска заповед от 1684 г. на сердарите в селищата по пътя от Одринг до Белград се заповядвало да осигурят безопасното преминаване на касата със заплатите на еничарите в Буда [127]. Същото съдържание има и един друг ферман, адресиран до сердарите на казите от Пловдив до Белград [128]. През 1685 г. софийският сердар получил нареждане да подготви охраната на изпратената от Одрин каса с 500 хил. златни ак., която щяла да мине през подчинената му област на път за Цариград [129]. Едно нареждане до кадиите по пътя от Цариград до Буда от 1618 г. показва по какъв начин местните еничарп осигурявали охраната на хазната. С него се изисквало те да бъдат изпратени на опасните места по пътя, като осигурят редовно дежурство до преминаването на групата, за да се предотвратят нападенията на разбойници. Те трябвало да охраняват хазната и нощно време, вероятно като дежурят в местата, където групата спирала да почива. Местните еничари не трябвало да допускат обири, а в случай на нападение на разбойници — да ги отблъснат. Освен това трябвало да осигуряват въоръжена охрана на мензилите [130].

 

В документите не се говори за еничарски организации. Посочените задачи не са адресирани директно към еничарите. Ноче именно те били изпълнителите на горните заповеди, доказва фактът, че документите били адресирани до сердарите. Сердарят сам не можел нито да осигури изземването на храните, нито тяхното транспортиране, нито охраната на пътищата и т. н. Безспорно в тези случаи са действували неговите подчинени, т. е. местните еничари. Сердарят осигурявал ръководството и контрола при изпълнението и съответно отговарял пред. по-висшестоящите органи.

 

Друг вид функции, поверени на живеещите в провинциалните селища еничари, били охраната на държавните учреждения и на представителите на местните административни органи. Тези от тях, които заемали подобни служби, обикновено били наричани ясакчии (пазачи).

 

Със султанска заповед в 1618 г. еничаринът Мустафа от 43-и бюлюк бил назначен за ясакчия на пазителя на среброто, т. е. на касиера на софийската монетарница [131]. В Софийския кадийски регистър от 1604 г. е зарегистрирано нареждането на пребиваващия по това време в града ага на еничарите в бъдеще за пазачи на кадийството да се назначават само еничари [132]. В султански ферман от 1684 г. неявилите се на военен поход еничари се заплашвали, че като наказание не ще им бъде разрешавано да заемат всички видове длъжности на пазачи [133].

 

Еничарите били задължителна охрана не само на османските административни органи, а и на местните християнски свещеници.

 

143

 

 

В 1617 г. за ясакчия на софийския владика бил назначен Махмуд от 25 джемаат, а на следващата година длъжността му била заета от еничарина Мустафа от 11 джемаат [134]. И в двата документа се казва, че по стар обичай тази служба се заемала само от членове на оджака. С писмо от каймакама на еничарския корпус от май 1638 г. за ясакчия на владиката на Битоля бил назначен еничаринът Хасан [135]. Примерите са многобройни. Ясакчии еничари трябвало да придружават и католишките духовници. Охридският архиепископ Франческо Соймирович съобщава, че при обиколката на поверената му епархия трябвало да води поне един еничарин [136]. Еничарите ясакчии при християнските свещеници били издържани от тях. Каква била ролята на тези еничари, пазачи на християнските висши духовници, личи от едно оплакване на раята от категорията на маданджии в Софийско. В него се казва, че при събирането на църковните данъци местните свещеници водели със себе си еничари, които принуждавали населението да плаща много по-големи суми от полагаемите. То трябвало да изхранва тези придружители и да търпи всякакви насилия и жестокости.

 

Еничарите били придружители и на всички чужденци, пътуващи самостоятелно или в пратеничества в провинциите на Османската империя. К. Нибур, като описва условията за пътуване в османската държава, изтъква, че най-утежняващото обстоятелство за европееца било принуждението да наеме като охрана един от еничарите. Това било не само двойно по-скъпо, отколкото пътуването с керван, а и придружителят обикновено бил изключително неприятен спътник. Той непрекъснато малтретирал населението, поради което пътешественикът не можел да разчита на добро посрещане от страна на местните жители. Хората предпочитали да се крият, за да не влизат в никакъв допир с придружителите еничари [137]. Впрочем още през XVI в. С. Герлах многократно се оплаква от еничарите, които охранявали посолството, в което той участвувал [138].

 

Основната задача на местните еничарски организации била поддържането на реда и спокойствието в района такива, каквито били необходими на османската държава. Тя включвала и участието им в предотвратяването или смазването на всички форми на съпротива срещу чуждата власт.

 

Известно е, че една от широко прилаганите форми на борба срещу османската феодална система било напускането на селищата от българските селяни. За да избягнат поне временно многобройните данъци, понякога те се решавали на отчаянно бягство от селата, преселвали се в далечни райони или се разпръсвали в градските центрове [139]. Една буюрулдия на великия везир от 1705 г. нарежда на еничарските сердари във Вищинския санджак да организират завръщането на раята в

 

144

 

 

селищата във Видинско, Белоградчишко, Тимошко и Свърлиг, тъй като била избягала и селата били обезлюдени. В бъдеще те трябвало да бъдат особено внимателни и да не допускат такива изселвания, тъй като това положение затруднявало събирането на данъци [140]. В граничните райони те следели да не се преминава границата без разрешение и се опитвали да предотвратяват масовата нелегална емиграция. В 1714 г. на сердарите във Видинско било заповядано да вземат най-бързи мерки, за да се ликвидира непрекъснатото преселване на раята на отсрещния бряг на р. Дунав — във Влашко и Молдова [141]. Същото нареждане било изпратено и до сердарите в Никопол, Русе, Рахово, Хърсово, Свищов и Силистра [142].

 

По всяка вероятност те трябвало да спрат това движение със силата на оръжието. Но непрекъснатият миграционен поток във Влашко, както и постоянните вътрешни миграции на българското население показват, че в това отношение действията на местната еничарска организация, както и останалите мерки, прилагани от властта, нямали успех.

 

Най-широка, масова и продължителна форма на българската антиосманска съпротива било хайдушкото движение [143]. Българският вариант на типична за средновековния свят селска въоръжена борба — хайдутството, наред с подчертаната си антифеодална насоченост имал и ясно изразен народностен характер. Хайдушките дружини, обединени въоръжени групи от няколко десетки бойци, с бързи акции от партизански тип преследвали и наказвали алчни експлоататори, корумпирани чиновници, всякакви насилници. А те по правило принадлежали към мюсюлманското население, били представители на османската държава. Това правосъдие от името на българите осигурявало на хайдутите подкрепата на българското население. Хайдушките акции показват, че българите не били беззащитна жертва. Тук се крие устойчивостта на хайдутството, което въпреки усилията на османската власт се развивало лавинообразно. Срещу това стихийно, но много мощно движение на българските селяни били насочени и местните еничарски организации. Десетки османски документи свидетелствуват за активното им участие в постоянните опити на османската държава да унищожи и разпръсне хайдушките дружини, да потисне тази непрекъсната съпротива на българското население. В 1716 г. от еничарите, живеещи в крепостите и градовете във Видинския санджак, били събрани 290 души, които трябвало да защитават Железни врата и Хърсово от хайдушките нападения [144]. Тъй като по-късно за охрана на горните селища били изпратени редовни военни наети, отрядът от местни еничари бил използуван като въоръжен конвой на колите, които пренасяли храни и амуниции за видинската крепост [145].

 

В 1707 г. в казата Кюпрюлю (днес Титов Велес) се появили

 

145

 

 

много хайдути. За охрана на селото Билядър-Ловча в тази каза бил изпратен отряд от 15 души начело с бюлюкбашията Али. Званието на командира показва, че отрядът бил съставен от еничари. Той трябвало да охранява от хайдушки нападения споменатото село и близките проходи Истпенче и Кармъш [146]. В друг документ от 1656 г. са вписани заплатите, които населението трябвало да плаща на отряд от 20 души, ръководен от бюлюкбашия, т. е. също съставен от еничари, който трябвало да пази от хайдушки нападения неизвестно селище в Битолската каза [147]. Тези свидетелства са само отделни примери. Много подобни свидетелства, могат да се открият в издадените сборници с документи за хайдушкото движение в районите с българско население.

 

Използуването на специализирани отряди било едно от утвърдените средства за охрана на населените пунктове и главно на градовете от нападения на хайдутите. Изпращането на такива отряди в селата било рядко явление и обикновено те охранявали не толкова селището, колкото близки до него важни планински проходи. Друга мярка срещу хайдушките нападения в градовете било организирането на дежурства от местните мюсюлмани, които на групи, съставени по махали, давали нощни дежурства. Подобна форма на самоотбрана била използувана тогава, когато градът не можел или не желаел да поддържа за целта специален еничарски отряд. В списъка нас лицата, които трябвало да организират такава самоотбрана в гр. Битоля през 1639 г., на първо място е вписан еничарскияг сердар. В списъка са отбелязани, дежурствата само за 7 нощи и в три от тях за командир на дежурните групи е посочен сердарят [148]. Това дава основание да се предполага, че и в този случай борбата срещу хайдутите се ръководела от еничарската организация.

 

Трябва да се каже, че в тази си дейност провинциалното еничарство не зарегистрирало* големи успехи. Непрекъснатите заповеди, които откриваме в кадийските регистри за осигуряване на пътищата, или съобщенията за хайдушките нападения, в планинските проходи доказват нейната ниска ефективност. Трудно е да се установи дали еничарски отряди изобщо са се заемали с охраната на проходите. Що се отнася до селищата, ясно е, че самите хайдути предпочитали да не нападат тези, които били охранявани от професионални войници. Впрочем от средата на XVI в. османската държава много трудно събирала провинциалното еничарство при: военни, действия и е крайно съмнително, че е успявала да го използува рационално срещу хайдутите.

 

Охраната на градовете била значително по-добре организирана и хайдушките нападения над тях били сравнително рядко

 

146

 

 

явление. В някои случаи обаче въпреки специалните отряда хайдушките дружини нахлували посред бял ден.

