Спомени от Македония, Артър Смит

ГЛАВА ХХI

НАКРАЯ – ОТНОВО В БЪЛГАРИЯ

Но напразно се бяхме подплашили – това бе само подлият вятър, който играеше в клоните на дърветата, и ние ускорихме ход. Вървяхме с най-бърза крачка, за да не чувствуваме студа. До нас долитаха нощните звуци на живота около нас – звън на кравешки хлопки, кучешки лай, а понякога приглушена глъчка от неясни човешки гласове. Започнах да разпознавам неща, които бях виждал, пресичайки границата към Македония.

Промъкнахме се през една горичка, за да стигнем до един скърцащ мост, по който преминахме треперещи от страх, спомняйки си предишния случай, и щом първата дъска се огъна под нас, аз си припомних как конят шляпаше през брода, защото имахме неблагоразумието да го прокараме оттам, за да избегнем излишния шум, който той вдигаше. Този път конете минаха като всички по моста. Облените от лунна светлина поляни изглеждаха точно така, както ги видях за пръв път. Когато излязохме на гористите хълмове на граничната планина, въздъхнахме с облекчение. Тук поне имаше къде да се прикрием.

Три часа изкачвахме планината в посока към границата в широк кръг около Граница. Знаехме, че краят на този преход трябваше да бъде отвъд браздата, но Никола изгуби пътеката. Мъчно бе да повярваме. Какво, Никола Куриера – най-опитният водач по цялата граница, да изгуби пътеката от родното си село за Лъджене! Но бе истина. Беше се загубил и не знаеше накъде да поеме.

В такъв случай бе опасно да продължим, защото можехме да загубим чувство за ориентация и да се върнем обратно през границата, а може да попаднем в ръцете на чакащите аскери. Затова спряхме на едно сечище, докато Никола се опитваше да открие пътеката за Лъджене. Усещахме студа повече от всякога. Той бе ужасен, но не можехме да избягаме от него.

Бяхме се сблъскали с враг, от който не можехме да се защитим. Госпожата трепереше и се смееше с нас, помагаше ни да измисляме груби щеги, в което преуспявахме, надявайки се да поддържаме почти нормално състояние на духа.

– Не е студено – настойчиво твърдеше Госпожата, на което ние се подсмихвахме, треперейки, и се преструвахме, че греем ръцете си на огън. При все че не бе приятно да си помислиш, че всеки момент можехме да бъдем изненадани от граничен патрул. Турците имаха лошия навик да правят неочаквани проверки по своята гранична територия по никое време и ние се придвижвахме в мрака, пробивайки си път през хаоса от храсталаци и повалени дървета към мястото, откъдето идваше звукът.

Едва призори намерихме изгубената пътека, а преди това вървяхме по един странен, изкуствено прокаран път, който извиваше покрай граничната линия ту от едната, ту от другата страна. За малко бивахме в Македония, а после се радвахме на кратко посещение в България. Студът се увеличаваше упорито. Температурата бе близко до нулата, толкова близко в действителност, колкото да не позволи да завали сняг. Но върхът на всичко бе, когато Никола ни съобщи, че тъй като се бяхме мотали, без да стигнем в Граница, най-добре би било да продължим за Лъджене без спиране. Струваше ни се крайно жестоко да бъдем лишени от почивката, която предчувствувахме.

Конете, които най-много пречеха на бързото ни придвижване, започнаха да се изморяват и току някой от тях легнеше и отказваше да стане, докато не отпочине. Те се спъваха често и гората отекваше от трясъка на изтръгнато дърво или камък, политнали на дъното на клисурата. Ако не бяха конете, нямаше да се наложи да заобикаляме толкова Граница и нямаше да изгубим пътеката.

По едно време Госпожата и аз изгубихме в пущинака останалата част от групата. Не знаехме какво да правим, но ускорихме крачка в посоката, която мислехме, че бе поела четата, непредпазливо подвиквайки и подсвирквайки, тъй като ни бе обзела паника. След половин час чухме гласа на Никола и петнадесет минути по-късно излязохме, залитайки на една поляна, където седяха останалите изтощени като нас. Не можехме и да мислим за почивка и продължихме уморено, бързайки колкото можем.

