5. НАЧЕЛО НА БОРБАТА С ВЪРХОВИЗМА
През 1901 г. Димо Хаджидимов засилва дейността си в националноосвободително движение. Той е изцяло погълнат от устната и печатна пропаганда на идеите, възприети от VII македоно-одрински конгрес. Линията на сътрудничество между Вътрешната организация и Върховния комитет и възприетото автономно начало, както го схващали вътрешните дейци, стават негова линия и дейност.
Сложността на взаимоотношенията между двете организации го подтиква към размяна на мнения, срещи и разговори с ръководни дейци на емиграцията. Той публикува няколко статии във вестниците „Съзнание” и „Изгрев”, в сп. „Общо дело” и др. Бъдещето на освободителното дело — неясно и тревожно — му налага да напише по-цялостно изложение по него. Но както винаги той е съпътствувай с безпаричие, което затруднява отпечатването на труда му „Македонският въпрос”. Затова Хаджидимов прибягва до познатата от времето на Възраждането форма на спомоществователство. В писмо от 7 април 1901 г. той изпраща покана до свои приятели в Дупница, на която се отзовават 9 души и събират част от необходимата сума. Между дарителите са: В. Атанасов, Д. Бобошевски, А. Сърбов, А. Новаков, Ст. Иванов и др. [1]
В брошурата си Хаджидимов проследява развитието на македонския въпрос от появата му след Берлинския конгрес до началото на века, политиката на великите сили и на балканските държави, както и мястото на България в състоянието на македоно-одринската организация в нея. Авторът прави разграничение между официална България, която според него се стремяла към присъединяване на Македония, и българския народ и емиграцията, които виждали спасение в автономията. Легалната и особено революционната организация трябва да положат усилия новите идеи да бъдат възприети от потиснатите. Той посочва, че революционната организация трябва да се „отчужди завинаги от националистическите чувства”. Като възприеме такти-
93
ката на работа сред всички народности в Македония, тя „ще спечели симпатиите, поддръжката и насърченията на ония прогресивни елементи у нас и в чужбина, които сега се колебаят да сторят това пред шовинизма, който тайно или явно се поддържа в средата на македонската организация. Тези прогресивни елементи са работническите организации, елементите иа бъдещото културно дело, което изключва всякакъв шовинизъм, всякакво стремление за тесни национални изгоди и блага на която и да е държава.” [2]
Брошурата на Хаджидимов, в която личи влиянието на идеите на VII македоно-одрински конгрес, стига до всички краища на страната. Много са адресите, където тя предизвиква интерес: София, Кюстендил, Пловдив, Дупница, Варна... Учители, чиновници, ученици и други съчувственици на движението и почитатели на автора го отрупват с писма. „Г-н Димов — пише му ученикът от софийската гимназия Ив. Харизанов, — 19-те книжки продадох за малко време. Това показва, че се интересуват.” [3] Н. Христов от Лясковец моли автора да му изпрати допълнително още 20 броя. [4] Брошурата служи като основен материал за беседи и реферати на много революционни дейци. Иван Недялков от Кюстендил му съобщава: „Иван (Димитров — б. м., Б. К.) държа сказка по македонското дело, като реферат на твоята брошура. Излезе сполучлива. И той сега се радва на симпатиите на кюстендилските граждани и гражданки.” [5]
Някои от читателите обаче не са удовлетворени от позицията на автора. „Още на другия ден — пише му Ив. Харизанов — тя бе предмет на препирня. Една група аристократически синове, представители на буржоазните интереси, излезе с претенциите да обори идеите, прокарани в книгата Ви. Обвиняваха Ви в неверни изложения, че как интересите на аристокрацията не са такива, както Вие явявате, че как достойнството на книгата падало с прокарването па социалистически възгледи и други нелепости.” Харизанов посочва и позицията на другата страна от спорещите ученици: „Но в нашия клас има и съзнателни синове на пролетариата и те одобряваха верните идеи върху македонския въпрос. Два часа се води препирнята. И туй наше тържествуваме, разбира се, оказа голямо влияние върху многото индеферентни по тоя въпрос.” [6]
94
Проблема за участието на социалистите в освободителното движение Хаджидимов разглежда и в други: свои работи. През лятото на 1901 г., особено след арестуването на Върховния комитет начело с Борис Сарафов, в македоно-одринските дружества настъпва известно отдръпване от организацията. Обществеността остро реагира, когато стават известни разкритите злоупотреби и насилия, вършени от комитета. Междувременно настъпилите разногласия между комитета и задграничните представители на Вътрешната организация Г. Делчев и Г. Петров добиват обществена известност. В такава обстановка в сп. „Ново време” се появява статията на Гаврил Георгиев „Македонското движение”. В нея изтъкнатият партиен деец доказва, че социалистите не трябва да участвуват в движението, защото от него се възползуват монархистите и буржоазните правителства, за да провеждат своята политика по македонския въпрос и да отвличат вниманието на масите от вътрешните проблеми на страната. [7]
Димо Хаджидимов възразява на Г. Георгиев от страниците на сп. „Общо дело”. [8] „Нашето участие в македонското движение — пише той в статията си — се налага по необходимост. Грешките на отделни личности, които случайно са застанали начело на движението, не могат да бъдат грешки на самото движение.” Авторът посочва аргументи, изтъква факти, убеждава. Тъкмо защото буржоазията се стреми да използува движението за свои цели, посочва авторът, социалистите трябва да участвуват в него, за да го отклонят от опасното направление, да го поставят на здрави основи. Хаджидимов намира, че това е начинът да се даде на движението „чист, революционен, свободен и без всякакви предизвикателства характер”.
