6. В ДНИТЕ НА ИЛИНДЕНСКОТО ВЪСТАНИЕ И СЛЕД НЕГО
От 2 до 4 януари 1903 г. в кабинета по физика на Солунската мъжка гимназия „Св. Кирил и Методий” се провежда таен конгрес на македоно-одринската революционна организация. Без присъствието на Г. Делчев, Г. Петров, Я. Сандански и др., под ръководството на тамошния учител и един от ръководителите на организацията Ив. Гарванов, конгресът решава да обяви въстание в Битолския окръг на 20 юли. [1]
По-изтъкнатите ръководители на Вътрешната революционна организация бързат да заминат за Македония. Гоце Делчев, който по това време е в София, се надява да свари в Солун току-що освободения от заточение Дамян Груев, разчитайки, че той „ще укроти битолчани, които са писнали: въстание, та въстание.” [2] „Ние трябва да пощадим живота на това население — пише Делчев на Михаил Чаков, — защото над опожарените му огнища дипломацията дълго ще има да се забавлява, но едва ли нещо съществено би предприела за подобрение на хала му.” [3]
Като апостол на революцията Делчев държи еднакво на въоръжаването на населението и с оръжие, и със знания, просвета. Пред свои близки с горчивина изповядва: „Ние нямаме достатъчно ратоборци на уличното слово, и дипломати, ако щете.” [4] Той жадува за хора, които „да превържат перо към камата си и да напишат книжки, що биха послужили за утеха на народа и за поука на агитатори”. [5] И сам се заема да привлече интелектуалци и хора на перото в подготовката на населението. Възлага на Атанас Раздолов да отпечата речта на Емил Андре и други брошури с чисто революционно съдържание. Негова е идеята за издаване на хектографски листове.
Димо Хаджидимов е един от неговите последователи. Той споделя мисълта на Гоце, че е „много рано да се обявява революция, докато идейно не бъде подготвен народът, масата”. [6] И с възхищение по-късно ще отбележи: „... една от големите му грижи беше, подпомаган от редица свои сподвижници все от „край-
110
ните”, да събира и разпраща на вътрешността македонска колкото е възможно по-голямо количество социалисти и революционни брошури.” [7] Сам Хаджидимов е един от тях. И сега — преди Гоце да се отправи за Солун, надявайки се, че ще предотврати решението за преждевременно въстание, — той възлага на Хаджидимов да се заеме с организиране на печатна база за издаване на хектографски вестник и други пропагандни материали. За тази цел е ангажиран и чешкият кореспондент в София Клеменш. [8]
Междувременно Делчев му възлага и друга задача. За Македония се готви да замине и Борис Сарафов с чета. Хаджидимов трябва да послужи като „спирачка” на буйния му характер. Общо взето, Сарафов няма дълго време за подготовка, пък и събитията се развиват със светкавична бързина. Затова и делегираният към бъдещата чета Хаджидимов бърза. Секретар-касиерът на Учителския съюз урежда въпроса със свой заместник, като нищо не споменава нито на родителите си, нито на Александра. Съобщава им, че отива на гости у приятеля си Георги Панчаревски, който по това време учителствува в Лом. „Тогава аз скрих — по-късно ще обясни на Александра, — че отивам в Лом. Това беше необходимо, защото трябваше да го премълча.” [9] Покрай другата подготовка Хаджидимов се снабдява и с дяконски дрехи, с които се появява в Кюстендил.
На 23 януари 1903 г. четата на Сарафов преминава границата при с. Сажденик. Тя наброява около четиридесет души. Освен Хаджидимов като „по-интелигентни” в нея се открояват още няколко души — Стойков от с. Гайтаниново, поручик Панайотов от Велико Търново, запасният портупей-юнкер Димитър Дечев, учителят Константин Бараков от с. Скребатно, фелдфебелът Дечо Иванов от Княжево. [10]
Поради силния студ през тази зима пътят на четата е затруднен. За по-голяма безопасност тя се движи само през нощта. Проточила се през планинските пътеки, четата прилича повече на бавноподвижен керван отколкото на бойна единица. На плещите си четниците носят около триста килограма динамит, оръжие и десетина други тежки товара. Общо взето, въоръжението им е слабо — преобладават сръбски пушки
111
или така наречените „кокенки”. „Дадоха ни — пише в спомените си Борис Сарафов — калпави пушки, само двадесет манлихери, другите мартини, сръбски пушки, на които патроните не ставаха, та имахме сетне мъки.” [11]
Още през първата нощ, която прекарват в колибите на с. Сасът, четниците забелязват турски аскер да се движи на километри от тях. Изчакват ден-два и на 27 януари се насочват към с Лукаво, Кочанско, пренощуват на връх Голак в едни мандри и се спускат на другия ден към селата в Малашевско — най-напред в планинските колиби, а сетне и в Разловица, Митрошинци, Русиново, Будинарци и Спасе.
Трудното придвижване на четата към вътрешността идва не само от многобройния аскер, пръснат из селата, но и от неверието на тукашното население — то е демобилизирано, изплашено от своеволията на някои от Цончевите чети. Сарафов, Хаджидимов и хората им се срещат с една от тях, предвождана от унтерофицера Карабиберов. Този „орман войвода” не сядал на трапеза без агне, заплашвал, биел и тормозел селяните, които престанали да му вярват.
Борис Сарафов изразява известно неверие и към четите на Вътрешната революционна организация. Това проличава от срещата му с войводата Кръстьо Асенов, един по израза на Сарафов от школата „на префинените идеалисти”. Не без тенденциозност по-късно Сарафов ще напише: „Не зная какво впечатление правеше туй на Хаджидимов, който беше с мене и на когото Кръстьо Асенов по идеи беше по-близък.” [12] Тук войводата намеква за социалистическите разбирания на двамата дейци на организацията. Критичността на Сарафов към Асенов се дължи на друго: по решение на ВМОРО действията на Сарафов са поставени под контрола на Асенов и четата му. Това несъмнено е накърнило самочувствието на и без това самонадеяния и със заслуги към организацията революционер.
Деликатната роля на Хаджидимов се усложнява. Освен че трябва да предпазва Сарафов от необмислени действия, по пътя на четата се явява и предателство. Коджабашията на с. Владимирово я издава на аскера и в местността „Касапли” четниците влизат в първото сражение. Могло ли е да се избегне тази схватка? Според Сарафов — да, но ентусиазмът на четни-
112
ците „надделял”. „Попитах момчетата — пише Сарафов — готови ли сте за бой, и те се изказаха за, макар че можехме да избегнем сражението.” [13]
Подкрепена от четниците на Асенов, боят на Сарафовата чета с турския аскер започва на 12 февруари около 2 часа след пладне и продължава до вечерта. Мястото, където тя е взела позиция е неизгодно, а и аскерът е многоброен и добре въоръжен. Момчетата задържат озверения напън на противника, но негодните пушки ги принуждават да се изтеглят из планинските усои, загубвайки осем свои другари.
