ГЛАВА V

БЛИЗО ДО ГРАНИЦАТА

В българските райони, граничещи с Македония, често се води тайна война между планинците-християни и помаците. Те се отнасят едни към други с взаимна омраза. Християните разказват ужасни истории за жестокостта и лукавството на своите врагове и не вярват, че един помак може да има добри намерения. От друга страна, помаците също се защищават и твърдят, че са тормозени и потискани – мъченици на религиозните си убеждения.

Истинската причина за зложелателство е различната вяра, която кара помаците да застават на турска страна при всеки граничен спор и да шпионират македонските бунтовници, да се докарват пред офицерите от турските поделения, предавайки информация, придобита в българската част на планините. В замяна на тези услуги турските власти си затварят очите пред нарушения на митническите разпоредби, а за оказана наистина голяма помощ награждават шпионите материално. Помаците като повечето други хора вярват, че трябва да се възползуват от добрите възможности, щом срещнат по пътя си такива и, общо казано, всеки един от тях е контрабандист, когато му се отдаде такава възможност. Бих искал да бъда справедлив към тях, но трябва да призная, че дори и да не заслужават всички отправени към тях обвинения от християнските им братя, те са неприятни хора.

С помощта на обясненията от предишните редове не е трудно да се разберат смесените чувства на недоверие и страх, обзели четниците, когато по обяд забелязаха помашки керван със стока да се спуска надолу по склона срещу колибата на Спас Харизанов. Съществува ярка оригиналност в облеклото на българомохамеданите и цялата планина бе оживена от блестящите цветове на пояси, тюрбани и горни дрехи. Във всеки пояс блестяха наредени редица револвери и дълги ножове. В същото време забелязах, че всички четници бяха изнесли своите пушки от колибата и бяха напълно въоръжени. Най-малкото – помаците са непоправими крадци.

По-късно следобед, когато изядохме и последния американски компот от боровинки, сварен от мене за най-голямо удоволствие на четниците, един от помаците се приближи към нашата колиба. Той вървеше с гъвкавите и непринудени движения на планинец и от отсрещния бряг на млакия поток небрежно ни махна. Стъпвайки на дървения мост обаче, ръката му пак така небрежно се приближи до дръжката на барабанлията, втъкнат в пояса му.

– Добър ви ден, приятели – извика той.

Четниците кимнаха едва, а войводата отговори на неговия поздрав. Дърварите почти не му обърнаха внимание. Те знаеха какво може да се очаква от техните съседи-помаци в случай на турско нападение. Помакът, висок и подвижен човек, все така небрежно се намести върху един дънер и заопипва връзките на цървулите си.

– Хубаво е времето, приятели – отбеляза той.
– Да – отговори Милев и си сви цигара.
– Дълго ли сте вървели? – поинтересува се помакът.
– Няколко километра – каза Милев.

Помакът замълча и тъй като никой не му предложи тютюн – знак на приятелство в Близкия Изток, – извади собствената си кутия.

– Към границата ли отивате? – попита той, навлажнявайки парче оризова хартия.
– Възможно е. Не съм взел решение – отговори Милев.

Помакът се отказа и се надигна с прозявка.

– На добър час, приятели – каза той, – и нека росата през нощта пада леко. Аз отивам при стадата си.

Никой не му отговори и той се отправи през реката към мястото, където мулетата и кончетата на неговата група бяха оградени, а лагерните огньове вече блестяха червени в здрача. Ръката му нито за миг не напусна дръжката на револвера.

Точно когато помакът стигна до лагерния огън и се изгуби из насъбралите се около него и наклякали фигури, от склона над нас се чу вик. Един мъж в униформа стоеше на върха на хребета, очертан на фона на небето в розовеещия залез. В едната ръка носеше пушка, а с другата ни махна за поздрав. Спас Харизанов му отговори и той започна да се спуска към нас, минавайки през лагерите на помаците.

– Това е един от княжеските горски пазачи – обясни Милев. – Всички горски са наши добри приятели, а възможно е той да носи и новини от границата.

