ГЛАВА VI

ПРЕМИНАВАНЕ ОТВЪД

Всички четници се усмихваха щастливо, като момчета. Но имаше нещо в техните усмивки, което не беше радост. Видях това по лицето на Андрей, зареял някъде очи. "Македония" – прошепна с уважение няколко пъти той сам на себе си, така както човек шепне молитва в църквата. Те се вляха във възвишенията оттатък долината и придърпаха револверите си напред. Повечето имаха по няколко пачки патрони, затъкнати в коланите, където лесно можеха да бъдат достигнати.

Милев отново разгледа хълмовете със своя бинокъл и тихо започна да се съветва с Никола – високия, стъпващ тихо Никола, който познаваше всеки сантиметър от пограничния район и всяка козя пътека, проникваше в гората. Изправяйки се на крака, но давайки ни знак да останем легнали на земята, те се прокрадваха напред по хребета и накрая се изгубиха в гъстия храсталак близо до разклонението, свързващо нашия хребет със срещуположния. Тази връзка между двата хребета караше долината под нас да изглежда като улица без изход. Пет минути по-късно те се появиха отново и ни махнаха да отидем натам. Придвижихме се в лек тръс.

Очевидни стратегически причини накараха Никола да поведе по една пътека, следваща разклонението на планината до другата страна на долината. Иначе слизането надолу по склона би изложило четата на прекия огън на врагове, застанали в засада. От мястото, където се намирахме, имахме възможност да разгледаме цялата природа наоколо. Придвижихме се внимателно и в колона по един. След няколко минути ходене достигнахме отсрещния хребет. Там намерихме добре утъпкана пътека, която следваше гребена. Милев се разкрачи над тази пътека, заподскача ту на една страна, ту на друга и подобно на компас показваше, че се намира ту в България, ту в Турция. Това беше граничната бразда.

Скоро пътеката се спусна надолу, отдалечавайки се от България, и ние я последвахме. Напускайки гребена, хвърлих един поглед назад към българските хълмове, толкова наблизо и толкова безопасни. Беше абсурдно, но аз вече чувствувах разлика във въздуха, който дишахме. Имаше нещо ужасяващо в тази абсолютна тишина, в тъмните борови гори и черните хълмове, чиито върхове яркият залез заливаше с трепкаши пламъци. Несъзнателно, за момент поисках да се върнем назад. Лагерът там не беше удобен, но поне не съществуваше опасност.

Изстрелвайки последен сноп от кървавочервени стрели в небето, слънцето спусна полирания си диск зад верига от хълмове, отдалечени на много километри към Егейско море. Навлязохме в гората и ни обгърна тъмнина, пълна тъмнина, непознаваща никакъв шум, освен струенето на вода в една рекичка дълбоко долу, на дъното на тясно дефиле, и случайно чуруликане на птички, разнообразявано от шума на листа. Клони пукаха под краката ни, кончето залиташе насам-натам под тежестта на тежките вързопи и понякога събаряше порой цветчета от разцъфналите пълзящи растения.

Пътеката постоянно се виеше надолу, а дърветата растяха по-нагъсто и като че ли бяха по-високи. Въпреки че по хълмовете все още властвуваше сумракът, в гората нощта се беше спуснала. Само от време на време случаен лъч бледа светлина, останка от замиращото слънце, проблясваше през дърветата. Шумът на рекичката се увеличаваше и скоро започнахме да вървим по грубите камъни на коритото й. В продължение на почти половин час следвахме потока, ограден от могъщи стръмни скали, издигащи се ту от едната, ту от другата страна.

Ставайки по-ясна, пътеката започна да се изкачва отново по стръмнината. Малко по-нагоре тя премина в издатина, сраснала се със скалата. Вървенето беше крайно опасно. Продължихме напред, придвижвайки се с по няколко сантиметра всеки път, а тоягите, необходимост при катерене в планината, поставяхме пред себе си, за да проверим пътя. Отзад кончето се подхлъзваше, сумтеше и се буташе в следвашите го четници.