 

В районите, където хайдушкото движение вземало големи размери, централната власт поемала борбата срещу него в свои ръце. Обикновено от столицата бил изпращан специален чиновник, който организирал разпръсването и унищожаването на дружините. По правило той бил от капуджиите или бостанджиите ври двореца, т. е. от лицата, принадлежащи към най-висшата прослойка на платената войска. Местният сердар и неговите еничари били подчинени на неговото командуване, което говори за прякото им участие в антихайдушките акции.

 

Едно от широко прилаганите средства срещу хайдутството било обвързването на населението от отделни села с взаимнопо ръчителство. Пред кадията жителите на едно или няколко села поемали задължението да заловят и предадат на местните власти хайдутите, действуващи в района. Ако те не изпълнели своите задължения, трябвало да платят на фиска голяма парична сума. В един документ от 1720 г., в който жителите на Ахъчелебийската каза поемали подобно задължение пред еничарина от 56-и джемаат Салпх ага, като свидетели са записани сердарят на казата Есеид Мехмед ага и още двама еничари [149]. Еничарите не оставали безучастни и при този метод на властта да ограничи мащабите на българската борба.

 

В много случаи за ликвидиране на местни хайдушки дружини еничарските организации в селищата действували и самостоятелно. В 1712 г. сердарят на Тиквеш бил задължен заедно с подчинените си да изчисти Йенидже Вардарско, Аврети Хисарско и Солунско от действуващата вече 20 години хайдушка дружина. В 1664 г. на сердаря в Битоля било наредено да залови някой си Бендо, неговия син, слугата му и др., които се занимавали с хайдутство. Методите били различни, но резултатите еднакво неефективни. Еничарите не били и не могли да бъдат в състояние да се справят с хайдушкото движение. Срещу него централната власт ангажирала всички органи на местното управление. Даже в една султанска заповед се казва, че с помощ на изпратения за целта от столицата мубашир трябвало да окажат съдействие всички способни да носят сабя, т. е. цялото боеспособно мюсюлманско население. Понякога отделни дружини били толкова сериозна заплаха за османската власт, че срещу тях хвърляли и еничарски части от действуващата армия. В 1688 г. еничарският гарнизон в Белоградчик водил истинско сражение с въоръжени хайдути [150]. Въпреки че не една дружина била разгромена и неизброено мнозинство българи били убити или изпратени на галерите, централната власт не можела да ликвидира българското хайдутство. Но еничарите без съмнение играели важна роля в опитите то да бъде ограничено.

 

147

 

 

Направеният анализ на функциите на местните еничарски организации категорично свидетелствува, че те били не само съставна част, но представлявали главен елемент в апарата за въоръжено насилие над самите поданици на империята, апарат, който ние наричаме полиция. Така ги оценяват и европейците, които познавали състоянието на управлението в османските провинции. В доклад до своето правителство от 1687 г. френският посланик при Високата Порта П. Жирарден пише:

 

„ ... сега има безброй еничари, които упражняват монополно право в търговията и се разпиляват в провинциите и само малцина се явяват в походите по време на война. Поради нарасналия им брой мислели, че ще ги обуздаят, като им назначат командир във всеки град, но това само увеличило злото. Във всеки град, където няма гарнизон, се установява еничарски комендант, наречен сердар, който взема цялата власт" [151].

 

Петдесет години по-късно с примера на управлението в Солун барон Ф. дьо Тот точно характеризира ролята на местното еничарство в системата на провинциалната власт.

 

„Характерно за турското управление на Солун — пише той — е опозицията, която среща тук деспотизмът (централната власт — Ц. Г.) от страна на милицията. Нейното самочувствие нараства постоянно от предпазливостта, с която се отнасят с нея. Тя си присвоява отделни части, отскубвайки ги от властта, и заграбва управлението на града. Няколко паши един след друг са станали нейна жертва. Но тази съпротива срещу деспотизма е далеч от унищожаването на неговото въздействие, а по-скоро увеличава тиранията. Защото еничарският ага, подчинените му началници и всеки един еничар са също тирани, с които Портата се отнася внимателно, пашата се бои от тях, а цялата страна се ужасява ... Използуването на цели гарнизони, прибавено към недисциплинираността на войската, им дава известно чувство на собственост върху мястото, където са настанени. Тук те упражняват права, осветлени от обичая, който техният съюз пази и който постоянно противоречи на реда, който би трябвало да се въведе ...“ [152].

 

Наблюдателният французин чрез тази обобщена, но показателна характеристика на еничарската провинциална организация в едни от най-големите градове на Балканите представя завършения модел, действуващ по същия начин и със същия резултат в останалите области.

 

Безспорно е, че провинциалните еничарски организации изпълнявали всички полицейски функции в провинциите, така както техните колеги в центъра държали полицейския контрол над столицата. Тези функции не били регламентирани от законодателството, но те били действуващата практика в османските балкански, а и не само балкански владения. Навсякъде

 

148

 

 

въоръженият контрол и съответно въоръженото насилие се осъществявали от местните еничарски организации. До унищожаването на корпуса той изцяло се покривал с полицейския апарат, чрез който се държело в подчинение населението. Фактическото оформяне на този много важен институт в османската управленска система започва с настаняването на еничарите в провинциите. Нейното общо състояние обаче, както и спецификите на еничарския корпус довели до резултати, които не могат да се оценят като усъвършенствуване на османското управление. Именно това обединение на военни и полицейски функции в еничарския корпус обуславя значението му на първостепенен фактор в политическия живот и на столицата, и на провинциите. Той бил единствената въоръжена сила, на която централната власт нямала с какво да противостои. Това обуславя нейните непрекъснати компромиси и отстъпки в отношенията с еничарите, които възмущавали както чужденците, така и собствените ѝ поданици [153].

 

За да се разбере мястото на еничарите в системата на провинциалното управление, трябва да се уточнят два въпроса,— неговите отношения с местната власт и тези с оджака.

 

В литературата все още липсват сериозни изследвания на османския управленски механизъм на Балканите. Следвайки мита за завършения административен централизъм във всички ресори на властта, специалистите го представят като апарат от чиновници, отговарящи за военни, финансови и други дейности, който се ръководи от кадията, осъществяващ взаимодействието и субординацията на управленските дейности [154].

 

В последните години представата за този съвършено регулиран централизъм силно избледня [155]. Вече доста обилният информационен фонд не само постави под съмнение неговото съществуване, но и разкри една обратна ситуация, много точно характеризирана от М. Мейер, който пише:

 

„Османската империя подобно на другите източни деспотии се отличавала с висока концентрация на властта и безпрекословно подчинение на „господарските роби“ в центъра и едновременно с децентрализованост и крайно нисък уровен на универсализация в периферното управление. Колкото по-далеч от Цариград се намирала провинцията или областта, толкова по-малко се съобразявали със заповедите, идващи от столицата, и толкова по-силна била властта на местните феодали, тенденциите към затвореност и автономност в провеждането на делата...“ [156].

 

Данните за управленския механизъм в българските земи потвърждават тази констатация. Въпреки че били в непосредствена близост до столицата, както през XV—XVI, така и през XVII—XVIII в. данните не показват съществуване на оперативно управленско звено. В центъра на административно-териториалната единица казата резидирали чиновници на различните

 

149

 

 

централни ведомства — финансови, правни, военни, религиозни и др., всяко от които било напълно независимо от останалите. Чиновниците били назначавани от съответното централно учреждение и се контролирали от него, т. е. били негови преставители по места. Липсвала изобщо институция, която да обединява и субординира тяхната дейност. Имало чиновници на централното управление, но нямало органи на местната власт. В нашата литература, макар и мимоходом, е изказано становище, че ръководител на местната бюрокрация бил кадията [157]. Подобно твърдение се появи и в турската историография, където даже бе направен опит кадията да се сравни с френския мер или немския бургмайстер [158]. Това би означавало, че той е бил ръководител на институция, подобна на градската община в Средна и Западна Европа. Информацията в самите кадийски регистри отхвърля такива предположения. Няма никакви данни за съвместна дейност на отделните чиновници, камо ли за колективен орган. Единствената традиционно съвместна работа на градската общност била разпределянето на разходите и данъците в селищата или района, но тя се извършвала не от чиновнически съвет, а от представителите на махалите [159]. Кадията чрез своето право и задължение да поддържа кореспонденцията с ведомствата на централната власт осъществявал връзката между отделната централна институция и нейния местен представител. Кадията даже не координирал, а какво остава да ръководел местните чиновници. В тази неразвита система на местното управление, в която отсъствувал ръководен екип, еничарските организации не правели изключение. Те били напълно обособени, автономни по отношение на местната власт органи. Назначаването на еничарски сердар, забит или кетхуда-йери ставало от еничарския корпус, а кадията само бил осведомяван за извършената промяна, за да я съобщи на местните еничари. В изпращаните по този повод писма от кул-кехаята или от името на еничарския ага се посочват правата и задълженията на новоназначените лица и се изисквало пълно подчинение на неговите разпореждания от страна на местното еничарство и другите членове на капу-кулу [160]. Тези документи, които директно засягат отношението на командуването на провинциалното еничарство с местната власт, подчертават самостоятелността на действие на сердаря. В казата той не бил подчинен на никого. Тази негова самостоятелност, самостоятелност и на подчинената му организация, както и спецификата на полицейските му функции постепенно концентрирали значителна реална власт в неговите ръце. При неразвитата система на местното управление без необходимото подчинение и контрол на някакъв местен орган една въоръжена, военна в своята същност институция, каквато била провинциалната

 

150

 

 

еничарска организация, се наложила като единствено ръководно ядро.

 

В тази връзка възниква въпросът за отношението на провинциалното еничарство с централната власт. В много несъвършената управленска система на Османската империя взаимовръзката провинции—център е една от най-слабите ѝ страни. Империята не можела и не създала йерархично изградена структура на администриране, заложена в ранния период чрез субординираната триада „бейлербейство—санджак—вилает“. Тенденция за изграждане на многостепенна управленска структура не се развила, оставайки в действие единствено спрямо спахийската войска. Наложилата се практика била силно опростена и се състояла само от два елемента — централно учреждение и негов провинциален представител на ниво каза. Връзката между тях се осъществявала чрез изпращани от центъра инспектори (мушабири). Слабата ефективност на този модел се доказва от самата действителност в османските провинции. Временно пребиваващият инспектор нямал никаква ,реална възможност да получи ясна представа за онзи ресор от управлението, който наблюдавал, да не говорим за някакъв действен контрол. Несъвършенствата на този мехашизъм сами предполагали онова изключително масово за имперските владения явление, наречено бакшиш, чрез което непрекъснато се преразпределяли в полза на централната администрация извънредните приходи, получавани от местната бюрокрация чрез екстремната, нерегламентирана експлоатация на производителното население.