Човек на перото, с навик да води богата кореспонденция, за това първо сражение Хаджидимов не оставя нито ред. Той проявява истинско мъжество, не мисли за своята особа, а за оцеляването на хората и изхода на боя. Друг е характерът на Сарафов. Той не само с подробности документира сражението, но си приписва и доста заслуги: „Турците налитаха близо и на име викаха мене. Знаеха, че ако убият мене, ще бъдат похвалени.” [14] Истински героизъм проявяват всички четници и особено войводата Асенов и Хаджидимов. „Сред пукота на пушките — спомня си Михаил Чаков — Димо Хаджидимов със залегналите до него другари пееха песента „Прости, народе мой, нещастен...”. А Кръстьо Асенов командуваше бойците. Това трая от сутринта до полунощ, когато четниците почти на нож си пробиваха път, като оставиха на полесражението повече от тридесет души войници.” И очевидецът не без намерение да каже цялата истина, повторно напомня: „Героите в това сражение са Кръстьо Асенов и Димо Хаджидимов, а не Борис Сарафов, който сам се хвали в своите спомени.” [15]
След сражението Кр. Асенов осигурява канал и Сарафовата чета преминава
отвъд р. Вардар, в Битолско. Завършил мисията си, и Хаджидимов поема своя
път — заедно с чешкия кореспондент Клеменш се отправя към Арджанския гьол,
където „щяха да организират тайна революционна печатница”. [16]
В своята борба революционният гений на българина, както посочва Христо Силянов, използува не само планините и населените места в Македония, но и много-
113
бройните й езера. [17] Едно от тях е Арджанското езеро, наричано от местното население Арджанеки гьол. Това „затворено водно пространство” е посещавано само от рибари, ловци, събирачи на тръстика и други полезни растения. Рибарските колиби, наподобяващи наколни жилища, служат като постоянно убежище на четите на Вътрешната революционна организация. Хаджидимов намира, че мястото е подходящо за създаване на печатна база за бъдещите издания на организацията.
Между другото влизането на Хаджидимов в Македония стаява известно на учителите социалисти. В отговор на писмо на Радославов, един от влезлите в Македония четници, Найден Киров му пише: „Благодаря за онуй, което ми съобщавате за Димо. В неговото здраве не се съмнявам, но го смятам за неспособен да държи пушка, а мисълта, че неговото място е пропагандата и че той за това е отишел.” [18] В писмото се срещат и други интересни разсъждения за силата на пропагандата в една бойна единица и конкретно за таланта на Хаджидимов като идеологически деец в предстоящото въстание. „Един човек повече в четата е нищо — продължава писмото си Киров, — та ако щете един герой, а един предан агитатор, какъвто безспорно е Димо, струва много повече.” [19]
И други близки на Хаджидимов свързват дейността му в Македония само с пропагандата и просветата. Това е естествено, защото той се налага като един от най-страстните публицисти и идеолози на революционна организация. „Нарамил раница с книги — литература и пушка — пише в спомените си Д. Зографов, — броди из Македония, като просвещава и подготвя революцията на брата-роб отвъд Рила и Родопите.” [20] Тази оценка, разбира се, е вярна, но е едностранчива. Тя идва от факта, че Хаджидимов се налага в съзнанието на борещите се за свободата преди всичко със своето огнено перо, с просветителската мисия на учителя. Други пък се съмняват в неговите физически сили, поради което смятат, че е „неспособен да държи пушка”. Сражението с турския аскер край с. Владимирово обаче опровергава тези съмнения: „Впрочем — уточнява се Н. Киров — ние от тук можем да разсъждаваме за неговата дейност, но нали тя се определя от условията, в които е поставен да работи.” [21]
114
А тук във вътрешността зрее идеята за въстание. Това ярко се забелязва у самите четници. Без разлика на възраст, те се тъкмят за бъдещата „кървава сватба”. Това личи от едно писмо до Хаджидимов, в което го молят: „С четата, с която е Радославов, е и Райчо Райчев, ученик от VI кл., слабо и болно дете. То е едничък син на вдовица. Ако можеш да направиш чрез комитета да го върнат. Неговата пушка в друг, по-юнак от него, ще свърши повече.” [22]
От Арджанския гьол Хаджидимов заминава за пещерата „Капе” в Али Ботуш, където предстои да се проведе конгресът на Серския революционен окръг. По пътя разбира, че ходът на решението за въстание е необратим. Воден от мисълта час по-скоро да се срещне с Гоце Делчев, в това време заминал за Серес, Хаджидимов се отправя за с. Баница, където очакват апостола. По-късно поетът П. К- Яворов ще употреби фразата „случилият се там Димо Хаджидимов”. [23] Другарят на Гоце не попада случайно в селото, което ще стане историческо. Хаджидимов трябва да се срещне с Делчев и да го запознае с действията на Сарафовата чета. Пък и в тези решителни дни той има нужда да бъде с апостола.
На 2 май, последния ден на великденските празници, Хаджидимов пристига в с. Долно Фращани. Тук са отседнали четите на Георги Бродалията и Димитър Гущанов, които очакват куриер от Серес. Но преди него при тях се явява друг куриер от с. Ристос, който казва на войводите: „Водя ви един другар.” [24] По-късно Михаил Чаков ще си спомни за първото впечатление от новодошлия: мургав момък с рошава коса, малка черна брада, с бяло кече на главата, с бели калцуни на краката, висок, жилест. [25] След като хвърля „сериозен поглед” към присъствуващите, младежът се представя: „Аз, другари, се казвам Хаджидимов, Димитър.” [26] „Той седна при нас — продължава спомена Чаков — и ни разправи, че дохожда от Арджанския гьол, където се разделил с Кръстя Асенов, Апостола, понеже знаел, че Гоце е в Сярско и искал нарочно да се срещне с него.” [27] Чаков откроява думите му: „Специално съм дошел на всяка цена да се срещна с Гоце и ще го чакам, докато се завърне.” [28]
Докато Бродалията и Гущанов чакат куриер с вест
115
за Делчев, техните хора се увеличават „с още един добър другар”. Хаджидимов попада сред тях, когато Гущанов и дошлият Андрей Хърлев, [29] член на Серския революционен комитет, обмислят какво да правят срещу зачестилите предателства в този край. Войводата настоява да бъдат ликвидирани предателите. У него се поражда колебание, когато Хърлев му съобщава, че в Горно Броди се намира турска войска от около 250 човека. На въпроса какво е неговото мнение, Хаджидимов отговаря лаконично: „Да не се излагат селата напусто, като не сме в положение да ги защитим отпосле.” [30]
Категоричността на позицията му е обагрена с едно особено чувство — за пръв път се среща с родното си село след толкова години раздяла. Ако за другите четници двудневният им престой в корията „Лески” край селото е с определена цел — да избегнат турския аскер, — за Хаджидимов това е първата осъзната среща с родния му край, връщане към корена на живота му.
