III
ИЗ КОРЕСПОНДЕНЦИЯТА НА КУЗМАН ШАПКАРЕВ
1. До [Митра Миладинова] — 11 февр. 1862
2. До Екзарх Йосиф — 17 окт. 1883
3. До архим. Козма Пречистански — 31 окт. 1883
4. До С. С. Бобчев — 1 дек. 1883
5. До дружество «Българска седянка» — 28 ноем. 1884
6. До Дирекцията на народното просвещение в Източна Румелия — 6 май 1885
7. До видни слависти и общественици — 19–22 авг. 1885
8. До Васил Д. Стоянов — 15 ян. 1887
9. До Хр. Г. Данов — 7 окт. 1888
10. До редакцията на «Известия Санктпетербургского славянското благотворительного общества» — 28 дек. 1888
11. До Ив. Д. Шишманов — 25 септ. 1889
12. До Ив. Д. Шишманов — 1 ноем. 1889
13. До Андроник Д. Йосифчев — 18 юни 1895
14. До Лука Касъров — 3 ян. 1904
15. До П. К. Яворов — [края на 1904]
16. До Ив. Д. Шишманов — 15 март 1905
На 11 февруар[ий] 1862
во Прил[еп]
Достоуважаемая ми майко!
Немам сила доволна да си запрам себе си от скръб и жаляйне, защо всемогущий бог (да му имаме милостта) благоизволил поминалава седмица да ни грядит со две, и две еднакве ненадейни ядой, кой до века ке ни горат сърцата, а тие су следующиве. Пред да земам ускърбното писмо Георгиево, приях едно друго еднакво от дома, со кое ми известяват, че еден наш най-ближний сродник починал во пет-шест дни и остаил на стопанка си и на малите си бедни дечица неутешена скръб жал), а той йе Диме, татко му на Йоанчета от тетка ми Вета! Бог да му простит и покоит душата во царство небесно, а на бедните дечина бог да им поклонит утешение! Това негово умирайне било во три-четири дни!! Ох! Ох! Чоекът незнаит до утре що ке му ся случит! Кога видох писмо църно туку ми се свърти ум и не знаеф къде сум, кога да видам!. . . Ова известие, що ви писах по-горе, писано во това пусто писмо той ден, во другата събота весден бих како вземен во умът, незнаещем къде сум и чекаещем баре от друга стърна да се зарадвам! А утринта, во неделята, приимам писмо Георгиево со надеж да видам во него нещо радостно известие, за да ми се утешит по-напрежното жаляйне и да ся развеселям малу! Но!. . . Ох!!! Ох!!. . . що да видам!!. . . нътре!!. . . Ох! ... се запре ръката. . . не можам!!. . . веке!!. . . да!. . . ви!!. . . пишам!!. . . перото се скърши!!. . . се дивитов се препълна со сълдзи. . . Що да видам во това Георгиево, хиляда пъти по-жальостно от домашното писмо!!. . . що да видам!. . . (Сълдзи от очиве како чешми течат. . . не можам да речам. . .) що да видам, уще хиляда пъти по-жальостно изве[с]тие от домашното!!!... Ох!. . .! Ох!!! Що йе ова чудо!! Боже!! Боже! Милостивий!! Що йе ова чудо, що не найде нас!. . . сиромаси!! нас!! нас! лишени от всякоя помощ человеческа!!!. . . Що йе ова, що ни загина!!. . . що йе овай кедър, що не найде!!! С нищо не можит да ни се
505
платит! Ако векот свийот ни го дадат, пак не можит да ни се платит зиянот! пак не можиме да се удовлетвориме! А овая жальба не требит да я имаме само ние, но и свето отечество негово и наше; не само неговото и нашето отечество, но и света Македония, а вообще всийот българский бедний наш народ жалят днес за него. . . защо от него чекаше големи неща (работи), по-големи отколку, що чекахме ние!!
Кога зедох и прочитох това ускърбно и жальостно писмо Георгиево, от кое научих най-големата, отколку можат да бидат скръб, излегов от умът и от себе си и плюсфеещем си ръцете, паднах на земя како мъртав и не можеещем нищо друго да сторам или да речам, ми се вдаде само да викнам следующно:
«Жаляйте, братя българи, жаляйте да жаляме, защо денеска загубихме еден от най-вредните и най-достойните просфетители нашего народа и така сме уще и денеска на велика скръб и никак не можиме да се утешиме! Како що несомнено и вие сте, и свите приятели, а въобще свите истински българи. И како да не жаляме и да не жалят свийот български народ; како да не жалят, кога да наумит, че той покойний, откако се роди на овай лъжлиф свет, не беше се родил за друго нещо освен да жертвуват себе си за доброто на народът си и беше си поклонил свое тяло и душа за доброто на беднийот наш народ и поради това от младите си години се вдал на учението, за да можит со това да възползуват народа ни и да му опулит очите, за да се разбудит от глобокият си сон, да се разпулит угоре-удолу по друдзите народи и виждаещем да са просветени свите народи, а той сам да йе останал най-одзаден, да си се опечалят и той за да ги стигнит друдзите и така да му йе не страм да се токмит со них.
Покойний К. [*] рекох, че се вдаде на учението и първо, како що знайте, учи гръцки язик во Атина, столицата на гръцкото учение, за да можит со него да възбраняват народа си от гръцките интриги и плетканици, а после, откако би совершен на той язик и на француски доста изкусен, нужда беше да научит и матернаго си язика. Того ради отиде во Русия, во град Москва да изучит тамо совершено матернаго си язика и така после да можит, за да ги разбудит и просветит единосродниците си бедни българи, а особито македонски. Откако седе доволни години во Русия и соверши науките си, тръгна за кон юга, кон свое отечество, да посетит свой единосродници братя българи и да видит свой мили сродници. Нужно беше обаче да прошетат и низ останалите братя наши аустринские славяни. Поради това убо от Русия тръгна право во Аустрия, къде прошета света Сла-
506
вония аустрийска, Венгрия (Маџария), поседе доволно време во аустрийски град Виена (Беч) и оттука дойде во Кроатия (Хърватско), славянска земя во Аустрия, во град Аграм, откъде почна първо да разпърснит предвестникът на просвещението, кое со нетърпение чекаше народът, чрез изданието на седумстотините народни песни. [*] Злобното сърце на неприятелите нашего народа, разсърдено защо почна и нашиот народ да се разбудвит, во сред на делото му не го остави спокоен да си го совършит, но реши да окуцит народа ни со скудността на почнато му дело; защо, како що е известно свекому истинному българину, интригува и сплети плеткайнци такви и мрежи со кой сполучи да представит невиннаго му брата покойнаго учителя Димитрия, сполучи, велям, да го представит пред правителството за бунтовник или чужди агентин, и така, ох!. . . ево една година близу откако се мъчи во църни темници, предал и той богу дух. Многу средства ся употребиха за освобождението му, но никое не би възможно да победит разновидните интриги и плеткайнци неприятелски. Премилий му брат, покойний Констандин, наожваещем ся во Аграм за издавайнето на първийот си труд, одвай чу, че уважаемийот му брат Димитрия бил во цариградските темници и вчас дотарча во Цариград на 28 юлия да барат способ за освобождението братово си. Но!... Ох!!! Злобното и скверното сърце на неприятелите не ся удовлетвори и не ся ограничи само на страданието Димитриево, не остави баре да поминит малу време, но току що достигна!!!. . . Ох! вчас другийот ден и ового го предаде в темници, къде лежа затворен повише от пет месеци!!. . . а после петте месеци се разделил и си пошал во вечни свет, си дал богу душа, а после него и достоуважаемиот му брат Д. умрел!. . . Загинале от овой свет! Се покриле веке со църна земя! Немат ги веке надземя, но подземя!!! Не можат веке да зборват! Не можат веке да мислит за доброто на народът! Не можат веке да издаваат народни сочинения, со кой да браанат и чуваат народът на православието или да ги подбуждават на просвещение! Немат ги веке живи тие, що дури беха на земя, си жертвува[ха] здравето на учение, за да просветат народът си, а и най-после за народът и самата си живот жертвуваха и денеска лежат заради него во църна земя! Братя Миладиновци, мили Миладиновци, достоуважаемии Миладиновци! Камо сте!. . . Камо сте! Къде лежите! Вие бехте надеждата на родинето! Вие бехте надежда на отечеството! И вообще, вие бехте надежда на света Македония и света България!! Камо сте сега!! Кога ке ни дойдите! Или ке се забавите да се вратите назад или не идите никога. . . Къде остаивте свое
507