 

Отношенията между еничарския корпус и провинциалното еничарство също се подчинявали на този механизъм за взаимовръзка. Десетки заповеди свидетелствуват за почти нулевия му коефициент на полезно действие. Това особено добре личи от документите, отнасящи се за подготовката и провеждането чга военните начинания на османската държава. Към провинциите тръгвали заповеди от султана и еничерския ага с нареждания всички провинциални еничари да се явят в бойните лагери. Заповедите се повтаряли и след като войската вече напускала лагерите, и след като била преминала границите на империята, и след като започвали военните действия. Местните епичарски сердари били призовавани със заплахи да изпратят подчинените си бойци на фронта. Както твърдят тези многобройни документи, твърде малко от провинциалните еничари стигали до бойния театър [161]. Те знаели, че централната власт нямала средство, с което да ги принуди да изпълнят войнишките си задължения. Изпращаните като инспектори офицери от централното командуване не можели с нищо да променят положението. И тук, за да се избягнат персоналните наказания на местните командири, т. е. да не се осъществели

 

151

 

 

заплахите, влизал в игра бакшишът. През XVIII в. заповедите от корпуса вече не настоявали във военните действия да се изпращат всички провинциални еничари. Една заповед, чийто препис се намира в кадийския регистърна днешния гр. Толбухин от 1789 г., изисква от сердарите да изпратят на фронта минимален брой от местния еничарски контингент. Под знамето на еничарския сердар от Нови пазар трябвало да се явят 100 души, от Силистра — 500, от Русе — 950, от Свищов и Севлиево — по 200 души, от Ловеч — 350, от Враца — 150, от Берковица, Знеполе и Лесковец — по 120, от Златица — 200, от Казанлък — 140, от Стара Загора — 240. От Хаджиоглу Пазарджик били изискани 30 от редовните и 240 души от кандидат-еничарите [162]. От друга султанска заповед, изпратена два месеца по-късно, се вижда, че поне от Хаджиоглу Пазарджик никой не се явил [163]. Неефективната система на контрол или поточно липсата на такава не само създавала условия за неподчинение, но откривала широки възможности за противодействие. През XVIII в. неограничената самостоятелност на провинциалните еничари водела до сериозни инциденти с най-висши представители на централната власт. Полският посланик А. Готардовски съобщава, че еничарите от Хаджиоглу Пазарджик убили минаващ през града им паша [164]. Цитираният французин барон Дьо Тот пише, че еничарите в Солун убили няколко паши, които се опитали да им се противопоставят [165]. Такива драстични постъпки властта строго наказвала, но мерките се отнасяли до директните извършители на престъплението. Самостоятелността на провинциалното еничарство се поддържала от състоянието на еничарския оджак, в който системата на подкупите била почти официално регламентирана. При издаването на нарежданията, при налагане на наказанията, при контрола на изпълнение на определените задачи решаващият фактор се оказвал размерът на бакшишите. Исканията на един или друг от провинциалните еничари или на цели групи се задоволявали съобразно цената, която те плащали. Но във взаимоотношенията между провинциалното еничарство и командуването на оджака съществувал и друг, много съществен елемент. Командуването толерирало провинциалното еничарство, което било широката му социална опора, чрез която се поддържали позициите му в централното управление, а провинциалното еничарство поддържало командуването на корпуса, което му осигурявало пълновластие по места.

 

Така създадено като въоръжена опора на централната власт в борбата ѝ срещу сепаратистичните тенденции в края на XIV и началото на XV в., след неколковековно развитие еничарството чрез своите провинциални организации се оказало главен фактор за появата и развитието на децентрализма в османската държава през XVIII и XIX в.

 

152

 

 

 

3. ЕНИЧАРИТЕ И АНАРХИЯТА В РУМЕЛИЯ

 

Процесът на децентрализация на османското управление, започнал в края на XVI в., постепенно набирал инерция, за да достигне кулминацията си в края на XVIII и началото на XIX в. в една странна, но кръвопролитна гражданска война без идеи, без програма и даже без център. Главният боен театър на този истински хаос в продължение на няколко десетилетия се оказват българските земи. В нашата история войната между османската провинциална аристокрация и централната власт обособява самостоятелен етап, наречен с необичайното название „кърджалийско време“, време на разрушително безвластие.

 

Съвременната историография в последните две десетилетия прояви изключителен интерес към децентрализацията като процес в османския политически, а и в социално-икономическия живот, към анархията като явление, породено от него и предизвикало съществени промени в ситуацията на Балканите. Обстоятелството, че в къс срок на различни аспекти на този проблем посветиха сериозни изследвания югославянинът А. Суческа [166], англичанинът Ст. Шоу [167], японецът Ю. Нагата [168], турците К. Карпат [169] и Я. Юджел [170], Ю. Озкайа [171], българинът Стр. Димитров [172], съветският османист М. Мейер [173] и много други, показва, че интересът никак не е случаен. Разплитането на възела от сложно обвързани проблеми от политическата и социално-икономическата еволюция на османската държава в този всеобщ конфликт се оказа необходимо стъпало за съвременното изясняване историята на империята и на балканските народи, намиращи се под нейна власт. В тази международна атака към проблемите на децентрализацията на Османската империя именно в българската историография се появи един труд, който без преувеличение може да се нарече еталонен. Това е „Кърджалийското време“ на В. Мутафчиева [174]. Тя успя чрез анализа на значителен документален материал да проследи, развитието, да направи характеристика, да типологизира и да определи крайни граници и вътрешни етапи на този исторически феномен, считан за необозрим хаос от тези, които са го преживели, и от онези, които изследователски се занимават с него. Изясняването на събитията намери своята последователност и главно своята логика, което даде възможност да се разкрие и тяхната същност. Обръщаме внимание на това историографско настъпление към анархията поради две обстоятелства. Първото е несъмнената актуалност на проблема или по-точно на кръга от проблеми, чрез които се променят и допълват представите за историята ни в епохата на Същинското възраждане. Второто обстоятелство е фактът, че както обикновено в науката цялостното осветляване на един проблем променя

 

153

 

 

подхода към много други, пряко или опосредствено свързани с него, и поставя нови въпроси. Един от тези въпроси е присъствието и ролята на провинциалното еничарство в развитието на децентрализацията в османската управленска система и в нейната връхна точка — анархията в Румелия.

 

В. Мутафчиева доказва, че кърджалийството, така много напомнящо с безредието си Брауновото движение, далеч не било вихър, появил се изневиделица, а явление, отдавна подготвяно от цялата действителност в османската държава. Сред комплекса от активизиращи го фактори от особено голямо значение била аянската институция, създала важни предпоставки за феодалната анархия [175]. Оттук, от аянската институция, трябва да се проследи и оцени участието на еничарите в процеса на децентрализация. Още в първото голямо проучване върху аяните (на А. Суческа) намесата на провинциалното еничарство не е подмината, а и не би могла да бъде подмината, тъй като категорично присъствува в самата документална база. Изтъквайки тяхното участие в органите на местното управление и подчертавайки тяхната автономия, югославският османист доказва тяхното навлизане в местната икономика, а чрез нея и във второто, самозараждащо се ниво на локалната власт — аянския институт. Аяните започнали да бъдат избирани сред еничарските офицери и именно това тласнало останалата част от провинциалната върхушка към членство в оджака [176]. Определяйки еничарството като държава в държавата, обяснението на А. Суческа ни довежда пред затворен кръг. Оказва се, че механизмът на властта се е организирал срещу властта. Този парадокс не би могъл да се обясни, без да се определи средата, която създавала социалната опора на аянството, съществената сила, която до голяма степен поддържала неговия изключителен авторитет. Натискът отдолу, от провинциите, принудил централната власт не само да я признае като управленска институция, но и да я включи в управленския механизъм, въпреки че тя противоречала на централистичното начало.

 

За да се обясни участието на еничарите при формирането на аянския институт, както и в целия процес на преструктуриране на османското общество след XVI в., трябва да се обърне внимание на един факт, който засега е подминаван поради неговата организационна и правна особеност — вътрешната икономическа и социална диференцираност в тяхната среда. Както при всяка военна формация, вътрешната стратификация на еничарството е била налице още в ранните етапи на изграждането му. Офицерската върхушка била многократно по-заможна и с повече привилегии от войнишката маса. С разпръскването на еничарите в провинциите вътрешното диференциране интензивно се задълбочило. Известна представа за нейните

 

154

 

 

граници, а това ще рече и до голяма степен за вътрешните противоречия в еничарската среда дават данните за наследствата на войниците от платената пехота в кадийските регистри. Разпръснати и непълни, те не могат да бъдат точен показател за етапите на развитие в икономическата им разнородност, но ясно показват неговите тенденции. Седемдесет еничарски наследства, които откриваме в кадийските регистри на Видин, София, Русе и Толбухин, датиращи от XVIII в. [177], илюстрират състоянието на местното еничарство в българските земи, въпреки че са неравномерно разпределени както по години, така и по райони. Наследствените описи с основание се приемат за един от най-обективните източници за икономическото състояние на индивида [178]. Изискването на шериата за пълно описване и оценяване на имуществото на покойника повишава доверието към тях, въпреки че не се изключват фалшификации, както при всички документи от този род. Извлечените данни за вътрешната икономическа разнородност на провинциалното еничарство на базата на стойността на наследствата се представя от следната таблица:

 

 

Таблицата показва, че една група от лицата с еничарско звание живеели под границата на екзистенц-минимума. Те могат да се квалифицират направо като бедняци. Един от видинските еничари след смъртта си оставил вещи с обща стойност 200 пари [179]. Друг от членовете на платената пехота от София имал много повече дългове от общата стойност на наследството му [180]. Описаните вещи на еничарите от тази група са крайно скромни — личният им гардероб, при това състоящ се от „стари“ дрехи и оръжие.