При такова състояние на духа му пристига куриер с известие за Гоце. В бележка до войводите серският деец Лазар Димитров им пише: „Тая вечер Делчев тръгва от Серес през с. Дутлий, откъдето ще си прибере пушката и униформата. Срещнете го в Баница. .„Банк Империал Отоман” в Солун е вдигната във въздуха. Делчев ще ви разправи подробностите. Бързайте за Баница.” [31]
На разсъмване на 4 май заедно с двете чети, състоящи се от 14 бойци, Хаджидимов пристига в с. Баница. Гоце Делчев е дошъл по-рано от тях и ги посреща. Засмян и бодър той им казва: „Момчета, разиграхме ханъмите с широките шалвари в Солун! Помен няма от „Банк Империал Отоман”. Така ще раздрусаме из основи тая гнила Турска империя!” [32]
Четниците се настаняват в две съседни къщи. [33] В тази, където е отседнал Гоце, остават да нощуват и двамата войводи, Хаджидимов и още „две-три момчета”. В тази нощ, последна за апостола, той разговаря с другарите си дълго. За какво? Навярно за подготовката на бъдещото въстание. И дали бодростта му, породена от взривовете в Солун и на моста на р. Ангиста, поставен лично от него, не се преплита с някакво
116
мрачно предчувствие? Лишен от амбицията на мемоарист и последната си среща с апостола Хаджидимов оставя без следа. Все пак пред П. К. Яворов по-късно той ще припомни едни от последните думи на Делчев: „Гоце разказваше на другарите си по-раншни свои сънища, които съвпадаха с избиването на близки нему хора и думаше: „С нашия живот, какъвто е, станах вече фаталист. Нощеска сънувах, че турци ме удариха в сърцето. Щипската чета е разбита в Каринци, Милан, брат ми, е в тази чета и сигурно е убит”... Сънят пророчествуваше неговия гроб.” [34]
В резултат на предателство още същата вечер многоброен турски аскер, воден от офицера Тефиков [35], обгражда селото. Преди разсъмване обръчът започва да се свива и войниците се насочват към двете къщи, където са отседнали Делчев и другарите му. Измъквайки се по посока на нивята, „завлякал кепето на лявото рамо, нахлул тоя бял фес, обвит в синкав шал, метнал пушката на левия лакът”, Делчев казва на Чаков: „Върви, какво бог даде!” [36] Като забелязва аскерите с насочени към тях пушки, той пръв изгърмява, викайки: „Вярата ви мръсна!...” Легнал по корем, преди да изгърми втория патрон, Делчев отпуска пушката и подпирайки се едва-едва на ръцете, за да погледне другарите си, пръснати покрай дувара на къщата, йзохква: „А-а-х, момчета, раниха ме!” [37] Едва изрекъл тези думи и угасва.
Всичко това става пред очите на Хаджидимов. Залостен зад каменния зид на една плевня, през изстрелите на продължителния бой той гледа с болка обления в кърви апостол на поробеното население в Македония и Одринско.
А аскерът все по-яростно настъпва и стеснява огнения обръч около близката до къщите плевня. От четиринадесетте четници живи са останали само пет-шест. Те се сражават целия ден, чакайки да се спусне нощта, за да се измъкнат към планината. Ще устоят ли? В промеждутъците на затишие осъдените на явна гибел имат минути за размисъл. По-късно в писмо до годеницата си Хаджидимов ще напише: „Ти се мерна веднъж в ума ми, когато, обсаден с огън и многоброен неприятел, бяхме решени да умрем. Мерна се ти тогава, но що стана в душата ми, не помня хубаво,
117
защото в такъв миг човек се старае да хвърли поглед върху целия си живот, до последния час.” [38]
И все пак в тези мигове над всичко се изправя картината със смъртта на Гоце. След като куршумът разкъсва гърдите му, Хаджидимов и неколцината живи четници наблюдават убития апостол, легнал „като жив с наведена към земята глава”, не давайки на врага да се доближи до него. „И когато настъпи часът и за нас да мрем или да излезем от огнения обръч — спомня си Хаджидимов, — ние мислено се простихме за момент с него.” [39]
Обсадени отвсякъде, за четниците смъртта изглежда неизбежна. „В градината сме шест души — спомня си Чаков, — между нас само Консулата убит. Оставаме пет от четиринайсет. Капчица от надежда за живот не се вижда. Залповете непрестанно и непрекъснато продължават, не можем дори да намерим време да си продумаме и от минута на минута очакваме смъртта си.” [40] И в тези мигове на отчаяние Хаджидимов намира сили — за себе си и за другите. На въпроса на Кашиналията „какво свирят тръбите”, той дава глътка надежда на обречения: „Ке си идат бе, Кашинали, няма да си губят времето и да се занимават с нас цял ден.” [41] Обнадежден от думите му, четникът поглежда през направения процеп към планината и в смесица от ридание и надежда, изохква: „А-а-х, милите окалички! Дали ще ни стъпи краченцето още веднъж по вас, или ще ни смачкат тия читаци тук!” [42] Намесата на Хаджидимов става все по-необходима: „Не бойте се, тука сме кале и няма що да ни направят тия кучета — ще ги избием до един и пак ще си излезнем.” [43]
Заедно с Ангел Дончев, Михаил Чаков, Коце Мутафчиев и още двама други четници Хаджидимов продължава сражението до падането на вечерта. Стреляйки срещу аскера, той е обзет от една мисъл: да се приближи до тялото на Гоце и да се прости с него. Но ожесточеният масиран огън, който непрестанно дъни в плевнята, все повече го отдалечава от неизстиналото още тяло на апостола.
... Силен майски вятър. Планинската буря отваря вратите на Роженския манастир. Стремителните нозе на почти тичащ човек преминават портата, изкачват стълбите. Едва спасилият се от пламналото в пожа-
118
рища село Баница Хаджидимов задъхано среща Яне Сандански, за да изрече страшната истина: „Загина, Старик... Падна най-големият човек на Македония...” Потресените четници слушат разказа му за смъртта на апостола. „Почти цяло денонощие ние съкрушително наблюдавахме своя вожд, легнал като жив с наведена към земята глава. Той сякаш плачеше над съдбата си, над съдбата на цяла Македония...”
И думите на Хаджидимов зазвучават като реквием: „Петнадесет часа турците не можаха от куршумите ни да приближат нашите убити. Петнадесет часа ние гледахме мъртвия Гоце, приведен сякаш над гроба на Македония. И петнадесет часа ни се късаха сърцата. .. Защото осиротяваше цял един народ”. [44]
Присъствуващият поет П. К. Яворов запаметява със сърцето си тези думи и чрез своите „Хайдушки копнения” ги завещава на поколенията. Нищо не прибавя към тях. На друго място просто ще изрече: „Гоце Делчев и Димо Хаджидимов бяха една душа в две тела.”
Мълвата за гибелта на Гоце Делчев и за сражението в село Баница бързо
се разнася из княжеството. Годеницата на Димо няма ни вест, ни следа от
него. И сенките на тъжни мисли падат върху лицето й. Когато всяка надежда
за неговото завръщане е „изгубена”, сестра й Олга й пише, че трябва да
се гордее с обичта си към „такъв човек” [45], че не
всеки, който влиза в боя, се връща победител или жив. Затова годеницата
на революционера трябва да бъде готова на всичко, на едно дълго очакване.
Дори и след смъртта. В края на май 1903 г. Хаджидимов заедно с Коста Нунков
се завръща в Дупница. Тук искат да го арестуват, но бащата на Александра
тайно с файтон ги завежда в София.” [46]
На IX конгрес на Българския учителски съюз, проведен на 6 юли, Хаджидимов е преизбран за секретар-касиер на Управителния комитет. Като по чудо: такъв ревностен социалист пък член на общоделското ръководство. Дали не е изменил на пролетарския идеал, когато учителите социалисти стават все повече и по-силни, когато Благоев им поставя задачата да се „заловят на работа и на бъдещия конгрес извадят съюза от ръцете на неговите изменници”.