Щом изтокът започна леко да поруменява, навлязохме в една долина, която очевидно служеше за пасище, ако се съдеше по купите сено, с които бе осеяна. По тях разбрахме, че сме в България, и то не много далеч от някое село. Логично бе да мислим, че тук бяхме в безопасност, така че Никола се съгласи да починем край потока, който ромолеше по средата на пасището, надолу по посока на Лъджене и изчезваше в черната паст на една клисура.

Стъкмихме огън със сено и малко дърва, които набързо събрахме, като нетърпеливо се стараехме да бъдем колкото се може по-близо до желаната топлина. Докато не опърлихже дрехите си, не се отдръпнахме. После измъкнахме сено от купите и го постлахме за легло, но не ни стана по-топло, докато не изгря слънцето.

За два часа починахме в пасището и след като изминаха, подновихме похода нагоре по дефилето към Лъджене. Бе студен ясен ден и съдейки по въздуха, съвсем скоро щеше да завали сняг, но слънцето го възпираше. Независимо от отчаяния нощен преход, всички се чувствувахме напълно бодри да изпълним обичайните си за деня задължения. Госпожа Божова не правеше изключение. По лицето й имаше няколко леки бръчки, но иначе не проявяваше никакви признаци на умора и пееше весела песен за свободата и борбата, от тези, които се харесват на четниците.

Проходът, по който вървяхме, минаваше през сърцето на планината. Тъмнозелени от балканска ела и борове върхове се издигаха почти отвесно от двете ни страни. Пътяг бе равен по течението на потока, за който споменах и който бе замръзнал в спокойните места между завоите, но някъде дръзваше в сребърен порой да трополи по осеяното с камъни корито. Скалите и дори дърветата бяха побелели от скреж.

Час по-късно стигнахме до дървена колиба, пред която стояха навъсени помаци. Скоро дойдохме до други колиби, а пред вратите стояха хора, които любопитно ни гледаха, особено Госпожата. Ако се случеха българи, те ни поздравяваха и ни молеха да влезем и да им позволим да ни нахранят. В единадесет часа стигнахме до лагера на Спас Харизанов, където бяхме спрели на път за Македония, и не можахме да откажем на искрената му покана. Като начало ни предостави потока, който течеше край плета му, да се измием, след това ни нахрани с топло мляко и бял хляб – истински бял хляб, какъвто не бяхме вкусвали, откакто напуснахме България, и накрая ни предложи да подремнем, ако искаме, в колибата или на склона зад нея.

Познавайки постоянните обитатели на колибата на Спас Хармзанов, предпочетох затоплената от слънцето трева на склона и за час, докато спах непробудно забравих за разочарованието, че не можехме да се настаним удобно в Граница. Струваше ни се, че Лъджене е съвсем наблизо. В същност то бе само на тридесетина километра от тук. След като поспахме, ние потеглихме. Тъкмо напуснахме лагера, и група български горски чиновници се появи с тропот. Поздравиха ни енергично и разпитаха за новините отвъд границата. Като всички български чиновници, те бяха безкрайно любезни с нас и си затваряха очите за пушките, които носехме. Предполагам, че са ни оправдавали за себе си с мечките в гората.

Не е нужно да описвам остатъка от дългото, предълго пътуване до Лъджене. То е изпълнено с познати впечатления. Достатъчно е да се каже, че два часа след като напуснахме лагера на Спас Харизанов, отново бяхме изтощени. Издръжливостта ни се бе изчерпала и напрежението отново започна да си казва думата: спомнете си, че почти два дни не бяхме почивали, както се полага. Не обръщахме внимание на нещата край нас. Просто продължавахме да вървим, тътрейки крака, защото смътно съзнавахме, че за да стигнем до Лъджене, където щеше да има легла, храна и сапун, трябваше да вървим.