 

Еничарите от втората група се различават от първата не само по размера на собствеността си, но и по друг важен елемент от структурата на наследството — обикновено те притежавали къщи в съответния град. Нерядко сред тях се откриват лица, занимаващи се с различни занаяти. Наред с титлата беше в регистъра е записана и професията им — сапунджии, кожари,

 

155

 

 

обущари, свещари и т. н. [181]. Тази група би могла да ги включи в най-ниската прослойка на средноимотната част на османското общество.

 

Третата група еничари притежавали значително по-разнообразна собственост. Наред с къща в наследствената маса на тази група се включвали дюкяни и малки суми пари.

 

Значително по-разнообразно било имуществото на еничарите от четвъртата група. По-многобройни и значително по-луксозни били техните вещи, покъщнина и оръжие, разнообразно недвижимо имущество — къща с висока дена, дюкян или дюкяни, занаятчийски инструментариум, понякога големи количества еднотипни вещи — платове, кожи, манифактурни стоки и др. Голямата част от тях безспорно се занимавали и с търговия. Това, което е новият момент в наследствата от тази група, са описаните суми пари, дадени в заем под лихва. Явно е, че притежателите им съчетавали лихварството с другите дейности.

 

Еничарите от тези три групи можем да отнесем към средноимотните, но в различни нива на тази прослойка. Всички те били постоянни жители на съответните градове. Занимавали се със занаятчийство или търговия, но наред с това някои от тях се включвали и в лихварството.

 

Големите суми на наследствата на еничарите от петата група се дължели предимно на значително по-многобройните заеми, които се включвали в тях и които по правило обхващат повече от половината от неговата стойност. В тази група описи често са регистрирани като собственост воденици, тепавици, отделни поземлени имоти (лозя или градини) в близките села. Висока е цената на къщите им, които понякога били повече от две. Някои от тях притежавали един или няколко дюкяна или парцели на местната чаршия. Личното им имущество било луксозно. Оръжието им било разнообразно и скъпо изработено. Очевидно притежавали повече от стабилно положение. Някои от тях носят подофицерски или офицерски еничарски звания — силяхтар, бюлюкбашия и т. н. Данните от техните наследства показват, че те били част от провинциалната върхушка и имущественото им благоденствие се опирало на позициите им в еничарската организация.

 

Относително немалобройната шеста група от наследствата ни представя техните носители като собственици на големи парични суми, дял от които бил включен в лихварски операции и в спекулации при откупуването на данъци, на разнообразно недвижимо имущество. Част от тях са представени като собственици на стада овце, крави, коне, биволи, значителни количества жито и друга земеделска продукция, което ще рече, че са притежавали и специализирани стопанства със скотовъден или аграрен профил. Обикновено е казано, че били сердари

 

156

 

 

или диздари, а някои имали офицерски звания — турнаджибашия, чорбаджия и т. н. Принадлежността им към провинциалната върхушка е извън всякакво съмнение. Един от тях, някой си Ебу беше, син на Абдулах от Видин, развивал максимално активна стопанска дейност. Наред с лихварския капитал, значителната градска и селска недвижима собственост, многобройни домашни вещи и т. н. той притежавал плавателни съдове и участвувал в дружество за владеене на кораби с личен дялов капитал от 13 920 гр. [182]

 

Аанализът на общата стойност на еничарските наследства и тяхната структура доказва, че членовете на местните провинциални организации не били еднородни в имущественото си положение. Най-бедните били редовите войници в крепостните гарнизони. Наред с част от местното еничарство те могат да се причислят към най-ниските слоеве. По своето имуществено състояние те се приравняват с градския плебс. Колкото и да е относителен процентът в представената таблица, той свидетелствува, че те не били малко. Около 50% от провинциалното еничарство принадлежало към категорията на среднозаможиите градски жители с добро материално положение. Прави впечатление, че повече от половината от тях се вписвали в иейния горен слой. Близо една четвърт били хора богати, чйст от местната върхушка.

 

Този анализ не претендира и не може да претендира за абсолютна точност. Но въпреки това дава възможност за няколко заключения. Първото от тях е, че обособено като съсловие по статут, еничарството едновременно с това се дисперсирало във всички нива на османската социална стратификация. По имущественото си положение неговите членове се включвали в различни социални групи, в които имали свои позиции и съответното влияние. Второто заключение се отнася до тенденциите за личното им стабилизиране. Процентът на богатите в еничарската среда е чувствително по-висок, отколкото същият в цялото османско общество [183]. За провинциалното еничарство възможността за бързо забогатяване не била имагинерна фикция, а реалност. Третото заключение е голямата имуществена поляризация, съчетана обаче с висока интегрираност, осъществена от значителни междинни прослойки.

 

Имуществената характеристика подсказва механизма за утвърждаването на еничарската върхушка в аянския институт. Освен богатствата и позициите в органите на местното управление те имали и сигурна обществена база. Те имали свои агенти и в ниските, но лесно възбудими слоеве на обществото, и в авторитетните средни слоеве, и сред най-богатите. Разпръснати по икономическото си състояние във всички социални групи, провинциалните еничари едновременно били свързани чрез своята военно-полицейска организация и, което било

 

157

 

 

по-важно — чрез привилегиите, които тя им давала в стопанската област. Всеки един от тях имал реалната възможност за стопанско издигане, което безсъмнено можело да се осъществи с подкрепата на други йолдаши. В замяна той им давал своята собствена подкрепа. Индивидуалното им участие в процеса на преразпределение на обществения продукт зависело от стабилността и позициите на еничарската общност. Поради това върхушката на провинциалното еничарство имала широка социална среда, имала опора, която ѝ откривала лесно достъпа до аянската длъжност.

 

Би било не само невярно, но и наивно да мислим, че този механизъм действувал безотказно и безконфликтно. Борбата за утвърждаване в локалното управление била низ от остри конфликти между различните групи на провинциалното еничарство. Доказват ги сведенията за съперничествата на еничарите в отделните градове, като Разград, Толбухин, Провадия и др. Те били очевидни даже за преминаващия транзитно европеец [184]. Силата им се вижда от разпорежданията на централната власт, която не била в състояние даже да ги приглуши. Тези противоречия, изкристализирали в открити продължителни схватки, имали съществено значение за онази атмосфера, която подготвила явлението „кърджалийство“. Решаването на вътрешните еничарски конфликти с въоръженото насилие, с нападения и открити схватки започвало доста преди началото на анархията. Още в 1754 г. разградският еничарски сердар Ахмед заедно със своя тъст елхадж Муртеза заграбили под формата на данъци 94 000 ак. и избили стотици хора. Муртеза, подкрепян от местния еничарски сердар като аянин на града, фактически воювал срещу останалите местни първенци. Те, от своя страна, организирали населението от околните села, което нападнало Разград и го разграбило. В. Мутафчиева отбелязва този случай ката един от примерите на зараждащите се към средата на XVIII в. размирици в Румелия [185].

 

Разградският инцидент от 1754 г. ни насочва към ролята и значението на еничарския сердар, на командира на полицейските сили в локалното управление. Честите смени на еничарските сердари в казите правят впечатление от средата на XVI в. [186]. Понякога новоназначените сердари се задържали на тази длъжност броени месеци. В писмата на кетхудата на оджака обикновено не се съобщава за причините за персоналната подмяна. Най-логичната причина е недоволството на противниковата група, която с класическите средства — донесения и бакшиш, вземала мерки, да стабилизира положението си, т. е. те били една от формите на борба за власт сред различните групи на провинциалната върхушка.

 

Преди повече от десет години Стр. Димитров чрез примера на Ибиш Ага от Хаджиоглу Пазарджик ни представи индивидуалния

 

158

 

 

модел на аянството [187]. Той проследи пътя на фамилията Изаклъоглу към върха на местното управление, чийто втори известен ни представител вече стигнал до аянството. Стр. Димитров подчертава, че Мехмед ага, първият представител на семейството, който тръгнал към икономическо проспериране и обществено утвърждаване, не бил еничарин, но потърсил съдействието на представител на местното еничарство, впускайки се в арендуване на данъци заедно с някой си Махмуд беше. Неговият син, бъдещият аянин, не само бил еничарин. Той бил назначен за еничарски сердар. Това означава, че той не само успял да се снабди с носещия привилегии билет, но и си подсигурил достатъчно силни позиции сред местното еничарство. Командирската длъжност, на която (както ни убеждава Стр. Димитров) се задържал в продължение на няколко години, му подготвила аянството. В конфликта между две враждуващи групировки начело с аяните Исмаил ага и Пойразли Ахмед, също еничари, той успял да утвърди социалните си позиции и да увеличи богатството си. Продължавайки да бъде сердар на еничарите, той станал и ковчежник на казата Хаджиоглу Пазарджик. Тук трябва да направим една скоба, за да обърнем внимание на „съвместителството“ на висши полицейски и финансови длъжности от едно лице. Това безспорно бил един от най-ефективните методи за концентрирането на реалната еднолична местна власт. Той разполагал с оръжието на еничарите и получавал огромни печалби от финансовите операции, които по-точно могат да се нарекат кражби, спекула и бакшиш. Синът на Мехмед — Ибиш ага, останал еничарски сердар до 1786 г. и в тези дванадесет години натрупал огромно богатство, наредил се в първата редица на местните първенци. На практика това означавало, че той станал единственият възможен кандидат за аянската длъжност. Тесните връзки с армията в столицата, както и силните позиции в казата му осигурили огромни сделки и още по-огромни възможности за кражби в системата на снабдяването на армията. Последвало ново стъпало в издигането му във войската. Той получил ранг капунджи-башия, което пък разширило както правомощията му, така и територията, намираща се под контрола му. Пътят на разградския аянин бил класически — богатство и власт, която носела нови богатства, а те, от своя страна, разширявали властта, и така, докато официално бил признат за „силния човек“ в областта, както казва Стр. Димитров. Заедно с тази „кариера“ растяла и неговата самостоятелност, опираща се не само на голямото богатство и официално признатите му права, но и на собствената му въоръжена сила. Именно този момент в „модела, Ибиш ага“ заслужава особено внимание, тъй като показва как се е формирало ядрото на т. нар. еялетски войски, военната мощ на аяните — чрез местната еничарска организация,

 

159

 

 

осигурявана от сердарската длъжност. За амбициозния човек тя имала значение не само в момента на изпълняването ѝ, т. е. като стъпало към политическата власт. Тя носела главно възможността да разполага с местното еничарство, което ще рече с единствената, макар и лошо действуваща провинциална военна организация. Нейните членове имали полицейски и военен опит, разбирали от бойна стратегия и тактика, професионално боравели с оръжие и т. н. Сердарската длъжност осигурявала разполагането с истинска въоръжена сила. През втората половина на XVII в. в Румелия това вече било главен фактор за успех както в борбите между отделните претенденти за местната власт, така и в конфликтите им с центъра [188]. Нека припомним, че срещу аянските сили правителството изпращало своята редовна войска, която, макар и дезорганизирана, била действуваща армия, командувана от професионални офицери. Еялетските войски (чрез местното еничарство) ѝ противостояли със същия или почти със същия контингент. Именно онази част от провинциалното еничарство, която наследствата ни представят имуществено равна на плебса, се превърнала в ядрото на въоръжената сила на анархията. Привлекли я и я използували аяните, които се опирали на сердарите или пък които някога сами били сердари.