отечество!! Къде остаивте свое домочадие!!! На разпат! Къде остаивте свои роднине и приятели!!! Къде остаивте свой народ!!! Вие бехте се родиле само за доброто на народът и со света старост не си пожала ни здравето, ни живота, ни домочадието си за доброто на народът!!! Камо си сега!! Напусто ке ве чекаме отсега да ся вратите, напусто веке чекаме добро от вас!!! Жаляйте, братя, да жаляме. . . ох. . . не идаат никога, немат веке да ся вратаат назад никой път, защо не са веке на чуждина, не са веке во Русия! Но хойдеа во вечни свет, откъде кой ходит, назад не ся вращат. . . кой ходит тамо, не можит веке да се видит со родниньето си освен дури на общо воскресение,. кога сам Исус Христос ке дадит всекому според работите. Жаляйте, братя, да жаляме! Жаляйте, роднине Миладиновски, защо не можиме веке никога да ги видиме! Жаляй и тъжи, отечество Миладиновско, защо попустина веке чекаш от них просвещение, защо отсега веке немат да дойдат и да седнат над златоточната река Дрим. Жаляй, бедна Македонийо, и плачи защо немаш ги веке драгоценните каменя, кой вредвеха повише за света стока, що я имаш!! Жаляй и плачи, бедна Болгарийо, защо вака от 400 години вямо къде све едно твоите мили чеда ся жертвуват пред очите на неприятелите заради злобливото сърце нихно; жаляй и тъжи защо губиш денеска два от най-вредните синови твой, денеска ти гинат два от достойнити просветители!! Жаляйте вси народи да жаляме, защо уще правината ся тълчит и ся газит!! Жаляйте да жаляме вси птици небесни и всекоя дихания!!. . . Жаляйте гори и планине, морина и езерина, защо представителите на лицето Христово, представителите на оного, кой страда заради правината, я газат истата; представителите на оного, кой за просвещението и избавлението на народите страда, запираат народите да ся просвещават и несакаещем тие да влезат во царство небесно, запираат уще и друдзите да влегват во него! Представителите на оного, кой слезе от небеси и се распне на кръст заради изгубената овца, вместо да ги найдат изгубените овци и да ги дигнат на рамо со радост, како що чинеше и чинит господ наш Исус Христос, со кому името се гордеят, тие, напротив, и найдените и губат и сами со своите ръце ги клаваат на кръст, и овците и самаго Исуса Христа, кой им заповедат да ги бараат, чинеещем подобно со старите фарисеи и прочая. . . Жаляйте!!. . . Жаляйте да жаляме. . .! Плачите да плачиме!. . . Ох!. . . Ох, ние сиромаси българи. . . ох! Или уще вака ке страдаме!. . . Ох!. . . Ох, тежко нас!. . . Ох!. . .!. . .!. . .! От жаляйне душа во нас не остана!. . . От плачейне очи ни се пов-
508
редия!. . . От тъжейне здравето си погубихме!. . . От охкайне умът си се померихме!. . . Жаляхме, плакахме доволно, охкахме многу! тъжихме уще пойке!. . . Хайде да видиме сега докога требит да жаляме, до кое време да плачиме, или уще да тъжиме и да охкаме!. . . За да разбериме и да знайме или требит уще да продолжаваме жаляйнето, тъжейнето, охкайнето и плачейнето, нека са заприме малу себе си и нека се сдумаме колку полза (файде) си донесохме со нашето плачейне и викайне и ако сторихме некаква баре малка полза, ако не по-голема, или ако можиме со нашето викайне да ги вратиме назад или да ги възкресниме, елате да викаме заедно колку глас не държит, да плачаме не само ние, но и друдзи да повикаме да ни поможат!! Ако можиме да сториме некаква малечка полза, нека викаме до небеси, нека жаляме и нека плачиме! Но! Колку и що плакахме, колку що жаляхме, нищо и никаква полза не си донесохме и хер колку да викаме, нищо харно не ке сториме, освен що ке си се повредиме себе си, ке си загубиме здравето, ке си повредиме очите и друго лошо на себе си ке си донесиме, а никакво харно, како що и видохте, оти толку що викахме, толку що плакахме и охкахме, що сторихме? Нищо друго освен се разболяхме, си загубихме здравето, си повредехме очите, си се померихме от умът; или е харно ова, ке ве опитам? или не?. . . А вие ке ми ся отговорите, вистина не йе харно и ние го познаваме да не йе харно, ами що да чиниме, от голема жальба!. . . Вистина и на това имате право. Но видохме оти хер колку да жаляме, никаква полза не носиме ни нито ни нам, само голем зян на себе си. Хайде сега да се свъртиме и назад и наоколу и да се разпулиме угоре-удолу околу нас що се чинит, да видиме или ние сами сме що страдаме, или ние първо сме що не нашло ова, или имат и друдзи, що църнеят како нас!... Мошне малу ум требит, за да се смислиме и да научимеили сами ние сме жальовни, или сами ние сме, що страдаме ова, или имат и друдзи, що страдат, или и по-напред имало и друдзи, що страдале како нас! Нека ся свъртиме малу назад и нека фърлиме еден поглед на ветхата история, тамо да видиме многу такви и уще по-лоши примери, кои, ако да ги броиме свите еден по други, ни време ке найдиме, ни книга ке ни достигнит. Затова еден само пример нека предложиме, следующийов. На старо време, 300 години пред Христа, во еврейска земя беше един цар, що ся викаше Антиох. Овой Антиох чунки беше идолопоклонец, сакаше и свите евреи да ги менит от верата и да ги превъртат на идолопоклонци. Но евреите чунки си беа верни и твърди на верата вистинскаго бога, не можеше да ги превъртат никако, затова измисли и употреби секакви мъки и
509
со най-лошите мъки ги мъчи свите, що не сакаха да остават вистинската вера и да ся свъртат на идолопоклонство: едни ги пече на огон, друдзи ги одра живи, на друдзи им пресече ръцете и нодзете, та пак седне и кладе да варат во гърнци, а друдзи во тави ги изпържи; на друзи язикът и носът им отсече, а пак на друдзи очите им изваде како полжай, и со една реч да речиме, най-тежките мъки употреби току да ги превартит на идолопоклонство, но тие славни мъжие (и тие са макавеите) не само не си оставия вистинската вера, но и со голема радост и веселие претърпия разновидните мъки заради верата и заради да не дадат лош пример на народът си. От них беше и една жена, коя ся именуваше Соломони заедно со седумте синове нейзини. Овая я изведоха пред царят Антиохо со све синове и ги мъчия пред очите нейзини, за да я убедат да се превъртит и тая, и синой си да ги превъртат. Но тая славна и досто[по]хвална жена вместо да ги прейкалит синой си на идолопоклонство им викна: «Дерзайте, синови! Немайте брига, гините сви за вера, за отечество и за народа, немайте страх от неверникът.» Тога ся разлюти царът и повеля свите синови да ги погубат со гореречените мъки пред очите нейзини. И така свите еден по други претърпия най-тежки и най-люти мъки, и богу славно дух си предадоха, и денеска ся слават на първите дни августови. Откако погинаха шестте братя славно и без да ся мръднат от мислята си, остана уще най-малийот. Ового хвати царът да го мамит со обещавайне, оти ке го сторит голем и богат, еднакво и майка му хвати со харно да я мамит, за да го прекайлит сина си. Но тая славна и достопохвална жена, вместо да го прекайлит сина си на сакайнето царско, извика: «Синко! Харам ти била босица, що сум те дояла, смисли се що мъки сум търгала дури сум те носила во мене, кога сум те родила и сум те доела, немой, синко, да се остаиш от любовта моя, немой да ся отделиш от братя[та] ти и от дружството нихно, немой да се остаиш от законът божий, не слушай ового проклети Антиоха, немай страх от мъки, страдай зарад вера и народа, защо бог ке ти платит и надплатит!» Бидохте и чухте овая жена що стори? Или не йе беше жал нейзе, къде пулеше да ся губят синой йе пред очите нейзини?! Не можеше да плачит и тая како нас неутешено?! Но зарад вера и народа претърпи юначески смъртта на синой си и най-после, кога в иде царът да го не почу ни тая, ни син йе, но уще му се присмеяха, се разсърди и поеля да я загубат и нея, и него со многу по-люти мъки. Така тая достопохвална жена со радост вместо жал прие смъртта и заради нейзиното търпение заедно со си-
510
цой си уще името нейзино не йе умрено, но се славит дури и до денеска.
По ова нека дойдиме на друга по-голема. Сам господ наш Исус Христос знайте оти слезе от небеси и се воплоти чоек само и само, за да страдат зарад избавлението на народите. Неговата история я знайте мошне добро, оти най-после и на кръст ся распна пред толко народ безчестно. Той немаше сила да не страдат или да се освободит от страданието; или не можеше да заповедат да дойдат хиляди табури ангели и да ги погубит неприятелите, или да заповедат да ги гълтнит земята? Или немаше роднине да го жаляат; или немаше майка да плачит?! Или немаше толку приятели, апостоли и толкумина, що беха виделе добро от него? Овие свиве или не жаляха? Ами майка му, кога се застоя до него под кръстът, со какво сърце беше секой можит да смислит, но свиве овие се утешиха, имаещем надеж на него, що беше на кръст зарад народите. Хайде по-долу да видиме по него зарад верата и народността колку мученици се мъчиа. Вчас по смъртта Христова първи мученик свети Стефан. Со камейня го тълчеа, не му беше жал нему за младостта, но уще викаше: «Прости ги, господи, защо не знаят що праят.» Ево уще неколку дни идит празникът на 40 мъченици, кои зарад вера и народа погинаха со радост, така и друдзи много безбройни страдале. По това нека дойдиме уще по-близу. 400 години откак се зеле България от турчина со хиляди българи предадени от денешните наши неприятели. . . претърпия иста и много по-лоша смърт. Тие немаха ли роднине? Не жаляха ли? Оттога уще и до днес безбройни българи гинат от неприятелските интриги!! Хайде, нека дойдиме уще по-близо. Лани знайте оти от Битоля ся зедоха 9-мина и се доведоха во цариградските темници, къде, откако лежаха доволно нътре, еден, позглавнииот, Мина Бища, умре, а друдзи уще са на заточение, неколку пък си се вратия дома. На той, що умре, кога чуя роднинето ке се похулаеха от жальба. Брат му се помери от умът, най-после и той си умре от жальба за брата си. Како видоха родителите му, се смияше, оти хер колку да плачат, никаква полза не ке донесат, само зян на себе си. И така сами си се утешиха.