Веднъж то падна от издатината, хлъзгайки се донякъде надолу по склона. За щастие нанадолнището на това място не беше толкова стръмно, колкото на други места, и конят успя да се спаси. Необходимо беше обаче всички да спрем и няколко четници да заложат живота си и да рискуват да бъдат ритнати по главата, докато отстранят денковете от гърба му, за да може да се изправи, След това трябваше да го ръчкат, докато се върне на пътеката, а товарът беше поставен отново, като светехме със свещ. Свещите създаваха опасност, защото можеха да бъдат видени от врага. В тъмнината обаче бе невъзможно да се справим с неудобните денкове, застанали на ръба на една пропаст. Не бяхме минали и половин километър след това, когато се озовахме пред процеп, пресичащ пътеката. Беше 3 или 4 метра широк, с наклон към скалата и покрит с хлъзгави, дребни камъни. Останалата част от пътеката беше отнесена. Надничайки над ръба, човек не можеше да види дъното на клисурата. Шумът от рекичката достигаше горе съвсем слаб. Никой от четниците не изгаряше от желание да премине пръв през това препятствие. Никола би направил това, но беше много едър и нямаше желание да рискува сам. Милев нетърпеливо изсумтя, повдигна нагоре една запалена свещ, за да може да прецени разстоянието до другата страна, отстъпи няколко крачки назад и засилвайки се, скочи. Свещта в ръката му блесна в тъмнината, описвайки дъга, и падна в дефилето под нас. Чухме възклицанието на Милев и звука от тялото му, ударило се в скалата оттатък каменистия склон. Свещта беше полетяла надолу, но той успя да се задържи.

Щом имаше кой да го прихване от другата страна, лесно беше за Никола да прескочи. Дойде моят ред, а останалите ме последваха. Винаги съм се учудвал как успяха да прехвърлят кончето. Ние трябваше да тръгнем напред и да оставим на ариергарда да разреши този проблем. Те успяха, и то без много трудности, защото дори не се забавиха.

Четата вървеше вече няколко часа, когато част от небето над нас се показа и ние се озовахме върху един оголен планински склон. Клисурата се гърчеше в далечината като огромна змия и този ефект се подсилваше още повече от гъстотата на мрака. Нощта обаче не беше тъмна. Даже тъкмо напротив. Имаше пълнолуние, а безброй бели звезди изпъстряха небесата. Духаше мразовит вятър, а нашите дрехи, напоени с пот след трудния преход, бяха хладни, влажни и плътно прилепнали до телата ни.

Милев даде знак за спиране и ние се сгушихме един до друг, защитени от един каменен блок, голям колкото къща. Обзе ме силно желание да кихна и отхвърлих главата си назад, отдавайки му се с детинско задоволство. "Ааап", звучеше първата част, когато изведнъж една силна ръка ми затвори устата. Каквото остана от кихането бе задушено и неестествено замря. Погледнах нагоре и с известно възмущение срещнах лицето на Милев, широко усмихнато, а показалецът му бе вдигнат в знак на предупреждение. Той тържествено го заклати, давайки ми знак да се вслушам.

До този момент нощта сякаш беше лишена от какъвто и да е шум. Сега обаче до слуха ми достигнаха идваща отдалеч глъчка, лай на кучета, неясни и объркани викове – изобщо шум от голяма група хора.

– Шшшт – каза Милев. – Турци! Турски аскер.

Бавно и много внимателно запълзяхме надолу. Не се виждаше никаква пътека. Вървяхме по петите на Никола – четниците се придвижваха с люлееща се походка на родения в планината, за която вече споменах. По този начин се върви доста бързо. Най-накрая стигнахме до едно поле, осеяно с храсти. Почти прегънат на две, Никола тръгна напред. Чудех се, дори когато му подражавах, защо стойката му е такава. След минута разбрах.