 

Еничарското участие в размириците е очевиден факт. Още в първите си изследвания, посветени на анархията в Османската империя в края на XVIII и началото на XIX в., В. Мутафчиева обърна внимание на обстоятелството, че обеднелите и малоимотни еничари в провинциите са били основна съставка на кърджалийските дружини [189]. Прототипът на тези на пръв поглед стихийно възникнали банди се открива още в началото на XVIII в. През 1715 г. един султански ферман, адресиран до еничарския забит на Солун и съседните му кази, съобщава, че еничарите от провинциите, вместо да се присъединят към войската, готвеща се за поход към Австрия, „се отклонили от правия път“. Разпръснати на малки групи от 10—40 човека, те нахлували в селищата около Солун, отдавайки се на пладнешки грабеж — ядели и пиели, тиранизирали населението. На еничарския забит се поставяла нелеката задача да събере тези многочислени групи, заплашвайки ги, че ще бъдат лишени от еничарските заплати и че ще бъдат вписани в категорията на раята [190]. Това масово отклоняване от военните задължения и „преквалифицирането“ на еничарите наред с икономическите причини трябва да се свърже и с дълбоката промяна в обществената психология на османците след разгрома на армията им под стените на Виена през 1683 г. и подписването на Карловацкия мирен договор в 1699 г. Териториалните загуби довели на изток, в Румелия и Анадола, бягащите от Средна Европа мюсюлмани. В районите, откъдето идвали, те били господари —

 

160

 

 

дълбоко убедени във висшите си, господарски права. На новите си местожителства мнозина от тях не можели да си намерят място в изгодните сфери на живота. А участието в производството възприемали като лично унижение. Османската империя, възпитавайки господарско самочувствие у своите мюсюлмански поданици, постепенно оформили един специфичен психологически феномен. За тях изключително важно значение имало демонстрираното благополучие, показната страна на богатството. Рязката промяна в положението на един съществен дял от тях, чието мнозинство било с еничарски статут, ги насочила към своеобразен начин за намиране на необходимите им средства, към разбойничеството. И докато участието им във войните през XVII н. носело високия процент риск за живота, без да обещавало сигурна плячка, грабежът в самите османски територии бил и по-рентабилен, и по-сигурен. Разбойничеството в Османската империя, както във всички средновековни общества, било неизбежно явление. Но от началото на XVIII в. то започнало да се „военизира“. В него масово се впускали онези войници от османската платена пехота, които не можели да се пласират добре и изгодно в другите сфери на икономиката. Борбата срещу еничарите разбойници станала една от основните задачи на местните еничарски организации. При обявяването на войни и подготовката на походи тези разбойнически отряди рязко се умножавали. Многобройни са султанските заповеди, с които се нарежда да се очистят казите от бандите на разбойници, които

 

„под форма на войници обикалят по измамен начин градовете и селата, избиват хора, нападат фамилиите на божите раби, пътниците, местните жители, когото достигнат, причиняват загуба на сиромасите и слабите...“ [191].

 

Част от тези „фалшиви еничари“, както ги наричат документите на централната власт, били дезертьори от бойните полета, други изобщо не достигали до своята орта. Още през първата половина на XVIII в. мнозина от еничарите тръгвали на поход, но не към враговете на империята, а срещу собствените ѝ поданици. Така провинциалното еничарство тясно се свързало с разбойническото движение.

 

Тази масова практика увличала все по-голям дял от ниските в имотно отношение групи на провинциалното еничарство. Заплахата за лишаване от заплати била крайно неефективна мярка, тъй като и без това те се получавали нередовно. А и приходите от разбойничеството били значително по-големи. Еничарите започнали да се професионализират в разбойническата дейност. Тя също изисквала опит, имала своя тактика. Масовизирането на това явление, натрупаният опит в грабежа и дребните схватки и главно безнаказаността на този род дейност умножили дружините. Направили ги обичайно явление. Оттук до кърджалийските банди крачката била къса. Еничарите

 

161

 

 

разбойници не били неизвестни на своите офицери, които вероятно използували техните услуги и които на свой ред получавали дял от „плячката“. В конфликтите между отделните аяни тези разбойнически дружини били изключително полезна сила. Изострената борба за власт довела до въоръжени схватки помежду им схватки, достигащи до открити сражения. Воюващите сили се набирали от местните еничари и към тях се присъединявали и други мюсюлмани от бедните слоеве, разчитащи да забогатеят в аянските борби. При наличието на въоръжени сили, намиращи се в непрекъсната готовност за борба, въоръженото решение на местните конфликти станало норма. Оттук вече численото увеличаване на тези банди, които действували както в интерес на местните аяни и в боричканията помежду им, така и срещу централната власт, не било трудно. Те били един от основните елементи на явлението

 

„кърджалийство — многочислени, разнородни по социален и народностен състав, спонтанно формирани дружини, които разгръщали действията си из равнините, имали за цел да разорят и ограбят селищата, включително и градовете, като предприемат открити сражения, опрени върху съюза си с аяните или самостоятелно“ [192].

 

Възникването на кърджалийството е стихиен процес, но той дълго бил подготвян в обществената среда на Румелия при активното участие на местното еничарство, дял от което превърнало постоянното или временно разбойничество в основен или допълнителен занаят.

 

Всичко казано дотук показва колко съществен фактор било провинциалното еничарство в развитието на социалните отношения, които довели до анархията. В нейния ход участието му вече било ясно изявено. Еталонният модел на отцепник — Осман Пазвантоглу, започнал своята борба с централната власт чрез бунт на част от видинското еничарство срещу командуването на местния еничарски гарнизон. Впрочем неясната история около убийството на Омер Пазвантоглу, баща на известния видински сепаратист, показва, че в 1797 г. фамилията Пазвантоглу не за първи път организирала местните еничари в своята борба за икономическо и социално надмощие. Дълго време именно на тях се дължали успехите на Осман. Затова в своето безсилие централната власт предприела твърде смешна мярка. През 1797 г. след началото на бунта на Осман Пазвантоглу в Цариград на сбор на еничарския оджак строените войници в един глас отрекли принадлежността на бунтовника към платената пехота [193]. Този сбор бил началото на похода на централната власт срещу Видин, но той имал и друго значение — трябвало да засвидетелствува изгонването на Осман Пазвантоглу от оджака. Впрочем тази демонстрация била просто глупост. Опора на Пазвантоглу, а и на другите аяни била не столичната формация, а провинциалното еничарство.

 

162

 

 

В доклад на В. Кочубей до руския император от 1. XII. 1797 г., с който се съобщават военните сили, с които разполагал видинският отцеппнк, се отбелязва, че основното ядро на войската му било своето рода лична гвардия, състояща се от две хиляди души — „хора съвършено предани му и свързали с него личния си жребий“ [194]. Тази гвардия била съставена от местни еничари. Здравите връзки на Пазвантоглу с провинциалното еничарство в северозападните части на Балканския полуостров представя още А. Рамбо. Според него дядото на Осман бил бошняк, преминал към исляма, който до края на живота си не разбрал дали е мюсюлманин, или християнин, както и не уточнил дали е войник на Портата, или разбойник. Баща му Омер бил по-скоро войник, но конфликтът с видинския паша му коствал главата. Осман, следвайки семейната традиция, след смъртта на баща си дълго време бил разбойник, но по-късно преминал на служба в провинциалната армия. Бързо направил кариера и успял да си възвърне част от семейното богатство — както казва Рамбо, със съдействието на банда, състояща се наполовина от еничари, наполовина от разбойници [195].

 

В духа на историографския романтизъм А. Рамбо представя като мотив за бунтовническите действия на Осман Пазвантоглу клетвата, която той дал при трагичната гибел на баща си — да отмъсти за несправедливо жестоката присъда. В този разказ за нас е важна характеристиката на социалните позиции на Осман Пазвантоглу. Тя разкрива ако не действителността, то атмосферата, родила идеите, а оттам и действията на видинския еничарин Осман Пазвантоглу. Той може да се определи като типичен представител на провинциалната еничарска знат, която потърсила в бунта срещу правителството реализация на амбициите за богатство и власт. Но личните му цели съвпадали с целите на тези, които били толкова разбойници, колкото и еничари. За тях, пък и за цялото тогавашно общество разбойничеството не било нито престъпление, нито обект на истинско обществено порицание. В средите, от които произхождал и с които бил свързан Осман Пазвантоглу, то било своего рода поминък. Разбойничеството му донесло не само финансовите средства, но и най-квалифицираната бойна сила. Конфликтът му с централната власт прераснал в открита война, в която бил последван и от други силни местни аяни — Али Тепеделенли, Исмаил Тръстениклиоглу и др.