По-нататък в статията Хаджидимов развива мисълта, че македонското движение в България не включва само обществени среди, които преследват някаква корист. В страната има една „многохилядна македонска емиграция, учителски и женски дружества, чиновници, лекари, писатели, журналисти”, които не могат да се обвинят в някакви егоистични стремежи спрямо делото. Те всъщност ръководят организацията и определят нейните тенденции. Сам противник на някои отрицателни прояви на отделни личности в движението, авто-
95
рът напомня, че трябва да се направи така, че то да бъде оглавено от хора, които да поставят организацията на здрави „международни революционни начала”. А това могат да направят само носителите на тези „начала” — социалдемократите.
Когато говори за липса на начала, Хаджидимов има предвид не само движението в България, но и революционната организация в Македония и Одринско. Затова е необходимо социалдемократите да навлязат в движението и да помогнат то да се постави на истински революционни начала. По този начин те ще разсеят и съмненията на дипломатите в Европа, и на съседните държави, че македонското движение има за цел да присъедини Македония към България.
Има ли Хаджидимов основание за подобни надежди?
Когато излиза статията му, в избрания от VIII македоно-одрински конгрес Върховен комитет са включени социалистът Владимир Димитров като подпредседател, редакторът на в. „Изгрев” Иван Кепов като секретар, а също Георги Петров и Георги Минков от стария комитет. Гоце Делчев и близките до него дейци се надяват, че на предстоящия редовен конгрес те ще успеят да се наложат срещу листата на генерал Цончев и ще дадат на организацията в България тази насока, която се желае от Вътрешната организация. [9]
С такава надежда е пропита цялата статия на Хаджидимов. В нея другарят на Гоце теоретически обосновава не само нуждата от активно участие на социалдемократите в македонското движение, но и посочва някои стъпки в бъдещата им дейност. „По този начин — пише историкът Константин Пандев — тя се явява в известен смисъл програма, определяща както мотивите за участието на социалистите, така и техните задачи в освободителното движение.” [10]
В дните на провеждащия се VI конгрес на Българския учителски съюз Върховният комитет изпраща до него писмо, в което между другото се казва: „Задачата на българския учител е да вземе присърце македоно-одринската кауза и да направи възможно както да даде непосредствената и морална подкрепа, тъй да подготви въобще българското общество за предстоящите събития.” [11] На 17-то си заседание конгресът обсъжда писмото и в разискванията се подчертава, че „македо-
96
но-одринското освобождение е едно справедливо обществено искане” и че учителите като носители „на хуманната идея за пълно освобождение на всички угнетени и онеправдани” са задължени в това дело да „играят оная роль”, която техните предшественици са играли за освобождението на България. В специално решение конгресът „изказва желание” към сдружените учители „като вземат присърце македоно-одринската кауза, да работят за популяризиране между техните колеги и народа за освобождението на Македония и Одринско”. [12]
Димо Хаджидимов не е първият учител, който се заема да превърне това решение в професионален дълг. Цялата негова същност е свързана с освободителното дело. В София Сандански и неговите другари уреждат срещи с А. Страшимиров, Ст. Стойнов, Ст. Кемилев, Ал. Падолов, Ив. Харизанов, д-р Списаревски, д-р Сарафов, известен тогава столичен лекар, на които винаги присъствува и Хаджидимов. На тях се обсъжда и въпросът за издаването на вестник, който да осветлява общественото мнение в страната по идейните проблеми на освободителното движение и да отбива атаките на десницата. Сандански проявява желание печатната пропаганда да се води от Страшимиров и Хаджидимов. [13]
