II. За животоописанието на приснопаметните братя Хр. Миладинови, Димитрия и Константина
ПРИБАВЛЕНИЕ
III
[НЯКОЛКО БЕЛЕЖЧИЦИ И ЗА СКРОМНАТА СИ ЛИЧНОСТ] [*]
Най-сетне нека ми бъде позволено да притуря тук няколко бележчици и за скромната си личност, макар и предварително да знам, че никой не може да бъде справедлив съдия на собствените си дела.
В период. списание «Илюстрация Светлина» от 1893 г., год. VIII, кн. 7, стр. 2—3, под заглавие «Трима ветерани македонци» има нещо писано и обнародвано анонимно, покрай другите, и за моята личност. Съще и в пер. спис. «Училищен преглед» от год. X, притурка, св. 2, от някои мои познати под псевдоним, а може би и другаде негде да е казано или обнародвано още нещо по същия предмет.
Тук, без да критикувам и опровергавам писаното за мен, ще помоля поч. г. г. читатели да ми позволят да повторя същето с някои само маловажни може би изменения и допълнения, необходими за установлението на самата истина, които ще ми способствуват да нарека тези си бележки второ издание - поправено и попълнено. А изцяло за всичко, що ставало в присъствието ми и с участието на моята скромна дейност по народното ни възраждание, подробни бележки и изложения описал съм в друго едно описание, за което съм споменал вече няколко пъти, под наслов «Материали по историята на възражданието българщината в Македония» във вид на автобиография, времето на обнародванието на което не съм в състояние да определя по нямане здрави и сигурни данни.
РОЖДЕНИЕТО И ВЪЗПИТАНИЕТО МИ
Според казванието на покойната ми майка Мария, която на 1900 год. се помина в гр. Самоков, щом бе встъпила на 90-го-дишната си възраст, родил съм се бил на 1-й февруари 1834
487
год. в македонский град Охрид, някогашната столица на българските царе от Самуиловата династия и доскорошната резиденция на българските независими архиепископи, роден от родители българи, православни, средне сиромаси. [1] Слаб още от рождението си, боледувал съм и по-сетне с години, на 8—9-та си и на 18-год. възраст.
Учил съм се по тогавашнето на гръцки у няколко учители, а най-много и главно у тогашний елински учител, мой вуйко, пок. Янаки Г. Стрезов, до 1850/1851 година, догдето свърших III клас. Оттога до 1853 год. по няколко месеци в годината се учих на местний всеобщий занаят кожухарлък. Но тъй като тоя занаят не ми се нравеше, а на здравето ми беше вредителен, през 1853—1854 год. отидох в Битоля да следвам по ланкастерската метода у един новодошъл от Атина педагог, пок. Атанас Анести, родом албанец, от същий град, питомец на Атинското педагогическо училище (Παιδαγωγεῖον). Тога именно се запознах за пръв път с приснопаметните братя Миладинови, като тамошни учители, както видяхме и по-горе.
УЧИТЕЛСТВУВАНИЕ
От 1854 год. започнал съм учителската си кариера, която сключих на 1884 год. През 1854—1856 год. учителствувах за пръв път в охридските централни св. Климентови училища като ланкастерски учител. През това си двегодишно учителствувание. успях да въведа в училището си някои преобразования както по научната система, така съще и по дисциплинарно-педагогическата: отхвърлих, доколкото ми бе възможно, дотогашната груба телесна наказаност и я заместих с нравствена, която да влияе повече на чувствата и душата, отколкото на тялото и страхът; въведох разходките и детските увеселителни игри на открито място. От това учениците ми се привързаха към мене като към баща, макар тога да бях едвай 21-22-годишен момък, но и с помощници двама.
Към края на 1856 год. случайно някак се запознах с българската азбука и оттога почнах да изучавам бълг. писменост. През 1856/1857 г. бидох условен за гръцки взаимен учител в стружките училища (главен елински учител друг там нямаше,
1. Татко ми Анастас (Тасе) Пасхалиев Шапкарев, по занятие керамидар-устабашия, беше второженец за майка ми. Той се помина на 1-ий XI. 1873 г. 83—84-годишен.