Прекрасният калейдоскоп на българското шосе отминаваше край нас незабелязан: помаци в ярки носии, тромави волски каруци, случайни горски пазачи с царския лъв на шапките, групи от конници, върволици от мулета, търговски кервани, пропити от колорита и от миризмата на Азия. Те ни подминаваха, а ние не им обръщахме внимание, освен когато на косите погледи на помаците отговаряхме с подобно зложелателно израженне. Спомням си, че веднъж една стара циганка, прегъната на две над димящия огън, ми извика. Проходът бе мрачен, по хълмовете се бе спуснал късен следобед, а катунът се бе установил край пътя. Спомням си тази случка, защото по някаква необяснииа причина аз се извърнах да я заговоря, но хората, които вървяха с мене, ме дръпнаха за ръка и измънкаха, че трябва да бързам и че да говориш с цигани не е хубаво.

Към залез Госпожата, Занков и аз се озовахме на върха на един хълм, от който в отстрещния край на долината, която изглеждаше безкрайна, можехме неясно да съзрем пушека от комините на Лъджене. Колко щастливи се почувствувахме от тази гледка! Госпожата я боляха краката и тя свали цървулите, като вървеше из праха по чорапи. Под очите си имаше дълбоки тъмни кръгове и когато я притиснеха, тя с готовност признаваше, че била "малко изморена". Моят цървул бе напълно изтъркан.

По-надолу по пътя ни подмина група македонски селяни, които бяха емигрирали в България, за да търсят работа. Поздравиха ни пътьом и категорично отказаха да повярват, че аз не съм истински българин. Когато след километър стигнахме до няколко пръснати къщи и видяхме пред нас едно голямо село, определено помислихме, че то трябваше да е Лъджене. Но на пътя излезе един стражар, изглеждащ чудесно, в шинел, със сабя и револвер, и ни каза, че било Баня. До Лъджене имаше още четиридесет и пет минути път. Той обясни присъствието на неколцината жандарми с това, че обграждали турския квартал, в който както им донесли, се криела банда албански разбойници.

Забравих да кажа, че бяхме оставили болния четник по пътя, на няколко километра отвъд планината. Той не можеше да язди повече и тъй като тази част от местността бе охранявана, ние го изоставихме. Никой от четата не бе в състояние да се грижи за друг. С пристиганете си в Лъджене изпратихме хора да го приберат.

Всичко в Баня изглеждаше много европейско. На някои места имаше тротоари, магазините имаха витрин, а стражарите караха човек да се чувствува спокоен.

Същите тези стражари бяха достатъчно любезни да отминат с мълчание пушките, които носехме в пълно нарушение на законите в Княжеството. Колкото до шосето за Лъджене, то бе право като "Виа Рома", а "Бродуей" не бе по-гладък от него. Покрай него имаше даже телеграфнн стълбове.

На няколко крачки извън Лъджене срещнахме група жени в европейски дрехи. Те ни подминаваха, когато една от тях внезапно извика и сграбчи в прегръдките си г-жа Божова. После смелата малка четничка показа, че все пак тя бе истинска жена, като се постара да прегърне и трите едновременно, целуваше ги и плачеше неудърживо заедно с тях. Едната бе госпожица Васильова, която бях срещнал в Лъджене преди. Накрая успяхме да откъснем Госпожата и тя продължи с нас, обута в скъсани чорапи, триеше сълзите и ни уверяваше, че сигурно я смятахме за голямо дете.

Завивайки в една задънена улица, ние се натъкнахме на яма и аз почти щях да цопна в нея. В стената отдясно имаше вход – хотел "Македония". Нашето пътуване бе приключило. Бяхме извървели цели 90 км от Ковачевица до тук за 42 часа. Казвам 90 км, но трябва да са били значително повече, тъй като не бяхме вървели по права линия, а постоянното изкачване по планините, да не говорим за трудната пътека, която беше две трети от разстоянието, утежниха начинанието.

Бих искал да се спра по-подробно на описанието на чудесния празник, който Георги ханджията бе подготвил за нас тази нощ. Вечерята бе поднесена в задната стая на хотела, където всички бяхме насядали около една дълга маса, а останалите гости надничаха през вратата да зърнат четниците, които се наслаждаваха на това, което в действителност не бе нищо друго освен едно обикновено ястие. То обаче бе най-доброто, което бяхме яли от месеци.