Фактически от лятото на 1901 г., след като генерал Цончев застава начело на Върховния комитет, върховизмът започва открито да се проявява. Това се забелязва и по-голямата част от македоно-одринските дружества в страната се обявяват срещу него. В писмо до дружеството в Дупница от 30 август Хаджидимов съветва настоятелството внимателно да обсъди създалото се положение в организацията с избирането на Цончев и тогава да изработи позицията си спрямо Върховния комитет. За ориентир в по-нататъшната дейност на дружеството той препоръчва изказаните вече мисли във в. „Изгрев”, които той споделя. [14] Все от такава позиция Хаджидимов публикува в кюстендилския вестник и своя отчет за работата на IX македоно-одрински конгрес. А от страниците на в. „Съзнание” отправя предупреждение до организираните учители. Като посочва, че в съюза се е наложило течението, което се стреми да му даде „национално-шовинистичен характер”, Хаджидимов предупреждава учителите и особено тези, които участвуват в македоно-одринското движение да поглед-
97
нат с най-голяма отговорност на новото положение. Освободителното дело трябва да изразява интересите на всички потиснати в Македония и Одринско, а не само на една народност. „Ние издигаме гласа си — пише Хаджидимов — за всички угнетени и онеправдани, като се въодушевяваме от културното развитие на общото човечество. Туй въодушевление имаме и когато работим в македонската организация.” [15]
По време на тези идейни борби по инициатива на Гоце Делчев през 1902 г. се преработват уставът и правилникът на Вътрешната революционна организация. Обстоятелствата налагат те да бъдат приведени в съответствие не само с изменящото се положение, но и с по-широкото разбиране на Делчев за въвличане на всички народности, населяващи Македония и Одринско, в организацията. Общуването със социалистически дейци му помага да постави организацията на принципите на интернационализма и на демократизма. Заставен от „тежката и неизличима стомашна болест” да остава често в София, за Делчев „нямаше по-любими събеседници във всяко време и при всеки случай от тогавашните социалисти”. „Гоце Делчев — продължава спомена си Хаджидимов — не пропускаше да вземе лично участие нито в един работнически митинг, нито в една работническа манифестация, той не пропускаше нито един от социалистическите конгреси.” [16]
Когато говорим за социалистическото влияние, което докосва Гоце Делчев, не трябва да се отминава личната му дружба с Хаджидимов. Запознали се още когато Хаджидимов е в Дупница, младият деловодител на тамошното македоно-одринско дружество се увлича от чистия идеал на апостола, учи се от Гоцевите принципи за организацията. Но и Делчев се вслушва в размислите на младия учител социалист, изучил толкова социалистически книги. На тази основа дружбата им се задълбочава, когато Хаджидимов идва в София. Младият социалист често посещава стая № 9 в хотел „Батенберг”, където обикновено е отсядал Делчев. При тези срещи е възможно Хаджидимов да е вземал пряко участие в преработването на устава и правилника на Вътрешната революционна организация. Засега няма доказателства „за” или „против” тези предположения. [17] Но едно е сигурно: редица идеи, споделяни от тогаваш-
98
ните социалисти в движението и лично от Хаджидимов, намират място в
новия устав и в правилника на революционната организация. В тях заляга
принципът на интернационализма. Организацията си поставя за задача да сплоти
всички потиснати, независимо от тяхната национална принадлежност, обявява
се против всякакви шовинистически пропаганди и национални разпри. Неин
член вече може да бъде всеки представител на потиснатите народности. Бъдещото
въстание, чрез което ще се извоюва свободата, трябва да бъде общо и повсеместно.
Върховистките чети се активизират в края на 1901 г. и особено в началото на 1902 г. Водени от офицерите от запаса А. Янков, Т. Саев, Ю. Стоянов, Ст. Стоянов, К. Лефтеров и др. те навлизат във вътрешността на Македония и пропагандират идеята на Върховния комитет за вдигане на въстание през идващата есен. Всичко това е в противоречие с директивата, приета на IX конгрес на македонската организация.
Борбата между централистите и върховистите става необратима.