В момента, когато се снижавах до земята близо до него, някакъв глас с дълги и стенещи звуци извика, като че ли съвсем до нас. "Иии-ии-и-ии" – извиси се викът, а след това дочухме тракане на оръжия. Тракането наподобяваше шума на пушка, премествана от едната ртка в другата. Пръстът ми механично дръпна предпазителя и аз се търкулнах зад един малък камък. Милев се усмихна, както преди, и даде знак да мълчим.

– Турчин – прошепна той в ухото ми. – Това е турски часовой. Няма никаква опасност обаче, тъй като е на 30-тина метра от нас, спокойно. Той вика следващия часовой, застанал по-нататък. Трябва да чакаме, докато големият патрул премине. Тогава турците си лягат и ние можем да продължим в по-голяма безопасност. Не вдигайте шум.

На четири крака останалите четници допълзяха до нас. Кончето изглежда също усещаше необходимостта от тишина и малките му подкови не издаваха дори звук в меката трева, докато пасеше в храстите, завързано с късо въже. Забелязах, че неговият господар държеше парче плат, готов да го употреби като намордник, ако започне да цвили. Четниците лежаха в редица, увити в своите широки наметала, а пушките им бяха внимателно покрити, за да не падне върху тях роса.

Що се отнася до мене, аз не се чувствувах удобно и случайните провлачени викове на часовия, повторени от други, замиращи надолу из долината, определено ме изнервяха. Накрая тишината стана непоносима и аз се обърнах към Милев, надявайки се той да прошепне
нещо. С отворена уста той тихо похъркваше. Останалите правеха същото, с изключение на Никола, който седеше кръстосал крака и с пушка в скута. Усмихвайки се, той посочи очите си, давайки ми знак, че трябва да поспя.

Това реши въпроса. Казах си, че щом македонските четници могат да спят, когато турски аскер се намира на по-малко от една пресечка разстояние, аз мога да сторя същото. И успях. Изненадах се, че може да е толкова лесно Само след две минути дремех кротко като дете в люлка. Трябва да съм спал половин час или повече, когато съзнанието ми възприе неясна смесица от шумове, идващи някъде от външния свят. В този момент някой ме мушна в ребрата и аз се обърнах, сънливо мърморейки. Около мене четниците бяха застанали на колене, с пушки в ръце.

Гласът на нашия съсед, часовоя, се беше смесил с приближаващи се към нас викове и невероятна гюрултия от дрънкашо оръжие и движещи се хора. Кучетата лаеха навсякъде. Звучаха тръби и се чуваше далечно биене на тъпани. Забелязах, че нашето конче беше с намордник. Четниците, приведени ниско, бяха разположени във верига зад храсти и камънаци. Широка усмивка се разстилаше по лиието на Тодор, който надушваше своята първа битка. Милев се промъкна през тревата към мене.

– Патрулът е – прошепна той. – Скоро ще преминат. Малко вероятно е да ни видят, но добре е да внимаваме.

И той многозначително потупа пушката си. Врявата се приближаваше и скоро се чуваше срешу нас, изглежда откъм поста на часовоя, забавлявал ни, докато чакахме. Не виждахме турците, тъй като би било истинско предателство да покажем главите си над храстите, но ги чувахме с даже притесняваща ни яснота.

Нервното напрежение може да е всичко, но не е приятно. Сякаш часове минаха, докато турците решат да продължат от единия пост към другия, а докато вървяха, виковете им караха нощта да изглежда ужасна което вероятно бе една от причините да не бъдем открити. Минути, след като бяха продължили своя ход, ние чувахме врявата, отслабваща все повече и повече, докато най-накрая надделя лаят на кучетата. На хоризонта се виждаше светлинно петно, което беше селото Граница.

