На около десет километра от пътя Ресен-Охрид отдалече видяхме група селяни, които се движеха, или по-скоро, тичаха към нас. Когато ги наближихме на около петдесет крачки, те спряха. Двама от тях издигнаха арка, която носеха на ръце, а останалите се наредиха вляво и вдясно от нея. На арката имаше надпис “Добре дошли, скъпи братя”.

         Срещата беше извънредно мила. Това бяха селяни от съседните села Круше, Лява река и Кривени. Тръгнали да посрещат българските войски и понеже не знаели откъде ще дойдат и къде ще ги срещнат, решили да направят подвижна арка и да чакат из пътищата. Час-два преди нашата среща някакъв селянин им казал, че българските войски са вече в Ресен. Останали да чакат на пътя, като вляво и вдясно по хълмовете поставили часови да наблюдават. И наистина, докато постояхме пред арката, някои от часовите успяха да слязат да ни посрещнат.

     

         Дадохме им портрети на Негово величество царя и вестници.

         Един бръкна в пазвата си и извади доста старо издание от съчиненията на Христо Ботев.

          - Тази книга е от баща ми – каза той – Запазих я за мен, за децата ми, па и за съселяните ми.

         Установено е за Васил Левски, че е стигал до Щип. Чувал съм да се говори, че е стигал и до Кукуш. Дали е ходил по на запад , не знам. За Христо Ботев обаче се знае, че не е ходил из южните български земи. Но със неговите съчинения, както и със“ Записките...” на Захари Стоянов са възпитавани в Македония цели поколения. Ботевите песни се знаят наизуст и се пеят от всички българи там. Някога ги пеехме по сватби и тържества пред самите турци. Оцелели са и през сръбския режим. Наред с тях сега се пеят и нови песни за сръбското робство.

          По-късно във Валандово чух следната песен:

          Възпейте, моми валандовки,

          Възпейте подвига на Дуп и Кала тепе.

          Тази песен ми направи много силно впечатление. Момите от поробеното Валандово възпяват подвига на българските войски, а българската художествена литература отмина този подвиг и досега почти не го е отбелязала.

Молебен в двора на църквата "Св. Климент" в Охрид ( 2.7.1941 г.)

          Пътят за Охрид минава през склоновете на планината Потрино, през Буковския проход. На изхода е село Косел, при преминаването на което се чувства остра миризма на сероводород. Оттук се открива плодородното, но малко Охридско поле. И то, както Ресенското, е известно със своите лозя, плодове и зеленчуци. В далечината, на един хълм, се вижда и самият град. Горе, на хълма, ясно се очертават контурите на крепост, която заема много голяма площ. Самуиловата крепост! А по-нататък красивата планина Мокра, която затваря от запад езерото.       

Министър-председателят проф. Богдан Филов разглежда археологически разкопки в Охрид

          За онзи, който отива за пръв път в Охрид, пътят от село Косел до града му се вижда много дълъг поради нетърпението му по-скоро да влезе в този български Ерусалим. В Охрид и Охридско са изписани много светли страници от българската история. Около бреговете на Охридското езеро сътвориха своето дело Климент, Наум, Самуил, Григор Пърличев, Кузман Шапкарев, братя Миладинови, което вековете и дипломатическите канцеларии бяха безсилни да заличат. Живите паметници оцелели до наши дни около това езеро – на източния бряг Охрид, на южния манастира “Св. Наум”, на северния Струга – вълнуват всяко българско сърце, когато приближава този политически и духовен център на българщината.

Охридска улица, украсена с български знамена

          Този прославен български град и в по-ново време даде много имена на заслужили народни дейци – политици, военни, учени и революционери.

          Охрид беше завзет от италиански войски. По пътя срещнахме много италиански военни части, които се движеха на запад. В града също имаше италиански войници.

          Италианците на пост пред самия град ни поканиха любезно да отидем при коменданта. Двама от тях се качиха на стъпалата на автомобила и така продължихме из улиците на града за комендантството.

          Охридчани бяха в недоумение.

          - Това са българи! – чуваме да се говори след нас.

          Всеки, когото срещнахме из улиците, се спираше.

          - Христос възкресе! – поздравявахме ги ние.

          Отначало изненадани от българската военна униформа, а после окопитени, те радостно отговаряха:

          - Наистина възкресе! Възкръсва вече!

          Наизлязоха от магазините и това “Българи са” се понесе с бързината на електрически ток. Скоро след нас се образува опашка от тичащи хора, които ръкомахахаи викаха:

          - Българи!

          И всеки, който чуеше, оставяше магазина, хвърляше престилката си и тичаше.

          Представихме се на коменданта.

          Когато излязохме от комендантството – море от народ. Улиците наоколо бяха задръстени.

          При появяването ни се чу мощно “ура”. Охридчани викаха:

           -  Да живее българската армия!

           - Да живее цар Борис!

Цар Борис III и царица Йоанна в освободена Македония

         Не беше възможно да си пробием път. С мъка стигнахме до автомобила. Качваме се. А охридчани, накачили се по стъпалата и калниците на авомобила, не слизат.

        Автомобилът потегли. Охридчани запяха:

        Ти ли си, мале, тъй жално пела,

        Ти ли си мене три години клела.
      
         Напуснахме града. На около един километър спряхме и дълго наблюдавахме българския Ерусалим.