Освен овие имаме и друдзи работи, що ни утешават сърцето. Овие знайме оти свите люге, що ся рождаат, ке умираат, кой по-бъргу, кой по-доцкна. И ни еден на овой свет не ке останит. Откак се създал светов колко милиуни люге се родиле, брой немат. Како ни еден чоек, ако не от по-напред, баре от 500 години, никой немат. Кога ке ни дойдит ред, и ние
511
ке умриме, и тие, ако не сега, по неколку, или потем пет или потем десет, или нека йе макар потем 50 години, пак ке умреха. После знайме и друго, оти свите славни мъжие, що се писани во историите, све така без време загинале. Дванаесетте апостоли загинаха без време, кой на кръст, кой убиян, кой пребоден со копие и прочая. Толку и толку светци све без време загинале. Но имената нихни не са умрени, уще са живи во историите и во устите на всийот свет и ке бидат живи и славни до вечни века. Уще имат много мъжи, кои, за да добият слава и вечно име, со свое сакайне и без да ги принудит некой се пикат во войски и гинат, само да добият име, оти загинале славно и заради народа. А нашиве загинаха за народа во най-важно время, кога народът почна да си опулвит очите, кога почна да си барат своите светени църковни права. Затоа ние требит заедно со свите приятели нихни, а въобще свите българи от една страна да жаляме защо ги загинахме такви мъжие, а от друга страна многу пойке да се радваме защо имената нихни ке бидат живи до вечни века, понеже ке се напишат во нашата история со златни букви (слова) и не само во нашата българска история, но во историите от всите народи, защо тие славни мъжие не умреа како свите люге да не остаят назад името си вечно со некое добро народно, но умреа достойни за вечна похвала, погинаха за народа си.
Чунки вака са работите и никаква полза не можиме да си донесиме хер колку да жаляме и чунки знайме оти ке бидат имената нихни славни во устите от потомците до скончание века. Нека си се утешиме сами и нека си се радваме, мислеещем си, оти той що се кладе на кръст зарад народите и освобождението им от църната темница, рече оти свекой, що ке страдат зарад вистината, имат да си земит хакът, ако се надеват на възкресението негово. И велеещем заедно со праведнаго и богатаго Йова, така му било благословно богу, нека будит имято божие благословно, да му ся помолиме богу да им простит грехойте, да ги сменит и достоит во царство небесно и со еден глас да викниме сви вечна им памет, вечна им памет, вечна им памет! Амин!
512
Солун,
17-ий октомврия 1883
Ваше св. Блаженство!
Отдавна съм мислил да оставя писмено някои важнички за новата ни история събития, които станали в отечеството ни Македония през времето на моето тридесетгодишно почти учителствувание, но обстоятелствата и състоянието не ми позволявали досега. Напоследне обаче, като се намирам без собствена работа, а да седа празен не ми е драго, нито съвестта ми допуща, рекох, че не ще мога да намера по-сгодно от сега време и залових се да осъщества отдавнашнето си намерение.
Може да не е дотолко важен трудът ми, но все не е и съвсем безполезен. Да се обнароди засега не е полезно, но и да се изостави — вредително. Заради това реших да напиша поне все, колкото помня, та в едно сгодно време да се издаде или да се чърпи поне от него щото би било полезно. Но къде да се пази до това време, за да се не изгуби? Аз не могох да намера друго място по-безопасно, по-сигурно освен там, дето се пазят най-драгоценните народни неща — в святата Българска екзархия и надея се да не съм излъган.
Имам честта прочее в настоящето си да приключа до Ваше блаженство начатъкът на делото си — предговорът, — който макар и най-после трябвало би да се напише, но за да се узнае целта на предприятието ми и горе-долу същността му, писах го предварително.
Ако съм честит да се одобри намерението ми или не, молил бих Ваше блаженство да ме удостоите с многоуважаемий отечески Ви отговор, за да го следвам, ако се одобрява или да го напусна, ако то не заслужва отеческото Ви одобрение.
С надежда, че няма да се презрят молбите, целиваещи святата Ви десница остаям
на Ваше св. блаженство
смиренейше духовно чадо
К. А. Шапкарев
513
3. ДО АРХИМ. КОЗМА ПРЕЧИСТАНСКИ [*]
Ваше високопреподобие!
Помните, мисля, за какво ставаше дума през месеца мая т. г. и за какво ни питаха и мнението ни искаха някои общини по Македония, сир. докога ли ще гледаме хладнокръвно разстройството на църковните ни работи, докога ще чекаме със скръстени ръце да ни се пратят от св. екзархия владици за епархиите ни? Дали не е истина народната поговорка: «ако детето не плачи, майка му няма да му даде соска» и дали не е вярно Христовото изречение: «тълците и отверзется вам, просите и даст ся вам?» И дали не е дошло удобното време да се обърнем до В[исоката] порта, до н. и. величество любимийт ни цар баща султан А. Хамида с молби и просби да молим и просим от него да даде час по-скоро позволение и да заповяда даже на св. Екзархия да ни проводи владици по епархиите ни? Или трябва да чекаме да видим още по-голямо разстройство в църковните ни работи?
Помните тоже, че ние тога не бяхме в състояние да им отговорим нито положително, нито пък отрицателно, а дигахме си рамената и мълчехме. А днес, като след дълги страдания по морето, стигнах тука здрав и жив, имам чест да Ви съобщя, че както се научавам, че желаемото от общините удобно време стигнало е напълно; днес е единствената минута, в която само молбите и просбите им намерили би най-сполучлив отзив до-толко, колкото никога другош, и ако тая минута се пропусне, уверявам Ви, няма да се появи друга подобна нито во веки веков.
Заради това, ослонен на Вашите родолюбиви чувства, надея се, че щом получите настоящето ми немедлено ще известите на долуназначените общини и они на второстепенните или на клоновете си, да се отнесат час по-скоро телеграфически до негово височество великий везир и до негово блаженство българский екзарх, за да искат български владици от св. Екзархия.
514
а) От Скопската епархия: Скопие и Тетово и друго някое по-главно място и от Кюстендилската: Щип, Кратово и Палан ка да телеграфират всекоя община особно, както следува:
«Като владиката ни дал си е оставката от преди осъм години и епархията ни толко време остая без архиерей, вследствие на което църковното ни разстройство достигнало е до крайност, молим Високата порта да заповяда на Българската екзархия да ни прати в епархията ни друг владика.»
б) От Велешката епархия, г. Велес:
«Като от осъм години напред владиката ни умрял и епархията ни като остая без архиерей, църковното ни разстройство достигнало е до крайна степен, молим Високата порта да позволи на Българската екзархия да ни прати друг владика.»
в) От Дебърската епархия: Дебър и Кичава; от Полиянската: Кукуш и Дойран и някое по-главно село; от Струмничката: Кавадарци, Неготино и Струмница и някое друго по-главно място, всекоя община особно:
«Като от толко години епархията ни се лишава от църковен началник, вследствие на което църковните ни работи паднали в крайно разстройство, на основание на станалите в епархията ни истилями, молим Високата порта да заповяда на Българската екзархия да ни прати български владика.»
г) От Солунската епархия: г. Солун, с. Негован и Зарово и някое по-главно място; от Воденската: г. Воден, Гумендже и Гевгелия:
«Като от много години отказани от Гръцката патриаршия, епархията ни остава без владика и църковното ни разстройство стигнало е до крайност, на основание на императорский ферман от. . . год. . . молим Високата порта да заповяда на Българската екзархия да ни проводи час по-скоро български владика за епархията ни.»
Телеграмите, както казахме, да бъдат двойни, един до и височество великий везир, а друг до н. блаженство, в когото ще се споминя, че се телеграфирало и на великий везир, а и двата ще бъдат подпечатани само с общинските печати, а където няма общинский, тамо с мухтарските. Телеграмите да пристигнат най-късно до 15-й ноемврия и колкото е възможно едновременно.
Ако това се извърши така тъчно и скоро отвсякъде, бъдете уверени, Ваше в. преподобие, желаемото се сполучва без големи трудове, защото както имахме чест да се научим, негово императорско величество султанът бил наклонен да удовлетвори
515
българските желания в Македония в църковно отношение. В противен случай не трябва да чекаме друго, по-сгодно време, а да си скръстим ръцете и или да се подчиним отново под омразната ни Гръцка патриархия или да жъртвуваме праотеческото си наследие — православието.
Като е така надея се, че ще вземете под сериозно внимание скромните ми горни думи и ще употребите отеческите Ви съвети където трябва, за да се извърши всичко непременно и тъчно, а съ[ще] временно и тук ще се вземат потребните мерки за подпомагане на делото. Ето тие дни тукашните македонци-българи чрез свои нарочито избрани представители подадоха на н. височ. великий везир колективно прошение, чрез което в името на цяла Македония искат да се проводат български владици по българските епархии в отечеството им.
След телеграфиранието всекои две или три общини трябва да проводат или да упълномощат някои от тука пребивающите по един представител, та така заедно всички представители да действуват задружно при В[исоката] порта и няма съмнение, че не за дълго време трудовете им ще бъдат увенчани с пълна сполука.
Като се препоръчвам на святите Ви молитви, имам чест да съм на Ваше високопреподобие
смиренейше духовно чадо
К. А. Шапкарев
Цариград,
31-ий октомвр. 1883
516
Почитаемий ми приятелю!
Тези дни видях тука поканата и програмата Ви за събирание и изучвание «Народните юридически обичаи» и задължен бидох от тукашните уважаеми приятели да се отправя до прия телите си учители в Македония за събиранието им по нашите места, като съ[ще]временно им проводя и по един екземпляр от книжката Ви.
Това, господине, по длъжност, по задължение и по чувство направих вече — писах и проводих книжката Ви до няколко места, а къде именно, това ще Ви се яви до пътя, но мога ли да се осмеля да Ви представа някои свои примечания?