119
Има нещо друго. Наранена е душата на патриота и бореца. Вместо уважение към героя в сражението при с. Баница, неколцина негови врагове създават атмосфера на недоверие, че уж злоупотребил със съюзни пари за „някакво патриотично дело”. [47] Разбира се, фактите са други. След като Сандански му поверява част от парите за откупа на мис Стоун, той, за по-голяма сигурност, ги съхранява в касата на Учителския съюз. [48] Преди въстанието те са употребени за въоръжаване на революционните окръзи. Злонамереността е разобличена, но тя огорчава Хаджидимов. В писмо до Александра той пише: „Аз взех отново тая длъжност под влияние на една силна амбиция да докажа на неколцина клеветници, че аз не мога даже да допусна в главата си мисъл за злоупотребление на съюзни пари.” И допълва: „Това аз никому не съм го съобщил и ти сама за пръв път го чуваш. Но тази е тя, едничката причина, да заема отново своето място.” [49] В друго писмо той отново напомня, че влиза в съюзното ръководство, за да възстанови своята чест. Чувствителната натура не може да се помири с мисълта, „че върху ми се нахвърлят тогава, когато аз с пълно себеотрицание се отдадох най-безкористно на едно дело”. [50] Но това е само „вътрешния” подтик. Има и обществена причина за връщането му в съюзното ръководство: настъплението на учителите социалисти срещу общоделството. Знаейки борбеността му, мнозина учители разчитат на него. В едно писмо социалистът Михаил Воденичаров му пише: „Конструирахте ли се? Ако не сте, то старият комитет тогава ще трябва да свърши това. Недейте спа в най-важното за даскалите време.” [51]
Наистина на конгреса двете течения вече са си дали „генерално сражение”. Съюзният печатен орган в. „Съзнание” попада в ръцете на Хр. Ганев, който го използува за опортюнистични цели. Затова и работата на Хаджидимов в Управителния комитет върви все по-трудно. Постоянните му оплаквания до близките не могат да се обяснят само „с най-хамалския и безинтересен труд в комитета”. [52] Измъчва го опортюнистичната линия, която се провежда в съюза. Той не може да се помири, че в разгорещилите се полемики за характера на БУС той минава за човек на опортюнисти-
120
ческото ръководство, което дава „тон на организацията”.
Но има и нещо друго. След гибелта на Гоце Делчев настъпва пълна идейна диференциация между двете течения на ВМОРО. Вместо да насочат усилията си към обединяване, борбата помежду им се ожесточава. Това го довежда до отчаяние. „Пуст — изстенва той, — много пуст е общественият живот в страната.” [53] Обременен от житейските несгоди, той търси отдушник в литературата — посещава спектаклите „Отело” от Шекспир и „Чест” от Зудерман, търси книгите на любими автори. „Аз имам силно влечение, почти страст да посещавам театъра. Като че ли той още продължава да ме привлича.” [54] Недоволен от постановката на „Отело”, ще каже: „Излезе слабо... Колко взискателен съм станал по отношение на играта в театъра.” [55] Особено много го привличат романтичните герои от творчеството на М. Горки. С негови творби иска да зарадва и Александра: „Тъкмех да ти пратя един ценен подарък. Но да не мислиш като казвам „ценен” разбирам някоя брошка, пръстен или каква да е дрънкалка. Мислех просто да ти изпратя съчиненията на М. Горки или в краен случай пиесата му „На дне”. „Вън от това — добавя той — животът ми тук засега е не особено благоприятен за мене. Само твоите писма оживяват духа ми.” [56]
В такова психическо състояние Хаджидимов все по-често пише на Александра, че повече не бива да бъдат разделени. Младата учителка е готова да стане негова другарка, да бъде заедно с него в нелекия му житейски път. Тя е щастлива, щастлива, щастлива! Любимият й човек е запазил светостта на нейните чувства. [57] Но като дълбоко нравствена личност той е длъжен да и каже всичко.
Из писмо първо.
„Александра,121
Днес аз съм убеден, че имам работа с една добра душа. До где могат да стигнат нашите отношения, рано е да предсказваме. Могат даже известни събития да ни разделят, а нашите отношения да станат преждевременна жертва на самия живот със своите грозни перспективи. Всичко това ме плаши и аз считам за свой човешки дълг да посоча на своята добра и мила приятелка тоя страх.
Ти се обърна към мене, когато всяка минута мога да се хвърля по моя или царска вина в една катастрофална неизвестност, ти изяви симпатиите си към мене, когато аз дадох публична атестация за своето материално положение. Можех ли аз след получаване на първото ти писмо да мисля друго, освен че тичаш не подир човек-месо, не поради хубост и обществено положение, не поради кариера и подир излишества, а просто подир един уважаван от тебе характер. Ето защо аз страдая. Страдая при мисълта, че пред нас се изпречва един от никого нежелан, но натрапващ се гост — лошият материален образ на живота, който е озлочестил или разделил не малко любящи се сърца и който ще удари своя печат и върху нашата близка или далечна съдба.Всичко е възможно, но куражът никога няма да ме напусне...” [58]
Из писмо второ.
„Александра,
Аз имам живо сърце, което може да се вълнува и увлича в чужди на женските среди области, което показва, че не съм умрял за живия свят. От тебе, за друга бъдеща другарка и дума вече не може да става, аз искам това, което ти искаш от мен: личност със свое и завършено аз, която уважава и цени себе си и е способна да разсъждава за всичко, което става вън от тясната сфера на къщния живот. Защо? — ще питаш. Защото по мое дълбоко убеждение само такава личност ще уважава и цени своя другар, само такава личност е кадърна да запази семейното равновесие пред напора на външните стихии...” [59]
Из писмо трето.
„Сашке,
Аз заминах за Македония със страшното решение да не видя вече България. Нека не ти разправям нищо за това: то е толкова обширно, тъй тайнствено и страшно, че не би понесла лесно всичко... След смъртта на Гоце аз се върнах от Македония съкрушен, с една голяма празнота в душата...” [60]
Из писмо четвърто.
„Сашке,122
Като човек може да имам много недостатъци, но един от тях е най-важният, който напълно съзнавам,
но не съм способен да го убия или да го подчиня на своята воля. Той е, че аз живея повече с чувствата си, отколкото с хладния разум. Подир чувствата си тръгнах, когато правихме стачка в Дупница; подир чувствата си тръгнах при Ломските събития; подир чувствата си тръгнах, когато напуснах комитета и влязох в Македония. Но това се явява като една необходимост за мене, като едно съществено условие, за да бъда доволен от себе си. Всичко това не хармонира с обикновеното течение на суровия живот. А у мен чувствата са по-силни...” [61]
Из писмо пето.