 

В общата структура на анархията трудно може да се определи точна политическа позиция на еничарството — провинциално и столично. Началото на бунта на О. Пазвантоглу започнало със сражение на местното видинско еничарство срещу еничарите от гарнизона. В изпратената срещу него войска начело с бейлербея на Румелия Мустафа паша основната част били столични еничари, към които се присъединили и сборните

 

163

 

 

войски на другите аяни. И в тях еничарският контингент бил значителен. Впрочем в цялата сложна еволюция на анархията непрекъснато еничари воювали срещу еничари — когато заставали един срещу друг малките аяни на близки кази и когато се водели големи сражения между различни аянски групировки, ръководени от големите провинциални отцепници, и когато те поотделно или съвместно воювали срещу централната власт. Показателен е фактът, че еничарското звание и титли от ранглистата на оджака носели с достойнство и Осман Пазвантоглу, и Али паша Тепеделенли, и Алемдар Мустафа паша.

 

Невъзможно, пък и ненужно е да се уточни относителният дял на еничарското участие в анархията. Посочените примери свидетелствуват за неговата масовост и за ръководната му роля. При това не става дума за индивидуално участие на 80, 100, 120 хиляди еничари в общия смут. Става дума за тяхната роля като социална група.

 

Ликвидирането на анархията в първото десетилетие на XIX в. означавало и края на социалната преструктурализация, мъчително и дълго протичаща в османското общество в течение на близо две столетия. В нейното начало, през XVII в., еничарите се оказали в изключително изгодна позиция. Вече утвърденото им място в управленската система в центъра, съчетаването и на военна, и на политическа сила, липсата на силна поземлена аристокрация им осигурили пълни възможности за стопански и социален стабилитет. Едновременно с това отварянето на еничарския корпус като военна формация и неговото масовизиране променили съществено социалната му характеристика, превръщайки го във военизирано социално съсловие.

 

За да се обясни значението на еничарството в процеса на социалната преструктурализация от края на XVI в., трябва да се има предвид и едно друго обстоятелство. Османската империя била гранична на бързо развиващия се европейски свят. Водещата идея в нейното общество било завладяването на този свят, а след като това видимо не било възможно, останала идеята за противопоставянето му. Така че в османското общество се създал особен дух на възвеличаване на миналото, на издигането му като единствен възможен пример. Османските политически трактати от XVII в. насам най-пълно изразяват тази идея. Те са призив за връщане към едно отминало време. Османските политици нямали перспектива. Затова реформите им били половинчати и по правило безрезултатни. Те искали да върнат колелото на историята назад. Несъобразяването с конкретната ситуация вътре в империята, с промяната на силите на международната арена, със социално-икономическите условия се дължало преди всичко на тази своеобразна идеология, изцяло обърната към миналото. Фактически всички процеси протичали стихийно. При тази обстановка еничарите имали

 

164

 

 

шанса на старата бойна сила, на която дълго се надявали всички. И тези надежди им давали социалния престиж, подплатен с извоюваните от самите тях привилегии. Това тласкало към еничарството всички онези, които имали и най-малък стремеж да се намесят в борбата за преразпределение, възникнала при новите условия. Тези хора били търговците и бакалите от гневното рисале на Кучибей Гюмюрджински. Постепенно те сформирали новата османска аристокрация, вече толкова силна в провинциите, колкото и в столицата. Духът на възвеличаване на миналото съхранявал формата на обществените структури от всички типове и на всички равнища в техния вид от времето на раннофеодалните отношения. Затова мобилизацията на земята се извършвала чрез маликянето и чифлиците при запазване на тимарската система, натрупването на средства ставало чрез илтизама и данъчната спекула, формирането на новата аристокрация се осъществявало в редиците на еничарството. Нито един от започналите процеси не се развивал нормално, силно ограничен от старата форма, в която трябвало да се приспособи. И това довело до особеното израждане на османската икокномика и на социалните отношения в нея, които всички представяха като криза.

 

Натрупването на противоречията, както и тяхното активизиране от неизбежните контакти с европейския свят, водело османското общество към анархията — отново особена, османска форма на гражданската война. Нека си припомним, че кризата на развитите феодални отношения и преходът към последния им етап в Англия се осъществяват във войната между Червената и Бялата роза, а във Франция — в кървавите хугенотски гонения. Османското общество даже не могло да обособи ясно разграничени в своята противоположност прослойки вътре в самата феодална аристокрация. И затова в края на XVIII и началото на XIX в. енергията на тези противоречия се изляла в една борба на всеки срещу всички главно на провинциалната аристокрация срещу централната власт. Поводът били неизбежните реформи, към които трябвало да пристъпи империята и които се решил да предприеме Селим III. Този султан реформатор се опирал на известни сили в обществото още от времето на Ахмед III, когато се поставило началото на вестернизацията на империята. Това определило и мястото на еничарите в анархията срещу централната власт. То било обусловено предварително от обстоятелството, че именно в еничарските среди се създавала провинциалната аристокрация. Парадоксално е, че тези, които би трябвало да бъдат носители на новите отношения, застанали срещу реформите. Обяснението може би се крие в обстоятелството, че през втората половина на XVIII в. те достигнали до богатството и властта, приспособявайки се към особеностите на османския социален

 

165

 

 

живот. Всяко нарушаване на статуквото заплашвало техните позиции. Както доказа В. Мутафчиева, именно в анархията зрелите феодални отношения се отървали от своите раннофеодални одежди. От нея изкристализирала една различна социално-икономическа действителност. Идвала епохата на антифеодалните и освободителните движения. Еничарството нямало място в тези нови времена. Реформите започнали с неговото ликвидиране. В анархията то загубило всякакви социални позиции, а поради масовостта му единственото средство, което централната власт можела да използува срещу него, било физическото избиване на членовете му. „Разглезени от многобройните победи в миналото, привикнали винаги да бъдат хвалени и да получават облаги, да вършат беззакония и да вдигат бунт и при най-малкия повод, макар вече отдавна да не проявяват храброст на фронта“, еничарите били обявени за врагове на империята и на исляма [196]. Централната власт постъпила към еничарите по еничарски. Институцията, изживяла себе си като военна формация и като социален механизъм за преминаване към зрели феодални отношения, си отишла от историята чрез брутално клане.

 

 

БЕЛЕЖКИ

 

1. Hammer, J. v. Histoire de l’Empire Ottoman, t. II, Paris, 1884, p. 141— 159;

Hoвичев, А. Д. История Турции, I, Эпоха феодализма, XI— XVIII в., Л., 1963, с.;

Shaw, St. Historyof the Ottoman Empire and Modern Turkey, Vol. I. Empire of the Gazis. The Rice and Decline of the Ottoman Empire 1286—1808, Cambridge, 1978, p. 123;

История на България... т. VI.

 

2. Hаmmer, J. v. Des Osmanischen Reiches Staatsverfassung und Staatsverwaltung, Bd. II, Wien, 1815, p. 291.

Uzunçarşili, H. I. Osmanli devleti teskilatlarindan kapukulu ocaklar, c. I, 1943, p. 324—326.

 

3. Inalcik, H. The Ottoman Empire. The Classical Age 1300—1600, London, 1975, p. 18.

 

4. Мутафчиева, В. Аграрните отношения в Османската империя през XV—XVI в., С., 1962, с. 24—28.

 

5. Цветкова, Б. Промени в османския феодализъм на балканските земи през XVI—XVIII в. — ИПр, 1971, 4, с. 55—73.

 

6. D’Ohsson. М. Tableau général de l’Empire Ottoman, I, Paris, 1787, p. 394.

 

7. Вж. Шопова, Д. Видин и Видинският санджак през 15—16 век. Документи от архивите на Цариград и Анкара, С., 1975, с. 5—14. Същата, Фрагменти једног збирног и једног опширног пописа Видинског санџака из друге половине XV века, Београд, 1973, с. 5—15 и 79—81.

 

8. Мутафчиева, В. Видин и Видинско през XV—XVI в. — В: Д. Шопова, Видин и Видинският санджак... с. 24—25 и с. 34.

 

9. Шопова, Д. Видин и Видинският санджак. . . с. 71—77.

 

10. Пак там, с. 74—75.

 

11. Пак там, с. 74.

 

12. Шопова, Д. Фрагменти... с. 52.

 

13. Пак там, с. 49—70.

 

14. Sabanovic, H. Kraijste Isa-bega Isakovica. Zbirni kadastarski popis iz

 

166

 

 

1455 godine, Sarajevo, 1964, p. p. 22—23, 25, 30, 31, 52, 54, 55, 56, 60, 64, 97, 100.

 

15. Пак там, c. 23.

 

16. Турски извори за българската история, C., XV—XVI, II. Съставили и редактирали Н. Tодоров и Б. Недков, С., 1966, с. 301, 307, 309, 311. Регистър на Никополския санджак е датиран от преводача Р. Стойков и редакторите на тома в средата на XV в. Възприемаме по-аргументираната датировка на Стр. Димитров. За датировката на някои османски регистри от XV в. ИБИД, XXVI, 1968, с. 241—243.

 

17. Пак там, с. 321.

 

18. Tодоров, Н. Балканският град XV—XIX в. Социално-икономическо и демографско развитие, С., 1972, с. 33.

 

19. Мutаfсieva, V. De la politique intérieure de Mohomet II de Conquérant. — Studia et acta orientalia, V—VI, Bucarest, 1967, p. 253—268.

 

20. Промонторио де Кампис, Я. Управлението и приходите на султана. Държавата на султана. ИИД, IX, 1926, с. 1—44.

 

21. Записки янычара, написанные Константином Михайловичем из Островицы. Введение, перевод и комментарий Рогова, А. И., М., 1978, с. 96.

 

22. Турски документи за историјта на македонскиот народ. Опширен пописен дефтер № 4 (1467—1468 година). Под редакцията на М. Соколски и Ал. Стојановски, Скопие, 1971, с. 430, 438, 439, 450, 468, 503.

 

23. Турски извори. . . II, с.с. 179, 265, 291, 297, 285, 269.

 

24. Uzunçarşili, H. I. Op. cit., p. 39.

 

25. Inalcik, H. Hicri 835-tarihli Süret-i Defter-i Sancak-i Arvanid. Ankara, 1954, p. p. 12, 15, 34, 37, 40, 69.

 

26. Hammer, J. v. Des Osmanischen Reiches... II, p. 291.

 

27. Немски и австрийски пътеписи за Балканите, XV—XVI в. Увод, подбор и коментар М. Йонов, С., 1979, с. 218.

