Предговор към българското издание

Националноосвободителните борби на българите в Македония и Одринско привличат вниманието на европейската общественост още преди 1903 г. Отделни събития, каквито са разкритията в организационната мрежа (т. нар. афери) и свързаните с тях насилия и жестокости на властите, някои по-големи сражения на четите войската и жандармерията, борбите между привържениците на различните течения в движението, намират отражение в печата на по-близки и по-далечни страни. Специални кореспонденти посещават столицата на свободна България или пътуват из поробените краища и търсят автентична информация за движението, неговите цели и характер. Този интерес се засилва особено след Илинденско-Преображенското въстание през 1903 г. В по-големите европейски държави с участието на видни представители на обществеността се основават комитети, които издигат глас в защита на потиснатото население и в продължение на години поддържат буден интереса към неговата борба.

Не остава настрана в това отношение и обществеността в САЩ. По-подробно, макар и недотам вярно и точно, тя се запознава с борбите на македонските българи по време на многошумната афера "Мис Стоун". След освобождението й Елена Стоун публикува спомените си и изнася поредица от беседи в различни градове на страната, в които изяснява причините за тежкото положение в Македония и Одринско и същността на водената там борба. По време на въстанието през 1903 г. в пресата се публикуват многобройни материали за въстаническите действия. През септември с. г. един двоен комитет, съставен от видни личности в Ню Йорк и Филаделфия, издава апел в подкрепа на пострадалите по време на въстанието. С призиви и резолюции за подпомагане на борещите се за свобода в Европейска Турция излизат и редица други организации, групи граждани, вестници и списания. Като продължение и резултат на това раздвижване сред обществеността в САЩ през март 1904 г. в Ню Йорк се учредява Македонски комитет от българи и американци, който си поставя за задача да популяризира делото на македоно-одринските революционери и да събира средства за продължаване на борбата. За председател е избран Константин Стефанов – брат на пленената през 1901 г. с мис Стоун българка Катерина Цилка, за касиер – Иван Радулов, и за секретар - американският журналист Алберт Сониксен. В състава на комитета като негови членове влизат още Георги Терзиев, д-р Георги Чакалов, Джон Голдфрап и Уолтър Ивънс. През лятото на 1904 г. секретарят на този комитет А. Сониксен идва в България като кореспондент на различни вестници с цел по-отблизо да се запознае и да даде по-подробно описание на борбите в Македония и Одринско. В началото на 1906 г. той влиза в Македония, където се включва в революционна чета и престоява като нелегален в разстояние на няколко месеца. През това време чрез писма и дописки той се стреми да осветлява западноевропейската и американската общественост за действителния характер на водената в Македония борба. По-късно издава впечатленията и преживяванията си в отделна книга под заглавие "Изповедта на един македонски четник" (издадена на български през 1927, 1968 и 1983 г.).

Артър Дъглас Смит (1887–1945) е друг американски журналист, който пребивава в Македония с четата на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО). Той идва в София през есента на 1907 г. и още с пристигането си се свързва с представители на освободителното движение и настоява да бъде изпратен във вътрешността, където се води борбата срещу поробителя. Така той попада в четата на Петър Милев, войвода в Неврокопска революционна околия (дн. Гоцеделчевско), която тъкмо тогава трябвало да влезе в своя район. Във вътрешността Смит престоява около два месеца (от септември до ноември 1907 в.). Посещава отделни села, наблюдава живота на населението и организаторската работа на четата, участвува в походи и сражения, като споделя всички несгоди на четническия живот наравно с останалите четници. Наблюденията си описва в редица кореспонденции до нюйоркския в. "Ивнинг пост", а след това, допълнени и разширени, издава в отделна книга, отпечатана в края на 1908 г. едновременно в Ню Йорк и Лондон.