488
та бях натоварен да изпълнявам донегде и неговите обязаности). Там като такъв учителствувах три години, от 1856—1859 година включително с един помощник взаимен учител, г. Георги Икономов, родом от същий град, който служеше и като певец в църквата.
В Струга била въведена ланкастерската метода преди една година от един бивши Д. Миладинов ученик стружанин, доста, възрастен вече, пок. Наум Хр. Хаджов (който след 2—3 години и се помина). И там въведох същите преобразования в научната и дисциплинарна система, както преди две години в охридските училища. И там учениците се привързаха към мене така, щото, когато към края на 1859 год. напуснах училището, те плакаха и с поклони ми се молеха да ги не напускам, а да остана там и занапред.
През тригодишнето си пребивание в Струга имах щастието да се запозная по-добре, а сетне и да се сродя със семейството и с присно[па]метний народен деец Д. Миладинов, който тога учителствуваше в Прилеп, а по-сетне в Кукуш заедно с пок. тоже Р. Жинзифов, а през ваканциите дохождаше в Струга, при семейството си.
През 1857/1858 год., доволно вече запознат с българската, книга, по насърчение на пок. Д. Миладинов, въведох в управляваните от мене стружки училища българския язик при гръцкия, а в църквата същето направи помощникът ми г. Г. Икономов заедно с един от свещениците. През м. априлий 1858 год. дадохме и официални изпити на учениците си на български язик. Въодушевлението и радостта на присъствувавшите граждани бяха неописуеми — трепещущи.
Около средата на м. август 1859 год. бидох повикан обратно и условен в Охрид да поема управлението на тамошното централно училище, дето учителствувах две години, до м. септемврий 1861 год., а в елинското главно училище учителствува съще през това време учителят ми, пок. Янаки Стрезов, както бяхме заедно и през 1854—1856 година. Тие две години, 1859/1860 и 1860/1861 г., бяха доста забележителни както за нас, учителите частно, така съще и за града ни и за цялата Охридска епархия въобще. В това време именно, на пръв ден Божик (Коледа) 1859 год., умря в Охрид последний гръцкий митрополит, пок. Йоаникий, родом албанец из Елбасан (Епархиотите ни, първо охридските граждани, а по-сетне заедно с них и външните епархиоти, под предводителството на, първенците ни и под ръководството на приснопаметний Д. Миладинов и пок. Я. Стрезов, негов някогашен ученик, а тога елин-
489
ски учител в централните охридски училища, поискаха от Патриархията българин митрополит да наследи умрелия. Но Патриархията не рачи по никой начин да услиша молбите на охридските епархиоти, а въпреки общите им единодушни желания, заявени официално не един път, като напук назначи за охридски митрополит пак грък, Мелетия, родом из Арнауткьой в Цариград, бивш протосингел на преждебивший охридски митрополит Дионисия. Вследствие на тая отрицателна патриаршеска постъпка произлезе ужасна борба между охридските епархиоти, от една страна, и гръцкото в. духовенство от друга, която едвай след 15 години при други дейци и при други обстоятелства се свърши наистина благополучно за епархиотите, но и с много неоценими човешки и материални жертви, най-главната от които бе преждевременната погибел на братя Миладинови и някои още други по-малки.) [*]
През течението на тая борба, именно през начинанието и, 1859—1861 год., под главатарството на горепоменатите двама ръководители, пок. пок. Д. Миладинов и Я. Стрезов, взел съм припадающето ми се участие и писущий тия редове. През същето това време като взаимен учител в споменатите ни вече охридски училища с одобрението и съдействието на елинския учител в същите училища Я. Стрезов и на някои от градските първенци успях да въведа за пръв път в училището си българский язик, в което дохождаха да го учат по мълчеливото позволение на учителя си учениците от елинското училище. [1]
*. Текстът между ъглестите скоби е бил зачертан по-късно от автора и заменен със следното изречение: «Тук да не повтарям същето, което по тоя въпрос съм изложил другаде, именно в бележките си за жизнеописанието на братя Миладинови, а да премина по-натам.» Тъй като при направеното съкращение е нарушена последователността на разказа, тук възстановяваме първоначалния текст. (Бел. на ред.)
