Предговор

Джон Ръскин, остър и проницателен ум, някога е казал: „Вестникът може да е съвсем на мястото си по време на закуската, но във всеки случай той не се чете целия ден". Трудно е, когато човек изхожда от своя делничен опит да оспори тази мисъл, и все пак тя отразява само частично истината. Ако вестникът наистина не може да се чете през целия ден, то с положителност може да се твърди, че той след време е незаменим източник на сведения за едно събитие, за един проблем или дори за цял период от историята. И тогава ние разбираме дълбокия смисъл на понятието „история ден по ден", което е общоприет синоним на журналистиката. При това сведенията, които можем да почерпим от пожълтелите страници на старите вестници, имат предимството пред много други, те са лични свидетелства, документи за едно или друго събитие, на конкретни хора, които сами са ги преживели, и в този смисъл те са запечатани късове от самата действителност. Аз, разбира се, си давам сметка, че тези свидетелства могат да имат различна степен на адекватност по отношение на случилото се в зависимост от способностите, нагласата и възгледите на журналиста, които моделират неговите становища, и все пак едва ли може да се оспори, че те ни дават възможност да проникнем в атмосферата, мислите и настроенията на отдалечени от нас епохи. Толкова повече, ако имаме работа не със случайно издание, а с авторитетен вестник, който, независимо от класовите позиции, които е застъпвал, е държал да бъде относително прецизен към фактите, които изнася.
Не е нужно аз, все пак един страничен наблюдател, да давам преценка в това отношение на лондонския вестник „Таймс". По-важното е да изтъкна завидния професионален нюх на този вестник, който го е карал да бъде винаги там, където има значителни събития, и да присъствува на тях с кореспонденти от висока класа. Несъмнено Джеймс Дейвид Баучер е един от тях и в това ни убеждава дори запознаването от пръв поглед с неговите кореспонденции от Балканите, които съставляват основата на настоящия сборник. Имам мои собствени основания като човек, чийто произход се корени в Македония, да бъда близък на темата, която кореспондентът на „Таймс" така просторно и задълбочено е разгледал върху страниците на своя вестник. И тъкмо затова не мога да скрия изненадата си от вещината, с която той третира заплетените балкански проблеми и по-специално така наречения македонски въпрос. Както сам ще се убеди читателят от напечатаното в „Таймс", Баучер познава в детайли политиката на балканските държави през първите две десетилетия на настоящия век, техните сложни вазимоотноше-ния с великите сили, противоречивото съперничество на малки и големи на Балканите, колебанията на световната политика в този район, непрекъснатата смяна на концепциите за решаването на балканските конфликти. Но в цялата тази сложна и забъркана картина, която е плашила не един и двама, за кореспондента на „Таймс" не подлежат на никакво съмнение две неща и той с рядка последователност ги отстоява в продължение на близо четвърт век: българският характер на славянското население в Македония и справедливостта на борбата, която България води в началото на века за освобождаването на поробените българи. Движен от тази убеденост, той не само осветлява в тази посока английската общественост, но и сам участвува в практическото сформиране на Балканския съюз. Това, което придава днес особена стойност на становищата на Баучер, е, че те са оформени под впечатлението на непосредствени наблюдения по време на пътуванията му из Македония и балканските столици, че отразяват съдържанието на многобройните срещи и разговори, които е имал с балкански политически дейци от най-различни направления, и че са добили обществена гласност върху страниците на вестник със световно значение, който не е имал причини да си затваря очите пред реалността на фактите.
Ако Македония в миналото е страдала от нещо, то е било, че въпреки очевидността на фектите, тя е ставала предмет на всевъзможни исторически и етнически фалшификации, на конюнктурни политически съображения, на грубо потъпкване на истината за нея. Ще ни отнеме много време да проследим развитието на тази печална традиция и затова ще се задоволя само да посоча, че в основата и са користните, но късогледи съображения на западните велики сили, които осуетиха с Берлинския договор от 1878 г. пълното национално освобождение и обединение на българската нация, едва що излязла изпод ярема на османско робство, и така посяха семето на раздора на Балканите. България, освободена с помощта на победоносното руско оръжие, беше разкъсана на три и сякаш, за да се създадат трайни и непреодолими пречки пред нея, всяка една от тези три части беше поставена при коренно различни условия. Северна България беше обособена в малко автономно княжество; Южна България, под изкуственото наименование Източна Румелия, се превърна в подчинена пряко на турския султан автономна област; а Македония, в която Паисий Хилендарски и цяла плеяда будни умове сложиха началото на българското национално възраждане, има най-злощастната участ и беше върната при непроменени робски условия на Турция. От този момент започна борбата на българите от трите области, за обединение, която струваше неимоверни усилия и жертви, да се поправи извършената над тях несправедливост. Но от този момент започна и противодействието, движено от най-различни, често пъти противоречиви, съображения, срещу техните усилия, което след като не можа да попречи на извършеното наскоро обединение на Северна с Южна България, (в 1885 г.), реши да осуети с всички възможни средства обединението на двете области с Македония. В числото на тези средства не на последно място беше подмяната на историческата истина с фалшиви, произволни тези и конструкции, които трябваше да убедят чуждестранното обществено мнение, че в Македония не живеят българи. И в тази посока се стигна до такава невероятна изобретателност, че хора с тежки учени титли започнаха съвсем сериозно да поддържат един напълно абсурден тезис, според който славянското население на Македония наистина смята себе си за българско, но то не знае, че в действителност не е българско. Така се стигна до възникването на прословутия македонски въпрос, синоним за мнозина и до днес на нещо безкрайно заплетено.
А в действителност истината за Македония, подобно на всяка друга истина, не е чак толкова недостъпна, стига човек да има непредубеден поглед и да си направи труда да погледне фактите в очи. Баучер е убедителен пример за това и читателят ще може сам да се увери, като се запознае с неговите кореспонденции, които не са писани толкова отдавна, за да се съмняваме в тяхната достоверност. Още повече, че те са публикувани в една страна, която не само е съпричастна към свикването на Берлинския конгрес, но и разполага с достатъчно възможности, за да проверява тяхната правдоподобност. Обстоятелството, че Баучер е бил в продължение на цели две десетилетия несменяемият източник на информация от Балканите за читателите на „Таймс", е достатъчно красноречиво доказателство за качествата на неговия журналистически труд. Аз нямам намерение да анализирам съдържанието на кореспонденциите, тъй като се придържам към убеждението, че най-добрият коментар към един текст е самият текст. За себе си запазвам само удоволствието да изтъкна, че в лицето на Баучер истината за Македония, в която почива праха на моите деди, има един от своите най-ярки и последователни свидетели, изрекъл за нея вълнуващите слова: „тук не става дума за имоти, а за човешки същества с човешки сърца, в които тупти човешка любов към народ и родина".

Тодор Абазов, з.д.к.,
секретар на Съюза
на българските
журналисти


[index]  [next]