Погледнах часовника. Оставаха минути до 10 часа, тъй че трябва да сме вървели вече цели 5 часа. Милев внимателно се изправи на крака и хвърли поглед към полето, съвсем чисто в сребристата лунна светлина. Нашият съсед, часовоят, или пък неговата смяна, изглежда бе задрямал, тъй като присъствието му се издаваше единствено от случайното чукане на метал, по всяка вероятвост манерка, триеща се о канията на щика. Той никакъв не се виждаше. Това не бе учудващо, тъй като еднн турски часовой в Македонния, докато е наряд през нощта, бързо се научаваше да не се излага на показ.

– Хайде – промърмори Милев и четниците застанаха в неясна колона зад него. Оттук нататък не вървяхме, а притичвахме от храст до храст и от скала до скала. Когато се натъквахме на осветена ливада, пресичахме я един по един на дълги промеждутъци от време, за да не привличаме вниманието на часовоите от хълмовете наоколо към придвижващите се черни сенки. Полетата, които пресичахме, бяха обработени и необработени, обрасли с плевели. Няколко пъти минавахме покрай паметници на опустожението. Това бяха купчини почерняла дървесина, която някога е представлявала къща. Верига насечени и разхвърляни хълмове се издигаше откъм едната страна на полетата, отдалечена на няколко стотин метра. Тези възвишения бяха увенчани от наполовина оголели борови дървета, изправили се в начупена линия и тихо въздишайки от вятъра. Минавайки покрай една назъбеност във веригата, инстинктивно се наведохме, тъй като ни заля поток мека лунна светлина. В такива моменти разклатил се храст приличаше на аскер, а пукащ клон – на отварянето на затвор.

Прекатервайки една каменна стена, полуразрушена и опустошена като запустелите полета, навлязохме в храсталака на гъста гора, където пътеката се разклоняваше без определена посока. Клоните висяха ниско и закачаха лицата, а бодли раздираха ръцете и дрехите. Един четник без късмет изпусна пушката си и Милев здраво изпсува на ясен и чист български. Озовахме се на малка поляна с две дървета в средата, отличаващи се със своята височина от тези наоколо. Милев стигна до едното, посегна към една дупка в дънера и извади оттам парче желязо, усукано по странен начин. Той го постави в дънера на второто дърво. Това бе таен сигнал за местните българи, че до този момент четата се е придвижвала безопасно.

В другата страна на поляната се озовахме пред мост за каруци, прехвърлящ един поток. Дървета и храсти хвърляха върху него сянка, но той заскърца ужасно щом стъпихме отгоре му. Освен това се люлееше опасно и Милев реши, че е най-добре да изпрати кончето с багажа нагоре по течението, където имаше брод. Но газейки из водата, кончето толкова се зарадва, че в същност шумеше така, както ако пресичаше по моста. То получи проклятие за своето усърдие и Никола го ръгна с дулото на пушката.

Под нас лежеше широко, голо пространство, стигащо до една втора гора, притисната о подножието на планинска верига, дори по-висока от предишните две възвишения, преминати вече от нас. Всички увиха наметалото около себе си, закривайки пушките така, че металът да не отразява лунната светлина. Следвахме Милев прегънати на две.

Невъзможно е да се даде истинска представа за тази комична ситуация. На нас не ни беше до смях по това време, но струва ми се, ако се намереше някой привилегирован, който да ни наблюдава, един човек с чувство за хумор от западния свят, то той щеше здравата да се довесели. На мене ми приличаше на училищна лудория. Всеки момент очаквах да чуя гласа на учителя: "Хайде, момчета, достатъчно! Прибирайте се в класните стаи".

Нищо такова не се случи, а ние, задъхани и запотени, продължихме с бърз ход, приближавайки се все повече към планините. Трудностите се увеличиха, щом започнахме да изкачваме първата предпланина. Склонът беше лишен от храсти и покрит с ниска трева. Падналата лека роса бе направила тревата хлъзгава като лед. Опитите да се преодолее такъв терен с ботуши на краката биха били почти безсмислени. Достатъчно трудно беше и с цървули. Хората падаха постоянно.