1. Не трябва да се забравя при това, че българский язик, въведен тога за пръв път от нас, след затвърдяванието донегде в епархията на гърка митрополит Мелетия, особито след вдиганието и погинванието на Д. Миладинов, 1861 —1862, той, бълг. язик, биде отново изключен както от стружките, така и от охридските училища и заменен пак с гръцкий, та едвай подир няколко години стана нужда за повторното му въвеждание под други дейци и при други, по-благоприятни обстоятелства, и тоз път вече окончателно затвърден. За първото обстоятелство вж. в. «Съветник», Цариград, 1862 г. [г. II, бр. 8—17 от 23 май — 25 юли 1864 г.]. «Надгробно слово над българските в Охрид училища».
490
През м. септемврий 1861 г., след случившето се нещастие с Миладинова и временното надмощие на гърка митрополит, като не можехме вече да виреем в града си и да гледаме хладнокръвно настаналия режим, както аз, така и Я. Стрезов бяхме принудени да напуснем охр. училища заедно с родината си и да търсим работа другаде, вън от родния си град. Аз тръгнах към една страна, а Я. Стрезов към друга. Аз отидох да учителствувам в гр. Прилеп.
В това време училищата в Прилеп, макар и в една и съща сграда, бяха разделени на два отдела, български и гръцки, независими един от друг. Аз станах учител в тоя последния отдел. Но при все това мен и като гръцки учител нищо не ми попречи да си бъда по дух и по дела българин, а по примера на предшествениците си в същето училище пок. пок. Д. Миладинов и Жинзифов и др. не по-малко съм съдействувал и помагал за пробужданието на местното българско население, потънало дотога в рабско поклонение пред гръцкото в. духовенство. Има живи още свидетели, които да потвърдят думите ми. Там учителствувах благополучно и целесъобразно до края на 1865 година.
От м. октомврий 1865 год. заминах за кукушкото новосъг-радено училище като класен български учител и управител на цялото училище — глава на няколко учители. (Само това обстоятелство, че всекога и навсекъде почти съм отивал като наследник или предшественик на пок. Д. Миладинов, достатъчно е да свидетелствува за моя дух.) Там учителствувах и управлявах това училище седъм почти години, дори до 25-й февруар. 1872 год., и щех да остана там за много още време, ако домашно едно нещастие не бе ме принудило да напусна преждевременно тоя град. Тези седъм години на учителствуванието ми в Кукуш са ми били най-плодородните в народно и църковно-училищно отношение. Управляваното от мен кукушко бълг. училище от искра стана на пламък, на пожар — от един прост български зародиш в няколко години само стана доста известен български център не само в цялата околност, но и в други съседни ней околии. Числото на учениците му от година на година нарастваше неимоверно и училището напредваше до известна стъпен. На изпитите стърчваха се да видят и да чуят българска наука от всички по-близки околности. С две думи да кажа: когато на 1865 год. стъпих в него, намерих само 60—70 ученици абецевци, или табличари, а когато на 1872 г. го напу[с]нах, оставих го с 500 почти ученици, между които 80 само класни, от I до III клас. Напоследък от-
491
кри се и читалище с повече от 40—50 членове, което се посещаваше не само от млади, а повече от старци интелигентни,, някогашни другари на Миладинов, жадни да чуят и да научат нещо за българский напредък.
За да спомогна що-годе на учебното си дело и на учениците си, като гледах скудостта на нужните учебници, още през втората учебна година на учителствуванието си в Кукуш, 1868 г., приготвих на бърза ръка и издадох чрез свой един приятел някои кратки необходими учебници на наречие по-вразумително за македонските българи. Подир година-две, на 1869— 1870 г., още две други, по-едри «сбирки от неделните и празничните апостолски и евангелски чтения» на старобългарски и новобългарски, предназначени за учениците в училището за четиво и за църковните служители в църквата. Такво беше тога времето и това изискваше нуждата.