„Сашке,
Въпросът за бъдещето не може да се мине току-тъй. Да кажа аз, както е казано в романите „малко искам да зная какво ще стане с нас, нали сме пламенно влюбени”, не считам за разумна дързост! Виждаш, прочее, че аз страдая повече от тебе, защото имам повече основания: това страдание е непоносимо главно за това, че прн една раздела, не вътрешна, не на думи и сърцата, а раздялата, наложена против волята ни отвън, ние и двамата ще бъдем последни нещастници с кой знае каква печална кончина. Ние трябва да изберем едно от двете нещастия. Аз предпочитам първото, за да бъдем поне щастливи нещастници. Ти ще предпочетеш същото — знам го това, но преди да го кажеш веднъж за всякога, моля те имай предвид:1. че аз съм последен сиромах,
2. че аз никога няма да стана богат (не Крез, а такъв от най-обикновен калибър),
3. че ще остана докрай верен на своите убеждения, които ти познаваш и които са се влели окончателно в моята духовна натура, и следователно ще бъде докрай недостатъчно за мене да се издигна на една по-солидна обществено-служебна стълба,
4. че ще предпочитам всякога свободните професии в своите бъдещи борби с живота.” [62]
В края на 1903 г. и в първите дни на 1904 г. в София се събират по-видните дейци на Вътрешната революционна организация. На няколко сбирки те обсъждат резултатите от най-голямото на Балканите въстание и
123
бъдещите насоки на освободителното движение в Македония и Одринско. Съвещанията се провеждат в кафенетата „Охрид” и особено в „Македония”, заемащо партера на хотела със същото наименование. „Македонският въпрос — спомня си Д. Казасов, — чиято актуалност в нищо не бе пострадала и след провала на Илинденското въстание, неизменно стоеше в центъра на водените в двете кафенета разговори и спорове. Атмосферата в кафене „Македония” винаги беше напрегната, възбудена, гореща.” [63]
На тези продължителни и мъчителни срещи се очертават три главни течения: умерено, течение на сарафовистите и ляво течение. Според присъствуващият Хр. Силянов лявото течение, зародено по времето на върховизма, е оглавено от Хаджидимов. „В създаването на неговата противовърховистка идеология — пише Силянов — имаха дял и марксисти като Димо Хаджидимов.” [64] Общо взето, той се стреми да даде обективна оценка на софийските срещи. Що се отнася обаче до идейните схващания на левицата в организацията, Силянов има предварително отрицателно отношение към нея. Поради това той погрешно смята, че главната отговорност за разрива в движението носят левите дейци на Серския окръг. Обявил се съвсем открито против групата на серчани и Яне Сандански, той с особена острота хвърля вината на техния идеолог Хаджидимов.
Всъщност позицията на левицата на серчани и на Хаджидимов е революционна. Последовател на Гоце Делчев, той винаги е разбирал подготовката на народните маси за въстание като основна задача. За него Илинденското въстание е крупно събитие, в което народът и четниците проявяват нечуван героизъм; че то съставлява величава епопея на населението в Македония и Тракия в борбата му за освобождение; че въстанието извоюва огромен морален и революционен капитал за освободителното движение. Потушаването на въстанието донася много разрушения, пепелища, огромни страдания и човешки жертви. Като причини за неуспеха на въстанието той посочва липсата на добра подготовка и подкрепа отвън, защото неговото избухване не е съобразено с международната обстановка. И по-късно Хаджидимов ще се връща много пъти към
124
него, ще напише много силни страници за величавата епопея. [65]
В този критичен момент на разногласия с оглед на бъдещите задачи Хаджидимов развива своите схващания и за демократизирането на организацията и запазването на нейната самостоятелност. Според него и другарите му Я. Сандански и Г. Петров това е единственият път да се следват заветите на Гоце Делчев. Каквито и несъгласия да се чуват, повечето от дейците по един или друг начин подчертават неговата водеща роля. „Признат идеолог на левицата — пише Д. Кьосев — в софийските заседания е бил Димо Хаджидимов, който направил остра критика на тогавашните порядки в организацията и дейността на отделните ръководители.” [66] Той предлага редица конструктивни реформи за установяване система на демократически централизъм в ръководството на организацията, поставя открито въпроса за отстраняване на Матов, Гарванов, Сарафов и др. от нейното ръководство.
Освен че оценява като преждевременно избухването па Илинденското въстание, Хаджидимов става продължител на Гоцевата идея за една повсеместна подготовка на населението от поробения край. За да не се повтарят допуснатите грешки — прибързаност, механично спояване на отделните окръзи, той настоява за възстановяване на Гоцевия принцип и уредба, които биха отнели възможността от ненавременни действия — демократическия централизъм. Този принцип, така горещо защищаван от него, потвърждава вярата му в силата на народните маси, в революционното и политическо съзнание на населението в Македония и Одринско. Подкрепени от другарите му Я. Сандански, Г. Петров и други, тези мисли привличат доста привърженици.
Но и десницата, оглавявана от Хр. Матов, не отстъпва. Христо Силянов пише, че „новите идеи”, проповядвани от групата на Сандански, трябва да бъдат „напълно кристализирани в умовете, после разработени и популяризирани и най-после — обсъдени и приети от един законен общ конгрес”. [67]
Позицията на идеолога на левицата на серчани е ясна. Не след дълго заедно с Д. Миразчиев той става автор на едно изложение до революционните комитети
125
и отделните дейци в Македония, в което се очертава становището на болшинството за бъдещата дейност на организацията. Одобрено от Серския и Струмишкия революционен окръг, то придобива характер на директива. Значението на този документ е изключително голямо, защото в него се очертават основните позиции на ВМОРО в новите условия след въстанието. Ето и по-важните точки, посочени в този документ:
,,а) Въстанието не трябва да се предопределя и натрапва от отделни личности — то трябва да се диктува главно от вътрешните условия на организационния развой;
б) За в бъдеще, без да се определя моментът на въстанието, трябва да се работи за укрепване и усилване на организацията;
в) Това обаче не изключва терористическите действия, които организацията може да предприема, било за да прояви своята мощ, било за да ги тури връзка между миналото и предстоящето, било най-после за да калява работниците си в революционната борба.”