Следващият ден бе неделя. Толкова дълго бях вървял по четническите пътеки, където не правят разлика между дните на седмицата, че бях изгубил нишката им. Знаех, че веднъж в седмицата трябва да е неделя, но аз наистина не можех да си спомня кой ден беше първи. Тъй като в провинциална България в неделя хората се отдават на религията, преценихме за най-добре да отложим остатъка от пътуването до София за понеделник. Междувременно използувахме това отлагане да се изкъпем и да посетим бръснаря – две много необходими предпазни мерки. Цървулите ми съвсем се бяха изтъркали и аз не бях на себе си от радост, когато намерих грижливо сложени от Георги в един килер обувките, които бях оставил. Между другото Георги бе много горд от факта, че бях запомнил името му. Той се хвалеше из града, разказвайки на всеки, който би слушал, а на мене охотно ми се даваше всичко, което поисквах в неговия хан.

Всеки период от живота има свой край и в понеделник сутринта аз отпътувах от Лъджене с искрено съжаление. Госпожата, Боб с пердето на окото и един от четниците пътуваха с мене и една доста голяма част от населението на Лъджене дойде да ни изпратят. Те изпълниха тротоара пред хотел "Македония", заляха улиците по целия път из града и щом файтонът минеше в тръс покрай тях, викаха "Да живей" и махаха с кърпички и калпаци. Добри, сърдечни хора на Лъджене! Те искрено съжаляваха, че заминавах. Едрият, плещест Никола стоеше най-отпред, наричаше ме "брат" със сълзи на очи и ме молеше да му пиша от Америка. И това бе Никола Куриера, свирепият и безпощаден детеядец и женоубиец от приказките на помаците!

Но файтонът профуча зад един завой на пътя и Лъджене потъна в небитието, в сивия зимен хоризонт. През останалата част от пътя се надпреварвахме с друг файтон, който отвеждаше обратно в София един курсант от последните курсове на Военното училище, а на половината от дивия проход през планините, който извеждаше в равнината на Марица, настигнахме трети файтон с един майор от пехотата и старата му майка, също на път за София. В Саранбей, малък град на железопътната линия, пристигнахме рано следобед, обядвахме леко и след това всички се качихме на влака за София – експреса "Цариград – Виена", който се движеше с 30 км в час и спираше на всяка керемида, но вагоните бяха с отделни купета и парно отопление. Само преди три дни бяхме в Средните векове.

За щастие, когато влакът пристигна, слугата на хотела чакаше на перона в София. Той ме позна. Как и защо – бе непонятно, тъй като бях облечен в парцаливите останки от моята революционна униформа и дори в тюрлюгювеча на София изглеждах любопитно, да не кажа характерно. Придружен от слугата, бях съпроводен до хотела, където ми предложиха топла баня, чисти дрехи и вечеря, приготвена от френски готвач, което показваше, че постепенно се издигах по скалата на лукса.

След вечеря се отправих към ресторант "Балкан", за да потърся моите приятели от комитета, но вече бе късно и си бяха отишли. Носех писма до организацията в София и не можех да си позволя да ги накарам да чакат. Затова се разходих до кафене "Македония", където отсядаха повечето от известните войводи, когато биваха в София. Тук имах късмет, тъй като в един ъгъл седеше този брадат принц на добри приятели – Петър Попарсов, касиер на организацията, другар на Сандански и лидер на борческото крило.

Попарсов седеше в един уединен ъгъл и пишеше, заобиколен от войводи. Щом влязох, той скочи и ме прегърна.

– Като не се върнахте след две седмици – каза -той, – реших, че никога няма да се върнете.

Следващите дни бяха изпълнени с ангажименти, но бяха еднообразни. Сред тях изпъква само една интересна случка.

В последния ден от пребиваването му в София Попарсов ми съобши, че бил помолен от войводите да ме заведе на вечеря. Войводите оправяли някаква бъркотия помежду си в една изолирана стая на кафене "Батенберг", където се срещали всяка вечер да обсъждат и да спорят за пътищата и средствата за продължаване на революцията в бъдеще. В известен смисъл това бе тайно съвещание, но както всичко, което ставаше в София, то бе известно на полицията.