За отпечатванието на тия две последни книжки през есента на 1869 г. сам отидох за пръв път в Цариград, дето имах честта да се запозная с по-видните наши интелигентни сили, между които на първо място пок. дядо П. Р. Славейков, в печатницата на когото и печатих едната от книжките си; пок. тоже Г. Груев, пок. д-р С. Чомаков, Ив. Найденов и други, а главно с пок. пок. бълг. владици: Иларион, тогашен Макариополски, а по-сетне Търновски; с Панарета Пловдивски, а най-много с Антима Преславски, по-сетне пръв бълг. екзарх, и с мнозина още други.
Както първите ми пет, така и последните две книжки, далеч от да имат каквато и да е спекулативна цел, къде продавани пощо-защо, къде пък подарявани или на вяра давани по учителите, за скоро време се разпръ[с]наха по цяла Македония и не за дълго се изчерпаха, та стана нужда и за второ издание. Те направиха цял преврат в ония места на областта, в които дотога в училищата и църквите им владееше гръцкий язик — навсекъде почти този последний се замести с българский.
От м. февруарий 1872 г. аз се преместих повторно в гр. Прилеп за български класен учител заедно с дотогашния там г. Н. Ганчев, дето останах до края 1873 г. Идущата 1874 г. учителствувах в битолското класно училище, дето имах за колега г-на Ив. Каранджулов. На отиванието си от Битоля за родния си град Охрид, през ваканциите, разболях се пътем в. Ресен и доволно време лежах у дома си болен, дето бидох принуден да седя празен и през разстояние на българските въстания и на Руско-турската война 1876—1877 г. с едно малко изключение.
492
През началото на 1878 г., преследван от турската власт, принуден бидох нощем да офейкам в Солун, а оттам с първий параход след С[ан]стефанский договор през Дедеагач в Одрин при руската окупация и подир 2—3 дни през Пловдив и София тръгнах за Белград, дето се озовах в качество на някакъв си търговец на ален пипер. Там преседох до началото на есента. Сърбите брача ме заподозряха за бугарски шпионин и щех да се пострадам от них, ако предупредителността не бе ми продиктувала овреме да напусна тая братска (?) страна заедно с шовинизма ѝ, та да се върна пак в опасната турска територия, у дома си, дето преседох 1 1/2 год., взирающ се наоколо себе като изплашен заяк, да не би да ме налете нова някоя изненада.
През последните дни на м. февруарий 1880 год. нови преследвания принуждават ме отново да напусна родното си огнище тоз път вече, току-речи, завинаги. Дойдох в свободна България и тогашната И. Румелия (Юж. България), в Самоков, София и Пловдив. От тоя последний град, препоръчан от н. в. преосвещенство сегашний старозагорский митрополит, тога архимандрит Методий, вестявам се в Цариград пред н. блаженство българский екзарх г. Йосиф I, който ме прие твърде благосклонно. По предварително споразумение с о. архим. Методия н. блаженство предумва ме да се върна обратно в Македония, за да приготвя основите и почвата на българското учебно дело за подпомагане на тамошните братя в учебно отношение. Аз не се противих много, тъй като и моята цел беше тождествена. Съгласието помежду нас се установи напълно е една само разлика, че аз настоявах за център на учебното ни дело да се определи гр. Солун като единствен център във всекое отношение на цялата тая област, когато н. блаженство с окружающето го по разни неизвиняющи извинения и въображаеми препятствия и неудобства, а всъщност по неведение на същинските условия в предметната област никак не рачеха да се съгласят с моето предложение, а противопоставяха и предлагаха за център други места от вътрешността: Прилеп например, Щип и пр. Най-сетне, след много обяснения и настоявания от моя страна, моето мнение преодоля и биде прието и аз тръгнах за Солун, дето пристигнах на 2-й юний с. г. заедно с един още другар, пок. Д. Узунов, който беше определен за в Битоля, задето и се отправи немедлено. Аз тога, както и по-сетне, през цялата година, бях упълномощен от Екзархията да диря и да намирам учители за цяла Македония, та да ги
493
препоръчвам за назначение, както гласи и едно екзархийско до мене писмо.