Да се засили и укрепи организацията според авторите на директивата означава да се работи както преди въстанието в най-добре организираните райони, в духа на реда и правилниците на организацията, създадена по времето на Гоце Делчев. В директивата се обръща и конкретно внимание върху следното:
„1. Агитацията да бъде по възможност еднообразна във всички райони;
2. Да не се мами населението, че България или някоя друга държава ще дойде да го освободи, а да се учи да се обляга на своите робски, но организувани сили;
3. Не само да отбягва, но и да се стреми за в бъдеще организацията да обеме недоволните от съществуващия режим елементи и от другите — освен българската — националности, населяващи организационната територия;
4. На агитацията да се гледа не като на формалност, а като на единствено средство за формиране съзнателни работници и революционери;
5. Такива работници да има във всеки населен пункт (град или село) от 5 до 7 души, които да съставляват ядката на организацията там;
126
6. Всеки населен пункт да има своя милиция (селска или градска) от хора, добре подготвени в боево отношение, способни да защищават населението от когото трябва и да подкрепят другите организационни групи, когато стане нужда;
7. Оръжие да се дава само на изпитани работници и като награда за тяхната дейност, а не безразборно, както това е ставало в много места досега;
8. По-голямо внимание да се обърне върху института на селските съдилища и селското самоуправление, като центърът на тежестта в тях се пренесе върху населението;
9. Центърът на тежестта в организацията също да се пренесе върху масата: четите да се явяват като инструктори и инспектори, но не и както това беше почти навред, да бъдат „все и вся” в района и с тяхното изчезване да става сътресение или разнебитване на района;
10. Запазилите се в някои райони чети с арамийски дух да се отстраняват окончателно;
11. Да се дава повече осветление на работниците, поне по най-жизнените въпроси;
12. Да се създаде литература за осветляване на работниците и за укрепване силата им в борбата.” [68]
Тези възлови моменти са добре защитени в документа. Обърнато е особено внимание на въпроса за агитацията сред отделните националности за предотвратяване на междунационалните борби в Македония и че тя трябва да се води на „интернационална почва”. „Главното нещо — се казва в директивата, — което всява раздори и разяжда страната, е националистическата борба, поддържана и раздухвана от съседните държави. Революционерът трябва ясно да изтъква пред населението вредата за него от тази борба и интереса на Турция да я поддържа, за да може безпрепятствено да владее. Да има революционната пропаганда цена, революционерът трябва сам да се освободи от националистическите заблуждения, да бъде искрен и представителството на организацията отвън да върви по същия път — да отбягва всичко, което вдъхва съмнение за национализъм и да отстранява всичко, което раздухва шовинистическия огън”. Авторите застъпват становището за интернационализма, за запознава-
127
не на населението с международния аспект на неговия въпрос: „Идеята
за Балканска федерация трябва да легне в основите на сближаването и дотолкова
да се усили, щото да се наложи на съседите като единствен изход за спасението
на всички.” [69]
На 12 януари 1904 г. Хаджидимов подава оставка от секретар-касиерската длъжност, без да посочи истинската причина за напускането на съюзното ръководство. Молбата му е безусловна и категорична. „По причини — пише той, — които не мога и не желая да излагам, явява се като необходимост за мене да изляза от състава на Управителния комитет и да се освободя от секретар-касиерската длъжност. Имайте предвид, г-н председателю, че аз Ви освобождавам от каквото и да е желание ваше и на другарите ви да се показвате снизходителни към мен, било във вашите собствени решения, било в излагането на работата чрез респективните учителски дружества.” [70]
Един месец по-късно, на 19 февруари, със сутрешния трен от София, препълнен със словоохотливи шопи и с преселници от Дебър, Хаджидимов слиза на гара Своге. Едва си пробива път в навалицата. Двама-тримата посрещачи, негови познати, с усилие свалят багажа му: вързопи с книги, дрехи, дребни неща. „Цяла бакалница!” — самоиронично се оправдава пътникът. Но по-опасно е февруарското време, намръщено и студено, което затруднява пътя им към с. Буковец, Берковско. „От ат та на магаре” — гласно си припомня шеговитата реплика на един от столичните му изпращачи, пусната по адрес на селото. [71]
Водачът, натоварил багажа му на коня си, е готов да тръгнат — след два-три часа път ще стигнат в планинското село. Хаджидимов нещо се суети. Поглежда обезпокоения водач и среща укорни очи. Не, по-скоро у тях има изстрадана молба, събрала надеждите на неговите съселяни, че ще намерят най-сетне учител и за своите деца. Нали преди месец, пак такъв като него, още не стъпил в селото, се връща обратно в София.
Димо Хаджидимов не мисли за връщане.
Планинският път го повежда нагоре в планината. „Все по пакьо, по пакьо. Лугье като ваша милост мо-
128
гат да се изгубят из тия дерета. Коги стигнем е-е-е онай връх, викаме го Чуката, тамо е селото ни” — обажда се водачът му. Хаджидимов му казва едно „да, да”, но личи, че е зает с други свои неща: „Кой знае кога пристигат писмата в това затънтено село... Ще пиша всеки ден на Сашка, тя също ще пише. Пък писмата когато искат нека дохождат. Новините ще чета след седмица, но нали за мене те ще бъдат пресни.” [72]
Докато кираджията закупи това-онова от магазина на с. Родина, дето са стигнали, Хаджидимов се отбива в училището. Прислужницата го посреща страхливо, сочи му класната стая и се забързва да почисти коридора. От стаята, изпълнена с покъщнина, се чува плач на дете и врява на ученици. „Позволете да си отида — шепне дошлият. — Извинявайте, дето ви обезпокоих. Мислех, че тук ще сваря мой познат колега. ..” Не изслушала го докрай, учителката, вече успокоена, смешно се затичва да извика мъжа си. „Брей! — казва облекчено учителят. — Ние помислихме, че сте училищен инспектор, та бая се объркахме.” [73]
Не приказват дълго. За Хаджидимов всичко е ясно: учителите са волнонаемни или семинаристи. Говорят само за заплатите. Изглежда, тези хора, откак са завършили гимназията, нищо не са прочели. И му става тъжно. Истината за тази категория учители блясва пред него с цялата си голота. По-късно, спомняйки си този случай, Хаджидимов ще напише: „Първата категория са учителите-занаятчии по учебното дело, останали под точката на зачатъчното културно развитие. Служебното им занаятие е един настоящ бакалски дюкян, който всяка сутрин се отваря и всяка вечер се затваря. Това са едни човешки силуети, у които е убито всякакво човешко достойнство. Това са човешки подобия, които под влиянието на един самоохранен еснафски страх са готови да извършат самоволно най-голямото унижение, стига да се чувствуват добре на държавната трапеза.” [74]
За Хаджидимов да се превръща детското ежедневие от мъртвина в полет за знания е недостатъчно. Учителят трябва да има дарба, много знания и човешко обаяние. И сърце за народа си. С такива мисли се подготвя да се втурне в тази „свята и благородна професия”. И току-що пристигнал в Буковец, той пише:
129
„И така, Сашке, аз утре отново ще бъда учител. С каква радост и любов ще се отдам на това занятие, мъчно мога да опиша. Чини ми се отивам в рая на едно общество от пъстри ангелчета. Колко много ще обичам децата! Още от първата среща и те ще ме разберат и обикнат.” [75]
Тристайното буковско училище, усамотено на една височина, отдалече прилича на красива вила. Близо до него се белеят селската църква и кръчмата. Долу в дерето, незапомнено откога, десетина воденици незлобливо нарушават планинския покой. Къщите, наричани от селяните кошари, защото в тях приютяват и добитъка, са пръснати на десетина километра по баирите. От крайната махала до училището се стига за час-два. Отдалечени от цивилизования свят, тези планинци благоговеят пред просвещението, пазят чисти своите нрави и обичаи.
До идването на новия учител в Буковец всичко е вървяло по старому. Затова новината скоро обхожда махалите и стига до децата с бързината на приказките. Отново училищното звънче призовава буковските деца. Те не са много — двадесет и пет. Учителят ги гледа и си мисли: „Обучението на младите възпитаници по своето естество е едно от най-сложните, тежки и деликатни изкуства.” [76] Тази мисъл отново изпълва неговото ежедневие. С усърдие поставя задачи на учениците от трето отделение, после надниква в тетрадките на второотделенците, за да се върне отново при първолаците. А в кратките междучасия ще пише на годеницата си: „Сашке, вместо пъстрото многолюдие в София, вместо море от бръснати и небръснати човешки глави, вместо галерии от разноцветни капели и рокли, вместо полкове от писатели, поети, обществени дейци и прочее знаменитости, аз виждам тук много весели дечурлига. Да видиш какви червендалести деца има! Със засмяно лице ги посрещам, а те също. Повечето от тях остават на обяд в училището, защото им е много далеч. Ще я свършим с тях славно.” [77]
В същото време някои от приятелите му се чудят защо се отказа да стане учител в София. Михаил Герасков недоумява, че е „доволен от затънтеното място, от което никой не е бил доволен”. [78] Съчувствено Михаил Воденичаров му пише: „Твоето Буковец го
130
търся в моята карта и не го намирам. Отидох в едно съседно село и в тамошната карта го намирам. В моята карта на същото място има отбелязано само знака на колибите, а името не е написано. Колко ми стана мъчно, Димо, като узнах, че си напуснал секретар-касиерството и си се задънил в тези старопланински колиби. На плач ми, братко, дохожда, като си спомня как гаснат младост и сили по тези мъртви краища.” И сякаш да не го отчае, колегата му от с. Сарая гьол, Панагюрско, завършва писмото си: „Кураж, надежда не губи, дух бодър пази и знай, че ще победиш своите врази...” [79]
Буковският учител няма нужда от такива ободряващи думи. Той се чувствува по-добре в този „див край”, отколкото сред „безкрайното овчо многолюдие” в столицата. Сутрин и вечер селяните го причакват любезно, питат го за разни неща от историята, за сиромашията си. „И представи си — възкликва пред Александра, — толкова добре ми повлия тая всеобща любезност, че аз станах оживен приказливец с най-весело настроение, което предавам на всички. Из селото се пръсна вече приятната вест, че новият даскал много хубаво приказва.” [80] А в пощенското отделение на столичната гара се заговорва за „необикновено голямата поща” на новия буковски учител.