Изкачвайки с мъка стръмна пътека по високите склонове на планината, изведнъж чухме единичен изстрел откъм долината. Едновременно с това до нас достигна думкането на тъпани и пукотевица от пушечна стрелба. Разнасящото се ехо от тази стрелба се задържа може би минута и след това заглъхна. Чуваха се отделни изстрели, чиято честота намаляваше. Шумотевицата идваше от много далеч и невъзможно бе нашето присъствие да е причина за нея, но поради обзелата всички ни изненада, не можахме да осъзнаем това. Без каквато и да е заповед от Милев, четата ускори ход и ние затичахме нагоре по хълма, докато ни свършиха силите.

Никога не разбрах причината за този смут. Може да е било фалшива тревога или внезапно нападение на плячкосващи башибозуци върху някоя самотна колиба. Такива неща често се случват в Македония. За всеки случай още повече забързахме. Поглеждайки сега назад, аз все още се учудвам как успяхме да изкачиме планината в тъмното. Ако не присъствувах много пъти след това на подобни подвизи, щях да бъда предразположен към съмнение в собствената си памет.

Много скоро пътеката въобше се изгуби и ние просто криволичехме нагоре по билото, преодолявайки едва по няколко метра при всяко усилие. Повалени дънери се изпречваха на пътя, хората се сгромолясваха по очи на земята, стъпвайки по хлъзгавите дребни камъни, а треволяците се протягаха изпод скалите, за да спънат минаващия. От време на време някой напълно изчерпваше силите си за известно време и четата насядаше около него, докато си поемеше дъх. Това изкачване по дивия планински склон изглеждаше напразно усилие. Но какво друго можеше да се направи, когато врагът контролираше всички главни пътища и пътеки, тръгващи от границата и имащи някакво значение?

През часовете, докато се катерехме, кончето се движеше, както си иска. Ако случайно се умореше, изхитряваше се да легне в дирите си независимо къде се намираше. Помня как по едно време бях изостанал назад, за да оправя връзките на цървулите си, и се забавих десет минути, зашото конят беше решил да се подпре на ръба на една урва. Човек можеше да избира, дали да полети в пространството, или да го прескочи. И двата начина криеха особейи опасности. Най-накрая се наложи да свалим денковете и голяма част от съдържанието им да разпределим между хората.

Небето на изток леко избледняваше с приближаването на изгрева, когато с усилие се довлякохме до билото. Луната се беше изгубила, но неизброими звезди блещукаха като диамантен прах сред пухкавите облаци. Наоколо и под нас в полумрака се разстилаше необятна планинска шир, цялата в пурпур. Едва забележима, българската погранична планинска верига, която първоначално пресякохме, хвърляше заплашителна сянка на хоризонта. А пред нас, разстлана като географска карта, лежеше Родопската долина. Реките следваха сребристите си корита измежду тъмни гори и храсталаци, а от време на време тази пустош се оживяваше от светлинки на села и лагерни огньове, отбелязващи разположението на войскови части.

Милев ги отмяташе на пръсти – селото Сайлиоц [17], такъв и такъв пехотен батальон, еди каква си батарея. В далечината съзряхме огромен светлинен блясък, който подскачаше и танцуваше с прекъсвания, като че ли работеше духалото на дявола. Това вероятно беше бъркотията, ускорила нашето изкачване. Цялата повърхност на долината беше толкова ясно очертана, че изглеждаше невъзможно часовоите, които пазеха покрай тези огньове, да не ни виждат. До нас достигна шум смекчен от разстоянието – звънтене на хлопки, кучешки лай и една невъобразима смесица от шумове, в която пулсираха случайното думкане на тъпани и жаловитите викове на самотни часовои, съобщавайки на другарите си, че са все още живи.