Попарсов намекна, че има подготвена изненада за мене. Той издържа на всичките ми въпроси, усмихвайки се мълчаливо, и бях принуден да задоволя любопитството си с предположения. В шест и половина тръгнахме от кафене "Македония", спирайки за момент на изхода, за да прочетем последните новини на дъската за вестници. С голям, черен шрифт заглавията съобщаваха: "Турският комисар докладва за присъствието на Сандаски в София. Отправена молба за арестуване" – Попарсов се усмихна.

В кафене "Батенберг" бяхме преведени през плетеница от маси до една стълба в стената на дъното. Тя се виеше около оста си, а краят й неочаквано ни отведе в дълга ниска стая над кафенето, от което долиташе звънът на чашите, музиката от оркестъра и гласове, пречистени и смекчени от разстоянието и завесите, които ни обграждаха. Една маса се бе разпростряла по средата и всеки стол около нея бе зает. Мъжете, които седяха, бяха високи, подвижни, обрасли до очите с брада, обикновено остра като бодли, с проницателни погледи, което се дължеше на прекарания на открито живот, където способността да виждаш означаваше всичко. На председателското място седеше най-живописният мъж от цялата компания.

Той не бе много висок, по широките рамене и добре сложената фигура го правеха да изглежда изключително могъщ. Косата, както и рошавата му брада имаха червеникав оттенък, а в очите му имаше особена неспокойна светлина, която на моменти придаваше на лицето му цинично изражение. Макар че същите тези очи можеха да блеснат доброжелателно и човек не можеше да обърка искреното приятелство в сърдечното му ръкостискане.

– Сандански – каза Попарсов, като ме представяше.

Яне Сандански се изправи учтиво и стоя така, докато седнах. Значи този е Сандански, казах си аз. Знаменитият Сандански, похитителят на мис Стоун, за чиято глава две правителства даваха награда, който имаше повече врагове и повече предани приятели от всеки друг на Балканите. В същата тази минута Сандански бе вън от закона в България и бе обявен за такъв след случая с мис Стоун. Бях чувал много за него, и добри, и лоши неща, които допринасяха за полуобожествяването му. Аз лично винаги съм смятал, че Сандански е повече за жалене, отколкото за обвиняване. Несъмнено той бе изцяло боготворен от бедните български селяни.

През няколкото часа, в които имах възможността да го наблюдавам, той ми направи изключително добро впечатление. Беше учтив, приказлив и настроен приятелски. Макар че в него постоянно присъствуваше този странен, неспокоен поглед, който ако го уловиш ненадейно, изглеждаше почти безумен. Не можех да го разгадая, а и до ден-днешен не съм го проумял. Но той присъствуваше. Караше те да се чувствуваш неспокойно, сякаш си погледнал в нещо тайнствено, за което знаеш, че нямаш право да видиш. Понякога си мислех, че може би този поглед е ключът към Сандански, към всички кървави дела, които му приписваха враговете; може би той бе причината за убийството на Сарафов и Гарванов, месец по-късно. Често съм се питал за това.

В десет часа Попарсов и аз си тръгнахме, Стъпвахме предпазливо из мрежа от тесни улички и като излязохме на улица "Търговска", се упътихме към Дворцовия площад. София не е шумен град, но тази нощ бе необичайно спокойно. Това бе учудващо и ние коментирахме този факт. Имаше също и изключително много стражари. На ъгъла на улица "Мария Луиза" един от тях грубо ни покани да побързаме. Моят другар бе почти склонен да се върнем, но аз го разубедих,

– Нещо се мъти – твърдеше той. – Сигурен съм, че се готви заговор.

Минахме покрай стените на двореца и будката на часовите и стигнахме до хотела, но аз се разходих с моя приятел още малко в посока към Министерството на войната, готвейки се да му кажа "лека нощ". Изведнъж в тишината на нощта чухме дрънкане на оръжие и тропот от маршируващи мъже по улицата встрани от Министерство на войната. Човек никога не знае какво може да стане в София, затова най-добре е да бъде по принцип предпазлив. И така ние бързо свихме в тъмното преддверие на кафене "България". Тропотът и дрънкането наближаваха, един офицер измърмори някаква заповед, други я повториха и колоната на Царската гвардия се понесе зад ъгъла. Сабите звънтяха мелодично, а карабините манлихер, които бяха наклоненн през рамо под ъгъл, уловиха лъчите на електрическата лампа на ъгъла в разноцветна дъга от искряща светлина.