Архивните документи потвърждават този факт. Той става абонат на почти всички ежедневници и педагогически издания. Само физически е отдалечен от големия свят, от обществените и професионални събития, но живее с тях, участвува в тях. Обширната кореспонденция с учители социалисти, редакции и институции го прави осведомен. И все така е активен в живота и борбите на организираното учителство и в националноосвободителното движение. Хаджидимов пише статии за в. „Съзнание”, но те не се отпечатват поради различията му с редактора Хр. Ганев. В едно писмо от 26 февруари 1904 г. Ганев му пише: „Разбрах съдържанието. Имаш право (Говоря за статията). Аз сам чувствувах, че постъпвам неправилно, колебаех се дори, но „разположението” надви.” [81] Месец по-късно Ганев му изпраща един реферат на М. Герасков. В придружителното писмо се казва: „Ние, „бюрократи” първо качество, идем да те поздравим и явим, че сме в борба
131
с „пролетария” Герасков. В неделя той държа реферат и изведе в заключение Фердинандовската резолюция. От всичко най-смешно е, че аз ще защищавам Герасковата тактика от неговите обвинители, включително п от него самия. Атакуват ме силно като „бюрократ”, „буржоа”, „идеен индивид”. Ти трябва да заговориш. Касае се за избегване скандали летое.” [82] Христо Ганев иска да го спечели за предстоящия конгрес на БУС.
В едно писмо шапкарят социалист Първан Младенов от Лом, след като изказва радостта си, че Хаджидимов е „вече на държавна трапеза като учител, му пише: „Но още по-драго ще ми бъде, ако това е за по-дълго време.” [83] Уви! Три месеца по-късно, на 11 юни 1904 г. буковският учител получава „един министерски пакет”, който носи „в утробата си рапорт” от свещеника в с. Батулия Емануил Златков. Божият служител ругае срещу атеистичните беседи на Хаджидимов. Чрез окръжната инспекция Министерството на просвещението търси обяснение от учителя-атеист. „Вярно е — пише Хаджидимов, — че не съм посетил нито веднъж черква и съзнателно не съм водил учениците си в нея.” След тези признания веднага следва остра нападка. В обяснението си той изобличава „търговците с вярата, лицемерните нейни бранители, особено когато се явяват с одеждите на духовно лице”. Със своята алчност оплакващият се „божи служител” е станал вече нетърпим в Буковец и селяните се канят „да го натирят”. С типичния си за такива случаи гняв Димо Хаджидимов се нахвърля върху „жалкия представител на религиозното безбожие, който от гледището на най-елементарния християнски морал трябва да се изхвърли от черквата”. И той завършва с думите: „Попщината, цялата тая сган от христолюбиви крепители на гражданската слепота и безволие, е просто побесняла. Гласът на свободната мисъл не може да бъде задушен нито от техния дивашки шум, нито от нейната безправна и благословена експлоатация.” [84]
„Обяснението” на Хаджидимов се появява във в. „Съзнание” под заглавие „Участта на една учителска просба и на един попски рапорт”. [85] Уязвен от духовното превъзходство на учителя, божият служител прави втори донос до Министерството на просвещението,
132
в който се настоява учителят атеист да бъде изгонен от селото. Хаджидимов
е уволнен и от лятото на 1904 г. отново е без работа.
След разработените от Хаджидимов идейни основи на Вътрешната организация, той продължава да се налага като идеолог на левицата в революционното движение. В редица статии, публикувани във в. „Революционен лист” с псевдонима Авиценус, доразвива основните въпроси на движението — за вътрешното устройство и управлението на организацията, за отношението й към външните фактори, за нейната икономическа политика и др.
За Хаджидимов основният въпрос, който трябва да реши Вътрешната организация след въстанието, е нейното преустройство на нови основи. Допуснатите грешки в предишния период той отдава на Централния комитет на ВМОРО като институция, на централизацията в управлението. В резултат на нея се налага решението за въстание, предизвикало толкова нещастия за поробеното население. Централизацията пречи да се даде интернационален характер на организацията, спъва борбата с външните течения в движението. Затова идеологът на левицата отстоява принципа на най-широка децентрализация в устройството и в управлението на организацията. Тя трябва да стане интернационална по състав и федеративна по устройство.
Хаджидимов смята, че федеративността. т. е. децентрализацията, може да създаде добри и съзнателни работници на делото. От друга страна, само тя може да разсее съмнението на другите народности и да ги приобщи към борбата срещу тиранията. Освен това — като федеративна, организацията може най-добре да се противопостави на домогванията на съседните държави и да извоюва автономията на останалите под робство области. Само като автономни Македония и Одринско биха могли да възпитат населението за едно бъдещо федеративно-републиканско управление, което да създаде предпоставки за осъществяване на идеята за Балканска федерация. [86]
В духа на тези схващания Хаджидимов защищава разработения от него проект за Правилник на органи-
133
зацията, в който е прокаран принципът на широка децентрализация и изборност на всички управителни тела. В него се предвижда свобода на действие на отделните райони, които трябва да се управляват автономно, без да им се „натрапват закони, заповеди и разпоредби отгоре”.
Тъй като идеите, залегнали в устава на ВМОРО от 1902 г., не са възприети от всички ръководители на организацията, налага се те да бъдат разяснени, доразвити или променени според изискванията на новите условия. Това е друга голяма задача, с която се заема Хаджидимов. Критикувайки схващанията на Христо Матов за основите на организацията, той всъщност отхвърля принципите, залегнали в стария устав и отстоява основните положения в устава на ТМОРО. В своите „критически бележки” по повод написаната от Брут книжка „Основи на В. Р. Организация” той заявява, че организацията има за цел не „да се добие” политическа автономия, което не изключва възможността тя да се даде отвън, от страна на великите сили или на България, а „да се извоюва чрез революция”. Това според Хаджидимов означава: „организацията да подбере средства, напълно революционни, които обезпечават независимостта й от всеки външен фактор; които имат предвид изключително интересите на населението в Македония и Одринско; които имат за последствие революционизирането мирогледа на това население, т. е. да го направят годно не само да си извоюва автономни права, но и да се научи да се ползува от тях и да знае да ги пази”. [87]
За разлика от някои ръководни дейци, които се ограничават само с добиването на автономията, Хаджидимов настоява предварително да бъдат уточнени и утвърдени принципите за бъдещото автономно управление. За да може автономията да отговаря на интересите на всички народности и бъде еднакво желана от тях, според Хаджидимов тя трябва да бъде изградена на четири принципа: принципа на политическия сепаратизъм, на пълното отделяне на Македония и Одринско в политическо отношение от съседните държави, принципа на федеративността, т. е. на децентрализацията, принципа на революционността и принципа на народоуправлението. Тези принципи трябва да лег-
134
нат и в основите на Вътрешната организация в периода на борбата й срещу турското владичество. [88]
Хаджидимов разглежда въпроса и за самостойността на революционната организация, нейната икономическа политика. Набляга особено на необходимостта да се води борба срещу всякакви чужди влияния, откъдето и да идват те. Като одобрява решенията на Скопския окръжен конгрес, той препоръчва и допълнителни мерки за запазване на самостоятелността и независимостта на организацията. Водейки едновременно политическа борба и икономическа политика, организацията ще привърже още по-силно към себе си населението, ще създаде по-добри условия за освободителна дейност, по-лесно ще сплоти всички потиснати в общата борба.