Тананикайки си весела селска песен, мъжът навлезе в кръгла жълта светлина, хвърляна през вратата от огнището вътре, където се готвеше вечерята. Беше типичен български войник, добре сложен и напет, облечен в прилепнала към тялото тъмнозелена униформа и кръгла, черна хусарска шапка с български лъв отпред. Цървулите на краката му, изработени от сурова кожа, бяха стегнати с навои, обшити със сърма, а товарът му се състоеше от малка раница, пушка и револвер. Това беше всичко. Милев и някои от четниците го поздравиха като стар приятел.

Тези горски са малко на брой и тяхното задължение е да осигурят законност и ред в почти недостъпните планински райони, където редовната жандармерия рядко прониква. Те трябва да наблюдават границата, внимателно да следят движението на турските войски и изпълняват задачи, наподобяващи дейността на конната полиция от Северозападна Канада. Неведнъж някой от тях се е натъквал на изоставен лагер и арестувал омърсен с кръв манияк, убил половината свои другари и напъдил останалите.

От лесничея научихме, че лагеруващите на склона помаци пътуват за вътрешността на България, така че нямаме причина да се страхуваме от тях. Беше забелязал обаче няколко други помашки кервани да лагеруват край водещите към Македония пътеки и ни заяви, че ако искаме да пресечем границата без сражение, трябва да внимаваме да не привлечем вниманието им. Като добавка към тези факти горският ни даде ценни сведения относно разположението на турските гранични патрули. Той дори начерта на земята карта, показвайки на Милев най-добрия начин за заобикаляне на предните постове откъм македонската страна на Граница – селото намиращо се на пограничната линия във владение на турски и български войски.

Следвайки съвета на горския, Милев реши да отложи нашето тръгване за ранни зори, когато помаците щяха да спят, а турските постове вероятно ще са по-малко бдителни. За четата това беше приятна новина, тъй като изобщо не се надявахме да спим през тази нощ. Само за кратко време човек разбира значението на съня, когато му липсва.

Струваше ми се, че току-що бях склопил очи, когато усетих леко побутване по рамото. Никола вървеше по редицата и събуждаше хората. Край огъня Милев се занимаваше с писане на съобщение, което щеше да тръгне за София по куриер и да извести за заминаването на четата. Предстоеше последният етап от пътуването към границата. Огънят в огнището догаряше и хвърляше дълги сенки над сънливите четници. Погледът към часовника ми показа, че часът е три.

За първи път спахме превързани с коланите за муниции, тъй че нашето ставане беше свързано единствено с изправяне и протягане. Нощта беше черна, луната залязла и само няколко звезди се виждаха. Около нас се издигаха планините, мрачни и замъглени, призрачни форми, които смътно заплашваха. Огньовете в помашките лагери, отвъд малката долина бяха сякаш кървавочервени петна в тъмнината. Куче излая и част от добитъка се раздвижи неспокойно наоколо, Ясно бе, че бяха усетили нашите движения. Четниците тихо вървяха, и съчка дори не пукна под краката им. Пълнителите на пушките бяха заредени, в случай че срещнат чужди хора, заповедта бе първо да се стреля, а после да се сигнализира. Чу се заглушен тропот на подкови, когато Борис изведе товарното конче от навеса и поглеждайки колоната, Милев даде заповед за тръгване.

Пътят изглеждаше малко по-добре от пропътувания досега, но възможно е да, мислех така само защото ми беше по-леко на краката – през деня Тодор бе напълнил цървулите ми е мека, трева, оформяйки подложки около възпалените места. Обилното намазване с мас също помогна. От потоците, до които стигахме, едва половината не притежаваха мостове и струва ми се прегазихме само два или три – завидно постижение за Балканите.

Бяхме вървели доста време и даже небето започваше да избледнява с наближаването на изгрева, когато стигнахме до мост над една бърза рекичка. Той скърцаше изпод нашата тежест, а три кучета със силен лай изскочиха от храстите и се втурнаха към нас. Те бяха наистина опасни животни и яростно се опитваха да ни докопат за гърлата. Да не беше опасността от шума, четниците с радост шяха да ги застрелят. Сега обаче бяхме принудени да прибегнем до помощта на прикладите и камъните, разпръснати по земята.