Няколко минути отдъхнахме на планинския връх, където въздухът бе мразовит. После Никола се изправи на крака и продължихме по пътеката. Остатъкът от прехода бе един кошмар, поради обзелата ни умора. Вървяхме все напред през изглеждащите безкрайни възвишения и бърда, треперейки в собствената си пот. Опознахме горчивото чувство на крайното изтощение – изтощението, което човек отърсва от рамената си само поради конвулсивния и изцяло примитивен инстинкт за подражание. Отказваш да се предадеш и това е всичко. Други правят това, което и ти. Докато те се държат, на тебе ти се струва, че можеш и ти. Стискаш зъби и продължаваш да се влачиш, а през това време някаква болка разпъва главата ти и ударите на преумореното сърце водят до почти физическа агония.

Вървяхме все напред в полумрака. Преминахме през широки пространства, обрасли с трева, за да се пъхнем в храсталаци, незнаещи ни път, ни диря, а оттам по тесни кози пътеки, покрай несигурни планински разклонения с остри хребети, спускащи се стръмно надолу от двете страни към зелените дълбини на безкрайните долини. Случваше се човек да падне и за известно време да лежи, без да помръдне. Понякога сам се съвземаше, друг път неговите другари, незабелязали веднага липсата му, се връщаха назад, за да го изправят на крака.

Веднъж, на едно безлюдно плато, излязохме от някакъв храсталак и се озовахме сред група дървени колиби. Четниците замръзнаха на местата си, като хрътки, надушили плячка. Предпазителите щракнаха силно в горската тишина. Но колибите зееха празни и изоставени. Чувствуваше се, че на поляната месеци наред не е имало човешко присъствие.

Никола предложи своя план да се възползуваме от тези колиби, но Милев не позволи. Той хранеше надежда, че преди да пукне зората, ще успеем да достигнем село Итемпе, разположено сред по-далечните хълмове, където аскерът рядко прониква. Така че продължихме да бродим надолу по дерета, клисури и стръмни нанадолнища, където най-лесно бе да легнеш по гръб и да се пързаляш, докато стигнеш дъното. Уморените крака не можеха повече да крепят товара от амуниции и оръжие.

Друг път, пресичайки широка пустош по високите части на планината, видяхме в далечината нещо, приличашо на портал от рицарски замък. Широка алея с величествени борове тръгваше оттам и се изгубваше в гората. Удивен, потърках очи, Македония не е Шотландия или Адирондакските планини. (Част от планинската верига Апалачи в щата Ню Йорк; индианска дума, означаваща "те ядат кора".) Възможно ли беше да е среднощен мираж? Когато най-накрая достигнахме до каменните колони, разбрах, че това са груби неодялани скални маси, образуващи естествен портал, а алеята не е нищо друго, освен пътека през хората, прокарана от отминала буря.

Към четири часа едва бяхме преодолели подножията, а изгревът всеки момент щеше да настъпи. Стана ясно, че преди да пукне зората, няма да можем да стигнем до Итемпе и Милев потърси удобно място за лагеруване. Да се лагерува на открито в тази част на Македония и толкова близо до равнината беше опасна работа, но щеше да е глупаво, ако продължим. Четниците бяха изтощени и в невъзможност да застанат срещу вероятен враг. Трябваше на всяка цена да починем. Заповядвайки ни да останем по места, Милев и Никола тръгнаха на разузнаване и скоро се завърнаха с радостна новина. Бяха намерили точно необходимото място за лагер – едно дере, прикрито отгоре и отстрани с дървета, където можеше да напалим и огън.

Удобството от един огън беше нещо, което не очакчахме, а поради нашето изтощение ни се струваше повече от добре дошло. Нямаше и пет минути, а огънят гореше, и след глътка вода от ромонещия през тясната долчинка поток се увихме в наметалата и заспахме. Дори и не помислихме за часовои, защото никой не бе в състояние дори минута повече да остане буден. Бяхме изтощени. Последно от тази ужасна нощ си спомням проблясването на искра от пукащите в огъня съчки, което взех за падаща звезда.
 
[Previous] [Next]
[Back to Index]

17. Село Сайлиоц, както и споменатото по-нататък с. Итемпе, са вероятно някакви махали или постове, имената на които не са предадени точно.