а) В 8-а стр. ред 29—30-й от книжката Ви казвате: «Остана без резултат поради известните обстоятелства, в които се намираше тога отечеството ни.» Но дали по-добри са обстоятелствата, в които се намира днес нашето отечество? Не сте, г-не, да не знаете това повече от всекого другого
б) Вие знаете мисля, че аз от 23 год. насам трудил съм се да приготвя един народен сборник и приготвил съм го вече, който състои от 400 различни песни, 1500 пословици, стотина приказки, разни верувания и суеверия, около 200 гатанки, много обичаи от разни места по всичките почти житейски обстоятелства, местни описания, разни предания и пр. и пр. Всичките тие, г-не, не малко би послужили на целта Ви, тъй като в него ще намерите освен другите и отговори на половината почти от Вашите въпроси. Три-четири години има откато каня и моля народа устно и писмено, както Ви е известно мисля, да ми помогне за изданието на този много важен според мене материал (виж вестниците от марта, априлия и мая на 1880 и 1882 год.). Но отзовал ли се досега някой с щедрост та си? Никой!
в) Освен другите по Македония учители надея се, че и аз могъл бих да присъбера още много удовлетворителни на въпросите Ви по тази част отговори, стига да поживея ня-
517
колко време по селата: но дързая ли? Ай ако бях се решил, имам ли възможност? Доколкото съм могъл да узная в тридесетгодишното ми между народа на разни места живение, мога да уверя без никакво съмнение, че у нашите страни опазили са се, ако не изцяло, а то 3/4 поне от искомото Ви. Но къде са тие сгодни и благоприятни обстоятелства, за да можем да ги съберем догде се не изгубили?
Най-после, просещи Ви извинение задето се осмелих да Ви представя горните ми примечания, ползувам се от случая да Ви засвидетелствувам най-изрядното ми почитание, с което имам чест да съм
Ваш завсегда най-усдърдний
К. А. Шапкарев
Цариград (Ортакьой),
1-ий декемвр. 1883
518
5. ДО ДРУЖЕСТВО «БЪЛГАРСКА СЕДЯНКА» — ПРАГА
Пловдив,
28 ноемвр[и] 1884
Родолюбивейши г-да!
В затънтената наша страна, в българската Македония намирало се е и днес още се намира неисчърпимо богатство български старини, едва ли покътнати досега. Но кой да ги дири, кой да ги събира? Обстоятелствата не са благоприятни у нас за подобни предприятия, освен който би могъл да намери удобен случай, та да би се възползувал от него. Но покрай неудобствата, произходящи от политически причини, има и други, още по-непреодолими; а тие са материалната невъзможност на събирателя да ги издаде на бял свят. Един от подобостраждущите бил съм и подписаний.
През тридесетгодишнето си учителствувание по разни градове у отечеството ни имал съм случай да се опозная с тези старини и доколкото ми било възможно да посъбера доволно старински материал, натрупан в един огромен сборник, с цел в едно удобно време и с помощта на някое родолюбиво сърце или учреждение да мога да го обнарода чрез печата. Но ето, че и след толкогодишно търсене подобно удобство и след няколкократно публично възвание към българский и славенский народ и досега още никоя помощна ръка не се появила.
Напоследне, за да не изгине в неизвестност тридесетгодишний ми труд, реших при съвършената ми скудост от материални средства да пристъпя и сам към изданието на материала си, но за улеснение на предприятието си счетох за по-целесъобразно да се вдам не изеднъж в делото, а малко по малко и постепенно, като го издавам на части и в малки книжки, а не изцяло.
По този начин първата книжка излезе вече от печат, с един екчемпляр от която имам чест да съпровода настоящето си. Втората се намира под печат, а третата ще я последва; така четвъртата, петата и пр. — докрай.
519
Предметний ми материал състои главно от две части, от прозайска и от поетическа. В първата част впадат:
а) едно-две жития на отлични народни дейци, издадени вече в първата книжка;
б) разни обичаи; един-два от них излизат във втората;
в) описания на градове и разни местности в Македония; от тях няколко ще се видат във втората, няколко в третата, а осталите в други книжки;
Заб. От всекоя книж[ка] мисля да Ви проваждам по един екземпляр, щом като излязат от печат.
г) материали за историята на събужданието и развитието на българщината в Македония (последните не би било полезно засега да излязат изцяло; заради това от них ще се извади понастоящему едно извлечение само и ще се издаде на няколко книжки, 3—4, а цялостта им ще остане за в друго време).
д) освен целоживотните обичаи, които мисля да излязат на особни книжки, притурят се и разни верования и суеверия, запазени у народа за в разни обстоятелства;
е) повече от 1500 пословици и от 200 гатанки;
ж) около 100 народни приказки;
з) названия на болести и начинът на церението им.
А втората част на сборника състои от 500 разни български песни, разделени на видове. При них надея се не след дълго време да прибава и толко още други. Песните ще се снабдят с язични бележки, както и един списък от сл. реч. и [др.]
Ето, почитаеми господа, материалът ми, с когото намислил съм да опозная българский и славенский свят, като съм започнал вече да го издавам по гореизложений начин. Но ще ли мога да успея в целта си, като се лишавам от най-необходимите средства, без помощта и подпорката на родолюбието? Ето трънлив въпрос за мене, кого що не мога да реша без озарението на по-светла заря и без съдействието на крепка ръка!
В това именно и състои моята до родолюбивото Ви дружество просба: как би могъл да надвия непреодолимите препятствия, как би могъл да преодолея на тежките мъчнотии, та да извада докрай започнато[то] си трудно дело. Не съм опознат с целта на родолюбивото Ви дружество, не съм вещ в програмата му, та да зная дали би могъл да се осмеля да му попроса материална помощ; желателно би било обаче, при нравственото му съдействие, което вярвам не ще ми откаже, да беше било възможно да ми отстъпеше и една част материална под-
520
порка, на коя, ако бих имал честта да се радвам, не бих се отчаял и не бих се спрял пред никои пречки.
Надея се прочее във всекой случай, [че] почитаемото Ви дружество ще благоволи да подкрепи един слаб труженик в мъчното му предприятие, за да не би, като се отчая, да го остави насред път.
Най-после, ползующ се от случая, имам чест да заява изрядните ми към Вас и към дружеството Ви почитания, с които остаям завсегда
ваш почитател
К. А. Шапкарев,
македонец
521
6. ДО ДИРЕКЦИЯТА НА НАРОДНОТО ПРОСВЕЩЕНИЕ В ИЗТОЧНА РУМЕЛИЯ [*]
Почитаемий г-не Директоре!
В днешните критическите обстоятелства, когато излиза на публичната зелена маса въпросът за принадлежността на нашето мило отечество — Македония; когато малко и голямо говори за нея; когато се кроят разни политически замисли и планове за похищението ѝ от страна на съседните ни народности; когато гърци, от една страна, всевъзможни усилия полагат, за да я докажат, че била гръцка страна и се населявала от гърци, следователно принадлежала тям; а от друга, сърбите, за да постигнат своята подобна цел, пред никои трудове и средства, простими и непростими, не се спират; когато всичко това става за откъсванието на една най-важна част от общето ни отечество — България, — възможно ли е да се повярва, г-не Директоре, че българский народ ще стои, или че трябва да стои със скръстосани ръце и хладнокръвно да гледа разчленението на татковината му? Аз поне вярвам, че повече от въпиюща нужда се представя нам да излезем насреща похитителите с каквито нравствени оръжия би могли да разполагаме. На всеки българин, от каквато степен и да е той, на каквото съсловие и да принадлежи, повече от необходима, священа длъжност се налага да се притече на общата защита, да спомогне за запазванието предядовото си огнище от чуждото посегателство и похищение. И правителства, и частни лица, които имат чест да се гърдеят с милото си народно име българин, длъжни са да не пощадят ни трудове, ни материал, за спазванието на най-важната част на отечеството ни, за Македония, без която български напредък, българско бъдъще, културно или политическо, за да не реча и съществувание за освободената днес българска част като държава е съвсем немислимо.
От своя страна счастлив считам себе, че по божие провидение, види се, имал съм честта да притежавам такъв материал, който, ако би му се дала гласност чрез обнародванието, лаская се, че могъл би да послужи като едно от най-силните оръжия
522
против домогванията както на гърците, тъй и на сърбите, толко повече, че той е плод на ония места в Македония, върху които претенциите както на едните, тъй и на другите са най-силни и най-настойчиви.
Този материал е, г-не Директоре, известний Ви Сборник от народните български старини, когото, приготвен вече, желая сега най-вече от всекога да туря под печат, за да се даде един силен удар на кознотворствата, сковани чрез издаванието на сръбски календари с въображаеми и злобно изковани съдържания.
Но как би могъл поне да се оползотвори този материал? Как би могло да се употреби ползотворно за народа и за отечеството ни това силно оружие против чуждите посегателства, когато най-необходими средства за изданието му липсват у мене дотолко, щото не би ми се позволило нито да помисля даже за осъществението на целта?
Обаче, насърчен от прясната усърдна помощ, която поч. Дирекция на народ, просвещение подаде ми за изданието на една част от поменутийСборник, за което дължа вечна признателност, не мога да си позволя, г-не Директоре, да се вмъкне в сърцето ми отчаяние, а, напротив, смея да кажа, че храня такви добри надежди, каквото никога друг път, че Вий, който бидохте лостът за начинанието на делото, не ще можете да видите хладнокръвно изгниението на един такъв народополезен материал, ръждасванието на едно такво оръжие против неприятелите, което, на днешне време особито, могло би да ни послужи най-ползотворно. Ето на какво основание, г-не Директоре, осмелих се да повярвам, че целта ми не е от ония, които не могат се осъществи; ето на какви надежди опиран, одързостих се да издам книжевната покана, която сте видели във вестниците и няколко екземпляра от която приключвам в настоящето ми. Ето най-после защо не се освених да Ви досада и пак чрез настоящето си да Ви помоля най-убедително да ми подадете помощната си ръка, за да би могъл да постигна известната Ви цел за изданието на Сборника ми.