Като добавка към безпокойствието ни, забелязахме някакъв лагерен огън надолу, в едно дере, а около него се, движеха насам-натам три фигури. По шапките им личеше, че са помаци. Невъзможно бе да разберем дали ни виждат. За всеки случай избягахме и потърсихме подслон оттатък долината, попадайки на изолирана поляна, където се разположихме на бивак и зачакахме. Милев знаеше, че ако помаците са видели четата, щяха да ни издирят, за да проследят нашите движения.

И наистина, скоро след изгрев слънце голяма група помаци премина покрай нас, вървейки към Граница и границата. Те ни забелязаха и гледайки начумерено, едва ни удостоиха с дума за поздрав. Изглеждаше смешно как децата се разбягаха, забелязвайки страшните четници, които и с пръст не биха ги докоснали, въпреки че са мохамедани и поколение, чиито бащи и прадеди са изиивали християните.

Осолено свинско, черен хляб и захар ни задоволиха на закуска и след това имахме възможност да поспим, оставяйки двама часовои като предпазна мярка. Следобед двама помагачи на бунтовниците от Граница посетиха лагера. Разказаха, че новината за нашето присъствие била донесена там от помаците, които я съобщили на офицера от турския гарнизон. Всяко забавяне, смятаха те, би било фатално. Трябвало да преминем границата тази вечер. Иначе турците биха имали време да съсредоточат допълнитена войска и сигурно ще направят формално оплакване до българския управител на областта, че в негова територия се крият въстаници.

Докато двамата помагачи бяха в лагера, преминалите сутринта помаци се върнаха. Този път бяха приветливи и ни поздравиха с подчертана любезност. Всички те, а и техните коне, бяха натоварени с вързопи – вероятно подаръци от турците за донесените сведения.

Към четири часа нашите приятели от Граница се отправиха към къщи, а Милев се изкачи на близкия хълм, за да разгледа околността със своя бинокъл. Той реши, че наоколо е чисто и към пет часа потеглихме. Половин час вървяхме бързо и все нагоре по хълма, като всеки един стъпваше точно в стъпките на движещия се пред него. Промъквайки се през храсти и шубраци, с последни усилия излязохме на хребета, откъдето започнахме да пресичаме дълбока долина, цялата покрита с мрачни и оголени борови дървета. Стигнахме до втори хребет, зад който се разстилаха една върху друга планински вериги, всяка една по-висока от предишната, стопявайки се постепенно до най-горната, наподобяваща воал от небесносиня мъглявина. Това просторно уединение на върхове бе покрито с блестящите цветове на небе, нашарено с всички краски на дъхата. Светлинни лъчи се стрелкаха назад-напред, от връх на връх и пейзажът изглеждаше така, сякаш огромна кутия с бои се е разляла над хълмовете.

Под красивия залез се чувствуваше нещо необикновено призрачно и зловещо в тази мрачна долина, осеяна с потъмнели и голи борови дървета. Представете си огромно естествено корито между два хребета, изпълнено с телеграфни стълбове. Така изглеждаяне и долината. Клони и листа липсваха, въпреки че навсякъде наоколо нагъсто растяха ели. Никола, който водеше колоната, даде знак с ръка да се снижим до земята.

Той и Милев шепнешком заговориха, взирайки се оттатък долината към сините възвишения на фона на залеза. Междувременно ние се загледахме надолу към нея и към отсрещния хребет. Невъзможно бе да не се мисли за неприятните последици, ако се окаже, че турски батальон, разполагащ с картечници, се е настанил по билото. Размишлявайки как да се прогони противникът, аз си внуших, че той наистина е там. Сърцето ми се сви, а очите ми се замъглиха. Поради обзел ме психологически каприз си представях, че виждам червени фесове на равни интервали зад храстите, а това беше само растяща наоколо папрат.

Милев беше извадил своя далекоглед и обследваше хоризонта. Едно по-внимателно наблюдение ни разкри, че вляво от нас едно разклонение свързва двата хребета. От нашето орлово гнездо дори с просто око можеше да се обхване огромното пространство, но не се виждаше каквато и да е следа от живот. Нежен ветрец разклашаше клонките и огъваше стръкчетата трева и прещипа.

Войводата се повдигна на една страна и посочи над боровите върхове към сините възвишения оттатък долината.

– Македония! - каза той.
 
[Previous] [Next]
[Back to Index]