В книгата авторът описва пристигането си в София и първите впечатления от българската столица, свързването с представители на революционната организация и включването в четата на Петър Милев. След това проследява похода на четата през Родопите към границата и в поробените тогава райони. Заедно с четата той посещава селата от днешния Благоевградски окръг Ковачевица, Огняново, Гърмен, пак Огняново, Баничан, Делчево, Ляски, Мосомище и отново Гърмен и Ковачевица, след което с група четици се завръща в свободна България. Макар и за кратко време авторът успява да долови интересни страни от бита на населението, живота на четниците, отношенията помежду им, борбата, която водят и т.н.

Той характеризира четниците като отделна, самостоятелна категория хора. "Млади, смели и умни – те са цветът на българския род... Животът им е посветен на родината. Те не знаят какво значи страх" – пише Смит. И добавя: "Те са удивително внимателни един към друг – с обичайните изключения. Боят е мястото, където се показват в най-добрата си светлина. Между тях изглежда съществува неписано правило никой да не мисли за собствения си живот, когато е застрашен животът на другаря му. А какви прекрасни бойци са само! Да видиш как един само от тях отблъсква трима аскери от ранен другар – това е гледка, заради която си струва да живееш

Авторът е схванал и описал правилно и образа на войводата Петър Милев. Той е истински народен войвода, ползуващ се с уважението на населението и на своите четници. По време на агитация селяните го слушат с внимание и приемат неговите думи като откровение. Четниците също се вслушват в съветите и нарежданията му и се отнасят с доверие към неговите действия. Когато се отделя от четата, за да извърши разузнаване в съседно село, те изразяват съжаление, че никой от тях не ще го придружи, за да сподели с него опасностите и риска на акцията. А когато след кратката раздяла отново се срещат, сърдечността и непринудеността на четниците изненадват Смит. "Тяхното доверне във всичко, което Петър Милев предприемаше или смяташе да предприеме, бе толкова безрезервно, че те нито за миг не се съмняваха, че битката, която той е подготвил, ще бъде много интересна и същевременно ще им донесе голяма слава

За разлика от Сониксен, който от по-рано е свързан с националноосвободителното движение и го познава сравнително добре, знае български език и може свободно да общува с хората, с които се среща, Артър Смит до момента на идването му в България и включването му в четата не е запознат подробно с освободителните борби на българите в Македония и Одринско, с теченията в движението и борбата между тях. Той не знае и български език. По тази причина отделни въпроси в книгата са само загатнати. На места са допуснати и неточности, напр. в имената на отделни лица и селища, при предаваието на събития, на които авторът не е бил пряк свидетел, при обясняване на отношенията между двете групи на българското население в Родопите и пр. По последния въпрос авторът изказва мисли, които днес ние не можем да приемем. Въпреки стремежа на управляващите класи в Османската империя да насаждат и поддържат чувства на недоверие и омраза между българите с християнска и мохамеданска вяра в повечето случаи между тях съществуват близки и дори приятелски отношения. Злосторници и насилници представители на властта, е имало във всики селища, но техните действия не могат да се приписват на широките маси от населението. Такъв е случаят и с башибозушката банда в село Осиково, унищожена от четата на Петър Милев при пълното бездействие на местното население, което е смесено. Самият автор не посочва по време на пребиваването си в четата случаи на конкретни прояви на враждебни отношения между едните и другите. Тези оценки имат още по-малка стойност днес, когато верските различия от миналото се изживяват.

Независимо от посочените и някои други неточности спомените на Артър Смит са свидетелство за вижданията на един американски журналист от началото на века и в същото време важен източник за националноосвободителните борби на част от намиращите се тогава все още под чуждо иго българи. Несъмнено те ще предизвикат интерес не само сред специалистите, но и сред широкия кръг читатели у нас и ще спомогнат за разширяване на техните познания за миналото на нашия народ. Това е и целта на настоящото издание.

В края на книгата са дадени пояснителни бележки, в които се изясняват отделни събития или неточности, допуснати от автора.

Спомените на Артър Смит се превеждат за първи път в България от изданието, излязло през 1908 г., Ню Йорк.

Предговорът, въведението, глава I, ХIХ, ХХ, ХХI и ХХII са преведени от Михаил Стоянов, останалите глави - от Владимир Желязков.

[Next]
[Back to Index]