 

28. Дневникът на Ханс Дерншвам за пътуването му до Цариград през 1553—1555 г. Превод от ранно-ново-горнонемски М. Киселинчева, С., 1976, с. 87.

 

29. Вж. Г еоргиева, Цв. Османската платена армия и земевладението в българските земи. ГСУ—ИФ, LXVI, 1975, с. 224—225.

 

30. Пак там, с. 28.

 

31. Пак там, с. 31.

 

32. За размера на тимара в Румелия вж. Мутафчиева, В. Аграрните отношения... с. 48—54.

 

33. Galabov, G. Die Protokolbücher des Kadiamtes Sofia, München, 1960, р. 73.

 

34. Ibidem, p. 11.

 

35. Ibidem, p.60—61.

 

36. Гepлaх, Ст. Дневник на едно пътуване до Османската Порта в Цариград. Подбор, превод, увод и коментар М. Киселинчева, С., 1976, с. 269.

 

37. Mаkоuchеv, V. Monumenta historica slavorum meridionalium vicinoruque popularum, I, 1, Varsaviae, 1874, p. 249.

 

38. Шопова, Д. Видин и Видинският санджак. . . с. 137—145.

 

39. Пак там, с. 153.

 

40. Георгиева, Цв. Настаняване и заселване на еничарите в българските земи. ИБИД, XXVIII, С., 1972, с. 63.

 

41. Пак там, с. 64—66.

 

42. Shaw, St. Op. cit., p. 179—184.

 

43. Ibidem, p. 113.

 

44. Геpлaх, Ст. Цит. съч., с. 183.

 

45. Makonchev, V. Ор. cit., р. 249.

 

46. Виж в немногобройните издания на кадийски регистри. Galabov, G. Op. cit.; Турски документи за историјата на македонскиот народ. C. I, т. I—III, Скопије, 1963—1969 с подборки от кадийските регистри в Битоля от 1607 до 1699;

 

167

 

 

Турски извори за българската история, ХХГ. Съставили H. Т одоров и М. Калицин, С., 1977; Османски извори за историята на Добруджа и Североизточна България. Съставил, превел и редактирал Стр. Димитров, С., 1981, и др.

 

47. Примерно вж. Френски пътеписи за Балканите, XV—XVII в. Съставила редактирала Б. Цветкова, С., 1975, с. 122, 163—167, 171, 199, 206, 216, 225, 251, 324, 333, 249 и др.

 

48. Дуйчев, Ив. Описание на България от 1640 г. Архив за поселшцн проучвания, II, 1946, с. 200.

 

49. Георгиева, Цв. Настаняване и заселване... с. 63—66.

 

50. Тверигинова, А. С. Второй трактат Кочибей. Учение записки Института Востоковедения, VI, М.—Л., 1953, с. 230.

 

51. Показателен в това отношение е един ферман, адресиран до кадиите в Силистренския и Никополския санджак от 1695 г., в който се съобщава, че е изпратен арзухал с оплакване, че юруците от този район преминали към еничарския оджак и отказвали да плащат полагаемия им се данък юрук бедели. Вж. НБКМ, Ориент. отдел. Р4, 96—б, IV. Документът ми е предоставен от Св. Иванова, за което ѝ благодаря.

 

52. Вж. Мутафчиева, В. Кърджалийско време, С., 1977, с. 206 и сл.

 

53. Вж. също Петросян, И. Е. Янычарские гарнизоны в провинциях Османской империи в XV—XVII вв. — В: Османская империя. Система государственного управления, социальные и этнорелигиозные проблемы, М., 1986 с. 66—71.

 

54. За българските земи вж. Аргиров, Ст. Хаджи Калфа Мустафа бе Абдулах. Румелия и Босна, С., 1938, с. 8—92.

 

55. Вж.

Евлия Челеби. Пътепис. Превод от османотурски, съставителство и редакция Стр. Димитров, С., 1972,

както и предхождащите го извадки на български език от голямото съчинение на Евлия Челеби у

А. Шопов. Евлия Челеби. ПСп, XIII, 1902, LXII, с. 171—188;

Д. Гаджанов. Пътуванията на Евлия Челеби. ПСп, XXI, 1909, XX, с. 584—723;

П. Дървингов. Евлия Челеби и западните български земи. Славянска беседа, 1943, N 3, с. 22—36.

 

56. Български средновековни градове и крепости, I, Градове и крепости по« Дунав и Черно море. Съставители А. Кузев и В. Гюзелев, Варна, 1981, с. 440.

 

57. Пак там, с. 240—335.

 

58. Djеvad, A. Etat militaire ottoman depuis la fondation de l’Empire jusqu’à nos jours, Constantinopol. 1887, p. 171.

 

59. НБКМ. Ориент. отдел. Сигн. Вд. 102/5.

 

60. Djеvad А. Op. cit. p. 167.

 

61. Hammer, J. v. Des osmanischen Reiches... II, p. 194.

 

62. НБКМ. Ориент. отдел. Сигн. Вид. кад. регистър 25—А 106—II, 23а—III, 24а—I, 316—I и др.

 

63. D’Ohsson, M. Op. cit., p. 393.

 

64. Uzunçarşili, H. I. Op. cit., p. 324.

 

65. Ibidem, p. 324.

 

66. Ibidem, p. 323.

 

67. Grzegorzewski, J. Z sydzyelatów rumelijskih epok wyprawy Wiedenskiej, Lwów, 1922, p. 105.

 

68. НБКМ. Ориент. отдел. Сигн. Вид. кад. регистър, 160, 706—I.

 

69. Пак там, 706—II.

 

70. За термина диздар в османската военноадминистративна система вж. Pakаlin. M. Z. Osmanli Tarih degemleri ve terimleri sözlüğü, l. Istambul, 1946, p. 496.

 

71. D’Ohsson, M. Op. cit., p. 394.

 

72. Uzunçarşili, I. Op. cit., p. 327.

 

73. Op. cit., p. 332—338.

 

74. НБКМ. Ориент. отдел. Сигн. Вид. кад. регистър, 305, 45а—I.

 

75. Пак там, 8, 4а—VI.

 

168

 

 

76. Вж. Ел. Грозданова, Цв. Г еоргиева. Ползуване на суми от джизието на София и Софийско за нуждите на платената османска армия. — Сб. Сердика—Средец—София, С., 97—124, и последвалата статия на Г розданова, Ел. Поголовният данък от българското население и турската редовна армия (XVII—XVIII в.) В: — Военноисторически сборник, 1972, № 2, с. 130—143.

 

77. НБКМ. Ориент. отдел. Сигн. Вд. 102/5.

 

78. Пак там, Вд. 93/24.

 

79. НБКМ. Ориент. отдел. Сигн. Вид. кад. регистър, 305, 386—II.

 

80. За впечатляващата многобройност на данни за еничари в кадийските регистри от Хаджи Оглу Пазаръ вж. Предговора на Стр. Димитров в Османски извори за историята на Добруджа... с. 15—16. Същото е положението и в регистрите за други български райони — София, Видин, Русе и т. н.

 

81. Вж. Френски пътеписи за Балканите... С., 1975.

 

82. Кесяков, В. Стари пътувания през българските земи. ПСп, XVIII, 1899, с. 630—639.

 

83. Милетич, Л. Стари пътувания през България. СбНУНК, VI, 1891, с. 129.

 

84. Френски пътеписи. . . с. 333—340, 360—394.

 

85. D’Ohsson, M. Op. cit., p. 379.

 

86. Милетич, Л. Цит. съч., c. 127—128.

 

87. Пак там, c. 129.

 

88. D’Ohsson, M. Op. cit., p. 380—381.

 

89. Тверитинова, А. С. Второй трактат... c. 227—228.

 

90. Милетич, Л. Цит. съч., с. 155.

 

91. D’Ohsson, M. Op. cit., p. 381.

 

92. НБКМ. Ориент. отдел. Сигн. Соф. кад. регистър, I—бис, 996—I, 1046—I и др.

 

93. Georgieva, C. Organisation et fonctions... p. 325.

 

94. НБКМ. Ориент. отдел. Сигн. R—2, л. 109а—III.

 

95. Попов, Л. Пътуване от Цариград през България от С. Niebur, ПСп,. XX, 1908, LXIX, с. 289.

 

96. Dyaryusz poselstva Podoskiego Jósefa do Turek napisani prezes Adama Gotardowskiego, sedziego bobrownickiego, sekretarza tegoz poselstwa (15. VIII. 1753 — 18. VI. 1760). Zaklad Narodowy im Ossolinskidi, rkps. nr. 614.

Информацията от този непубликуван документ ми бе предоставена от Св. Станимиров, за което му благодаря

 

97. Galabov, G. Op. cit., рр. 340, 342, 351, 352, 353.

 

98. НБКМ. Ориент. отдел. Сигн. Вид. кад. регистър, 43, 5а—I, 9а—II, 10а—I, IIa—II, 126—II, 33а—II, 336—III, 376—V и др.

 

99. Османски извори за историята на Добруджа... с. 181—182.

 

100. Georgieva, C. Op. cit., р. 326.

 

101. Османски извори за историята на Добруджа. . . с. 81 и сл.

 

102. Документи за икономическото положение на населението в Смолянско през XVII—XIX в. Превел Стр. Димитров. — Родопски сборник I, с. 330.

 

103. Grzegorzewski, J. Op. cit., р. 105. Досега в българските архиви такъв тип списъци не са намерени.

 

104. НБКМ. Ориент. отдел. Сигн. Соф. кад. регистър, I—бис, 1066—II, 1236—I.

 

105. Gаlabov, G. Op. cit., р. 188.

 

106. Grzegorgewski, J. Op. cit., р. 128;

 

107. НБКМ. Ориент. отдел. Сигн. Соф. кад. регистър I—бис, 1046—1 и др.

 

107. Gаlabov, G. Op. cit., р. 133, 188.

 

108. НБКМ. Ориент. отдел. Сигн. Вид. кад. регистър 38 906—1, 60, 36—II и др.

 

109. Пак там, 14, 14а—I, 376—I и др.