Върховисткият комитет мобилизира цялата теоретична мисъл на движението и всички негови пропагандни средства. Освен своя в. „Реформи” той използува и правителствените официози и други издания на буржоазните партии. Тяхната нападателна тактика, както посочва един от солунските атентатори Павел Шатев, „биде турена в действие спрямо вътрешната организация с оня вулгарен вид, който най-силно действува върху простите и неосведомени хора”. [18]
По това време Гоце Делчев е в България и застава начело на борбата срещу Върховния комитет в София. П. К. Яворов посочва, че за него тази работа е „една безкрайна мъка”. В интимен кръг Гоце болезнено отронва: „Клета Македония! Нейните херои почти забравиха общия враг, за да се изпоядат едни други.” Надявайки се, че борбата с върховизма ще бъде „по-малко отвратителна”, апостолът с болка признава: „...разпрата с върховистите ни се налага”. [19]
Опасното поведение на върховистите принуждава дейците на Вътрешната организация да излязат на открита
99
борба с тях. Един от първите е Хаджидимов. „Група другари — по-късно ще си спомни той, — които искахме да започнем открита борба в нейна (на Вътрешната организация — б. м., Б. К.) защита, се явихме при Гоце Делчев и на въпроса — как трябва да реагираме — той ни даде една редица от факти из дейността на нахлулите в Македония комитетски банди, които ни потресоха, като ни позволи заедно с тях да изнесем публично и кратка, но знаменателна декларация.” [20]
В този документ до дружествата се чувствува и неговият почерк: „Комитетът в България ви казва, че ние сме убийци, разбойници, па даже и развратници. Това нас никак не ни учудва. Никой в България не знае така добре домогванията на комитета, както ние, които непосредствено изпитваме тия домогвания и никой следователно в България не може да счита комитетскпте клевети за тъй естествени, каквито ги считаме ние. ..” И по-нататък: „На вас, чиято съвест е обезпокоена от обвиненията, що се сипят върху ни, ще кажем следното: ние сме убийци, защото осъждаме на смърт и премахваме всички предатели и доказани пакостници на революционното дело, защото изтръгваме пари от ония, които са длъжни и могат да дадат, за да подготвяме революцията. Така ни е научила историята, така ни е учил великият апостол на свободата В. Левски.” [21]
След като на 5 март 1902 г. задграничните представители на Вътрешната организация от името на ЦК изпращат до всички македоно-одрински дружества писмо за началото на борбата с върховистите [22], Хаджидимов се солидаризира с онази част от емиграцията, която настоява да се свика извънреден конгрес на организацията. Талантлив публицист и влиятелен деец сред българското учителство, той продължава започнатото сражение с Върховния комитет.
Вътрешната организация е принудена да изразходва част от парите, взети за откуп на мис Стоун, за агитация и пропаганда, насочена против върховизма. Нейният печатен орган в. „Право”, както и някои демократични издания в провинцията като „Изгрев” (Кюстендил), „Право дело” (Габрово) и др., предоставят страниците си на видни общественици, писатели, журналисти. „Най-изтъкнатите от тях — спомня си Павел Шатев — с перото и словото си бяха поставени в услуга на вътреш-
100
ните.” [23] Между най-активните са А. Страшимиров, П. К. Яворов, Т. Карайовов, Ив. Кепов, Н. Наумов и др., които изнасят „идейната и обикновена вестникарска полемика”. Тогавашните социалистически дейци Н. Харлаков и Вл. Димитров оставят „на заден план доктрината си” и се отдават „със страст на тая борба”.
В спомените си Павел Шатев отбелязва специално и заслугата на социалиста Хаджидимов в борбата против върховизма. А в писмо от 22 януари 1902 г. редакторът на сп. „Право дело” Д. Нейков го моли да изпрати статия по македонския въпрос. [24] Същата година в три броя на сп. „Общо дело” Янко Сакъзов отпечатва статията му „Развоят на Македонското движение в България”. [25] Всъщност тя представлява първият исторически очерк за движението, написан от български социалист. Между другото авторът пише: „Говори се вече за революция. Но кой ще прави тая революция? Този въпрос още не е решен. Собствено, първата половина от тоя въпрос е фактически решен, че революцията ще се инспирира от България, но не е решено още коя и каква революция дава най-голяма възможност, че ще се промени режима в Турция. Да се допуска, че този въпрос ще се реши някак еднопосочно, е голяма измама.” [26]
Когато през април 1902 г. плевенските учители социалисти замислят да проведат учителски събор, те му пишат: „Особено ще ни е драго, ако получим от Вас реферат върху темата „Македонският въпрос и учителят”. [27] Хаджидимов би могъл да изготви реферат за тактиката на БУС, училищната политика на държавата или новите струи в педагогическата мисъл, но той предпочита темата по македонския въпрос. В Плевен той очаква да намери подходяща трибуна, от която да разкаже пред българското учителство същността на спора с върховистите.
На 16 април, последния ден на събора, думата е дадена на Хаджидимов да изложи становището си по така нашумелия спор. Още в самото начало ораторът напомня на присъствуващите, че македонският въпрос е най-популярният у нас и че върху него се говори и философствува ежедневно. „Аз ще бъда доволен — заявява скромно ораторът, — ако успея да заинтересовам голяма част от събраното тук учителство върху него.”