Най-последователен привърженик и борец за прилагането на тези идеи става
Яне Сандански. Заедно с дейци от Серския и Струмишкия революционен окръг,
той и лезицата успяват да наложат своите схващания при изработването на
новите документи на организацията на Рилския конгрес, проведен през октомври
1905 г. в постницата „Св. Лука” на Рилския манастир. На конгреса Димо Хаджидимов
е избран за редактор на в. „Революционен лист”, от страниците на който
ще отстоява своите идейни разбирания за бъдещето на революционната организация.
[Previous] [Next]
[Back to Index]
1. Освободителното движение в Македония и Одринско. Спомени и материали, фототипно издание, т. I. С., 1983, кн. 5, с. 106.
2. Сп. „Македонски вести”, бр. 16, 1935, с. 6.
6. ЦПА, спомен на Димитър Зографски, № 247.
7. В. „Звезда”, бр. 129, 6. V. 1924.
8. Сп. „Македонски вести”, бр. 2, 1935, с. 2.
9. ЦПА, ф.. 151, оп. 1, а. е. 407, писмо от 5. II. 1904.
10. Борбите в Македония и Одринско..., с. 232—233.
13. ЦПА, ф. 151, оп. 1, а. е. 234.
325
15. Сп. „Македонски вести”, бр. 24, 1935, с. 2.
17. Хр. Силянов. Освободителните борби на Македония, фототипно издание, т. I. С., 1982, с. 160.
18. ЦПА, ф. 151, оп. 1, а. е. 306.
20. Пак там, пос. спомен на Д. Зографски.
23. П. К. Яворов. Съчинения, т. II. С., 1965, с. 220.
24. Борбите в Македония и Одринско..., с. 539.
30. Сп. „Македонски вести”, бр. 22, 1935, с. 9.
31. Борбите в Македония и Одринско..., с. 540.
33. Г. Делчев, двамата войводи и Д. Хаджидимов се настаняват в къщата на семейство Трендафилови.
34. П. К. Яворов, пос. съч., с. 223. Братът на Гоце Милан всъщност бил здрав и читав, но бил убит един месец по-късно, на 12. VI. 1903 г.
35. Хюсеин Тефиков, бивш юнкер-мюсюлманин, е съвипусник на Гоце Делчев и се числял в неговия взвод по време на следването му във Военното училище в София. Разбудени от една стара жена, Г. Делчев и другарите му не попадат в плен на Тефиков. Според Д. Хаджидимов тази жена е стопанката на къщата, където нощуват (Вж. кореспонденцията на Джон Макдонълд за едно интервю с Д. Хаджидимов, „Daily news”, June 5, 1903).
36. Борбите в Македония и Одринско..., с. 542.
38. ЦПА, ф. 151, оп. 1, а. е. 407, писмо на Д. Хаджидимов от 12. XI. 1903.
39. В. „20 юли”, бр. 7, 4. V. 1924.
40. Борбите в Македония и Одринско..., с. 544.
44. П. К. Яворов, пос. съч., с. 223.
45. ЦПА, ф. 151, оп. 1, а. е. 407, вж. писмо от 17. III. 1904.
326
47. Пак там, а. е. 407, писмо на Д. Хаджидимов от 24. I. 1904.
48. Д. Казасов. Улици, хора, събития. С., 1959, с. 60. След получаването на турските лири за откупа на мис Елен Стоун, по което време Г. Делчев е в Македония, между задграничните представители на ВМОРО възниква спор за мястото на тяхното съхранение. По спомен на Ив. Харнзанов за по-голяма сигурност Г. Петров и Т. Деливанов ги предоставят за временно съхранение на следните доверени лица: на пловдивския учител Михаил Бояджиев — 2000 лири, на Димо Хаджидимов — 4000 лири, на Събка Асенова (сестра на войводата Кръстьо Асенов) — 4000 лири и на телеграфиста от София Узунов — 4000 лири. (Вж. в. „Ден”, бр. 26, 11. X. 1945.) За известно време Д. Хаджидимов ги съхранява у дома си, а по-късно за по-голяма сигурност в касата на БУС.
49. ЦПА, ф. 151, оп. 1, а. е. 407, писмо на Д. Хаджидимов от 13. I. 1904.
52. Пак там, а. е. 407, писмо на Д. Хаджидимов от 13. I. 1904.
54. Пак там, писмо на Д. Хаджидимов от 2. X. 1903.
55. Пак там, писмо на Д. Хаджидимов от 17. XII. 1903.
56. Пак там, писмо на Д. Хаджидимов от 22. XII. 1903.
57. Дружбата му с учителката Александра Ставракиева продължава 7 години. От кореспонденцията им се вижда, че Д. Хаджидимов няма никакви тайни от Александра, която поема неговия идеен път. Затова след убийството на Д. Хаджидимов Александра Хаджидимова се проявява като голяма общественичка: създава Помощната организация в квартала, превръща дома си в неофициален квартален клуб на партията. След 9. IX. 1944 г. тя е призната за „Активен борец против фашизма и капитализма”.
58. ЦПА, ф. 151, оп. 1, а. е. 407, писмо на Д. Хаджидимов от 3. VIII. 1903.
59. Пак там, писмо на Д. Хаджидимов от 15. VIII. 1903.
60. Пак там, писмо на Д. Хаджидимов от 12. XI. 1903.
62. Пак там, писмо на Д. Хаджидимов от 15. VIII. 1903.
63. Д. Казасов, пос. съч., с. 128.
64. Хр. Силянов, пос. съч., т. I, с. 60.
65. Има се предвид брошурата на Д. Хаджидимов „Илинденското въстание и поуките от него за сегашните македонски революционери”. С., 1924.
66. Д. Кьосев. История на македонското национално революционно движение. С., 1954, с. 344.
327
67. Хр. Силянов, пос. съч., с. 58.
68. Цитатът е по пос. съч. на Д. Кьосев, с. 345—346.
70. ЦПА, ф. 151, оп. 1, а. е. 407, писмо на Д. Хаджидимов от 22. II. 1904.
74. Д. х. Димов. Социалистическият възглед за обществената дейност на основния учител. С., 1904, с. 69—70.
75. ЦПА, ф. 151, оп. 1, а. е. 407, писмо на Д. Хаджидимов от 22. II. 1904.
80. Пак там, а. е. 407, писмо на Д. Хаджидимов от 4. III. 1904.
86. В. „Революционен лист”, бр. 3, 17. IX. 1904.