В Солун намерих български училища — мъжко с 22 ученика, повечето дребни дечица дебранчета, с един учител, пок. Михаил Ковачев, и девическо с 11, тоже дребни момиченца, с една учителка велешанка мома, вместени всички като сардели в една под наем гръцка къщица, дето бяха и квартирите на учителя с многочленното му семейство и на учителката с брата си, ученик, и майка си. Щом встъпих в града, учителката и учителя заедно с някои от привържениците си граждани и общинари ме заподозряха за заместник на учителя и вследствие, както общината, така и учителя с учителката подали си оставката. Новата община доведе други учител и учителка. (В това време аз бях обратно в Цариград по една важна общинска работа.)
Като настъпи идущата 1880/1881 учебна година, приготвуват се почвата и основите на бъдъщите български гимназии, мъжки и девическа с пансионите им: ученици от околността се стърчаха в мъжкото училище повече от 130, от които се образуваха два редовни класа и един предуготовителен (за ученици, дошли от гръцки-елински училища) и се условиха още един учител за в класовете и двама основни за четирите образувани отделения. Девическото тоже наброява 40—45 ученички, но с една само учителка, родом самоковка, потомка на семейството Фотинов, за жальост несъразмерно подготвена. Като дотогашнето училищне помещение се видя недостатъчно да побере набралите се ученици и ученички, наеха се и други помещения, по-широки и по-удобни, където се поместиха опие от учениците, които бяха дошли отвън като пансионери или самоподдръжници. На първите даваше им се по нещо от общината за издържание, а вторите се поддържаха от домашните си. Само квартирата, както на едните, така и на другите, беше безплатна за сметка на общинския бюджет. Съще се нае особно помещение и за девическото училище. И ето ви зачатъците на гимназиите и пансионите в Солун, които идущата година се установиха окончателно и редовно.
Накрай на учебната година дадоха се официални изпити, на които присъствуваха и някои от чуждестранните дипломатически агенти, между тях и д-р Караконовски, частен лекар на руското в Цариград посолство, който случайно тога се намираше в Солун. Те констатираха съразмерно с учебното време добри успехи в училището и писмено потвърдиха това с подписите си в съставений писмен акт.
494
Оттога и до официалното откривание на гимназиите и пансионите в Солун има един промеждутък, през който станаха някои недоразумения по въпроса на предметните учебни заведения, за които недоразумения аз тук не ща да говоря. Те са накратко изложени в горепоменатата статия на цитирано[то] списание «Училищен преглед», год. X, притурка, св. 2, и по-подробно ще се види в бележките ми по църковно-училищнето ни дело, за които толко пъти вече съм споменал.
Дохожда 1881/1882 уч. година. Къде средата на м. октомврий пристигат чрез Цариград неколцина учители с директор г. Б. Райнов н инспектор К. Стателов, предвождани от екзархийский секретар г. Д. Ганчев. Ученици се натрупаха отвсекъде из Македония; само за класовете се събраха около 130 ученици освен ония от отделенията и освен ученичките. За дохожданието на толкова ученици и ученички немалко спомогна и съдействието на почит. г. П. Сарафов, който доведе от Из[точна] Македония сума ученици. Гимназията и отделенията се откриха; съще и девическото училище. Гимназията с 4 класове. В 4-й клас по-отлични ученици бяха Димит. Изов от Порой, отколешен поддръжник на Сол[унската] община, Георги Стрезов от Охрид, Бано Кушев и Йор. Кушев от Велес и други от други градове и околности из Македония. Около Митровден пристигна из Цариград и екзархийский наместник — за председател на Солунската община и за преподавател на закон божий в гимназията, н. в. препод. архимандрит г. Козма Пре[чи]станский, сегашний дебърский митрополит. Пансионът съще се откри с програма да се поддържа врегленно хазайственнм образом, на който за управител бидох назначен аз под надзирателството на общината. Работата тръгна да върви — занятията се започнаха. Донесоха се и някои учебници от Дановата книжарница и се повериха на мене да отворя таква в града чрез третьо лице, но турското правителство не ни позволи.