Уверен на родолюбивите Ви чувства и на най-жарките Ви желания да видите народа ни един ден наслаждавай на свойт си идеал, никак не се съмнявам, че настоящата ми смирена молба ще бъде посрещната с неожидана готовност от Ваша страна, а едно още е, което бих Ви помолил особито, т. е. да имате добрината колкото би било възможно в по-непродължително време да ми се съобщи резолюцията, която ще благоволите да дадете на настоящето ми, за да бих могъл по с време
523
да се разпоредя за нужните мерки, в какъвто случай и да би било.
Пълн с благи надежди и с най-дълбоко почитание, имам чест да съм завсегда
Ваш всепокорний
К. А. Шапкарев
Пловдив,
6-ий мая 1885
524
7. ДО ВИДНИ СЛАВИСТИ И ОБЩЕСТВЕНИЦИ [*]
Г-ну . . . . . . . . . в Москва, Киев,
Одеса, Казан, Харков, Варшава, Дерпт
Високопочитаемий господине!
През 30-годишнето си почти учителствувание по разни места на отечеството ми Македония сполучил съм да събера един огромен материал от народни български старини с цел в едно удобно време да мога да го издам на свят. Понеже материалните ми сили не са били и не са от естество да ми позволят да се основавам на тях за едно подобно предприятие, то всекога своите надежди съм осланял на външна помощ и подкрепление. А като до преди освобождението на една част от отечеството ни подобна помощ било немислимо за мене от къде да потърся, незабавно след установението на Бълг. княжество и на називаемата Източна Румелия, с твърда надежда за сполука отправил съм се до правителствата им. По злощастие обаче не само един път, но и в няколко повторения гласът ми е оставал: «глас въпиющаго в пустини». След тие несполуки, като не съм желаел да пропадне във вечна неизвестност 30-годишний ми труд, един многоценен според мене народен документ, прибягнах до последнето средство и през миналата пролет отнесох се чрез публичний печат до родолюбието на всеки българолюбец чрез една книжевна покана, която съ[ще]временно отпечатах и на особни листове, във вид на обявления, които навсекъде разпръснах, като се надявах, че както и да е между 100 милионний славенский род ще се намерят родолюбиви лица, които да не пощадят лептата си, за да ме подкрепят в предприятието ми. Единствений благонадежден резултат на това ми последне средство биде, че от С. Петербург появи се един глас, назидателен и насърчителен, който доволно ме подкрепи нравствено, като ми показа пътя, по който да гръгна, за да мога да сполуча. Той беше гласът на г-на П. А.
525
Сирку. Н[егова] милост, щом като прочел поканата ми в б[ългарския] вес[тник] «Марица», незабавно отправи се до мене с писмо, с което, като ме насърчаваше в предприятието и ми обещаваше нравствената си поддръжка, посочваше ми някои високо оценяющи подобните на мойт трудове личности, между които и Вас, поч. г-не, до които съветваше ме да се отправя с писма, като съ[ще]временно им проводя по някои екземпляр от поканата ми, както и от по-преди издадените ми книжки. Аз послушах го колкото до вторий пункт на съвета му и ето защо бях проводил и Вам, високопочитаемий г-не, от тези ми обявления, които несъмнено прочели сте и отчасти сте узнали важността на материала ми; но не се осмелих да Ви досада и с писмо. Днес обаче, като досега от никъде почти до където бях проводил поканата си, не съм имал честта да получа някакво насърчение по предприятието си, вследствие на което последнето е на предверието на пропастта, реших се и на последний риск, то е да пренебрегна и оставя на страна всекий свян и чрез настоящето си да Ви помоля, в името на славенский успех, да ми подадете помощна ръка, за да бих могъл да извадя на бял свят трудовете си. На това се осмелявам, високопочитаемий г-не, имаещи твърда надежда на Вашето високо оценение и на безпрекословните Ви и всестранно влияние, и авторитет, на които се радвате в славенский свят.
Както виждате, г-не, аз имам всичките си надежди на еднокръвните си братя, високоучените и родолюбиви руси, без помощта на които нищо благородно у нас не би могло да напредне, не би могло да съществува. В противен случай и моето дело осъдило би се на неизбежно пропадане и аз до гроб и неутешимо ще скърба за голямата народна загуба; едната обаче утеха ще имам, че не ще да тежи на мене и тежката отговорност за несполуката. Както и да е, за счастлив ще сматрям себе, ако се удостоя с честта на Вашия отговор, който би ми послужил за водител и кормчия на моите надежди и на по-ната[тъ]шните ми направления.
Впрочем, уверен, че жарките ми молби няма да паднат на безплодна почва, с дълбочайше почитание остаям завсегда
Ваш покорнейший
К. А. Шапкарев
Самоков, 19—22 авг. 1885
526
Високопочитаемий г-не!
С благодарение получих почитаемото ми писмо от Кн. дружество, бр. 194 от 10-ий т. м., заедно с приключените два пощенски бонове. Благодаря на почит. редакционен комитет, че имал добрината да ме почести с вместяването на кратката ми бележка в «Период. списание». Но позволете ми, почит, господине, заедно с подписаната разписка да Ви повърна обратно, във вид на подарок на дружеството и проводените ми бонове, защото за низост своя сматрям да приема възнаграждение за такъв един ничтожен трудец от два-три реда.
За удовлетворително възнаграждение аз считам възможността ми да спомогна колкото повече на народното ни дело. Много пъти пожелал съм да напиша по нещо каквото би ми идело отръка, но нямането от къде да взема повод пречило ми до днес. Надея се, че ако бих имал издадените досега тела на «Пер. списание», от които за жальост се лишавам съвършено, бих намерил в них доста материал, който да ми послужи за повод. Засега приключвам Ви една кратка бележка по археологията, на която начинателна точка подаде ми археологическата статия на г. д-р Шулц, обнародвана во последнята книжка на «Пер. списание», един екземпляр от която дружеството благоволило да ми проводи. [*] Приготвил съм една статийка по народните ни умотворения, особито по песните, която може да обеме около 1/2 печатна кола, но се въздържах засега да Ви я проводя по тая само причина, че у редакционний ковчег има вече депозита една по-прежна моя, която мисля в непосредствените броеве на списанието ще види и тя бял свят. Тога само ще проводя и напоследне приготвената си.
Независящите от мене причини, които не ми позволили досега да се снабдя с «Периодическото списание на Българското кн. дружество» са двояки: а) до преди малко, догдето бях в Македония тие бяха политически, по които не ни се позволя-
527
вало да притежаваме външни списания, а и оние, що сме имали, как що всекиму е известно, принудени сме били да ги опропастиме сами ние, за да спасиме себе; б) от две-три години насам, откако съм встъпил в свободна България, тие са икономически. . . които не ми са биле по-малко грозни и принудителни, отколкото първите.
Благодаря на поч. членове на Дружеството, когато било в Браила, че ме избрала, макар и незаслужно, за дописен свой събрат. Но за да бих могъл, отчасти поне, да оправдая изборът им, ако и по-късничко, осмелявам се да попрося от настоящий състав на Дружеството да ми направят една още малка чест, следующата :
Ако според мъдрите и умни съвети на г. А. Т[е]одорова в статията му «Миладиновите песни и Щросмайер», кн. XVI «П[ериодическо] с[писание]», Дружеството се залови за повторното издание на споменатите песни с езикословни коментарии и пр. и пр., моля го едно малко участие в тая много важна работа да отстъпи и мене с надежда, ако не много, а то малко нещо поне да бих спомогнал на делото.
По-случай на 25-годишний юбилей на бр. Миладинови, който несъмнено се празнува по инициативата на Книжовното дружество и който стана и тук, но не така, както е станал другаде и както би трябвало, по причина, че нямаше с време предварително известие (ние даже се научихме едва след свършванието му и това най-много ни наскърби); по случая, казвам, на този важен за нас юбилей, приемете моля Ви, един малък от моя страна принос към дружеството, състоящ от по един екземпляр от трите ми книжки, които Ви се провож[д]ат заедно с настоящето.
Приемете, високопочитаемий г-не, уверенията за дълбоките ми уважения, с които остаям завсегда
Ваш почитател К. А. Шапкарев
Самоков,
15-ий януар. 1887 год.
528
Почитаемий г-не X. Данов!
Известно Ви е мисля отдавна, че аз притежавам огромен материал от народни умотворения, който отдавна се готвам да издам под заглавие: «Сборник от бълг. народ. умотворения», но че и досега, по независящи от мене причини, остава си още мъртва буква.
Надея се впрочем не за дълго време да бъда честит да постигна желанието си да туря в действие надеждите си с изданието на поменатий ми Сборник. А дотога желал бих да се науча ще ли можете в този случай да ми послужите с печатницата си и под какви условия износно би Ви било да удовлетворите желанието ми. А за да бихте могли да отговорите на питанието ми, считам за нужно да Ви изложа предварително условията на Сборника, изискуеми от моя страна, че после да получа и от Ваша. Ето ги:
1) Сборникът ми ще състои от около 130 печатни коли, разделени на няколко части.
2) Половината от него обема материал в стихове, освен предговора и някои бележки, прибавяни след всекой вид от песните, а останалата половина в проза. Засега аз желая да отпечатам само първата половина, а останалата по-сетне.
3) Форматът на книгата ще бъде на голяма осмина и на добра хартия, подоба на оная, на каквато се печати «Пер[иодическо] спис[ание]» в София. На всека страница да влизат 40 реда. От материала част ще се печати по една колона в страница, а част и по две, според ръкописа, който тога ще видите, Т. е. оние песни, които състоят от 9-срични стихове и нагоре ще бъдат печатани на една колона, а които са с по-малко от девет срички — ще бъдат на две колони.
