4. Извори и библиографски източници на историографското наследство
на Петър Богдан Бакшев
Макар и мимоходом, вече имахме възможността да посочим някои от източниците на Бакшев. Въпросът обаче заслужава да бъде разгледан в пълнота.
Както в историческите си статии, така и в своя капитален труд “История на България” Бакшев цитира определен брой както антични средновековни извори, така и исторически трудове на съвременни нему или работили в близко до неговото време историографи. Долните таблици дават известна представа за цитираните от Бакшев извори или исторически съчинения.
Описание на Царство България
Извори
1. Босненски ръкописи от времето на крал Твърдко (1353-1391).
2. Славянски средновековен ръкопис, съдържащ православно, антикатолическо
съчинение, от неизвестен период и автор.
Литература
1. Мавро Орбини – “Царство на славяните”
Кога и как маркоманите (моравите) прегърнаха христовата вяра
Извори
1. Моравска легенда.
2. Италианска легенда.
3. Чешка служба на Кирил и Методий от XVI в. [51]
4. Була на папа Йоан VIII от юли 888 г. [52]
Литература
1. Еней Силвио Пиколомини – “История на Бохемия”.
[53]
84
История на София
Извори
1. Птолемей - География.
2. Лукан - Фарсалия.
3. Теодорет - Църковна история.
4. Павел Дякон - История на лангобардите.
5. Славянски пергаментен ръкопис от XIII в., съдържащ
житието “Седемдесет и двамата божии ученици” от епископ Доротей Тирски.
6. Руска първопечатна книга от XVIII в., съдържаща
служба на Климент Римски.
7. Неуточнени географски карти.
Литература
1. Антоний Бонфиний - “Унгарското кралство”.
2. Мартин Кромер - “История на Полша”.
3. Боскевий.
4. Амброджо Калепино - “Латински речник”.
5. Фулийски абат - “Свещена география на Римската
империя”.
6. Лука Италийски - епископ на Еквилий, неизвестно
съчинение.
7. Петър Италийски - епископ на Еквилий, неизвестно
съчинение.
8. Брат Алберто, кастелан на ордена на проповедниците
- “Каталог на светците”. [54]
История на Охрид
Извори
1. Юстиниан - Новели.
2. Патриарх Никифор - Бревиариум, Хронография. [55]
3. Зонара - Хронография.
4. Неизвестен гръцки пергаментен кодекс от Императорската
библиотека във Виена, съдържащ епархийски списък.
5. Константин Багренородни - За темите.
6. Теофилакт Български (Охридски). [56]
7. Абрахам Ортелиус - Описание
на Гърция.
8. Паоло Форлани - Карта на Европа. [57]
9. Папска карта. [58]
10. Фулийски абат - “Свещена география...”. [59]
История на Сърбия
Извори
1. Акти на Флорентинския събор. [60]
2. Була на папа Урбан VIII за основаването на колежа
в Лорето.
85
3. Декрет на Конгрегацията за разпространение на
истинската вяра от 31 май 1624. [61]
4. Сенека.
5. Птолемей - География.
Литература
1. Антоний Бонфиний - “Унгарското кралство”.
2. Мавро Орбини - “Царство на славяните”.
3. Барбароса - “За длъжността и правата на епископа”.
4. Бутеро - “Описание на Европа”.
История на България
Извори
1. Птолемей - География.
2. Павел Дякон - История на лангобардите.
3. Зонара - Хронология.
4. Кедрин - Хронология.
5. Мартирология Романа. [62]
6. Патриарх Никифор - Бревиариум и Хронография.
7. Славянски ръкопис от XIII в., съдържащ житието
на “Седемдесет и двамата божии ученици от Доротей Тирски”.
Литература
1. Антоний Бонфиний - “Унгарското кралство”.
2. Цезар Бароний - “Църковни анали”.
3. Мартин Кромул - “История на Полша”.
4. Александър Гуапнини - “Полското кралство”. [63]
5. Фулийски абат - “Свещена география...”.
6. Якоб Касталдус - “Карта на дунавските страни”.
Цитираните извори и исторически трудове не изчерпват обаче на източниците, използвани от Петър Богдан. За съжаление много често той не посочва ползвания източник, като се задоволява да пише по следния начин: “това може да се види и в съчиненията на много други автори и географски карти” (“История на Охрид”), “мнозина объркани от приликата на имената определят мястото на събора..., други са свикнали да посочват местоположението на града в Сардиния” (“История на България”) и т. н. Трудно може да се установи в такива случаи поради твърде общия характер на използваната информация на източника кои точно извори или исторически трудове е използвал Бакшев. Това, което е сигурно, е, че броят на изворите и заглавията трябва да се увеличи значително. Основание за това дава и фактът, че в някои релации Бакшев използва автори, които не са цитирани в откритите досега
86
негови исторически трудове. Така в релацията от 1667 г. е цитиран например Херодот.
Естествено на изворите, използвани при написването на Бакшевите трудове, е твърде разнообразно – антични историци, географи и философи, византийски хронисти и историци, документи от папската канцелария и други институции на Римската курия, акти на вселенски събори, епархийски списъци, средновековни географски карти, литургични славянски и гръцки ръкописни и печатни книги.
Част от изворите си Бакшев е открил в ръкописни преписи – така един византийски епархийски списък той намерил в Императорската библиотека във Виена в стар гръцки ръкописен кодекс” (“История на Охрид”). От средновековен български ръкопис, датиран от самия него в XIII в., Бакшев взема интересуващите го сведения за историята на София от съчиненията на Доротей Тирски – същите сведения той проверява и чрез руски първопечатник. От чешки ръкопис вероятно идва информацията за славянските имена на братята Кирил и Методий (“Кога и как маркоманите...”).