Не се мина нито месец, когато по интригите и доносите на някои от колегите ми учители бидох преместен за в Кукуш, уж поради загнездилата се там от няколко време уния, та да подействувам за премахванието ѝ. Като отидох, действителна намерих града съвсем друг от какъвто преди 8—9 години бях го оставил: мнозина, повечето даже, стари дейци бяха изчезнали, измрели, а остали младежи неопитни. Повече от деветте десети приели унията, а само малцина останали верни на праотеческата си вяра. Духовете се изменили. При това положение на работите аз по възможности изпъ[л]них мисията си:
495
затова мое малко престояваше там числото на униатите почна постепенно и неусетно да намалява, а онова на православните да се покачва. Но наскоро едно ново преследвание, станало в Охрид, подшушна ми да разбера, че пак се касае за моята кожа, и вследствие бидох принуден да офейкам в Пловдив, дето останах няколко месеци, и едвай през м. априлий се върнах обратно в Кукуш на мястото си, след като се уверих, че бурята вече против мене е изминала, и то благодарение на приятели. Но и в Кукуш след възвръщението си чекали ме някои, макар и мними преследвания, по които лесно се обяснихме и в резултат излезе една голяма нула.
Идущата 1882/1883 учебна година, като се обяснила в Екзархията гореспоменатата против мене интрига от страна на колегите ми и се открила фалшивостта и злобата ѝ, аз бидох повърнат пак в Солун с по-голямо доверие от страна на църковното ни началство. Там тога заех много повече длъжности: 1) учител-преподавател в гимназията; 2) секретар на общината; 3) иконом и надзирател на девическите учеб. заведения, училище и пансион; 4) член в контролната комисия върху вървежа на мъж. пансион, заведван тога от французина Бертранда с около 300—400 пансионери самоподдръжници или стипендианти; и най-после 5) общ счетоводител на всичките учебни заведения в града — училища и пансиони.
През тая година станаха някои недоразумения по отношение на пансиона между някои от учителите, от една страна, и общината с други от учителите и съдържателя на пансиона, от друга, които недоразумения се свършиха с уволнението за идущата година на директора Б. Райнов и пок. Трайча Китанчева и с напущанието пансиона от страна на съдържателя му французин Бертранда. Г. Райнова, както и Бертранда за идущата година замести Кандиларов.
През м. октомврий 1883 г. телеграфически бидох повикан от Екзархията в Цариград, загдето и незабавно се отправих на 14-й с. м. с парахода «Азия» от фр. др. «Фрейсине», но през това ми пътувание по море едва ли що не се удавихме всички пътующи от необикновена буря — цели 11 дни се скитахме по морето от Солун до Цариград, без да знаем накъде сме и накъде отиваме. Най-сетне, срещу Димитровден, пристигнахме с повредения параход в пристанището на турската столица.
Там съм бил повикан за някои работи, свързани с участта на Екзархията по онова време, с извършванието на които бидох и аз натоварен един от помежду другите. И още и като един от редакторите на планираний тога български вестник.
496
Но като не се постигна гонимата цел за вестника при всичките всевъзможни средства и залягания за постижението ѝ, останах там като редовен кореспондент на българските, особито на и. румелийските вестници, с редакторите на които имах от гю-преди добро познанство. [1]
1. Още от млади години аз съм имал наклонност да кореспондирам и съм кореспондирал с българските вестници и периодич. списания както преди Освобождението, така и след него. Любимите ми и често посещаваните от моите кореспонденции вестници бяха преди Освобождението: «Македония» (Славейковата), «Право», «Съветник», «Б. пчела» (в Браила), а понякога и «Турция»; а от период. списания «Читалище» и главно «Период. списание на Българското книж. дружество» още от основанието му и до скоро време, на което се числех и като един от дописните му членове, а от 1900 год. признат и за действителен член на дружеството. Подир Освобождението съще съм следвал същата си наклонност: писвал съм във в. «Марица» (най-много), «Нар. глас» и «Съединение» (изт. румелийски); и сетне в «Нар. права» и «Съгласие», без да пропускам и период. списания: «Български преглед», «Утро», «Минист. сборник» и пр.
ИЗДАВАНИЕТО НА СБОРНИКА МИ ОТ НАРОДНИ УМОТВОРЕНИЯ
След единадесетмесечно пребиваване в Екзархията залавям се за друга, не по-малко важна и не по-долна работа — предприемам да издам на бял свят огромния си материа[л] от българс[ки} народ[ни] умотворения, събиранието на които, започнато от 1854 год. по побуждание на учителя си, пок. Я. Стрезов, следвало е непреривно до тоя час. С тая цел аз през м. септемврий с. год. упътих се за гр. Пловдив, дето, надеящем се на тамошните големци на деня, познати мене от по-преди, имах твърдо намерение да остана до свършванието на реченото издание, като получа там някоя скромна службица, колкото за препитанието си, и негли намеря и средства за проектираното издание на материала си.