Колоната изчезна безшумно, ако не се смяташе звънът на сабите и тропотът на стотици ботуши в сенките под стените на двореца, за да се появи отново на площада от другата страна. В нощта ритмично се нижеше гора от дълги орлови пера. Спогледахме се едновременно. Какво ставаше? От улиците вляво и отдясно долитаха други звуци от маршируващи мъже. Опитахме се да си изясним, като несмело дебнехме в сянката на Градската градина. Отдясно пехотата се придвижваше към старите квартали на града, а жандармерийска част извършваше подобна маневра през една пресечка вляво.

Сега бе безполезно да се опитваме да направим каквото и да било. Действията на военните, каквато и да бе целта им, бяха набрали доста инерция, за да бъдат спрени от двама мъже, които даже не знаеха в каква посока да насочат усилията си. Затова направихме най-умното при тези обстоятелства – отидохме да спим. Но не спах, а се събудих нечувано рано на следващата сутрин и поисках да узная нещо от портиера. Не стана нужда да го увещавам.

- Такова събитие! – разпени се той на своя австро-английски, примесен с малко френски. – Такова събитие! Добре, че господинът не беше снощи със своите приятели революционери. Сандански бил в града и полицията и войниците се готвели да го ар-рр-рестуват. (Карл изговаряше "р"-то ужасно треперливо), но той не може да бъде победен. Казват, че убил седмина и избягал. Страшен човек, господине, страшен човек. Истински разбойник, господине. Не се знае колко убийства има на съвестта си. Казват, господине, че - на това място Карл стана по-доверителен и гласът му се сниши до шепот – че е луд за кръв. Толкова много кръв е пролял, че жадува за нея, не може да живее без нея. Говорят, че не можел да спи и че злият дух никога не го напускал. Той има лошо око, господине. Ух, стр-рррашен човек!

Разказът на Карл ми се струваше преувеличен. Един приятел, когото накарах да ми преведе сутрешните вестници, ми разказа истинската история на нападението. С част от нея той бе успял да се сдоби чрез публикуваното описание, а с друга чрез мълвата из града, която основателно не бе отпечатана.

Изглежда турски шпионин бе разкрил присъствието на Сандански в София и тази информация заедно с неоспорими улики бе депозирана пред българските власти, призовавайки ги да арестуват разбойника за чието залавяне българското правителство бе обявило награда. Но българското. правителство ни най-малко не искаше да арестува Сандански. Той бе твърде голяма личност, за да бъде заловен, а освен това задържането му щеще да разстрои революционната дейност, което би било в полза на Турция. Но нямало как да увъртат депозираната от турския представител информация.

Според хитростта, която измислили умните българи, следвало да се претърсва къща по къща, както обикновено, но жертвата трябвало да бъде предупредена предварително. Кварталът, в който се криел Сандански, бил обграден, но преди да се затвори кордонът, един стражар влязъл и го предизвестил да напусне. После българското правителство скръстило примирено ръце и казало: "Знаете ли, с нищо не можем да помогнем, след като ни надхитри. Не можем, наистина не можем. Не бива да очаквате от нас нещо, което не ни е по силите. Претърсихме старателно, но той се измъкна и ни измами подло. И това е всичко." Без съмнение, българите ииаха преимущество в тази особена игра.

Сандански избяга, за да подготви убийството на Борис Сарафов и Иван Гарванов, двама от членовете на Комитета на тримата, които се отнасяха неприязнено към неговите планове. Той не ги уби собственоръно, но безспорно, че човекът, който ги уби, Никола Паница, в същност бе негов помощник. В София аз познавах Паница и никога не съм очаквал от него да падне толкова ниско. Той избяга в Македония, заедно със своя ръководител, и вярвам, че днес живее в района на Драма, на който той бе войвода.
 
[Previous] [Next]
[Back to Index]