Целият картен материал, ползван от Бакшев в тази епоха (с изключение на картите на Паоло форлани и Якоб Касталдус), е в ръкопис – прочее Петър Богдан е първият български историк, който използва картографски способия и географски зписания като извори за българската история – едно направление в изворознанието, което получи развитие в българската историография едва в последните няколко десетилетия.
По-голямата част от изворите, които ползва Бакшев – византийските и средновековните западноевропейски хронисти и историци, са цитирани по печатни издания от XV-XVII в. Под черта посочихме тези, които можаха да бъдат установени с по-голяма или по-малка сигурност от Ив. Дуйчев, Ян. Йерков и автора на тези редове. Разбира се, става дума за автори, които са написали повече от един труд.
Езикът, на който са написани или издадени изворите, ползвани от Петър Богдан, е латински, старобългарски и гръцки. Имаме достатъчно основание да приемем, че Бакшев е използвал византийските автори не само в превод на латински език, но и на гръцки език. Както вече споменахме, самият той изрично споменава в “История на Охрид”, че чете дори гръцки ръкописи.
Между историографските трудове най-често използван е “Царство на славяните на Мавро Орбини. Той е цитиран още в първата историко-географска работа на Бакшев “Описание на царство България”, написана в 1640 г., до последната “История на България”, написана в 1667 г. Тогава е напълно обяснимо – изложението върху българската история от Мавро Орбини е единственият цялостен труд върху миналото на нашите земи, отпечатани в Западна Европа до началото на историографската активност на Бакшев. Очевидно този труд на далматинския абат е упражнил мощно влияние върху историографските занимания на софийски архиепископ. Взетия имен-
87
но от тази книга български герб Бакшев след съответна модификация съобразно със своите виждания включва в титулатурата на книгата си “Благосъкровище” от 1643 г., в централното поле на личния си герб и, както видяхме, вероятно и в “История на България”. Паралелът с въздействието, което оказва съкратеният руски превод на “Царство на славяните” на Мавро Орбини сто години по-късно върху историографската активност на отец Паисий, е повече от явен.” [64]
Фактът, че Цезар Бароний е цитиран едва в последната работа на Бакшев “История на България”, едва ли означава, че той не познава до края на шестдесетте години “Църковните анали” на родоначалника на “новата историография”. Концепциите на Бакшев като историк в трудовете му от петдесетте години вече са забележимо подчинени, както забелязва Ян. Йерков, на историографските принципи на Цезар Бароний. [65] Трябва да заключим, че в останалите трудове, с които разполагаме засега, Цезар Бароний е попаднал между “някои казват, че...”, т. е. между нецитираните персонално източници. Възможно е да има и друга причина, но на нея ще се спрем по-нататък.
Между най-често цитираните трудове са тези на Мартин Кромер, Антоний Бонфиний и “Свещената география” на Римската империя” на фулийския абат – трудовете поне на първите двама бележат етапи в развитието на полската и унгарската историография.
Най-сетне Петър Богдан познава и извлича информация от огромен брой документи за дейността на Францисканския орден, публикувани в първите два тома на ватиканския историк Лука Вадинг “Анали на Ордена на миноритите”. Като се прибавят и използваните други по-малкозначими съчинения, трябва да се убедим в сериозната информираност на Бакшев върху различни въпроси на българското минало – информираност, която никой друг български автор не е имал до неговото време, а и поне стотина години след това.
Всички исторически трудове на Петър Богдан, както личи от контекста в релациите му, са писани в Кипровец. В тази връзка е интересен въпросът, дали Петър Богдан е разполагал в кипровската си резиденция с цитираните в неговите трудове гръцки и латински извори и исторически трудове или поне с основната част от тях, или ги е прочел в чужбина, а в България е работил с извлечена върху, да ги наречем с модерната дума, “фишове” информация. Въпросът опира явно до съдържанието на прословутата библиотека в Кипровския манастир, наистина богата, щом Марко Бандулович успява да напише по нейните книги историко-географското описание на Молдова. За съжаление библиотеката, както е известно, изгаря при разгрома на Кипровското въстание в 1688 г. и дори един неин сумарен опис едва ли може да възстанови предполагаемото й богатство, освен ако някоя щастлива находка в чуждестранните архиви ни го предостави. Публикуваните писма на българските католици до конгрегацията съдържат доста често искания да им бъдат изпратени книги, но при
88
всички случаи се касае за ученици по граматика, речници, литургични книги. [66] Някои неволни грешки в историческите трудове на Петър Богдан ме навежда на мисълта, че софийският архиепископ не е разполагал в Кипровец с някои от основните си източници. Така, описвайки превземането на София от хан Крум, Петър Богдан, както забелязва още Ив. Дуйчев, [67] цитира Павел Дякон, починал няколко години преди хан Крум да заеме българския трон. Цитатът, както установихме, всъщност е от съчинението “Унгарското кралство” на Антоний Бонфиний. Тук явно става въпрос за грешка във “фишове”, тъй като липсва каквато и да е причина за съзнателна деформация. Грешка, от която никой историк не е застрахован, ако работи само по фишове, и която би била недопустима, ако Петър Богдан е разполагал с възможността да проверява постоянно информацията на източниците си.
Безусловно най-интересният въпрос, който заслужава да бъде изяснен, е отношението на Петър Богдан към изворите и цитираните съчинения като градива на историческия труд. Този въпрос вече пряко опира до историографските принципи на Петър Богдан Бакшев (...)