Повече от десет месеци стоях там с надежда да постигна както едното, така и другото, но, по нещастие, напразно, залъгвай като малко дете от приятелите си (!) големци, от силните на деня, и не можех да видя осъществена нито едната, нито другата от надеждите си. В това временно разстояние със спестените си от по-прежното ми учителствувание малки средства
497
успях да издам три малки книжки, частичка от огромния събран материал, именно: 1) «Материали за животоописанието на бр. Миладинови»; 2) «Русалии, древен и твърде интересен български обичай, запазен и до днес в Южна Македония»; 3) «Сборник от народни старини» (80 приказки). За тази последни книжка длъжен съм да благодаря на тогашния директор на просвещението в И. Румелия пок. К. Величков, който ми помогна с 10 лири турски, а същевременно ме освободи от заблуждението да се надея за каквато и да е сполука на целта си по въпроса на очакваната служба. «Те те лъжат — каза ми той. — Недей се надей на тях. Ако беше време за назначение на учители, аз немедлено щех да те назнача.» Тога аз, така осветлен, тръгнах за собствена България и временно се установ[их] в гр. Самоков при брата си, пок. Петра, който в това време се занимаваше с адвокатска професия след четиригодишната си съдейска и двегодишна училищно-инспекторска служба.
Наскоро стана Съединението на И. Румелия с България, Сръбско-българската война и детрониранието на бълг. княз А. Батенберг с всичките им последствия. В това тригодишне мътно временно разстояние на съдбоносни за България събития аз едвай ли съм могъл да намеря по няколко минути да приготвя за печат целия си материал, а и да обогатя с много още местни прибавки.
Едвай през 1888, като поутихнаха прежните тревоги, министрът на правосъдието пок. К. Стоилов даде ми една службичка — нотариус при Сливен, окр. съд, — а по-сетне други министри ме преместиха за такъв в Стара Загора и след един месец във Враца в качество на II мир. съдия и най-сетне в Орхание като I мир. съдия, гдето след една година по причина на опасна болест, като сключих служебната си кариера, бидох пенсиониран на 1892 година.
Но и в разстоянието на тригодишната си държавна служба аз не преставах да обогатявам материала си и да търся средства за издаванието му; обаче всичките ми грижи и старания по тоя последний пункт оставаха, кажи, напусто. Най-сетне, на име божие, впуснах се в трудното и тежко предприятие. С това самоотвържение и риск почнах издаванието на Сборника си и до 1894 год. успях да издам на свят по-голямата част от материала си в осем доста обемисти книжки от по 15—20 печатни коли всекоя, или всички около 150 коли. Обаче в това 4—5-годишне разстояние, именно през края на 1892 год., налете ме опасна болест, от която и самите доктори от Александровската болница, където лежах четири месеци безполезно, се отчаяха
498
за моето оздравявание, даже и швейцареца доктор г. Стерлинг, та бидох принуден да се влачам полумъртъв във Виенската хирургическа държавна клиника, гдето намерих спасение. От тая болест лежах на постеля тъкмо две години.
Всичката помощ за отпечатванието на тоя мой огромен материал се състоя едвам от 1500 лева, отпуснати от Министерството на просвещението в България при министерствуванието на пок. Г. Живков, и то не в един път, а в разстояние на три години, по 500 лева на всека година след излизанието от печат на всеки две книги от по 15—20 коли едната. Обаче имах честта да получа малки някои помощи и от частни някои родолюбиви лица и от две научни благотворителни дружества. Така от пок. пок. Мар[ин] Дринов и К. Станишев получих 11 р. империали; от пок. Евлог[и] Георгиев чрез И. Е. Гешев — 400 лева, от Петербургското и Киевското благотворителни дружества по 100—150 рубли, а нещо и от св. наша Екзархия. Най-сетне през 1894—1895 г. Министерството на просвещението откупи от последните ми две книжки, ако не и от всички, по 200 екземпляра за в държавните училища в стойност на 1400 лева, с които могох да изплатя донегде дълговете по отпечатванието на толко огромния си фолклорен материал.