4) Отпечатванието ѝ желая да бъде колкото би било възможно по-чисто и с нови и неизтрити букви — цицер за глав-
529
ния материал, стиховете, а гармон за бележките в поменатата първа половина, а за другата ще видим на потребното ѝ време.
5) Коректурите ще си правя сам, като ми се изпращат отпечатваните коли тук с всекоя поща и пак ще се повръщат редовно.
6) Като се започне печатванието, желал бих да излизат от печат по три коли на всека седмица, ни повече, ни по-малко.
Тези са по-главните точки на моето желание за отпечатвание книгата ми, които, като видите, моля да ми явите час по-скоро и Вашите.
При това нека в парантес Ви помоля и това, да ми проводите т. е. тазгодишната равносметка на останалите още в книжарницата Ви мои книжки. А колкото би се указали в сметката, че имам да получавам, можете да ги прехвърлите на тукашний книжар г. М. Иванов да ги получа от него, с когото имаме вземане-даване.
Надея се, че просбата ми няма да бъде пренебрегната и остаям с дълбоко почитание
Ваш К. А. Шапкарев
Сливен,
7-ий октомвр. 1888
530
10. ДО РЕДАКЦИЯТА НА «ИЗВЕСТИЯ НА САНКТПЕТЕРБ. СЛАБ. БЛАГ. ОБЩЕСТВО» [*]
Милостивий господине редакторе!
Насърчен от добрий прием, който скромното ми писъмце от 6-ий май т. год. се удостоило в редактирайки от Вас журнал, както се констатира от обнародванието му в № 6—7 на «Известията», който № преди малко с дълбоко уважение получих и с особено внимание прочетох, насърчен, казвам, от този благосклонен прием, все в желанието си да се предпази невинната читающа публика от всевъзможни заблуждения и верен на принципа си да се труда за в полза на непреложната истина, чест имам, милостивий господине, в допълнение на по-прежнето ми от поменутата дата писмо да прибавя някои още примечания и поправки върху обнародваний в журнала Ви «Етнографический очерк славянской части Македонии» от г. П. Драганова, с непоколебима надежда, че скромните ми бележчици не ще бъдат лишени от сериозното внимание на истинолюбците читатели. Жално само че нямам всите №-ра на «Известията», за да би могъл редовно и последователно да следвам стъпка по стъпка поменутий «Етнографический очерк». А преди всичко нека ми бъде позволено, почитаемий г-не, да предпоставя някои обяснения върху бележката Ви, прибавена при обнародваното ми вече писмо от 6-ий мая.
С дълбочайше почитание остаям завсегда
Ваш
всепокорний
К. А. Шапкарев
Сливен (Южна България),
20 декемврий 1888
531
Високопочитаемий г-н д-р Ив. Шишманов!
Макар и да съм съвсем скуден от свободно време и макар че с писмата си принасям Ви досадителни главоболия, но при възхищението, което ми произведе до полуда прочетванието на изрядната Ви статия, която ми пристигна след запечатванието на по-прежнето ми писмо, не можех да се стърпя от да не Ви сърадвам за сполуката на изящний Ви труд. Дваж и триж го прочетох внимателно и не можех да се наситя от наслаждението му, толко повече, че в него намерих олицетворена и отражающа се моята собствена идея по въпроса на етнографията ни. Ако доживеем догдето се издаде моя съвършено почти съгласен с изложените в статията Ви взглядове сборник, уверявам Ви, почит, господине, Вие сами ще видите в предговора му изложена, ако и вкратце и не дотолко майсторски, своята собствена идея относително до предметний въпрос. Но где е това радостно време? Няма го и боя се, не ще се яви то и до конеца на живота ми! При тоз удобен случай, позволете ми, моля, да Ви представя една само искрена бележка.
Вие, както въобще и всичките любители на народната ни етнография, горещо препоръчвате събиранието на от всекакъв вид етнографически материали. Това е нужно и необходимо, това прави чест на инициаторите препоръчители. Но при все това, у всичките досегашни препоръчители едно само липсва и то е от капитална важност; то е едничкийт лост за осъществението на тази препоръка, именно, не посочвате средствата, чрез които да могат събираните материали да се издават на свят. Не говоря за средства огромни, чрез които да се поддържат експедиционни комисии, каквито можем да си мечтаем, а за каквито не трябва нито през ума да ни минува; а искам да кажа за средства скромни, с които събираните материали да се печатват, събирани от волни събирачи.
Ех, добре, ще се намерят мнозина, които от любов към на-
532
родната си литература да се заловят за събиранието им и кой по-малко, кой повече сполучливо, ще съберат едно колко-годе количество. Но какво да ги правят? Ето пред очите ни стои пресен и нагледен пример — има у мене готов такъв огромен и от всичките видове етнографически материал, който вярвам от десет души и в пет години разстояние не би могъл да се събере. Или този материал не струва труда си, защото е събиран от преди 35 години и то от старци и старички, костите на които отдавна гният под студената пръст? Или по-интересно за гонимата цел ще бъде да захвърлим него, та да очекваме по-пресни?. . . Не ща да говоря повече, за да не би се обвиня или заподозря в користолюбие и самохвалство, тъй като думата се докосва до мене; инак имаше простор и за повече нещо да се каже. Вие, почит, господине, не сте да не знаете, че у нас няма хора образовани и съ[ще]временно надарени и с богатство, които да се занимават с литературни трудове, та посредством своето богатство да могат да издават своите произведения; нито пък имаме дружества, съставени с подобна цел, или частни лица от средата на народа ни, както другаде, които да спомагат на подобни цели. У нас всичките почти събирачи са били и ще бъдат от скудната класа, учителите, тези неуморими народни труженци, които с денежната си скромна платичка едва могат да се препитават икономически. Посочете прочее средствата за обнародвание на постоянно препоръчваните за събиране материали и тога Вие, бъдете уверени, ще имате безбройни послушници на Вашата препоръка. Инак, без този могъществен двигател, без тази всесилна царица, всекакви препоръки били би безцелни, всекакви насърчения били би излишни.
За да бихте се уверили във важността на моя неиздаден материал, готов бих бил да Ви снабдя с по няколко образци от всичките му видове или поне да изложа съдържанието му в един подробен списък с показание на местата, откъдето е събиран, и лицата, от които е чърпан, както и времето на всекоя точка отделно, но това именно ме яд най-много, че нямам време нито най-малко. Заради това принуден съм да млъкна и да отложа намерението си за когато успея да найда лет (благовремие). Тога вярвам ще оправдаете моето душевно притеснение. А колкото засега, можете, ако желаете да се сдобиете с какво-годе понятие за него, ако разпитате г-на Л. Милетича, който както знаете по министерска поръчка разгледа много негови части и произнесе известната Вам рецензия. При все това, аз пак ще дебна благовремие и щом като найда такво, няма да го пропусна.
533
Имах нещо да Ви пиша и относително до «Ведата» на г. С. Верковича [*], но тъй като и без това доволно се разпрострех, позволете ми да отложа и този въпрос за друг, по-сгоден случай.
С дълбоко почитание остаям завсегда
Ваш почитател
К. А. Шапкарев
Враца,
25. IX. [18]89 г.
Пр. п. Идущата неделя, надея се, непременно ще Ви пра та част от материалите си, макар да зная, че нощите ще ги обърна на дене.
Същий
534
Високопочитаемий господине!
Без да чекам отговор на писмото си до Вас от 25-й септемврий т. г., с писмо от 3-й миналий мес. октомврий проводих Ви един вързоп ръкописи, съдържающи 20—30 песни, извлечени из Сборника ми и съпроводени с някои кратки бележки. С второ писмо от 9-й същий м. октомврий във вързоп № 2 проводих Ви обратно бележките ми по етнографическата статия на г. Драганова, поправени, доколкото късичкото свободно време ми позволяваше. [*]
В първото от последните ми две писма бях Ви се обещал за в бъдъще да Ви изпратя образци и от другите части на Сборника ми, т. е. по няколко приказки, пословици, гатанки, обичаи и др., ако, разбира се, изпратените намерят добър прием и се одобрят за напечатване във Вашето списание.
Преди да получа отговора Ви, аз, желающ да спомогна, доколкото ми силите позволяват на народната ни литература— етнография, залових се да изпълня и онова си обещание като открадвам по няколко минути, било денем или нощем, а повече в празнични дни, които са определени за почивка, каквато обаче за мене я няма. Приготвил съм вече 10—15 приказки на македонско наречие по говорите на разни места. До них мисля да притуря и няколко пословици, гатанки и др. Приказките ще бъдат придружени с кратки бележчици, каквито видяхте вече в песните ми, а пословиците с изяснения и тълкувание на значението им. Изпратените песни бяха извлечени из I-та част на Сборника, книга I; а приготвуваните сега откъслеци из II-та му част, книга IV. До реда смятам да извлека нещо и от III-та част — от обичаите и др.
Един приятел из един европейски град, с когото чест имам да кореспондирам понякога, напоследне ми пише, че предвид на сръбските напряжения и предвид, че сърбите от някое време насам обнародват всекакви етнографически материали за Македония с различни изопачавания с цел да докажат своите
535
мними претенции върху тая област, ние българите, в защита на оспорваната от тях част на общето ни отечество трябва и сме длъжни да противопоставим нашите, подлинните доказателства, които говорят изключително в наша полза. Ето, прибавя ми приятелят, защо е нужно и защо ви съветвам да прибързате с издаванието вашите (моите) материали. Тази неоспорима истина и необходима нужда, високопочитаемий господине, отдавна ми е позната и отколе я съзнавам повече от всекого другого, но какво да правя, когато се лишавам от нужните средства, чрез които да мога да я удовлетворя? В такъв случай нека поне откъслеци само от целия ми материал засега се издадат във Вашето списание, та за целокупното му издание нека на бога се надяваме за по-натамошно време. Ето и аз защо прибързвам да приготвя по нещо и от другите части на Сборника. Но от друга страна, още се двоеумам да Ви ги прата, догдето по-напред не се науча на какъв прием се удостоиха първите и дали редакцията на списанието Ви ги е одобрила или не, толко повече, че ето месец се минува от изпращанието им и още никакво известие от Вас нямам нито за получванието им поне.