101
И добавя с присъщото си вълнение и отговорност: „Другари, като стъпвам на тая тема, вие ще ми позволите да не бъда само спокоен разказвач, а да говоря и с душата си.” [28]
В тези встъпителни думи сякаш е казано най-важното: освободителното дело в Македония за него е съдба. Наследил патриотизма на целия Хаджидимов род, освобождението на брата-роб от Македония и Одринско е постоянно в мислите му, в сърцето му. Но освободителното дело е съдба за стотици, хиляди емигранти, за останалото под робство население. Затова с такова вълнение рефератчикът проследява появата на македонския въпрос и развитието на македонското движение в България, като подробно се спира на отношенията между Върховния комитет и Вътрешната организация. Накрая Хаджидимов призовава учителите да не подкрепят комитета, който служи на българския национализъм и който си е поставил за цел да унищожи Вътрешната революционна организация.
В духа на реферата на Хаджидимов съборът гласува специална резолюция, в която се осъжда поведението на Върховния комитет, подканяйки учителите да разясняват същността на спора и да подкрепят дейците на Вътрешната организация и нейните съмишленици в България. [29]
Всъщност рефератът на Хаджидимов е цялостно изложение, в което се проследява развитието на македонското освободително движение. Както всичко излязло от перото му, така и този труд предизвиква голям интерес. Иван Димитров от Кюстендил му пише: „Книгата започнахме да печатим.” [30] Излязла не след дълго, тя намира добър прием сред учителството и емиграцията. След като съобщава за нейния ефект, В. Янков от Омуртаг пише на автора: „Успях да ги продам всички.” [31] А.. Николов от Лом му съобщава, че част от изпратените броеве от брошурата е раздал на войниците, „защото там (в казармата — б. м., Б. К.) има силно движение”. [32] А учителят от Силистра Христо Ганев се провиква: „Ами какво да кажа за реферата в Плевенския събор? Всичките котерийни партии ги е вбесил и гущери бълват.” И добавя: „Нека перото ти бъде все тъй стоманено остро и никога да не се пречупва.” [33]
102
Окончателният разрив между централистите и върховистите става на X конгрес на македоно-одринската организация, открит на 28 юли 1902 г. в салона на „Славянска беседа”.
Върховният комитет се разпорежда да изпратят делегати само тези дружества, които са останали лоялни към него. Затова преди откриването на конгреса се прави доста дълъг и „прецизен преглед на мандатите”. Все пак желанието на Гоце Делчев донякъде се осъществява — на конгреса са допуснати и някои представители на Вътрешната организация като Н. Наумов, Н. Габровски, Т. Карайовов, Вл. Ковачев, Г. Петров, П. К. Яворов и др.
За делегати на конгреса Дупнишкото македоно-одринско дружество избира Димо Хаджидимов и Александър Младжов. В даденото им от дружеството пълномощно се посочва и тяхната задача: „да го представляват по всичките въпроси, които ще се разискват на X македоно-одрински конгрес”. [34] Като един от най-изявените врагове на върховизма Хаджидимов не е допуснат на конгресните заседания. В статия, отпечатана в сп. „Общо дело”, той разголва замислите на върховистите. „Комитетът Цончев — Михайловски — пише той — предварително употреби всички средства само и само да запази положението си като комитет и за в бъдеще.” Недопуснал „почти половината” от делегатите на македонските дружества, конгресът се дирижира „от едно скърпено болшинство”, ръководи се от „монархически принцип”, който има „най-малко право на съществувание” в организацията. [35]
Основната тема на конгреса са взаимоотношенията между двете организации. Върховният комитет обвинява Вътрешната организация, че не е способна да въоръжи народа и да извърши необходимата техническа подготовка на революцията. За отговор на това обвинение е поканен Гоце Делчев. Той не се поддава на предизвикателството и отклонява поканата за отговор с категоричния аргумент, че „събранието в „Славянска беседа” не може да играе ролята на редовен конгрес”. [36] Делчев упълномощява допуснатия на конгреса Никола Наумов да прочете обръщението му, адресирано „до събранието”. В изказването си делегатът Димитър Стефанов обвинява Върховния комитет, че пренебрегва
103
майските споразумения и директивите на предишния конгрес на организацията. В този дух са изказванията и на другите привърженици на Вътрешната организация. [37]
Поради малцинство техният опит да бламират „конгреса” не успява. Все пак опозицията, оглавявана от Христо Станишев, напуска следобедното заседание и още същия ден, 3 август, в ресторант „Дълбок зимник” провежда свой конгрес с недопуснатите от върховистите делегати, привърженици на Вътрешната организация. Тук Хр. Станишев и Т. Карайовов съобщават „за всички обвинения и хули”, изказани в „Славянска беседа” по адрес на Вътрешната организация. Конгресът в „Дълбок зимник” избира комисия в състав Т. Карайовов, Д. Хаджидимов и А. Попстоянов, която изработва специална резолюция. В нея се посочват причините, поради които свиканият от Върховния комитет X конгрес не може да се счита за редовен и законен. Авторите на резолюцията подчертават: „... въоръженият протест, за който се готви македонското население, вместо да се представи пред света като израз на страданията от това население — какъвто е той всъщност — придобива характера на едно външно подстрекателство.” По този начин, се подчертава в документа, освен вреда на освободителното дело се създава повод за „външни вмешателства и безпокойствие в княжеството”. [38]
Така в „Славянска беседа” и в „Дълбок зимник” се провеждат два конгреса на македонската организация, избират се два комитета — единият, оглавяван от Михайловски—Цончев, а другият — от Станишев. Те започват остра борба помежду си, като всеки се стреми да установи влияние и контрол върху повече македоно-одрински дружества.