Понастоящем, изнурен от старост (76-годишен), трудост, грижи и разни опасни болести, проживявам в гр. София, поддържан от скромната ми, колкото да не умра от глад, пенсийка, която българский народ чрез своите представители, оценявайки скромните ми към него услуги, благоволи да ми определи; а н. ц. в. да ме награди с височайши орден — кръст V степен за гражданска заслуга.
При всичката гореописана моя недъгавост мене не се иска още да се опростя със своите любими занятия по своята специалност, макар и некадърен вече за работа — аз ще си отдъхна не на постелката, а на масата си, както са ми го предсказали мнозина, които са ме познали.
По характерис[ти]ката ми аз нищо тук няма да спомена, тъй като зная, както съм казал и отначало, че никой не може да бъде справедлив съдия върху собствените си дела — то е работа на други, които са ме познали отблизо. Аз ще кажа само, че колкото ми било възможно бил съм миролюбив, отбягвал съм свадите и крамолите с когото и да било и за каквото и да било.
По преподавателната и учебна част съм бил подражател на учителя си, като същевременно съм притурял и от своя стра-
499
на по нещо ново, съобразно с новите времена и обстоятелства, като съм имал пред вид и примера на неговия учител, приснопаметний Д. Миладинов.
ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Всичко гореописано по отношение на моята личност аз дължа изключително на три, следующите обстоятелства: 1) на здравата научна основа, на която със собствен труд могло да се гради повечко нещо и която бе турил у мене учителят ми вуйко пок. Я. Стрезов, като същевременно заедно с нея вдъхнал още в крехката ми младенческа възраст и народните непоколебими чувства, по-сетне постепенно развивани в по-широк размер; 2) на тясното ми сближение с Д. Миладинова; и най-сетне 3) на неуморимите ми и непреривни собствени трудове за саморазвитие, които понякога достигаха до самозабраване. А че и във всичкото време на тридесетгодишното си учителствувание съм бил и в строя на народните дейци, не трябва и дума да става; защото в ония критически за народа ни времена и според вървежа на народните ни работи един учител, и то с добра репутация, не бе възможно да не бъде в същето време народен деец и народен ръководител по обществените въпроси, каквито бяха тога например духовното ни, умствено възраждание и националното ни освобождение от чуждородното духовенство. Най-сетне, аз се утешавам и се гордея даже с мисълта си, че и аз, като българин, съм имал щастието със скромната си дейност да съдействувам за осъществението на високославните Миладинови идеали като техен верен последовател и неотклонен приемник и продължител, макар и не така буен, и да видя с очите си осъществени тие техни идеали, даже в по-широк размер.
Подир себе оставям много още, цял кош необнародвани ръкописи, които дано някой родолюбец или дружество се намери да ги обнародва печатно — мисля, не ще бъдат безполезни за истината. Съще оставям и трима възрастни вече синове: 1) Климент, 12 год. учител, свършивш в нашето Соф. висше училище по естествените науки, а същевременно и многогодишен легален деец по македонското освобождение; 2) Евтимий, свещеник и архиерейски наместник в гр. Чирпан, свършивш със зрелостен изпит Самоковското духовно училище; и 3) Иван, най-малкият, юнкер засега във Военното на н. ц. в. училище.
500
За жальост, всички не само безполезни материално досега за остарелия си и немощен татко, ами и немарливи и нежелающи да се заинтересуват и запознаят от малко-малко поне със старческите му драсканици и да видят има ли в них нещо полезно, когато външни хора, чужденци, много повече са се заинтересували и ги оценили достаточно.
Това обстоятелство най-много ме оскърбява неутешно. Но може би тая тяхна грешка според мене, татко, да бъде извинителна донегде, макар и фиктивно, само по един мотив, че тяхната специалност, като съвсем различна от моята, не им позволява да обърнат внимание към тази последнята — фалшиво извинение. [*]
София, м. януарий 1909 г.
Козман А. Шапкарев