Като се надея, че този път не ще ме оставите без отговор, чест имам да съм завсегда
Ваш почитател
К. А. Шапкарев
Враца,
1-ий ноемврий 1889 год.
536
13. ДО АНДРОНИК Д. ЙОСИФЧЕВ [*]
Самоков, 18. VI. [18]95 г.
Уважаемий г-не Андронике!
Не мога да пропусна ден, след като получа Ваше писмо, както и сега с последнето Ви от 13 т. м., без да Ви отговора немедлено. Причината разбирате, та да се не впускам в коментарии.
И сега гледам пак да ме много възвишавате и ублажавате, че съм имал познанство с мнозина учени и че покрай новобългарский язик, сполучил съм уж да усвоя и старославянский, па и руский язик. Не, господине, не, лъжете се с това. Аз нямам лично познанство с никой учен, освен сн. блаженство екзарха. А други мнозина учени ме познават не мене лично, а книжките ми, та и се произнасят върху тях, както трябва да сте виждали в някои от издадените ми книжки. Нито съм усвоил старославянский и руский язик, макар и да ги разбирам по малко, но не и да пиша или да говора на них. Колкото до че съм писвал някои статии, не е лъжа; но те са дребни работи. Ако желаете да научите що именно и къде съм писвал, готов съм да Ви посоча някои от тях, с условие обаче, ако, след като ги прочетете, ми поправите каквото би сте намерили в них за поправяние. Ето няколко от тях:
А.
I. Във вестниците: «Цареградски вестник», «Съветник»,, «Македония», «Право», «Гайда», «Бълг. пчела» и пр. преди войната.
II. След войната: в «Марица», «Народен глас», «Съединение», триестката «Ημέρα», «Съгласие», «Право», «Глас македонски» и пр.
537
Б.
В периодически списания:
I. «Читалище», 1) от год. I (1870), стр. 300, 407, 475, 2) от год. II (1871), стр. 315. 3) год. III (1872), стр. 167, 427.
II. Соф. «Пер. списан. на Кн. дружество».
1) год. V, кн. 19 и 20, стр. 257;
2) кн. 21 и 22, стр. 561;
3) кн. 23 и 24, стр. 864;
4) кн. 25 и 26, стр. 153;
5) год. VI, кн. 27, стр. 346;
6) год. VII, кн. 32 и 33, стр. 364;
7) год. IX, кн. 44, стр. 301;
8) кн. 48, стр. 991;
III. «С. Петербургски славянски известия», год. 1888, -№№ 7 и 8.
IV. «Минис[терски] сборник»: 1) кн. II, стр. 326, 2) кн. X, стр. 324 и у други книги.
V. «Утро», год. II, кн. 1, стр. 9—Пикн.З—4, стр. 53—57.
VI. «Български преглед», год. II, кн. 7, 8 и пр.
От всички тия статии най-много ще Ви препоръча следующите:
1) в «Утро»; 2) в «М[инистерския] с[борник]» и в «Б. преглед». В това последне списание ще следват много едно по друго статии по охридските ни работи, както и една против Пърличевата автобиография.
По-долу, като продължавате писмото си, казвате, че щел съм да остава име достопаметно; и що друго повече ще съм искал? Ме питате.
Уважаемий учителю! Вие, току-речи, още не сте ме добре разбрали, та затова и така се провиквате! Но слушайте да Ви се изповядам искрено, като на истински духовник, че аз никога не съм искал и не искам подобно нещо, и че не с таква цел съм се трудил, трябва да сте напълно уверени. Моята цел е и е била съвсем друга и на това ще се уверите, когато прочетете всите ми бъдъщи статии по охридските работи. Аз горещо съм желаел да стана по възможности полезен народу си и да не тъпча отечествената ни земя даром, като някой харамолебец; но никак, никога не съм се надявал и не съм обчаквал каквото и да било възнаграждение, нравствено било то или материално.
Колкото за охридските нещастия, с прискърбие ще Ви известя още едно друго, по-ново, за предупреждение на което наел съм се яко и ако сполуча, ще се считам за много честит. Ето кое:
538
Наший българ. митрополит Григорий наел се и решил да развали и уничтожи патриаршеский в св. Климентова църква стол и вместо него да тури друг нов, който вече и бил готов. Жално, че късно, много късно се научих, та страх ме е дали ще можем да предварим злото. При всичко това, аз, без да се отчайвам, щом се известих, в същий ден писах много остро до н. блаженство и го молих да запрети Григорию да разваля народните ни антики. Ако догдето се получи писмото ми не е развален столът, надявам се да го спасиме. Инак ἅς ὄψωνται οὶ ἄιτιοι» [нека се види виновникът].
Много Ви благодаря за двете неща, които ми съобщавате относително до пок. Д. Миладинова. Желателно би било да имах повече още неща, които мисля да ги обнародвам като прибавление при обнародваните материали.
За Самоков нищо от мене не ще можете да научите. Защото аз и с душа, и със сърце изцяло съм вдаден изключително в работите на родното ни място, а за Самоков съм съвсем чужд. За протестантите и за Фотинова [*] толко само мога да Ви кажа, колкото би могло да Ви каже и което и да срещнете самоковско момче — че протестантите имат училище с пансион и «събрание» — църква. А за повече нищо не зная. За Фотинова, че миналото лято се отпразнува юбилея му и се туриха две плочи с надписи, една — на някогашната му къща, а друга — на новосъграденото училище, посвятено на негово име. За Дели Матея владиката съм чул толко само, колкото и Вие, или и по-малко — т. е. че имало владика Дели Матея, който, когато го бастисала властта и гражданите, нашли го скриян в митрополитскийт миндерлък, лежащ между четири моми, две отдолу, две отгоре, а той всред них. Повече друго нищо не зная за него.
Колкото до вашето житие, ако, от смирение, не щете да го напишете Вие сами, то пратете ми мене бележките си потънко, та аз ще се помъча да го съчиня — защото вредно (щетно) ще бъде за историята на възражданието ни, ако то не се обнародва. Аз вече мисля да обнародвам жит[ията] на К. Робев и на Янакия, [**] макар те и да не щат, като Вас.
Извинете за неуредността, че пиша много набързо.
С дълбоко почитание
Ваш К. А. Шапкарев
Пр. п. Какво има там по македонските движения? Отиват ли, както оттук, чети? Събират ли се дружества и помощи? Тук е чудо. Женско дружество събира и изпраща помощи. А по-сетне? Ще видим!
539
Почитаемий г-н Л. Касъров!
Отвореното Ви от 29-ий изтекший месец и година получих.
Готов съм с удоволствие, но и със старческата си скромност да удовлетворя желанието Ви и да отговоря на предлаганите ми Ваши въпроси. Желал бих между впрочем да узная защо ли Ви са дотрябвали тия сведения, никому непотребни?
Г-не, ако настоятелно ги изисквате за каквато и да е потреба, можете отчасти да ги намерите обнародвани и аз още не знам от кого в списанието «Светлина», год. осма, мес. юлий 1898 год., бр. VII, стр. 2—3, под наслов «Трима ветерани», с тая само разлика, че според вървежът на описанието вижда се явно, че на едно място има пропуснати, по всека вероятност по вина на печатаря, няколко важни редове.
Това пропущание се забелязва на стр. 3, кол. 2, ред 5-ий отдолу, там дето се свършва с думата: «Солун», а се започва с: «Като не се сполучила. . .» и пр. Там трябвало да фигурират още следните редове:
«През споменатата година в Солун изпълнявал е четири обществени длъжности: учител — преподавател в гимназията, секретар на общината, иконом и надзирател на девическите заведения — училище и пансион, и — най-сетне, общ счетоводител на всичките в града български учебни заведения — училища и пансиони.
През октомврий същата 1883 година телеграфически повикан от Екзархията, тръгнал за Цариград немедлено, през пътуванието за дето едва що се не удавил от силна буря. Там бил повикан за някои работи, свързани със загрозающата участ на Екзархията, с които бил натоварен; и още и като един от редакторите на планираний тога бълг. вестник». Дотук следва пропуснатото. Оттам вече трябвало да захваща 4-ий ред с думите: «Като не се сполучила» и пр. ...
Да допълня сега отговора на Вашите въпроси с някои още прибавки.
540
Срам ми е и неловко да споменвам за своето образование и своята ничтожна деятелност по литературното поле. Но като го изисквате и като Ви се обещах еднъж да удовлетворя желанието Ви, ща не ща, ще се пресрамя. Аз съм почти неук, или по-добре, самоук като мнозина други наши — свършил съм едвай III клас в гръцко училище и нищо повече. Не съм виждал вратата на никакво висше училище, та ако сега зная нещо повече, отколко съм добил в училището, то дължа на своите собствени трудове.
Преди Освобождението писал съм по нещо във всичките тогавашни български вестници и периодически списания, кога със собствения си подпис (по-рядко), кога с някой псевдоним, а кога и без никакъв подпис. Разгърнете вестниците «Македония», «Право», «Съветник», «Б. пчела» и пр. и списанията «Български книжици», «Читалище» и «Списанието на Българското книжовно дружество», та ще срещнете моите скромни трудове с подпис или без подпис.