 

110. Georgieva, C. Op. cit., р. 327.

 

111. Gаlabov, G. Op. cit., р. 212, 263, 264.

 

169

 

 

112. НБКМ. Ориент. отдел. Сигн. Соф. кад. регистър I—бис, 856—II.

 

113. Пак там, 966—I и 976—II.

 

114. Gаlabov, G. Op. cit., р. 110.

 

115. Ibidem, р. 118.

 

116. Ibidem, р. 120.

 

117. Ibidem, р. 121.

 

118. Inalcik, H. L’Empire Ottoman. Les peuples de l’Europe du Sud-Est et leur rôle dans l’Histoire (XV—XIX s.). Rapport pour la séance plénière. I Congrès International des Etudes Balkaniques et Sud-Est Européennes, S., 1966, p. 45.

 

119. Турски документи за историјата... III, с. 150.

 

120. Тверитинова, А. С. Второй трактат... с. 230.

 

121. Османски извори за историята на Добруджа. . . с. 23, 34 и др.

 

122. НБКМ. Ориент. отдел. Сигн. Вид. кад. регистър, 38, 906—II.

 

123. Пак там, 161—а, 50а—I.

 

124. Пак там, 309, 36—III.

 

125. Османски извори за историята на Добруджа. . . с. 68, 69, 75, 76 и др.

 

126. Турски документи за историјата... I, с. 55.

 

127. Grzegorzewski, J. Op. cit., р. 143.

 

128. Ibidem, р. 174—175.

 

129. Ibidem, р. 203—204.

 

130. Цветкова, Б. Хайдутството в българските земи през 15/18 век, С., 1971, с. 102.

 

131. НБКМ. Ориент. отдел. Сигн. Соф. кад. регистър, I—бис, 1266—III.

 

132. Ихчиев, Д. Материали за историята ни под турско робство. — ИИД, 1, 1905, с. 121.

 

133. Grzegorzewski, J. Op. cit., р. 105.

 

134. НБКМ. Ориент. отдел. Сигн. Соф. кад. регистър, I—бис, 86а—II.

 

135. Турски документи за историјата. . . I, с. 54.

 

136. Дуйчев, Ив. Цит. съч., с. 84.

 

137. Попов, Л. Цит. съч., с. 280—281.

 

138. Герлaх, С. Цит. съч., с. 143—145.

 

139. Георгиева, Цв. Антиосманската съпротива на българите през XV—XVII в. ИПр, 1980, 3, с. 9—13.

 

140. НБКМ. Ориент. отдел. Сигн. Вид. кад. регистър 38, 226—II.

 

141. Пак там, 35, 456—I и II.

 

142. Пак там, 35, 46а—I.

 

143. Георгиева, Цв. Антиосманската съпротива. . . с. 12—14.

 

144. Цветкова, Б. Хайдутството. . . с. 323.

 

145. Пак там, с. 324.

 

146. Пак там, с. 294—296.

 

147. Пак там, с. 182—183.

 

148. Турски документи за историјата... III, с. 150.

 

149. Документи за икономическото положение. . . с. 330.

 

150. Gеorgiеvа, С. Organisation et fonctiones. . . p. 330—333.

 

151. Arhives du Ministère des Affaires Etrangères. S. Mémoires et document Turquie, I, f. 85r, 86r.

 

152. Френски пътеписи за Балканите. . . с. 323.

 

153. За общественото отношение към еничарството през XVIII в. вж. Ахмед Али паша. Османски политически трактат. Подготвила за печат Б. Цветкова, С., 1972, с. 34—37. Полицейските функции на столичното еничарство са изяснени значително по-подробно. Вж. Uzunçarşili H. L Op. cit., p. 258 и сл., както и в известния труд на Mantran, R. Istambul dans la Seconde Moitié du XVII siècle, Paris. 1962, p. 183—195.

 

154. Цветкова, Б. Паметна битка на народите, Варна, 1969, с. 126—136.

 

155. Вж. Мейер, M. К вопросу об изменениях в структуре и составе правящего класса Османской империи в XVIII в. — В: Проблемы истории Турции, М., 1978, с. 55—65. Мутафчиева, В. Кърджалийско време... с. 16—70 и др.

 

170

 

 

156. Мейер, М. Предисловие. — В кн. на Михнева, Р. Россия и Османская империя в международных отношениях в середине XVIII века. М., 1985, с. 6.

 

157. Димитров, Стр. Предговор към Османски извори за историята на Добруджа. . . с. 13—14.

 

158. Ortayli, I. On the role of the Ottoman kadi in provincial administration, Turkish Publik Administration Annual, v. 3, 1976, Ankara, p. 1—20.

 

159. Примери вж. в Османски извори за историята на Добруджа. . . с. 23, 38, 39, 42 и др.

 

160. Пак там, с. 32, 81, 104 и др.

 

161. Турски документи за историата... III, с. 4, 10, 105, 109 и др., които се отнасят за 30-те години на XVII в. в района на Битоля. Същата ситуация се установява сто години по-късно в района на Хаджиоглу Пазарджик, което се вижда от Османски извори за историята на Добруджа. . . с. 70—75 и др. Този пример, който се потвърждава от десетки други документи, говори за една трайно установена практика.

 

162. Османски извори за историята на Добруджа. . . с. 268.

 

163. Пак там, с. 277—278.

 

164. Diaryusz poselstva... rkps. nr. 614.

 

165. Френски пътеписи за Балканите. . . с. 323.

 

166. Suсеskа, А. Ajani. Prilog izucavanj lokalne vlasti u našim zemljama za vrijeme turaka, Sarajevo, 1965.

 

167. Shaw, S. Between Old and New. The Ottoman Empire under sultan Selim III, 1789—1807, Cambridge, 1971.

 

168. Nagata, Y. Materials on the Bosnian notables, Tokyo, 1979.

 

169. Karpat, K. An Inquiry into the social foundations of nationalism in the Ottoman State. From social estates to classes. From millets to notions, Princeton, 1973.

 

170. Ucel, Y. Osmanli imparatorluğunda desantralizasyona (Adem-i merkeziyet). Belleten, XXXVIII, p. 684—699.

 

171. Öskaya, Y. Osmanli imparatorluğunda Ayanlik, Ankara, 1977.

 

172. Димитров, Стр. Историята на един яанин. — В: Сборник в чест на акад. Д. Досев, С., 1974, с. 65—79.

 

173. Мейер, M. К периодизации истории Турции эпохи феодализма. Тюркологический сборник, М., 1976. Същият. К вопросу об изменениях в структуре... с. 55—63.

 

174. Мутафчиева, В. Кърджалийско време, С., 1977.

 

175. Пак там, с. 47—62.

 

176. Suceska, A. Ор. cit., р. 100—102.

 

177. НБКМ. Ориент. отдел. Сигн. Вид. кад. регистър 8, 146—I; Вид. кад. регистър 12, 2а—I, 86—I, 86—2, 96—III, 12а—II, 186—I; Вид. кад. регистър 63, 7а—I, 76—1 и II, 16а—III, 176—II, 19а—II, 196—1, 21а;—I и II, 226—III, 24а—I и II, 28а—III, 29а—11; Вид. кад. регистър 60—а, 96—I, 12а—IV и V, 126—I; Вид. кад. регистър 60, 166—II, 20а—I; Вид. кад. регистър 43, 5а—I, 9а—II, 10а—I, Ila—II, 126—11. 33а—II, 336—III, 376— V; Вид. кад. регистър 161а, 18а—I, 196—II и III, 31а—IX, 336—III, 376— V; Вид. кад. регистър 165. 36—III; Вид. кад. регистър 305, 186—I, 19а—I, и II, 196—II и III, 21а—IV, 226—II и III; Вид. кад. регистър 25—а, 10— II, 21—II, 23—II, 24—I, Ц4—I; Соф. кад. регистър 12, 4а—I, 56—III, 76— II, 8а—I, 96—IV; Извори за Българска история, XXI, Турски извори за българската история, VI. Съставители Н. Тодоров и М. Калицин, С., 1977, с. 33, 35, 43, 79; Турски извори за историята на правото в българските земи, II, С., 1970. Съставила и окментирала Б. Цветкова, с. 183, 190; Османски извори за историята на Добруджа. . . с. 220, 221, 226, 227, 228, 231.

 

178. Tодоров, Н. Балканският град, Социално-икономическо и демографско развитие, С., 1972, с. 141—156.

 

179. НБКМ. Ориент. отдел. Сигн. Вид. кад. регистър 25а, 10а—II.

 

180. НБКМ. Ориент. отдел. Сигн. Соф. кад. регистър 12, 476—II.

 

171

 

 

181. Извори за българската история, XXI, с. 183 и 190.

 

182. НБКМ. Ориент. отдел. Сигн. Вид. кад. регистър 25, 16а—I.

 

183. Срв. Тодоров, Н. Балканският град... с. 141. Същата картина представят и наследствата на еничарите в Одринско, представени от Barkan, Ö. L. Edirne Askeri, Kassamina Ait Teveke Defterleri (1545—1659), Belgeler, c. III, saya 5—6, Ankara, p. 464—471.

 

184. Вж. примерно Mилeтич, Л. Цит. съч., с. 122.

 

185. Мутафчиева, В. Кърджалийско време... с. 50—51.

 

186. Galabov, G. Op. cit., p. p. 340, 351, 353.

 

187. Димитpoв, Стр. Историята на един аянин... с. 65—79.

 

188. Мутафчиева, В. Кърджалийско време... с. 25—30.

 

189. Мутафчиева, В. Феодалните размирици в Северна Тракия през края на XVIII и началото на XIX в. — В: Сб. Паисий Хилендарски и неговата епоха, С., 1962, с. 130.

 

190. Ἰστορικά ἀρχεῖα ... Β, σ. 194.

 

191. Османски извори за историята на Добруджа... с. 98.

 

192. Мутафчиева, В. Кърджалийско време... с. 60.

 

193. Архив внешней политики России (АВПР), ф. Сношения России с Турцией, 1797, д. 1298, л. 87.

 

194. Пак там, д. 855, л. 26—27.

 

195. Рамбо, А. Турция в истории XIX века, М., 1916, I, с. 141—151.

 

196. Окръжен държавен архив — Толбухин (ОДА—Т), ф. 239, кад. регистър 3, л. 49а—I.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]