При такава трудна ситуация в движението Хаджидимов не може да стои настрана. Пък и от много дружества се обръщат към него с молба да каже своето становище. „Да ми изпратиш в затворено писмо положението в Македония в сегашно време — пише му Б. Никулиев от Каварна. — Каква е тази аларма и последствията й?” [39] Сам Хаджидимов се безпокои от боричканията между двата комитета и разпиляването на революционните сили. В споменатата вече статия в сп.
104
„Общо дело” той с тревога пише: „Въпросът е: какво може да излезе от
тая раздвоеност в македонската емиграция и особено когато двете течения
претендират на официалност и законност.” [40] Той не
вижда нищо оптимистично и стига до извода, че македоно-одринските дружества,
съзнателно или несъзнателно, ще „станат оръдие по една дейност, колкото
опасна за спокойствието на България, толкова и гибелна за бъдещето на Македония”.
Друг изход според автора не може да има, щом движението е поставено „на
почвата на самоизтреблението”. [41]
След X конгрес на македонската организация Върховният комитет засилва подготовката на въстание в Македония. С такава цел генерал Цончев изпраща четата на полковник А. Янков в Югозападна Македония. След като тя не успява, поради силния отпор на местните ръководни дейци на Вътрешната организация, през септември 1902 г. са изпратени нови чети. Този път те успяват да вдигнат въстание в Северна Македония, известно като Джумайското въстание.
Дейците на Вътрешната организация успяват да ограничат неговия обхват. Според тях все още населението в Македония не е изцяло подготвено за открита въоръжена борба. Чрез страниците на в. „Право”, оформил се като неофициален печатен орган на Вътрешната организация, нейните дейци осъждат „авторите” на въстанието. Най-силно е перото на Хаджидимов. В редица статии той характеризира Джумайското въстание като „авантюра”. Според него то е „изхарчило преждевременно колосалната енергия на Македония”. То е едно „безумие”, защото изкористява българската идея за автономия на Македония и дава коз на правителствата на балканските държави да засилят апетита си към нея. „Авторите на Джумайската авантюра, които действуват от името на българското правителство — по-късно ще напише той, — дадоха всички козове на турското правителство, а после на сръбското и гръцкото, които всякога са гледали лакомо на Македония.” [42]
Отрицателното му отношение към Джумайското въстание личи и от едно писмо на редактора на вестни-
105
ка Никола Наумов до Хаджидимов „Всичко получих (материалите — б. м., Б. К.) —пише му Наумов в писмото си от 14 октомври 1902 г. — Миналата неделя вестникът не излезе. Няма да излезе и тая неделя. Гоце е станал малко благоразумен и иска му се да държи сметка за общественото мнение. Аз съм против, но няма какво да се прави.” [43] Тези редове отново потвърждават неизменната централистка позиция на Хаджидимов.
Когато върховистките чети преминават към въоръжени акции срещу вътрешните сили на организацията, това предизвиква отпор от страна на вътрешните дейци. Четата на Сандански на няколко пъти се сражава с четите на Дончо Златков, Христо Саракинов и капитан Юрдан Стоянов. След несполучливия опит за покушение срещу капитана, разгневеният запасен офицер излиза във в. „Реформи” със статия, насочена срещу похитителите. [44]
Междувременно същия ден Хаджидимов пътува от Радомир за София. Това е достатъчен повод за капитан Стоянов да го причисли към своите похитители. „Не в един — оплаква се Хаджидимов на Александра, — а в два броя на в. „Реформи” бях руган.” [45] Дори е подведен под съдебна отговорност. В същото писмо до Александра той съобщава: „Съдебният следовател в Дупница се отнесе крайно любезно с мен, каза ми, че е слушал най-похвални отзиви за моята дейност в македонското движение. Накрай ми съобщи, че от показанията на всички свидетели нищо положително не може да се установи. Па и да се установи, не съм аз, който ще бъде засегнат от правосъдието.” [46]
Крайно чувствителен и честен, чужд на терористичните акции, Хаджидимов продължава да се гневи: „Мен ми повлия другата страна на въпроса, а именно, че мръсни клеветници се нахвърлиха върху ми пред обществения съд.” Затова той търси начин да изясни случая пред обществеността, публично да изобличи своя клеветник. И той написва едно афектирано писмо, озаглавено „В отговор на едно мръсно подозрение и обвинение”. [47] Редакторът на в. „Ден” А. Страшимиров му обещава, че „с удоволствие” щял да го публикува. „Изтърсва се обаче сладкодумният г. Михайловски — ядосва се Хаджидимов, — прочита моето писмо
106
и заявява, че ако му се даде гласност, ще излезе от редакцията. Пред такава перспектива стопанинът на вестника г. Страшимиров се отказва „от удоволствието” да помести писмото.” [48]
Кое от писмото така силно смущава водителя на Върховния комитет Стоян
Михайловски? Не само силните думи против капитан Стоянов, но и критиката,
насочена срещу комитета. Хаджидимов е остър, злъчен и нападателен. Той
се надсмива над „псевдогероизма” на капитан Стоянов и шума на печата около
името му. „Г-н Стоянов — пише Хаджидимов — става проводник на най-голямата
клевета върху невинни хора, които са се мернали него ден пред очите му.