Подир Освобождението съще; от Солун и Цариград и от самия Пловдив до пловдивските вестници «Народен глас», «Съединение», а най-много, почти по 2—3 пъти всека седмица в «Марица». Подир това, след Съединението на Южна България — и в някои от софийските вестници, «Периодич. списание на Кн. бълг. дружество», «М[ин]. с[борник]», «Утро» и др.
Предметът на моите статии е бил различен, главно отначало по църковно-училищното ни възраждание, описателен на разни местности и обичаи в Македония, а често и полемически с окръжающи ни враждебни нам народи. А и до последне изобще в полза на българската кауза.
Най-после, смея да Ви пратя препис от една статия, писана от един мой познаник и изпратена до Бълг. книж. дружество за обнародвание, но и досега необнародвана. Ако Ви се понрави, можете да се възползувате от нея по нужните Ви сведения. Тя Ви се изпраща по пощата особно, като ръкопис. Пращам Ви още и един екземпляр от друго мое едно издание «Посланичник или сбирка от апостолските неделни и празнични чтения», издадено през 1870 год. заедно с «Благовествуванието», което обаче Вие несъмнено не сте още виждали. Щях да Ви пратя и от по-прежни някои (5 на брой) учебни книжки, приготвени от мене, а издадени през 1868 г. от един македонец (Андрея Анастасов, сега живущ във Варна). За жальост те са съвсем изчерпани, та нито един екземпляр не съществува ни у мене, ни другаде. Доскоро имах по един такъв,
541
но преди някое време подарих ги на Бълг. книж. дружество в София, на което имам чест да съм член дописен още от основанието му, а отпреди няколко години и действителен. Там съм дал много още материал за обнародвание, но и досега още не е обнародван.
В заключение ще Ви моля, ако мислите да обнародвате някои от настоящите сведения, да имате добрината да ми пратите един екземпляр от списанието, в което ще ги печатате, за да мога да ги проверя и да Ви съобщя резултата на проверката си.
Но да не забравя да Ви напомня друго едно нещо, именно: ако много се интересувате с моите бабини деветини — с миналото ми, мога да Ви уверя, че аз съм го описал с всичките му подробности в 23 тетрадки голям формат, състоящи се от повече от 700 страници, под заглавие «Материали за възраждание[то] на бълг[арщината] в Македония», но във вид на автобиография. [*] Обаче, по своята старческа скромност, аз не смея да ги обнародвам при живота си от боязън да не би хората да претълкуват целта ми, а съм ги завещал на Бълг. книж. дружество. Подир смъртта ми, какво знае, то нека прави с тях. При всичко това, на любители на народното ни минало като Вас, аз съм готов да ги допусна на разглеждание. Прочее, ако бихте желали да научите нещо по-подробно от това минало, можете да направите един труд да дойдете тук и да ги разгледате. Аз съм готов да Ви ги представя.
С това описание целта не ми е била да описвам своето житие-битие, никому непотребно, а събитията, станали в това временно разстояние, събития, които са се отнасяли до нашето църковно-училищно дело и особно до възражданието на българщината в Македония.
С почитание, оставам
Ваш К. А. Шапкарев
Самоков, 3. I. 904 г.
Пр. п. В писмото си ми пишете, че сте виждали моя Сборник от «народни умотворения», но не ми явя[ва]те колко книги от него сте виждали, дали всички или само някои от тях? Длъжен се считам прочее да Ви обясня, че те са всички осъм на брой, от I до IX включително освен кн. II, която по [. . . [*] ]
*. Краят на писмото липсва (Б. ред.)
542
Драгий ми г-н П. К. Яворов!
Благодаря Ви, че не сте ми забравили старините, а сте се сетили да ми пратите по един екземпляр от Вашите произведения: «Стихотворения» (второ издание) и «Гоце Делчев», животоописанието му. Ах! Този Гоце Делчев! Напълно съм уверен, какъвто го описвате и какъвто го знам аз лично, няма втор не само в нашия българ. народ, но и в много други народи. Всички Левсковски и тем подобни бледнеят. Неговата загуба за нашия народ е незаместима, с нищо не може да се изкупи!
[. . . [*] ] с неговото кратко описание на живота [и де] ятелността Ви принасяте неоценима услуга. Но можете вярвам да ми допуснете [д]а направя някои скромни бележчици по тази многознаменателна книжка, именно че описванието на родителя му Никола, когото познавам лично твърде добре, както и стриковците му Мануила и Андона, който ми е бил няколкогодишен ученик, а даже и дядо му Делчев, с късата му чубучка и нагърбавен, не е толко вярно описано.
Обаче приемам, че в такви случаи позволяват се и някои волности. Така например баща му Никола никак не е бил скотоводец, да има овци и да докарва болна овца, която Гоце да язди в града, а беше обикновен механджия и малко хайтичка, и нищо повече. Както ми казвал Гоце пътувал е по разни страни на света, даже и в Америка, но това аз не зная. Той не носеше потури, както казвате, а едни вълнени църни гащи, торлаци в Кукуш наричани, каквито обикновено там се носят от повечето мъжи. Повече подробности излишно считам да прибавям. По въпроса за овцата ще Ви прибавя, че в Кукуш обичай е всекое домочадие в лятно време да държи по две-три
*. На това място документът е повреден. (Б. ред.)
543
акози (а не овци), да ги праща на пасене, за които има и нарочит козар и да се ползува от млякото им през лятото, а наесен ги колят за пастърма. Та види се споменатата у Вас овца да е била една от тия кози. Аз съм живял цели 7—8 години в Кукуш, т[а] зная подробно живота на кукушаните.
Но най-сетне, да не забравя едно друго нещо да Ви отбележа, не разбира се във Ваша вина, а на издателя и печатаря на книгата Ви. Наистина каква е тая крупна погрешка в печата, че цяла една печатна кола така е разбъркано печатана, че не се познава ни кое е мое, ни кое е твое? От стр. 32 до стр. 50 не може да се разбере коя след коя страница следва. Така ли е във всички отпечатани екземпляри или [ . . . [*] ]
*. Краят на писмото липсва. (Б. ред.)
544
Високопочитаемий г-н д-р Ив. Шишманов!
Според обещанието си в по-прежнето ми ето днес Ви пращам още две връзки №№ I и II материали, предназначени за в Народний музей. Те са: № I съдържаща:
I) 12 слова или по-добре проповеди, съчинени и изречени в разни времена и обстоятелства в Охрид на български, но писани от авторите им с гръцка азбука, тъй като в ония времена българската беше неизвестна или по-право не се употребяваше у нас нито в църквите, нито в училищата, където царуваше гръцкий език. Покойните автори на тези слова — Д. Миладинов, Гьорше Попов, негов съвременник, и Ян. Г. Стрезов, техен ученик, а мой учител, — родом и духом българи от същий град, учени в гръцки учебни заведения, първите двама в Янино, а последний в Атинский университет, учителствували много години (освен първия, който наскоро се поминал от гръдна болест) не само в Охрид, ами и в много други градове из Македония, дето оставили добри възпоминания и произвели достойни свои наследници ученици, със същата чистонаучна и чистонравствена религиозна ревност, каквито ги виждаме в словата им, макар за народността и за развитието ѝ да не са проповядвали тога явно, че не е било още време; стига, че не я скривали, но не след много години, пак по тяхна инициатива и водителство, избухна и тоя въпрос, който, както е известно, се свърши в наша полза.
За улеснение на българския читател, мене се видя небезполезно да препиша тия слова с българска азбука, като същевременно прибавя и обяснения на някои мъчно разбираеми българомакедонски или чужди думи, употребени в текста им.
Не знам доколко тези материали би послужили за в наша и на литературата ни полза. Едно нещо обаче в них е неоспоримо, че те говорят в наша полза, именно, от них се вижда какъв е бил говорът на тамошното население в ония времена,
545
1828—1848 год., преди откриванието там на български училища, та от него може да се съди и за народността му.
2) При тях прибавям една саморъчна на пок. Д. Миладинов черновка, макар на гръцки язик, на едно благодарително от страна на охридските първенци писмо до приснопаметний софийски благодетел Ив. Денкоглу в Липсия по случай на един скъп подарък, пратен от него на охридский манастир преподобнаго Наума през 1859 г.
И този документ представлява ни не по-малко интерес, отколкото по-прежните, а може би и нещо повече. В него виждаме: а) същинския оригинален почерк и стил на приснопаметний народен деец и мъченик Д. Миладинов, от които може да се заключи и за характера му, според общеизвестното: «напиши ми два реда, да ти кажа кой си и какъв си.» б) От съдържанието му разбираме каква гореща народна ревност кипела в душата му и какъв изблик от радост и ентусиазъм го обладал само при начинанието да се осъществат бляновете му. Най-сетне, в) от тоя документ се научаваме безпрокословно кога именно е започнал да се въвежда за пръв път българский ни майчин язик в църквите и училищата у нас, по който «децата търчали като ягънца по майчиното си мляко», а не както други някои искат да кажат, че тоя процес бил по-късен, именно през 1866 г., т. е. при тяхно време.
От тоя род документи, било на гръцки или на български, било негови или наши, имал съм много (само негови около 300 писма), но смътните обстоятелства и гръковладичките преследвания пометоха и поглътнаха всичко. При все това, пак не се отчайвам да намеря още нещичко за в музея.
№ II съдържа първите ми опити по събиранието фолклорните ми материали, които могат да послужат ако не за друго, то поне за просто любопитство.
А желаете ли да Ви пратя някои от писмата, които съм получавал от св. Екзархия, когато бях в Солун при основанието на учебните ни там заведения и въобще на учебното дело в Македония? Явете ми.
Като се надея, че не ще ми се вмени във вина дето Ви толкова често досаждам с моите бабини деветини, остаям с най-дълбоко почитание
Ваш вечнопризнателен
К. А. Шапкарев
Самоков,
15. III. 1905 год.