Като че ли се е готвело покушение върху някой великан, върху някой знаменит
държавен властелин, та е трябвало всичко живо по пътя непременно да се
подозира и обвинява.” И като се извинява пред читателите за „острия” си
език, Хаджидимов завършва саркастично: „Малко повече скромност се искаше
от вас, господин капитане.” [49]
По това време европейската дипломация и особено руската, се раздвижва, макар че не възнамерява да се занимава с македонския въпрос. Главната й цел е да внуши на българското правителство благоразумни действия. С такива указания в дипломатическата си чанта се кани да пристигне у нас в средата на декември 1902 г. руският министър на външните работи граф В. Н. Ламздорф. Князът и министър-председателят д-р Ст. Данев настояват представители на македонската организация да се срещнат с шефа на руската дипломация като пълномощник на една от великите сили и да изложат своите искания.
Междувременно в София стига новината, че освободените от заточение членове на ЦК на Вътрешната организация Хр. Матов и д-р Хр. Татарчев са на път за България. Гоце Делчев и другарите му са обнадеждени — в борбата им срещу генерал Цончев те очакват да получат голяма поддръжка. С пристигането им обаче остават излъгани. Намиращи се далече от борбите в България и незапознати с новите условия, Матов и д-р Татарчев изхождат от положенията на ста-
107
рия устав. Новите задгранични представители в София не приемат идеята за организиране на всички потиснати, нито пък мисълта за масово въстание. Според тях между Вътрешната организация и Върховния комитет на Цончев не съществуват принципни различия. Затова с тяхно съгласие през ноември 1902 г. започват преговори между двата върховни комитета и Вътрешната организация.
Макар и да не е против преговорите за помирение, Гоце Делчев не е оптимист по отношение на успешния им край. Гьорче Петров е категорично против всякакви преговори. Дори не одобрява близкото сътрудничество на Гоце с комитета на Станишев. Той се съмнява в твърдостта на Димитър Стефанов и Туше Деливанов, дотогавашни задгранични представители. „Аз поддържах становището на ексклузивизъм — по-късно ще напише Г. Петров — винаги да стоим тук като чиста ядка и да не се сливаме.” [50]
Димо Хаджидимов като един от последователните централисти споделя разбиранията на Гьорче Петров. Той се обявява против преговорите като противоречащи на принципите на Вътрешната организация. Хаджидимов недоумява, че такива видни представители на освободителното дело като д-р Татарчев и Матов не виждат принципните различия между Вътрешната организация и Върховния комитет.
В такава обстановка група видни обществени дейци от македоно-одринската емиграция в столицата предприема опит за помирение. Комисията, оглавявана от проф. Любомир Милетич, решава, че няма никакви принципни различия, които да разделят комитетите на Михайловски—Цончев, Станишев и Вътрешната организация. Въпреки оптимизма до помирение не се стига. По този повод Хаджидимов пише памфлета си „Язък, не можа да стане.” [51] Публицистът, решил да захвърли „перото до едно пълно избистряне на положението”, не може да понесе онези „неочаквани и страшни унижения”, на които се подлагат някои дейци на Вътрешната организация пред „героите на деня”. „Господа професорите и всички ония „родолюбиви” софийски патриоти — саркастично пише той, — които от един месец насам при люти студове и мразове тичаха да помиряват, щели тия дни да издадат някакъв
108
протокол, с който щели да възвестят на света, че съглашението не могло да стане.” [52]
На 4 декември 1902 г. помирителната комисия съставя едно конфиденциално писмо, в което излага хода на разговорите и подканя дружествата „час по-скоро да се споразумеят помежду си и настоят за немедленото свикване на един извънреден конгрес, който да тури край на разцеплението”. [53] Това предизвиква ново раздвижване на емиграцията в страната. Хаджидимов излиза с втора статия — „Началото и краят на преговорите”, в която пише: „Да признаеш, че нищо не те дели от Цончева, това значи да признаеш, че Вътрешната организация като отделен фактор е една фикция.” [54] Неодобрил срещата на пристигналия у нас граф Ламздорф с представители на македонската организация, Хаджидимов възнегодува: „Право да си кажем, нас не ни учудват много революционните любезности на Цончевци към Сиятелството. Станишевци могат да стоят един милион години на корем пред някой цар, без да стане някому ни по-топло, ни по-студено. Но ние изпитахме силни болки от това, дето и вътрешната организация заблагоразсъдила да изложи тежненията си пред руския министър...” [55]
Верен на новия устав на Вътрешната организация Хаджидимов призовава революционерите да действуват не като всички националисти, а като борци против робството въобще. Дейността в Македония според автора на статията трябва да се очисти от „всякакви национални и шовинистични настроения”, а в организацията и нейните изборни органи трябва да влязат представители на всички националности. Изтъквайки болшинството на българския елемент в Македония, Хаджидимов посочва, че „не са само българите, които изпитват гнета и произволничеството на турския режим”. Затова и задачата на революционерите в Турско е да превърнат македонското дело „от българско в страдалческо”, в дело на всички потиснати и онеправдани. [56]
Тези думи от статията на Хаджидимов „Кой е правият път”, излязла на
5 януари 1903 г., не са ли косвена заявка на революционера, че възнамерява
да влезе в Македония и Одринско „е перо и пушка”, за да се включи в подготовката
на роба за неговото освобождение?
[Previous] [Next]
[Back to Index]
1. ЦПА, ф. 151, оп. 1, а. е. 303.
2. Д. х. Димов. Македонският въпрос. Дупница, 1901, с. 9.
3. ЦПА, ф. 151, оп. 1, а. е. 268.
7. Сп. „Ново време”, кн. 4, 1901, с. 361—68.
8. Сп. „Общо дело”, бр. 19, 1901, с. 302—3.
9. К. Пандев, пос. доклад, с. 27.
11. В. „Реформи” от 17. VII. 1900, с. 3--4.
13. Ю. Анастасов. Яне Сандански. Биографичен очерк. С., 1966, с. 150.
14. НБКМ — БИА, ф. 224, а. е. 141, л. 144.
15. В. „Съзнание”, бр. 3, 15. IX. 1901, с. 3.
16. В. „Звезда”, бр. 129, 6. V. 1924.
17. К. Пандев, пос. доклад, с. 30—31.
18. П. Шатев. В Македония под робство. С., 1983, с 267.
19. Вж. по-подробно пос. съч. на К. Пандев, с. 276—305.
20. В. „Звезда”, бр. 129, 6. V. 1924.
22. НБКМ — БИА, ф. 224, а. е. 81, л. 1009.
23. П. Шатев, пос. съч., с. 272.
24. ЦПА, ф. 151, оп. 1, а. е. 232.
25. Сп. „Общо дело”, кн. 20 и 21, 22 и 23 и 24, 1902.
27. ЦПА, ф. 151, оп. 1, а. е. 246.
28. Д. х. Димов. Македонският въпрос и учителят. Кюстендил, 1902, с. 37. Резюме на доклада вж. в. „Съзнание”, бр. 35, 27. IV. 1902.
29. В. „Изгрев”, бр. 43, 27. IV. 1902.
30. ЦПА, ф. 151, оп. 1, а. е. 163.
34. НБКМ — БИА, ф. 224, а. е. 140, л. 1896.
35. Сп. „Общо дело”, бр. 19, 1902, с. 301.
324
39. ЦПА, ф. 151, оп. 1, а. е. 222.
40. Сп. „Общо дело”, бр. 19, 1902, с. 31.
42. Илинденец. Илинденското въстание и поуките от него за сегашните македонски революционери. С., 1924, с. 8. Брошурата е написана специално за годишнината от въстанието и е разпространена на организираната манифестация в столицата на 2. VIII. 1924 г. Тя е конфискувана от властта, а през следващата 1925 г. излиза във Виена като № 1 на библиотеката „Македонско дело” с името на автора й Д. Хаджидимов.
43. ЦПА, ф. 151, оп. 1, а. е. 226.
44. Пак там, а. е. 407, писмо на Д. Хаджидимов от 20. I. 1904.
50. Вж. по-подробно пос. съч. на К. Пандев, с. 296 и сл.
51. В. „Изгрев”, бр. 42, 15. XII. 1902.
54. К. Пандев, пос. съч., с. 298.